Фюри

Глава 9

Ели приключи с опаковането на багажа си, след като служителят на мотела й беше отворил стаята с помощта на метален лост, за да може да си прибере нещата. Беше доволна, че не успя да разопакова всичко. Изгледа полицая, който стоеше до вратата и наблюдаваше всяко нейно движение.

— Благодаря ви. Готова съм и вече може да тръгваме. Оценявам загрижеността ви.

Той сви рамене.

— Това ми е работата.

Младата жена взе чантата и куфара си. Полицаят й направи път и затвори вратата след нея. Ели заслиза по стълбите, опитвайки да не забелязва другите гости, които все още бяха отвън и я зяпаха, сякаш бе вечерното им развлечение. Въздъхна. Не й харесваше, че бе станала главен източник за подобно представление пред непознати.

Трепна при вида на думите, изписани върху колата й. Полицаят бе съставил рапорт за щетите, направил няколко снимки и й бе дал карта с входящия номер на рапорта. Той отключи багажника на колата и тя сложи куфара си вътре. Затвори го и се насили да се усмихне, когато мъжът й подаде ключовете.

— Ще приемете ли няколко съвета?

— Разбира се — кимна тя.

Униформеният погледна колата, а после нея.

— Наемете си друг автомобил, а този оставете в гаража на компанията за коли под наем, която сте избрала. Градът е малък. Ако тези глупаци са решили да ви тормозят, всичко, което трябва да направят, е да обиколят мотелите, за да ви намерят. А това ще стане доста лесно, след като логото на компания е изписано на колата.

Чудесно, помисли си Ели. Финансовото й състояние щеше да се стопи, докато си намереше друга работа.

— Благодаря ви. Това е чудесен съвет, който смятам да последвам.

— Нямам търпение тези ненормалници да се махнат от района. Откакто се появиха, непрекъснато се получават подобни сигнали. По-голяма част от местните приеха добре новината за Хоумленд и приветстваха с радост горките хора в нашето общество. Изтощително е да имаш военна база за съсед. Като малък, живеех до такава и винаги когато военните имаха почивка, пиеха и предизвикваха безредици в града. Новите видове не правят така. Но сега се появиха тези хора, които протестират за чисто общество. Човек ще си помисли, че няма нищо друго, което биха могли да правят.

Ели му се усмихна с благодарност, напрежението в тялото й сякаш намаля леко. Хубаво бе да чуе, че някой споделя мнението й, след неприятностите, които бе преживяла.

— Да, Новите видове са преживели доста и без тези слабоумни расисти.

— Известно време ще карам след вас, за да съм сигурен, че никой не ви следва.

— Благодаря.

Ели тръгна към шофьорското място, но спря, когато огромен черен джип навлезе в паркинга. Замръзна, докато го гледаше. Изглеждаше като тези, които използваха в Хоумленд, с черни непрозрачни стъкла. Спря точно зад колата на Ели. Тя се напрегна, полицаят до нея посегна с една ръка към оръжието си, а с другата към радиостанцията.

Предната врата на джипа се отвори. Ели се вгледа предпазливо в мъжа, който заобиколи предна част на автомобила. Носеше официален костюм и тъмни очила. Спря и се обърна към пазителя на реда, а след това вниманието му се насочи към нея. Разпери ръце встрани с отворени длани, за да покаже, че не носи оръжие.

— Госпожо Брауер? Казвам се Дийн Хоскинс. Изпраща ме господин Фюри. Обадили сте се в офиса на господин Норт и там са останали с впечатлението, че с вас се е случило нещо.

Фюри, помисли си Ели и се успокои.

— Всичко е наред — увери тя полицая.

Дийн Хоскинс отпусна ръце, след като униформеният мъж махна ръка от пистолета си. Хоскинс посегна и свали слънчевите си очила, разкривайки приятно лице с наситено зелени очи.

— Господин Фюри ме помоли да взема вас и багажа ви и да ви предам едно съобщение, което нямам представа какво означава, но той ме увери, че ще го разберете. Помоли ме да ви кажа, че след като ви е спасил живота, сте му длъжница. Иска да ме придружите обратно в Хоумленд, за да разговаряте с него. Щеше да дойде лично, но заради сложната ситуация извън Хоумленд, нямаше да е добре за него да напуска охраняваната територия.

Без майтап, помисли си Ели. Фюри желаеше да говори с нея. Зачуди се какво ли искаше да обсъждат. Може би съжаляваше, че не й бе казал сбогом или да заяви, че й е простил за това, което му бе причинила. Разбира се, съществуваше вероятността просто да иска да разбере какво се е случило. Нямаше да храни надежда, само защото той желаеше да я види. Но никога не би узнала истината, ако не говореше с него. Кимна на Хоскинс.

Не се съмняваше, че той казва истината. Само Фюри би споменал за това, кой на кого е длъжник.

— Добре.

Мъжът сложи обратно слънчевите очила на лицето си. Ели се обърна към полицая.

— Толкова съм ви благодарна за всичко. Веднага след като срещата ми с господин Фюри приключи, ще си наема нов автомобил.

Младата жена се качи в колата си и изчака господин Хоскинс да направи завой с огромния джип на паркинга. Даде малко назад и потегли след автомобила на Хоумленд. Мразеше погледите, които й хвърляха другите шофьори по пътя и смъртните заплахи, щом протестиращите забелязаха как е изрисувана колата й.

Ужасните думи я притесняваха и унижаваха. Охранителят, който ги пусна да влязат през портата, я изгледа с повдигнати вежди. Ели прокле тихо и едва се въздържа да не му покаже среден пръст. Нямаше друг избор, освен да кара обезобразения си автомобил. Последва огромния джип до главния офис и спря до него в зоната за посетители.

Взе чантата си и излезе от колата. Нямаше намерение да изпуска портфейла си от поглед, след като веднъж бе изгонена от Хоумленд. Искаше да има избор, ако я принудеха да напусне без колата си. Дийн Хоскинс огледа автомобила й намръщен.

— Това ли е проблемът, с който сте се сблъскали?

— Една част от него. Изглежда има няколко идиоти, които смятат, че мозъкът ми е промит и се опитаха да ме спасят. Само Бог знае, какво щяха да ми сторят, ако бяха успели да ме отвлекат. — Поклати глава. — Някои от тях са абсолютни ненормалници.

Фюри обикаляше стаята. Джъстис го наблюдаваше отблизо, изучавайки всяко негово движение, и това го безпокоеше. Фюри спря и хвърли поглед приятеля си.

— Какво? Тя е имала неприятности. Споменала е на секретарката ти, че полицията ще я ескортира оттам. Има ли проблем, че изпратих Дийн да я доведе? Той работи за нас. С какво ни помагат хората, ако не правят нищо по този въпрос?

— Не оспорвам причините, поради които си постъпил така. Вярвах, че Ели ще бъде в безопасност в нейния свят и чистосърдечно ще призная, че съм сгрешил, ако е имала неприятности толкова скоро. Просто се чудя дали ще избухнеш, когато пристигне. Изглеждаш така, сякаш ще изгубиш напълно самоконтрол.

Фюри изръмжа, борейки се с яростта си. Погледът му срещна притеснените очи на Джъстис.

— Всички защитнически инстинкти в мен се борят да излязат наяве. Първото ми желание бе да скоча в джипа и да я намеря. Но след като изпратих Дийн, си възвърнах контрола.

— Това е добре — Джъстис се приближи, — щом означава толкова много за теб, може да я задържиш в Хоумленд. По някакъв начин ще изгладя нещата с директора, но ако не проработи, ще му заповядам да й позволи да остане. Предвид обстоятелствата, може и да не заподозре, че съм взел решение, без да се съобразя с него. Много е параноичен по отношение на огромната сила, с която разполагаме, и има намерение да запази абсолютен контрол над Хоумленд. Държи се като задник и ни третира сякаш сме деца, но истината е, че той работи за нас. Мисля, че има свободна квартира в зоната за посетители. Ще се обадя, за да съм сигурен.

— И директорът да предприеме отново нещо зад гърбовете ни? — присви очи Фюри. — Аз отговарям за сигурността. Няма да позволя Ели да ми се изплъзне от погледа.

Джъстис зяпна.

— Къде ще я настаним тогава?

— Аз имам две спални. Тя ще бъде в безопасност в моята къща. Никой няма да бъде достатъчно глупав да проникне там и да я нападне, ще я охранявам.

— Искаш да кажеш ще я защитаваш.

— Едно и също е.

— Това е лоша идея — сви рамене Джъстис, — но ти отговаряш. Имам си достатъчно други грижи, докато се опитвам да разбера бизнес отношенията в ръководството на Хоумленд — как да плащам за всичко и откъде да намеря повече приходи, които да използвам, след като сами поемем управлението. Докато президентът е щедър, ще можем да плащаме огромните суми за въвеждането на всички допълнителни мерки, от които се нуждаем след нападението. Не забравяй, че на сутринта имаш среща с архитекта. Искам внимателно да прегледаш плановете и да вземеш решение относно окончателното предложение, за да предотвратим второ проникване през главната порта.

— Ще бъда там.

Джъстис се приближи до Фюри, хвана го за рамото и се вгледа в очите му.

— Знам, че ще свършиш добре работата си. Притеснявам се повече за емоционалното ти състояние, що се отнася до тази жена. Това е единствената пукнатина в бронята ти, която някога съм виждал. Емоциите могат да изиграят лоша шега на нашите хора.

— Мога да разгранича отговорностите си към нашия народ от личните.

— Знам, че можеш. — Джъстис го пусна. — Късмет с твоята жена. — Устните му се разтеглиха в усмивка. — Не ти завиждам. Разбира се, човешките жени сигурно се опитомяват по-лесно от нашите.

— Не точно — изсумтя Фюри. — Тя е много трудна за разбиране, особено след като принадлежим на два различни свята. — Поколеба се малко. — Чувствам ярост при мисълта, че може да бъде наранена.

— Опитай се да я държиш под контрол. Те започват да говорят бързо, щом започнем да ръмжим и покажем зъби — засмя се Джъстис и тръгна.

Фюри изръмжа тихо. Щеше да се опита да разбере какво е станало с Ели, без да показва колко е ядосан. Дийн се бе обадил да му каже, че я води в Хоумленд, но отказа да му обясни какво се е случило с нея. Значи тя не бе пострадала, щом можеше да шофира, а това бе всичко, което имаше значение за него. Излезе от офиса и се насочи към паркинга. Искаше да бъде там, когато тя пристигнеше, но Джъстис го бе задържал.

— Те какво?

Дълбокият глас зад Ели я стресна. Обърна се и изпусна чантата си. Фюри бе застанал зад нея, без да го усети. Беше се приближил безшумно, без да издаде звук, който да я предупреди за приближаването му. Хвана се за гърдите и погледна към него.

— Не се промъквай така. Нямах представа, че си тук. За малко да получа сърдечен удар — каза и отпусна ръце.

Фюри пристъпи по-близо.

— Някой се е опитал да те отвлече? — Наведе се, вдигна чантата й и я подаде. — Как?

Препускащото сърце на Ели започна да забавя ритъм.

— Предполагам, че някои от протестиращите са ме проследили до мотела и са наели стая, точно до моята. Чакаха ме, за да ме нападнат, след като отидох да си взема нещо за ядене. Бяха трима, единият от тях се хвърли напред и ме сграбчи. За щастие, имаше хора наоколо, които се развикаха и те избягаха.

Яростта по лицето на Фюри отговаряше на името му. Име, което му подхожда напълно, реши Ели. Продължи да я наблюдава мълчаливо, но изведнъж изръмжа тихо. Кучешките му зъби се показаха от леко разтворените му устни. Тя отстъпи назад, стресната от яростта му. Какво съм направила? Не беше моя вината. Той изглеждаше така, все едно искаше да разкъса гърлото й.

— Там отвън не си в безопасност — сурово отбеляза Фюри. — Отсега нататък ще стоиш тук. Не смей да ми се противопоставяш.

Дийн Хоскинс прочисти гърло и извади телефона си.

— Ще се обадя в офиса, за да сме сигурни, че има свободна квартира.

— Затвори — настоя Фюри, — тя ще остане при мен.

Ели отвори уста, докато се опитваше да намери смисъл в предложението му.

— С теб? — ахна насреща му.

Той пристъпи още една крачка към нея.

— Изглежда знаеш как да се забъркваш в неприятности, скъпа. Или може би те знаят как да те намерят. Оставаш с мен, имам стая за гости. Така ще мога да те държа под око.

Тя видя как Фюри обърна глава и насочи вниманието си към колата й. Обиколи я бавно, изучавайки всяка нанесена щета, и спря, когато застана отново пред нея. Хвана я за ръката и я стисна здраво с топлите си и нежни пръсти.

— Да тръгваме. Къщата ми не е далеч, така че може да отидем и пеша. Ще наредя на някой да вземе нещата ти от това и да оправят пораженията, които са нанесени.

— Но куфарът ми… — опита да протестира Ели.

— Не сега — изръмжа той и дръпна рязко ръката й, карайки я да се раздвижи.

Младият мъж я притегли до себе си, оставяйки я без избор, освен да го последва. Тя забеляза безпокойството, изписано по лицето на Дийн. Не искаше да прави сцена или да предизвиква неприятности на Фюри. Осъзнаваше, че поради някаква причина той се опитва да я защитава и ненавиждаше идеята да напусне Хоумленд, повече отколкото да остане в неговата къща.

— Благодаря, че дойдохте да ме вземете — извика тя към Хоскинс.

— Няма проблем — смотолеви той.

Ели погледна към красивия, но мрачен профил на Фюри, като подтичваше до него, докато дългите му крака скъсяваха разстоянието до къщата му. Той все още стискаше чантата й в юмрука си. Хвърли притеснен поглед към нея, надявайки се, че нищо няма да се смачка от силната му хватка. Младата жена не посмя да протестира по целия път до дома му. Пред входната врата той свали ръка от Ели, бръкна в джоба и използва картата си за достъп, за да я отключи. Тъмният му поглед се впи в нея.

— Вътре, веднага!

Тя се поколеба.

— Защо си ми толкова ядосан?

— Не съм — изръмжа той, — влизай вътре.

Ели прекрачи прага и влезе в затъмненото помещение, хвърляйки поглед наоколо, за да огледа стаята. Вратата зад нея се тресна силно. Обърна се към Фюри. Той се облегна на дървената плоскост и захвърли чантата й на пода. Тя трепна, надяваше се, че мобилният й телефон е оцелял от силния удар. Вниманието й се насочи отново към мъжа пред нея и видя, че тъмният му наситен поглед я наблюдава. Острите му зъби отново се показаха от разтворените му устни.

— За някой, който не ми е бесен — тихо промърмори тя, — създаваш впечатление за точно обратното. Може ли поне — вдигна ръка към устата му — да прибереш кучешките си зъби?

Той изръмжа. Ели отстъпи назад.

— Добре. Не го прави. Само че когато показваш зъби и гледаш яростно, създаваш впечатление у хората, е… поне у мен, че си ми бесен за нещо. — Пое си дъх. — А ръмженето… — сви рамене — ме кара да си мисля, че си обезумял.

— Ядосан съм — озъби се той.

— Какво съм направила? — попита тя и отстъпи още една крачка назад.

— Нищо. Яростта ми не е насочена към теб. Ти бе уволнена за това, че ме защити. Беше изхвърлена навън, в твоя свят, и заради нас бе набелязана за мишена.

— Добре — отпусна се тя, леко развълнувана, че не е причината за яростта му, — работех в Хоумленд, знаех, че няма да стана приятелка с тесногръдите хора, когато започнах работа. Ако бях съгласна с тези глупаци, нямаше да бъда изобщо тук, а те са наясно, че симпатизирам на Новите видове. Просто това е животът, съществуват такива глупаци. Всеки може да има врагове, които го мразят.

— Но никой не те мрази, за това от къде произлизаш.

— Родена съм в Калифорния — усмихна се тя, — преди семейството ми да се премести в Охайо, където се събират половината особняци и откачалки, родени в Америка.

— Колко голяма привърженичка си на Новите видове? — премигна Фюри.

Тя се зачуди дали с въпроса си, той не се опитва да разбере дали тайно не е против народа му.

— Ако питаш дали съм предубедена — не съм. Щом чух за Мерикъл Индъстрис и за опитите, които провеждат, по-точно обектите, които използват, бях възмутена. Инстинктивно се съгласих да помогна за изобличаването им. Ужасяваше ме мисълта, че по някакъв начин мога да бъда част от толкова жестока компания. — Спря за момент. — Новите видове, за мен са хора, идиот такъв, точно като всички останали. Имате право на всичко, което хората вършат. Това ли имаш предвид? Ненавиждам дори когато се прави разлика.

Той се отблъсна от вратата и пристъпи към нея.

— Не си ли чула за последните нападки срещу нас? Страхуват се, че ще започнем да се срещаме с човешките същества? Какво мислиш по този въпрос?

— Не разбра ли, когато казах, че според мен сте точно като хората? Имате същите права да се срещате и да бъдете с някой, каквито имам и аз.

Той кимна.

— Ще се съгласиш ли да се срещаш с един от моите мъже? Слейд е доста впечатлен от теб.

Слейд? Ели примигна, спомняйки си за мъжа, който й спаси задника при портата. Изненада се, че е привлечен от нея.

— Не го познавам. — Не можеше да измисли нищо друго, което да каже.

— Срещна го тази сутрин.

— Добре, знам кой е той, но лично не го познавам. Не знам дали ще ми хареса да прекарам известно време с него, или не. — Наблюдаваше Фюри достатъчно отблизо, за да забележи гнева му. Не, не успяваше да разбере този мъж. — Предполагам, че бих могла. Не виждам защо не. Не съм мислила по този въпрос.

— Нашите видове не са съвсем съвместими. — Фюри направи още една крачка към нея.

Ели отстъпи назад. Той продължи да пристъпва, а тя — да отстъпва. Почувства се така, сякаш я преследва. От него се излъчваше гняв, който я караше да мисли, че идването й в дома му, бе грешка. Още ли е ядосан за това, което стана в лабораторията за тестване? Още ли иска да ме накаже? Ели му бе простила, а той влоши нещата. Тя не го ужасяваше и не го бе душила, нито го бе отвлякла от парка, за да го завърже за леглото.

— Защо ме притискаш към стената? — Погледна назад, оставаха й още няколко крачки и нямаше накъде повече да отстъпва. Вдигна очи отново към Фюри. — Ще спреш ли? Започваш да ме плашиш.

— Щеше ли да се страхуваш от мен, ако бях Дарън Антонио, или друг мъж? Човек?

Тя се намръщи.

— Ако някой ми е ядосан и се приближава към мен — да, ще се изплаша. Би ли спрял, ако обичаш?

— Забелязах, че не отрече, когато казах, че видовете ни са несъвместими — продължи напред той.

Младата жена направи още една крачка и се удари в стената. Нямаше къде да отстъпва повече.

— Какво искаш да кажа? Не знам какво друго бих могла да сторя. Знам, че по-голямата част от ДНК-то в кръвта ти е човешка, не разбирам значението на въпроса ти. И двамата сме хора.

— Прекарах по-голяма част от живота си в лаборатория. — Постави ръце на стената, обграждайки Ели от двете страни. Прикова я между гърдите си и стената, без да я докосва.

— Предполагам. — Не можеше да отмести поглед от привлекателното му лице, толкова близо до нейното. Вдиша уникалната му мъжка миризма, като се стараеше да не го докосва.

— С нас постоянно извършваха тестове и експерименти — изръмжа той. — Все още изучаваме телата си и какво са ни причинили, дори не сме достатъчно хора, за да изпаднем в заблуда, че можем наистина да бъдем такива. Притежаваме прекалено много отличителни черти, характерни за животните. Можеш да забележиш някои от тях по лицата ни, но също така има вътрешни, които се пренасят чрез ДНК-то. Страхувам се, че ако узнаеш колко малко човешко има в мен, ще се ужасиш. — Спря за момент. — Повечето хора биха се изплашили, щом осъзнаят какво крием, с надеждата да заживеем съвместно. Искаме да живеем в мир, надяваме се да ни приемат, а групите, които се събират отпред да протестират, да ни оставят на мира.

Ели го погледна с любопитство.

— Какви отличителни белези на животно имаш в себе си? — Във всеки случай, не е ръмженето. Често го прави или може би си го позволява само към мен.

Той се поколеба.

— Просто не съм напълно човек. Няма да изпадам в подробности. Различаваме се от хората. Нямаме родители, но дори и да имахме, никога нямаше да ги видим. Тези файлове не бяха възстановени, което ни навежда на мисълта, че са унищожени. Детството ни бе доста различно. Така че общото между нас е много малко.

— Какво бе детството ти?

— Спомням си, че бях изплашен и заключен — стисна челюсти той. — Тъмнината, която ме ужасяваше, и след това болката. Те ме събличаха и забиваха всички онези проклети игли. Спомням си — изсъска, — че болката и ужасът бяха единствената ми компания.

Сълзи изпълниха очите на Ели. Без да се замисля сложи ръка на рамото му.

— Толкова съжалявам. — Искаше да го успокои.

Младият мъж затвори очи, пое си няколко пъти дълбоко въздух и след това ги отвори отново.

— Те ме промениха. Спомням си шока, когато млечните ми зъби паднаха и на тяхно място се повиха нови — по-дълги и по-остри. Нямах огледало, но можех да почувствам разликата. Усещах лицето си, знаех, че не приличам на техниците или докторите. До времето, когато стигнах пубертета, вече бях развил мускулатура, защото те ме тъпчеха с медикаменти, за да променят тялото ми. Знаех, че нещо не е наред, тялото ми се променяше, а те не спираха да ми дават лекарства, в стремежа си да ускорят процеса.

— Толкова съжалявам, Фюри. — Ръката й се движеше леко нагоре-надолу, разтривайки рамото му. — Това, което са правили, е било толкова лошо.

— Знам. Не може да ме успокои мисълта, че са създавали лекарства, за да помагат на болните хора, след като ме преследва живот, изпълнен с болезнени спомени. Сега съществуват групи от хора, които ме искат мъртъв, само защото някой ме е захвърлил в ада още като дете и ме е принудил да търпя този кошмар. Ние страдахме за доброто на хората и за да може Мерикъл да прави пари. — Прочисти гърлото си. — Уморен съм да гледам живота отстрани, да бъда различен — грубо продължи той. — Наясно съм, че нещо ме прави уникален. Всичко, което знам, е, че някой ще погледне към мен, ще види зъбите и лицето ми, ще забележи разликите в тялото ми и аз ще започна да обръщам внимание на всяка дума, която каже. С времето имах възможността да разбера какво са сторили с нас и защо. Чувствах се толкова самотен, виждах само човешки същества, докато… — стисна силно устни.

— Не те обвинявам, че мразиш всички от Мерикъл. Не те ли успокоява поне малко мисълта, че все пак са успели да създадат нещо, с което да помогнат на болните хора?

— Не — изсъска той, — може би, не знам. Мразя това, което ни причиниха.

— Аз също. Но, моля те, продължи нататък историята си. Недей да спираш.

Тъмните му очи се присвиха и се впиха в нея. Прочисти пак гърлото си.

— Докато един ден не докараха жена в килията ми. Тя беше от Новите видове. Тогава за първи път в живота си видях някой, който да изглежда подобно на мен. Искаха да разберат можем ли да се размножаваме. — Погледът му се заби в стената до нея и остана там. — Понякога ни принуждаваха да бъдем заедно, но никога не се получаваше. Не можехме да създадем деца. — Стисна челюсти и погледна към нея. — Радвам се за това. Не искахме да успеят да създадат нов живот — в ада, в който живеехме.

Ели прехапа устни, а ръката й замръзна.

— Чух нещо подобно от жените — призна тя, — не е честно това, което са ти причинили. Било е грешно и изключително лошо да постъпват така, Фюри. Наричам такива хора глупаци без грам интелигентност и състрадание.

Фюри се вгледа дълбоко в очите й.

— Страхуваш ли се от мен, Ели?

Тя се поколеба.

— Плашиш ме, когато си ядосан. Ако трябва да бъда честна, бих се страхувала независимо дали в кръвта ти има животинска ДНК, или не. Ти си огромен.

Напрежението в тялото му се отпусна леко.

— Не исках да те нараня в леглото, когато те одрасках със зъбите си и те разкървавих.

Младата жена не очакваше, че ще каже това. Издиша въздуха, който сдържаше. Сърцето й препускаше и тя се насили да се успокои. Фюри мълчаливо я наблюдаваше.

— Вярвам ти.

— Не смятам, че бих те наранил, ако не беше това, което ми сториха. Нямаше да имам остри зъби.

Ели не знаеше какво да каже. Преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Призна, че привличането, което винаги е чувствала към Фюри, още от първия път, когато го видя, бе силно. Много пъти през нощите бе мислила, какво бе сторил с нея в леглото. Умът й се изпълваше с еротични мисли, докато сънуваше. Всичко бе фантастично до момента, в който той се бе отдръпнал и Джъстис бе нахлул в стаята.

— Благодаря на Господ, че не направих с теб нещата, които исках да направя.

Внезапно тялото й се изпълни с топлина.

— Какво…? — Трябваше да преглътне, гласът й се губеше. — Какво искаше да направиш? — шепнешком попита тя.

В очите му блеснаха емоции, които тя не можеше точно да определи.

— Тогава наистина щях да те изплаша. Сексуално, в някои неща не сме напълно съвместими.

Ели зяпна. Отвори уста, за да го попита какво иска да каже. Но внезапно той се отблъсна от стената и й обърна гръб. Отдалечи се на няколко метра.

— Твоята стая е първата врата отдясно, надолу по коридора. Чувствай се като у дома си. Ще се обадя в офиса да ти осигурят временна карта за достъп, но дотогава е по-добре да останеш вътре. Ще видя дали багажът ти вече е пристигнал. Ако си гладна, има огромно количество храна в кухнята — излезе през входната врата и я тресна след себе си.

Ели се облегна на стената, загледана във вратата, през която беше изчезнал. Какво е искал да стори с мен онази вечер? Затвори очи и обгърна тялото си с ръце. Защо изведнъж изгарям от желание да узная? По дяволите!

Фюри напусна къщата, преди да се превърне в пълен глупак и да сграбчи Ели, да зарови нос в шията й и да вдиша невероятния й аромат. Нуждата да я прегърне, да сложи ръцете си върху нея и да я привлече към себе си бе толкова силна, че чак го болеше.

Съжали, че й каза за сексуалната им несъвместимост. Беше го направил само за да я шокира. Тя бе прекалено близо, бяха сами и той желаеше да направи хиляди неща с нея. Точно заради това побърза да се отдалечи и да остави разстояние между тях.

Фокусира се върху гнева си. Ели можеше да бъде отвлечена, защото бе работела за Новите видове, а това го вбесяваше. Беше я грижа за неговия народ, бе рискувала живота си да ги спаси. Първо, когато бе работила под прикритие в лабораторията за изследване и отново, когато бе защитила жените им при нападението. Бе останала сама и се бе изправила пред тези престъпници само за да активира стоманените врати, осигуряващи безопасност на жените от Новите видове.

Това щеше да бъде първото нещо, което смяташе да промени. Хората се бяха провалили при проектирането на женското общежитие, като не бяха инсталирали подсилващи врати на първия етаж, подобно на тези на по-горните. Контролният панел също трябваше да се инсталира там, където можеше да се активира безопасно.

Очите й го преследваха, толкова сини и красиви. Можеше да се взира в тях по цял ден, без да почувства умора. Пръстите го боляха от желание да докоснат нежната и светла кожа, след което да се заровят в русите й къдрици. Гласът й звучеше като чист мед в ушите му — нежен и леко дрезгав. Ако знаеше, че може да устои на желанието си да я докосне, щеше да остане и да измъкне още лична информация от нея. Искаше да научи всичко за Ели, но нуждата да бъде близо до нея бе станала прекалено силна.

Сега, след като се бе върнала и щеше да остане да живее при него, нямаше намерение да я изпуска. Можеше едновременно да я задържи и да се грижи за народа си. Нямаше да предаде Джъстис, като пренебрегне отговорностите си, но щом се прибереше у дома, Ели щеше да го посрещне. Устните му се разтеглиха в усмивка.

Тя бе в къщата му. Увеличи темпото, с което се движеше. Колкото по-бързо свършеше със задълженията си, толкова по-скоро щеше да я види отново. Просто трябваше да внимава, да не прибързва и да избягва темата да живеят отделно. Можеше да бъде търпелив.

Не беше най-доброто му качество, но заради нея щеше да се научи.