Фюри

Глава 6

— Хайде, Монарх. Можеш да го направиш — засмя се Ели.

Монарх, русокоса жена малко под метър и осемдесет, гледаше с любопитство прахосмукачката.

— Прекалено е шумна, страхувам се, че ще ме засмуче цялата.

Ели покри устата си с ръка, за да прикрие усмивката.

— Всички мислим така, наистина. Обещавам ти, че ако я държиш настрани от теб, това няма да се случи. Вече стана експерт в използването на пералнята, а готварските ти умения са чудесни. Можеш да се справиш и с този звяр.

Младата жена въздъхна.

— Добре, но дразни ушите ми.

Дестини, чернокоса жена, й пожела успех. Монарх включи прахосмукачката и започна да чисти всекидневната, без да предизвика произшествия. Ели се усмихна. Каквато и да бе причината, през последните три седмици, жените я бяха приели. Позволиха й да говори с тях и да ги учи на домакински задължения.

— Ели?

Ели се завъртя към Брийз с усмивка. Високата жена й бе помогнала много в подобряване на отношенията й с останалите. Брийз бе нещо като лидерка в женското общежитие. Тя и още няколко други жени ходеха на училище да усвояват основния учебен материал, който не бяха научили. Току-що се бяха прибрали в сградата.

— Какво става?

Брийз бе намръщена.

— Трябва да поговорим насаме.

Ели усети, че нещо не е наред. Брийз я поведе към банята, което доста я учуди. Ръсти и Кит чакаха до вратата. Брийз я отвори и двете влязоха вътре. Съншайн провери под душовете, за да е сигурна, че няма никой.

— Чисто е — заяви тя. — Сами сме.

Ели погледна зад рамо, когато чу вратата да се затваря, и видя Ръсти и Кит да блокират изхода. Обърна се към Брийз отново:

— Какво става тук?

Брийз въздъхна.

— Няма да излизаш от общежитието, без някоя от нас да те придружава. Искам да спиш в стаята ми или една от нас да остава при теб. Винаги трябва да си с някой, не може да оставаш сама.

— Хмм… защо? — повдигна вежди Ели, като огледа всяка една от тях.

Брийз й се намръщи.

— Фюри отново е отвън. Не искахме да те плашим, но от доста време го наблюдаваме да оглежда сградата. Вчера вечерта се приближи по-близо, мислим, че се опитва да мине покрай охраната, за да влезе вътре.

— Но защо ще прави това? — шокирано попита Ели.

Внезапно общежитието се огласи от воя на аларма и стресна петте жени в банята. Ели осъзна, че това не е сигнал за противопожарна опасност, звукът бе прекалено силен. Това бе сигналът за блокиране на сградата. Раздвижи се бързо и излезе от банята. Изтича до входната врата, но никой не се опитваше да влезе насила вътре. Кит и Ръсти я следваха по петите. Алармата продължаваше да пищи. Ели се обърна и видя дузина жени от Новите видове да тичат към нея.

— Заключете се — извика тя. — По-бързо.

Отиде и грабна телефона за спешни случаи, монтиран на стената. Чу се само един сигнал, преди някой от охраната на сградата да вдигне.

— Аз съм Ели Брауер от общежитието на жените. Какво става? — попита, докато натискаше бравата на вратата, за да провери дали е заключена.

— Някой е проникнал на територията ни — изкрещя мъжът в слушалката, страхът му бе очевиден. — Една от онези протестиращи групи е преминала през главната ограда. Изпратили сме войници към вас, но за всеки случай се убедете, че всички са в безопасност и вратите са заключени.

— По дяволите — изруга Ели. Тресна телефона и се обърна, за да види, че някои от жените все още стояха на място. — Има нахлуване, най-вероятно от онези луди кучи синове, които протестират пред портата заради… — Стисна устни, като се опита да намери подходящ начин да завърши изречението. — Заключете се в стаите. Охраната идва насам. Ще сме в безопасност вътре в сградата.

— Това са хората, които смятат, че трябва да бъдем убити, нали? — прокле Брийз.

Ели не се опита да отрече.

— Те са глупаци. Би трябвало да си стоят вкъщи и да чакат измисления им космически кораб да дойде и да ги прибере, защото за мен те не са хора. Би трябвало да идат на тяхната планета и да ни оставят на мира.

— Аз ще си бъда в стаята — изсумтя Съншайн и тръгна.

Брийз сбърчи нос ядосано.

— Ние ще стоим тук, с теб.

— Знаете, че по протокол трябва да се приберете в стаите — поклати глава тя. — Всичко ще бъде наред. Аз трябва да остана тук, до вратата, в случай че някоя от жените е останала отвън и иска да влезе. Повечето все още не са се прибрали от училище. Тези задници, които са проникнали през главната ограда, може би носят оръжие. Искам да сте в безопасност. Работата ми е да стоя тук, а вие се качете горе.

Брийз се поколеба.

— Моля те, аз ще бъда добре.

Брийз кимна на жените, които стояха наблизо, показвайки им, че трябва да тръгват. Ели въздъхна с облекчение, докато наблюдаваше как се качват по стълбите. Не използваха асансьора, защото бе блокиран с включването на алармата. Обърна се към входа и погледна навън, но не видя нищо необичайно за момента.

Мразеше активистите, които бяха набелязали обществото на Новите видове. Откакто медиите бяха съобщили новината за оцелели от изследователските лаборатории, се появиха групи, които ги мразеха и които твърдяха, че жертвите не са нищо повече от животни. Вярваха, че нямат никакви права и трябва да бъдат унищожени. Ели стисна зъби. Според нея, единствените животни, които трябваше да бъдат преследвани, бяха онези, които заплашваха живота на Новите видове.

Напрегна се, когато чу да приближава кола. Видя как един от автомобилите на охраната завива твърде бързо зад ъгъла, следван плътно от друг — огромен пикап, външно преобразен като военен танк. От едната му страна, съвсем по детски, бе изписано с яркочервено, думата Ловци. Младата жена наблюдаваше с ужас как пикапът се удари в колата на охраната, която загуби контрол и поднесе. Гумите на по-малкия автомобил се удариха в бордюра и спряха рязко пред сградата. Пикапът спря отзад, блокирайки пътя. Ели ахна при вида на оръжията, които носеха мъжете, облечени в джинси, слезли от танка. Ужаси се, когато видя задната врата на патрулната кола да се отваря и две жени да тичат към нея.

Двамата охранители, които ги следваха, извадиха оръжия и започнаха да стрелят. Мъжете, слезли от пикапа, се прикриха зад него и отвърнаха на огъня, което даде време на жените да стигнат до общежитието. Ръцете на Ели трепереха силно, докато посягаше към дръжката на вратата, молейки се Блу и Скай да стигнат навреме до нея. Отвори и притисна тялото си към стената, за да направи място на двете високи жени да минат през вратата.

— Идете в стаите си — нареди им тя. Затвори и се убеди, че автоматичната ключалка се е активирала. Пусна бравата и посегна към телефона на стената.

По дяволите, беше прекъснат. Още изстрели привлякоха вниманието й навън. С ужас видя как куршум улучи един от охранителите. Той отхвръкна назад, удари гърба си в капака на колата и падна на улицата. Вторият мъж продължаваше да стреля. Извика шокирано, когато и той бе улучен. Завъртя се към нея, лицето и гърдите му бяха целите в кръв, след което падна за земята.

Ели се извърна ужасена. Натрапниците се засмяха, обърнаха се към сградата и тръгнаха право към нея. По дяволите. Сграбчи аварийната решетка, към която бе сложена още една ключалка и я спусна. Това бе като превантивна мярка, в случай че някой откраднеше карта за достъп или се добереше до кода. Сега трябваше да минат и през двете врати, за да нахлуят вътре.

— Тя не изглежда като животно — каза един от мъжете, докато я оглеждаше.

Единият от тях, най-едрият от четиримата, насочи оръжието си към нея и извика.

— Отвори вратата!

Ели знаеше, че стъклото щеше да издържи на куршумите. Сградата бе изградена така, че да устои на нападение. Показа им среден пръст, а с другата ръка натисна интеркома, за да може да я чуват.

— Да ви го начукам. Стъклото е бронирано.

— Проклето животно — извика един от тях. Извади оръжие, прицели се в Ели и стреля.

Тя трепна, но стъклото не се счупи. Остана само лека драскотина, дори не се напука.

— Това е просто офис сграда и няма да може да влезете — излъга тя. — Глупаци такива.

Знаеше, че ги предизвиква, но колкото по-дълго стояха пред нея и я заплашваха, толкова по-малка вероятност имаше да наранят някого отвън. Надяваше се, че охраната скоро ще дойде и ще ги арестува, преди мъжете да осъзнаят, че ги разсейва.

— Не съм животно. Би трябвало да погледнете в огледалото, ако искате да видите такова — презрително им каза тя. — Направо цял зоопарк се е събрал тук, момчета.

Онзи с пистолета започна да стреля отново. Ели се свиваше и трепваше при всеки изстрелян куршум. Пусна копчето на интеркома, но звукът продължаваше да се чува ясно. Не й хареса, че трябваше да изпробва ефектността на бронираното стъкло толкова отблизо. Глупакът с пистолета спря да стреля.

Ели си спомни за безжичната камера, която стоеше високо на стената и бе насочена точно към входа. Пристъпи няколко крачки назад. Обърна се към нея и започна да маха, за да привлече вниманието на някого. Показа четири пръста, след което имитира оръжие, като присви палци, за да покаже, че стрелят. Посочи часовника си, за да им обясни, че стрелбата става сега. Надяваше се, че който и да ги наблюдава, познава играта за отгатване на думи. Докосна рамото си, където обикновено стоеше емблемата на охраната, и преряза гърлото си с пръсти, за да им покаже, че патрулът е мъртъв.

Мъжете започнаха да стрелят едновременно, сигурно си мислеха, че така ще успеят да счупят стъклото. Ели покри ушите си, за да заглуши силния шум. Отдалечи се още от входа и пак се опита да обясни със знаци, случващото се пред камерата.

Стрелбата внезапно спря. Тя се обърна и видя как нападателите се събраха да говорят. Един от тях се отдалечи, отиде до патрулката и влезе в нея. Ели се зачуди защо ли го прави? Ако си мислеха, че като откраднат една от колите на служителите, ще могат да влязат тук, щяха да останат разочаровани.

Обхвана я лошо предчувствие, когато ги видя да се усмихват. Изгледаха я ликуващо, преди да се отместят от вратата. Мъжът зад волана запали двигателя и изкара колата на улицата, точно срещу входа на сградата. Стомахът й се сви от ужас. Беше разбрала какво искат да направят. Шофьорът даде газ. Автомобилът тръгна напред, качи се на тротоара и се насочи право към стъклените врати.

— По дяволите! — изкрещя Ели и отстъпи назад.

Когато колата се удари в стъклото, звукът проглуши ушите й и тя падна по задник на пода. Дим се издигна от смачканата предница, а двигателят изгасна. Вратите издържаха, но за неин ужас, когато вдигна поглед нагоре, видя, че ударът е откъртил касата на вратата и сега зееше около петнадесетсантиметрова дупка.

— О, боже — промърмори тя зашеметена.

Стъклото беше издържало, но рамката, която го обграждаше — не. Продължи да седи на пода, докато останалите трима измъкнаха приятеля си от разбитата кола. Той изглеждаше леко замаян, но въздушната възглавница го бе спасила от по-сериозни наранявания. Мъжете погледнаха към дупката в касата на вратата, усмихнаха се и започнаха да избутват настрани димящите останки от колата. Явно разчистваха входа за още една атака.

Ели се изправи на крака и изтича до главната интерком система на сградата. Имаше чувството, че тези мъже щяха да използват танка, за да съборят напълно вратата и да влязат вътре. Включи високоговорителя. Сърцето й щеше да изхвръкне от ужас, но се опита да запази спокойствие.

— Заключете аварийните врати — каза ясно в слушалката. — Повтарям, заключете аварийните врати. Убедете се, че сте в безопасност, веднага — нареди на жените. — Идете на третия етаж. Тичайте, по дяволите! След малко ще влязат в сградата. Няма да заключа вторите врати до последната минута, затова се раздвижете.

Изключи високоговорителя и отвори аварийната кутия под интерком системата. На втория и третия етаж имаше стоманени врати, които изолираха стълбището и асансьора, а стоманени капаци покриваха прозорците. Това бе последната мярка, в случай на проникване в сградата. Вътрешните врати, които отделяха етажите, бяха дебели десет сантиметра, а външните капаци на прозорците — бронирани. Така щяха да се запечатат не само етажите, но и асансьорната шахта.

Ели застана така, че да може едновременно ръката й да стига аварийната кутия и да наблюдава входната врата. Единият от мъжете се качи в пикапа, потвърждавайки най-големия й страх. Останалите се смееха, докато си говореха, вероятно за това как да я убият. Намръщи се и се помоли жените да имат достатъчно време да се качат на по-горните етажи. Разбра, че на нея самата такова почти не й е останало, когато шофьорът затвори вратата, запали двигателя и насочи пикапа точно срещу вратите на сградата. По дяволите.

— Ели? — чу се гласът на Брийз от микрофона. — Всички се събрахме на третия етаж. Веднага се качвай нагоре!

Обзе я облекчение.

— Напълно сигурна ли си, че всички сте там? Скай и Блу дойдоха последни.

— Тук са — увери я Брийз. — Идвай горе, иначе аз слизам долу при теб.

— Стойте в безопасност. Аз ще бъда добре — излъга тя.

Искаше да иде при тях, но някой трябваше да активира аварийните врати от кутията, която отвори. Който и да бе проектирал сградата, бе пропуснал тази подробност, помисли си тя, докато стоеше там, чувствайки се напълно безпомощна. Би трябвало да инсталират ръкохватки за активиране на аварийната система на всички етажи. Набра трицифрения дигитален код в аварийния панел и завъртя ключа. Високият звук на сирена прозвуча в цялата сграда. Знаеше, че в този момент стоманените врати и капаци запечатват по-горните етажи. Жените би трябвало да са в безопасност на втория етаж, но за тяхно добро искаше да са на третия, в случай че тези мъже намерят начин да преминат през вътрешните врати. Не мислеше, че някой някога ще успее да нахлуе в общежитието, но явно бе грешала. Втори път нямаше да рискува с погрешни предположения.

Затвори аварийната кутия. Знаеше, че досега в офиса на охраната са получили сигнал за това какво бе направила. Системата бе свързана безжично с камерите. Което служеше като превантивна мярка за наблюдение в случай, че телефоните не работят и липсва електричество. Вдъхна й увереност мисълта, че бе включила последната възможна защита, което трябваше да означава, че някой е проникнал в общежитието. Така щяха да дойдат по-бързо да ги спасят.

Надявам се. Боже, дано помощта дойде по-скоро.

Ярост обхвана Джъстис. Намираше се в главния офис на охраната и наблюдаваше камерите, които бяха разположени навсякъде в Хоумленд. Петнадесет пикапа, бяха нахлули в територията, след като кола бомба се бе взривила пред главната порта. Навсякъде се чуваха изстрели и умираха хора, а той бе заклещен в тази стая и не можеше да направи нищо, освен да гледа. Приятелите му бяха в опасност и той искаше да им помогне.

— Успокой се — настоя Дарън Антонио. — Екипът за борба с тероризма и местната полиция са на път за насам. Системите за сигурност в сградите са активирани и те са заключени. Всички са наясно, че има проблем, а вашият съвет е в обезопасен бункер. Оттук може да наблюдаваме всичко. Засега има убити само от охраната. Твоите хора са в безопасност.

— Господине — извика една жена. — Ъм… имаме проблем.

— Какво? — сопна се Дарън. — В момента имаме стотици такива.

— Става дума за жената от общежитието. Спря да ни маха и току-що активира последния авариен код — спусна вратите на Света Мария.

— Какво? — изръмжа Джъстис. Чудеше се дали пушек не излиза от ушите му. Никога повече не искаше да бъде безпомощен, след като започна новия си живот, но ето че сега се чувстваше точно така. Това го вбеси.

— Включете останалите камери в сградата — извика Дарън. — Тази жена е новобранка, обзалагам се, че се е паникьосала. Ще я уволня веднага, след като всичко приключи.

— Успях да включа източната камера на улицата — обади се един мъж. — На екран четиринадесет.

Дарън Антонио посочи десния монитор, знаеше, че Джъстис е точно зад него. Фокусираха се върху екрана и видяха как един пикап се засилва към главния вход на женското общежитие.

— Кучи син — измърмори Дарън.

— Какво значи вратите на Света Мария — попита Джъстис, като сграбчи Дарън за рамото и го обърна към себе си.

Дарън пое дълбоко дъх и погледна към чифт вбесени котешки очи.

— Света Мария е светица. Това е… о, по дяволите… доста лошо. Вторите врати, които разделят и запечатват отделните сектори в общежитието, са били активирани. — Дръпна ръката си, за да се освободи от хватката на Джъстис. — Пуснете всички камери, които са в сградата, и инфрачервените лъчи, за да проследим по топлинния сигнал къде се намира всяко от телата, веднага! Тази ситуация е с приоритет!

Джъстис посегна към телефона си и набра някакъв номер.

— Общежитието на жените е под силна атака — след което затвори.

— Тридесет и четири топлинни сигнала на третия етаж. Вратите на Света Мария са спуснати и заключени — извика една жена. — Само един топлинен сигнал се намира на първия етаж и се движи бързо.

— Според нашите записки в общежитието живеят тридесет и пет жени — обади се друг. — Всички са вътре.

Камерите в помещенията, които по принцип стояха изключени, се активираха. На единия екран се показаха жени, които седяха или стояха облегнати на стената в коридора на третия етаж.

— Това са нашите жени — напрегна се Джъстис. — В безопасност ли са там, където се намират?

— Да — кимна Дарън. — Никой не може да стигне до тях. Стоманените врати са дебели почти колкото един крак. Дори бомба не може да ги разбие. Казах ти, че ще са в безопасност.

— Можем да видим входната врата на екран десет — извика някой.

И двамата извъртяха глави към монитора. Дарън прокле тихо. Стъклената врата бе долу на пода, а касата на вратата бе изкъртена навътре.

— Кучи син! Стъклото е издържало, но вратата не — отбеляза някой очевидното.

— Имаме движение на четири нови топлинни сигнала — обади се някой зад тях. — Проследихме първия, който сега се намира в кухнята. Включвам останалите камери.

Ели влезе в кухнята. Чу как вратата се срути долу и осъзна, че се намира в капан. Можеше или да се скрие и да се моли помощта да дойде и да я намерят, преди тези мъже да го сторят, или да се бие. Шансовете й да победи четирима въоръжени мъже не бяха много добри. Главната й грижа бяха жените от Новите видове. Поуспокои се, щом разбра, че се намират в безопасност. Когато бе постъпила на работата, знаеше, че може да стане опасно, но не смяташе, че положението ще бъде толкова лошо.

Отвори чекмеджето, където се намираха ножовете и сграбчи най-големия, като през цялото време наблюдаваше вратата през рамо. Бореше се с паниката, която се надигаше, знаеше, че съзнанието й трябва да остане ясно. Трябва да се скрия.

Огледа се и клекна бързо, за да не се вижда. Отвори леко един от шкафовете и започна колкото се може по-тихо да изважда всичко отвътре.

— Ела тук, котенце. Писенце — извика единият от мъжете.

Да не би да се шегуват, поклати глава Ели. Те дори не могат да направят разлика между човек и Новите видове. Идиотите не знаят по кого да стрелят. Не са ловци, а пълни глупаци, ядосано си каза тя, когато си спомни думата, написана с червено от едната страна на пикапа.

— Излез навън, малкото ми котенце.

Гласовете се чуха по-близо. Сърцето на Ели препускаше, докато се пъхаше в тясното пространство. Нямаше много място, но успя да се намести в шкафа и да затвори вратата. Коленете й се притиснаха в тялото, а главата й се преведе напред в тъмното. Опита да контролира дишането си, за да не я чуят. Всичко, което можеше да стори оттук, бе да се моли помощта да пристигне навреме.

— Няма да те убия. Просто искам да си поговорим.

Ели стисна зъби. Мъжът май я вземаше за пълна глупачка, като си мислеше, че ще му повярва дори за секунда. Нямаше начин да говори с тези ненормалници, без да ги разделя бронирано стъкло. Ако им позволеше да я хванат, щеше да изгуби живота си, а тя искаше да живее.

Джъстис продължаваше да наблюдава какво става в общежитието от различните екрани в стаята. Измъкна телефона от джоба си и натисна копчето за бързо набиране. Току-що бе видял Ели Брауер да се скрива в един от кухненските шкафове. Очите му проследиха как четиримата мъже, проникнали вътре, претърсват първия етаж от сградата. Бяха разбрали, че асансьорът е блокиран и нямат достъп до втория етаж заради огромната стоманена врата, запечатваща стълбището. Мъжете се разделиха и започнаха да претърсват стая по стая, в опит да намерят Ели.

— Нашите жени са в безопасност на третия етаж, но тази, която отговаря за тях, се крие в кухнята. Въпрос на време е да я намерят. В капан е. Четирима тежковъоръжени мъже успяха да преминат през главната врата — затвори.

Дарън Антонио се завъртя и погледна Джъстис.

— На кого говориш?

— Моят екип по сигурността е на път за общежитието.

— Охраната е моя грижа. Телефоните все още не работят. Точно сега не мога да се обадя на хората си и да им наредя да пуснат някого да влезе в Хоумленд. Блокираха главната порта, а служебни коли барикадират пътя, за да предотвратят друго нахлуване.

— Те вече са тук — изръмжа Джъстис. — Това са мъже от моите хора.

Лицето на Дарън почервеня от яд.

— Моя работа е да защитавам Новите видове. Няма да ги оставя да се изправят сами срещу тези откачени негодници. Ние почти ги хванахме. Обади им се и им нареди да се върнат.

— „Почти“ няма да спаси тази жена. — Джъстис кимна с брадичка в посока на екрана, от който се виждаше всичко. Прокле тихо. Един от мъжете току-що влезе в кухнята.