Еволюцията на Андромеда

ОПЕРАЦИЯ "ИЗГОРЕНА ЗЕМЯ"

По повече от един начин това бе зората на новия ден на борда на Международната космическа станция. Като следваше сутрешната си рутина, доктор Софи Клайн се полюшваше в куполния модул на МКС и разглеждаше света долу. Нейния свят. Изведена на стабилна орбита, синхронизирана с въртенето на Земята, станцията се носеше над тъмното лице на екватора. Оттук чак до хоризонта само няколко светлинки мъждукаха върху черната повърхност на планетата.

Предишната нощ Клайн най-сетне бе произнесла страшната парола.

Това беше отчаян ход и тя го знаеше. Внедряването на Бринк в наземната група бе резултат от солидна подготовка и късмет. Клайн се бе погрижила да го изпрати в околностите, където да изчаква на повикване, в случай че възникне необходимост от подобен човек. Сега вече не можеше да направи нищо повече за положението долу – изходът от този гамбит щеше да се разбере по един или друг начин след съобщението на Бринк.

Осъзна, че това не я интересува особено.

Беше насочила вниманието си към апаратурата за наблюдение на земната повърхност, разположена в купола. Зад илюминаторите последните извивки на Тихия океан бавно се губеха на запад. Близкият монитор се оцвети в червено и синкаво от постъпващата информация в радарно-метеорологичната система "Уайдскат" на станцията. На екрана се виждаше карта с няколко премигващи обозначения – бавно местещи се пътнически самолети на височина осем хиляди метра.

Но много по-важни бяха движещите се бързо четири нови сигнатури.

Клайн се усмихна.

Четири ултрамодерни бойни изтребителя летяха ниско над джунглата, на прав курс към аномалията – която бе точно зад хоризонта спрямо местонахождението на Клайн.

Въздушната атака на Стърн беше в ход и Клайн беше доволна.

Наземният екип бе стигнал твърде далече, прекалено надълбоко в една загадка, която бе по-добре да остане неразкрита. Клайн ги бе предупредила, но те бяха продължили да упорстват. Най-вече заради глупавия инат на доктор Ниди Ведала. И въпреки уверенията на Бринк в собствената му благонадеждност тя знаеше, че не може да се има пълно доверие на един наемник.

От самото начало Софи Клайн бе разчитала повече на резервния план с въздушната бомбардировка. Несъмнено екипът на "Горски пожар" съвсем скоро щеше да бъде погълнат от пламъците на напалма и облаци от инхибиторен аерозол.

Клайн включи друг прибор. На монитора се показаха термални сателитни изображения на четири химически дири, надраскани в нощното небе. Тя пресметна, че при тази скорост самолетите ще се освободят от смъртоносния си товар по изгрев-слънце – точно след като започне сутрешната ѝ смяна.

Каква ирония, помисли си Клайн, докато разглеждаше бавно въртящия се свят под нея, че само след няколко часа доктор Ведала ще бъде смазана с тонове от концентрата на същия този инхибитор, който бе изобретила да спасява живот.

УТРИННА АТАКА

В горещия влажен въздух, на триста метра над район Укаяли, в джунглите на Западна Амазонка, лъщящите корпуси на четирите изтребителя Ф/А-18 Е "Супър Хорнет" хвърляха червеникави отблясъци от първите лъчи на зората. Самолетите фучаха на изток приблизително със скоростта на звука право към оранжево-червеното око, надигащо се над мътноватата зелена джунгла. Под тях се стелеше тънка мъгла. В ранната утрин джунглата отделяше натрупаната през нощта влага и от нея по сребристите корпуси се образуваха малки криволичещи струйки.

Подобната на лабиринт първична гора долу хилядолетия наред бе упорствала да не допуска в сърцето си представители на човешката цивилизация. Не един и двама изследователи през вековете се бяха скитали сред пущинаците в търсене на загадки.

А ето че най-сетне се бе появила една.

Над аномалията нямаше мъгла, само сякаш вещаещ злини черен дим от клоните на дърветата. След поредица митозни скокове на растеж структурата се бе стабилизирала на сателитните изображения като продълговата извита стена, достигаща почти сто метра височина в центъра. От северната ѝ страна, там където бе запречена реката, се бе образувало нарастващо езеро. Право от водната повърхност се издигаше тънък стълб, призрачно видение с невероятната височина от близо километър. На юг потокът изчезваше под бента, оставил сребристи дири по протежение на доскорошното си корито.

На шест хиляди мили оттам генерал Стърн стоеше в едно от крилата на Центъра за контрол на полетите в авиобазата "Питърсън". Помещението бе предназначено за наблюдение при случайните посещения на представители на обществеността, където политици и знаменитости можеха да бъдат заснети как зяпат възторжено поредния триумфален старт. Отзад имаше две дискретни врати, позволяващи на същите тези знаменитости да изчезнат незабелязано, ако нещата се объркат, както ставаше често.

Беше три през нощта, ала контролният център гъмжеше от специалисти от всички сфери. Бяха ги повикали, за да подсигурят най-висока степен на успех в един отчаян план, според всеобщото мнение. За тази цел Стърн бе изискал специалното разрешение на ЦРУ за използване на суперскъпия шпионски сателит НИС-3. Досега камерите бяха засекли тревожни нива на растеж от страна на аномалията и никакви следи от екипа на "Горски пожар". Учените се бяха изгубили по някое време между последния им контакт с МКС и близкия периметър на аномалията.

Изгубени… и сега, осемнайсет часа след пропуснатата възможност за връзка, вероятно мъртви.

Според плана по време на директното сателитно наблюдение трябваше да се хвърли напалм върху външния периметър на зоната. Така заразеният район щеше да бъде изгорен, изолиран напълно от живата джунгла. Напалмът щеше да бъде последван от секретното инхибиторно вещество – с надеждата, че то ще накара структурата да се смали, или най-малкото няма да ѝ позволи да продължи своя растеж.

Планът беше отчаян по ред причини.

Първо, той нарушаваше карантината и излагаше потенциално самолетите и пилотите на силно заразния щам "Андромеда". Второ, нанасянето на въздушен удар на чужда територия по същество се равняваше на обявяване на война – с последващ ответен удар на бразилското правителство и всички международни усложнения.

Първият инцидент с "Андромеда" едва не бе довел до общонационално бедствие и международни санкции. Но генерал Стърн си даваше сметка колко по-тежко е сегашното положение. Тревогата му не беше тайна за неговите сътрудници. Стърн почти не говореше, предимно слушаше какво му докладват и не откъсваше поглед от таблета си.

Помещението бе изпълнено с приглушената енергия на полугласни разговори. Шепотът утихваше напълно само когато от говорителите долитаха периодичните доклади на командира на ескадрилата "Супър Хорнет", с позивни "Феликс", както стана и сега:

– Феликс-1, маркирам целта. Ескадрилата ме следва в бойна формация. Навлизаме в обсег, така че бъдете готови.

От предната част на помещението един млад стажант, Максим Лончев, наблюдаваше как генерал Стърн мята поредното яркооцветено хапче с калциев карбонат в устата си. Седнал на маса, придърпана пред входа на кафетерията, Лончев се бе привел над масата. Четири минути по-рано, след изпратеното искане, бяха получили пълен достъп до данните от сателита НИС-3. Изображението от него сега се проектираше върху масата в максимална резолюция.

– Активирам основните оръжия – докладва пилотът.

Стажантът оглеждаше трескаво изображението, опитвайки се да не обръща внимание на разговора между други двама техници, също надвесени над масата.

Лончев бе създател на програмата "Пилион", която анализираше визуалната информация, събирана от камерите на НИС-3. Уникалното при неговата програма бе, че тя можеше да се използва в множество направления без конкретна специфика на действие. Повечето програми бяха насочени към откриване на определени модели, като дислокация на наземни машини или радарни инсталации. Лончев бе игнорирал съветите на своя академичен наставник от Станфордската лаборатория по програмиране и бе създал алгоритъм, който търсеше потенциални различия – с други думи, всякакви интересни феномени.

По същество програмата "Пилион" бе в експериментална фаза, създадена от университетски студент, и от нея не се очакваше нищо особено. Всъщност присъствието на Лончев в центъра за контрол в никакъв случай не беше задължително и той си даваше сметка за това.

За него основната част от предизвикателството при съставянето на програмата бе да се определи какво според нея може да бъде "интересното". Това бе и проблемът, който сега Лончев откриваше на масата пред себе си. Вглеждаше се напрегнато в черно-бялото изображение.

– Целта е в обхват – докладва пилотът. – Започваме снижаване.

"Пилион" бе засякла нетипично разположение на клони на дървета. В едно тясно разчистено място в близост до аномалията имаше някаква конфигурация, която беше категоризирана като "малко вероятна". Проблемът бе, че картината от този участък бе комбинирана от множество различни източници, функциониращи на различни места и в различно време на денонощието. Лончев напрягаше очи, опитвайки се да си обясни защо програмата продължава да му сочи това глупаво изображение от разхвърляни клони.

– Искаш ли кафе? – попита го техникът до него.

– Не – сопна се Лончев. – Благодаря ти. Извинявай.

Трепна, когато гласът му прозвуча толкова силно. В помещението се бе възцарила тишина и пилотът заговори отново:

– Време е да запретваме ръкави. Задържам втория херувим за финалния удар.

На всяко от изображенията клоните бяха скрити под покрива на джунглата или погълнати от сенките, както и от топлинните и електромагнитни смущения, извиращи от повърхността на аномалията. Реконструирана напълно, картината бе размазана и неясна. Невъзможно бе да се интерпретира.

– Живи? – попита разговорливият техник.

– Жив съм – отвърна Лончев, сторило му се, че не е чул точно въпроса. – И освен това съм зает.

– Не, "живи" – повтори техникът и завъртя масата на обратно. – Тези клони са подредени в послание. Виждаш ли? "Живи".

– Феликс-1, готовност за запуск.

Устата на Лончев се разтвори в едно изненадано "ах".

Той скочи, като избута масата, чиито крака застъргаха шумно и накараха всички да се обърнат. Спря и си пое дъх със зачервено от вълнение лице. Сетне, поклащайки се върху разтрепераните си крака, огледа помещението, пълно с високопоставени служители, които можеха да му съсипят кариерата само с няколко думи. Поколеба се само секунда.

А след това започна да вика.

ВХОДЪТ

Свита в хамака, едва озарена от мъждивата утринна светлина, Ниди Ведала се заслуша в утихващия рев на реактивните двигатели. Огненият дъжд от напалм, който очакваше, така и не се бе посипал върху зеленото покривало на джунглата. Нито пък изгарящата вълна на термоядрения взрив бе облъхнала аномалията. На лицето ѝ се появи облекчена усмивка. Примитивното послание на Одиамбо от счупени клони явно бе стигнало до адресата си.

Изглежда, наземният екип щеше да преживее още един ден.

Нощта се бе оказала неочаквано спокойна. Вероятно никакви живи същества вече не обитаваха тази част на джунглата – ярък и обезпокоителен контраст с картината, на която групата им бе станала свидетел, докато вървяха насам. Дори дърветата и растенията сякаш се отдръпваха от чуждоземния материал. Клоните на дърветата се издигаха като разкривени пръсти под рядката мъгла от дим, бликащ от обгорените листа. Почти пълната тишина, съчетана с неестествената горещина, пораждаше усещането, че обкръжаващата ги среда се преобразява от злачна дъждовна гора в… нещо друго.

Биомониторите на Стоун показваха, че се е мятал в кошмарен сън през цялата нощ – измъчван от по-лоши от обичайните видения. Всъщност цялата група бе прекарала нощта в сън на пресекулки. Само Тупа, изглежда, бе спал дълбоко, настанен удобно в допълнителния хамак, със страхове и съмнения, напълно прокудени от пълното изтощение.

Ведала се измъкна от хамака, събуди останалите и им нареди да се съберат при входа на аномалията веднага след закуска. Пенг се зае да разпалва угасналия огън, а Ведала си върза здраво обувките и напръска отново с инхибиторен аерозол голите си ръце. После захапа една протеинова бисквита и си проправи път между дърветата до брега на изтънялата река. През последните часове странната структура не бе претърпяла видими изменения. Въпреки това Ведала усещаше някаква трепкаща енергия. Сякаш вътре набираше сили нов потенциал, резерв, подготвящ структурата за поредния растежен скок.

Ведала седна на един дънер, заклати провесените си крака и се загледа в шестоъгълния вход на тунела. Отворът бе с човешки размери, разположен вляво от бликащата изпод аномалията жълтеникавокафява вода, която бързо се покриваше с гъста пяна.

Мъждиви снопове слънчева светлина се процеждаха между дърветата.

Около тунела бяха разхвърляни отломки от материала на аномалията. Повечето нащърбени късове се бяха забили в меката кал. На някои места се виждаха само вдлъбнатини – вероятно от отломките, събирани от мачадо. Но всички следи от отломки се разтваряха ветрилообразно от аномалията. Това придаваше на сцената кинетично подобие на бойно поле, сякаш отломките бяха изхвърчали от гърлото на тунела.

Ведала неволно си спомни описанието на Тупа за рева на разгневеното божество и предупреждението на Клайн да напуснат района.

Усети топъл полъх на тила си и чу тихото бръмчене на "канарче". Освен това долови полъх на кафе. Между дърветата се показа Джеймс Стоун, носеше две чаши. Почти веднага се зае да разсъждава на глас:

– Входът на тунела е покрит със същото пепеляво вещество, което открихме и по-рано. – Той посочи с едната вдигаща пара чаша. – От гърлото липсват някои парчета. Настроих "канарчетата" на постоянен мониторинг за въздушнопреносими токсини, но засега не засичат такива. Както и да е, ако ги имаше, вече щяхме да знаем.

Седна на дънера до Ведала, подаде ѝ едната чаша и добави:

– Щяхме да сме мъртви.

– Тъкмо го обмислях – отвърна Ведала. – Пепелта и отчупените парчета са от плътни слоеве. Но голяма част от материала вероятно се е изпарила от експлозия. Мачадо са вдишали облак прах с минимално съдържание от материал, но той се е активирал в телата им, отначало бавно… а после ги е довел до лудост. Много напомня на Пидмънт.

Сръбна от кафето.

– Но защо трябва да изригва? – продължи тя. – Одиамбо твърди, че земетръсната активност в този район е много слаба – на петстотин мили наоколо. Значи не става въпрос за естествен процес.

– Не мисля, че е това – съгласи се Стоун. – Не съм готов да споделя теорията, която обмислям, докато не събера достатъчно доказателства, но според мен случилото се е грешка. Човешка грешка.

Ведала го погледна обезпокоено, после каза:

– С нетърпение очаквам да чуя теорията ти. Както сам виждаш, някои важни моменти от тази експедиция бяха компрометирани. Имало е хора, които са пазили тайни. Джеймс, трябва да съм сигурна, че мога да ти се доверя.

– Виж, Ниди, зная, че не по твое предложение се озовах тук. Но аз не съм шпионин…

– Точно това имах предвид. Мога да ти имам доверие, защото ти не трябваше да си тук. Ти си нашият жокер, Стоун, и вероятно много удачно попадение.

Точно в 11:03:24 координирано универсално време наземната група на "Горски пожар" се събра пред входа на аномалията. Тупа остана да ги наблюдава настръхнало от края на гората. Учените носеха челници и защитни маски, но засега те се поклащаха на вратовете им. Бяха се напръскали обстойно с последните запаси аерозол. Иначе казано, бяха се подготвили дотолкова, доколкото това бе възможно.

– И така – поде Ведала. – Искам да се движим в индианска нишка. Ще напредваме бавно. Ако видите нещо, казвате го веднага. "Канарчетата" на Стоун ще са най-отпред, така че ще разполагаме с карта. Бавно и постепенно. Без изненади.

Реката ромолеше тихо зад Ведала. Тя продължи:

– Не забравяйте, че има някой, който не иска да сме тук. Което е и причината да се заемем с изучаването на вътрешността.

– Пускам "канарчетата" – предупреди Стоун и махна на дроновете, които влязоха един след друг в тунела. Обърна се към гората и добави: – Ще ми трябва само минутка.

Стоун кимна на Тупа, който клечеше там, подпрял тръбата на коленете си. Момчето не се бе отделяло от него, откакто се срещнаха, и сега нещастието му беше очевидно. Но всички се бяха съгласили, че ще е най-безопасно за хлапето да чака отвън завръщането им.

Стоун го доближи и му заговори усмихнато и успокоително. Когато го помоли да остане, очите на Тупа се напълниха със сълзи.

Ведала не можеше да потисне тъжната си усмивка.

Харолд Одиамбо пристъпи към входа и надзърна вътре. За един ксенобиолог това бе като реализация на детска мечта. В черния тунел вече блещукаха мигащите светлинки на дроновете, като светулки в тъмен кладенец.

Изправена зад него, Пенг се мъчеше да не се поддава на паниката. Беше се научила да диша дълбоко и равномерно веднага щом почувства началото на нервен пристъп.

Одиамбо, изглежда, се сети какво става и ѝ заговори със спокоен глас, без следа от осъдителност:

– Каквото и да ни чака там, майор У… нямаме причини да смятаме, че е враждебно настроено. Теоретически цялата тази структура може да се окаже само уголемен вариант на един микроорганизъм, който не знае, че съществуваме. Това е природен феномен. Нещо древно, може би от друга звездна система… попаднало тук по волята на случая.

– Няма как да го знаем – отвърна Пенг. – Не и със сигурност.

– Да, няма. Но досега не сме откривали "Андромеда" извън нашата атмосфера. Щамът е уникален за планетата, може би необяснима случайност на еволюцията… освен ако не ви е известно нещо повече?

Очите им се срещнаха и Пенг едва не отговори на въпроса, но се сепна.

– Доктор Одиамбо, за споделянето на важна информация е необходимо взаимно доверие. Боя се, че не разполагаме с такова.

Одиамбо забеляза, че хладният ѝ поглед е втренчен над рамото му. Ниди Ведала стоеше наблизо и слушаше разговора им. Изглеждаше напрегната, с преценяващо изражение. Когато заговори, гласът ѝ бе рязък.

– Ако знаете нещо, което може да изложи на опасност моята група, сега е моментът да го споделите.

– Аз… – почна Пенг, но отново стисна устни. – Нищо не зная.

Одиамбо се намръщи. Стори му се, че е станал свидетел на пропусната възможност. За съжаление това беше шанс, който нямаше да се повтори.

– Но ако питате за мнението ми – продължи Пенг, – мисля, че трябва да се вслушаме в съвета на доктор Клайн. Тя познава най-добре особеностите на микроорганизма. И едва ли без причина ни предупреди да не продължаваме.

– Предупреждението ѝ не е подкрепено от никакви аргументи – посочи Ведала. – А на преценката ѝ не може да се вярва по очевидни причини. Кое ви кара да се боите?

В отговор Пенг У каза нещо много странно.

– Аз… сигурно е просто интуиция.

Ведала едва се сдържа да не трепне. Реакцията ѝ бе както на повечето учени, чули подобна дума – незабавно отхвърляне на решение, взето въз основа на чувства и непотвърдено от неопровержими доказателства 15.

Тя се постара да подбере думите си внимателно. Всички знаеха, че реещите се "канарчета" записват всички разговори.

– Майор У, чака ни много работа. Трябва да навлезем в аномалията и да я изучим отвътре. Такива са заповедите. Ако не желаете да ги изпълнявате, това е ваше право, но сигурно си давате сметка за възможните последствия.

Пръстите на Пенг неволно стиснаха по-силно дръжката на мачетето. При всеки удар на сърцето ѝ ръката ѝ потрепваше. Очевидно изпитваше силна възбуда, състояние, известно в психологията като "бий се или бягай".

– Нека поясня – продължи Ведала и пристъпи към нея. – Тъй като сте на военна служба, най-вероятно ще бъдете уволнена. После, като цивилна, ще бъдете съдена. С кариерата ви ще бъде приключено. Със сигурност ще прекарате известно време в затвора, макар че не съм запозната с правосъдната система на Китайската армия. Сигурна съм обаче, че там не гледат с добро око на страхливците.

Пенг кимна и отпусна рамене. Погледна мачетето в ръката си и го хвърли на земята. Ведала се завъртя доволно и отиде да повика Стоун, който още разговаряше с Тупа.

Харолд Одиамбо сложи успокоително ръка на рамото на Пенг. В очите му трепкаха закачливи пламъчета.

– Опитай се да не забравяш – каза той, застанал с един крак отвъд прага на тунела. – Това е научно приключение.

Пенг кимна без особен ентусиазъм и го последва вътре.

Ведала влезе няколко секунди след тях.

Стоун беше последен. На входа се обърна и махна на Тупа. Момчето – беше седнало на един сандък с храна и припаси – махна вяло в отговор. Бяха необходими пет минути оживен спор, превеждан от "канарчето", преди да склони да остане.

Черният тунел погълна Стоун. Светлините от челниците на учените подскачаха по стените. Още по-напред реещите се "канарчета" мъждукаха като далечни звезди.

Тупа изпрати с поглед групата, докато тя не се изгуби във вътрешността.

Изчака още малко, после скочи от сандъка, отвори го и извади отвътре напоената с инхибитор риза, която Стоун бе оставил. Облече я, нагласи защитната маска на лицето си и омота ремъка на челника около ръката си, скривайки светлината в шепа.

На входа спря, наведе се и взе оставеното от Пенг мачете. След това си пое бавно дъх, прекрачи прага и последва своите приятели.

Стоманеното острие хвърли отблясък, докато момчето потъваше в тъмнината.

ПЪРВО СПУСКАНЕ

Един по един учените навлизаха в задушливата тъмнина. Бяха покрити с плътен слой аерозолен инхибитор и всички бяха с дълги панталони и ризи с дълъг ръкав, яркооранжеви лабораторни ръкавици и респираторни маски, които подобно на пеперуди с разперени криле закриваха устата и носа. Четири челника осветяваха горещия въздух. Четири чифта обувки трополяха по твърдата земя, пращайки ехо навътре по на пръв поглед безкрайния коридор.

Пред тях бръмчащият рой "канарчета" осветяваше с миниатюрните си лампички провиснали от тавана капки, които се мержелееха като паяжини. Ярката светлина се отразяваше по непредсказуем начин в мазно-зеленикавите стени – понякога те сияеха ярко, в други случаи я поглъщаха до непрогледен мрак. Когато дроновете прелитаха над учените, роторите им изхвърляха надолу потоци нагорещен въздух.

Напрегнати и изнервени, учените вървяха мълчаливо, с настръхнали до краен предел сетива.

– Във въздуха няма токсини, наоколо е чисто – докладваше тихо Стоун на всеки няколко минути.

– Но аз виждам доста остатъчни следи – възрази Ведала, загледана в отпечатъците, които оставяха обувките на Пенг.

– До, но не и микроорганизми – отвърна Стоун.

– Въпреки това няма да сваляме маските.

Не всеки двайсет метра Одиамбо вадеше от чантичката на колана си малка зелена тръбичка. Веднага щом я строшеше между пръстите си тръбичката засияваше в изумрудена светлина. Като ги пускаше на земята, той оставяше зад тях добре различими маркери, по които можеха да определят наклона и да разполагат с указания за обратния път.

Тунелът навлизаше право в аномалията, спускаше се бавно и постепенно надолу. Стените оставаха гладки, изработени от същия вече познат материал, чиято повърхност хвърляше отражения като дебелото стъкло на стара бутилка за кока-кола. С напредване във вътрешността шестоъгълният светъл отвор постепенно се изгуби.

Стоун вървеше последен, с лице, осветено от сиянието на таблета. На екрана се проектираше постоянно разрастваща се реалновремева карта, изрисувана от данните на "канарчетата". До момента те следваха права линия и вече бяха навлезли на близо четвърт миля във вътрешността.

След приблизително двайсет минути Ведала нареди да спрат и попита Стоун:

– Каква е обстановката?

– Коридорът се спуска надолу под постоянен наклон – отвърна Стоун, като неволно зашепна. – Повърхностният материал е с непроменени характеристики. Останките от пепелта са се втвърдили и покриват повърхността като сажди в комин. Не виждам разклонения и с навлизането ни температурата се покачва.

– Промяната на температурата е в съответствие с геотермалния градиент – обади се Одиамбо. – Така че това е най-обикновена дупка в земята. Като пещера, но създадена от екзотичен материал и с абсолютно неестествени, негеологични характеристики. – В гласа му се долавяше учудване. – Не съм си помислял, че ще видя нещо подобно. По принцип ксенобиологът разполага само с данни, събирани на милиарди километри в космоса. А ето, че съм тук. Стоя насред истински образец на извънземна архитектура.

– Страшничко, нали? – обади се Пенг.

– Това е най-красивото нещо, което съм виждал – отвърна Одиамбо.

– И какво те кара да смяташ, че е с чуждоземен произход? – попита Стоун.

– Предположенията ми се базират на уникалните геологични свойства на това явление. Материята, от която е изградено, е абсолютно еднородна. В структурата се забелязва същата шестоъгълна форма, която познаваме и от микроорганизма. И, доктор Стоун, аз не казах "чуждоземен", а "извънземен". Сигурно ще си спомниш, че първата еволюция на това невероятно вещество е станала в горните слоеве на земната атмосфера, за да попадне в злощастната сонда "Скууп VII".

– И да убие четирийсет и шест невинни жители още при първия контакт, а след това двама войници, един пилот, един патрулен полицай и още петима души в близкия град – отвърна Стоун. – Мъже, жени и деца.

– Преди да еволюира в по-безвреден вариант – възрази Одиамбо.

– Не бих нарекъл пластифага ЩА-2 безвреден. Не и ако бях приятел на пилота, който изгубил живота си над Пидмънт, когато всички пластмасови изолации в самолета му се разтворили за не повече от две минути.

– Съгласен съм, доктор Стоун, прав сте. За миг забравих, че баща ви е бил член на първия екип на "Горски пожар". Сигурно приемате нещата лично.

Ведала наблюдаваше внимателно Стоун.

– Аз мисля, че е чуждоземно – обади се Пенг. – Такова е моето мнение.

– И защо мислиш така? – Ведала я погледна. – Пак ли интуиция?

– Защото говорим за микроорганизъм, открит в космоса. Без аминокиселини, без отпадни продукти, с уникална клетъчна структура. Повече машина, отколкото живо същество. Създаден да оцелява в безкислородна среда, при високи дози ултравиолетови лъчения. Има всички признаци да смятам, че е създаден с тази цел.

– Или пък е екзотичен земен организъм, изхвърлен в горните слоеве на атмосферата при вулканично изригване – отвърна Ведала. – И тогава, вместо да е пристигнал от далечния космос, може да се е зародил в земните недра.

Пенг не отговори, гледаше безизразно Ведала. Между двете се бе създало осезаемо напрежение и причината за него бе най-обикновено неразбирателство.

Жиюе – най-близкият китайски термин до понятието "интуиция" – не носи съвсем същия смисъл. За жиюе не се говори в нито едно конфуцианско произведение, нито в традиционната китайска история, и вероятно терминът е възникнал някъде през 19 век, с навлизането на западните философски течения в Китай.

Основната разлика между източните и западните разбирания за интуиция, както е обрисувана от Лиан Ан в неговия труд "Етимология: Сблъсъкът на Изтока и Запада", е, че той поставя понятието някъде по средата между "инстинкт" и "интелект". На Изток, според разбиранията на Пенг У, когато говорим за интуиция, имаме предвид интелект. В представите ѝ интуицията е скок към вярата, опрян на твърдата скала на непоклатими факти.

Двете се гледаха мълчаливо. Противостоянието им бе нарушено от възклицанието на доктор Стоун.

– О, боже мой! – извика пресипнало той.

Ужасеното лице на Стоун бе осветено от сиянието на монитора. То изчезна веднага щом Стоун завъртя таблета, за да им покаже какво е привлякло вниманието му. На екрана се виждаше подскачаща картина, изпращана от един дрон на около седемдесет метра пред тях. Дронът кръжеше над проснат на земята обект.

Беше човешко тяло – поне това успяха да различат.

Трупът бе обърнат по корем. Крайниците му бяха странно издължени. Нямаше дрехи, макар че някои части от кожата бяха по-тъмни от други. Плътта беше съвсем бяла под ярката светлина на дрона. Най-странното бе, че тялото изглеждаше частично потънало в пода.

– То пълзеше – промърмори Стоун и Ведала му махна с ръка да не повишава глас. – Каквото и да е, изглеждаше сякаш пълзи…

– Без предположения – каза тя. – Приближи дрона.

"Канарчето" се спусна към пода и изображението стана съвсем ясно.

– Какво е това? – попита Стоун, изплашен да изрече очевидното.

– Не зная – отвърна Одиамбо, – но не ми прилича на човек.

ЕВОЛЮЦИЯ

Над илюминатора в купола на МКС замига червен индикатор. Клайн го наблюдаваше разколебано. Повикване от НОРТКОМ, авиобазата "Питърсън".

През последните няколко часа след пропуснатия час за връзка отношенията между Клайн и генерал Стърн бяха станали напрегнати. Тя не беше сигурна дали общуването с него ще е от полза за намеренията ѝ. Но в края на краищата реши да приеме разговора.

(Активиране на сателитна връзка. Връзката е установена.)

КЛАЙН-МКС

Тук Клайн.

АБП-СТЪРН

Някакви сведения за групата?

КЛАЙН-МКС

Никакви, НОРТКОМ.

АБП-СТЪРН

Имаме признаци, че са живи. При теб потвърдиха ли се?

КЛАЙН-МКС

Не.

АБП-СТЪРН

Наблюдаваш ли кулата, която расте над езерото? Достигна над километър височина. Софи, започвам да се отчайвам. И извинявай, но досега никаква полза от вашето звено. Очаквах повече. Някакви идеи?

КЛАЙН-МКС

Никакви, сър.

АБП-СТЪРН

(Десетсекундна пауза.) Добре тогава. Доктор Клайн, с вашето участие е приключено. Благодаря ви за съдействието. Но нашата мисия се провали.

КЛАЙН-МКС

Не съм съгласна, генерале.

АБП-СТЪРН

Не разбрах?

КЛАЙН-МКС

Моята мисия едва започва. Исках да ви го кажа лично, със свои думи.

АБП-СТЪРН

За какво говориш…

(Край на предаването.)

Клайн прекъсна връзката, но не откъсна очи от образа, предаван от вътрешната камера на МКС. Изглежда, другите двама членове на екипажа продължаваха с ежедневните си занимания. Докато ги наблюдаваше, биомониторите, следящи самата Клайн, регистрираха ускорен пулс и учестено дишане, говорещи за нарастващото ѝ вълнение.

Това беше необичайно, тъй като при Клайн параметрите рядко се отклоняваха от нормата. Благодарение на отработени техники за дълбоко дишане и самовнушение тя обикновено прикриваше умело емоционалното си състояние от датчиците и любопитните очи на медицинския екип в центъра в Хюстън.

Но днес беше различно.

Клайн не използва методи на самоуспокоение. Вместо това се пресегна и свали биопараметърната гривна с безжична връзка. Деактивира я и я остави да се рее във въздуха, с прекъснат сигнал 16.

Доктор Софи Клайн бе приключила с претенциите. Беше сложила край на преструвките, лъжите и прикриването на чувствата си от постоянното наземно проследяване. Две години беше крила истинските си намерения.

И ето че бе дошъл часът да разкрие тези намерения.

С разтуптяно сърце Клайн включи програмата за управление на робота, пъхна ръце в манипулаторните ръкавици, нагласи дисплея пред очите си и сви пробно пръсти. На трийсет метра от нея Робонавт РЗА4 повтори движението ѝ.

След това роботът размърда ръце.

Пръстите му затракаха по клавиатурата, активирайки система от компютри, разположени в изолирания лабораторен модул. Командите, които предстоеше да изпълнят, бяха с гриф "спешно". Специалистите от НАСА се бяха погрижили в случай на катастрофа подсистемите на станцията да преминат на управление откъм относително безопасната лаборатория на "Горски пожар".

Нито за миг не бе обсъждана възможността за вражески действия отвътре.

Докато работеше, Клайн не обръщаше внимание на зловещата гледка зад куполния илюминатор, точно до рамото ѝ. Върху най-ниската точка на лабораторния модул на "Горски пожар" – все още, след близо пет години в употреба, маскиран като товарен отсек "Сигнус" – се бе появило нарастващо петно. Беше оцветено във виолетово в космическия вакуум и оставаше незабелязано. Петното премигна в ярко сияние и продължи да расте.

Зад визьора Клайн виждаше света с очите на машината. Само долната част на лицето ѝ бе открита и устните ѝ беззвучно помръдваха, докато си говореше. След години на тайна подготовка беше дошъл очакваният момент за действие. План, известен само на нея, но такъв, който скоро щеше да промени нейния живот и този на всички човешки същества на планетата.

Защото намерението на Софи Клайн бе да освободи човешката раса.

СЪДЕБНОМЕДИЦИНСКИ ОГЛЕД

Дълбоко в джунглата на Амазонка непознато тяло лежеше проснато под мигащите светлини на половин дузина "канарчета". Нечовешката фигура сякаш бе изникнала от пода на пещерата, като излязъл на повърхността плувец. Пленник на смъртта, обърнат с лице надолу и абсолютно неподвижен.

Предаваната от разстояние картина не можеше да даде отговор на въпроса какво представлява.

На трийсетина метра оттам групата бе спряла в нерешителност. Но това продължи само броени секунди. В типичния си маниер Ниди Ведала вече им махаше нетърпеливо да продължават напред.

– Да вървим – разпореди се тя и закрачи в тунела. – Пристегнете маските. Отваряйте си очите. Пенг, приготви контейнерите за образци.

Със ситни крачки Ведала постепенно приближи водовъртежа от светлинки, излъчвани от бръмчащите дронове. Насочи светлината на челника си надолу и плъзна светлото петно по променената плът. Когато погледна зад тялото, установи, че стената не хвърля отражения.

– Тук има отвор – съобщи тя на останалите. – По пода виждам ситни камъни. Вероятно от кинетичен енергиен изблик.

– О, да – заговори Одиамбо, който надникна през рамото ѝ и хвърли на пода поредната светеща тръбичка, която окъпа стените в зеленикави отсенки. – Със сигурност е от експлозия. И погледнете повърхностните набраздявания. Виждате ли тези ивици? Те са уникални за този участък от аномалията. Почти кристалоидни, като кварц. Или пък като лед, който се е разтопил и после е замръзнал отново.

– Каква може да е причината? – попита Ведала.

– Вероятно шокова вълна, преминала през вътрешната структура.

Ведала извади от чантичката на колана си миниатюрна видеокамера, прекрачи внимателно тялото и направи няколко снимки. След като приключи, побутна масата от плът на земята с върха на обувката си. Тялото се поклати, тресейки се като желе, но не се претърколи.

– Внимавай, Ниди – обади се Стоун, неспособен да се овладее. – Не знаем какво е това, за бога.

Ведала прибра камерата, клекна, доближи скритите си в ръкавици пръсти до лицето и бавно го завъртя.

Едва сега Стоун осъзна, че е спрял да диша. Пое си дъх.

– Това е мъж – съобщи Ведала. – В напреднал стадий на заразяване. Погледнете ноздрите.

Носът и устните бяха покрити с плътен слой сивкава пепел. Върху бузите се виждаха металически шестоъгълни петънца. Гърдите и шията се бяха сраснали с пода, придърпвайки със себе си кожата на лицето.

– Пенг, вземи проби – нареди Ведала и пусна главата, която тупна на пода. – Ще ги сравним с тези, които вече проучвахме.

– Това не е туземец – посочи Одиамбо, докато помагаше на Ведала да се изправи. – Мъжът е с европеидни черти. Облечен е с нещо като… лабораторна престилка или униформа. Платът се е слял с кожата.

– Има и остатък от табелка – добави Стоун и насочи натам светлината. – Без име, само номер:

Ведала отново извади камерата и направи снимка на табелката. После вдигна светлината към тъмното пространство зад трупа.

– Вероятно е изпълзял от това помещение – каза и пристъпи към отвора.

– Не бързай, Ниди – посъветва я Стоун. – Ще пратя първо дроновете. Нямаме представа какво ни очаква там.

Стоун доближи Ведала и Одиамбо ги последва. Пред тях се носеха бръмчащите "канарчета". Пенг остана последна, наведена над бледото тяло, за да вземе лабораторни проби. След един прощален поглед към трупа се надигна и последва групата.

Никой от тях не забеляза притаилото се в сенките момче.

– Олеле – възкликна Ведала. – Колко е голямо!

Гласът ѝ отекна в обширното пространство.

Бяха спрели на прага, скупчени около монитора на Стоун. Гледаха смълчани поредицата трепкащи изображения на екрана. От време на време Стоун включваше лазерните далекомери, за да определи топографията на помещението. И да им даде възможност да си поемат дъх.

Пред тях се разкри кървава сцена.

Тесният тунел водеше до обширно пространство с внушително висок таван. Подът бе посипан с отломки: парчета метал, скални късове и още човешки тела. Едва забележими, три топчести цилиндрични машини бяха подредени в линия. В основите им премигваха червени предупредителни светлини и от тази посока долиташе тихо бръмчене. Четвъртият цилиндър бе обгорен и наклонен под опасен ъгъл, с разбита обшивка.

– Какви са тези неща? – попита Стоун. – Приличат на ферментационни цистерни от пивоварна.

– Не са за бира. Това са турбини – отвърна Одиамбо. – Както предполагах, открихме водноелектрически генератори. Водата минава под бента и ги завърта, произвеждайки електричество. Най-близката, изглежда, е причината за експлозията.

Няколко "канарчета" прелетяха над турбините и доближиха високите бежови шкафове зад тях. Металните им фасади бяха покрити с циферблати и табла.

– Командният пулт – каза Одиамбо. – Съвсем опростено управление. Виждал съм подобни малки водноелектрически централи в така наречения Трети свят. От Афганистан до Етиопия. Срещу двайсет хиляди долара някое селце може да разполага с осветление, хладилници и пречистване на водата. Както и с телевизия, разбира се.

Добави последното изречение с натъжена усмивка.

– Да идем там – рече Ведала. – Но внимателно.

Като се движеха един до друг, учените приближиха металното табло пред шкафовете. Върху него лежеше проснато тяло. Трупът бе разкъсан от отломките и върху престилката, пултовете и шкафовете имаше засъхнала кръв.

– Интересно – промърмори Ведала. – Това тяло не е заразено. Виждам следа от изтекла кръв от раната.

– Погледни стъпалата – подхвърли Пенг.

Обувките на жертвата се бяха слели една с друга и краката бяха потънали до глезените в повърхността на аномалията.

– Сякаш подът се е превърнал в подвижни пясъци. – Пенг се завъртя и се огледа. Ведала сложи ръка на рамото ѝ и каза:

– Трябва да преброим телата. Да се опитаме да разберем какви са тези хора и откъде са дошли.

През следващите десетина минути учените огледаха и заснеха разхвърляните из залата трупове. Повечето се бяха разтворили в повърхностите, върху които бяха стояли, или бяха паднали и дрехите и инструментите им се бяха слели с кожата. И всичко това бе покрито с шестоъгълни струпеи – като замръзнали върху стъкло кристали.

Най-зловеща картина представляваха предметите за ежедневна употреба, които сега съставляваха част от деформирания човешки пейзаж: химикалка, прораснала в челото на една жена, две тела, частично слети едно с друго, ивици от плат и човешка коса, погълнати от лабораторната мебелировка.

Помещението бе истинска гробница за деформирани тела и разрушена до неузнаваемост апаратура.

Виновник за тази касапница беше четвъртата турбина. Разбитият корпус бе заобиколен от купчина черна пепел. Взривът бе издълбал в пода дълбок ров и радиално около него се виждаха следи от разхвърчалите се свръхнагрети частици.

Над бръмченето на оцелелите три турбини учените можеха да доловят далечния грохот на течащата под краката им река.

По стар навик Одиамбо се зае да разсъждава на глас. Докато говореше, се оглеждаше, като си светеше с поредната счупена тръбичка. Ръката му описваше нервни движения, следвайки хода на мисълта, и зеленото сияние бе като танцуващ огън.

– Нещо е станало с проклетата турбина. И тя е избухнала. Взривът е бил смъртоносен. Но ударната вълна е осигурила изблик на енергия за слоевете ЩА-3, от които е изградена аномалията. Активирана, аномалията е започнала да се самовъзпроизвежда, използвайки подръчното гориво. Както неорганичната материя така и… органичната.

Пенг стоеше неподвижно насред помещението, загледана невиждащо в дроновете. Единственият признак за вълнението ѝ бяха впитите ѝ в долната устна предни зъби. Разпръснати из помещението, останалите учени не ѝ обръщаха внимание.

Ведала продължи разсъжденията на Одиамбо:

– Значи ЩА-3 е способен на директно преобразуване на енергия. Нищо чудно. И двата предишни щама са започвали самовъзпроизводство щом им бъде осигурена енергия. Ако тогава предохранителната система е била задействала атомното устройство, подземната база на "Горски пожар" щеше да разхвърли Андромеда по целия свят. Виждаме умалена версия на това, което би станало.

– Е, хубавото е, че поне е било кратко – добави Одиамбо. – Ако реакцията е била продължила, тези тела са щели да бъдат погълнати. Вместо това те са само наполовина… изядени. Изглежда, нашият нещастен пълзящ човек е разполагал с една-две минути, за да се опита да избяга. – Одиамбо погледна към изхода на залата. – Тунелът, който води навън, е действал като естествен комин, събиращ и изхвърлящ заразния дим в джунглата. Той е заразил мачадо, както и животните в района. Смъртта им е била бавна и мъчителна.

– Мисля, че пропускаме да видим общата картина – намеси се Стоун. – Щом тези хора са тук, не можем да говорим за извънземна инсталация. Това е сграда. И е била построена от хора, с определена цел.

Възцари се мълчание.

– Стоун е прав. Разбираме ли всички какво означава това? – попита Ведала. Като дългогодишен преподавател тя бе привикнала да задава риторични въпроси. – Някой е открил как може да се използва щамът "Андромеда" – продължи тя, без да чака отговор. – Осъществили са обратно инженерство на микроорганизма, за да вдигнат този строеж. И за каквото и да е предназначена инсталацията, стигат ѝ няколко опитни специалисти, за да я управляват.

– Именно – съгласи се Одиамбо. – Зданието се е появило в този вид по време на митозата, която наблюдавахме. Но някои предмети тук са твърде сложни, за да бъдат възпроизведени. Например – той махна към металните цилиндри – турбините.

– Невероятно – възкликна Ведала. – Всичко това е започнало от една-единствена клетка на "Андромеда", в която след обратно инженерство са били въведени инструкции и способност да произвежда енергия за самовъзпроизводство от всякакъв намиращ се наблизо материал. А турбините и апаратурата са достатъчно леки, за да бъдат спуснати с парашути над джунглата. Всичко това е било инсталирано от малоброен екип, вероятно също докаран с вертолет.

Стоун се наведе и заоглежда един обгорял отломък. Държеше маската си плътно долепена до носа и устата. Взривът бе изкопал дълбок до кръста ров в пода. Долу се виждаха разкъсаните останки на турбината – обгорена цилиндрична рамка с размер на хладилник, все още частично запазена. Под нея се чуваше клокоченето на реката.

Стоун се изправи, огледа стените за кабели и жици и каза:

– Има един проблем. Електричеството, генерирано в тези турбини, е безполезно, ако не може да бъде отвеждано. А тази инсталация тук е от малките. Съвсем оправдано, ако трябва да бъде спусната по въздуха. Но без големи трансформатори хидроенергията ще отслабне преди да стигне където и да било.

– Освен ако не трябва да стига надалеч – добави Одиамбо и посочи със светещата си показалка едно място в кратера, където от разбитата турбина стърчаха овъглени жици. Плътният сноп изчезваше право в земята.

В другия край на помещението Пенг държеше някакъв документ. Покрит със сажди, почернял, с обгорени краища. Лицето ѝ беше безизразно.

– Какво намери, Пенг? – попита Ведала.

Пенг повдигна листа.

– На немски е – каза тя с глас, разтреперан от страх. – Поздравления за добре свършената работа… Това са само монтажници 17. И са празнували.

Одиамбо се обърна към Стоун и каза разтревожено:

– Което означава, че станцията е завършена. Но къде отива енергията?

– Не зная – отвърна Стоун. – Картата, която изрисуваха дроновете, завършва в това помещение. Устройството му е съвсем опростено, като на всичко тук. Голяма зала и тунел, прокопан през аномалията. Няма дори врати.

– Няма смисъл да се поставят врати на растяща структура – обясни Одиамбо. – Тук има много малко неща, които не са с органичен произход. Но станцията трябва да има някакво предназначение. Енергията отива някъде. Вземи, приятелю, това е компас.

Стоун се пресегна.

Високият възрастен мъж се доближи до една от турбините. Почти опря прибора в земята и започна да го мести напред-назад. Очите му не се откъсваха от стрелката на компаса.

Спря веднага щом тя трепна.

Като крачеше внимателно из помещението, Одиамбо използва връзката между течение и магнетизъм, за да открие скритата линия на електрическия поток. Като наблюдаваше посоката, в която се местеше стрелката на компаса, той определи електрическия поток и проследи кабела през залата.

– Електричеството отива нататък – каза той. – Ако се съди по данните от дроновете, ние се намираме на около километър дълбочина. Далече под водното равнище. Ти спомена, че трансформаторът е в състояние да прехвърля електрическа енергия само на кратко разстояние. Значи, ако продължим в тази посока, ще се озовем…

– Точно под езерото – довърши Стоун. – В което няма никаква логика.

Одиамбо все така невъзмутимо следваше невидимата линия. Тя го отведе при глуха стена. Той спря и се огледа намръщено.

– Не разбирам – призна, изправен под ярката светлина на "канарчетата". – Токът тече в тази посока. Би трябвало да има някаква тръба, или поне малко сервизно помещение.

Стоун провери още веднъж окачения на шията му монитор. После махна с пръст и накара "канарчетата" да изключат камерите си и да задействат отново лазерните далекомери. Помещението се изпълни с невидими потоци от прецизно оразмерени лъчи, излъчвани от въртящи се огледала в корпусите на летящите машинки.

Мониторът изрисува стената и повърхността на пода с максимални подробности. Сред различните очертания Стоун забеляза и това на Харолд Одиамбо. И под краката на неговия силует се виждаше познатият шестоъгълник.

– Харолд, погледни си в краката.

Силуетът на екрана сведе глава.

– Виждам нещо… чакай, това е отпечатък. Но такива има навсякъде.

Стоун свали монитора към гърдите си и екранчето потъмня. Вече стоеше до Одиамбо. Беше разпознал двете едва забележими бразди, които можеха да се видят само при картина с максимална резолюция. За щастие веднага позна какво са.

Панти.

ДА СЕ БИЯТ ИЛИ ДА БЯГАТ

– Казах ти – възкликна Одиамбо. – Тези електрически кабели трябва да водят нанякъде. Иначе каква полза от бента?

Одиамбо се беше подпрял на лопатката, с която бе повдигнал капака на пода. Под шестоъгълния похлупак се показа черна дупка. В горния край лъщеше металният връх на спускаща се надолу стълба. Шестоъгълната шахта беше прокопана право през аномалията и изчезваше в тъмните ѝ дебри.

– Мислех, че ще си недоволен – подхвърли Стоун, докато се навеждаше, с кацнало на дланта му "канарче". – Сега, когато разбра, че това не е чуждоземна инсталация.

– Уф – въздъхна Одиамбо. – Още няма как да го знаем със сигурност. Всъщност съм по-убеден от всякога, че аномалията е с извънземен произход. Независимо от следите от човешка намеса.

Стоун хвърли поглед на Одиамбо, за да се увери, че не се шегува. Изглежда, че беше сериозен. Стоун дръпна ръка изпод блещукащото "канарче". То увисна за миг и започна да се спуска в шахтата. Останалите дронове продължаваха да изучават голямото помещение.

– Предполагам, че ще открием… – поде Стоун.

Пищенето на високоговорителя стресна всички, но най-вече Пенг У. Тя извика изплашено и притисна маската си с ръка. Докато изучаваха подземията напрежението ѝ бе продължило да расте до степен, че под окото ѝ се появи нервен тик. Трупаният с години емоционален самоконтрол, изглежда, се пропукваше под тежестта на мисията и нейните тайни.

Вграденият в стената на един от шкафовете миниатюрен говорител оповестяваше тревога на максимално усилване.

– Внимание – добави глас с тенекиен оттенък. – Не зная дали ме чувате, но по мои изчисления би трябвало да сте в контролната зала. Ако е така, добра работа, Ниди.

Учените се спогледаха объркано.

– Това е Софи Клайн, нали? – попита Стоун.

Ведала можеше само да кимне.

– Случилото се е инцидент. Никой не трябваше да пострада.

Гласът на астронавтката кънтеше из помещението, прекъсван от статичните шумове. Стоун и Одиамбо оставиха отворените си раници при шахтата и се присъединиха към Ведала, която стоеше близо до пулта.

Пенг У закрачи напред-назад.

– Не – заговори тя. – Не, не, не. Това не е добре. Тя работи с тях.

С раздвоено внимание Ведала завъртя учудено глава към Пенг. С тях?

Клайн продължаваше едностранния си монолог от говорителя.

– Не мога да ви обясня какво съм постигнала. А и вие никога няма да разберете моите основания. Но това, което искам да знаете… е, че става въпрос за доброто на човечеството.

Пенг се огледа слисано, после каза:

– Трябва да се махаме оттук. Тя не е на наша страна. Опасна е.

Пенг се обърна да си върви и се сблъска с малка тъмна фигура, спотаена зад бръмчащата турбина. Тупа падна на земята. Беше се омотал с ризата и приличаше на дух. Изплашената Пенг вдигна крак за удар, но момчето изпълзя назад, а мачетето му звънна на пода. После се изправи, задъхано под светлината на няколко дрона.

– Тупа! – извика Стоун.

Пенг остана загледана с изцъклен поглед, а Стоун изтича при момчето и го сграбчи в обятията си.

– Добре ли си? Какво правиш тук?

– Здравей, Джамейс. – Хлапето се ухили.

– Казах ви, че трябва да се махаме – викна настойчиво Пенг. – Веднага. Всички.

Като бивш войник Пенг очевидно вече бе доловила скритата заплаха в думите на Клайн. Увереността ѝ нарастваше с всяка произнесена дума, отекваща в стените на подземието.

– Предупредих ви да стоите настрана. Предупредих ви всички. Не го забравяйте.

Пенг се завъртя бавно и огледа останалите с широко отворени очи над лъщящата маска.

– Веднъж вече се опита да ни убие. Ще го направи отново. Смятам да поискам евакуация. Още сега.

Ведала разпери ръце в опит да успокои Пенг.

– Това е невъзможно. Тя е на орбита. Искам да запазиш…

И в този момент разнебитената турбина направи опит да заработи отново. Беше се самоизключила при взрива, но сега, изглежда, някой бе прекъснал дистанционно действието на защитата. Подът започна да се тресе застрашително.

– Сбогом, екип – чу се през статичния шум, докато турбината бързо набираше скорост, огласяйки всичко с ужасяващо стържене.

От разцепената обшивка заструи черен дим.

– Пристегнете маските! – извика Ведала и заотстъпва към купчината раници при отворената шахта. Одиамбо, Стоун и Тупа се присъединиха към нея. Съборена на колене от сътресението, Пенг беше стиснала отчаяно глава.

– Хайде, Пенг! – извика ѝ Ведала.

Пенг се изправи и като следваше инстинкта си на военен потърси най-очевидния изход. Единственият сигурен път навън бе през помещението и черната димна завеса, която се спускаше над виещата турбина. Рискован маршрут, но Пенг бе уверена, че ще се справи. Ако някой можеше да се измъкне, за да потърси помощ за останалите – или поне да организира евакуация на техните трупове, – това трябваше да е тя.

Единственият печеливш ход беше бягството.

– Недей! – нареди ѝ Ведала и изрита първата раница в зеещата шахта. – Всички след мен!

– В шахтата! – присъедини се към нея Одиамбо, чийто глас бе приглушен от маската.

Димният поток се усилваше и вече бе опушил до черно корпусите на няколко кръжащи отгоре "канарчета". Пенг се втурна да го заобиколи. След утихването на първоначалните вибрации подът бе станал мек и податлив.

Стоун и Тупа се спуснаха надолу по металната стълба право към неизвестното. Макар и по-възрастен и по-бавен, Одиамбо ги последва с изненадваща пъргавина. Ведала се приготви да слезе, но се спря и се огледа за Пенг.

Тя все още беше далече от тях.

Стълбът токсичен дим вече се разширяваше и се спускаше надолу. Носеше се право към тях през помещението. Погледът на Пенг бе фиксиран върху изхода.

– Недей! – извика ѝ отново Ведала.

Пенг внезапно хукна в спринт и краката ѝ потънаха до колене в пушека. След няколко неуверени крачки маската се смъкна от лицето ѝ и увисна на шията ѝ. Тя продължи да ускорява бяг към изхода на тунела, стиснала устни, за да задържи дъха си.

– По дяволите! – изруга Ведала. Беше се спуснала с няколко стъпала надолу и сега от шахтата се подаваше само главата ѝ. Пръстите ѝ се бяха вкопчили в металните пречки. Вълна черен дим се търкаляше към нея. Разхвърляните от Одиамбо светещи пръчки мятаха зеленикави отблясъци из черните облаци, като обгърнати от буря застинали светкавици.

Пенг се спъна и падна.

Изправи се и продължи слепешката напред. После рухна отново в черната мътилка и изчезна.

Ведала улови дръжката на капака и почака още малко. Не можеше да откъсне поглед от мястото, където беше паднала Пенг. Стори ѝ се, че зърва някакво движение под трепкащите светлини на обърканите "канарчета".

А после пред погледа ѝ се разкри ужасяваща сцена.

Тялото на Пенг се появи отново. Тя се надигна, падна и после запълзя. Заразата действаше бързо и очевидно бе проникнала през лигавиците и се разпространяваше в белите дробове. Внезапно тя си пое сподавено дъх и успя да нададе ужасяващ вик на агония.

След миг прииждащите черни талази закриха погледа на Ведала и тя спусна капака тъкмо когато отровният облак премина отгоре.

Макар и все още действаща, електростанцията се бе преобразила в клокочеща вихрушка от отровен газ. Всеки сантиметър от помещението бе обгърнат в леплив черен дим. Подземната електростанция бе като адска бездна, изпълнена с оглушително стържене на метал, в която повредената турбина подскачаше и се тресеше. Отслабващите светлинки на обърканите "канарчета" хвърляха бледи отблясъци, но камерите им все още предаваха.

Под тях Пенг У беше жива.

Макар да усещаше прокрадващата се зараза на "Андромеда" като шкурка в гърлото си, тя продължаваше да пълзи. Коленете и лактите ѝ оставяха вдлъбнатини в омекналия под, дрехите ѝ се бяха разтворили в кожата, ала тя не усещаше болка. Беше ужасно уморена и не жадуваше за нищо друго освен да се просне по очи на пода и да заспи.

Един проблясък над нея привлече вниманието ѝ. И точно преди да рухне за последен път Пенг се обърна по гръб и втренчи очи нагоре. Косите ѝ вече се сливаха с аномалията като черни пипала на черен фон.

Над нея сред бушуващия дим сияеше яркобяла светлина.

Светлината се приближаваше и се усилваше. Заедно с нея Пенг долови тих бумтящ звук и лицето ѝ бе облъхнато от топъл повей. Малко след това успя да различи "канарчето" – беше покрито с метални шестоъгълни израстъци и се полюшваше неуверено на една страна. Роторите му се завъртяха още няколко пъти и след миг "канарчето" се приземи точно до нея.

И в тези последни мигове Пенг си спомни за мисията си.

Извърна глава към металната птица и заговори с пресипнал глас. Заговори въпреки че инфекцията вече изпълваше гърлото ѝ и запушваше кръвоносните съдове. Говореше дори когато тялото ѝ потъваше в мековатата повърхност на аномалията. Пенг облиза покритите си с метални струпеи устни и направи своето последно признание:

– Щамът "Андромеда" – изхриптя тя – е навсякъде. На всяка планета. Марс. Лунните камъни. Астероидите.

Сгушени на сигурно място в затворената шахта останалите членове на групата не смееха да откъснат очи от монитора на Стоун. В мрака никой не видя сълзите, които се търкулнаха по бузите на Ведала и оставиха мокри дири върху маската. Стоун бе прегърнал Тупа през хилавите раменца. Одиамбо бе затворил очи и бе склонил глава, сякаш се молеше.

– Ние го прикривахме… НАСА, Китайската космическа агенция, японците… – произнесе Пенг през стиснати зъби. – Клайн беше права. "Андромеда" не е случайно тук. Щамът е бил изпратен. В очакване на живот. И той го търси от толкова дълго време…

ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ

От своето извеждане на орбита през 1998 Международната космическа станция съществуваше като символ на мира и научното сътрудничество между най-могъщите народи на земята. Въпреки че т.нар. свръхсили често имаха противоречащи си интереси през годините, на станцията винаги цареше приятелска атмосфера между различните участници. Астронавтите създаваха своя общност, граждани на човечеството, работещи заедно над един разделен свят, мъже и жени, избрани сред най-добрите учени на САЩ, Русия, Канада, Япония, Корея и Европейския съюз, както и десетки други страни.

Тази неизречена целокупност – един идеал, поддържан над две десетилетия с неизменно придържане към етикета и любезните взаимоотношения на борда на постоянно разрастващата се станция – бе на прага на своя крах.

Доктор Софи Клайн се готвеше да обяви война.

Причините, довели до последвалите действия на Клайн, са били обсъждани неведнъж. Повечето учени посочват, че МКС е била построена в една епоха на относителна наивност, че решението за нея е взето с необмислени договорки и без да се създадат необходимите гаранции. Предполага се, че никога вече няма да е възможно подобно сътрудничество между свръхсилите, като се има предвид социалният, политически и интелектуален климат, съществуващ днес.

Но изследователи и журналисти стигнаха до по-оптимистично заключение.

Случилото се бе най-вероятно дело на поредния учен-бунтовник, надарен с уникални способности. Възходът на Клайн към успеха бе невероятен, особено предвид тежкото ѝ здравословно състояние. Именно годините на страдание я бяха изваяли почти в свръхчовек – личност, която просто не можеше да бъде пречупена или спряна.

А в сърцето на неукротимия ѝ дух се спотайваше силен гняв.

Клайн ненавиждаше постоянните пречки в живота си – от ограниченията на собственото ѝ тяло до границите на научния прогрес и дори интелектуалните задръжки, издигнати от научната общественост, за да предпазват човешката раса.

Макар и заслужаващи адмирации, нейните научни постижения не бяха подтиквани от позитивното желание да разтвори нови хоризонти на познанието. По-скоро те бяха нещо като отмъщение. Клайн бе овладяла науката бързо, яростно и с ясното намерение да я постави в своя услуга – така както други прекършват волята на кон, за да могат да го яздят.

Според някои изследователи през последните три години Клайн постепенно се бе изпълнила с увереността, че щамът "Андромеда" е един вид атака срещу човечеството. Трагедията се състоеше в това, че заради високопоставеното си положение на американски астронавт действията ѝ от един момент нататък не бяха подлагани на проверка, нито бяха обект на нечие наблюдение.

Класифицираната информация лежи в основата на всяка шпионска дейност и е жизненонеобходима в процеса на определяне на достъпа до държавните тайни. В резултат от липсата на информационна прозрачност обаче Софи Клайн и Пенг У бяха единствените действащи членове на програмата "Горски пожар", които знаеха истината за щама "Андромеда".

Първоначалният вариант ЩА-1 бе попаднал в капсулата "Скууп", изстреляна в горните слоеве на земната атмосфера. Впоследствие този щам бе открит на всички планети във вътрешната Слънчева система. Следи от щама бяха намерени в 10 процента от реголитните образци, донесени след полета на "Аполо" до Луната 18. Въпреки необяснимите повреди по капсулата за обратен полет мисията "Стардъст" до кометата "Уайлд 2" също потвърди наличието на микроорганизми.

И макар само няколко от пратените от човечеството сонди да се бяха върнали, съществуваха и други способи за дистанционно засичане. Съвсем наскоро японската сонда "Хаябуса" бе извършила автоматично кацане на наподобяващия гигантска пура астероид БР-3. По време на престоя ѝ там един таен датчик на име "Андро" бе изпратил на пръв поглед безинтересна информация, прикачена към края на по-обширен доклад. Анализът ѝ бе понятен само за шепа учени и военни.

"Андромеда" се бе разпространила из цялата система.

Учените от първоначалната програма "Горски пожар" правилно бяха избрали като най-вероятно обяснение Теорията за пратениците, предложена за пръв път през пролетта на 1962 от Джон Р. Самюълс. Казано с прости думи, най-добрият начин да се открие живот в една предимно безжизнена галактика е като се изпрати до най-близката звезда сонда, която при пристигането си ще създаде свои копия и сетне ще ги разпространи из съседните звезди, следвайки програмата за експоненциално изследване.

Клайн бе изучила всички характеристики на микроорганизма. Знаеше, че може да съществува в космически вакуум, като не само вирее хилядолетия наред, но и се самовъзпроизвежда без остатъчни продукти. Че не притежава аминокиселини, тоест протеини, нито ензими или които и да било от "строителните тухли на живота" и се помещава в небиологична, кристална клетъчна структура.

Всичко това доведе Клайн до заключение.

Щамът "Андромеда" не е микроорганизъм. Той всъщност дори не е жив. Извънземната микрочастица представлява много сложен механизъм.

Клайн предположи, че ЩА-1 е именно тази сонда, създадена да лети между звездите и после да произвежда свои копия и да чака. И през последните няколкостотин хиляди години щамът бе правил точно това. Чакането бе приключило на 8 февруари 1967 в една неголяма къща в покрайнините на Пидмънт, Аризона. Този ден местният доктор Алън Бенедикт взел глупавото решение да разбие падналия в града спътник "Скууп VII".

Щамът "Андромеда" бе чакал да се срещне с живот.

След заразяването на живи организми ЩА-1 бе стартирал мутация, довела до появата на пластифага ЩА-2, който избягал от дълбините на "Горски пожар" и попаднал в атмосферата, разтваряйки пластмасовите изолатори, необходими да се достигне ниска околоземна орбита.

Щамът бе открил живот, а след това се бе превърнал в скрита бариера.

Вероятно точно това заключение би могло да обясни мотивите за действията на Клайн. В лицето на "Андромеда" тя бе видяла поредната несправедлива пречка в един живот, изпълнен с пречки. Беше сметнала, че микроорганизмът е създаден с враждебни намерения – да открива живот и сетне да му пречи да достигне планетарна орбита. Той беше стена, възпрепятстваща човешката цивилизация от заемането на полагащото ѝ се място сред звездите.

Клайн бе възприела това като лична обида.

Беше се зачудила колко ли още други цивилизации са попаднали в този капан. В своите заключения бе открила и обяснение за Парадокса на Ферми, който задал въпроса – след като в галактиката има милиарди подобни на Земята планети къде са всички?

Заложници на "Андромеда" в собствените си светове, предположи тя.

Първият контакт на човечеството с извънземен разум не се бе оказал приятелски. По-скоро наподобяваше обявяване на война.

И сега Софи Клайн се готвеше за контраатака. Беше изучила противника си по време на пребиваването си в лабораторията на "Горски пожар" и бе определила съвсем точно как да го накара да се възпроизвежда в нови конфигурации. Планът ѝ беше да използва щама срещу самия него, да разруши веднъж завинаги преградата, която бе поставил пред човешката експанзия в космоса.

Бе прехвърлила своята дистанционна манипулаторна станция в многоцелевия модул "Леонардо" и бе затворила люка. Ръцете ѝ бяха напъхани в телеоператорните ръкавици, а на челото ѝ бе поставен плътно прилепнал дисплей, улесняващ умствения контрол над хуманоидния робот РЗА4. Мозъчно-компютърната програма на станцията ѝ позволяваше да изпраща команди със скоростта на мисълта.

Защитните механизми, определящи правилата за управление на биолабораторния модул при населена космическа станция изискваха извънредни обстоятелства за преодоляване на контролните структури от ниско и високо ниво – тоест съществуваше безпрецедентно равнище против дублиращ контрол.

В 17:24:11 КУВ от вътрешността на лабораторния модул бе подаден сигнал за пробив в биозащитата. Подобно на падащи плочки на домино всяка подсистема на МКС, включително комуникации, реактивни двигатели и животоподдържане, преотстъпиха своя контрол. Ето с каква лекота Софи Клайн получи пълна власт над Международната космическа станция.

Според стандартната процедура за действие при извънредни ситуации другите двама членове на екипажа побързаха да се прехвърлят в сервизен модул "Звезда". Основополагащ камък при първоначалното изграждане на станцията, той разполагаше с автономно поддържане на всички важни функции и беше оборудван с руска и американска компютърни системи. Корабът "Союз", предназначен за връщане на екипажа на Земята, бе скачен със задния порт на модула 19.

Клайн вече се бе погрижила да блокира всички изходящи радиосигнали, да прекъсне връзката с наземния център за управление и да изключи бордовия безжичен интернет. Веднага след това изключи Общия скачващ механизъм (ОСМ) в отсек "Юнити", осъществяващ връзката с модулите "Заря" и "Звезда", като по такъв начин изолира другите двама астронавти. Накрая превключи всички животоподдържащи системи на аварийно захранване и прекъсна вътрешното осветление, за да пести енергия.

Бяха задействани слънчево-електрическите реактивни двигатели, преобразуващи подаваната от слънчевите колектори енергия в постоянна подемна сила. Станцията се разтресе и помещенията се огласиха от пронизително пищене. Всички намиращи се в свободен полет предмети, включително и астронавтите, започнаха да падат към долната палубна повърхност, докато МКС бързо набираше височина.

Клайн побутна нагоре виртуалните очила и произнесе кратко обръщение към своите двама колеги в "Звезда", използвайки вътрешната видеовръзка.

– Говори доктор Софи Клайн. Обявявам извънредно положение и поставям под мой контрол всички ресурси на станцията. От този момент до отмяна на извънредното положение ще останете изолирани в сегашния модул. Не се опитвайте да се свържете с центъра за управление. Не правете опити да напуснете модула. Ще получите допълнителна информация, когато това стане необходимо. Но за момента МКС остава блокирана.

На монитора изникнаха изненаданите лица на Юрий Комаров и Джин Хаманака. Клайн прекъсна връзката и им остави само черен екран и шокирано мълчание.

Разбира се, колегите на Клайн незабавно се заеха с нарушаване на нейните заповеди. Те откриха, че ОСМ е заклинен отвън, всички системи за връзка са извадени от строя и електроподаването е ограничено до абсолютния минимум. Тъй като животоподдържащите системи са монтирани от външната страна на станцията, независимо дали вътрешните люкове са отворени или затворени, астронавтите се намираха в безопасност в своя модул, с достатъчно въздух, храна, вода и средства за отделяне на отходни продукти.

Това, от което бяха лишени обаче, бе възможност да напускат модула и да общуват с останалия свят. След като обмисли трескаво ситуацията, Джин Хаманака извади един мощен лазерен диод от апаратурата за оптични експерименти, прибрана и подготвена за връщане със "Союз". Диодът бе от клас ЗБ, с изумруденозелен цвят и висока мощност, макар и некласифициран като опасен. Хаманака насочи лазерния лъч на диода през един от малките илюминатори на "Звезда", стараейки се да го ориентира към повърхността на планетата долу.

Във всеки момент поне няколкостотин астрономи аматьори наблюдават преминаващата над тях станция, видима за период от две до шест минути. Сега, изменяйки оста на своето движение, МКС бе предизвикала истински фурор в малката международна общност на "звездобройците".

Носейки се със скорост от 17500 мили в час, станцията генерираше нарастваща вълна на учудване. Десетина ентусиазирани астрономи в Централна Америка, Южна Европа и Близкия изток я засякоха да прелита над тях с изключени външни светлини.

Всички те видяха ярката зелена точка, блещукаща от един от илюминаторите на модула "Звезда". От тях поне половината познаваха добре морзовата азбука. И те всички разчетоха най-известния сигнал на света.

ТУНЕЛЪТ

Майор Пенг У издъхна в 18:56:06 КУВ, приблизително на половин миля навътре в аномалията, заразена от въздушнопреносим вариант на микроорганизма ЩА-3. Ниди Ведала преглъщаше сълзите си на дъното на шахтата. Но същевременно в гърдите ѝ се надигаше гняв.

В спомените си Ведала все още виждаше картината от последните мигове на Пенг – гладкото лице на китайката, покрито с мрежа от фини металически шестоъгълници. Агонизиращият вик на Пенг бе породил вълни от отвращение и мъка в душата на Ведала. Тя се опита да се съсредоточи върху непосредствената обстановка и да успокои забързаното си дишане.

Челникът ѝ осветяваше клаустрофобично тясната шахта. Ведала с изненада установи, че лъчът се поглъща почти напълно от гладкия еднороден материал на аномалията. Погледна Стоун, Одиамбо и момчето Тупа – всичките изглеждаха угрижени.

Неприкритият им страх моментално припомни на Ведала, че тя все още е водач на експедицията – и че мисията им съвсем не е приключила. В много аспекти, помисли си Ведала, тя едва започваше. В гласа ѝ, макар все още уморен, вече се долавяше възвръщащ се авторитет:

– Добре – каза тя. – Да се прегрупираме.

– Пенг? – попита Стоун. – Има ли шанс тя да…

И млъкна, когато видя лицето на Ведала. Вместо да продължи, Стоун се пресегна и я стисна за рамото.

– Съжалявам.

Бяха се скупчили в началото на друг неосветен тунел. Както и предишния този изглеждаше като че прорязва права линия в мрака. Единствената разлика бе, че новият коридор бе наполовина на размерите на предишния, едва два метра висок и широк колкото обикновен коридор. Лъскавите му стени сякаш неусетно ги притискаха. Беше си най-обикновен тунел, ако се изключеше овалната метална тръба, положена в единия му край, по която течеше ток някъде надолу.

Последното оцеляло "канарче" не бе засякло наличие на токсини и учените смъкнаха маските. Одиамбо им подаде блокчета от сухия порцион и всички ги задъвкаха механично, докато разговаряха. Тупа също предъвкваше блокчето и напрягаше слух за превода на дрона. Ведала бе забелязала, че момчето неволно се е уловило за ръката на Стоун. Изглежда, между него и мъжа се бе създала невидима връзка.

– Пенг каза, че са открили следи от щама "Андромеда" в цялата Слънчева система, но го пазят в тайна – каза Ведала. – Първо обаче, дали това е вярно?

Одиамбо подпря брадичката си с ръка.

– Мисля, че да. Имаше само няколко успешно завърнали се мисии с образци: от Луната, от една комета на име "Уайлд 2" и от астероида Итокава.

– Не забравяй и полетите във външната атмосфера, които предизвикаха всичко това преди петдесет години – добави Стоун.

– И мисиите "Скууп", разбира се – каза Одиамбо. – Но достъпът до образците от тях е строго засекретен. Както и до резултатите от изследванията на лунните скали. Що се отнася до автоматичните сонди, изпратената от тях информация вероятно е била шифрована.

– Искаш да кажеш, че ѝ вярваш – заключи Ведала.

– Разбира се, че ѝ вярвам – отвърна Одиамбо. – Това бяха последните ѝ думи и те са ѝ стрували скъпо. Да не говорим за страданията.

– Значи щамът "Андромеда" напълно се вписва в Теорията за пратениците – каза замислено Стоун. – Разпространил се е навсякъде и дебне появата на живот. Което пък сочи, че зад създаването му стои разумен източник.

– И ако се съди по Пидмънтския инцидент – враждебно настроен източник – промърмори Ведала.

– Нищо чудно, че Пенг изгуби присъствие на духа – продължи Одиамбо. – Основавайки се на тази информация няма съмнение, че сме се озовали в крайно опасно положение. В една чуждоземна инсталация.

– Но тя запази тайната до прекалено късно – посочи Стоун.

– Жалко, че не ни каза – въздъхна Ведала. – Щяхме да сме по-внимателни.

– Сега имаме по-неотложни проблеми – каза Стоун. – Клайн се опитва да ни убие, а ние сме заровени на километър под аномалия, създадена от щама "Андромеда".

– Тя е там горе, а ние – тук долу – добави Ведала и стисна зъби. – Клайн ни иска мъртви и ние трябва да разберем защо. Но засега можем да продължим само в една посока.

Одиамбо мълчеше, загледан замислено в металната тръба, прокарана в единия край на коридора.

– Не мисля, че местоположението на сградата е случайно. Намираме се точно на екватора, както и в зоната за падане на отломките на "Тиенгун-1". А освен това върху подземна река, която може да осигурява хидроелектрическа енергия.

– Значи смяташ, че катастрофата на "Тиенгун-1"…

– Е преднамерен и целенасочен опит да се отвлече вниманието от истинските намерения на Софи Клайн. По някаква причина ѝ е било нужно да премести МКС в орбита над този район и хипотезата за "Поднебесния дворец" е осигурила повод това да стане.

– Възможно ли е? Наистина ли Клайн е планирала и построила цялата аномалия от основите до върха? – попита Ведала.

– Както каза, постройката е започнала от частица самовъзпроизвеждащ се материал. Достатъчно е било да въведе програмата за растежа и останалото е лесно, като да засееш семена в пръстта – отвърна Одиамбо. – Стига да разполагаш с известни финансови възможности и връзки с частния капитал. Тя е човек, който не бива да бъде подценяван.

– Но все пак не знаем каква част от всичко това е било замислено и каква част е плод на ужасяваща грешка – посочи Ведала.

– Знаем, че тя не ни иска тук – посочи Стоун. – Със сигурност е предполагала, че сертанистите ще забележат аномалията, но те не разполагат със средствата и познанията, за да я изучат основно. Програмата "Горски пожар" е била задействана едва когато "Вечна бдителност" е засякъл микрочастици, съвпадащи по характеристики с тези от Пидмънтския инцидент. А това е станало вследствие от непредвидена експлозия на една от турбините. Мисля, че истинската цел на Клайн е била да работи тук, в изолация, и да позволи на аномалията да се разрасне в дивата джунгла.

– Значи случаите на зараза не са част от нейния план – предположи Ведала. – Но каквото и да е правила или се е опитвала да направи… вече е излязло извън неин контрол. Тази инсталация продължава да се разраства – и ако някоя страна реши да хвърли бомба върху нея, ЩА-3 може в края на краищата да погълне целия свят.

– Безславният сценарий F – каза Стоун. – Унищожаване на планетата.

Кенийският ксено-геолог опря длан на стената и после я дръпна. Кожата му бе покрита с влага.

– Тунелът ни отведе под езерото. Каквото и да използва електричеството… се намира под водата.

Веднага щом осъзнаха думите му членовете на групата почувстваха някаква неуловима тежест. Стоун можеше да си представи стотиците хиляди тонове вода, оказващи натиск върху дъното и процеждащи се на малки капчици през сиво-зелената стена.

Изправен на пръсти, Тупа зашепна на бръмчащото "канарче". Устройството завъртя камера към него и момчето махна с ръка. В отговор дронът се издигна и се насочи към Джеймс Стоун.

Механичният му глас произнесе преведените думи:

– Трябва тръгва сега.

Ведала вдигна обезпокоено глава към шахтата, но капакът лежеше неподвижно на мястото си. Нямаше и следа от заразния дим. Тя подуши само влажен въздух и металния мирис на аномалията.

– Трябва тръгва сега – повтори Тупа, имитирайки английските думи на дрона. Махна отново с ръка и доближи "канарчето".

– Има рев – преведе металната птица.

Рев? – попита Ведала, но Одиамбо я сгълча да замълчи. Беше затворил очи, с лице, вдигнато към тавана.

Заслушан.

– Вода – рече след секунди. – Идва насам.

ДОБРЕ ПОДГОТВЕНИ ПЛАНОВЕ

Доктор Софи Клайн не се безпокоеше особено от това, което ставаше долу. Макар да си даваше съвсем ясна сметка за последствията от скорошните си действия, колебанията на мозъчните ѝ вълни (измервани чрез мозъчно-компютърния интерфейс) оставаха в границите между 8 и 12 херца – така нареченият алфа-стадий, отговарящ на състояние на спокойна бдителност.

Животът на останалите членове на екипажа вече не я касаеше.

Клайн бе само на минути от постигането на една цел, за която бе мечтала години. Беше пожертвала семейство и приятелства и бе посветила всеки един съзнателен момент, за да достигне точно тази точка от времето и (най-вече) пространството. И беше прекарала целия ден съсредоточена върху последния опит.

Час след час МКС продължаваше да набира скорост и нямаше нищо, което да може да я спре. По данни на Центъра за управление тя бе подминала с десет хиляди мили обичайната си орбита. Вече бе твърде късно да бъде върната.

Невъзможно е да се извърши точна реконструкция на умствената нагласа на една личност дори ако притежаваш мозъчно-компютърния ѝ отпечатък. Въпреки това разполагаме с уникалните подробни записи на невронния статус на Клайн през тези последни мигове преди да бъде преустановена връзката. Информация, която заслужава подробен анализ в светлината на това, което Клайн е възнамерявала да направи.

В своите изследвания във Вашингтонския университет прочутият криминален патолог доктор Рейчъл Питман наблюдава определен тип огнище на възбудата, характерно за всеотдайните учени – модел, типичен за невронните характеристики на Клайн. Питман е открила, че по правило учените притежават нисък индекс на забавяне на удовлетворението (ИЗУ) или на очаквания успешен завършек, тъй като често им се налага да изтърпяват години, преди да се радват на заслужените плодове на своята дейност. Мисловният процес на Клайн в този момент се накланя по-скоро към "предчувстваната награда" – модел, при който моралното отвращение от текущите събития изглежда незначително в сравнение с научното постижение.

Способността да отлагаш заслуженото възнаграждение – влагайки огромна увереност в една хипотеза, чието потвърждение ще отнеме години – е това, което бе позволило на Клайн да постига успехи и което я бе заслепило за ужасните последствия от действията ѝ в онези часове.

Тези изводи не целят оправдание, а по-скоро обяснение.

След като си осигури контрол върху Международната космическа станция Клайн отдели безценните четирийсет и пет минути, за да намери и постави Кардиопотока – изпомпващи гамаши, предназначени да преразпределят кръвта от долната част на тялото към главата. Докато са в микрогравитация, астронавтите често съобщават за "замъглено" мислене, сякаш са изправени на главата си. Целта на гамашите е да притискат мускулите на долните крайници и да подобряват циркулацията на кръвта, а заедно с това комфорта и мисленето. Ако обаче се използват твърде дълго, могат да доведат до загуба на съзнание и дори до смърт.

Резултатът за момента бе, че докато приключваше с последните си експерименти Клайн – за първи път, откакто се намираше на борда на МКС, се радваше на ясна мисъл и бодър дух. На видеозаписа бузите ѝ са порозовели и очите ѝ блестят и гледат живо. Тя се усмихва, докато свива пръсти във влажните от пот манипулаторни ръкавици, осъществяващи дистанционен контрол над РЗА4.

Извън капсулата на лабораторния модул на "Горски пожар" облицованите с мека тъкан ръце на РЗА4 се намираха в постоянно движение. Подробностите за това, което последва, са строго засекретени, но все пак разполагаме с частично възстановен запис от експеримента.

Действията на робота се осъществяваха в специално изработен биологичен изолатор, предназначен да ограничи до минимум опасността от разпространение на заразни агенти. Стерилният робот не се нуждаеше от ръкавици, още по-малко от обемистия костюм и шлема, които носеха учените. Въздухът в лабораторията беше заменен от нереактивна смес от азот и аргон.

Устройството, където се осъществяваше експериментът, бе по същество стъклен кувьоз, вграден в една от стените, ярко осветен и достатъчно просторен, за да може ръцете на робота да се движат свободно. Вътре в кувьоза имаше отрицателно налягане, изсмукващо въздуха през един ХЕПА 20 филтър, за да попречи на микроорганизмите да напуснат изолираната кутия и да замърсят другите полета за провеждане на експерименти в условия на микрогравитация.

Монтираните над всеки кувьоз камери записваха подробно и последователно етапите на експеримента. Докато проучваха от този момент назад във времето натрупаните записи, разследващите откриха липсващ запис, датиращ отпреди няколко години – доказателство, че Клайн е провеждала (и прикривала) продължителна серия непозволени опити. В края на краищата се оказа, че липсват записи за над сто часа експериментална дейност, повечето от които с продължителност около петнайсет минути.

С помощта на увеличителните камери, вградени в зрителната му система, РЗА4 концентрира наблюденията си върху един образец от ЩА-3, намиращ се под плоско предметно стъкло. Материалът бе изработен от самата Клайн чрез видоизменянето на съществуващите проби, открити преди пет десетилетия. Микроскопичните шестостенни частици бяха подредени в линия. Като бе нагласила мащаба на движение на манипулаторната ръка на 1:50000 – приблизително един микрометър на всеки пет сантиметра, – Клайн бе използвала своя уникален мисловен интерфейс, за да изиграе с нетрепващите ръце на РЗА4 един сложен балет, който би накарал всеки зрител да затаи дъх.

Във формата на машина цялата човешка уязвимост на Клайн изчезваше напълно – сега тя се подвизаваше в царството на перфектния научен експеримент. Човешките ръце не биха могли да боравят с предмети от такива мащаби, нито с подобна грациозност. С уверени сграбчвания и протягания на механичните си ефектори тя напръска редицата микрочастици на "Андромеда" с катализиращо вещество. Само след секунди покри същата зона с растителен пласт от течен въглероден двуокис.

Реакцията беше бърза и изумителна.

Всяка частица на ЩА-3 стартира своя версия на "митозата", която бяха наблюдавали в много по-големи мащаби при аномалията. Микрочастиците започнаха да танцуват и да подскачат под предметното стъкло. Пред погледа на Клайн тънката линия се разрасна в две направления и скоро придоби очертанията на пощенска марка.

Бързо – в действителност много над ограниченията на човешките способности – Клайн добави растежно-потискащ реагент на върха и двете страни на разширяващите се частици, подрязвайки ненаситния им апетит. Въпреки това част от микроорганизмите в тези зони започнаха да консумират дори повърхността на предметното стъкло. На места керамичното му покритие се превърна в сивкава пепелоподобна субстанция.

РЗА4 действаше бързо като избягваше всякакъв контакт с каскадно множащите се микрочастици. Покритите му със специална тъкан пръсти бяха напръскани с инхибиторния аерозол, разработен от Ведала, използван в случая, за да се избегне каквото и да било взаимодействие с щама "Андромеда". Започна да се оформя нова структура, този път на макрониво – имаше форма на лента, широка колкото лист хартия и по-тънка от човешки косъм. Тя се разрастваше само от долния край, като постоянно удължаващ се шлейф.

Съвсем скоро лентата се разпростря отвъд пределите на предметното стъкло. Роботът измъкна с бързо движение ръка от кувьоза и потропа по външната стена със свити пръсти. При второто потропване капакът се разпадна на стъклени парчета, които се зареяха в микрогравитацията (по обясними причини на станцията не се използваха полимерни материали).

Клайн отдавна бе пренастроила силовите ограничители на моторите на робота. По своя замисъл електрическите мотори могат да прилагат внезапна и съкрушителна сила – което означава, че биха могли да разрушат дори себе си. Тъкмо по тази причина в програмата им е въведено ограничаване на заложения ускорителен код и постоянно проследяване от три независими и припокриващи се сензорни системи. Премахването на тези ограничения, разбира се, е по силите на всеки специалист.

Като неутрализира ускорителния код, Клайн даде възможност на Робонавта да се движи по начини, които можеха да бъдат както конструктивни, така и деструктивни.

РЗА4 се пресегна през облака от натрошени парчета и извади предметното стъкло с металната лента. Сега тя вече бе достигнала трийсет сантиметра дължина и продължаваше да расте. Роботът отнесе лентата в горния край на модула "Горски пожар" – мястото, където той бе скачен с модула "Хармъни" и оттам с цялата Международна космическа станция. Точката, избрана да осъществи напълно измамното внушение, че лабораторията е само товарен модул.

Роботът притисна единия край на лентата към металната стена и я напръска с нова доза ускорител.

След секунди материалът от ЩА-3 сякаш започна да потъва в стената на модула. Повърхността около мястото на слепването заблещука с познатия сиво-зеленикав оттенък. С поглъщането на ускорителя двете вещества започнаха да се комбинират – алуминият на капсулата с микрочастиците на ЩА-3. В последвалата временна верижна реакция металните повлекла се разпространиха в стената. Лентата бързо се сливаше с инфраструктурата на модула.

Другият край на лентата се поклащаше леко в безтегловност и продължаваше да расте, виейки се като водна змия.

Вътре отекна тревожният сигнал на алармата.

На монитора на Клайн се изписа следното предупреждение:

Грижливо поддържаният атмосферен баланс в модула – целящ да осигури инертност и нереактивност – се променяше с тревожна бързина. Предният край на удължаващата се лента бе започнал да поглъща и въздуха. Осигурила си по такъв начин нов приток на храна, лентата възстанови своя растеж, а безкрайно адаптируемите ѝ микрочастици търсеха всякакво подходящо гориво – за да продължат самовъзпроизвеждането си.

Клайн не обърна внимание на сирената и звукът скоро утихна съвсем, тъй като атмосферата в модула бе изчерпана докрай.

Лентата започна да пращи и да се извива като скъсан електрически кабел. Свободният ѝ край докосна корпуса на РЗА4. При допира от него се вдигна облак дим, който мигом бе погълнат от растящия материал. Изглежда, инхибиторът бе попречил на лентата да се слее с тъкачното покривало на робота. Във всеки случай машината не реагира. В корпуса на Софи Клайн нямаше вградени сензори за болка.

Вместо това черните лещи на Робонавта се фокусираха върху една малка точка от вътрешната обшивка на отсрещната стена. Роботът спря за миг, сякаш да си поеме дъх – действие, което всъщност се бе състояло в модула, където се намираше Софи Клайн, – после сви многоставните си крака и се изстреля през цилиндричния модул.

Докато се носеше, машината изтегли назад свитата си в юмрук ръка. При допира със стената тя нанесе удар с цялата сила, която можеше да набере. Сервомоторите в китката на ръката се разбиха при сблъсъка, ала покритите с алуминий и анодизирано злато юмручни стави огънаха дебелата стена. От удара няколко пръста щръкнаха под неестествени ъгли и белезникаво бежовите им вектранови сухожилия се накъсаха, създавайки подобие на човешко увреждане.

Робонавтът изтегли назад повредения ендоскелет на ръката си и нанесе втори удар на същото място.

И отново. При четвъртия удар корпусът на модула "Горски пожар" бе пробит. Малкото останала вътре атмосфера излетя през образувалия се отвор с размер на човешки пестник.

Робонавтът бе конструиран да издържа разхерметизиране до 15 пси в секунда и остана невредим. Само от разкъсаните отвори в ръката излетяха миниатюрни черни точици смазка.

Машината се наведе нетърпеливо напред. През отвора се виждаше синята повърхност на Земята, отразяваща ярката слънчева светлина на хиляди мили долу.

НАВОДНЕНИЕТО

От данните, възстановени от последния оцелял дрон, се вижда, че наводнението започва с бучене, което се чува някъде дълбоко в недрата на аномалията, и нараства до оглушителен рев, каращ стените да се разтресат.

Въздухът се изпълни с миризма на влага. По това време под краката им вече течеше студена вода. Тупа бе само неясно очертание в далечината – подтичваше зад блещукащата светлина на самотния дрон и босите му крака шляпаха по земята.

За миг членовете на групата се спогледаха объркано, а челниците им озариха мъглата от ситни капчици във въздуха. После, без да заговорят, те се затичаха в равномерен тръс. Ведала водеше, а Стоун и Одиамбо я следваха. Стоун махна с пръст, увеличавайки докрай светлината на "канарчето". Тунелът пред тях изригна в ослепително бяла светлина.

– Одиамбо? – извика задъхано Ведала. – Това ми прилича на трус. Да не би аномалията да се разраства отново?

– Съмнявам се. По-скоро е някакво водно бедствие – отвърна Одиамбо. – Усещате ли натиска в тъпанчетата? Става, когато много вода изпълва пусто пространство.

Като подтичваше с леко накуцване, Одиамбо извади поредната светлинна пръчка от джоба си и я счупи. По стените на тунела се замятаха зловещи отражения. Изтощените учени се движеха с нарастваща паника и обувките им трополяха оглушително върху мокрия под.

Ревът зад тях набираше сила.

– В сравнение с езерото тунелът представлява огромно стеснение – обясни Одиамбо. – Боя се, че водата ще приижда много бързо.

Тупа тичаше с леки подскоци. Водено от светлината на дрона, момчето бе набрало солидна преднина пред тях. Ала краката му вече затъваха в покачващата се вода. Далече зад него Стоун и Ведала тичаха един до друг; дишаха тежко, но без да забавят ритъм. Водата бе стигнала до глезените им и уплахата прогонваше изтощението.

По-възрастният с двайсет години от тях Одиамбо успя да издържи на темпото през първите пет минути. След това започна да забавя и на лицето му се изписа болезнена гримаса. Въпреки оглушителния рев и покачващата се студена вода тялото му просто не можеше да издържа на темпото – със или без адреналин.

Докато водата бавно се доближаваше до коленете му, възрастният учен вече си даваше сметка, че ако иска да оцелее, трябва да се добере до другия край на тунела.

Ако, разбира се, такъв съществуваше.

По някое време Стоун се обърна да провери как е, но Одиамбо му махна с ръка да не спира.

– Бягай! – извика му задъхано. – Ще ви настигна!

Стоун обаче пренебрегна съвета му и спря. Подхвана кениеца през раменете и му помогна да ускори ход. Ведала не бе забавила, опитвайки се да настигне Тупа. От време на време, когато поглеждаше през рамо, Стоун мярваше блясъка в очите ѝ.

Скоро калната вода вече достигаше до бедрата им. Учените пристъпваха мъчително сред хаос от пресекливо дишане, шляпане и метално ехо. Светлините от фенерите им се местеха трескаво по мокрите стени.

Изведнъж отпред долетя вик.

– Тупа! – изкрещя Стоун, разкъсван между възрастния учен и момчето.

– Джамейс! – отекна гласът на момчето някъде отдалече.

Без да пуска Одиамбо, Стоун се сети да погледне окачения на шията му монитор. От пратения от дрона образ веднага разбра защо Тупа е извикал. Момчето бе стигнало края на тунела.

И там, в мрака, се издигаше метална стълба.

Одиамбо се бе оказал прав за бързината на наводнението. Водата вече клокочеше около долните стъпала на стълбата. Тупа се изкатери чевръсто нагоре. На върха го чакаше още един капак.

Тупа го натисна с ръка, но капакът не помръдваше.

Стоун си пое дъх и извика на полускритата в сумрака пред тях Ведала:

– Ниди! Капакът горе е залостен! Тупа не може да се изкатери!

– Ясно! – извика Ведала, която вече наближаваше стълбата.

Стоун и Одиамбо я следваха, борейки се с усилващото се ледено течение. Възрастният учен трепереше неудържимо и дъхът свистеше през стиснатите му зъби. Тялото му бе на предела на силите си. Но въпреки това той се държеше за Стоун и продължаваше с мрачна решителност.

Ревът поутихна. Отслабна и плясъкът на вода.

Двамата захвърлиха раниците. Имаха чувството, че се движат през студено разтопено олово, върху безчувствени крака и с подгизнали и тежки дрехи. Единствената топлина бе от стиснатите им ръце, но и тя бързо изчезваше.

– Стоун – изхриптя Одиамбо. – Вярно е, че хората трябва да овладеят огъня. Иначе няма как да оцелеем. Но този огън… той не е наш. – Одиамбо го придърпа за ръката и втренчи очи в неговите: – Този огън е на боговете.

– Спри – отвърна Стоун и дръпна ръката си. – По-късно ще философстваме. Краят е съвсем близо.

– Боя се, че е твърде далеч – отвърна задъхано Одиамбо и кимна към черната вода. – За мен, но не и за теб.

Стоун не забавяше ход.

В другия край на тунела Ведала бе стигнала стълбата. Тупа се бе вкопчил в един от металните пръстени. Над него имаше херметически затворен люк. Ведала веднага видя малкия циферблат на стената – люкът се отваряше с код. Тя изкачи следващите две стъпала над момчето, протегна ръка и набра случайна комбинация числа.

След първите четири цифри люкът изписука недоволно.

– Добре – промърмори Ведала. Поне до люка достигаше захранване. Сега вече знаеше, че кодът е само от четири цифри, което им оставяше около десет хиляди възможни комбинации.

Под нея Тупа бе промушил ръка през пръстена. Устните му бяха посинели и той трепереше. Мократа му коса бе полепнала на челото, червената боя от скулите се бе отмила.

Лицето му бе на малко момче, изплашено и премръзнало.

Ведала се наведе, пъхна ръка в чантичката на кръста си и започнала рови вътре. Последният дрон писукаше, предупреждавайки за изчерпване на акумулаторите, и озаряваше стената с избледняваща светлина; хвърляше налудничави сенки, докато се опитваше да избегне сблъсъка с черните води долу.

Ведала най-сетне откри цифровата камера и я включи. Прелисти назад снимките и спря, когато видя първия труп, открит от тях вътре в аномалията, после започна да преглежда образите по-внимателно. Най-сетне увеличи една снимка, за да разгледа по-ясно това, което търсеше – едва различимо разкривено тяло, полуразтворено в пода.

Спря се на табелката с името и идентификационния номер.

Опита се да доближи с разтреперани ръце камерата до лицето си. Изведнъж апаратът се изплъзна между пръстите ѝ и цопна във водата. Светлинката на екранчето стигна дъното и изчезна.

– По дяволите! – изруга тя.

Междувременно Тупа се катереше по пръстените, за да избегне покачващата се вода, и притискаше мършавото си тяло към крака ѝ. Очакваше ги смърт тук, или спасение през люка над тях.

Ведала затвори очи и се помъчи да се съсредоточи. Пресегна се и набра последните четири цифри от табелката, надявайки се паметта да не ѝ изневери заради завладяващата я паника. Произнесе кратка молитва към Кришна и натисна с пръст бутона за въвеждане.

Устройството изписука почти одобрително и електромагнитната брава изщрака, отключвайки капака.

– Да! – извика Ведала.

Триумфиращият ѝ глас бе погълнат от смаляващото се пространство. Тя погледна надолу и видя, че водата е стигнала почти до тавана на тунела. От Стоун и Одиамбо все още нямаше следа. Тупа бе вдигнал глава и на лицето му се четеше неописуем страх. Беше стиснал зъби, за да овладее тракането им.

Ведала повдигна люка над главата си и изтика Тупа нагоре към непознатото. После се спусна към водата и огледа тясното пространство между тавана и водната повърхност. Вече не можеше да докосва с крака пода, но Стоун и Одиамбо бяха по-високи от нея. Все още можеха да успеят, надяваше се тя.

Под ярката светлина на челника ѝ тунелът се бе смалил до трийсетсантиметров трапец, който се простираше в тъмнината. Никъде не се виждаха зеленикавите отблясъци от светещите пръчки на Одиамбо. Последното "канарче" вече бе последвало Тупа нагоре по шахтата и през отворения капак.

– Стоун! – извика тя. – Одиамбо!

Единственият отговор бе свистенето на влажния вятър, докато покачващата се вода изтласкваше въздуха през отвора. Напрегнала очи към черната повърхност, Ведала си помисли, че мярва слабо блещукане, може би от челна лампа.

Но не беше сигурна.

Навътре в тунела Стоун и Одиамбо подскачаха на пръсти, а водата им стигаше до брадичките. Бяха чули вика на Ведала, но не можеха да си поемат достатъчно дълбоко въздух, за да отговорят. Бяха заклещени в тясното пространство с въздух под тавана.

Нямаше да могат да стигнат навреме.

– Трябва да плуваме – предложи Стоун. – Можеш ли?

– Ще се видим отвъд, Джеймс – отвърна Одиамбо. – За мен беше чест.

Стоун извърна глава и хвърли последен поглед на Одиамбо. Възрастният учен му отвърна с тъжна усмивка. Стоун разбираше, че това е сбогуване. Стисна окуражително Одиамбо за рамото под водата и си пое дъх, притиснал устни към тавана. След това се гмурна и започна да рита с крака. През първите няколко секунди усещаше присъствието на Одиамбо зад себе си.

След това всичко се изгуби в паническото пулсиране на изпразнените му дробове, смразяващия студ и непрогледната чернилка на водата, както и в периодичните допири до стената на тунела. Стоун продължи да плува бясно, докато в полезрението му не изникнаха светещи точки.

Най-сетне пръстите му докоснаха метал – стълбата. В същия миг усети нечия ръка да го сграбчва за яката и да го вдига нагоре. Мярна пред себе си лицето на Ведала, пое си въздух с хриптене и се закашля. След това се отпусна на металния под.

Ведала остана приведена и загледана в черната вода под тях, стиснала устни. Все още изпитваше надежда.

– Хайде, Харолд – промърмори. – Плувай, старче.

Петнайсет секунди. Трийсет.

Водата стигна до ръба на отвора. Ведала почака, докато не започна да прелива. След това повдигна неохотно капака, спусна го върху отвора и го залости. Заслушана в мъчителните спазми на Стоун, тя усети, че по бузите ѝ се стичат топли струйки.

Доктор Харолд Одиамбо издъхна приблизително в 23:10 КУВ, на четвъртия ден от началото на експедицията. Причината за смъртта му бе мозъчно увреждане от недостиг на кислород вследствие на удавяне. Той беше третият член на екипа на "Горски пожар", загинал при ужасни обстоятелства.

За съжаление нямаше да е последният.

АКТИВАЦИЯ

За жалост подробностите от последния експеримент на Клайн не можаха да бъдат възстановени. Камерите на борда на лабораторния модул на "Горски пожар" бяха откъснати при преднамерения пробив, а РЗА4 бе преустановил излъчването на видеосигнал. Съществуваха само записи от мозъчно-компютърния интерфейс на Софи Клайн, но те бяха твърде сложни, за да реконструират с точност действията на Робонавта.

Анализаторите разполагаха само с подскачащи кадри от записите на другите двама астронавти на борда на МКС. Затворени от часове, Юрий Комаров и Джин Хаманака бяха неволни свидетели на случващото се от мястото на тяхното временно изгнание в сервизния модул "Звезда".

Джин Хаманака бе увиснала пред най-големия люк, обърнат към Земята, трийсетсантиметров прозорец в главното работно помещение. Тя беше стройна астронавтка с черна вързана на опашка коса, известна сред колегите си от Японската космическа агенция с прословутия си силен смях. Сега обаче, докато не спираше да изпраща сигнали за помощ, не ѝ беше до смях. По това време лъчът вече бе значително отслабнал. И което бе по-обезпокоително, самата Земя, изглежда, се бе отдалечила. Международната космическа станция продължаваше да се ускорява и да набира височина.

Ниският брадат Юрий Комаров бе заел позиция от другата страна, пред едно частично разглобено стенно табло. През последните няколко часа се опитваше да измайстори работещ предавател от части, измъкнати от спомагателните системи, ала без особен успех.

Като предпазна мярка и двамата бяха облекли леките скафандри. Бяха решили, че най-важното е да се вземат предпазни мерки. Трябваше да са в готовност за бързо прехвърляне в космическия кораб "Союз" и аварийно кацане въпреки високия риск от диверсия.

Оцеляването им в тази ситуация изглеждаше не особено вероятно.

Тъкмо по тази причина Комаров бе включил персоналната си видеокамера. Беше я пуснал на запис и я остави да се рее свободно из модула. Надеждата му бе, че в случай на най-неблагоприятно развитие на събитията разследващите поне ще разполагат с видеоматериал.

Щрак-щрак-щрак-щрак-щрак-щрак.

– Защо вече не престанеш с това? – извика Комаров през рамо. Потрепваше при всяко прищракване на бутона на лазера. – Те знаят, че сме в беда. Виж колко се отдалечихме от дома.

Хаманака сякаш не го чу.

Изминаха трийсет секунди, накъсвани от равномерното потракване на лазера. Комаров вдигна раздразнено глава. Тъкмо понечи да заговори, когато внезапно целият модул се разтресе. Носещите конструкции на МКС вибрираха, а слънчевите панели пърхаха като огромни крила.

Комаров стисна разтревожено устни, сграбчи камерата и се тласна към Хаманака.

– Какво е това? Какво става?

Хаманака извърна глава към него – лицето ѝ беше пребледняло, устните ѝ трепереха. Тя вдигна ръка пред устата си.

– Джин? – викна Комаров.

Погледът ѝ отново се насочи към илюминатора. Комаров я отмести внимателно с ръка и опря лице в стъклото.

"Какъв е този облак? – чува се гласът му на записа. – Защо става… по-тъмен. Това е, о, господи?"

Комаров се обърна към Хаманака, като мърдаше беззвучно устни. Японката вече бе успяла да се съвземе. Смръщила вежди, тя обмисляше последствията от видяното.

– Това са отломки – каза тя тихо. – От предната платформа. Има пробив в модула на "Горски пожар".

Комаров намери друга точка за наблюдение от близкия двайсетсантиметров илюминатор. Гледаше с невярващи очи разкъсаната стена.

– Има и още нещо – продължи Хаманака. – Върху стената на модула. Прилича на увеличаващо се растение. Тъмновиолетово.

Руският астронавт поклати глава. Беше се запънал с пръстите на краката за един парапет на предната стена на модула, без да напъва мишци, заел идеална позиция при минимален разход на енергия. Беше за трети път на станцията, истински ветеран, и до преврата на Клайн беше командир на мисията.

– Това вече е прекалено! – възкликна той и от дъха му стъклото на илюминатора се замъгли. Комаров бе забравил да насочи камерата навън и тя показваше само профила на угриженото му лице.

По-нататъшните данни са възстановени от видеоматериал, заснет от външната камера върху един подпорен сегмент.

В близост до модула на "Горски пожар" все още се носеше облак от искрящи отломки. Чуваше се гласът на Комаров, повтарящ "не" отново и отново, докато той гледаше как пробойната се разширява. През отвора струеше поток разбити парчета. Скоро след това Комаров млъкна, потресен от гледката на подалата се през пробойната златиста глава на Робонавт РЗА4.

Той се оглеждаше бавно, сякаш изпълнен с почуда.

Робонавт РЗА4 се готвеше да напусне затвореното пространство на биомодула на "Горски пожар", където бе построен.

Хуманоидният робот внимателно промуши обемистия си корпус между назъбените краища на пробойната и излезе в открития космос.

След това се завъртя, бръкна в отвора и извади отвътре лентовидното влакно. На яркоозарените кадри се вижда, че лентата е покрита с чуждоземните шестоъгълници, като мътновати драконови люспи. Тя се разгъна от отвора като провесен език.

Дори от разстояние и на толкова ранен етап нямаше съмнение, че лентата продължава да расте бързо. Яркобелият ѝ преден край блещукаше като тлеещи въглени. Закотвена вътре в модула, лентата се беше разтеглила зад МКС като рибарска корда, влачена от течението.

Повърхността ѝ искреше, вероятно докато поглъщаше разпръснати молекули от отломките и остатъците от атмосферата.

Екипажът на МКС различаваше с просто око това странно явление, ала то оставаше скрито за отдалечените наблюдатели, разположени на земния екватор – както професионалисти, така и аматьори. НАСА вече бе помолила "да надзърне" през обективите на няколко намиращи се на близка орбита шпионски спътници. Те засякоха металната лента, тънка като бръснач и сияеща на слънчевата светлина, да се протяга надолу към Земята. След един ден постоянно ускорение МКС бе достигнала дистанцията от двайсет хиляди мили – съвсем близо до геосинхронна орбита.

Това, което оставаше скрито за погледите, будеше още по-голямо безпокойство.

На кадрите, възстановени след инцидента, се вижда лъчисто виолетово петно върху модула на "Горски пожар". Инкрустацията се разширяваше с равномерни темпове, но не на шестоъгълници, а на пулсиращи змиевидни пипала. Вече с размера на чиния за хранене, тя засия в зеленикаво и пурпурно, изрисувайки върху корпуса ярка звезда.

На крачка отвъд ЩА-3 това бе началото на нова еволюция.