Душата на императора

Ден 97

— Ей — обади се Хърли и се наведе. — Какво е това?

Хърли беше един мускулест Изличител, който се правеше на по-глупав, отколкото в действителност беше. Помагаше му да печели по-лесно на карти. Имаше две деца — момиченца, и двете под петгодишна възраст, — но се срещаше с една от стражничките зад гърба на жена си. Тайно му се искаше да беше станал дърводелец, като баща си. И щеше да се ужаси, ако разбереше колко неща знае Шай за него.

Тъкмо вдигаше парчето хартия, което бе забелязал на земята. Кръвноотпечатващият току-що си бе тръгнал. Беше сутринта на деветдесет и седмия ден от пленничеството на Шай в тази стая, и тя бе решила да задейства плана си. Трябваше да започне.

Печатът за императора още не беше завършен. Почти. След една нощ работа щеше да бъде готов. Така или иначе, планът ѝ изискваше да прекара още една нощ тук.

— Сигурно Уидфингърс го е изпуснал — обади се Йил и се приближи да погледне.

Тя бе другият стражник на смяна тази сутрин.

— Какво е? — попита Шай от масата си.

— Писмо — изсумтя Хърли.

Двамата стражници млъкнаха и се зачетоха. Всички Изличители, които работеха в двореца, бяха грамотни. Беше задължително изискване за всеки чиновник или служител на империята от втори ранг нагоре.

Шай седеше притихнала, напрегната. Отпиваше по малко от лимоновия си чай и си налагаше да диша равномерно. Насили се да се успокои, въпреки че това бе последното нещо, което ѝ се искаше да направи. Познаваше съдържанието на писмото наизуст. Все пак, тя го беше написала — а след това го беше пуснала незабелязано зад Кръвноотпечатващия, тъкмо когато напускаше стаята преди малко.

„Братко“, пишеше в него. „Почти изпълних работата си тук, и богатството, което спечелих, ще може да си съперничи дори с това на Азалек след назначението му в Южните провинции. Пленницата, която ми повериха да пазя, не оправдава усилията ми — но защо да споря с хората, които ще ми платят толкова пари?

Скоро ще се завърна при вас. С гордост съобщавам, че и другата ми задача тук се увенча с успех. Открих няколко способни воина и събрах достатъчно от тях — коса, нокти и някои лични вещи, чиято липса няма да забележат. Сигурен съм, че армията ни от стражници ще е готова скоро.“

Имаше и още — текстът продължаваше чак до края на гърба на листа, за да не изглежда подозрително. Шай бе добавила и множество подробности за живота в двореца — включително неща, за които останалите щяха да сметнат, че тя няма откъде да разбере, но Кръвноотпечатващият би знаел.

Тревожеше се, че писмото може да е излязло прекалено очевидно нагласено. Щяха ли да усетят пазачите явната измама?

— КуНуКамец такъв — прошепна Йил. Думата произлизаше от езика на народа ѝ и се превеждаше приблизително като „човек с анус, вместо уста“. — Проклет, скапан КуНуКамец!

Явно бяха повярвали, че писмото е истинско. Стражниците не се славеха с проницателността си.

— Може ли да видя? — попита ги Шай.

Хърли протегна листа към нея.

— Наистина ли има предвид, каквото си мисля? — попита я. — Досега е… събирал неща от нас?

— Може би не е говорел за Изличителите — каза Шай, след като прочете писмото. — Не пише нищо точно.

— Защо му е коса? — попита Йил. — И нокти?

— Ако имат частица от теб, могат да правят разни неща — отговори ѝ Хърли и изруга пак. — Виждаш какво прави на вратата всеки ден с кръвта на Шай.

— Не знам дали би постигнал кой знае какво само с коса или нокти — рече Шай скептично. — Просто се перчи. Кръвта трябва да бъде прясна, на не повече от ден, за да му свърши работа. Искал е само да се изфука пред брат си.

— Няма право да върши такива неща — каза Хърли.

— Няма повод за притеснение — успокои го Шай.

Стражниците се спогледаха. След няколко минути застъпи новата смяна. Хърли и Йил си тръгнаха, като продължаваха да си шепнат. Писмото бе пъхнато в джоба на Хърли. Надали щяха да наранят Кръвноотпечатващия сериозно. Но със сигурност щяха да го заплашат.

Знаеше се, че той има навика да посещава местните чайни всяка вечер. На Шай почти ѝ дожаля за него. Бе забелязала, че когато получеше вести от дома, пристигаше бързо и точно на сутринта. Понякога изглеждаше направо въодушевен. А когато не получеше, пиеше. Днес ѝ се беше сторил тъжен. Значи не бе имало писма за него от доста време.

Онова, което предстоеше да му се случи, нямаше да подобри положението му. Да, тя почти му съчувстваше — но после си спомни печата на вратата си и превръзката, която бе увила около ръката си, след като ѝ бе пуснал кръв днес.

Веднага след като се извърши смяната на стражниците, Шай си пое дълбоко дъх и се вглъби отново в работата си.

Тази вечер. Тази вечер щеше да бъде готова.