Душата на императора

Ден 70

— Значи този знак — започна Гаотона, като посочи една от скиците на окончателните печати, които скоро щеше да издълбае — обозначава времето или по-точно един конкретен момент… преди седем години?

— Да — отговори Шай и издуха праха от края на печата на душата, който току-що бе гравирала. — Учите се бързо.

— Всеки ден претърпявам хирургически операции, така да се каже — каза Гаотона. — Чувствам се по-спокоен като знам с какви точно скалпели работят върху мен.

— Промените не са…

— Не са постоянни — довърши той. — Да. Или поне така повтаряте непрекъснато.

Той протегна едната си ръка към нея, за да може да ѝ постави печата, и продължи:

— Но все пак се питам нещо. Когато човешкото тяло бъде ранено, то зараства. Но ако му оставят рана отново и отново на едно и също място, ще му остане белег. Душата няма как да бъде много по-различна.

— Като изключим факта, че всъщност е напълно различна — отбеляза Шай и притисна печата към кожата му.

Той така и не ѝ бе простил напълно за онова, което бе сторила с шедьовъра на Шу-Жен. Тя долавяше това по време на разговорите им. Вече не беше просто разочарован от нея. Сега ѝ беше ядосан.

Но гневът отслабваше с времето и двамата отново работеха заедно без проблеми.

Гаотона наклони глава и отбеляза:

— Ето това… Това вече е странно.

— В какъв смисъл е странно? — попита Шай, докато следеше секундарника на часовника си.

— Спомням си, че сам съм настоявал пред себе си да стана император. И… вече изпитвам неприязън към себе си. Задето… Майко на светлината, наистина ли е мислел така за мен?

Печатът остана на мястото си в продължение на петдесет и седем секунди. Толкова стигаше.

— Да — отговори му Шай, когато знакът на ръката му избледня и изчезна. — Смятам, че именно така е мислел за теб.

Усети радостна тръпка. Печатът най-после бе проработил!

Вече беше близо. Близо до това да разбере императора, близо до решението на загадката. Когато усетеше, че скоро ще завърши някой проект — някоя картина, мащабна Фалшификация на душата или скулптура, — настъпваше момент, в който успяваше да види цялата си творба, дори още далеч да не беше готова. От този момент нататък, тя считаше работата си за приключила; останалите процедури по окончателното ѝ довършване за нея бяха почти формалност.

Почти бе достигнала до тази точка в настоящата си задача. Душата на императора лежеше пред нея като на длан. Оставаха само няколко кътчета, които още бяха потулени в сянка. Шай искаше да изведе проекта до последната му стъпка; копнееше да разбере дали може да му вдъхне нов живот. След като бе прочела толкова много за него, след като бе започнала да се чувства, сякаш го познава така добре, усещаше, че има нужда да изпълни целта си докрай.

Бягството ѝ можеше да почака дотогава.

— Това беше онзи печат, нали? — попита Гаотона. — Онзи, който изпитахте безуспешно десетина пъти досега. Печатът, който съдържа в себе си причината той да поеме отговорността на императорския трон.

— Да — потвърди Шай.

— Взаимоотношенията му с мен — продължи Гаотона. — Според вложеното от вас в печата, решението му е зависело от взаимоотношенията му с мен и… и чувството на срам, което е изпитвал, когато разговаряхме.

— Да.

— И хвана.

— Да.

Гаотона се отпусна на стола си.

— Майко на светлината… — прошепна отново.

Фалшификаторката взе печата и го остави при останалите, чието действие бе потвърдено като успешно.

През последните няколко седмици, всеки от останалите арбитри бе направил същото като Фрава — идваха при нея и ѝ предлагаха неописуемо щедри възнаграждения в замяна на нейната помощ да придобият пълен контрол над действията на императора. Само Гаотона не се беше опитвал да я подкупи. Почтен човек — и то на една от най-високите служби в имперското управление. Забележително. Да се възползва от него щеше да бъде много по-трудно, отколкото ѝ се искаше.

— Длъжна съм пак да отбележа — обърна се тя към него, — че ме впечатлявате. Не мисля, че много от Височайшите биха отделили време да научат повече за печатите на душата. Биха предпочели да избегнат онова, което считат за зло, без изобщо да се опитат да го разберат. Нима сте променили мнението си?

— Не — отрече Гаотона. — Все още смятам, че занаятът ви е нещо, ако не зло, то поне със сигурност нечисто. И все пак, какво ми дава право да съдя? Зависим от вашата помощ, за да се задържим на власт — използваме средства, които иначе наричаме „извращение“, без да се замислим. Жаждата ни за мощ надделява над съвестта ни.

— Вярно е, що се отнася до останалите — рече Шай, — но вашите лични мотиви са различни.

Той вдигна вежда.

— Просто искате Ашраван да се върне към живот — продължи тя. — Отказвате да приемете, че сте го загубили. Обичали сте го като собствен син — младежът, когото сте покровителствали и императорът, в когото винаги сте вярвали, дори когато самият той не е вярвал.

Гаотона извърна поглед. Неудобството му беше очевидно.

— Но това няма да е той — добави Шай. — Дори да успея, няма да е той. Знаете го, сигурна съм.

Арбитърът кимна.

— И все пак… Понякога изкусната Фалшификация е също толкова хубава, колкото и оригиналът — каза Шай. — Вие принадлежите към Фракцията на Наследниците. Заобикаляте се с реликви, които всъщност не са реликви; картини, които имитират отдавна изгубени платна. Предполагам, че издигането на една фалшива реликва на императорския трон не би било много по-различно. А вие… Вие просто искате да знаете, че сте направил всичко, което сте могъл. За него.

— Как го правите? — попита Гаотона меко. — Виждал съм как разговаряте с пазачите, как запомняте дори имената на прислужниците. Изглежда вече знаете какви са семействата им, страстите им, с какво се занимават всяка вечер… А прекарвате всеки ден, заключена в тази стая. Не сте я напускала от месеци. Как разбирате тези неща?

— Хората — отговори Шай и стана от мястото си, за да вземе още един печат, — са по природа склонни да търсят начини да контролират онова, което ги заобикаля. Строим стени, за да имаме подслон от вятъра, и покриви, за да ни опазят от дъжда. Подчиняваме природните стихии на волята си. Това ни кара да се чувстваме, сякаш държим положението под контрол. Но по този начин ние просто заменяме едно влияние с друго. Вместо да ни влияе вятърът, ни влияе стената. Една стена, направена от други хора. Човешкото влияние прониква навсякъде, докосва се до всичко. Хора са направили килимите, храната ни — всяко едно нещо в града, което можем да докоснем, да видим, да почувстваме, да преживеем е резултат от действията на някой друг. Може и да имаме чувството, че контролираме нещата, но всъщност никога не е така — освен ако не умеем да разбираме хората. Тогава контролът над света, който ни заобикаля, не означава да построим стена като заслон от вятъра — означава да знаем защо прислужницата е плакала предишната нощ или защо някой стражник винаги губи на карти. Или защо всъщност ви е наел работодателят ви.

Гаотона се обърна към нея, както седеше и му подаваше нов печат. Протегна ръката си колебливо.

— Започва да ми се струва — рече той, — че въпреки изричните усилия, които положихме, за да го предотвратим, ние все пак сме те подценили, жено.

— Добре — отговори тя. — Значи започвате да внимавате.

Тя постави печата и добави:

— А сега кажете: защо точно мразите риба?