Еволюцията на Андромеда

ОТКРИТИЕ НА ЗАРАНТА

През първата и единствена сравнително спокойна нощ групата от четирима учени и дванайсет водачи разположи успешно лагера си на брега на безименната река, където заспаха в покритите с мрежи хамаци. Бяха изтощени, макар да бяха вървели само шест часа и бяха изминали по-малко от десет мили. Липсват бележки за каквито и да било проблеми в официалния дневник на сержант Бринк, нито в сутрешните записки на Ниди Ведала.

Но нещо се бе случило през нощта.

При по-внимателно разглеждане на полевия дневник на Джеймс Стоун (най-обикновен нискотехнологичен водоустойчив бележник и химикалка, открити след инцидента) един абзац привлича вниманието: "Спах на пресекулки. Както обичайно, събудих се от съня. Стори ми се, че видях някого в мрака, но не съм сигурен. Водачите изглеждаха уплашени. Един матис оглеждаше внимателно върховете на дърветата. Не каза нищо, когато го попитах какво има".

След края на инцидента всички оцелели матиси се бяха разпръснали и смесили със защитените от ФУНАЙ местни племена, или потънали навътре в непроходимите гори на Terra Indigena. Само един скаут, Иксема, бе открит, след като профука цялото си възнаграждение за ден в близкото комарджийско свърталище Летисия. Беше се върнал там, където го бяха наели, да иска още пари. В края на краищата се споразумяха за нова сума, срещу която да предостави информация за експедицията.

За първата нощ в джунглата Иксема каза само: "На сутринта нещо не беше наред". Когато го притиснаха да обясни какво точно има предвид, той призна, че някой бил оставил стъпки в лагера. Имало и разместени предмети, но нищо не било взето.

Накрая, след продължително подканяне, Иксема добави още една подробност.

Който и да бе идвал в лагера, бе оставил нещо. Нещо, което Бринк бе наредил на един матис да скрие незабавно, преди учените да успеят да го видят. Иксема го описа като глава на одрана маймуна, с големи кафяви очи, покрит с кръвениста плът скалп и зъби, оголени в мъчителна гримаса.

Устата ѝ, разтворена сякаш в крясък, била пълна със сивкава пепел.

В ПЕРИМЕТЪРА ОТ ДВАЙСЕТ МИЛИ

Когато четиримата учени се събудиха, матисите вече разтуряха лагера. Димящите останки на снощния огън бяха загасени и носачите вдигаха сандъците с тежкото снаряжение. Без да промълвят нито дума, двама матиси поеха един зад друг към джунглата, опрели на рамо ловните си пушки. Скоро звукът от мачететата им заглъхна.

Ведала ги изпроводи с поглед, след това отиде при сержант Бринк, който стоеше при останалите носачи и водачи, и попита:

– Къде отиват?

– Право към аномалията. Ще ги последваме след двайсет минути. Нека хората ви си стегнат багажа.

Вместо отговор Ведала се върна при тежкия водоустойчив сандък в калта. Усещаше нарастващо безпокойство. Групата вече приближаваше аномалията, а тя все още не знаеше доколко е опасна за живота им. Единствената ѝ надежда бе, че предпазният спрей ще бъде също толкова ефективен на практика, колкото теоретично.

Опита се да овладее тревогата си, отвори сандъка и извади няколко аерозолни флакона. Подаде един на Бринк и почна да разпръсква внимателно аерозола върху ръцете, краката и тялото си на кратки равномерни тласъци.

– Това е специален аерозол, който защитава всички повърхности от "Андромеда". Напръскай дрехите и откритата кожа. Дай го и на хората си. Кажи им, че е срещу изгаряне от слънцето. Би трябвало да издържи няколко дни.

Тя затвори очи, задържа дъха си и си напръска лицето. Бринк не отговори, обърна се и тръгна към водачите. Веднага щом той се отдалечи Ведала отвори очи и извади сателитния телефон.

Опита се незабелязано да потърси генерал Стърн в авиобазата "Питърсън".

Под плътната завеса на дърветата телефонът не улавяше и най-слаб сигнал. Изплашена да не изтощи батерията, Ведала побърза да го изключи. Нямаше да могат да установят връзка, докато не излезеха на открито място. А това едва ли щеше да стане преди да стигнат района на самата аномалия.

Връзката с командването бе определена за пладне на следващия ден и дотогава, изглежда, групата можеше да разчита само на себе си.

Двамата скаути бяха оставили след себе си добре почистена пътека от изсечени растения – клони и корени, отрязани под остър ъгъл, които наподобяваха набучени в земята копия, очакващи върху тях да падне всеки, отклонил се от пътя. Сержант Бринк и хората му се подредиха в колона, следвани от учените, притиснати между скаутите отпред и носачите отзад.

Маршът им продължи без инциденти.

Въоръжени с подробна изработена от Абутререй топографска карта, Бринк и водачите му преведоха отряда покрай няколко стръмни хълма, като избягваха тесните скрити клисури и пресичаха реките само на плитки места или там, където паднали дървета образуваха естествени мостове.

Макар че пътят бе лъкатушещ, групата се движеше доста добре.

Гъстата джунгла действаше потискащо на учените. Пенг У и Ниди Ведала крачеха мълчаливо, намръщили чела. Джеймс Стоун ги следваше, целият плувнал в пот, с изцъклени, постоянно стрелкащи се насам-натам очи.

Само Харолд Одиамбо изглеждаше сякаш е в свои води: смееше се и се шегуваше с матиските водачи, докато трополеше през храсталаците облечен е неизменните къси панталони и дълги бели чорапи, подаващи се от калните му захабени обувки.

Нищо не караше кенийския учен да изпитва по-голямо удоволствие от това да впива зъбите на интелекта си в нов и екзотичен проблем – а точно този бе несравним по своя характер. След години на изследвания в различни сфери на познанието Одиамбо бе посветил залеза на своята кариера на геологията на други светове. Странната и причудлива архитектура на аномалията отначало го бе стреснала, ала същевременно бе пробудила любопитството му. Чувстваше се като малко дете в дървената рибарска лодка на баща си – вълнуващо преживяване, макар и не съвсем безопасно.

Стоун се движеше много по-предпазливо. Носеше огромна раница с метална рама, над която пърхаха с едва доловимо бръмчене десетина дронове "канарчета". За момента дроновете се придържаха на дистанция от трийсетина стъпки и периодично се връщаха при раницата, за да си презаредят батериите. Отстрани всичко това приличаше на човек, помъкнал на гърба си бръмчащ кошер.

Матиските водачи гледаха с нескрита почуда летящите механизми, сочеха ги и им подвикваха, имитирайки звуци на различни птици.

Всеки от миниатюрните роторни четириперкови дронове бе оборудван с цял набор датчици, между които химически, способни да разпознават по набор признаци всички варианти на ЩА-1 и ЩА-2. Сензорите за токсини непрестанно сканираха въздуха, а някои дронове кацаха на земята и чевръсто вземаха проби и образци за заразяване от почвата.

Сред клоните на дърветата дроновете приличаха на колибрита, заели триъгълна формация, за да наблюдават пътя пред тях.

На гърдите на Стоун бе окачен малък таблет с плоско екранче. На него се показваше топографска карта на местността, генерирана от камерите на дроновете, като позицията на всеки бе маркирана с точка, заобиколена от цифри за отстоянието. В ъгъла на малко квадратче се излъчваше видеоизображение от конкретно избран дрон. Въпреки постоянния поток информация Стоун рядко спираше да прегледа екрана. Твърде много се боеше да не изгуби групата сред гъстата растителност на джунглата.

Непривикналите към живот в толкова плътна среда учени започнаха да страдат от клаустрофобия. На всеки квадратен акър от Амазонка се падаха минимум сто различни растения, създаващи постоянно сензорно натоварване за очите, привикнали към само десетина растителни вида в Северна Америка.

Дърветата се издигаха високо над тях, а корените им се протягаха като сухожилия на изчезнали динозаври и всичко това бе обрасло с лиани, цветя и гъсталаци. Всеки сантиметър от джунглата гъмжеше от насекоми, птици и животинки – хапещи мравки оставяха след себе си миниатюрни магистрали, от храсталаците се чуваше сумтенето на мравояди, между клоните на дърветата се стрелкаха като неонови светлини пъстроперести папагали.

Този плътен килим от растителен живот и плодовитата почва поглъщаха всякакви звуци. Хората неволно взеха да се държат все по-близо един до друг. Дори разстояние от няколко крачки ги обгръщаше в приглушена тишина и никой от учените не би искал да се изгуби и да му се налага да надува свирката за помощ.

Докато крачеше по тясната пътека и гледаше матиските водачи, Джеймс Стоун почувства, че го изпълват съмнения. Не вярваше, че екипът има разрешение да навлиза в тази територия. Подозираше, че никой, включително бразилското правителство, не е бил осведомен за организирането на тази експедиция, нито за нейната цел.

От което стигна до извода, че в случай на неуспех най-вероятно просто ще ги оставят да изчезнат в джунглата.

И което беше по-важно, безпокоеше го поведението на главния водач, Едуардо Бринк. Стоун имаше невероятната способност да забелязва и най-дребните подробности, черта, наследена от баща му. От време на време Бринк и матисите се скупчваха на малка групичка и си говореха на португалски или на местния паноански диалект.

Бринк никога не споделяше с учените темата на тези обсъждания.

По някое време Стоун забеляза, че един от матисите сочи някаква следа на пътеката. Бринк побърза да я стъпче с тежката си обувка. Когато след минута огледа мястото, Стоун забеляза отпечатък от бос човешки крак. Малко по-късно зърна отчупени клони встрани от пътеката, сякаш човекът бе отбелязал маршрута си през джунглата. Или скаутите бяха започнали да го правят, след като в началото не прибягваха към този подход, или някой друг бе минал оттук.

След дълго изтощително ходене Стоун видя сложен напряко на пътеката клон – като знак, който сякаш казваше: не продължавайте.

Започваше да подозира, че групата им е под наблюдение. Във всеки случай беше сигурен, че Бринк и хората му пазят някакви тайни. Но без доказателства нямаше как да ги обвини.

Поне засега.

И макар впоследствие подозренията му да намериха потвърждение, с напредването на деня Стоун откри, че това е най-малката от грижите им.

– Доктор Ведала! Ей, всички! Открих нещо! – извика Стоун, но гласът му почти потъна в провисналата зелена стена на растителността. – Спрете, ако обичате. Елате тук.

Движещите се в колона по един учени предадоха нареждането напред и спряха. Уморени и изкаляни, те се събраха около Стоун. Специалистът по роботика беше запъхтян, вдигнал пред себе си висящия на шията му таблет. Сержант Бринк също дойде и се изпъна, загледан в тях. Очевидно бе раздразнен от забавянето, но не каза нищо.

На светещото екранче се виждаше серия от почти еднакви точки, прострени в неравна линия на стотина метра напред. Нито една от точките не бе на пътя пред тях, но разпръснатата им линия пресичаше тяхната посока. Стоун размаха пръст и прати "канарчетата" на разузнаване. Появиха се нови точки, в лъкатушеща линия навътре в джунглата.

– Погледнете – каза Стоун. – Тези обекти са почти с еднакъв размер. Разположени в две приблизително успоредни линии.

Одиамбо се наведе над екрана и прокара мазолест пръст по линията точки. В ъгъла на малкия екран се виждаха някакви черни буци, разпръснати по повърхността на джунглата.

– Дърветата не растат така. В права линия.

Докато Стоун разглеждаше изображението, на екрана изникнаха нови точки.

– Всъщност те не са подредени в редица. Не точно. Вижте как се извиват. Каквото и да е това там, то е разположено в две успоредни дъги.

В този момент някъде напред отекна изстрел.

Приглушеният звук заглъхна бързо, но в джунглата незабавно се възцари неестествена тишина.

– Стойте тук! – извика Бринк и се затича по пътеката напред. Учените се спогледаха разтревожено и сетне го последваха. Стоун вървеше отзад и не сваляше поглед от екрана. Внимаваше най-вече за следи от токсини.

Прескочи последен високите корени на една капока, спря при останалите от групата и погледна невярващо.

Пред тях точките от екрана се бяха превърнали в черни мъхести купчинки – мъртви маймуни ревуни, подредени в неравна линия, с помътнели незрящи очи и оголени зъби. Зад ревуните различи и няколко вълнести маймуни с характерната им мека червеникава козина.

Бринк изруга и повика двамата скаути, единият от които все още държеше пушката пред себе си. Матисът отвръщаше ядосано с приглушен глас, а Бринк продължаваше да му се кара ядно.

– Какво е станало? – попита Ведала.

– Каза, че отървал една от тези от мъките ѝ – отвърна Бринк.

– Хубаво. Повикайте хората си. Ще останем, докато се ориентираме в обстановката – заповяда Ведала тъкмо когато Бринк се отправи към най-близкия труп.

– Сержант, останете на мястото си! – извика му заповедно Ведала.

Едрият мъж измина още няколко крачки, но после размисли, махна на матисите да се съберат при него, върна се и се подпря на едно дърво. После свали модифицирания автомат от гърдите си и се зае да го почиства с омазнен парцал.

Ведала се обърна към учените и заговори настойчиво:

– Нещо е убило тези животни. Трябва да узнаем какво, и то бързо.

Джеймс бе приклекнал до един от гигантските корени и не откъсваше поглед от таблета. С няколко бързи движения разпрати "канарчетата" да огледат района с труповете и тихото жужене на роторите им бе единственият шум в джунглата.

– Не засичам въздушнопреносими токсини – докладва Джеймс.

Ведала присви очи и огледа мъртвите животни. Матисите се бяха скупчили и разговаряха оживено, но не правеха опити да продължат. Пенг вече бе извадила портативната си лаборатория от изкаляния сандък и разопаковаше инструментите от стерилните вакуумизирани торбички с китайски надписи.

Одиамбо, който също се оглеждаше замислено, започна да разсъждава на глас:

– Тези примати не са еднакви. Разделени са по видове. – И вдигна поглед към короните на дърветата.

– Изпопадали са. Прескачали са от клон на клон. В две редици.

След като размени няколко думи на португалски с матисите, Одиамбо се обърна към групата.

– Казват, че черните се движат по-бързо от червените. Вероятно затова са стигнали по-далече. Освен това можем да определим и посоката, в която са се движели.

– Бягали са от нещо – каза Ведала.

– Ако линиите са концентрични дъги – добави Пенг, – това означава, че са бягали от едно и също нещо – от една определена точка насред джунглата.

– Нашата аномалия? – попита Одиамбо.

– Ще видим – отвърна Стоун и чукна екрана с пръст. – Мога да използвам радиуса на дъгите, за да определя точката на началото.

По команда на Стоун дроновете набраха височина и трепкащите им телца достигнаха долния край на зеленото покривало. От височина двайсет метра редиците трупове на примати се подредиха в ясно очертани успоредни дъги.

Стоун разшири обхвата на картата. Всеки труп бе представен от черна точка. Движейки пръст, той съедини точките, докато не описа неравен кръг.

Точно в центъра лежеше тяхната цел.

– Доктор Одиамбо е прав – рече Стоун. – Бягали са от аномалията.

Стоун вдигна глава и с изненада установи, че Ведала е клекнала до него и бузата ѝ е притисната в неговата, докато разглежда образа на екрана. Картината от камерата в ъгъла показваше лицето на озъбена мъртва маймуна. Езикът ѝ стърчеше, изцапан с нещо като черна пепел.

– Какво е това, по дяволите? – попита Ведала и погледна Стоун. После осъзна колко е близо до него и се дръпна толкова рязко, че се спъна в един корен. С изненада установи, че бузите ѝ са се изчервили под плътния слой пот и мръсотия.

– Има нещо в устата – побърза да вметне Ведала, за да прикрие смущението си. – Трябваше веднага да го провериш. Може да е източник на зараза.

Коленичила наблизо в калта, Пенг вече приключваше със сглобяването на мобилната лаборатория.

– Ще ви кажа какво е. Но ми трябва проба.

Учените се спогледаха и дори матисите настръхнаха в очакване някой друг да се предложи за доброволец.

– Аз ще го направя – заяви Ведала, бръкна в торбата на колана си и извади респираторна маска. Нахлузи маската на устата и носа си. Беше тъмносиня и гладка, с два цилиндрични черни филтъра от всяка страна. След като си сложи и оранжеви нелатексови ръкавици, тя взе от Пенг комплекта за образци и тръгна към най-близкия труп.

– Изчакай ме – подвикна Стоун и също нахлузи респиратор. – И аз ще дойда.

Обгърнати в облак от над десет "канарчета", двамата пристъпваха през сенчестите шубраци. Останалите ги наблюдаваха мълчаливо, докато джунглата ги поглъщаше.

Наближаваше пладне.

За щастие процедурата по вземане на образци се оказа кратка и мина без произшествия.

Когато се върнаха от джунглата, Ниди подаде пликчето с образците на Пенг и се обърна към сержанта. Премина веднага към най-важния въпрос и попита Едуардо Бринк дали според него има някаква опасност за групата. Втренчил стоманения си поглед в Джеймс Стоун, сержантът скръсти яките си ръце и отвърна, че учените не са в по-голяма опасност, нито в по-малка, отколкото са били от момента на пристигането им.

И добави със същото невъзмутимо лице:

– Тук наоколо няма нищо, с което да не мога да се справя. Доверете ми се, имам инструкции за всякакви случаи.

Думите му щяха да бъдат съдбоносни.

Междувременно Пенг У бе започнала да подрежда епруветките с образци в гнездата на мобилната лаборатория. Машината изсмука съдържанието на всяка епруветка, вграденото диамантено чукче разтроши образците на малки парчета и после те бяха разпределени към различните прибори.

По този начин Пенг можеше да проведе десетки експерименти, прибягвайки до миниатюрните компактни устройства. Освен това разполагаше с информацията от проучванията на екипа учени, оцелял след първия инцидент с "Андромеда".

В началото тя използва масспектрометъра, за да определи дали сивкавата пепел притежава някои от белезите на "Андромеда" (в потвърждение на данните, събрани от датчиците на Абутререй). Ала въпреки високото ниво на хроматографския анализ не можа да установи дали микроорганизмите в образците съвпадат напълно с ЩА-1 или ЩА-2. Подобни резултати щяха да изискват или сравняване е живи образци, или по-усъвършенствани лабораторни методи като рентгенова кристалография.

Въпреки това, след като изолира позитивните образци, тя продължи експеримента.

После се зае със стимулация на растежа. Като разпределяше образците в среди с различни нива на вакуум, съдържание на въглероден двуокис и ултравиолетова светлина, подложи всеки от тях на поредица потенциално реактивни субстанции, между които епителна тъкан (тоест кожа) и аерозолния инхибитор на Ведала.

Образците отказаха да реагират по какъвто и да било начин, с изключение на две вещества: кръв и латекс. И в двата случая средата не оказваше никакво влияние на лакомата микрочастица.

Пенг фокусира своя последен (и доста ограничен) светлинен микроскопски анализ върху тези две реакции и с притеснение установи противоречиви резултати. При директен контакт с кръв заразеният образец предизвикваше съсирване с тревожна бързина. По същия начин допирът с латекс водеше до разпадането му на прах. И двата случая бяха познати отпреди при ЩА-1 и ЩА-2.

Но причината за смайването на Пенг бе това, което последва.

При допир с околната среда микроорганизмите бележеха бърз растеж и се самовъзпроизвеждаха. Пенг не беше в състояние да наблюдава по-големи подробности поради ограничените възможности на апаратурата и реши, че засега трябва да подлага резултатите на съмнение, тъй като най-вероятно взетите образци са били в допир помежду си.

Все пак разполагаше с достатъчно информация, за да се обърне към групата.

– Сивкавото вещество върху езика дава положителна проба за "Андромеда". Не мога да определя със сигурност към коя от двете мутации принадлежи. Резултатите засега трябва да се сметнат за несигурни, дори компрометирани.

– И все пак какво откри? – попита Ведала.

Пенг предпазливо каза:

– Подобно на ЩА-1 изследваният микроорганизъм предизвиква съсирване при контакт с кръв. Но освен това води до частична деполимеризация, както при ЩА-2. И… се самовъзпроизвежда, използвайки за гориво поразените вещества.

Ниди Ведала изпъшка.

– Е, поне знаем, че приматите са били заразени. Въпросът е – от кой щам?

– Трудно е да се определи без подробен лабораторен анализ – каза Пенг.

Одиамбо се намеси със спокойния си баритонов глас:

– Няма изпочупени дървета между нас и аномалията. Не виждам и малки между маймуните. Вероятно са ги изоставили. Известно е, че приматите могат да се прехвърлят от клон на клон със скорост трийсет мили в час през гъста гора като тази.

– Ние сме на по-малко от двайсет мили от аномалията – добави Ведала, схванала за какво говори Одиамбо. – При максимална скорост тези животни са оцелели малко повече от половин час след заразяването.

– Това съвпада с Пидмънтския инцидент – каза Стоун. – Някои от жертвите там са умрели от съсирване на кръвта, но други… са оцелели по-дълго. Достатъчно дълго, за да оставят записки, да се скитат из улиците и дори да извършат самоубийство. Никой не е преживял повече от час.

– Освен новороденото и старецът – поправи го Ниди. – И двамата са имали патологично изменена киселинност на кръвта, която е възпрепятствала заразяването.

– Правилно – потвърди Стоун.

– Трябва да предадем тези резултати на Клайн в модула на "Горски пожар" – продължи Пенг. – Тя разполага с живи щамове на "Андромеда" и ще може да ни каже с кой от тях си имаме работа тук. Необходимо е час по-скоро да изясним този въпрос.

– Грешка – обади се Бринк, надвесен над четиримата учени, вдигна глава и огледа джунглата. – Трябва да продължим напред. Имаме място на уговорена среща. Освен това тук не е достатъчно открито за сателитна връзка. Следователно няма как да осъществите радиоконтакт.

– Не е съвсем вярно.

Бринк се извърна и изгледа навъсено Джеймс Стоун, който държеше на дланта си един дрон с форма и размери на чиния.

– И какво е това? – попита Бринк.

Стоун сви рамене и се усмихна смутено.

– Мое произведение, доста модифицирано. Предпочетох да го взема вместо резервен комплект дрехи.

Бринк изсумтя презрително и се обърна.

Миг по-късно изработеният от карбонови фибри дрон се издигна бавно между дърветата, подбирайки внимателно път между клоните. Зад него се размотаваше тънка, едва забележима жица, като рибарска корда. Бръмчащият дрон се промуши през един отвор в горния край на дървесното покривало – непознат гост в обляната от ярко слънце тропическа гора.

Ведала набра номера за пряка връзка с МКС.

Миг по-късно сателитната връзка бе осъществена и невидимите пакети информация се понесоха от гъстата джунгла към космическия мрак над тях.

ПОДРОБНИЯТ АНАЛИЗ

На няколкостотин мили над Амазонка, в сърцето на Международната космическа станция, един човекоподобен силует стоеше неподвижно, обгърнат в сенки и смълчан. Докато се поклащаше едва забележимо в микрогравитацията на станцията, светлинките на индикаторите проблясваха периодично върху външното табло на неговата обвивка. Анодизираното му алуминиево покритие беше идеално полирано до златист блясък, но най-важното, той беше чист – в действителност никога не бе докосван от човешка ръка.

Експерименталният хуманоиден робот Робонавт РЗА4 беше конструиран в това помещение от своя предшественик и никога не бе напускал тази херметически затворена среда в лабораторния модул IV на "Горски пожар".

Макар и недокосван от човешки ръце, Робонавтът често бе докосван от човешки мисли.

Светлините в модула блеснаха една след друга. Индикаторите върху гърдите на Робонавта премигнаха от червено към зелено. Робонавтът се пробуди с невероятна сложна симфония от добре премерени движения. Машината сведе поглед към ръцете си и сви един по един пръстите, притежаващи невероятна гъвкавост. След това се обърна към стената, на която бяха монтирани множество стъклени шкафове с метални стени, всеки от които бе поле за провеждане на отделен експеримент.

Конструиран и усъвършенстван в Роболабораторията на НАСА към Космическия център "Джонсън", РЗА4 отговаряше на пространствения и телесен модел на усреднен човешки астронавт. Съответствието с човешкото тяло улесняваше дистанционното опериране с Робонавта, но в добавка РЗА4 бе много по-силен и по-бърз и разполагаше с по-усъвършенствани сензорни способности от човешкия оператор.

Ала този РЗА4 беше посвоему уникален.

Робонавтът на "Горски пожар" бе моделиран за доктор Софи Клайн. Мозъчно-компютърният интерфейс, който Клайн използваше от съвсем малка, бе модифициран така, че да предава по безжичен път и най-малките ѝ движения до РЗА4. Затворена в своя постоянен дом, машината можеше да осъществява замислените от доктор Клайн експерименти без опасенията, че бактерии, замърсяване или каквито и да било чужди тела могат да компрометират съвършената чистота на лабораторията на "Горски пожар".

РЗА4 се залови за работа.

Само на седем метра от него, в лабораторния модул "Дестини", Софи Клайн се поклащаше пред дистанционния пулт за управление: носеше олекотени виртуални очила и манипулиращи ръкавици. Можеше да гледа през очите на машината, да усеща с ръцете ѝ и да командва с минимално усилие на мисълта действията на Робонавта. През годините машината се бе превърнала в допълнение към нейното тяло – едно свръхтвърдо метално превъплъщение, на което Клайн тайно се възхищаваше.

Полевата група на "Горски пожар", намираща се далече под станцията в джунглите на Амазонка, бе започнала да изпраща информацията, събрана от мъртвите примати. Междувременно Клайн бе настроила зрението на своето второ тяло на максимално увеличение и сравняваше прииждащите данни с живите образци от ЩА-1 – образци, взети право от Пидмънт, Аризона.

Тук следва препис от разговора ѝ с учените на терен, проследен от НОРТКОМ и потвърден от аудиозаписа на намерения в джунглата комуникационен дрон:

НЕПЪЛНА ИНФОРМАЦИЯ

Сред учените се възцари стресната тишина. Стояха и гледаха сателитния телефон, заслушани в последните думи на Клайн, преди гласът ѝ да секне. Горещ полъх се спусна отгоре, докато "Фантомното око" се снижаваше през огрените от слънцето клони, за да се присъедини към екипа.

Първа се съвзе Ведала и каза с типичния за нея рязък глас:

– Сложете си респираторите. Всички да напръскат отново униформите и кожата си с аерозола. Използвайте кратки впръсквания, за да го пестите. Напъхайте крачолите в обувките си и си сложете ръкавици. Няма да поемаме никакви излишни рискове. – Въздъхна и добави: – Тръгваме след пет минути.

– Госпожо – обади се Бринк. – Чухте ли какво ви каза току-що вашата приятелка…

– Бринк – прекъсна го Ведала. – Кажи на водачите да използват аерозола. Погрижи се да го направят както трябва. Не искам никой от групата ни да свърши като тези маймуни. Защото тръгваме след пет минути.

– Кой го казва? – попита Бринк и се изправи в цял ръст, тежкият автомат на гърдите му се поклащаше.

– Аз го казвам – отвърна Ведала, изправена лице в лице със сержанта. Беше една глава по-ниска от него, но също толкова внушителна. – Сега не е моментът да обяснявам какъв е статутът ми, но ако си прочел или изслушал внимателно инструкциите за мисията, трябва да си наясно с… последствията, ако откажеш да изпълняваш заповедите ми.

Бринк я изгледа отвисоко, стиснал зъби, лицето му бавно почервеня от гняв. Преди да успее да отвърне на рамото на Ведала легна една ръка и бавно я дръпна назад.

– Почакай – каза Пенг и спокойният ѝ глас, който другите почти не бяха чували, ги накара да се обърнат към нея. – Този войник има право. Трябва да го обсъдим. Като екип.

– Какво има да обсъждаме? – попита Ведала и изгледа подозрително Пенг. – Онова нещо там е заплаха за съществуването на човечеството. От всички жители на тази планета ние четиримата сме най-добре подготвени да узнаем повече за него и вероятно да преустановим разпространението му. Знаехме от самото начало, че мисията ни ще е опасна.

– Това е вярно – потвърди Пенг. – Но ако Клайн е права, значи мисията ни е самоубийствена. Аномалията е епицентър на нова смъртноопасна зараза. Началната точка. Може би ще имаме по-голям успех, ако я проучим отдалече. Да определим периметър, както предложи Клайн.

Ведала изсумтя, подръпна презрамките на раницата си и се наведе към Пенг.

– Клайн изказа само една своя теория. Без доказателства, това е всичко. Ние сме учени. Трябва да разберем какво става. И за да успеем, ще трябва да останем вътре в периметъра.

Пенг гледаше с хладен поглед Ведала, а Бринк наблюдаваше стълкновението със суховата усмивка.

– Майор У е права – отекна един дълбок глас. – Да спрем да се караме, да не прибързваме и да помислим.

Одиамбо изпука с кокалчетата на пръстите си, пое си дълбоко дъх и повдигна глава. Слънчевата светлина хвърляше зеленикави отблясъци от респираторната му маска. Останалите членове на групата млъкнаха и го погледнаха. Одиамбо изчака още няколко секунди и се зае да разсъждава върху проблема с типичния си обстоятелствен и методичен маниер: – Ако това, което казва доктор Клайн, е истина и аномалията е вид атака, тогава първоначалният щам на "Андромеда" вероятно се е намирал във високите слоеве на атмосферата от хиляди години. Може би дори милиони. Че щамът е клопка, предназначена да дебне появата на разумен живот преди да се активира. Веднъж задействан, той еволюира така, че да изолира живота на планетарната повърхност като изяжда пластмасите, необходими за космически полет. Прав ли съм дотук?

Премести поглед от лице на лице в очакване на потвърждение.

– Е, ако тази хипотеза е вярна, тогава как щамът ще реши да чака тук? От всички места, където може да се развие разумен живот.

– Не е чакал – отвърна Стоун. – Оръжие като това може да действа само ако микроорганизмите се разпространят навсякъде, където може да възникне живот – из цялата галактика, – дебнейки в горните слоеве на атмосферата на всяка планета или луна с атмосфера. Това е Теорията за пратеника на Джон Месенджър – една от първите идеи, които баща ми е използвал, за да обясни щама "Андромеда".

– Разясни ни – подкани го Ведала.

– Теорията за пратеника е предложена като един от най-добрите начини за комуникации на разумния живот в галактиката. Изпращаме самовъзпроизвеждащ се механизъм до съседната планетарна система, програмираме го да открива суровини и да конструира свои копия, а после да изстрелва тези копия към други системи. Флотилията ще се разпространява експоненциално и за няколко хиляди години ще покрие всички планети в галактиката…

Одиамбо се усмихна на Джеймс Стоун и довърши мисълта му:

– Свидетелствайки за разумен живот. И така стигаме до нашето заключение. Нямаме доказателства, че "Андромеда" се е разпространил из нашата слънчева система. Нито една космическа сонда не е откривала признаци за "Андромеда" из системата, нали?

На възстановения видеоматериал от паметта на един от дроновете, увиснал над групата в този момент, се вижда, че Ниди Ведала наблюдава внимателно Пенг У. Лицето на Пенг е безизразно и когато Одиамбо завършва мисълта си, тя се извръща и поглежда към джунглата.

– Аз поне не знам за такива – потвърждава Стоун.

На записа Пенг У бавно си поема дъх, за да заговори… но бившият тайконавт, изглежда, размисля. Мълчанието ѝ вероятно е породено от противоречиви желания – от една страна, нейният дълг към групата, а от друга, необходимостта да запази тайните на своята родина. Ако всяка дума е еквивалентна на шахматен ход, то решението ѝ да не предприеме нищо повече в този случай ще се окаже скъпоструваща грешка.

И ненужна.

Погледнато в един по-общ план, всички човешки същества са част от едно и също семейство, независимо от техния произход 10. Разделенията, които сме изградили помежду си по отношение на раса и местоположение, са илюзорни. Ако човешкият вид съумее да превъзмогне тези предразсъдъци, то тъкмо нашата обща генетична принадлежност към човечеството ще надживее културните противоречия, които ни заслепяват в ежедневието.

Но въпреки това в този момент верността към нацията надделя над заплахата за оцеляването на вида. Пенг У не каза нищо.

– В такъв случай не виждам как може хипотезата на Клайн да е вярна – продължи Одиамбо. – Ако микроорганизмите съществуват само в нашата атмосфера, би трябвало или да са еволюирали по естествен път от земен източник, или да са пристигнали случайно от космоса. В този случай Теорията за пратеника не намира приложение и не можем да подозираме злонамереност. Въз основа на информацията, с която разполагаме, тук имаме работа с много опасен организъм, но не и такъв, който следва собствена програма.

Учените не изразиха несъгласие с нищо от казаното. Само сержант Бринк се намести до дървото и изпъшка навъсено.

– Чака ни път – припомни им Ведала. – Да тръгваме. Други мнения?

Изправени насред притихналата джунгла, членовете на научната група се изгледаха мълчаливо, сякаш внезапно всички бяха изпълнени с обща увереност. Бринк наруши тази тишина, като се обърна и заразмахва мачетето из шубраците. Маслено-лъскавата повърхност на аерозола хвърляше нереален отблясък от мургавите му ръце, докато се отдалечаваше между дърветата.

– Хайде – подкани ги Бринк и гъстата джунгла приглуши гласа му. – Изпуснахме твърде много от дневната светлина.

ВТОРИЯТ ЛАГЕР

През останалата част от прехода на втория ден екипът на "Горски пожар" последва матиските водачи през очертания от труповете на приматите периметър. Навлизаха все по-дълбоко в трийсетмилната зона около аномалията. Бяха доволни, че смрадта на разлагащи се трупове бързо остана назад, заедно с неприятната гледка на мъртвите маймуни. Чувстваха се уязвими под гъстото покривало на дъждовната гора, лишени от пряка връзка със сателитите и разузнавателните самолети и без възможност за радиоконтакт.

Връзката бе определена за пладне на следващия ден – след осемнадесет часа – и групата се движеше по план.

За бързото придвижване помагаха "канарчетата" на доктор Стоун, които осъществяваха наблюдение на околността на разстояние от няколкостотин метра напред и проверяваха за опасни токсини. Ала заради тази употреба на дроновете почти не е наличен видеоматериал за разговорите между участниците в групата по време на прехода.

Вместо това събитията от онзи следобед бяха реконструирани от постфактум разпити на оцелелите, бележника на доктор Стоун и записите с данни, събирани от сензорните устройства на дрона "Фантомно око".

Приблизително на дванайсет мили от целта си групата продължаваше да следва сержант Бринк, който прокарваше лъкатушеща пътека покрай речните притоци и около стръмните хълмове – движеха се толкова бързо, колкото позволяваше теренът, като се имаха предвид неравнините и постоянните пречки. Докато членовете на групата стъпваха един зад друг, земята под тях се превръщаше от току-що разчистена пътека в диря от червеникава кал, из която понякога трябваше да пълзят на четири крака.

Изнурителното темпо, наложено от Бринк, беше преднамерено – сержантът усещаше, че членовете на групата (включително местните матиски водачи) са изплашени от събитията пред деня, и смяташе, че физическото изтощение ще помогне да преодолеят нарастващия страх и ще отвлече умовете им от размишления за възможните негативни последствия. Чудесно хрумване и метод на поведение, който често се използва при войниците.

Бързото придвижване ограничаваше и способността на задъханите учени да задават въпроси. Особено Джеймс Стоун, чиито коментари бяха започнали да дразнят Бринк.

В един кратък епизод от филмовия материал, заснет от прелитащо "канарче", се вижда как Стоун дърпа Бринк настрани. Двамата разговарят разпалено и спорът очевидно се разгорещява. За миг изглежда дори, че ще си разменят удари, но сетне Стоун внезапно се обръща ядосано и се отдалечава.

С издължаване на сенките под покривалото на джунглата въздухът сякаш се изпълни с прииждащи вълни от сумрачна светлина, процеждащи се през безбройните листа и клони. Бринк се изкачи на поредния хълм, махна на матисите да спрат и заяви, че преходът е приключил.

– Намираме се в периметъра от десет мили. Тази нощ ще останем тук. Утре по обед ще стигнем целта.

Изнервените носачи незабавно се заеха да разчистват площадка и да устройват бивак. Но само след няколко минути откриха, че районът е под властта на тракуа – вид лакоми мравки, прочути с енергичната защита на територията си. Матисите добре познаваха навиците на тези досадни насекоми. Ухапването им бе като ужилване на оса, челюстите им е лекота прегризваха въжетата и те проникваха в хамаците. Насекомите започнаха да извират от земята, отначало на малки групи, а сетне е постоянно нарастващ брой.

Доктор Ведала изрази скептично отношение за избора на място за лагер и заяви, че има поне още час до залез-слънце и могат да намерят друго място. Предложението ѝ бе пренебрегнато от сержант Бринк, който смяташе мравките за маловажно препятствие. Размяната на реплики между двамата допринесе още повече за растящото напрежение и страховете, завладели групата.

На видеоматериалите на завърналите се по това време на площадката "канарчета" се виждат изплашени и угрижени лица – е изключение на едно.

Джеймс Стоун работеше усърдно.

Специалистът по роботика отново бе разопаковал дрона "Фантомно око", беше разгънал четирите му перки и му бе поставил нова батерия. След минутка прати бръмчащата механична птица нагоре в джунглата, оставяйки я сама да избира маршрут през сенките между листата. Набирайки височина между гъстите клони, дронът използваше високопрецизен лазерен далекомер, за да избягва пречките и да се издига в полуавтоматичен режим при скорост петдесет мили в час.

С такова темпо би трябвало да започне да кръжи над крайната цел до дванайсет минути.

Като разгонваше с ръка хапещите мравки и се опитваше да игнорира свистенето на мачететата на матисите и недоволното мърморене на колегите си, Стоун изучаваше внимателно картината на увисналия на гърдите му таблет, показваща реалновремево жиростабилизирано изображение от полета на дрона. В последните лъчи на залязващото слънце се надяваше да успее да зърне дори само за миг загадъчната аномалия.

Девет минути след началото на полета (и все още на две мили от своята цел) дронът съобщи за нарушение на стабилизиращата функция и преустанови радиовръзката. Трескавите опити на Стоун да се свърже отново с най-ценния си робот се оказаха безуспешни и така машината за сто хиляди долара бе безвъзвратно изгубена.

И никога не бе открита.

Докато ругаеше и тропаше по клавиатурата, Стоун се сети, че поне разполага със запис от последните минути живот на дрона. Едно бързо съпоставително проучване показа, че дронът е изгубил стабилност при прелитане над някакъв поток. Беше подскочил рязко и след това бе паднал и вероятно бе потънал.

Харолд Одиамбо се приближи – беше забелязал отчаянието на лицето на Стоун.

Кениецът бе обезпокоен от факта, че след като приключиха с разчистването на площадката водачите бяха отсекли големи клони, които сега заостряха и поставяха по края на очертания периметър с върховете навън. Всичко това го караше да мисли, че матисите се готвят за война.

– Удари ли се в нещо? – попита той и клекна до Стоун.

– Възможно е, но малко вероятно – отвърна Стоун, чието лице бе озарено от сиянието на екрана. – Намираше се над водата – единственото разчистено място наоколо. И до този момент всичко беше наред. Виж.

Стоун пусна един по един кадрите от записа. В последната секунда картината внезапно се разтресе. След това образът се замъгли, той като дронът бе изгубил роторна стабилизация и бе започнал да се върти.

– Повредата е напълно неочаквана. Сякаш е бил блъснат от нещо – измърмори замислено Стоун.

– Птица? – предположи Одиамбо.

– Не е изключено. – Стоун отново се загледа в забавените кадри. Последните няколко бяха напълно размазани: само неясни разноцветни петна.

Стоун поклати ядосано глава.

– Чакай – каза Одиамбо. – Спри тук.

Озадачен, Стоун спря кадъра.

– Върни малко назад, ако обичаш – каза кениецът.

Докато превърташе към предишния кадър, Стоун го видя – червеникав овал, скрит сред дърветата. Пенг и Ведала се присъединиха към тях. Сега вече цялата научна група гледаше как Стоун увеличава червения овал.

– Прилича на лице – каза той смутено. – Но нещо не е наред с него. Дали не е оптична илюзия?

Дори увеличено до максимална степен лицето – ако наистина бе лице – изглеждаше разкривено. Чертите му бяха почти демонични, очите черни и ярки. Кожата беше алена, сякаш покрита с кръв.

– Най-вероятно това е унищожило твоя дрон – каза Одиамбо.

– Какво може да има там? – попита Стоун и се загледа отвъд редицата заострени колове, ограждащи лагера.

Пенг и Ведала неволно се приближиха една към друга. И четиримата имаха усещането, че са ужасно малки сред смрачаващите се гори.

– Въпросът е не какво – отвърна Одиамбо и лицето му се сбърчи от тревога, докато воднистите му очи се стрелкаха из джунглата. – А кой.

Нерядко в сънищата ни се случва да се изправим пред неестествен ход на времето, мигове, в които безценни секунди се превръщат в безкрайност, обикновено пред лицето на надвиснала катастрофа. Понеже бе преживявал подобни видения от ранното си детство, Джеймс Стоун описваше следващия час като оживяла версия на най-страшните му кошмари. Някакво усещане за назряваща беда бе увиснало в джунглата и превалираше над всичко, което правеха учените, като зловещо deja vu.

Възстановените записи от дроновете успешно предаваха апатичната атмосфера, която бе изпълнила този "златен час" – период от около четирийсет и пет минути точно преди залез – от втория ден на похода. Слънцето постепенно се скри зад хоризонта и разсеяната му светлина обгърна всяко листо, клон и летящо насекомо със сияние, което сякаш извираше отвътре.

В тази златиста аура от танцуващи сенки и слаби блещукания групата постепенно бе завладяна от чувство за безпомощност. С отслабването на светлината очите им се разширяваха, вперени в тъмните сенки на джунглата.

Внезапно покоят бе нарушен от пронизително изсвирване.

Насред прясно очистената поляна един матис се бе изправил пред дебел дънер, стиснал в ръце все още неразпънат хамак. С килната на тила шапка мъжът дъвчеше замислено листа от кока, издуващи бузата му като буца. Беше вперил очи в някакво тъмно петно пред него. Когато проследиха погледа му, учените видяха тяхното първо каучуково дърво.

Дълга, на вид мокра струйка от бяла мъзга, наподобяваща восък на свещ, се стичаше по грубата белезникава кора.

Известни още като "дърветата, които кървят", каучуковите дървета бяха виновник за един от най-мрачните моменти в бразилската история. Каучуковият бум в Амазония, започнал в края на 19 век, бе довел в самото сърце на девствената джунгла алчни тълпи от жадни за бърза печалба авантюристи и каучукови барони. Десетки хиляди местни жители били поробени, заплашвани със смърт и принуждавани да насичат дърветата и да събират изтичащата мъзга, за да я навиват в безценни каучукови рула. Това било първото, но не и последно систематично изсичане на дъждовните гори от чуждестранни колонисти.

Матисът изплю буцата кока на земята и заговори припряно на Бринк, без да откъсва поглед от дървото. В отслабващата светлина бамбуковите пръчки, затъкнати в носа и ушите му, му придаваха призрачен вид.

– Какво искаш да кажеш? Че това дърво не трябва да изглежда така? – попита Бринк и прогони с рязко движение една плъзнала по ръката му мравка. – Това си е каучуково дърво. Нормално е да пуска сок.

Матисът протегна ръка и посочи с пръст. Ведала се наведе и го улови за китката, бавно свали ръката му и я отдалечи от дървото.

– Не – предупреди го тя. – Не пипай.

Някъде по средата на дънера мъзгата бе променила цвета си в металносиво. По краищата ѝ се виждаха остри ръбове и хитиновата им обвивка имаше формата на шестоъгълник.

Пред погледа на Ведала люспестото покритие се изглади и разшири с по два сантиметра във всички посоки. От вътрешността на дървото долетя скърцащо стенание, последвано от мощен звук от разцепване.

Ведала се отдръпна. Сержант Бринк гледаше със зяпнала уста, забравената клечка висеше на долната му устна.

– Чуйте ме всички – заговори Ведала със стоманен блясък в погледа. – Намираме се в зона на активна зараза. Не можем да прекараме нощта тук. Пригответе се да продължим нататък.

– Сигурно се шегуваш.

Учените извърнаха глави към Бринк, който стоеше със зачервено лице, запъхтян от едва прикриващ страха му гняв. Нощта скоро щеше да замени вечерния сумрак. Птиците по дърветата вече бяха подхванали самотните си привечерни песни.

– Говоря съвсем сериозно – отвърна Ведала и изгледа намръщено матисите, които очевидно я игнорираха, очаквайки нареждания от Бринк. Неколцина хвърляха изплашени погледи към джунглата. Бринк неволно вдигна ръка към челото си, но побърза да я свали.

– Не мога да повярвам – промърмори той. След това кимна на Ведала. – Добре. Но бързо.

Носачите мигом се раздвижиха да събират багажа.

Стоун провери още веднъж данните от датчиците за токсини, но не откри нищо тревожно. Въпреки това извади маска и си я нахлузи на носа и устата; усещаше как познатият топъл дъх загрява бузите му.

– Това е каучуково дърво – каза Одиамбо. – Гума. Напълно резонно е "Андромеда" да се установи тук. Предполагам, че наблюдаваме действието на ЩА-2 или негов вариант. Братовчед на микроорганизма, който е разял уплътненията в първата лаборатория на "Горски пожар".

– Ако яде само гума, значи няма страшно – опита се да възрази Бринк.

– Да, но той еволюира – каза Одиамбо с почти меланхоличен глас. – Присъстваме на една от неговите мутации. И е невъзможно да определим щетите, които е в състояние да причини.

– Харолд е прав – потвърди Ведала.

Бринк нахлузи челната лампа и я включи. Откопча мачетето от колана си и даде знак на един от носачите да поеме към джунглата. Докато го следваше, останалите го чуха да си мърмори:

– Това несъмнено е най-тъпата и глупава експедиция, в която съм участвал.

Малко след това прегърбеният войник изчезна сред дърветата, размахвайки мачете.

Пенг заобиколи останалите и го последва само на няколко крачки. Черните ѝ очи проблясваха над маската на респиратора. Дори не погледна към заразения участък на дънера. След разговора с Клайн бе по-мълчалива от всякога – търсеше правилните ходове в една игра, която все повече изглеждаше, че не може да бъде спечелена.

Стоун я изпрати с поглед.

Изведнъж се сети, че никой не си бе направил труда да вземе проби. Бяха твърде навътре в джунглата, денят преваляше и вече бяха видели твърде много. Тази гора беше болна, заразена от нещо, и заразата очевидно се пораждаше от необяснимата аномалия, до която оставаха десетина мили.

Далеч напред Стоун чу Бринк да разговаря с водача.

– Скоро мрак – рече матисът.

– Зная – отвърна Бринк. – Но трябва да се отдалечим колкото се може повече. Проклети да са тия дървени философи.

След което групата продължи напред към нощта. Оставиха зад себе си набързо разчистена площадка, заострени колове в земята и гъмжилото хапещи мравки. Това решение в последния момент да продължат нататък и да търсят в тъмнината друго място за лагер впоследствие щеше да се окаже пагубно.

Избор, заради който не всички членове на отряда щяха да доживеят до сутринта.