Душата на императора

Послепис

Когато ходех на курсове за писатели, често ми казваха: „Пиши за това, което знаеш.“ Това е рефрен, който писателите често чуват, но ме накара да се почувствам доста объркан. Да пиша за това, което знам? Как да го направя? Пиша фентъзи. Не мога да знам какво е да правиш магии — а и не мога да знам какво е да си жена. Но искам да пиша от различни гледни точки.

С течение на времето усъвършенствах уменията си и започнах да разбирам какво означава този съвет. Въпреки че в нашия жанр пишем за фантастичното, историите ни се получават най-хубави, когато имат стабилна, конкретна основа в истинския свят. За мен магията работи най-добре, когато съвпада с определени принципи. Изграждането на даден свят се получава най-добре, когато черпи от източници в нашия свят. Героите се получават най-добре, когато са изградени на основата на вече изпитани от нас човешки емоции и опит.

Затова смятам, че за професията ни е толкова важно да бъдем наблюдателни, колкото е важно и да имаме богато въображение.

Опитвам се да се вдъхновявам от преживяванията в собствения си живот. В това отношение извадих късмет — имам възможността да пътувам често. Когато посещавам някоя нова държава, полагам усилия да оставя културата, народа и случките от това място да се оформят в история в ума ми.

Наскоро пътувах до Тайван и имах щастието да посетя Националния дворец-музей заедно с редакторката ми — Шери Уонг, и преводачката ни — Луси Туан, които ми бяха като тур-гидове. Човек не може да възприеме хилядолетната китайска история само за няколко часа, но направихме най-доброто, на което бяхме способни. За щастие, аз вече имах известни познания в областта на азиатската история и култура. (Живял съм две години в Корея като мисионер на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, а после изучавах корейски в университета.)

Тази история се зароди в ума ми по време на онова пътуване. Онова, което ми направи най-силно впечатление, бяха печатите. На английски понякога ги наричаме „чоп“2, но аз винаги съм предпочитал корейската дума — „тоджау“. На мандарин се наричат „ин-циан“. Представляват изкусно издялани каменни печати, използвани вместо подпис в множество различни азиатски култури.

Докато разглеждах музея забелязах много от тези познати червени печати. Някои, разбира се, бяха просто подписите на авторите — но имаше и други. Едно калиграфско произведение беше цялото покрито с тях. Луси и Шери ми обясниха — древнокитайските учени и благородници имали обичай да поставят печатите си върху онези произведения на изкуството, които харесвали особено много. Един от императорите обичал да прави това особено много. Когато му допаднела някоя скулптура или парче ахат — на възраст цели векове, — той карал да издълбаят върху него печата му, и може би — няколко стиха негова поезия.

Какъв забележителен начин на мислене. Представете си какво е да бъдеш крал и да решиш, че много ти харесва Давид на Микеланджело — затова заповядваш да изваят подписа ти на гърдите му. Общо взето, било е съвсем същото.

Тази идея ми се стори така поразителна, че започнах да се заигравам с мисълта за вълшебни печати. Печати на душата, способни да пренапишат природата и историята на съществуването на всеки предмет. Не исках идеите да напомнят прекалено силно на принципите, които бях описал в „Летописите на светлината на бурята“, затова използвах вдъхновението си от музея — и китайската история — да измисля нов вид магия, която позволява да се промени миналото на даден предмет.

Историята се разви от тази отправна точка. Магията се получи доста сходна със системата, която разработвах за Сел — светът, където се развива действието на „Елантрис“, затова реших нещата да се случват в същата вселена. (Няколко от народите там също бяха вдъхновени от азиатските култури в нашия свят, затова всичко си пасна идеално.)

Не винаги можеш да пишеш за това, което знаеш — не точно това, което знаеш. Но можеш да пишеш за онова, което виждаш.

Брандън Сандърсън