Душата на императора

Ден 59

Шай спа лошо тази нощ.

Беше сигурна, че е предвидила и се е подготвила за всичко. И все пак сега бе принудена да чака, сякаш с примка около врата. Започваше да се тревожи. Ами ако не беше преценила положението правилно?

Бе се погрижила записките в тефтера да бъдат възможно най-оскъдни и неразбираеми, и всяка от тях загатваше колко огромно количество работа бе необходимо за изпълнението на тази задача. Сбитият почерк, множеството препратки от една част към друга, огромните списъци с неща за вършене… Всички те щяха да създадат впечатлението, че работата, описана в дебелата книга, бе неописуемо сложна.

Беше имитация. И то от един от най-трудните видове — имитация, която не имитираше конкретен човек или предмет. Имитираше тон.

„Стой далеч“, говореше тонът на книгата. „Изобщо не ти трябва да се опитваш да довършиш това. По-добре остави Шай да продължи с трудните части, защото иначе натоварването, което ще трябва да поемеш, е просто непосилно. А ако се провалиш… ще платиш за това с главата си.“

Тефтерът беше една от най-фините и сложни имитации, които някога бе създавала. Всяка дума в него беше истина — но в същото време и лъжа. Само един майстор на Фалшификацията би могъл да прозре истината — да забележи колко се бе потрудила да извади многобройни примери за опасностите и трудността на заниманията си.

Колко способен бе Фалшификаторът на Фрава?

Щяха ли да я убият, преди да дойде сутринта?

Не можа да заспи. Колкото и да искаше и колкото и да трябваше. Броенето на часовете, минутите и секундите беше живо мъчение. Мисълта как идват за нея, докато лежи заспала… тя беше още по-лоша.

В края на краищата стана и взе няколко от разказите за живота на Ашраван. Пазачите, които пак играеха карти на масата, ѝ хвърлиха по един поглед. Единият дори кимна леко в знак на съпричастие към зачервените ѝ очи и изтощението, което лъхаше от стойката ѝ.

— Да не ти е светло? — попита той и посочи лампата.

— Не — отговори тя. — Просто не мога да избия една мисъл от ума си.

Прекара остатъка от нощта в леглото, вглъбена над записките за живота на Ашраван. Раздразнена, че ѝ бяха отнели досегашните записки, тя извади нов лист хартия и започна да си отбелязва неща, които да добави към тях, когато ѝ ги върнеха. Ако ѝ ги върнеха.

Усещаше, че най-после започва да разбира защо Ашраван е изоставил младежкия оптимизъм. Или поне разбираше факторите, чието съчетание го бе тласнало далеч от него. Приемането на корупцията и компромисите със собствения морал бяха част от тях, но не основната част. Липсата на самочувствие също бе допринесла, но не тя беше решаващият фактор.

Не. За падението на Ашраван имаше заслуга самият живот. Животът в двореца; животът като част от империя, която се движеше монотонно и непрекъснато като часовник. Всичко работеше. Е, да — не толкова добре, колкото би могло. Но все пак работеше.

Да се възпротивиш на установената система би коствало усилия, а понякога бе трудно да събереш воля за такова нещо. Той бе живял спокоен живот, без излишни натоварвания. Не беше мързелив, но не беше нужно да си мързелив, за да се оставиш да те погълне потока на имперската бюрокрация — да си кажеш, че следващият месец ще поставиш искане да изпълнят нарежданията ти за определена промяна. С времето просто бе станало по-лесно да се носи по течението на огромната река, наречена Империята на Розата.

Накрая бе започнал да става капризен и склонен да си угажда. Беше започнал да отделя повече време на разкрасяването на двореца, отколкото на живота на поданиците си. Бе позволил на арбитрите да поемат все повече и повече от управленските отговорности.

Шай въздъхна. Дори това описание на характера на императора бе прекалено опростено. То не обясняваше кой е бил той и в кого се е превърнал. От изреждането на събитията в хронологичен ред не се разбираше нищо за буйния му нрав, любовта му към аргументираните спорове, вкуса към изящното или навика му да пише ужасни, наистина ужасни стихотворения и след това да очаква от всичките си поданици хвалебствия за това колко са прекрасни.

Не се долавяше и арогантността му, нито тайното му желание да беше живял друг живот. Затова беше препрочитал записките си отново и отново. Може би бе търсил повратната точка — момента, в който бе поел по грешния път.

Не е разбирал, че в човешкия живот рядко може да се посочи очевидна повратна точка. Хората се променяха бавно, в течение на времето. Не можеше да направиш една стъпка и да се озовеш на коренно различно място. Първо пристъпваш малко встрани от пътеката, за да избегнеш някой камък. За известно време продължаваш да вървиш успоредно на пътя, но след това се отклоняваш леко в едната посока, за да стъпваш по по-меката почва. После спираш да внимаваш и не забелязваш как се отдалечаваш все повече и повече. И накрая се озоваваш в погрешния град и се питаш защо пътните знаци не са те отвели до някое по-добро място.

Вратата на стаята ѝ се отвори.

Шай се изправи рязко в леглото и едва не изпусна записките си на пода. Идваха да я отведат.

Но… не. Вече беше сутрин. Светлината се процеждаше през цветното стъкло на прозореца, а стражниците се изправяха и протягаха. Вратата бе отворил Кръвноотпечатващият. Изглеждаше, сякаш пак го мъчи махмурлук и носеше свитък с листа хартия в ръка, както често се случваше.

„Тази сутрин подрани“, помисли си Шай и погледна джобния си часовник. „Защо е дошъл така рано днес, като се има предвид колко често закъснява?“

Кръвноотпечатващият я поряза с ножа си и постави печата на вратата, без да каже дума, а болката пламна в ръката ѝ. След това излезе веднага, сякаш бързаше за някаква уговорка. Шай го проследи с поглед, после поклати глава.

Миг по-късно влезе Фрава.

— О, вече сте станали — отбеляза тя, докато Изличителите ѝ отдаваха чест.

След това пусна тефтера на масата на Шай със силно тупване. Изглеждаше раздразнена.

— Писарите са готови. Продължавайте с работата.

Арбитърът излезе от помещението с бързи стъпки, а Шай се отпусна обратно на леглото и въздъхна от облекчение. Номерът ѝ беше проработил. Беше си спечелила още няколко седмици време.