Еволюцията на Андромеда

СПЕШНИ МАНЕВРИ ЗА ИЗБЯГВАНЕ НА ОТЛОМКИ

На двеста четирийсет и осем мили над земята доктор Софи Клайн се рееше безшумно в ореола на собствената си дълга руса коса. Беше едва шест сутринта средно гринуичко време – официалната времева зона на Международната космическа станция – компромис, който целеше да удовлетворява Центровете за управление на полетите в Хюстън и Москва, – но сиво-синкавите ѝ очи бяха широко отворени и внимателни. В този ранен час двамата други астронавти бяха все още в цикъла за сън и наблюдателният купол беше затворен, пуст и потънал в мрак – единственият звук беше тихото бръмчене на вентилационните системи на модул "Транквилити".

Това бе любимото време на деня за Клайн.

Тя натисна едно светещо копче и външните щори на купола се плъзнаха нагоре с едва доловимо стържене. Мекото сияние на земната повърхност озари вътрешността на модула и Клайн почувства обичайния приятен трепет под лъжичката. Обичаше усещането да е сама, увиснала в безтегловност, докато разглежда планетата от толкова високо. Това подсилваше в нея чувството за превъзходство, сякаш всичко долу е дело на собствените ѝ ръце.

Този малък ежедневен ритуал (запазен в дневника на полета, който бе открит след инцидента) може да изглеждаше арогантен, но не бе нищо повече от блян за свобода. Защото Клайн се поклащаше в средата на облицования с илюминатори купол с пристегнати един към друг със скоч парализирани крака, за да не ѝ пречат. Само в тези спокойни мигове на безтегловност тя бе в състояние да забрави мъчителните крампи и спазми, които терзаеха атрофиралите ѝ мускули.

Софи Клайн не можеше да върви от шестгодишна и затова бе избрала да лети. Беше висока въпреки недъга си и докато надничаше през илюминатора, издадените ѝ вежди и хлътналите ѝ бузи ѝ придаваха хищнически вид, омекотяван само от бледите лунички на челото и носа.

Пътят ѝ към звездите бе толкова невъзможен, че почти можеше да задоволи софизма на Борел 5. Когато на четиригодишна възраст Клайн падна и си счупи дясната ръка, родителите ѝ предположиха, че просто е несръчна или не е имала късмет. Само едно от двете предположения бе вярно. В болницата наблюдателен млад педиатър забеляза, че малкото момиче е с обезпокоителен тремор.

На пет години беше поставена крайно рядката за детска възраст диагноза амиотрофична латерална склероза – дегенеративна болест, атакуваща току-що придобитите способности да върви. Софи започна живота си в инвалидна количка, ала нямаше никакво намерение да остава вечно в нея. С почти безчовечна решителност, особено за едно малко дете, тя насочи изобретателния си ум и желязната си воля към целта да се измъкне от примката на гравитацията.

И успя.

Всеки уважаващ себе си доктор би предсказал, че ще е мъртва до дванайсет години. Ала тя оцеляваше, възползвайки се от възможностите на поредното ново лекарство, и в края на краищата стана световнопризнат учен и американски астронавт.

Клайн откри, че хроничната болка в краката ѝ почти изчезва при микрогравитация и че немощното ѝ тяло престава да бъде пречка, каквато е на Земята. При постоянна безтегловност тя бе почти толкова физически годна, колкото всеки друг астронавт. Дори повече, тъй като не трябваше да се безпокои за опустошителното въздействие на липсата на гравитация върху мускулите.

И сега, използвайки само ръцете си, се завъртя и се настани пред овалния илюминатор в централната част на купола. Шест трапецовидни стъклени панела се разтваряха като листа на цвете от него – това бе най-големият прозорец, монтиран някога в космоса. Отвъд стъклото земната повърхност се движеше с удивителна бързина. Днес пред погледа ѝ се простираше зеленият килим на джунглата – гъст пейзаж от корони на дървета, разсичан от сияещи реки, които ѝ приличаха на лъкатушещи линии на неврони.

Гледка, която не биваше да е там, и присъствието ѝ говореше за сериозна ситуация, създала се по време на цикъла на дълбокия сън.

На записа от вътрешната камера на МКС се виждаше как Софи Клайн си мърмори нещо невярващо и трескаво рови в окачения над илюминатора компютър. Според физиологичните данни от този час сърдечната ѝ честота се бе ускорила рязко, докато тя се улавяше за двете ръкохватки до илюминатора и доближаваше лице до стъклото. Теренът, който се менеше долу, би бил напълно непознат за някой по-неопитен астронавт.

Също както и при другите двама членове на екипажа тялото на Клайн бе под постоянно проследяване от голям брой безжични физиологични датчици. За разлика от тях обаче наблюдението при нея се простираше по-навътре – на интервал от една секунда то обхващаше и мислите ѝ. В младежка възраст по настояване на Клайн ѝ бяха поставени импланти с кинетичен мозъчно-компютърен интерфейс (КМКИ), за да може да продължава обучението си в колежа с помощта на компютър, докато болестта се разпространява из нервната ѝ система.

МКИ устройството представляваше златна мрежа от хиляди жици, покрити с биосъвместим материал, за да се избегне отхвърлянето на чуждото тяло, потопени в желеподобната повърхност на моторната кора на Клайн. Системата можеше да се надгражда по радио и настоящият ѝ софтуер бе снабден с алгоритъм за проследяване на картата на електрическата активност на невроните в мозъка на реципиента при взаимодействие с околния свят. Уникалната програма свързваше ума на Клайн с компютърните системи на МКС – почти телепатична връзка.

Клайн установи, че станцията на няколко пъти е променяла траекторията си. Подобно събитие би било предизвикано само от пряка опасност и би трябвало да я изплаши. И наистина, външната ѝ реакция, когато забеляза долу този неочакван терен, бе изненада и шок. Ала едно рутинно проследяване на данните от мозъчните ѝ импланти разкриваше, че доминиращото състояние на алфа-вълните ѝ е в пределите между 7 и 13 херца – състояние на невъзбуда и спокойно внимание пред лицето на смъртна опасност.

Дребно противоречие, което щеше да остане незабелязано чак до края.

Клайн извика на връзка Центъра за управление в Хюстън и поиска информация от диспечерите.

В началото отговорът бе само статичен шум.

Доста неща се бяха случили по време на цикъла за сън на астронавтите, започвайки точно в 23:35:10 координирано универсално време, когато по нареждане на генерал Ранд Л. Стърн Командният център на службата за въздушно наблюдение на Щатите бе обявил тревога в Центъра за управление на МКС в Хюстън.

Службата за въздушно наблюдение бе предупредила за възможно сближаване на многобройни отломки до МКС. Подобно предупреждение бе доста често, тъй като командният център имаше за задача да следи за обекти на ниска орбита с диаметър по-голям от няколко сантиметра.

Официално като източник на отломките се сочеше разпаднал се сателит на Националната служба за наблюдение, но операторите в Хюстън бяха осведомени по закрита връзка, че орбиталните отломки са следствие от тайна противосателитна китайска атака срещу руски спътник.

Извадени наяве, подобни атаки подлежаха на незабавно порицание, тъй като водеха до разпръсване на опасен космически боклук в ниска околоземна орбита. Ала за никого не беше тайна, че от 1960 всяка космическа нация експериментира ентусиазирано с противоспътникови оръжия – от обикновени кинетични бойни глави до много по-усъвършенствани носители на кумулативни експлозиви с възможност за многократно използване. Ванти Чала, офицер от Службата за определяне и контрол на височината, бе направила симулация, използвайки данните от въздушното наблюдение, и бе потвърдила високата степен на опасност от сблъсък със станцията. Тъй като се касаеше за обекти с прагов размер, тоест червени, а не жълти, нямаше никакви колебания относно възможната реакция. Тя бе разпоредила незабавна маневра за избягване на отломки (НМИО), въпреки че вследствие от това щяха да бъдат пропуснати няколко наближаващи удобни момента за скачване с пратени от земята снабдителни ракети – пито една, за щастие, не беше с критично значение.

Докато астронавтите спяха, екипът за наблюдение и промяна на траекторията бе осъществил маневрата и четирите 220-фунтови жироскопа за контролиране на инерцията бяха променили мигновено ритъма на работата си. Изработените от неръждаема стомана овални маховици бяха произвели усукващ момент, наклонил МКС напред с постоянните четири градуса – държаха пода на станцията насочен към Земята и поддържаха земноцентрирана и земнофиксирана снижаваща орбита. Захранваните с електричество жироскопи се заеха да променят орбиталната височина на станцията в подготовка за маневрата.

След преориентирането следващата стъпка би трябвало да е продължително включване на ускорителите на товарния модул "Прогрес", закрепен към отсека за скачване. Но тъй като за целта се изискваше прехвърляне на значителна маса, екипът за промяна на траекторията бе решил да използва експерименталния прибор за слънчево задвижване.

Електричеството, събирано от бордовите слънчеви панели, бе пренасочено към системата от високоефективни електростатични ускорители "Хол", за да се пести ценното химично гориво. При включването им ускорителите запулсираха в безукорен ритъм, изхвърляйки трептящи пламъци от плазмени отходни газове. Получената сила изтласка МКС право нагоре през нейния център на тежестта, като същевременно премести обемистата инсталация на по-южна траектория.

Една стандартна активна маневра би променила само височината на МКС, но в този случай бе изменен и азимутът – от петдесет и четири на нула – и в резултат станцията излезе на доста необичайната екваториална орбита. Маневрата бе завършена в определеното време, след което бе публикувано кратко комюнике за медиите, в което се съобщаваше за рутинно избягване на космически отломки и същевременно за успешното изпробване на експерименталния ПСЗ.

Генерал Стърн бе съумял да координира тази сложна операция, без да информира НАСА, Кралската флотска комуникационна асоциация и японската Агенция за въздушнокосмически изследвания.

И въпреки това Софи Клайн още в първия момент разбра, че промяната в траекторията е свързана по някакъв начин с "Андромеда". Нищо изненадващо, тъй като Клайн бе една от малцината посветени в истинското предназначение на МКС.

Следва пълният засекретен запис на връзката с наземния център.

Съществуването на възможността за президентски указ, изглежда, е в противоречие с едно демократично правителство. При извънредни ситуации или в мирно време президентът на Щатите може да ръководи пряко действията на правителството и да взема решения, без да се допитва до никого.

Правило, описвано като "Замах на перото – закон на страната".

За първи път до подобна директива е прибягнал Джордж Вашингтон – на 8 юни 1789 той дава указания на ръководителите на всички федерални департаменти за обявяването на съединението на новосъздадената държава. През 1863 Ейбрахам Линкълн издава друг указ, известен като "Прокламация за освобождението", с който дава свобода на близо три милиона роби. Век и половина по-късно Франклин Деландо Рузвелт пуска състоящ се от 550 думи ордер, с който нарежда на правителството да затвори над сто и двайсет хиляди свои поданици и резиденти от японски произход в концентрационни лагери, построени на различни места в Западните щати.

Този административен акт е огромна и страшна сила, която може да доведе до сериозни исторически последици – ако стане достояние на обществото, разбира се.

Известен като Меморандум за Националната сигурност, секретният президентски указ НСАМ-362-С е бил издаден три седмици след първия инцидент с "Андромеда" и последвалата загуба на американския управляем космически кораб "Андрос V" и руската космическа "Сонда 19". В правителствените среди заповедта е имала по-скоро символичен характер. Неофициално мнозина политици са били склонни да сравнят подобна заповед с разпорежданията на фараоните за построяването на големите пирамиди в Гиза.

Ето какво гласи част от тази заповед:

Приблизителната цена на инсталацията през 1967 бе определена на 50 милиарда долара – два пъти повече, отколкото се оценяваше програмата "Аполо" и (коригирана спрямо инфлацията) горе-долу същата, колкото целия военен бюджет на страната за 2018. Правителствените служители от горните ешелони на властта, на които бе позволено да прочетат меморандума, посрещнаха решението с недоверие и объркване.

Ала нуждата от изучаване на микроорганизмите оставаше.

В края на 1967 малкото градче Пидмънт, Аризона, бе стерилизирано до последния сантиметър, а четирийсет и осемте трупа (включващи и два на военни) бяха кремирани. Всички постройки и превозни средства бяха разглобени и поставени в изолирани хангари, построени в пустинята от армейски инженерни екипи. Задачата бе осъществена с голяма предпазливост и без никакви жертви благодарение на откритията, направени от екипа на "Горски пожар". Операцията бе проведена толкова бързо, а градчето беше тъй малко, че само след две десетилетия мнозина смятаха самото съществуване на град с подобно име за пълна фикция.

Веднага щом бе извозен и последният детайл дойде време да се определи точно какво е станало. Това беше въпрос за много милиарди долари и светът не биваше да узнае за него, инак можеше да се разрази неконтролируема паника.

Както бе написала британската историчка от индийски произход Ромила Чандра в своята книга "Повалените империи на човека": "Инстинктивното желание на всяко човешко същество при контакт с чужда цивилизация е да побегне. Ако това е невъзможно, тогава да премине към нападение. Едва след оцеляване от първия контакт възниква желание за повече информация. Но не бъркайте тази реакция с алтруистично любопитство – това е по-скоро необходимост да се разбере другият, за да може да се защитим по-добре от него… или, по-вероятно, да се опитаме да го унищожим". Доста вярно описание за начина, по който биха се държали хората след "Андромеда" – особено след като Русия и Китай научиха за инцидента и на свой ред изстреляха космически кораби около Земята.

Руснаците бяха първи, извеждайки през 1971 на орбита станцията "Салют-1" – само четири години след инцидента с "Андромеда". Американците се опитаха да ги застигнат след две години, но функционирането на "Скайлаб" бе опорочено от един "доброкачествен" поглъщащ пластмаса вариант на "Андромеда", който се рееше из горните слоеве на атмосферата. Още при издигането на "Скайлаб" контактът с пластифага ЩА-2 бе довел до частично разпадане на топлинните щитове и откъсване на отломки, които бяха увредили сериозно станцията 6.

"Скайлаб" оцеля шест години. Станция "Мир" живя по-дълго – цели десет. И двете съоръжения не успяха да изпълнят тайното си предназначение, а именно изучаването на "Андромеда" в условия на безтегловност. Както се оказа впоследствие, проблемът бе твърде голям, за да може една нация да се справи сама – дори и свръхдържава.

През 1987 президентът Рейгън предложи построяването на Международна космическа станция, съвместен проект на СССР и САЩ, с възможност да се включат и други държави. Това предизвика всеобщо учудване, тъй като руснаците и американците не бяха известни с любовта помежду си. Ала зад завесата и двете правителства споделяха обща боязън от това да оставят неизследвани разсеяните в атмосферата микрочастици 7.

Но дори тогава построяването на постоянна космическа станция бе едва първата крачка.

Едва през 2013 с МКС се скачи лабораторният модул на "Горски пожар" модел IV (обявен официално за автоматичен товарен кораб от серията "Сигнус"). Той бе позициониран в надира на портала на модула "Хармония", в предния край на станцията. Активирането му съвпадна с пристигането на станцията на доктор Софи Клайн, пратена официално там по научен проект.

Свръхсекретният модул бе конструиран дълбоко в подземията на тайната база на "Горски пожар" под пустинята Невада, като за целта бяха използвани само стерилни роботизирани ръце. Роботите бяха управлявани дистанционно от оператори, разположени в херметичния отсек от първи клас на подземната база. След завършването и херметичното му опаковане модулът бе изстрелян на 17 януари 2013 с ракета "Антарес-5" от космодрума Кейп Канаверал.

След като се скачи, лабораторният модул бе единственото съоръжение с пета степен на биологична безопасност, създавано някога и извеждано на орбита. Микрогравитационната лаборатория на "Горски пожар" се самостерилизираше на всеки четири часа с ултравиолетови импулси с висок интензитет и не поддържаше атмосфера, подходяща за живот. Вместо това бе изпълнена с комбинация от благородни газове – без мирис и цвят и с практически нулева химична реактивност. Цилиндричната вътрешност на лабораторния модул бе феноменално чиста и стерилна, най-вече защото оставаше ненаселена.

На борда имаше само два живи микроорганизма и те бяха точно това, което трябваше да изучава модулът – физически образци на извънземни микрочастици, известни като ЩА-1 и ЩА-2.

Отвътре модулът никога не беше докосван от човешка ръка и никога нямаше да бъде. Всеки блок на лабораторните инсталации се управляваше дистанционно отвън по радиото. Тъкмо затова и доктор Софи Клайн бе първият астронавт с амиотрофична латерална склероза, пратен на МКС.

Унищожителните последствия от заболяването бяха превърнали доктор Клайн в идеалния реципиент на мозъчно-компютърен интерфейс още в ранна възраст. Годините на обучение с програмата ѝ бяха дали способността да контролира повечето компютри също тъй естествено, както диша – жизненоважно умение, когато трябва да работиш с опасни образци чрез дистанционна връзка.

Въпреки че имаше и други оператори, само Софи Клайн можеше да командва лабораторията на "Горски пожар" с ума си.

Докато заповедите на генерал Стърн да се прехвърли в лабораторията още звучаха в ума ѝ, Клайн усети, че е я изпълва колебание. Левият ѝ клепач запремигва почти неконтролируемо, докато активираше мускулните групи, необходими, за да се свърже с нейния персонален компютър, който на свой ред включи монитора в долния край на купола.

На екрана се появи реалновремево изображение на научния модул "Кибо". Там астронавт Джин Хаманака, очевидно също обезпокоена от промяната на траекторията, проверяваше режима на ускорителите на своя лаптоп. Картината от сервизния модул "Звезда" показа, че космонавт Юрий Комаров е напуснал спалния отсек и спокойно се подготвя за рутинните гимнастически упражнения преди сутрешната сбирка.

Клайн наблюдаваше внимателно и двете картини. Доколкото можеше да определи, в поведението на двамата астронавти не се забелязваше и следа от уплаха и паника.

Тя се тласна назад, отдели се от стената на купола и се насочи "нагоре", към изхода на тавана. Докато се отдалечаваше, хвърли поглед към стотиците мили дъждовна гора долу. Пейзажът вече се завърташе на една страна, заменян от Атлантическия океан, тъй като станцията се изместваше на още по-източна орбита.

В други времена още като малка Софи Клайн щеше да бъде изоставена в някой санаториум – неподвижна и забравена, – стига, разбира се, да успееше да преживее детството. Причината да е тук сега, в почти пълна безтегловност, бе нарасналата способност на човечеството да се справя с проблеми като нейния. Загледана към Земята, с поглед отвисоко, като на бог – пленник на едно тяло, което отказваше да се подчинява на заповедите ѝ, тя осъзнаваше болезнено този факт.

Но – както историята бе доказвала отново и отново – в ръцете на хората нарасналите способности често водят до опасни последствия.

"ПОДНЕБЕСЕН ДВОРЕЦ"

Международната коалиция, участвала в изграждането на МКС (с очаквания да споделя нейните открития), бе пропуснала да включи в редиците си една от най-многолюдните и най-древни световни цивилизации – горда и жизнеспособна нация с мощта да създаде свои собствени конкурентни средства за изучаването на "Андромеда".

Изолирана и принудена да действа едностранно, Китайската народна република неминуемо бе принудена да направи точно това.

Подозрителност, недоверие и конкуренция бяха опорочили първоначалните усилия да се изучи и разбере щамът "Андромеда". Макар че микрочастиците на ЩА-1 бяха доказали способността си да убиват почти всяко човешко същество, с което влизат в досег, независимо от етническата му принадлежност, капризите на международната политика възпрепятстваха това, което можеше да се превърне в общо усилие. Тази спотаена враждебност оказа решаващо значение за създаването на новата станция.

"Тиенгун-1", чието име означаваше "Поднебесен дворец", бе изстреляна на 29 септември 2011. Подходяща дата, както за пътуване, така и за велико начало, според астрологичните предсказания на Шенг Сияо – китайския зодиакален календар. След успешно стартиране станцията бе изведена на орбита с лек наклон от деветнайсет градуса – траектория, която съвпадаше идеално с регулярните стартове на снабдителни ракети от китайския космодрум Сичан в провинция Хайнан.

Въпреки че стартът не бе обявяван официално, американските шпионски сателити го проследиха внимателно и продължиха да наблюдават станцията до нейното преждевременно изоставяне.

Краят дойде през 2013, само две години след многомилиардното начинание, когато Китай внезапно обяви преустановяване на програмата. Властите естествено възхваляваха "Тиенгун-1" като "ненадминат успех на Китайската национална космическа агенция и на китайския народ".

Ала провежданите наблюдения с различни средства и от различни точки на света разкриваха една съвсем друга картина от официалните доклади. Изглежда, китайският център за управление на полета бе изгубил радиовръзка, включително и телеметрична, със своята станция.

Без възможност за контрол "Тиенгун-1" бе навлязла в падаща орбита.

Термалните изображения от множество шпионски агенции показваха, че животоподдържащите системи са били изключени и повърхността на станцията е студена като обкръжаващия я космос. Изоставена, станцията бе продължила да обикаля Земята още няколко години, със замрели двигатели и замлъкнало радио.

На 10 април 2018 разреденият въздух в горните слоеве на атмосферата най-сетне бе накарал станцията да започне саморазрушаващо навлизане. Металните ѝ цилиндри бяха разкъсани на парчета от свръхнагорещения въздух и превърнати в пламтящи конфети, сипещи си върху планетата долу – точно над девствените джунгли на Амазонка.

Накрая всички тези огромни усилия и ресурси се превърнаха в кратък блясък от светлина и топлина.

Падането на станцията би могло да се определи като безвредно, ако не беше една-единствена, последна подробност. По време на постоянното ѝ наблюдение – от изстрелването, през мисиите за зареждане, до финалното ѝ навлизане в атмосферата – операторите бяха забелязали нещо, което Китайската космическа агенция бе пропуснала да обяви официално.

Последният екипаж от трима тайконавти така и не бе напускал "Тиенгун-1".

КОДОВО ИМЕ "АНДРОМЕДА"

Само на сто и петдесет метра над джунглата един "Сикорски Н-92" се носеше с грохот над поклащащите се дървета. Сивият металически фюзелаж бе обгърнат от пелената на мъглата, а носът му стърчеше като клюн на хищна птица. Зад него цяла орда маймуни огласяше с гневните си викове върховете на дърветата, а изплашените птици се стрелваха в небето.

Джеймс Стоун не помнеше кога е заспал.

Въпреки бумтежа на роторите и вибрациите на илюминатора през сгънатото яке, което използваше за възглавница, дрямката го бе споходила почти незабелязано.

По-късно, когато всяка подробност от живота му бе разсекретена и подложена на вивисекция и разхвърляна върху предните страници на вестниците и списанията, стана ясно, че Стоун притежава способността да спи почти навсякъде и по всяко време – да се "изключва", ако трябва да използваме термина на военните.

Джеймс се бе научил на това още като малко момче.

Причината за това донякъде бе от чиста необходимост. Младият Джеймс бе прекарал детството си в постоянни пътувания с прословутия си баща – носителя на Нобелова награда и легендарен енциклопедист доктор Джереми Стоун – по време на лекционните му обиколки из целия свят. Безупречно облечен и умерен в изказванията, младият Джеймс не приличаше по нищо на своя гръмогласен и нетърпелив баща. Двамата заедно представляваха странна двойка, обикаляйки земния глобус на всеки няколко месеца, докато доктор Стоун изнасяше лекции, участваше в научни семинари и се запознаваше с международни изследователски проекти.

Много рядко Джеймс виждаше майка си Алисън, след като родителите му се бяха развели малко преди деветия му рожден ден. И макар двамата да бяха така очевидно различни, бащата бе посветил живота си на това всеки ден от безкрайните им пътувания Джеймс да научава нещо ново. В наши дни този начин на скитническо обучение се нарича световно образование.

Но според някои лични интервюта, които не бяха намерили място в таблоидите, съществуваше и друга причина за умението на Стоун да заспива при всякакви обстоятелства – твърде често се събуждаше обхванат от ужас и с откъслечни спомени от поредния кошмар. И този път, на борда на "Сикорски", нямаше да е по-различно.

В заимствания от камерата на пътническия отсек видеозапис се виждаше как Стоун се пробужда със сепване и оглежда замаяно вътрешността на хеликоптера. Слънцето вече бе ниско над хоризонта и окъпваше кабината с червеникава утринна светлина. Стоун стисна неволно зъби и с усилие си наложи да се овладее.

Доколкото можеше да прецени, сънят бе винаги един и същ и познатите образи с годините се бяха трансформирали донякъде в полуспомени. Стоун го описваше като зловещ поток от кръв, тъмночервен, виещ се из ослепително бели пясъци на пустиня. Понякога потокът спираше течението си и – още по-ужасно – повърхността му сякаш се съсирваше и втвърдяваше в дребни зрънца охрен прах – микрочастици засъхнала кръв, които горещият като дъх вятър понасяше надалеч из пустинята.

Стоун разтърси глава, за да си проясни мислите.

Прогони спомена за съня и се опита да се съсредоточи върху джунглата. Би трябвало да изпитва вълнуващо нетърпение. Като дете, отгледано от дръзновен учен, ето че най-сетне, в началото на петдесетте, бе попаднал в приключение, достойно да се сравнява с това на баща му.

На празните седалки до него бяха разхвърляни страници от доклада, изпълнени с плашещи предупреждения и класификации. Сред тях имаше дебела ламинирана фотография, придружена от няколко страници технически описания.

Съдържанието ѝ бе изумително.

Снимката бе с ултрависока резолюция, изработена от специална армейска програма за реконструкция на изображения, комбинираща множество видеокадри, фотоси и генерирана от радар топографска информация за конструиране и оцветяване в съответствие с реалната обстановка на триизмерно изображение.

Въпреки това изглеждаше като фалшификация.

Структурата от кадрите напомняше на Стоун обиколките му сред древните храмове на маите в Гватемала и на Юкатанския полуостров. На изненадващо добре съхранените каменни постройки, надзъртащи сред мъгливата джунгла като гиганти, застинали насред крачка в обкръжаващия ги праисторически пейзаж.

Същото и сега, само дето откриването на тази постройка бе предизвикало събирането на международен екип от изтъкнати учени, които да бъдат пратени в една от най-отдалечените точки от цивилизацията на Земята. Очевидно си заслужаваше и наемането на хеликоптер от черния пазар срещу бог знае каква астрономическа сума и изпращането на трима любезни, но неотстъпчиви войници на активна служба, за да приберат Стоун насред лекцията му като гостуващ преподавател в колежа, да го отведат направо от катедрата, да му отнемат телефона и да го ескортират навън.

Досега Стоун почти не бе погледнал лъскавото изображение. Постройката на него несъмнено беше интригуваща, но не тя бе разпалила любопитството му. По-скоро едно от разчитанията:

Данните от атмосферните проби бяха стряскащи най-вече с това, че почти напълно повтаряха точното съдържание във въздуха от нагретите от слънцето равнини край Пидмънт, Аризона, малко след инцидента "Андромеда".

И заради това след тях се появяваше това зловещо име:

Думи, които без съмнение би трябвало да предизвикат дълбоки и противоречиви чувства у Стоун. Преди повече от петдесет години баща му бе играл ключова роля в преустановяване на разпространяването на щама "Андромеда". Макар да бе включен в списъка на "Горски пожар" в последния момент, Джеймс Стоун бе получил достъп до засекретените документи. Той използва възможността да се запознае с всички подробности от инцидента – и особено с ролята на баща му в него.

Подробности, които не би могъл да обсъжда с баща си, защото би означавало да нарушат закона.

Нямаше никакви сведения, че през годините на съвместното им шляене около света баща и син бяха разговаряли за случилото се в Пидмънт. Винаги късо подстриган, с очила с рогови рамки, доктор Джереми Стоун бе живо олицетворение на научния стоицизъм от петдесетте години. Той приемаше съвсем сериозно високооторизирания си статут. Джереми Стоун никога не говореше за засекретените епизоди от събитията, случили се през онези пет дни – нито със сина си, нито с някоя от бившите си жени, нито с никого.

Въпреки че баща му беше резервиран, момчето го обожаваше.

Ала с напредване на възрастта Джеймс постепенно се бе отдалечил от своя отслабнал оплешивял баща. Висок и атлетичен, младият Стоун имаше гъсти черни коси (прошарени напоследък), беше мълчалив и вглъбен. Беше достигнал най-високото ниво на професионален успех като експерт в сферата на роботиката и изкуствения интелект. И докато баща му бе останал посветен на академичните традиции, Джеймс се бе превърнал в любимец на високотехнологичните корпорации, на които продаваше знанията и уменията си на експерт срещу солидно заплащане.

Старият Стоун бе напуснал този свят като ерген, след като се бе женил и развеждал четири пъти (два от тях за съпруги на свои колеги). Джеймс Стоун, изглежда, бе решил да заобиколи тази част от битието и никога не се бе женил, нито имаше деца. Въпреки разликите Джеймс в много отношения бе типичен син на баща си.

Според Стоун, след като бе одобрен за повторното съживяване на проекта "Горски пожар", най-трудно би му било да не го сподели с баща си.

Но точно така би постъпил и баща му на негово място.

Въпреки че нямаше сведения за това кои са пилотът и вторият пилот на вертолета "Сикорски" Н-92, според слуховете те били бразилски наркотрафиканти – де юре престъпници, ала на практика най-добрият избор за придвижване сред тези незаселени и диви джунгли, пресичани от тайните пътеки на колумбийските картели.

Пилотът не можеше да разбере защо трябва да превозва един американо, още по-малко в дневно време, не знаеше и за огромната сума, прибрана от неговите началници, и не беше съвсем сигурен дали ще се измъкне жив от това начинание.

Последната от всичките му грижи бе напълно оправдана.

В авиобазата "Питърсън" следяха изкъсо полета на хеликоптера. Един Ф-35 "Лайтнинг II" бе изстрелян по спешност край тихоокеанското крайбрежие, където се помещаваше на борда на самолетоносача от клас "Нимиц" "Карл Винсън". Тактическата оперативна група, начело със самолетоносача, бе изпратена в района под прикритието на съвместни американо-перуански учения за реагиране при екстрени ситуации. Ако вертолетът покажеше някакви признаци за заразяване, изтребителят бе на една кодирана дума от изстрелването на далекобойна ракета въздух-въздух от типа "Амраам АИМ-120".

Пилотът на вертолета, разбира се, не знаеше за тази възможност, но със сигурност подозираше, че нещо не е наред. Уповавайки се на породена от опита мъдрост, той реши да не се отклонява и на метър от предварително зададения курс – каквото и да се случи.

– Агора, нос десцемос – подхвърли пилотът на американеца. – Дръж се, дръж се здраво.

Джеймс чу гласа на пилота сред пращенето на говорителите в слушалките.

– Защо тук? – попита той. – Не трябва ли да сме по-близо?

– Куарантена. Трийсет мили.

Карантинна зона. Значи властите бяха научили поне нещо от инцидента в Пидмънт. Ако в района имаше завишени нива ЩА-2, те можеха да нападнат гумените детайли в машината. На видеокадрите от камерата в кабината се виждаше как Джеймс проверява с трескави движения гумените уплътнения на илюминатора – прокарва пръсти по гладката им повърхност и ги разглежда.

Все още бяха непокътнати.

Знаеше се, че първата мутация на щама "Андромеда", наричана ЩА-2, поразява полимерите, изграждащи синтетичната гума, особено по-ранния им вариант, използван преди да бъде изучен микроорганизмът. И въпреки че информацията бе секретна, Джеймс Стоун знаеше, че "Андромеда" продължава да се среща във високите слоеве на атмосферата над тях.

Пое си дълбоко въздух.

Ако хеликоптерът бе заразен с ЩА-2, той вече щеше да го научи. След разпадането на жизненоважни блокове на двигателя те щяха да рухнат в джунглата и да загинат под смазания метал – както бе станало с нещастния пилот на реактивния самолет Ф-40, профучал над района на Пидмънт малко след първия контакт. Или както космическият кораб "Андрос V", изгорял при катастрофата на 17 февруари 1967, след като уплътнителите на топлинния му щит се разпаднали под въздействие на мутиралия щам.

Поуспокоен, че поне през следващите няколко секунди няма и той да стане жертва на огнено бедствие, Стоун насочи вниманието си към картината зад прозореца. Отвън всичко беше Terra Indigena – миля след миля охранявана от властите земя. Зачуди се дали бразилското правителство въобще е осведомено за тази мисия.

Съмняваше се.

Мярна стълб червеникав дим, издигащ се над разчистено петно от джунглата близо до брега на реката.

Неголяма наскоро построена малока 8 стърчеше в центъра на поляната, заобиколена от разчистени храсталаци и повалени дървета.

Приличаше му на белег, на изгорено от цигара сред девствената джунгла.

За пилота обаче поляната бе единствената вертолетна площадка на стотици мили наоколо. Той прелетя над нея, набра височина и завъртя стоманената птица в полукръг, за да огледа района и да предупреди хората долу, че се готви за кацане.

От записа на водените разговори се чуваше статичен шум и пукот, както и изплашен разговор между пилота и втория пилот.

След три секунди пилотът дръпна щурвала към себе си и спусна носа на "Сикорски" в стремително снижаване. Аномалията едва се различаваше на хоризонта. Но за един миг нещо друго се мярна сред върховете на дърветата – все още на няколко мили от тях.

Стоун успя да го зърне съвсем ясно и извика в микрофона:

– Чакай! Какво беше това? Сред дърветата?

Но вертолетът продължаваше да се снижава все по-бързо и да следва спиралата на загубата на височина.

– Тръгвай! Сега! – извика пилотът на Стоун и тупна втория пилот по рамото.

Вторият пилот се шмугна в кабината, наведе се над Стоун, пресегна се през него и безцеремонно плъзна вратата. Когато се дръпна назад, Стоун видя, че до земята все още има трийсетина метра. Отвън дърветата се превиваха под вихрите на въртолетните ротори и кабината се изпълни с горещ и влажен въздух.

Стоун завъртя глава и успя да хвърли последен изумен поглед на странната сцена в далечината.

След това "Сикорски" се шмугна под покривалото на гората и подскочи на земята, забивайки гуми в калната червеникава почва. Докато машината се успокояваше от вибрациите на сблъсъка, пилотът се премести отзад да помогне на втория пилот и двамата се заеха да освобождават багажа на Стоун от товарната мрежа. Не обръщаха внимание на американеца: крещяха си нещо на португалски, а роторите продължаваха да се въртят на празен ход.

Стоун все още не можеше да проумее какво бе видял.

В първия момент му бе заприличало на черна вълна, която се носи над короните на дърветата. Рояк тъмни силуети, подскачащи като пъстърви нагоре по течението на планински поток – прииждащ талаз под електрическизеленото покривало на листата.

– Сеньор! – извика Стоун над рева на двигателя. – Какво беше това? Дали не бяха…

Замлъкна, когато пилотът се извърна към него. Необузданият страх върху лицата на тези хора, които по-късно Стоун щеше да опише като "сурови мъже", накара дъха му да секне. И в този момент някаква симетричност сред гърчещите се очертания, които бе зърнал, намери позната ниша в ума му.

Двамата пилоти изхвърлиха навън тежкия куфар на Стоун. Той бързо събра разхвърляните документи, вдигна платнения си сак и се изправи. Спря за миг в отвора на вратата, очертан на червено-лилавото сияние на небето. После се обърна и заговори бавно, със свито гърло.

– Това бяха маймуни, нали? Прехвърляха се панически по клоните на дърветата. Стотици маймуни. Хиляди.

Пилотът не отговори, лицето му беше безизразно зад големите тъмни очила. Без никакво предупреждение вторият пилот улови Стоун за рамото и го изтика грубо през вратата. Той изхвърча навън и падна на колене в калта.

Преди да успее да се надигне вертолетът вече бе излетял.

СТЪПИЛ ЗДРАВО НА ЗЕМЯТА

Доктор Ниди Ведала беше ядосана. И нетърпелива. Замахна с ръка да прогони един досаден комар и в този момент чу бумтенето на приближаващия се въртолет. Веждите ѝ се сключиха озадачено. По набързо разчистената площадка пред нея бяха струпани изкаляни черни сандъци, всеки от тях съдържащ скъпо снаряжение, което трябваше да бъде проверено. Шумът и вибрациите от приближаващите ротори разгониха с крясъци птиците от дърветата и накараха един кайман на брега да цопне във водата.

Тя пренебрегна всичко това и си наложи да запази спокойствие и да продължи с огледа на сандъците. Джунглата не я плашеше. Почти нищо не я плашеше.

Ведала бе израснала като сираче в бордеите на Морарджи Нагар, Бомбай, като дете от далитската социална каста – наричани "недосегаеми", често преследвани и малтретирани. Въпреки постоянния глад още тогава тя гледаше на света с ясния поглед на естествения проницателен интелект. Беше още мършаво момиче с чорлави сплъстени коси, но не се съмняваше, че един ден ще се измъкне от тесните сокаци, вонящите обществени тоалетни и противните миазми на отровената река Мити.

На първия общонационален изпит по грамотност Ниди бе показала най-висок резултат сред близо петнайсет милиона начални ученици в Индия. Започнала от нищото, тя не без мъчителни усилия бе стигнала до мястото си в този екип от изтъкнати учени, на мисия от жизненоважно значение.

Като водач на мисията и един от основателите на новото поколение на проекта "Горски пожар", Ведала бе отведена право от лабораторията ѝ в Масачузетския технологичен институт от въоръжена охрана, откарана за час до авиобазата "Ханском" и качена на борда на лишения от каквито и да било удобства военнотранспортен "Херкулес С-130". Бяха конфискували мобилния ѝ телефон и лаптопа, заедно с личните ѝ документи. Самолетът я бе очаквал на пистата, все още оборудван за пренасяне на бронирани машини и само с няколко реда тесни седалки.

Нищо от това не я бе учудило дори за миг.

Ведала бе дребна женица с дяволито личице и момичешка прическа. Често се мръщеше, когато се замисляше, и без да иска, с жеста си и сбърчените вежди плашеше околните. Макар и дребна на ръст, тя излъчваше присъствие и охраната доста бързо прецени, че ще е по-добре да се премести в кабината на пилотите. През следващите дванайсет часа Ведала остана сама в металния търбух на самолета, като придрямваше от време на време, но най-вече четеше дебелата червена папка с документи под ярката светлина на стенния плафон.

Още от първия миг си бе дала сметка, че само една заплаха е в състояние да оправдае подобно ниво на експедитивност – ставаше дума за глобална криза с възможност да засегне съществуването на човешката цивилизация. Истински сценарий за края на света.

И Ведала бе готова да го посрещне.

В края на краищата това бе онзи миг, на който бе посветила цялата си кариера. Тя бе специалист по материалознание с тясна специалност наноструктура и беше прекарала обществения си живот в стремителен възход в редовете на академиците.

Неуморният ѝ труд в сферата на новите материали бе придал свеж тласък в развитието на квантовата механика. Сред множеството открития, направени в нейната лаборатория, бяха непознати досега вещества, които можеха да поглъщат електромагнитната енергия до степен на възприеман от ретината непрогледен мрак, да позволяват на светлината във видимия спектър да се измества към мъгливото покривало на невидимостта, а също и да придават на някоя повърхност идеална гладкост с почти нулево триене, така че да не може да прилепне нито една вискозна течност 9.

Ала истинската кариера на Ведала бе останала встрани от погледа на обществото.

На много ранен етап от своето израстване с нея се бе свързал един генерал-майор от американските ВВС, амбициозният бивш пилот Ранд Л. Стърн, който тогава вече преподаваше теоретична математика във Военната академия "Уест Пойнт".

По онова време Ведала още не знаеше, че академици и военни могат да се смесват. Ала не беше лесно да се отърве от упорития генерал. Той ѝ каза, че се нуждае от съветите ѝ за един проект с историческо значение и че всичко, което се иска от нея, е да подпише предложения ѝ договор. Спомена, че вече е минала през необходимите проверки за интелигентност, осъществени от хората от неговия екип.

При тези думи Ведала само примигна.

Нямаше представа, че е била под наблюдение. Започна да се чуди доколко специфични са били кръстословиците в "Ню Йорк Таймс" през последните няколко седмици и дали е било случайно, че студентите ѝ бяха започнали да ѝ носят все по-сложни задачи, за чието решаване търсеха нейната помощ.

Каквото и да бе, Ведала никога не се бе проваляла на тест.

След като потвърди, че ще спазва необходимата поверителност, тя изслуша внимателно всички подробности за инцидента в Пидмънт, Аризона. Още докато Стърн приключваше, тя вече беше съвсем наясно каква точно ще е ролята ѝ.

Приет отпърво за микроорганизъм, щамът "Андромеда", изглежда, имаше повече общо с новите насоки в съвременната наука – нанотехнология, проучване на машини с размери по-малки от сто нанометра.

Ведала бе посветила живота си на изучаването на топографията на наноскопските структури и създаването на достатъчно миниатюрни модели, за да се поберат на главата на топлийка (заедно с толкова ангели, колкото биха искали да танцуват отгоре). Знаеше, че човечеството може да открие огромни потенциали в царството на наномащабите. Още след първия разговор със Стърн Ведала бе твърдо решена да разкрие тайните на мистериозния микроорганизъм.

Досега всички изследвания бяха придружени от невероятен успех.

Най-гениалното ѝ хрумване бе да постави в пряк контакт двата щама на "Андромеда". Като проследи резултатите от този експеримент в наномащаб, тя установи, че всеки от двата щама игнорира присъствието на другия. Като близки братовчеди, двата организма, изглежда, бяха сключили помежду си неконкурентно съгласие.

Всъщност ЩА-1 и ЩА-2 бяха невидими един за друг.

След като стигна до този извод Ведала успя да създаде аерозолно покритие с наноструктура, имитираща профилите и на двата щама, създавайки повърхност, еднакво нереактивна и за двете "Андромеда". Изобщо не ѝ хрумна да дава името си на своето творение и вместо това защитното вещество бе кръстено "аерозолизиран нанокристалинов инхибитор на «Андромеда» на целулозна основа".

До момента аерозолът се използваше за защита на нискоорбиталните шпионски сателити от ЩА-2. По същество това бе първата, макар и малка победа на човечеството над този странен поглъщащ пластмаса микроорганизъм след десетилетия строго засекретени проучвания в различни лаборатории. Сега за Ведала бе дошло време да изпита своето творение лице в лице с първата документирана проява на "Андромеда" в "диви" условия. И тя не възнамеряваше да се проваля.

Наближаваше пладне. Всички останали членове на нейния екип вече бяха пристигнали, изтръгнати от обичайната си среда, за да бъдат захвърлени сред джунглите на Амазонка.

Всички бяха пристигнали навреме, с изключение на един – доктор Джеймс Стоун.

Със своята специалност роботика Стоун едва ли би могъл да бъде полезен с каквото и да било на мисията. Според Ведала той трябваше да бъде заменен от микробиолог или бактериолог. Всеки допълнителен специалист със своя област би бил от по-голяма полза. И въпреки това генерал Стърн бе настоял да включат Стоун.

Застанала на брега на кална река без име, Ведала ясно осъзнаваше какво е заложено в тази операция. Знаеше и какво я предхожда. По тази причина имаше своя идея защо бяха спуснали Джеймс Стоун с парашут в екипа ѝ.

Докато Стоун си събираше багажа, Ведала плю на земята, обърна се и отиде да доогледа сандъците.

Ведала бе сираче и дължеше успеха в живота си на собствените си ръце. Смяташе, че Джеймс Стоун, син на прочутия учен Джереми Стоун, е бил добавен към екипа по причина, която никога не би сметнала за достойна за уважение – семейния му произход.

ОБЕДНА ОПЕРАТИВКА

Пенг У гледаше мълчаливо как другите трима учени събират и проверяват багажа от грубо разчистената площадка. Макар, разбира се, да знаеше английски, както и френски и немски, тя намираше мълчанието за най-подходяща реакция в компанията на европейските си и американски колеги. Беше прочела досиетата на участниците в групата (както американските, така и тези от КНА), ала все още почти не познаваше колегите си.

Само Харолд Одиамбо, възрастният чернокож американец, я караше да се чувства спокойна. Говореше бавно и натъртваше на всяка дума. И макар често да се подсмихваше под дебелите си кръгли очила, рядко си позволяваше да демонстрира белотата на зъбите си в безсмислени усмивки.

Пенг си даваше сметка, че със своя остър ум и проницателни черни очи вероятно изглежда твърде сурова и неотстъпчива за западняците, особено цивилните. Това не я притесняваше. Според нея смущението им се дължеше по-скоро на военния ѝ чин и назначението ѝ тук, отколкото на културни различия.

Като малко момиче в Ченгджу родителите ѝ често отсъстваха – командировани от КНА в различни краища на Китай. Оставена на грижите на дядо си, тя бе започнала да страда от паническо разстройство от раздялата, което скоро прерасна в припадъци. За да я разсее, старецът се зае да я запознава с правилата на древната игра уейки (известна на Запад като "го"). Обясни ѝ, че играта е като живота – всяка произнесена дума, всяка емоция, издадена с жест или израз на лицето, представлява ход. И че като контролираш ходовете си, можеш да овладееш тревогите си и да победиш в играта.

Пенг У откри, че много ѝ допада да побеждава, както в играта, така и в живота.

От онези години стратегията ѝ бе да постига целите си с колкото се може по-малко ходове. Докато се издигаше в редовете на Китайската народна армия и преминаваше интензивна конкурентна подготовка за астронавт, се бе научила да потиска безпокойството си, като внимателно подбира ходовете си и винаги действа така, както би било целесъобразно, за да постигне задачата. В този смисъл бе взела стратегическото решение да се омъжи за амбициозен млад войник и бе спечелила пълното доверие на правителството и военните.

Насочи вниманието си към десетина работници – местни жители, наети да разчистят площадката и да придружат групата по време на експедицията в Амазонка. Тъмнокожите мъже носеха причудлива смесица от племенни атрибути и модерно военно снаряжение. Работеха с мълчаливата увереност на добре изграден екип и използваха естествените природни ресурси, за да построят лагер на поляната. Всяка крачка, всяко замахване на мачетето се осъществяваше с небрежната лекота, говореща за живот, прекаран в джунглата.

Междувременно цивилните членове на групата се опитваха да се нагодят към съществувание без клетъчни телефони и интернет.

Докато разпределяше собствения си багаж между раницата и товара, предназначен за носачите, Пенг У бе решила, че ще е най-добре да стои близо до водачите – по такъв начин увеличаваше шансовете си за оцеляване и заедно с това и успешния завършек на мисията.

– Най-накрая всички сме тук – каза Ведала.

Индийката почти не поглеждаше към Джеймс Стоун, който шляпаше запъхтян из лепкавата кал, повлякъл след себе си черния пластмасов сандък, натъпкан с апаратура. Издокараният в чисто нова тропическа униформа специалист по роботика бе около петдесетгодишен, ала изглеждаше по-млад. Лицето му вече бе плувнало в пот от смазващата обедна горещина.

– Да започваме – добави тя.

Ведала стоеше под ниския таван на малоката – примитивна колиба с тръстиков покрив, вдигната набързо от водачите досами бълбукащата кална река. Върху сгъваемата маса бе разпъната хартиена топографска карта, затисната по краищата с изкаляни камъни. Срещу нея седеше безупречно облечената Пенг У. Бе изпънала гръб по военному, стройна и атлетична, с яке с дълъг ръкав и панталони в защитен цвят, прилежно напъхани в обувките.

Заради военната си осанка Пенг представляваше ярък контраст с доста по-възрастния мускулест кениец Харолд Одиамбо, късо подстриган, с прошарени коси и доброжелателен манталитет, облечен със смачкани къси дочени панталони и нахлупил на главата си австралийска кожена шапка е повдигната от едната страна периферия.

Одиамбо хвърли добродушен поглед на Стоун, когато най-сетне измърляният американец се присъедини към тях под сянката на покрива.

– Добре дошли, доктор Стоун – каза Одиамбо. – Харесах разработките ви за избягване на сблъсък чрез прилагане на изображение с ниска резолюция. Много ефективно.

Стоун за миг изгуби ума и дума, изненадан, че прочутият ксенобиолог си е направил труда да чете работата му. След това си спомни, че Одиамбо по правило чете всичко, и с това маниерите му се съживиха.

– Благодаря ви, доктор Одиамбо. Много любезно от ваша страна. Извинете ме, че на свой ред не съм в течение с последните ви…

Ведала реши да се намеси:

– Можете да се запознаете с тях в интернет. В кариерата си Харолд се е занимавал почти с всичко. Което го прави идеалният избор за тази мисия. Той не е само специалист.

Думите ѝ увиснаха във въздуха достатъчно дълго, за да предизвикат неловко мълчание.

– Да се върнем към дневния ред – добави тя.

И вдигна от масата един сателитен телефон "Иридиум". Малката пластмасова кутия бе предназначена строго за военна употреба, с оторизация от Агенцията за отбранителни информационни системи (АОИС). Телефонът имаше подсилен корпус, беше водо- и термоустойчив, с кодировка на сигнала и сгъваема антена. В момента бе прикачен към черна антенна жица, омотана около една от дървените подпори на колибата. Синкавото екранче излъчваше студено сияние в горещината на джунглата и четири от петте чертички за връзка бяха попълнени.

– Доктор Софи Клайн от МКС ще се присъедини към нас – каза Ведала и натисна копчето за повикване. – Добър ден, докторе, как е гледката отгоре?

– Чудесна, Ниди, и нито един комар.

Гласът от малкия високоговорител бе уверен и женствен, но леко слетите срички и едва доловимото треперене издаваха невродегенеративното заболяване на говорещата. – В момента съм точно над вас, но след няколко минути траекторията ще ме отведе отвъд хоризонта и връзката може да не е толкова ясна.

Ведала изгледа присъстващите и продължи:

– Предполагам, всички вече сте прочели осведомителното ми писмо и сте се запознали с документите от специалната директория, пратени от Министерството на отбраната…

Джеймс Стоун вдигна ръка и Ведала млъкна, стиснала недоволно устни.

– Да?

– Извинете, че ви прекъсвам, доктор Ведала, но не съм получавал осведомително писмо.

Ведала изпръхтя колкото от раздразнение, толкова и за да прогони падналата пред очите ѝ къдрица.

– Разбира се, че не сте. Вие бяхте… добавен по-късно.

– О, не знаех…

– Вината не е ваша – тросна се тя по-рязко, отколкото възнамеряваше. – Генерал Стърн, нашият храбър предводител, уточняваше последните подробности за тази експедиция и аз не бях в течение на цялата информация, с която разполага. Можете да се запознаете с детайлите, докато се придвижваме – почти е време да потегляме на път. Става въпрос за проект "Горски пожар", така че си давате сметка какво е заложено.

– Съдбата на света… – добави с усмивка Одиамбо.

– Нищо чудно да не сте далече от истината – каза Ведала. – Първа точка от дневния ред: обсъждане на ситуацията. Преди двайсет и шест часа един картографиращ терена дрон е засякъл ъ-ъ… постройка навътре в джунглата, на около трийсет мили оттук. Аномалията е с височина близо седемдесет метра и се е появила през последните две седмици насред непроходими джунгли, без наблизо да има пътища или площадки за кацане. А сега за причината, поради която ние сме тук. Данните от извършената масспектрометрия говорят за химичен модел, съвпадащ с този от първия инцидент с "Андромеда". Някакви въпроси?

– Нов източник на зараза – каза замислено Одиамбо. – Но защо ще е локализиран тук, толкова далече от всичко?

От сателитния телефон долетя гласът на Клайн:

– Преди шест месеца китайската космическа станция "Тиенгун-1" се разпадна в атмосферата точно над Бразилия. Парчета от нея са се разпръснали чак до Атлантическия океан. Ние смятаме… американците смятат, че китайците може да са експериментирали с "Андромеда".

Пенг, изглежда, очакваше тези думи. Тя се изпъна още повече и огледа бавно присъстващите с безизразно лице. Обвинителният тон на Клайн не бе останал незабелязан и отговорът на Пенг, когато заговори, изглеждаше предварително подготвен:

– Разбира се, аз не разполагам със сведения по въпроса – каза тя. – Но случката едва ли е безпрецедентна, като се има предвид колко много са международните изследвания за изучаване на "Андромеда" в условия на микрогравитация.

Ведала кимна и се подсмихна. Пенг несъмнено намекваше за съществуването на лабораторния модул "Горски пожар" на МКС, но поне бе готова да приеме действителността – тъкмо заразено парче от разпадналата се китайска космическа станция бе най-вероятната причина за огнището в джунглата.

– Каквато и да е причината за появата на аномалията, става въпрос за огромна постройка, издигаща се насред дивите джунгли, с химичен състав, притежаващ високо сходство с "Андромеда". Според нашия план трябва да навлезем в зоната на карантина и да узнаем какво е това нещо, преди да стане по-голямо. Благодарение на първия проект "Горски пожар" ни е известно много повече, отколкото на хората, пристигнали в Пидмънт. Разполагаме с респиратори и специален аерозол, които да ни защитят, и имаме детектори за токсини, работещи непрестанно.

– Изненадан съм, че военните вече не са хвърлили атомна бомба над това място – просто по рефлекс – подхвърли Стоун и това вероятно бе опит за шега.

Ведала се намръщи недоволно.

– И да започнат война? Доктор Стоун, не сме на територията на Съединените щати. Този път заразата не е плъзнала в задния ни двор. Нямахме късмета да…

Едва сега Ведала забеляза промяната в настроението на Стоун. Той бе извърнал глава и страните му бяха потъмнели от гняв. Изведнъж тя осъзна колко грубо са прозвучали думите ѝ.

– Очевидно случилото се в Пидмънт не може да се определи като късмет. Но този инцидент се случва на едно от най-чувствителните в екологично отношение места на земята, което силно ограничава възможностите. Намираме се в защитен резерват, район, където според бразилските закони местните племена трябва да живеят необезпокоявани. Харолд би могъл да обясни по-подробно.

– Тя е права – каза Харолд Одиамбо. – Това е Terra Indigena. Туземците, които живеят тук, са напълно изолирани от света и оцеляват без особени усилия, използвайки предимно технологии отпреди Каменната ера.

Разпери ръце към дърветата.

– Тук са белите дробове на планетата. Тези дървета разпространяват корените си настрани, така че те не достигат до твърдата земя. Хората, обитаващи тази страна от хиляди години, никога не са имали възможност да изработят каменни сечива. Дори върховете на стрелите им са изрязани от бамбук, напълно биодеградабилни. Те нямат досег с безспирния възход на технологиите.

– Казвате го, сякаш прогресът е нещо лошо – посочи Пенг.

– Не е нещо лошо… докато не се появим ние. Изложени на по-съвършени технически средства, тези хора неминуемо ще бъдат експлоатирани, убити или заробени. В най-добрия случай ще приемат нашите изобретения – особено стоманата и оръжията. А докопат ли се до тях, ще забравят традиционния си начин на живот и ще станат зависими от средства за препитание, които не са в състояние да възпроизвеждат. Всякакъв контакт, с добри или лоши намерения, ще ги унищожи. Нашествениците или ще ги изтребят, или ще им отнемат начина на живот.

Лицето на Одиамбо бе помрачняло.

– Присъствието ни в джунглата е свързано с големи рискове. История, която се е разигравала многократно по един и същи начин сред туземните народи на Африка, Австралия и Америка. И която винаги завършва със смърт.

– Затова няма да установяваме контакт с никого – каза Ведала и посочи покрайнините на гората, където ги очакваше групата псевдовоенни. – Това са нашите водачи и те ще се постараят да ни държат настрани от местните.

Десетина униформени мъже се бяха събрали в сенчестите места на края на поляната, изправени или приклекнали, и разговаряха тихо помежду си. Отдалече приличаха на войници, облечени с маскировъчни дрехи, с окачени на коланите мачетета и преметнати небрежно през раменете ловни пушки.

Но щом се вгледа по-внимателно, Стоун забеляза, че това са индианци и че новите им военни униформи са накичени с амулети, а от ушите и ноздрите им стърчат бамбукови украшения, като мустаци на ягуар. Мъжете бяха изрисували върху скулите си сини черти, а тъмните им коси бяха подравнени като купи.

– Това не са ли индианци? – попита Пенг.

– Матиси – погранични жители – обясни Ведала. – Познават добре тези територии. Допреди четирийсет години и те са били сред племената без досег с модерния свят.

Ведала кимна към един едър мъж с нашарена с големи тъмни петна зелена риза, напъхана в камуфлажните му панталони. За разлика от останалите, той беше бял и носеше на гърдите си ултрамодерен автомат. Оръжието, изглежда, доста често бе влизало в употреба и върху цевта му бяха монтирани няколко приставки.

– Това е последната точка от дневния ред – каза Ведала. – Да се запознаете с нашите водачи.

Като по нечута команда войникът се изправи и закрачи към тях, полюшвайки мускулестите си ръце. Спря, изплю клечката, която предъвкваше лениво, след което се обърна към тях с рязък португалски акцент.

– Аз съм сержант Едуардо Бринк от Специалните части на САЩ. Получих инструкции от генерал Стърн да ви ръководя с кадифени ръкавици. Но тук сме в джунглите на Амазонка. Тази земя не се интересува от акредитивните ви писма. Или от вашите технологии. Не ѝ пука дали сте интелигентни. Била е тук преди вас и ще продължи да съществува дълго след като вече ви няма.

– Ако имаме този късмет – вметна Стоун.

Бринк му хвърли остър поглед, преди да продължи:

– Вече сте дълбоко навътре в територията на indios bravos, дивите индианци на Бразилия. Не хранете илюзии. Не сте добре дошли. Истински късмет е, че бях пратен тук с хората от ФУНАЙ и имах възможност да ви придружа. След четирийсет и осем часа трябва да се срещнем на уговорено място с командването. Ако не сме там, командването ще сметне, че сме избити, и ще продължи с резервния план. Моята задача е да ви отведа там навреме… и живи.

Бринк доближи Стоун и добави с по-тих глас:

– Ще бъда пределно ясен, амиго… без мен всички ще пукнете тук.

Учените се спогледаха стреснато, а сержантът кимна доволно, обърна се и заговори отривисто на местните войници, които захвърлиха цигарите и наскачаха. Някои преметнаха въжета през челата си, закачили в другия край товара, който трябваше да носят, за да са им свободни ръцете. Двама навлязоха в джунглата, без да кажат нищо. Свистенето на мачететата им след миг подсказваше, че вече са почнали да разчистват пътека сред гъстите храсти. Бринк се обърна отново към учените, извади от джоба си друга клечка, пъхна я между зъбите си и се усмихна заплашително.

– Не е необходимо да ме харесвате. Достатъчно е да ми се подчинявате. Защото последното, което бихте искали, е да останете тук съвсем сами.

ИНВЕНТАРЪТ

Прехвърленият за броени часове в джунглите на Амазонка екип на "Горски пожар" разполагаше с достатъчно добро снаряжение за краткото време, което бе изминало. По-надолу следва част от списъка на оборудването, който, макар и технически по характер, хвърля известна светлина върху съдържанието на екипировката. Доскоро засекретен, пълният инвентарен списък вече е преместен в Националните архиви.