Животът, Вселената и всичко останало

ГЛАВА XXII

Артър легна, превивайки се от болка, на парче надраскан и надупчен подсилен бетон, обгърнат от хватката на преминаващия облак и объркан от шумовете на отпуснатата веселба, провеждаща се някъде неопределено зад него.

Имаше един звук, който той не успя да идентифицира веднага, отчасти защото не знаеше мелодията „Оставих крака си на Джаглан Бета“ и отчасти защото оркестърът, който я изпълняваше, беше много уморен, и някои от членовете му я свиреха в три-четвърти, други в четири-четвърти, и други в сладкишонаблюдаемо r2, като за всеки това зависеше от дозата сън, открадната напоследък.

Той легна, вдишвайки тежко влажния въздух, и се опита да почувствува частите от тялото си, за да разбере къде може да е наранен. Където и да се пипнеше, усещаше болка. След малко разбра, че това е защото го боли ръката. Като че ли си беше навехнал китката. Гърбът му също го болеше, но той скоро разбра, че не е лошо ударен, а само леко натъртен и разтърсен, но кой не би бил? Той обаче не можеше да разбере какво би правила една сграда, летяща сред облаците.

От друга страна, щеше да му бъде малко трудно да даде някакво убедително обяснение за собственото си присъствие там, така че реши че просто той и сградата трябва да се приемат взаимно. Той погледна нагоре оттам, където лежеше. Стена от бледи, но нацапани каменни плочи се издигаше зад него — вероятно стената на сградата. Той явно се беше излегнал на някакъв ръб или борд, който се издаваше на три-четири фута и обикаляше наоколо. Това беше голямо парче от земята, на която са били основите на сградата, и която беше взета, за да бъдат заедно до края.

Той нервно се изправи и внезапно, като погледна отвъд ръба, получи гадене и виене на свят. Той се притисна обратно към стената, влажна от мъгла и пот. Главата му се въртеше в свободен стил, но някой в стомаха му плуваше бътерфлай.

Дори въпреки факта, че той беше тук по своя воля, сега той дори не можеше да се опита да погледне ужасяващата дълбочина пред себе си. Той не искаше да си опитва късмета скачайки. Не можеше и да се помръдне и инч навътре.

Стискайки чантата си, той се придвижи по стената, надявайки се да намери вход за вътре. Солидното тегло на консервата зехтин беше голяма застраховка за него.

Той се движеше по ръба към най-близкия ъгъл с надеждата, че стената зад него ще му предложи повече възможности от тази, където те бяха равни на нула.

Неправилността на полета на сградата скоро го накара да се почувствува зле от страх, и след малко извади хавлията си от чантата и направи с нея нещо, което веднага потвърди първата и позиция в списъка на полезните неща, които трябва да носиш със себе си, когато тръгваш да обикаляш Галактиката на стоп. Той зави главата си с нея, така че да не може да вижда това, което прави.

Краката му се движеха по земята. Протегнатата му напред ръка опипваше стената.

Когато накрая стигна до ъгъла и ръката му зави зад ъгъла, тя внезапно напипа нещо, което го хвърли в такъв шок, че почти не падна веднага. Беше друга ръка.

Двете ръце се вкопчиха една в друга.

Той отчаяно поиска да използува другата си ръка да издърпа хавлията от очите си, но тя държеше чантата със зехтина, гръцкото вино и картичките от Санторини, а той не искаше много-много да я оставя.

Той изпита един от тези самомоменти, един от тези моменти, в които внезапно се обръщаш, поглеждаш се и си помисляш „Кой съм аз? С какво мога да се справя? Какво съм постигнал?Добре ли се справям?“ Той изхленчи много тихо.

Той се опита да освободи ръката си, но не можа. Другата ръка я стискаше здраво. Той нямаше друг избор, освен да продължи кън ъгъла. Той се облегна на него и разтърси глава, като се опита да свали хавлията. Това като че ли провокира остър вик на някаква немодерна емоция от страна на собственика на другата ръка.

Хавлията беше свалена от главата му и той се намери очи в очи с Форд Префект. Зад него стоеше Слартибартфаст, а зад тях можеше ясно да се различат веранда и голяма затворена врата.

Те всички се притиснаха обратно към стената. Очите им бяха диви от ужас, докато се вглеждаха в дебелия сляп облак около тях и се опитваха да се съпротивяват на накланянето и люшкането на сградата.

— Къде, по фотона на Заркуон, беше? — изсъска паникьосано Форд.

— Хм, да — заекна Артър, като наистина не знаеше как да изрази всичко кратко. — Тук и там. Какво правите тук?

Форд отново обърна подивелите си очи към Артър.

— Не искат да ни пуснат без бутилка — изсъска той.

Първото нещо, което Артър забеляза в навалицата на партито освен шума, задушаващата топлина, дивата изобилност от цветове, които изпъкваха мрачно през тежко задимената атмосфера, килимите, надебеляли от счупени стъкла, пепел и останки от авокадо, и малката групичка птеродактилоподобни същества, облечени в лурекс, които се нахвърлиха на скъпата му бутилка гръцко вино, писукайки „Ново удоволствие, ново удоволствие“, беше Трилиън, която си бъбреше с едно Гръмотевично божество.

— Не съм ли те виждал в Милиуейз? — питаше той.

— Не беше ли онзи с чука?

— Да. Предпочитам да съм тук. Колкото е по-ниска репутацията на заведението, толкова е по-пълно.

Квичене от някакво ужасно естество се понесе из залата, чиито външни очертания бяха невидими през гъстата мъгла от щастливи весели създания, бодро крещящи неща, които никой не можеше да чуе, като от време на време изпадаха в кризи.

— Изглежда смешно — каза Трилиън. — Какво каза, Артър?

— Казах „как, по дяволите, се озова тук?“.

— Бях поредица от точки, плаващи съвсем случайно през Вселената. Познавате ли Тор? Той прави гръмотевици.

— Здрасти — каза Артър. — Очаквам, че е много интересно.

— Здрасти — каза Тор. — Така е. Имаш ли си пиене?

— Хм, всъщност не.

— Тогава защо не отидеш да си вземеш?

— Ще се видим по-късно, Артър — каза Трилиън.

Нещо бутна съзнанието на Артър и се заозърта наоколо по ловджийски.

— Зейфод не е тук, нали? — попита той.

— Ще се видим по-късно — каза отсечено Трилиън.

Тор се втренчи в него с големите си въгленочерни очи. Брадата му настръхна и колкото и малко светлина да имаше на това място, събра сили кратко и заплашително да присветне в рогата на шлема му.

Той хвана лакътя на Трилиън с много голямата си ръка и и бицепсите му се раздвижиха като двойка паркиращи Фолксвагени.

Той я отведе.

— Едно от интересните неща на това да бъдеш безсмъртен — каза той, — е…

— …едно от интересните неща за Космоса — чу Артър от страна на Слартибартфаст, който говореше на едно голямо обемисто същество, което изглеждаше като някой, изгубил битка срещу розов юрган, и се взираше унесено в дълбоките очи и сребърната брада на стария човек, — е колко тъп е той.

— Да. Тъп? — попита съществото и примигна с доста сбръчканите си и кръвясали очи.

— Да — каза Слартибартфаст. — Изумително тъп. Объркващо тъп. Виждаш ли, има прекалено много от него и прекалено малко в него. Искаш ли да те запозная с някои статистики?

— Хм, добре…

— Аз бих желал, моля. Те също са досадно сензационно тъпи.

— Ще се върна и ще ги чуя след момент — каза то, потупвайки го по ръката, и повдигна роклите си като кораб на въздушна възглавница, и се запъти към беснеещата тълпа.

— Мисля, че никога няма да се върне — изръмжа старият човек. — Ела, Землянино.

— Артър.

— Трябва да намерим Сребърната пръчица. Някъде тук е.

— Не може ли да се отпуснем за малко? — попита Артър. — Имах лош ден. Трилиън е тук случайно. Не казва защо, но това може би няма значение.

— Мисли за опасността за Вселената…

— Вселената — каза Артър, — е достатъчно голяма и достатъчно възрастна, за да може да се грижи сама за себе си за още половин час. Добре де — прибави той в отговор на нарастващото вълнение на Слартибартфаст, — ще се разкарам наоколо и ще видя дали някой я е забелязвал.

— Добре, добре — каза Слартибартфаст, — добре. — Той се завря в тълпата и всеки, покрай когото минаваше, му казваше да се отпусне.

— Виждали ли сте някъде една пръчица? — попита Артър един нисък човечец, който като че ли стоеше, нетърпелив да изслуша някого. — Направена е от сребро, жизненоважна е за бъдещата безопасност на Вселената и горе-долу толкова дълга.

— Не — ентусиазирано каза съсухреният нисък човечец, — но ела да пийнем и да ми разкажеш всичко.

Форд Префект цъфна до тях, танцувайки див, френетичен и не съвсем не-неприличен танц с някаква, която като че ли носеше операта в Сидни на главата си. Той водеше с нея безсмислен разговор, надвиквайки врявата.

— Харесва ми тази шапка! — извика той.

— Какво?

— Казах, че шапката ми харесва.

— Не нося шапка.

— Добре, тогава ми харесва главата ти.

— Какво?

— Казах, че ми харесва главата ти. Интересна костна структура.

— Какво?

Форд отработи свиване на рамене покрай сложния комплекс от други движения, които изпълняваше.

— Казах, че танцуваш велико — изврещя той, — само че не си навеждай главата толкова много.

— Какво?

— Това е, че само всеки път, когато се навеждаш — каза Форд, — О!! — прибави той, когато партньорката му се наведе напред, за да попита „Какво?“, и отново остро го убоде по челото с острия край на издадения си череп.

— Планетата ми беше взривена една сутрин — каза Артър, който доста неочаквано се намери да разказва на ниския човечец историята на своя живот, или поне избрани пасажи от нея, — и това е причината да съм облечен така, с моя шлифер. Виждаш ли, планетата ми беше взривена заедно със всичките ми дрехи. Не знаех, че ще идвам на парти.

Ниският човечец кимна ентусиазирано.

— По-късно бях изхвърлен от космически кораб. Все още с моя шлифер. Доста по-странен от космически костюм, който всеки би облякъл нормално. Малко по-късно открих, че моята планета е била построена от група мишки. Можеш ли да си представиш как съм се почувствувал от това? После за малко бях застрелян и разпръснат. Всъщност съм бил разпръсван абсурдно често, застрелван и обиждан редовно, дезинтегриран, лишаван от чай, и наскоро катастрофирал в едно блато, и трябваше да прекарам пет години във влажна пещера.

— Ах — кимна ниският човечец, — и прекара ли чудесно?

Артър започна жестоко да се задавя с питието си.

— Каква чудесна вълнуваща кашлица — каза ниският човечец, доста сепнат от това, — ще имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

И с това той се впусна в най-необикновения и най-зрелищния пристъп на кашлица, който дотолкова изненада Артър, че той започна жестоко да се задавя, но откри, че вече правеше това, и напълно се обърка.

Те заедно изпълниха дроборазбиващ дует, който продължи цели две минути, преди Артър да успее да се закашля и да запелтечи, като спря.

— Толкова ободряващо — каза ниският човечец, задъхвайки се, и триейки сълзи от очите си. — Явно трябва да водиш много вълнуващ живот. Много ти благодаря.

Той потупа Артър по ръката и се скри в тълпата. Артър поклати глава от удивление.

Един младолик човек дойде при него, агресивно-изглеждащ тип с крива уста, нос като фенер и малки мънистени скули. Той носеше черни панталони, черна копринена риза, разкопчана до нещото, което вероятно беше пъпа му, въпреки че Артър се беше научил никога да не прави предположения за анатомията на хората, които му се случваше да среща тези дни, и имаше всякакви видове гадни клатещи се златни неща, провесени около врата му. Той насеше нещо в черна чанта и очевидно искаше хората да забелязват, че той не иска да я забелязват.

— Хей, хм, наистина ли чух, че току-що си каза името? — попита той.

Това беше едно от многото неща, които Артър беше казал на ентусиазирания нисък човечец.

— Да, то е Артър Дент.

Мъжът като че ли танцуваше леко в някакъв ритъм, по-различен от няколкото други, в които оркестърът мрачно свиреше.

— Йе — каза той, — само че тук имаше един човек от планината, който искаше да те види.

— Срещнахме се.

— Да, само че той изглеждаше доста ядосан от това, знаеш ли?

— Да, срещнахме се.

— Да, добре, мислех си, че трябва да знаеш това.

— Знам го, срещнахме се.

Мъжът спря, за да лапне малка дъвка. После потупа Артър по гърба.

— О’кей — каза той, — добре. Само ти казвам, нали? Лека нощ. Късмет. Спечели награди.

— Какво? — попита Артър, който започваше критично да греши в този момент.

— Каквото и да е. Прави каквото си правиш. Прави го добре. — Той направи някакъв щракащ звук с това, което дъвчеше, и после някакъв неопределен динамичен жест.

— Защо? — попита Артър.

— Прави го лошо — каза мъжът. — Кого го е еня? Кой дава и едно лайно за това? — Кръвта внезапно като че ли сърдито се събра в лицето му и той започна да крещи.

— Защо не полудееш? — каза той. — Махай се, махни се от гърба ми, хей ти, пич. Просто се разкарай!!!

— О’кей, отивам си — бързо каза Артър.

— Било е наистина. — Мъжът бързо махна и изчезна в тълпата.

— За какво беше всичкото това? — попита Артър момичето, което видя да стои зад него. — Защо ми каза да печеля награди?

— Просто шоубиз приказки — сви рамене момичето. — Той току-що спечели Наградата на годишната церемония на Института за Развлекателни илюзии на Малка мечка Алфа и се надяваше да може да свърши с това леко, само че ти не го спомена, така че не можа.

— О — каза Артър, — о. Много съжалявам, че не го споменах. За какво беше?

— Най-безпричинната употреба на думата „еба“ в сериозен сценарий. Много престижна.

— Виждам — каза Артър. — И какво печелиш от това?

— Рори. Това е само малко сребърно нещо, поставено на голяма черна подложка. Какво каза?

— Не съм казал нищо. само щях да попитам какво сребърно…

— О, аз си помислих, че каза „ууп“.

— Да съм казал какво?

— Ууп.

Разни хора навестяваха партито от няколко години насам — модерни натрапници от други светове — и от време на време на купонджиите се случваше, когато погледнат навън към собствения си свят под тях с порутените си градове, разбитите ферми за авокадо и разорените лозя, обширните пустинни пространства, моретата, пълни с остатъци от бисквити, и по-лошо, че техния свят беше по някакъв мъничък и почти невъзпринимаем начин не толкова весел, колкото е бил. Някои от тях започнаха да се чудят дали ще могат да останат трезвени достатъчно дълго, за да направят цялото парти космическо и да отлетят към други човешки светове, където въздухът да е по-свеж и да им причинява по-малко главоболия.

Малкото ненахранени фермери, които все още успяваха да си осигурят бледо съществуване на полумъртвата почва на повърхността на планетата, биха били безкрайно зарадвани да чуят това, но понеже този ден партито излезе, пищейки, от облаците, погледнаха нагоре с измъчен страх от друго сиренно-винено нападение, стана ясно, че партито няма да отиде никъде другаде, дори за малко, и че партито скоро ще свърши. Много скоро ще дойде време да се събират шапки и палта, и да се заклатушкаш замъглено навън, да откриеш какъв ден е, кое годишно време е и къде на тази изгорена и съсипана земя има такси, което да отива нанякъде.

Партито беше вкопчено в ужасяваща прегръдка със странен бял кораб, който като че ли беше наполовина пъхнат в него. Те се носеха заедно, надигайки се и въртейки се по пътя си през небето в гротексно незачитане на собственото си тегло.

Облаците се разделиха. Въздухът бучеше и отскачаше от пътя им.

Партито и Крикитианският боен кораб изглеждаха в гърчовете си малко като две патици, едната от които се опитва да направи трета патица във втората, докато втората се опитва много усилено да обясни, че не се чувствува готова за това точно сега, и е несигурно, че изобщо не би искала някаква общоприета трета патица да бъде правена по какъвто и да е начин от точно тази първа патица, и вероятно не докато в този процес втората патица е заета с летене.

Небето пееше и пищеше от яростта на всичко това и удряше земята със шокови вълни.

И внезапно, с фучене, Крикитианският кораб си отиде.

Партито безпомощно залитна през небето, като човек, облегнал се на неочаквано отворена врата. То се завъртя и се поклати на реактивните си двигатели, опита се да се оправи, но вместо това се обърка. То отново залитна през небето.

Това залитане продължи кратко, защото явно не можеше да продължи дълго. Сега партито беше мъртворанено парти. Всичкият смях беше излетял от него, също както не може да те отврати случаен гърбочупещ пирует.

Колкото повече в този момент се разминаваше със земята, толкова по-тежка щеше да бъде катастрофата, когато окончателно все пак щеше да се вреже в нея.

Вътре нещата не вървяха на добре. Всъщност вървяха чудовищно зле и хората ги мразеха, като изказваха това на висок глас. Роботите от Крикит бяха преминали оттам.

Те бяха взели Наградата за най-безсмислено използуване на думата „еба“ в сериозен сценарий и на нейно място бяха оставили сцена на опустошение, която накара Артър да се почувствува почти толкова зле, колкото и всеки претендент за Рорито.

— Би ни харесало да останем и да помагаме — извика Форд, проправяйки си път през изпонасечените развалини, — само ако не си тръгвахме.

Партито отново се люшна, предизвикавайки трескави викове и стонове сред димящите отломки.

— Трябва да отидем и да спасим Вселената, виждате ли — каза Форд. — И ако това ви звучи като доста нескопосано извинение, може и да сте прави. Както и да е, ние тръгваме.

Той внезапно се натъкна на една неотворена бутилка, лежаща като по чудо нестрошена на пода.

— Ще имате ли нещо против да взема това? — попита той. — Вие няма да се нуждаете от нея.

Той вдигна и пакет чипс.

— Трилиън? — изкрещя Артър с шокиран и отслабнал глас. Не можеше да види нищо в димящата бъркотия.

— Трябва да тръгваме, Землянино — каза Слартибартфаст.

— Трилиън? — отново изкрещя Артър.

След секунда-две Трилиън се появи, залитайки, в зрителното му поле, подкрепяна от новия й приятел Гръмотевичното божество.

— Момичето остава с мен — каза Тор. — Във Валхала се провежда велико парти и ние ще отлетим там…

— Къде беше, когато стана всичко това? — попита Артър.

— Горе — каза Тор, — аз я претеглях. Летенето е хитро нещо, нали разбираш, трябва да изчислиш вятъра…

— Тя идва с нас — каза Артър.

— Хей — каза Трилиън, — не трябва ли аз…

— Не — каза Артър, — идваш с нас.

Тор ги погледна с бавно тлеещи очи. Той обмисляше смисъла на божествеността и откри, че няма нищо общо с това да бъдеш чист.

— Тя идва с мен — каза той спокойно.

— Хайде, Землянино — нервно каза Слартибартфаст, дърпайки ръкава на Артър.

— Хайде, Слартибартфаст — каза Форд, дърпайки ръкава на стария човек, защото у него беше устройството за телепортиране.

Партито се накланяше и се люшкаше, изпращайки всеки да се върти, освен Тор и освен Артър, който се взираше, люлеейки се, в черните очи на Гръмотевичното божество.

Бавно, невероятно бавно, Артър стисна това, което трябваше да бъдат малките му юмруци.

— Искаш ли да ти направя нещо? — попита той.

— Много мъничък пардон? — изръмжа Тор.

— Казах — повтори Артър, но не можа да изхвърли треперенето от гласа си, — искаш ли да ти направя нещо с това? — Той нелепо поклати юмруците си.

Тор го погледна с неверие. После малко облаче дим изскочи от ноздрите му. После оттам излезе и мъничко пламъче.

Той затегна колана си.

Той разшири гръдния си кош, за да стане напълно ясно, че тук има човек, с когото можеш да се осмелиш да кръстосаш пътя си само ако с теб има отбор Непалски шерпи.

Той откачи дръжката на чука си от колана. Хвана я с двете си ръце, за да скрие масивната му желязна глава. Така той разсея всякакво евентуално съмнение, че просто носи телеграфен стълб със себе си.

— Дали искам — попита той със съскане като от река, минаваща през воденица, — да ти направя нещо с това?

— Да — каза Артър. Гласът му внезапно и необяснимо укреепна и стана войнствен. Той отново поклати юмруците си, този път доста намекващо.

— Искаш ли да излезеш навън? — се озъби той на Тор.

— Добре — изрева Тор като разярен бик (или всъщност като разярено Гръмотевично божество, което е много по-впечатлително) и го направи.

— Добре — каза Артър, — отървахме се от него. Да се махаме оттук, Сларти.