Еволюцията на Андромеда

СРЕДНОЩНА ЗАСАДА

Четирийсет и девет минути преди изгрева на третия ден от мисията, в най-тъмната част на нощта, преносимият инфразвуков детектор, който носеше Одиамбо, регистрира стрелба. Звездите и луната бяха скрити зад гъстото покривало на джунглата и мракът беше непрогледен.

Едуардо Бринк и хората му бяха стъкмили новия лагер набързо късно предната вечер. Намираха се в непознат район и не можеха да видят нищо наоколо. С други думи, отрядът беше напълно неподготвен да организира отбрана при координирано нападение.

Ударът дойде без предупреждение.

Шепата нападатели бяха експерти по придвижване през джунглата. Данни от по-късното разследване на сцената говореха, че нощното им зрение е било подсилено от използването на екстракт от корени на сананга 11.

Ето какво се случи през следващите по-малко от единайсет минути.

Доктор Ниди Ведала се събуди в хамака си от смразяващ кръвта вик. По-късно бе установено, че е крещял един от матисите носачи, който е бил прободен в гърдите със заострен бамбуков прът. Вероятно дочул шумолене, мъжът бе отишъл до края на лагера и бе запалил челника си.

Нечовешко ръмжене, сякаш идещо от гърлото на ягуар, отекна в джунглата през следващите трийсет секунди, а изплашените учени наскачаха от хамаците си и се заозъртаха слепешката в мрака. Объркването им се засили, докато се опитваха да намерят прикритие от дъжда от стрели с бамбукови остриета, посипал се от всички страни върху лагера.

Сержант Бринк бе разположил предвидливо своите опитни помощници в кръг около не толкова надеждните учени – както за да запази подопечните си от скитащи из джунглата диви животни, така и за да не им позволи да навлязат неволно сред дърветата и да се изгубят. Почти беззащитните учени заемаха стратегически центъра на лагера и хамаците им бяха завързани радиално за дънера на една висока палма.

Първи поеха удара матисите, докато учените търсеха прикритие зад стърчащите над земята коренища. Десетки стрели се сипеха върху тях и острите им върхове бяха намазани с отровно кураре, използвано обикновено при лов на маймуни.

След първите няколко залпа се чу пресипналият глас на Бринк, който издаваше команди. Миг по-късно мракът около дървото в центъра се озари от пламъците на изстрелите. Замириса остро на барут, откъртена дървесна кора и листа. През следващите няколко минути ечеше суховатият пукот на карабини и оглушителните гърмежи на ловни пушки.

Всичко това бе прекъсвано от редките премерени откоси от автомата на Бринк. Смъртоносният М4А1 беше олекотена версия на армейския, оборудван с цевна кутия за близък бой (ЦКББ) – 10.3-инчова цев, подходяща за непосредствени стълкновения, типични за условията на сражения в джунглата и любимо оръжие на специалните части.

Докато пълзеше на колене и лакти между кратките отблясъци от дулата на оръжията, Стоун успя да мерне разкривените демонични лица на дяволите. Чудовищата се прокрадваха през храсталаците около лагера, вдигнали високо черни брадви. Стоун си припомни червеното петно от видеозаписа и си даде сметка, че това не е било само смущение на записа.

Това беше първи контакт.

С лица, изрисувани с урукумна боя, сатанинските воини бяха всъщност хора, дребни и чевръсти, с татуирани гърди и коси, украсени с птичи пера. Те бяха пратеници на откъснато от цивилизацията племе и почти със сигурност отрядът, който ги бе проследил и наблюдавал през цялото време на похода. Бяха ги предупреждавали неведнъж и по различни начини да не навлизат по-нататък в забранената територия.

А сега вече бе твърде късно.

При внимателно разглеждане на документите на ФУНАЙ става ясно, че нападателите наподобяват на туземците от племето мачадо – наричани така заради уникалните им за тези места каменни брадви. Тъй като се бяха върнали във вътрешността на джунглата само преди едно поколение, членовете на това племе притежаваха добри познания за използването на огнестрелно оръжие. Това обяснява и факта, че умело прибягваха до дънерите на дърветата, за да се прикриват от насрещния огън.

Матисите, които до съвсем скоро се намираха в сходно положение като техните нападатели, изглежда, доста бързо разгадаха тактиката на туземците. Те си даваха ясна сметка за смъртоносните залози на избухналия бой. Водачите и носачите откриха яростна стрелба към тъмната джунгла, без да жалят боеприпаси, изпълвайки въздуха с несекващ екот от оглушителни гърмежи.

Впечатляваща демонстрация на сила, и точно това бе целта.

Сержант Бринк бе искрено изненадан от арогантността на тази атака. Но объркването и уплахата му се засилиха, когато битката продължи и след първоначалния убийствен залп. Шумът и взривовете целяха най-вече да принудят нападателите да отстъпят. Ала още щом съгледа неколцина от тях да притичват между дърветата, Бринк заподозря, че нещо с тях съвсем не е наред. Междуплеменните стълкновения в джунглите на Амазонка не са нещо нечувано, но нападенията над бели бяха рядкост и почти никога не продължаваха отвъд неизменната демонстрация на огнево преимущество.

На всичко отгоре Бринк си даде сметка, че подчинението на матисите никак не е безпрекословно. И докато се озърташе слисано – и крещеше отчаяно разнопосочни команди между откосите, които пускаше, – най-големите му страхове се превръщаха в реалност.

Едно след друго оръжията замлъкваха.

След първоначалния вик прободеният матис бе рухнал на земята. Лепкавото черно кураре бе проникнало бързо в нервната му система също както парализираше маймуните по време на лов. Тялото му лежеше отпуснато, а челникът му все още озаряваше с бяла светлина околната джунгла. Междувременно, сякаш разменили невидими знаци помежду си, останалите матиси отстъпиха безшумно.

Крясъците и командите на Бринк нямаха никакъв ефект, освен да изплашат още повече сгушените между корените учени.

За наемниците беше напълно безсмислено да продължават да рискуват живота си за една неразбираема мисия на чуждоземни. Експлоатирани десетилетия наред от всякакви нашественици в Амазония, матисите имаха много повече общо с мачадо, отколкото със сержант Бринк и екипа на "Горски пожар".

Матисите, много от които в родствени връзки помежду си, знаеха добре, че родните им домове се намират само на няколко дни преход. Дълбоко вкорененото им недоверие към белите (напълно заслужено) ги караше да подозират, че цялата тази бъркотия е забъркана от едни или други чуждоземци. По-добре да се махнат и да оставят на нещата да се уредят сами.

Шест минути след началото на атаката екипът на "Горски пожар" бе оставен да се защитава сам.

Едуардо Бринк бе единственият въоръжен и в състояние да оказва съпротива. Докато се прокрадваше в мрака, той си даде сметка, че ако го улучи някоя случайна отровна стрела, най-вероятно всички учени ще бъдат безпощадно избити.

– Изгасете светлините! – викна той.

Джеймс Стоун бе запалил един фенер в центъра на лагера. Светлината ги превръщаше в лесни мишени. А и освен това щеше да попречи на последния, отчаян план на Бринк да отблъсне нападението.

Лагерът потъна в мрак.

Бринк коленичи, опря приклад на рамото си и долепи буза до хладния метал. Натисна с изкалян пръст копчето на нощния мерник AN/PVS-17. По принцип приборът за нощно виждане трябваше да е монтиран на шлема, но тъй като това бе предположително мирна операция, му бяха наредили да ограничи до минимум бойното оборудване.

Първо насочи оръжието към палмата в центъра и въздъхна с облекчение, когато установи, че учените са налягали там плътно един до друг. В добавка някой по-съобразителен от тях бе придърпал сандъците, създавайки импровизирано прикритие срещу заблудени стрели.

Бринк плъзна бавно мерника през джунглата и сиянието на окуляра изписа зелен кръг около окото му.

Почти веднага различи силуетите на нападателите, притичващи между тъмните дънери. Имаха зловещ вид – лицата им бяха изрисувани с червена боя, която изглеждаше черна в окуляра. Успя да различи скули, устни и очи, които бяха разкривени и деформирани. Кожата на нападателите сякаш бе покрита с големи тъмни петна.

Нещо наистина не беше наред с тези хора.

Основна задача на сертанистите е никога да не позволяват да пострадат туземците, които те охраняват, дори с цената на собственото им здраве. Един от най-известните лозунги на ФУНАЙ е "Ако трябва – умри". Но тази нощ Бринк разсъждаваше и действаше по-скоро като опитен войник, отколкото като служител на ФУНАЙ. Както повечето посетители отвън, той нямаше желание да рискува живота си само за да опази това племе, обитаващо вътрешността на дъждовната гора.

Всъщност, както вече бе посочил, Бринк не бе пряко свързан с ФУНАЙ. Той беше само наемен войник с безброй тайни операции зад гърба, изпълнявани за различни служби по цялото земно кълбо. Движейки се като добре смазана машина, той пропълзя напред, огледа за миг джунглата и натисна спусъка.

Всеки изстрел бе смъртна присъда – прицелът му бе безпогрешен.

Бринк бе изоставен от собствените си туземни наемници. Противникът имаше числено превъзходство и го заплашваше мъчителна смърт от примитивни оръжия като стрели и каменни брадви. Уповавайки се на вродения си инстинкт на войник, той се възползваше умело от обучението си и петте хиляди години преднина на своето оръжие и свръхчувствителни сензори, за да унищожава безжалостно надвисналата заплаха.

Като пристъпваше безшумно между дърветата, опрял мерника до окото си и с пръст на спусъка, Бринк стреляше по всичко, което се движи. Не се безпокоеше дали целта е нападащ туземец, или побягнал матис – вече смяташе и едните, и другите за врагове.

След три минути почти бе приключил със задачата.

Когато каменната брадва се стовари върху рамото му, сержантът се завъртя машинално и стреля. Куршумът проби дупка с размери на юмрук в гърдите на туземеца пред него и опръска с кръв листата на каучуковото дърво.

В първия миг Бринк реши, че му се е разминало. Ударът се бе плъзнал косо покрай рамото. Макар и да болеше, той не смяташе, че има счупване, и все още можеше да движи ръката си свободно. Скоро обаче усети, че нещо топло се стича по рамото му и стига до панталоните. След няколко секунди усещането изчезна.

Бринк така и не можеше да види, че стичащата се по гърба му кръв бързо се съсирва в червеникава прах.

Той продължи да пристъпва още трийсетина секунди, като местеше в полукръг оръжието пред себе си. Не откъсваше полуприсвито око от зеленикавата светлинка на окуляра и само от време на време го затваряше – и отваряше другото (все още привикнало с мрака), за да огледа района наоколо.

Бяха изминали единайсет минути от началото на атаката и всички нападатели бяха мъртви.

Седем трупа лежаха проснати сред дърветата. Пет от тях бяха на демоноподобните мачадо. Другите два Бринк разпозна като своите доскорошни помощници. Въпреки това оцени изпълнението на задачата като добро.

Учените бяха невредими, макар и изплашени. Операцията можеше да продължи и екипът да стигне навреме уговореното място за връзка на следващия ден. При тази мисъл Бринк подпря облекчено автомата на близкото дърво. Едва сега си позволи мрачна усмивка.

За пореден път бе измамил смъртта.

Печалната усмивка все още бе на лицето му, когато след двайсетина минути се съмна.

Откриха тялото му подпряно на един опръскан с кръв дънер, с вкопчени в ложето на автомата пръсти.

АЛФА И ОМЕГА

Пенг У лежеше наострила слух в предизгревния сумрак, а другите трима учени бяха отпълзели зад близкия корен на палмата. По време на щурма Пенг се бе измъкнала от хамака и бе пропълзяла до един висок орех в края на поляната. Извади армейския си нож, стандартно въоръжение в КНА, залегна, за да представлява колкото се може по-малка цел, и се притисна до дебелия дънер. От тази стратегическа позиция се приготви да промуши всеки, който се появи пред нея.

Предполагаше, че ако матисите не успеят да отблъснат атаката, нападателите ще избият беззащитните сгушени един в друг учени. Нямаше намерение да е сред жертвите. Ето защо седеше сама, оглеждайки с невиждащ поглед мрака наоколо, който се разсейваше само при отблясъците на изстрелите.

Гъстата горска растителност поглъщаше звука на гърмежите. Откъслечните викове и болезнени писъци сякаш идваха отвсякъде – и отникъде. Тези звуци скоро станаха съвсем спорадични и постепенно, след десетина минути, изчезнаха съвсем. Пенг се ослушваше напрегнато в очакване на нова атака. Чу само изненадано възклицание и предположи правилно, че е на сержант Бринк.

Каквото и да бе открил, Пенг бе твърдо решена да е първата там.

Докато останалите учени се надигаха в сивкавия предутринен сумрак, Пенг внимателно се измъкна от скривалището си. Едва сега видя една стрела, забита на сантиметри от лицето ѝ. Бързо и безшумно тя пропълзя през лагера, протегнала ножа пред себе си.

По пътя си Пенг видя няколко трупа, проснати сред храстите и покрай високите корени. Листата и стеблата на дърветата бяха надупчени от куршуми и опръскани с кръв и разкъсана плът. Тези трупове заслужаваха по-сериозен оглед. Дори на пръв поглед кожата им изглеждаше покрита с червеникав пигмент и множество тъмни петна.

Пенг продължи напред, като заобикаляше отдалече телата. Някъде зад нея се чуха приглушените гласове на останалите учени.

Миг по-късно тя видя Бринк. Беше се подпрял на едно каучуково дърво и придържаше автомата с ръка. Нощният прицел проектираше зеленикава точка на бицепса му.

– Бринк – прошепна Пенг и го доближи.

Приближаваше го отзад и се пресегна, за да го докосне по рамото, но спря. Нещо не беше наред. Не беше естествено.

Това не беше Едуардо Бринк – не и в истинския смисъл.

Пенг се бореше с надигащата се в нея паника. Спомни си времето, когато като малко момиче оставаше самичка, а родителите ѝ заминаваха в поредната военна командировка. Още тогава се бе научила да се дистанцира от чувствата и да гледа на света като на игра. С годините се бе превърнала в хладнокръвна и методична личност тъкмо защото се бореше с тревогата си.

Бореше се, но така и не беше успяла да се отърве от нея.

Тя се дръпна лекичко назад и се озърна. Все още беше сама. Бавно огледа Бринк.

На лицето на трупа бе застинала усмивка, очите му бяха замъглени, със сивкави петънца, които имаха метален оттенък. Изглеждаше сякаш се е облегнал на дървото да си поеме дъх и смъртта внезапно го е застигнала. Ризата на едното му рамо бе разкъсана и отдолу се виждаше кървава резка, скрита донякъде от мястото, където плътта опираше в каучуковото дърво.

Тялото му бе отпуснато, но нещо все още го държеше изправено.

Пенг У не беше толкова непредпазлива, че да докосва трупа. Вместо това разкопча с бързо движение чантичката с лични принадлежности. Като бивш войник знаеше, че на такива места наемниците от специалните части държат бележки, карти и записки за текущата мисия.

Сред принадлежностите се натъкна на малък водонепроницаем пакет, с надпис:

Разопакова пакета и извади малък пластмасов контейнер с размерите на запалка. Вътре имаше ампула, съдържаща течност с мътнокехлибарен цвят. За Пенг нямаше съмнение, че гъстата течност е някакъв вид нервнопаралитично вещество – смъртоносна и дискретна отрова.

Върху стъклената ампула бе изписана кодовата дума "Омега". Последната буква от гръцката азбука, обозначаваща край на всичко.

Нарастващото недоверие между Пенг У и останалите членове на групата току-що бе разцъфнало в истинска параноя. През тези няколко секунди, докато беше сама, Пенг трябваше да вземе няколко трудни решения. Не беше ясно на кого от колегите си все още би се доверила – ако въобще имаше такъв.

Когато малко по-късно останалите доближиха трупа на Бринк и го претърсиха, ампулата с надпис "Омега" не бе сред вещите му.

НА УТРИННАТА СВЕТЛИНА

– Това бяха хора. Туземци – каза Харолд Одиамбо намръщено. – Нови жертви, сред много такива.

Докато нахлузваше латексови ръкавици, кениецът стоеше надвесен над изкаляния труп на един мачадо. Трупът бе проснат по очи в мократа трева. Одиамбо се пресегна и внимателно го преобърна.

Скулите на туземеца бяха изрисувани със засъхнала червена растителна боя, в долните му устни бяха забити бамбукови клечки, имитиращи зъби на ягуар. Тези традиционни украси, отличаващи се от украшенията на матисите, показваха племенната принадлежност на трупа.

Но не това бе обезпокоило Одиамбо.

Разтворената в мъчителна гримаса уста на мъжа бе изпълнена със сивкаво пепеляво вещество. И което бе още по-озадачаващо, по кожата му имаше многобройни шестоъгълни петна, които изглеждаха, сякаш са от метал.

– Прилича на материала, който намерихме при маймуните – каза Пенг, която стоеше най-отзад. – Вероятно са се заразили от нещо – най-вероятно аномалията. Цялата джунгла е заразена.

На гърдите на туземеца Одиамбо се натъкна на още едно неприятно откритие – кървавото отвърстие на изходна огнестрелна рана.

– Застрелян като куче – каза той и гласът му неволно потрепери. – Всички са така. Работа на Бринк.

– Нима предпочиташ да не го бе правил? – попита Ведала.

Одиамбо я погледна и когато продължи, в гласа му се долови гняв:

– Ако беше истински служител на ФУНАЙ, никога не би ги застрелял. Нито един от тях. Хората от ФУНАЙ са обучени никога да не причиняват зло на indios bravos. Най-много да ги изплашат.

– Умри – ако трябва – добави той по-скоро на себе си. – Но не причинявай зло.

– Съжалявам, прав сте – въздъхна Ведала. – Но сега трябва да обсъдим нашия злощастен сержант Бринк. Ще трябва да ми помогнете с огледа, поне колкото да добием обща представа.

Ниди Ведала си даваше сметка, че хората ѝ са на ръба на нервната криза. Всички вече бяха осъзнали, че са били изоставени от местните водачи. Че всеки миг е възможна нова атака. Положението им беше отчайващо дори и ако не се имаше предвид дебнещата в джунглата смъртоносна зараза.

Освен това Ведала обмисляше възможните последствия от уговореното за днес по обед излизане на връзка с генерал Стърн. Предполагаше, че дванайсетте часа, през които са били изолирани, ще доведат до промяна на плана и вероятно на отряда ще бъде разпоредено да достигне аномалията до полунощ и да установи контакт. Но ако в командването сметнеха, че групата е била унищожена, последствията можеше да са драстични.

Огледа замислено останалите членове на групата. Стриктната, почти механична прецизност на Пенг У и спокойната убеденост на Харолд Одиамбо ѝ внушаваха увереност. Но добавеният в последния момент към екипа специалист по роботика Джеймс Стоун бе този, който я безпокоеше. Само преди минута му бе наредила рязко да си прибере снаряжението. Сега той бе коленичил в калта и мърмореше недоволно, докато работеше.

Без носачите учените бяха принудени сами да нарамят багажа. Това, което не се побираше вътре, щеше да бъде изоставено. Всъщност Ведала бе наредила на Стоун да си прибира нещата, за да му намери занимание, докато останалите учени оглеждат труповете. Беше малко притеснена от вида му. Очите му гледаха изцъклено, рядката му червеникава брада беше набола. Непрестанно разтъркваше страни и говореше с нисък глас за "кръв като прах на вятъра".

След като му намери занимание, Ведала на свой ред нахлузи предпазни ръкавици и повика другите двама учени при трупа на сержант Бринк. Тялото му все така бе подпряно на дървото, със застинала на лицето ужасна усмивка.

Като част от подготовката всички членове на "Горски пожар" се бяха запознали подробно с инцидента в Пидмънт. Едно от първите наблюдения на пристигналия на място екип бе липсата на кръв по труповете. И ето че тук, дълбоко в джунглата на Амазонка и петдесет години по-късно, Ведала трябваше да повтори експеримента, за който само бе чела в архивите.

Тя прокара скалпел през мускулестата лопатка на Бринк, разкривайки костта под раната. Можеше да различи всички слоеве на дермата – от мургавата кожа на епидермиса до белезникавата вътрешност и жълтеникавата подплата на мастния хиподермис. По-надолу следваха плътни червеникави мускули и най-накрая бяло-розовата кост с ясно очертана бразда в нея.

Ведала включи диктофона на запис и докладва с ясен глас наблюденията си:

– Дълбока бразда върху повърхността на скапулата. Раната е напълно безкръвна. Външният оглед говори, че еритроцитите на мястото на раната, а вероятно и из цялото тяло, са изсъхнали. По трупа няма ливидни петна.

– С други думи, кръвта му се е превърнала в червеникава прах – обади се един мрачен глас.

Тримата учени се обърнаха и видяха, че Джеймс Стоун се е изправил, навъсен и разтреперан, на няколко крачки зад тях. Беше си сложил раницата, със стегнати презрамки и накацали отгоре дронове. За първи път от доста време механичното ято стоеше неподвижно, черпейки енергия от зарядната станция в раницата. Очите на Стоун горяха с трескава енергия, каквато Ведала не бе забелязвала досега.

– Точно като първия път. Пидмънт се повтаря. Досега всички трябваше да сме мъртви. Аз трябваше да съм мъртъв…

– Не, Джеймс – прекъсна го Ведала с твърд тон. Не ѝ харесваше начинът, по който дишаше Стоун – пресекливо и повърхностно, а очите му се стрелкаха към странно изправеното тяло на сержант Бринк. – Не е точно както преди. Погледни тук. Съсредоточи се.

Ведала се пресегна, улови ризата на Бринк и я дръпна рязко, за да я отвори около мястото на разреза. Пенг У изпъшка шумно, когато рамото на Бринк се оголи. Там, където рамото влизаше в съприкосновение с мъзгата на каучуковото дърво, безкръвната плът бе започнала да се слива с кората.

Тялото на Бринк се срастваше с дървото.

Ведала вдигна диктофона: стараеше се да говори с тон на клиницист пред лицето на този нов ужас.

– Естествено образуваният каучук от дървото се разпада, както е наблюдавано и при заразяването с пластифаговия вариант ЩА-2 при гумените уплътнения от пето ниво на подземната лаборатория на "Горски пожар".

Спря и си пое няколко пъти бавно дъх.

– В добавка към това съсирването на кръвта на изследвания обект наподобява заразяването със смъртоносния вариант ЩА-1, изтребил жителите на Пидмънт, Аризона.

Спря.

В полумрака се чуваше само жуженето на насекоми. Учените вероятно се чувстваха ужасно самотни в тази дива джунгла, на хиляди мили от всякаква надежда за спасение или безопасност.

– Това свидетелство потвърждава съществуването на нова мутация с елементи на ЩА-1 и ЩА-2 – продължи Ведала. – Плътта на жертвата показва значителни изменения на мястото, където влиза в контакт е каучуковата мъзга. Двата материала сякаш се… комбинират. Както върху кожата, така и върху кората се наблюдават шестоъгълни образувания със сивкав цвят и наподобяваща метал консистенция.

Одиамбо извади от джоба си сгъваема лупа и почна да разглежда кората.

– Тези шестоъгълници са умалена версия на моделите, които видяхме на изображението на аномалията – рече той. – Знаем, че на микроскопично ниво по сходен модел е оформена и клетъчната структура на щама "Андромеда".

Затвори с щракване лупата и я прибра в джоба си.

– И каква е нашата диагноза? – попита Пенг.

– Трябва да се съглася с доктор Клайн – отвърна Ведала. – Тук не става дума точно за ЩА-1 или ЩА-2, макар да наблюдаваме характерни черти и на двата щама. Според мен ние сме свидетели на нова мутация на щама "Андромеда". Можем да го наречем ЩА-3 за по-лесно, но засега не знаем почти нищо за него, освен че притежава най-смъртоносните свойства на своите предшественици. При контакт ЩА-3 вероятно съсирва кръвта, действа и като пластифаг и преобразува тези суровини в някакъв вид метален субстрат.

Изправен в сянката на дървото, Джеймс Стоун беше започнал да се съвзема. Заговори все така бързо, но по-тихо.

– Всичко това е добре, Ниди, но ако искаме да останем живи, важният въпрос е как той се е заразил?

Ведала не бързаше да отговори. Слънцето вече се издигаше в небето и в джунглата ставаше все по-топло. Когато заговори, в гласа ѝ отново се долавяше хладната пресметливост на опитен изследовател.

– Добър въпрос, Джеймс. Кожата му е покрита с аерозолен инхибитор. Изглежда, тази нова вариация на "Андромеда" не реагира различно от своите предшественици. Не виждаме признаци за увреждане и в носа и устата му. Малко вероятно е да го е вдишал или да е проникнал през мукозните мембрани. Няма и следи от лицеви деформации, каквито наблюдаваме при нападателите. Всъщност единственото увреждане е раната на рамото. Предлагам да потърсим преносител.

– Неорганичен вектор на болестта. – Одиамбо кимна. – Мисля, че решението е пред очите ни.

Одиамбо посочи с поглед каменната брадва, която бе паднала в калта. Острието ѝ лъщеше със зеленикав оттенък. Той се наведе и я хвана за дървената дръжка.

– Доктор Одиамбо – каза Пенг. – Нали казахте, че в района на Амазонка не се намират лесно камъни за сечива.

– Да, така е. Ако има такива, изминали са дълъг път от Андите дотук. – Завъртя леко оръжието и погледът му се плъзна по шестоъгълните вдлъбнатини върху каменното острие. – Но не мисля, че тази брадва е изработена от камък. Много по-лека е. И твърде остра.

– Тогава какво смятате… – Ведала млъкна, осъзнала това, което бе очевидно.

– Човекът е изобретателно същество, доктор Ведала. Умее да се адаптира. Това оръжие е изработено от материал, появил се тук наскоро.

– Искате да кажете, че го добиват от аномалията. – Пенг вдигна ръка и я опря на челото си. Заговори припряно, сякаш по-скоро на себе си, под въздействие на внезапния проблясък.

– Разбира се. Точно това правят. Те са човешки същества, също като нас. Веднага са забелязали аномалията. Открили са в нея обещаващ източник на нови технологии. Изучавали са я, добивали са от нея суровини, изработили са от материалите сечива и остриета за стрелите си. Използвали са я както могат, опитвайки се да си подобрят живота.

И осъзнала, че разсъждава на глас, млъкна засрамено.

– Но пък едно погрешно движение и ЩА-3 може да ги убие – добави Стоун. – Не разбирам. Защо им е да рискуват с толкова опасен материал?

– Вероятно не са знаели. Или са го сметнали за полезен – отново се обади Пенг. – Полезен не за ловуване, тъй като би заразил месото. Но за отбрана… и за изтребване на противник с един удар, това несъмнено е голямо предимство. Независимо дали става въпрос за човек или ягуар.

– Това би обяснило и защо бяха толкова смели по време на атаката, въпреки огнестрелните ни оръжия – каза Одиамбо. – Смятали са, и не съвсем неправилно, че всъщност тяхното оръжие е превъзхождащо. Че картата се е обърнала.

– Това, или гневът – каза Стоун. – Може да са сметнали, че ние сме виновни за това… нещо, което завзема техния свят. И не са били далеч от истината.

Учените мълчаха, замислени над думите му.

В исторически план надменното отношение към туземците винаги се е мотивирало с факта, че не са могли да "открият" същите оръжия, религиозни вярвания и социална структура, каквито има Западният свят. Дори понятието "цивилизация" е изковано от учени, които измерват развитието на едно общество с неговия прогрес. Това изолирано племе бе открило нов материал на своя земя и инстинктът му диктуваше три възможни начина на поведение – примитивният подтик би бил да побягнат, да го разрушат или да го игнорират.

А човешкият им инстинкт бе да го използват.

Аномалията бе променила живота на тези хора, подтиквани от любопитство и стремеж за самоусъвършенстване, също както бе станало и с жителите на Пидмънт, Аризона, които след като видели космическа сонда да пада от небето, решили да я отворят, за да видят какво има вътре. Грешката, довела до смъртта на тези хора в джунглата, бе човешка грешка, правена и преди и която щеше да бъде направена отново в близко бъдеще от други хора, които се смятат за далеч по-цивилизовани.

В сърцето на тази притихнала джунгла четири от най-ярките умове на планетата се готвеха да се изправят срещу най-голямата заплаха в човешката история. Екипът на "Горски пожар" бе въоръжен с познания, натрупани през двете хиляди години на неспирен научен прогрес, те носеха в раниците си истински свръхмодерни миниатюрни лаборатории, а умовете им пребиваваха в комфортната среда на абсолютната вяра в превъзходството на техните познания. До съвсем скоро четиримата си бяха въобразявали, че са безкрайно по-напреднали и по-добре подготвени от "дивите индианци" на дъждовната гора.

Но сега си даваха сметка, че са се мамели.

Откъснати от останалия свят, без водачи и познания как да оцелеят в джунглата, учените осъзнаваха, че са изправени пред опасността да изгубят живота си.

Джеймс Стоун първи намери сили да заговори.

– Трябва на всяка цена да се свържем с командването – каза той. – Не можем да разчитаме на моя ретранслиращ дрон, а наоколо няма открити места. Не виждам друг избор освен…

– Да. Да се върнем към мисията. Ще се насочим към откритата площ край аномалията, за да установим спътникова връзка. – В гласа на Ведала отново прозвучаха командни нотки. – Това е единствената ни надежда. Стърн може да ни прати подкрепление, или да ни евакуира.

На лицето на Пенг У се четеше съмнение. Тя стоеше неподвижно, пъхнала ръце в джобовете си, сякаш стискаше нещо там. Тъкмо понечи да заговори, може би дори да признае пред другите какво е намерила, когато бе прекъсната от нещо странно.

– Спрете – каза Одиамбо. – Моля, не мърдайте и не създавайте паника.

– Какво има, Харолд? – попита Ведала и на лицето ѝ се изписа загриженост.

Възрастният кениец кимна към гората.

– Имаме посетител.

Останалите се извърнаха като един и веднага забелязаха малкото червено лице. Някъде по средата на едно наклонено дърво две очи ги наблюдаваха между листата. Лицето беше на дете – момче. Скулите му бяха изрисувани с червена урукумна боя, ала през тях се виждаха лъкатушещите бразди на търколили се сълзи.

Заедно с учените от "Горски пожар" това бе петият оцелял.

ПОСЛЕДСТВИЯТА

На хиляди мили на запад, край бреговете на Перу, все още бе позиционирана една военноморска тактическа група. На площадката на самолетоносача "Карл Винсън" стоеше в постоянна бойна готовност ескадрила от четири изтребителя Ф/А-18 Е "Супър Хорнет". Късно през нощта два транспортни самолета V-22 "Оспри" без маркировка бяха докарали прикачени под крилата си мистериозни заоблени отпред контейнери. Разтоварването на транспортните самолети бе извършено от група мълчаливи мъже без отличителни белези за принадлежност към армията.

Само на новодошлите бе разрешено да се занимават с монтажа на оръжейните установки.

Последният факт несъмнено подразни редовния екипаж на самолетоносача. Ветераните оръжейници бяха неизменна част от елитната бойна ескадрила и живееха с чувство за собственост не само към самолетите си, но и към пилотите. Но заповедите са си заповеди. И така недоволните мъже и жени, облечени с червени ризи, трябваше да останат в подножието на командния мостик, да мърморят и да пушат настървено, докато мистериозните натрапници им вършеха работата 12.

Контейнерите, чиято форма наподобяваше куршум, бяха оборудвани така, че да могат да се прикачват за подкрилните оръжейни инсталации. Съвсем скоро на оръжейните пилони на всеки от изтребителите бяха монтирани по четири контейнера. Заедно с ускорителите общото тегло на контейнерите доближаваше 2720 килограма – пречистен втечнен инхибитор на "Андромеда" на целулозна основа. Съществуването на това – все още в стадий на разработване – вещество бе строго засекретено, както и разполагането му в специални контейнери.

Специалният екип остана до края на деня да охранява на смени самолетите. С огледалните си пилотски очила и кръстосани на гърдите ръце хората от екипа изглеждаха като субекти, неспособни на човешко общуване. Междувременно докладът за приключилия етап от операцията бе предаден в командния център.

Шестте изтребителя бяха поставени в пълна бойна готовност от полунощ до шест сутринта.

При пълна бойна готовност Ф-18 са заредени и със запалени двигатели, така че да могат да излетят от извитата палуба на самолетоносача при първа команда независимо от атмосферните условия. Маршрутът, който трябваше да следват, щеше да ги отведе право в дебрите на Амазонка. Появата им там щеше да е в нарушение на десетки международни спогодби, включително Договора за мир и сътрудничество между народите, подписан още през 1828. Независимо от каквито и да било алтруистични подбуди въздушната бомбардировка на чужда територия без разрешение можеше да се сметне единствено за акт на необявена война – подготвяната тайна операция напълно съвпадаше с определението за агресия, залегнало в хартата на ООН.

Надеждата беше, че няма да се стигне до това.

Максималната скорост на "Супър Хорнет" е 1.6 маха, но при монтирани оръжия съпротивлението нараства значително. Времето на полет до целта при максимална скорост от 1 мах се изчисляваше на три часа и четирийсет минути. Идната утрин на зазоряване ескадрилата "Феликс" щеше да е на позиция, за да разтвори дверите на ада.

Този последен опит да се овладее аномалията с въздушна бомбардировка с инхибитора на "Андромеда" се смяташе за необходим според протокола на "Горски пожар" въпреки голямата възможност да бъде предизвикан международен скандал. Предполагаше се, че покриването на структурната повърхност с препарата ще спре нейното по-нататъшно разпространение. Свързаните с това рискове се оценяваха като приемливи, сравнени с алтернативните сценарии, при които заразата оставаше без контрол.

INDIOS BRAVOS

Като разбра, че учените са го забелязали, момчето реши да слезе от дървото. Измъкна се предпазливо от скривалището си и застана така, сякаш се готвеше всеки миг да побегне. След кратко колебание се изправи във вдлъбнатината между два големи корена и заразглежда учените от разстояние.

Бе вероятно на около десет години, босоного и мургаво, с черна коса, подрязана съвсем късо. На раменете си бе преметнало ръчно изплетено въже, което приличаше на патрондаш. Изправено гордо, с полепнала по бузите червена прах, то изпъчи малките си гърди. В едната си ръка държеше тръба за стрелички, почти два пъти по-висока от него, която бе подпряло като жезъл в разкаляната почва.

Момчето пое дъх и извика нещо на своя език, ала жестът подсказваше недвусмислено, че им казва: "Вървете си".

Изоставени на произвола на непознатата джунгла, четиримата учени очевидно не знаеха как да реагират. Все още изправени пред трупа, който се бяха заели да обследват, те не откъсваха очи от момчето. Когато се раздвижиха, инстинктивно го направиха бавно и с разперени ръце, сякаш да не го изплашат.

– Не е болен, доколкото виждам – каза Стоун.

– Вероятно е твърде малък, за да са му дали заразно оръжие – отвърна Пенг.

Харолд Одиамбо отстъпи назад, вдигнал разперени длани пред себе си. На лицето му трепкаше уморена усмивка.

– Мисля, че трябва да се отдръпнем за малко – каза той.

– Защо? – попита Ведала. – Той е още малък. С нищо не ни заплашва.

– Нищо чудно да стоим над трупа на някой, когото познава – може би баща или чичо – поясни кениецът.

Останалите също отстъпиха.

Момчето доближи предпазливо тялото на земята. Коленичи и опря чело в меката почва. От очите му бликнаха сълзи, гърдите му се разтърсиха в ридания. Устата му се разкриви от дълбока скръб.

Учените продължаваха да го наблюдават.

– Не бива да му позволяваме да докосва тялото – каза Стоун.

– И как предлагаш да го спрем? – попита Ведала.

– Нямам идея.

– Досега винаги имаше – укори го Ведала.

Стоун се опита да повика момчето с мек глас, но това предизвика само изплашено трепване и нов вик. Приведено над трупа, момчето го дърпаше за ръката, сякаш се опитваше да го накара да се изправи.

Стоун разпери пред себе си ръце и бавно запристъпва към него. Момчето веднага се изправи. Стоун се пресегна към раницата и отдели едно "канарче" от зарядната букса.

Протегна длан, върху която лежеше малкият черен механизъм.

Момчето присви подозрително очи, когато четирите ротора се завъртяха. Под дрона със свистене се образува низходящо течение. Стоун се усмихна лекичко, свали ръка и отстъпи назад.

"Канарчето" остана да виси във въздуха пред него.

Очите на момчето се разшириха от изненада и любопитство. То изгледа четиримата учени, сякаш се опитваше да прецени нивото на заплаха от тях и от странната птица.

Сантиметър по сантиметър дронът приближаваше слисаното дете.

Докато момчето все още бе увлечено от дрона, Стоун свали монитора от шията си и го подаде на Ведала. След това заговори тихо:

– Всички датчици на дрона пращат информация тук, включително и камерата. Използвай го, за да го провериш за заразяване. Аз ще съм зает през следващите няколко минути.

Ведала кимна одобрително и превключи монитора на инфрачервен образ. Докато проверяваше кожната температура на момчето, поде полугласно обсъждане с Пенг У относно най-забележимите визуални признаци на инфекция.

Междувременно Стоун извади от раницата си лаптопа, който заради подсиления си корпус наподобяваше черна тухла от пластмаса, седна с кръстосани нозе и разгърна портативната клавиатура от кутията.

След което се зае да пише трескаво.

Ведала извика на екрана лицето на момчето и почна да го оглежда в уголемен вариант, спирайки се на носа и устните. Докладваше видяното полушепнешком на останалите, без да вдига глава.

– За разлика от другите – каза тя, – при него не се наблюдава черна пепел около устата и ноздрите. И не виждам признаци за метален растеж по епидермиса.

Вдигна глава над монитора и погледна момчето. Беше се покатерило на един дънер и гледаше "канарчето" с блеснали, запленени очи. Приличаше на готово да побегне котенце. Дронът кръжеше около него на бавни кръгове.

– Моторните функции и координацията изглеждат в норма – добави тя.

Стоун продължаваше да пише, разперил несръчно лакти настрани. Пенг се ровеше в една кутия за пликове за образци. На няколко крачки по-назад Одиамбо използваше сгъваема лопатка, за да копае в лепкавата пръст, а от челото му се стичаха капки пот.

– Какво правиш, Харолд? – попита Ведала. – Нужна ми е помощ тук.

Одиамбо вдигна глава и я погледна, все така приведен над лопатата. После кимна към трупа, сетне премести поглед към момчето.

– О – въздъхна Ведала.

Макар и изцяло погълната от своето голямо научно приключение, Ведала трябваше да си спомни, че все пак тук ставаше дума за човешки жертви. Одиамбо умееше да запази поглед към света, какъвто винаги бе харесвала. И какъвто често ѝ липсваше.

– Стоун? А ти защо не ми помогнеш? – попита тя. – Момчето няма да е запленено безкрайно от тъпия ти дрон.

Стоун отвърна, без да вдига глава от компютъра:

– "Тъпият дрон", както го нарече, е свръхмодерен робот с множество функции. И най-вече има камера, микрофон и малък говорител, а също доста мощен изкуствен интелект.

– И какво от това?

– Обърна ли внимание как детето движи ръце, когато говори? Мисля, че използва един поддиалект на паноански. Какъвто говореха и матисите.

– Хубаво, само дето никой от нас не го разбира – отвърна Ведала. – Никой извън района на Амазонка не е чувал да се говори на подобен език. Те са откъснати от цивилизацията, забрави ли?

– Няма такова нещо. Всички ние сме свързани с историята в някой определен момент. Всяко човешко същество. И техният език несъмнено има много общо с други местни диалекти. Както и да е, скоро ще разберем.

Стоун погледна Ведала и се усмихна с невинна, почти детинска радост. После чукна с пръст по клавиатурата.

– Това все пак е по моята специалност – нали се занимавам с роботи. Взех със себе си програма с база данни с универсален езиков разпознаван и жестоопределител. Нещо повече, активният говорител на дрона е в пряка връзка със синтезиращия текст в реч…

– Почакай – прекъсна го Пенг, вдигнала глава от разпиляното съдържание на раницата си. – Този дрон разполага с езиково разпознаване? И има говор?

Стоун се усмихна на групата.

– Нашата малка птичка вече е преводач.

– Аха. Чудесна идея, доктор Стоун – каза Одиамбо. – Момчето ще разговаря с птичката. В почти всяка туземна митология птиците служат като пратеници. Много добро хрумване.

– Ще повярвам, когато го видя – изсумтя Ведала.

– Първо – Пенг вдигна пръст, вече осъзнала, че разполагат с нов източник на информация, – попитай го как е оцелял, след като останалите хора от неговото племе са се заразили. Той може да е ключът към нашето спасение.

На десетина метра от тях момчето протягаше ръка към птичката. Тя се отдръпна рязко в мига, когато пръстите му я доближиха, следвайки заложената програма за избягване на обекти. Грациозното ѝ движение очевидно зарадва хлапето. Само след трийсетина секунди то подхвана малка игра на "улови птичката".

Учените го наблюдаваха съсредоточено. Познанията му можеха да се окажат безценни.

Стоун отново зачука яростно по клавиатурата, тъмносините му очи се втренчиха в екрана, а пръстите му се движеха като машинки по водонепроницаемите клавиши. Ниди Ведала го гледаше с интерес. Беше започнала да се пита дали технологичната приспособимост на Стоун в края на краищата няма да го превърне в полезна добавка за експедицията. По принцип хората държаха в себе си познанията, на които разчитаха. Но специалистът по роботика, изглежда, бе разпрострял уменията си навън, към технологиите, които използваше.

– Добре, започваме – заяви той.

"Канарчето" се снижи плавно към земята, като мигаше с малките си светлинки. Момчето престана да размахва към него ръка: наблюдаваше го като хипнотизирано. Когато се изравни с очите му, машинката издаде еднократен писукащ звук, за да провери работата на говорителя. Момчето я погледна ококорено и неволно отстъпи назад.

Стоун пое напрегнато дъх, стисна монитора с две ръце и тихо каза в микрофона:

– Здравей. Как се казваш?

Универсалният преводач на лаптопа преобразува английския на паноански и подаде думите до гласовия синтезатор на дрона. След половин секунда "канарчето" издаде поредица звуци, наподобяващи езика на матиските водачи. Стоун бе настроил синтезатора с гласа на млад човек, надявайки се, че момчето ще го възприеме по-лесно, но въпреки това сричките, които генерираше компютърът, изглеждаха странни.

Ако се съдеше по израза на хлапето, то бе разбрало какво го питат. Първото, което направи, бе да се дръпне изненадано назад. В погледа му отново се мярна подозрение. После хлапето вдигна очи към учените на поляната, опря длан на гърдите си, тупна се два пъти и каза:

– Тупа.

ПЪРВИЯТ КОНТАКТ

– Трябва да ви предупредя, преди да сме започнали – каза навъсено Одиамбо. – Това е първи контакт и Тупа е още момче. Нямаме друг избор и аз го разбирам. Но ние не сме спасители. По-скоро сме най-страшните му врагове, независимо от добрите ни намерения.

Джеймс Стоун кимна със сериозен вид, превит над монитора, докато извършваше последни настройки на програмата за превод. Докато момчето произнасяше нови и нови думи, програмната библиотека бе активирала автоматична подпрограма за разкодиране на непознатите думи чрез сравняването им със сходни от пет-шест местни диалекта или определяне на значението им по пътя на логическия смисъл в изречението.

Само след десетина минути програмата вече разполагаше със солиден запас изрази, някои от тях почти идентични с тези от местни диалекти, а други чисто локални или индивидуализирани.

От своя страна, момчето също бързо привикваше със странния акцент на дрона. Изглежда, съумяваше да схваща значението дори когато използваните изрази или произношението бяха погрешни. Тази неестествена способност за бърза адаптация към непознат език доведе Одиамбо до заключението, че въпреки изолацията си мачадо вероятно са се срещали от време на време с чужденци.

Можеха само да се радват, че Тупа се оказа схватлив ученик.

Скръстила ръце, Ведала гледаше как Стоун и Одиамбо разговарят през монитора. Опитваше се да прикрие нетърпението си. Раниците бяха готови и утринната мъгла се бе разсеяла. Тя дори бе отделила допълнителни припаси за техния млад познайник. Осъществяването на първи контакт несъмнено бе деликатна операция и момчето разполагаше с ценна информация, но с напредването на сутринта тя усещаше как расте и необходимостта да тръгнат на път.

От особено важно значение за групата бе колкото се може по-скоро да стигнат уговореното място за среща и да осъществят контакт с НОРТКОМ. През целия път дотук не бяха открили нито късче чисто небе, за да установят връзка. Оголеното място край аномалията вероятно щеше да е единствената им възможност. Ведала предполагаше, че ако не пристигнат навреме за разговора, генерал Стърн ще сметне мисията им за провалена, а групата – за унищожена. Въпреки че беше нелепо, не можеше да се отърве от ужасяващото видение на ядрен взрив, обхващащ зоната на карантина: представяше си как свръхнагорещената вълна и звуковият удар помитат джунглата наоколо.

Докато Ведала слушаше с половин ухо разговора и се чудеше какво да предприемат, Пенг У завърши с прибирането на бивака. Беше пакетирала образците и портативната лаборатория и сега разпределяше закуската под формата на армейски порциони, твърде тежки, за да ги носят. Три раници бяха натъпкани и готови за път. Четвъртата бе поставена до Джеймс Стоун и Харолд Одиамбо и батерията ѝ зареждаше лаптопа, чрез който те разговаряха с Тупа.

Докато работеше, Пенг току попоглеждаше останалите, опитвайки се да прецени на кого би могла да разчита.

– Трябва вече да тръгваме – тихо каза тя на Ведала. – И да решим какво ще правим с детето.

Ведала кимна.

Тупа седеше на един корен, сложил тръбата на коленете си. Разговаряше тихо с жужащия дрон и почти не обръщаше внимание на хората, които бяха само на метри от него – хора с различна на цвят кожа, но нито един като него.

Момчето все още бе малко объркано от сутрешната сцена на насилие, ала въпреки това успяваше да разбере въпросите, задавани от вълшебната малка птичка, която веднага бе решило да нарече "Саши" 14.

Дали птичката бе вълшебна, или плод на науката, за него нямаше значение.

– Бум! – извика хлапето и размаха ръце, преди да продължи на своя насечен език.

"Канарчето" гледаше и слушаше с помощта на микрофон и камера и от време на време отвръщаше през своя говорител и сега лаптопът на Стоун преведе на английски: "Всичко започна с голям трясък".

След като изслуша последния въпрос на "канарчето", Тупа приклекна и огледа за миг джунглата. Прокара замислено пръсти по тръбичката. Над главата му, сред сноповете слънчева светлина, жужаха насекоми.

Най-сетне погледът му се отмести от бръмчащия дрон и се спря върху учените. Момчето погледна Джеймс Стоун и сложи ръка на гърдите си. После заговори, без очите му да трепнат. След половин секунда лаптопът преведе въпроса:

– Как се казваш?

На лицето на Стоун се изписа облекчение. Той се надигна на изтръпналите си от твърде дългото клечане крака и пристъпи напред. Опря ръка на гърдите си и отвърна с глас, в който се долавяше нарастващо вълнение:

– Джеймс. Аз съм Джеймс. Радвам се да се запозная с теб, Тупа.

Ведала гледаше присвила вежди как двамата пристъпват един към друг. Беше доловила вълнението в гласа на Стоун. Специалистът по роботика, изглежда, бе искрено развълнуван от съдбата на малкия туземец. Доста неочаквано за един бездетен ерген. Чувствата, които разчете върху лицето на Стоун в онзи момент, щяха да я преследват до края на тази мисия.

РЕЗЕРВНИЯТ ПЛАН

Генерал Ранд Стърн вдигна шалтера и погледна редицата луминесцентни тръби, които блеснаха на тавана, озарявайки просторната вътрешност на лаборатория "Амброуз Хай Бей", помещение с размери на цял стадион, разположено под половин миля гранитна скала, известна като Шайенската планина.

Комплексът под Шайенската планина бе помещавал командния център на НОРАД преди ръководството на операцията да бъде прехвърлено във ВВБ "Питърсън". В момента простиращата се на пет акра лаборатория се поддържаше от минимален екип.

Но днес следобед Стърн не се интересуваше от човешките обитатели.

Закрачи през сянката, хвърляна от високите рафтове за оборудване вляво. Едва се сдържаше да не се разтрепери от постоянния хладен повей на климатиците. Подметките му тропаха върху металната решетка, положена на бетонния под. Под решетката се виждаха снопове разноцветни кабели, извиващи към самостоятелните лабораторни клетки, подредени от дясната страна на коридора. Във всяка клетка се помещаваха различни по форма роботи.

Малко от тези машини се нуждаеха от светлина, за да си изпълняват задълженията. Генералът си помисли със свито сърце как тези умни машини стоят тук, в непрогледния мрак, без постоянен надзор.

Пристъпи върху бетонна площадка, обозначена с жълти предупредителни линии, и спря пред стъклената врата на един метален шкаф. Винаги му бе напомнял на клетка в зоопарк – от онези, в които се държат най-опасните хищници. И наистина, модифицираната клетка БСЛ-4 бе конструирана за изолиране на особено опасни организми – макар и обикновено с микроскопични размери.

Зад трипластовото стъкло един брат близнак на помещаващия се на МКС Робонавт РЗА4 извършваше доста несръчно експеримент. Роботът се движеше с бавни насечени движения и не обърна никакво внимание на генерала. Стърн чукна плоския монитор върху стъклото и светлинките му премигнаха. На дисплея се изписа, че текущият телеоператор на робота е студент. Информацията постъпваше от Австралия, от компютър, намиращ се в Кралския мелбърнски технологичен институт.

Стърн прокара картата си през процепа, натисна няколко копчета и надзърна в камерата, за да предостави биометрично потвърждение на самоличността си. Връзката с Австралия бе прекъсната незабавно. Останал без команди, роботът извърна лице към Стърн, отпусна рамене и се загледа с празен поглед пред себе си.

След като въведе нов код на монитора, Стърн хвана ръце зад гърба си и се заклати на подметките си. Докато чакаше, проследи как се установява сателитна връзка с Международната космическа станция. Започваше да се безпокои за мисията, особено за това, че Клайн не оказваше очакваната помощ, и се надяваше да използва тази възможност, за да размени няколко думи неофициално с нея.

Роботът беше неподвижен като статуя.

Когато се касаеше за телеманипулиране на апарати, Стърн винаги намираше за пленителен момента на оживяване. Да наблюдаваш как намиращ се на разстояние човек поема контрол над сложен робот бе като да гледаш как душата се вселява в тялото. Ала след като изминаха няколко секунди той започна да изпитва безпокойство. Връзката вече бе осъществена, но не се случваше нищо. Някъде нещо се бе объркало.

И тогава Стърн осъзна, че Робонавтът го наблюдава.

Доктор Клайн бе изключително опитна в управлението на тези машини и контролът ѝ бе толкова гладък и естествен, та не бе показала с нищо, че вече е поела тялото на Робонавта. Само нещо неуловимо в безизразните лещи на камерите, някакъв намек за съзнание, беше задействал първичния прилив на адреналин в кръвта на Стърн.

– Клайн – каза той троснато, игнорирайки втренчения поглед на робота.

– Генерал Стърн – отвърна роботът с ниския пресипнал глас на Софи Клайн.

Гласът ѝ се предаваше по шифрована линия от МКС и вибрираше от вградения в корпуса на робота високоговорител. Звуците отекваха в металните дълбини на пустата лаборатория. Стърн трябваше да си напомни, че не разговаря с робот, а с представяна от машината жена, която в момента се намираше в безтегловност, в капсула на триста мили над него.

На МКС Клайн си бе поставила лицевия дисплей и ръкавиците, с които можеше да контролира този Робонавт също толкова лесно, колкото и другия.

– Защо се свързвате с мен по този начин? – попита тя.

– От съображения за сигурност. За разлика от всичко останало там горе информацията за вашето телеприсъствие се предава като машинна инструкция. Вярно, че другите гласови и информационни комуникационни линии са кодирани, но нали ги знаете руснаците?

Роботът кимна, странен жест за машина, който накара Стърн да се сепне.

– Продължавайте – каза Клайн.

Стърн стисна ръце зад гърба си и продължи:

– Екипът на "Горски пожар" не се е появил на уговореното място за връзка. След като разговаряхте с тях изгубихме контакт.

– Закъсняват само с няколко часа.

– Въпреки това задействаме резервния план.

– Ние?

Стърн игнорира въпроса.

– Трябва да наложим ограничения, Клайн. От езерото на половин миля височина е израснала кула, а основната сграда е удвоила размера си. Готвим се да спрем аномалията, преди да се е разраснала още. Съществуват няколко възможни начина да продължим. Някои от тях са по-… значими от други.

– Нали помните първия инцидент с "Андромеда"? Ако хвърлите атомна бомба, щамът просто ще се захрани от допълнителната енергия. Ще превърнете една лоша ситуация в ад на Земята.

– Ние сме военни. Помним всичко. Например помним как руснаците са победили Наполеон, след като той е завзел Москва през 1812 с превъзхождащи сили.

Роботът мълчеше. Беше извърнал безизразното си лице към Клайн. Стърн неволно премигна.

– Те са изгорили всичко, доктор Клайн – продължи той, но гласът му се снижи. – Разрушили са домовете си, та противникът да гладува. Лишени от топло убежище френските войници замръзвали. А без храна ги покосявала гладна смърт.

– Както и руските селяни – допълни Клайн. – Генерале, да разбирам ли, че предлагате тактиката на "изгорената земя"? Смятате да изгорите всичко в близост до аномалията, да покриете почвата с някакъв вид инхибиторен разтвор, а после да навлезете навътре и да повторите процеса.

– Виждам, че схващате бързо – отвърна Стърн. – Вярвате или не, но американските ВВС все още произвеждат напалм. Върши също толкова добра работа, както навремето.

– Там живеят хора, племена, всяко от тях е една малка цивилизация – припомни му Клайн. – Да не говорим, че нашият екип вероятно е още жив. И вие искате да изпепелите целия район?

– Не искам да го правя. Трябва. Освен ако няма друг начин.

– Това международно решение ли е? Всички нации ли са съгласни?

– Това е едностранно решение, взето преди повече от петдесет години при съставянето на указанията за действия при "краен случай" след първите събития с щама. Решението надхвърля понятието за нации и народи. Това е трудно решение, взето в трудни времена, за да се подсигури на всяка цена бъдещето на човечеството.

– Коя част от човечеството? Защото тук говорим за унищожението на неизвестен брой туземни племена, с които все още не сме установили контакт. Но какво ли значи за вас техният живот?

– Доктор Клайн, ще ми се да мога да обсъждам с вас етични проблеми. Но не мога. Искам вашето компетентно мнение. Това е последният ни шанс. Мислите ли, че има друг начин да задържим щама "Андромеда"?

РЗА4 се изправи в цял ръст, впери двете си камери в генерал Стърн и го огледа мълчаливо. Кой знае защо, Стърн намираше погледа му за смущаващ, но се постара да не отмести очи.

– Най-добрият начин да го задържим – отвърна Клайн – е да го оставим на мира. Дайте на екипа на "Горски пожар" още двайсет и четири часа. Имайте вяра, че все още са живи.

Генерал Стърн изпъшка мъчително.

– Ще взема предвид съвета ви.

АНОМАЛИЯТА

Под привидно безкрайния покрив от листа светът бе станал мъждив и клаустрофобичен. Натоварени с допълнителен багаж, доскоро носен от матисите, учените от "Горски пожар" напрягаха мускули да следват босоногия Тупа. Момчето следваше невидима пътека по брега на бързо пресъхващата рекичка, или "речния труп", както бе превело "канарчето".

Маршрутът на Тупа не би могъл да бъде открит на никоя карта, ала въпреки това той ги водеше с увереността на човек, разхождащ се из родния си град. Вече почти осем часа Тупа вървеше уверено през мъглявата слънчева светлина, придружаван от стройното бръмчене на дроновете. Останалата част от групата се препъваше зад него – размахваха мачетета и се опитваха се да се задържат върху хлъзгавия бряг. Наоколо като гигантски колони се издигаха дебели дървета, закриващи с короните си небето. Много бързо обувките и крачолите им се покриха с гъст слой червеникава кал и пръски, които с изсъхването си заприличваха на петна засъхнала кръв.

Никой не говореше, движеха се твърде бързо, за да имат време за разговори. Шляпането на обувките им в калта се прекъсваше от време на време от бълбукането на вода, заобикаляща невидима пречка.

Одиамбо наблюдаваше с безпокойство жълтеникавата вода. Личеше си, че до съвсем скоро реката е била много по-пълноводна. Оголените клони на дърветата край брега все още изсъхваха. Одиамбо се опитваше да си обясни какво може да е станало. Сякаш реката буквално изчезваше пред погледите им.

Още една загадка сред многото.

Всичко изглеждаше мирно и тихо в отслабващата светлина на отиващия си ден – а после неочаквано и без предупреждение джунглата се разтвори. Нямаше нищо, което да ги подготви за рязката промяна. Даже напротив.

Първа го забеляза Пенг У.

Докато заобикаляше обраслите с лиани корени на едно гигантско дърво, тя изведнъж се озова в зона на вечерен сумрак. Мачетето, което не бе спирало от доста време, изсвистя във въздуха, без да срещне съпротива. Пенг се огледа и видя повалени дървета и шубраци, които се протягаха назад от гигантска сянка.

Бяха стигнали аномалията.

Пенг се ококори към чернилката пред нея. За миг ѝ се стори, че е отново на орбита в "Тиенгун-1" и рее поглед към безбрежния космос. Когато се обърна, видя, че Тупа я наблюдава със смесица от страх и любопитство. Пенг се постара да се овладее и да изтрие почудата от лицето си.

След секунди и другите трима учени спряха до Пенг. Всички мълчаха, загледани в гладката повърхност на аномалията.

Странната постройка пред тях беше тъмна и заплашителна. Повърхността ѝ наподобяваше черното, зеленикаво и виолетово на слънчевите панели, почти като машинно масло, отразяващо редките слънчеви лъчи в мазновати дъги. Основата на структурата сякаш беше вкопана в кратер, вдигайки вълна в околната почва като нагъната престилка. Миришеше на прясно разкопана земя.

Зад нея, трудноразличим през високите клони, стърчеше тъмният силует на тясна шестостенна колона. Издигаше се много по-високо, отколкото би могъл да предположи всеки от тях, като стрела в небето. Предназначението ѝ бе напълно необяснимо и Одиамбо си помисли, че му напомня на островърхите кристални израстъци, които бе виждал в дълбоките пещерни системи.

– Божичко – прошепна някой, но останалите учени продължаваха да разглеждат мълчаливо причината, която ги бе довела чак тук.

Джеймс Стоун положи ръце на коленете си и се помъчи да се овладее. Усещаше, че кръвта пулсира в слепоочията му, и погледът му трепкаше с всеки удар на сърцето. Картината пред него бе породила някакъв инстинктивен страх, пронизващ тялото му с изгарящия огън на чист адреналин – страх от нещо невъзможно и същевременно призрачно и твърде познато. Стоун неволно си спомни за преследващите го кошмари.

Докато разглеждаше опустошените околности на аномалията, му се стори, че вижда петна от засъхнала кръв. Калта в краката му приличаше на съсиреци. От аномалията полъхваше горещ вятър, носещ със себе си едри прашинки – като кървав порой, изпаряващ се от пустинен пясък.

Стоун усети, че Ведала е застанала до него. Държеше в ръка сателитния телефон. Едва сега той се сети, че трябва да провери каква е обстановката.

– Не засичам никакви токсини. Пепелта вероятно се е уталожила. Сега какво ще правим? – попита той и преглътна мъчително.

– Нямаме пряка връзка със сателитите – отвърна Ведала. – Аномалията се е разраснала доста, откакто поехме насам.

Тя вдигна глава и различи само тясна цепка синьо небе между внушителната грамада на аномалията и плетеницата от повалени и изтикани дървета, опираща в самата фасада. Беше уловила сателитното радио с две ръце, сякаш държеше бебе. Телефонът бе оборудван с широка антена, подобна на медицинска шпатула. Индикаторите за силата на сигнала стояха на нулево ниво.

Тупа ги наблюдаваше откъм дърветата, очевидно развеселен от жестикулациите на Ведала. Останалите не бяха толкова безгрижни – даваха си сметка, че разтревоженото ѝ изражение подсказва ясно в каква опасност се намират.

– Това ли е единственият ни начин за връзка? – попита Стоун.

– Няма да се получи.

– Това е "Иридиум" – отвърна Ведала, без да извръща глава.

– Телефон с покритие от над шейсет сателита на полярни орбити и няколкостотин мили височина. Непрестанно се местят, така че винаги има шанс да установим връзка.

– А ако не успеем? – попита Стоун.

Ведала се извърна бавно към групата.

– Ако не се свържем, ще решат, че сме мъртви. И тогава… ще продължат с резервния план.

– Толкова ли е зле?

– Никак не е добре – отвърна Пенг. – Рефлексите на военните ще ги подтикват да унищожат цялата зона. Да я изпепелят – и нас заедно с нея.

Бяха закъснели вече с пет часа за уговореното време за връзка.

Пенг У остави раницата си на земята до стената на аномалията, отвори я и извади разпечатка от топографска карта на района. Сведе глава над картата, огледа я внимателно и каза:

– Ниди е права. Всичко се е променило. И най-вече, това нещо е много по-голямо, отколкото когато тръгнахме насам.

– Хайя – възкликна Одиамбо на родния си език. – Как е възможно това? Не виждам никакви следи от строеж. Нима намекваш, че това нещо е живо?

– Добре, ще започнем с оглед с дроновете – почна Стоун, но Одиамбо му махна с ръка да почака.

– Един момент. Чуйте.

Сгърчените разкривени клони и изсъхнали листа около тях бяха започнали да трополят. Покрай фасадата на аномалията се издигна нов мощен полъх от горещ въздух и облиза края на дървесния покров.

– Странно. Под короните на дърветата рядко се усеща полъх – каза Одиамбо.

– Аномалията е достатъчно висока, за да създава течение – предположи Ведала.

– Не мисля – възрази Одиамбо. – Въздухът се движи нагоре.

Тупа извика уплашено и отстъпи назад, черната му коса се разроши от вятъра. Дълбок подземен стон извираше от земята под краката му. Учените разпериха ръце да запазят равновесие насред люлеещата се джунгла и се спогледаха изплашено.

Стоун надзърна в монитора, за да провери за данните от дроновете, превключвайки от видима светлина на инфрачервена. Фасадата на аномалията изригна в ослепително бяло.

– Отдръпнете се! – извика Стоун и отстъпи назад. – Нагрява се бързо!

– Какво става? – попита изплашено Пенг. Стоеше близо до стената, стиснала мачете в ръка. Дългата ѝ коса се вееше вертикално, дърпана от течението. – Какво е това?

Подземният стон прерастваше в рев, докато някъде под тях се местеха огромни земни маси. Същевременно повърхността на аномалията запулсира – сякаш вибрираше с честота, твърде висока, за да се различи с просто око.

– Мисля, че скоро ще разберем. – Одиамбо се протегна и дръпна Пенг за рамото. Тя не помръдна и продължаваше да гледа втренчено аномалията. Мачетето потрепваше в протегнатата ѝ ръка. Изведнъж Пенг се дръпна от ръката на Одиамбо, пристъпи напред и забоде острието в потрепващата повърхност.

– Пенг! – извика Одиамбо и се дръпна назад от горещата вълна. – Недей!

В първия миг не се случи нищо.

После стоманеното острие започна да мени цвета си, сякаш от върха към дръжката пълзеше бавна вълна – отначало цветът му стана тъмночервен, после яркооранжев. Накрая върхът изригна в ослепително бяло сияние. Пенг извика от болка и пусна оръжието на земята. То остана да лежи там, димящо, с късчета въглерод в свръхнагрятата стомана, блещукащи като звезди на апокалиптично небе.

– Окисляване – промълви тя и се дръпна, опряла ръка на челото си. – Над хиляда градуса по Целзий, ако се съди по цвета на стоманата.

Дърветата започнаха да се поклащат, изпълвайки въздуха със скърцане на стебла и пращене на клони. От трийсетина метра височина се посипаха шушулки, трополейки по земята, последваха ги изсъхнали листа, лишеи и дървесна кора.

Вдигнали ръце, за да се опазят, учените втренчиха изплашени погледи във фасадата на аномалията. По-късно това, което се случи пред очите им, не можа да се реконструира на видео въпреки упоритите опити за прилагане на техники със свръхвисока резолюция за възстановяване на видеоизображения.

Повърхността на аномалията изригна във въртящи се шестоъгълни линии, истински хипнотизиращ хаос от повтарящи се геометрични форми. Малко по-късно Ниди Ведала изказа предположението, че наблюдаваните артефакти може да са макромащабен ефект, произхождащ от клетъчните структури на трилиони миниатюрни андромедови микроорганизми. Тези вдлъбнати очертания се сливаха в повтарящ се модел, който скоро застина в оптична илюзия, както застиват и перките на въртящ се на тавана вентилатор.

Гледка, от която наистина секваше дъхът.

На сателитните изображения се виждаше, че повърхността на аномалията започва да тупти, сетне да подскача, а през цялата структура сякаш пробягва мощна вълна. Сеизмичната активност на аномалията и въртящите се геометрични фигури имаха толкова мощно въздействие върху Пенг, че тя изгуби съзнание и се строполи на земята.

Един последен и мощен изблик на силна топлина се откъсна от стената и премина през влажната гора. Полуприкрити зад дърветата, учените се скупчиха един до друг.

– Зная какво е това – извика Ведала, но дори тя едва чуваше гласа си. – Зная точно какво е това!

Цялата аномалия засия във виолетово, преди да се увеличи – избухвайки навън и нагоре, да се уголеми почти с половин метър във всички посоки. За миг трепкащите шестоъгълни форми станаха по-отчетливи, преди да избледнеят, изчезвайки с бавно кръжене в черната стена, като бленда на обектив, затваряща се до миниатюрен отвор.

В джунглата се възцари покой.

– Невъзможно, невъзможно – мърмореше Одиамбо с пресипнал от уплаха глас.

– Тя расте – извика Стоун. – Сега е още по-голяма.

Стоун помогна на Пенг да се освободи от клоните, които я бяха затрупали. По време на случката никой от останалите учени не бе забелязал, че е изпаднала в несвяст. Макар цялата изкаляна и с цицина на главата, Пенг не показваше с нищо, че е преживяла сътресение.

Ведала огледа останалите членове на групата, сякаш ги виждаше за пръв път. Лицето ѝ бе зачервено. Всички бяха претърпели малки изгаряния. Бяха станали свидетели на нещо напълно необяснимо, но като специалист по материалознание Ведала разбираше поне едно – че аномалията е живо доказателство за невероятно напреднала технология.

Ведала заговори със спокоен, овладян глас:

– Това, което видяхме току-що, надхвърля всякакви възможности на земната наука. Мога да го потвърдя едва след като получа образец от материала, но съм готова да се обзаложа, че цялата тази структура е изградена от наноматериал, базиращ се на "Андромеда". Аномалията току-що претърпя нещо като… мисля, че митоза ще е най-точният термин. Като клетъчно делене. Всеки микроорганизъм се раздвои и създаде свое копие.

– Звучи ми познато – отвърна Стоун. – Баща ми бе документирал подобно поведение по време на първия инцидент с "Андромеда". Само че той и доктор Ливит са го наблюдавали на микроскопично ниво. Видели са виолетов отблясък и после са наблюдавали нещо като клетъчно делене.

– Но как? – попита Пенг. – Какво би могла да използва, за да се подхранва тук?

– Азот. Въглероден двуокис. Фосфор. Богато разнообразие от елементи, всичките намиращи се в изобилие – отвърна Одиамбо. – Истинска система за конверсия.

– Искаш да кажеш дори калта… въздухът… – Стоун го погледна.

– Да – отвърна Ведала. – Нашият приятел Тупа го е разбрал от самото начало. Аномалията изяжда самата джунгла.

ПРЕДОХРАНИТЕЛ

Беше краят на един невероятно дълъг ден. Ниди Ведала реши да разположат лагера навътре сред дърветата, но все още с пряка видимост към аномалията. От оцелелите членове на първоначалната група само Пенг У имаше подготовка за оцеляване в екстремни условия. Беше изкарала курса в тропическата гора на Сишуангбана, провинция Юнан на Южен Китай. Не академичните ѝ квалификации, а именно придобитите по време на курса умения сега бяха нужни, за да се устрои безопасен лагер.

Ведала нямаше нищо против: даваше си сметка, че демобилизираният офицер от КНА има нужда от нещо, с което да занимава ума си. Пенг изглеждаше най-силно разстроена от потресаващата гледка на скокообразния растеж.

След като прибра обгореното си мачете, Пенг се зае да разчиства площадка сред разхвърляните дървета – на пет-шест метра от мястото, където калният поток изчезваше под аномалията. Край коритото учените бяха открили гърлото на шестостенния тунел, описан от Тупа.

Приглушените удари от мачетето на Пенг бързо затихваха в джунглата. Гъстите листа поглъщаха вечерната светлина.

Странната аномалия се мержелееше в мрака – както масивът на основната структура, така и тъмната колона, стърчаща отвъд нея – металическата им повърхност поглъщаше последните дневни лъчи и сияеше като обсипана с камъчета кожа на изплувал от незнайни морски дълбини левиатан.

Ведала пресметна; екипът бе поел на път преди три дни, а аномалията бе нараснала поне двойно оттогава. Учените инстинктивно се чувстваха на по-безопасно място сред дърветата, далече от оголения пояс преобърната червеникава земя, отделяща фасадата на структурата от околната джунгла.

Чужда и непреклонна, аномалията сякаш налагаше на околния свят своята враждебна воля.

Докато Пенг работеше сама, останалите се заеха с ежедневните си научни задължения. Изоставени от своите водачи и лишени от възможност за връзка с НОРТКОМ, учените като че ли неволно доказваха защо са били избрани точно те. Въпреки наскорошните драматични събития те бяха завладени от любопитство и почуда.

Най-великата загадка на Земята бе само на ръка разстояние.

Ведала не спираше с опитите да установи връзка с командването и обикаляше периметъра в търсене на открито пространство между дърветата. Дребната ѝ фигура изглеждаше незначителна на фона на надвисналата черна маса, заобиколена с почти непроходим лабиринт от растителност. Но колкото и да се местеше, индикаторите на телефона упорито отказваха да се размърдат.

Междувременно Джеймс Стоун и Тупа бяха станали неразделни. Застанал в покрайнините на гората, Стоун разклащаше флакон с инхибиторен спрей. Насочи го към ръката си под любопитния поглед на Тупа, натисна капачката и от отвора бликна фина мъгла от предпазен изолатор. Тупа се дръпна назад, вдигнал пред себе си сгънати като нокти на хищна птица пръсти.

– Джамейс! – извика той уплашено.

Стоун се засмя и поклати глава.

– Не, не е змия – рече той. – Броня. Силна.

Жужащото наблизо "канарче" преведе думите. Тупа протегна колебливо ръка и позволи на Стоун да го напръска. Затворил очи и стиснал уста по указание на Стоун, той приличаше на дете, което мажат със слънцезащитен крем на плажа. Когато всичко приключи, отвори очи и повтори ухилено думите на Стоун:

– Броня. Силна.

Приседнал на един дънер, Одиамбо следеше внимателно състоянието на голям брой сеизмични датчици. Скучно занимание, но Одиамбо, изглежда, се наслаждаваше на бавните, добре отработени движения при проверката на всеки датчик, преди да го пусне в мрежестия външен джоб на раницата си.

Докато другите неволно страняха от невъобразимата черна структура, Харолд Одиамбо намираше в близостта ѝ нещо успокояващо.

Прочутият учен бе прекарал последното десетилетие в изучаване на извънземна геология – подземното устройство на други светове – и виждаше тази аномалия не като деформация на земната природа, а като красива, макар и нечовешка архитектура.

Като малко момче в Кения Одиамбо винаги бе изпитвал силен интерес към гигантските термитници, стърчащи из просторните савани. Напълно защитени срещу природните стихии, хищници и нередките пожари, които опустошаваха изсъхналите равнини, всеки един от тези земни хълмове бе построен от естествени материали и обитаван от милиони дребни същества, способни да създават сложни общества, които да просъществуват хилядолетия.

Одиамбо обичаше да си представя как изследва миниатюрните тунели на един подобен мегаполис – лъкатушещи пасажи, отразяващи абсолютно нечовешкия ум, създал подобни конструкции. Когато порасна и вече можеше да пътува навсякъде по света, Одиамбо често бе ставал свидетел на това как хората унищожават природата, съсипвайки всичко, до което се докосват – една неспирна вълна на разрушение, която засягаше множество обитаеми среди.

Колкото повече научни достижения виждаше, толкова по-силно бе възхищението му пред термитите и мегаполисите им. Вдигнати от кал от равнините, тези чуждоземни на вид могили съществуваха в абсолютно равновесие е екосистемата. Постижение, с което човешката цивилизация все още не можеше да се похвали, освен може би туземните племена в дъждовните гори.

Одиамбо въздъхна доволно, когато прехвърли и последния сензор в раницата. Надигна се от дънера и пое покрай аномалията, като оглеждаше земята. Спря на едно място и приклекна с необичайна за човек на неговата възраст пъргавина. Извади от раницата датчик с размери на пестник и пъхна заострения му край в меката почва. След това завъртя с умело движение горната половина. Блесна синкав индикатор и се чу тих чуруликащ звук.

Одиамбо още се надигаше бавно под тежестта на раницата, а забоденият в земята сеизмичен датчик започна бавно да се върти върху подобното на тирбушон острие. Когато датчикът изчезна напълно под земята, Одиамбо вече се бе отдалечил.

По същия начин той разположи шестнайсет датчика покрай периметъра и няколко допълнителни пред отвеждащото в мрака "гърло", близо до жълтата река.

Ведала продължаваше да обикаля аномалията, без да откъсва очи от сателитния телефон. Мина покрай Джеймс Стоун, който се бе заел да чисти полепналата по зарядната станция на раницата кал. Стоун не забравяше да показва вътрешното устройство на инструмента на Тупа, който се оказа прилежен ученик. Заобиколени от няколко реещи се "канарчета", най-близкото от които се грижеше да помага с превода, двамата изглеждаха доволни от компанията си.

Следващия път, когато Ведала мина наблизо, Стоун завъртя глава, заслуша се и каза:

– Това е шум от интерференция.

– Кое?

– Тези сателитни телефони са дигитални. Те не пращят като радиото. Това, което чуваш, е електромагнитно смущение, като от микровълнова фурна.

– Съгласна съм с теб, но кой електрически източник би създал подобни смущения?

Ведала се сети за отговора още докато задаваше въпроса. Вдигна глава и погледна към черно-зеленикавия масив. След това тръгна покрай него, протегнала телефона като пръчка за откриване на подпочвени води. Пращенето започна да се усилва. Късата антена почти докосваше повърхността и статичният шум се превърна в силен пукот.

– Не ни предупредиха за това – заяви унило Ведала.

Стоун се изправи и огледа аномалията. Примижа, докато последните лъчи на слънцето се местеха върху тъмната повърхност като бавна вълна.

– Така е, но структурата се увеличи доста, откакто поехме на път. Смущенията може да са започнали наскоро.

– Но защо ѝ е да излъчва електрически сигнали? – попита Ведала.

– Разбира се, че ще го прави – каза Одиамбо зад тях и тръшна на земята тежката си раница. Постоя известно време със затворени очи. Докато си поемаше дълбоко въздух, от вътрешността на джунглата се чуха птичи песни.

– Електричество – промърмори след малко. – Ами да.

– Харолд, какво си открил? – попита Стоун.

Одиамбо отвори очи и се ухили.

– Не зная как това нещо се е озовало тук. Не зная защо. Но мисля, че мога да ви кажа какво представлява.

Пенг У се присъедини към тях, заслушана заинтригувано.

– Моите сеизмични сензори събират информация от целия район – каза Одиамбо. – Най-вече близо до реката. Уловиха механични вибрации по водата. Като ги комбинирах с вашите наблюдения, мисля, че вече имам хипотеза.

Одиамбо се обърна и огледа бавно аномалията. На лицето му се четеше възхищение.

– Тази структура не е построена от познат на човека материал. Техниката на нейната конструкция е пълна загадка. Но предназначението ѝ е ясно като бял ден. Нашата аномалия е най-обикновен бент. А бентовете съществуват по една причина. Те генерират водноелектрическа енергия.

– Енергия за какво? – попита Ведала.

– А това, приятели мои – обяви Одиамбо и посочи входа на тунела, – ще разберем само след като влезем вътре.

Смисълът на думите му още потъваше бавно в съзнанието им, когато телефонът започна да писука. Със застинала неподвижно ръка Ведала погледна устройството с изненадана усмивка на облекчение. Изражение, което бързо се промени в объркване и разочарование.

– Нещо не е наред – каза тя. – Не се е свързал с мрежата на Иридиум. Връзката е с нещо друго…

Гласът ѝ бе прекъснат от нов изблик на статичен шум.

– До екипа на "Горски пожар" – просъска телефонът. – Говори Клайн. Чувате ли ме?

Ведала неволно вдигна поглед нагоре, към късчето синьо небе, което едва прозираше през покрива на джунглата. На няколкостотин мили над тях МКС обикаляше земното кълбо. Ведала започна да изчислява наум колко дълго може да продължи предаването. Вероятно максимум пет минути, преди МКС да се скрие зад хоризонта и да излезе от обхват.

– Тук "Горски пожар". Чуваме ви. Повтаряме, ние сме живи.

– Прието – отвърна Софи Клайн. – Каква е обстановката долу?

– Не много добра, но мисията продължава. Нямаме контакт с НОРТКОМ и пропуснахме часа за връзка. Можете ли да ни свържете?

– Разполагаме само с пет минути. Ще предам съобщението ви веднага щом се скрия зад хоризонта. Имате ли нова информация за прехвърляне?

– Бъдете готова за приемане на данните.

Стоун – вече бе застанал до Ведала с лаптопа в ръка – включи кабела на телефона в компютъра и активира прехвърлянето на данни.

На борда на МКС мониторите около Клайн запремигваха от потока информация – раздутият дънер на каучуковото дърво и шестоъгълните форми. На друг екран зловещите останки от телата на мачадо, с окървавени лица и кожа, покрита със странни металически израстъци.

– Виждам, че сте установили контакт. Изглежда, Бринк се е намесил – каза Клайн.

– Да, така е – потвърди Ведала.

– Тези хора са били заразени. Знаете ли как? – попита Клайн.

– Според нас са били в контакт с аномалията.

Стоун докосна Ведала по рамото и прошепна:

– Останалата част от данните ще трябва да почака до следващото прелитане.

Клайн видя изображението на туземното момче – живо и очевидно уплашено, личеше си дори под лъщящата червена боя. Тя неволно въздъхна. Умът ѝ вече търсеше логически връзки между картините, които се меняха на монитора, улики, по които да изгради цялостен образ. И его, че бе забелязала нещо.

Сивата пепел. Нямаше я по момчето.

– Момчето е оцеляло, но не и другите – каза тя. – Каза ли ви нещо? Разказа ли за експлозията?

– Описа я като тътнеж в джунглата – отвърна Ведала. – Около две минути.

– Разбира се – промърмори Клайн по-скоро на себе си.

– Какво? – попита Ведала.

– ЩА-3 е безвреден, докато не се озове в кръвта. Онези хора имат пепел по устните. Не и момчето.

Пенг У вече размишляваше над чутото.

– Не са му позволили да доближи аномалията. Разказа ни, че другите кашляли. Експлозията навярно е разхвърлила наоколо микроорганизми под формата на прах и дим. Входът на заразата вероятно е дихателната система и приемникът се заразява, когато микроорганизмът преминава през кръвно-алвеоларната бариера на белите дробове.

– Значи е бил под формата на дим, който може да се вдишва. Иначе би се предавал при контакт с кръвта, както е станало с първия щам. – Стоун си спомни за раната от брадва на Бринк.

– А какво мислите за шестоъгълните форми? – попита Ведала.

– Самовъзпроизводство – отвърна Клайн.

Ведала погледна сателитния телефон със смесица от объркване и смущение. Оставаше ѝ не повече от минута връзка.

– Откъде знаете? – попита тя. – Виждали ли сте ги и преди? Има ли нови данни?

– Незабавно се върнете в зоната на карантина – настоя припряно Клайн.

– В никакъв случай – възрази упорито Ведала. – На какво основание?

– Предупреждавам ви. – Клайн вече заваляше думите. – Не разполагате с нужното снаряжение. Върнете се в периметъра.

– Какви са инструкциите на НОРТКОМ при пропусната връзка? – попита Ведала. – Има ли някаква опасност за нас?

– Не зная. Вие…

– Защо не ни свържете направо с НОРТКОМ? – настоя Ведала.

– Нямам необходимата апаратура…

– Глупости. Какво става? Защо искате да напуснем това място? – Последваха пет секунди мълчание.

– Дайте ми сержант Бринк – нареди Клайн с нетърпящ възражение глас.

Ведала се двоумеше. Беше изпълнена с подозрения за поведението на Софи Клайн. Вдигна пръст пред устните си, за да предупреди другите да мълчат. След това поклати глава и произнесе беззвучно: "Нещо не е наред".

– Бринк отиде на лов с матисите – заговори тя в телефона с престорена увереност. – Скоро трябва да се върне. Остават ни петнайсет секунди.

От говорителя долетя статичен шум. Изтичаха последните секунди от връзката. Клайн заговори бързо:

– Кажете му… кажете на Бринк да е крайно внимателен с часовника "Омега", който му оставих. Кажете му, че е много важно. Това е Омега.

Ведала погледна въпросително колегите си в търсене на някакво обяснение за странните думи на Клайн. Погледът ѝ се спря на Пенг У. Китайката бе захапала долната си устна и бузите ѝ потрепваха.

– Софи? Не разбираме какво… – почна Ведала.

Но преди да успее да завърши Пенг се пресегна и изключи телефона. Останалите я погледнаха втрещено.

Пенг си пое бавно и разтреперано дъх.

– Пенг? Какво има? – попита Ведала.

Вместо отговор Пенг бръкна в чантичката, окачена на колана ѝ. С треперещи пръсти извади оттам малък черен калъф. Отвори го внимателно и показа ампулата с вискозна кехлибарена течност. Когато я завъртя бавно на гаснещата слънчева светлина, останалите успяха да прочетат надписа: ОМЕГА.

– Взех го от личните вещи на Бринк – каза Пенг. – Съжалявам. Не знаех на кого мога да имам доверие.

Ниди Ведала взе внимателно ампулата и калъфа. Огледа стъкления контейнер и поклати глава. След това я прибра в калъфа и го пъхна в джоба си.

Стоун, който нямаше техния военен опит, ги гледаше учудено. Тупа стоеше приведен до него и не откъсваше очи от джоба на Ведала.

– Да не искате да кажете… че това е отрова? – попита Стоун.

– Вероятно е нервнопаралитичен токсин – намеси се Одиамбо. – От онези, които могат да се синтезират само от много умни учени в субсидирани от богати държави лаборатории. В допир с повърхност или поставен в храна този токсин може да ни види сметката бързо и без съпротива.

Внезапно завладяна от гняв, Ведала захвърли сателитния телефон в калта. Пенг У сложи успокояващо ръка на рамото ѝ и каза:

– Не зная защо, но мисля, че едно е ясно – Софи Клайн току-що се опита да убие всички ни.