Душата на императора

Ден 98

Шай коленичи на пода сред подредените на купчинки листа хартия, всеки от които беше плътно изписан или покрит със скици на печати. Зад нея утрото тъкмо се пробуждаше, а слънчевата светлина се процеждаше през витража на прозореца и огряваше стаята в алено, синьо и виолетово.

Един-единствен печат на душата, издълбан от полиран камък, бе положен с клишето надолу върху една метална плочка пред нея. Камъкът на душата наподобяваше на вид стеатит или друга подобна дребнозърнеста скала, но бе осеян тук-там с червени петънца, сякаш по него бе покапала кръв.

Шай примигна уморено. Наистина ли щеше да се опита да избяга? Бе успяла да поспи… колко, най-много четири часа за последните три дни?

Със сигурност бягството можеше почака. Със сигурност можеше да си почине, само за един ден.

„Ако заспя сега“, помисли си тя, скована от изтощение, „няма да отворя очи повече.“

Продължаваше да стои, коленичила на същото място. Печатът ѝ се струваше най-красивото нещо, което някога беше виждала.

Предците ѝ вярваха, че камъните, които падаха през нощта, бяха свещени. Душите на повалените богове, така ги наричаха. Майсторите-занаятчии ги извайваха, докато не придобиеха форма. Някога, Шай бе смятала това за глупаво. Защо да боготвориш нещо, което сам си създал?

Сега, коленичила пред шедьовъра си, тя разбираше. Чувстваше се така, сякаш бе вложила и последната капка от силите си в този печат. Бе успяла да концентрира работа като за две години в три месеца, а накрая — цяла нощ отчаяно, трескаво дълбаене. През нея бе изменила някои от записките си, бе внесла промени в самата душа. Драстични промени. Не знаеше дали са били предизвикани от последното ѝ вдъхновение за това как трябва да изглежда проектът като цяло… или са били погрешни, илюзорни идеи, породени от изтощението.

Нямаше да разбере какъв е отговорът, преди да използва печата.

— Готов… готово ли е? — обади се един от стражниците.

Двамата с другия пазач бяха седнали до огнището в далечния ъгъл на стаята, за да се стоплят и да ѝ дадат повече пространство на пода. Смътно си спомняше как беше разбутала мебелите към стените. Бе прекарала част от времето във вадене на купчини листа изпод леглото, а после бе пропълзяла под него, за да стигне и другите.

Беше ли готово?

Шай кимна.

— Какво е? — попита стражникът.

„Нощи“, каза си тя. „Наистина. Те дори не знаят.“ Обикновените стражници излизаха от помещението всеки път, когато разговаряше с Гаотона.

Горките Изличители сигурно щяха да бъдат назначени на служба в някой отдалечен край на империята до края на живота си — да пазят проходите, които водеха към далечния Теойшски полуостров или някъде там. Щяха да ги покрият някъде тихомълком, за да не могат да разкрият — дори по погрешка — каквото и да било за случилото се тук.

— Ако искаш да разбереш, попитай Гаотона — отговори тя меко. — Не ми е позволено да говоря за това.

След това вдигна печата с благоговение и постави както него, така и плочката му в кутията, която им беше приготвила. Печатът бе обгърнат от меко червено кадифе, а плочката — оформена като голям, но тънък медальон, — във вдлъбнато място точно под капака. Шай затвори кутията, после извади друга, малко по-голяма. В нея имаше пет печата, издълбани и готови за предстоящото ѝ бягство. Ако успееше да го осъществи. Вече бе използвала два от тях.

Ако можеше само да поспи за няколко часа. Само няколко…

„Не. И без това не мога да използвам леглото.“

Но да се свие на пода ѝ звучеше прекрасно.

Вратата се открехна. Шай усети как я пробожда внезапна, остра паника. Кръвноотпечатващият ли беше? Той трябваше да е в леглото, пиян до безсъзнание след без съмнение неприятната си среща с Изличителите!

За секунда усети странно, гузно чувство на облекчение. Ако Кръвноотпечатващият бе дошъл, нямаше да има как да избяга днес. Щеше да може да се наспи. Нима Хърли и Йил не му бяха направили нищо? Бе сигурна, че ги познава достатъчно добре, и…

… и изведнъж осъзна, че в умората си е прибързала да си направи грешен извод. Вратата се отвори съвсем и в стаята наистина влезе някой, но той не беше Кръвноотпечатващият.

Беше капитан Зу.

— Вън — излая той към двамата стражника.

Те скочиха на крака.

— Всъщност — продължи Зу, — свободни сте до края на деня. Поемам смяната ви до края.

Двамата отдадоха чест и си тръгнаха. Шай се почувства като ранен лос, изоставен от стадото. Бравата на вратата щракна и Зу се обърна да я погледне с бавно, подчертано движение.

— Печатът още не е готов — каза Фалшификаторката. — Затова…

— Не е нужно да е готов — отговори Зу с широка, злобна усмивка. — Струва ми се, че ти обещах нещо преди три месеца, крадло. Имаме… неуредени сметки.

В стаята бе сумрачно — фитилът на лампата ѝ почти беше изгорял, а навън тепърва се развиделяваше. Шай се отдръпна назад от него и трескаво започна да преосмисля плана си. Нещата не биваше да се развият така. Не можеше да надвие Зу.

Устните ѝ не спираха да се движат — разсейваше го, но и играеше роля, която си бе измислила на момента.

— Когато Фрава разбере, че си идвал, ще побеснее.

Зу извади меча си.

— Нощи! — възкликна Шай и отстъпи още по-назад, до леглото си. — Зу, няма нужда да правиш това. Не можеш да го направиш. Имам да върша важна работа!

— Друг ще я довърши вместо теб — озъби ѝ се той. — Фрава си има и друг Фалшификатор. Мислиш се за много умна. Сигурно си измислила някакъв гениален начин да се измъкнеш утре. Този път обаче ще ударим първи. Това не го очакваше, нали, лъжкиньо? Ще те убия с удоволствие. С толкова голямо удоволствие.

Той замахна с меча, а върхът му разкъса дълга резка отстрани на блузата ѝ. Шай отскочи и извика за помощ. Продължаваше да играе роля, но вече не ѝ се налагаше да се преструва така усилено. Сърцето ѝ биеше в ушите; усещаше как паниката се надига в гърлото ѝ, докато се мъчеше да заобиколи зад леглото си, за да има нещо между нея и Зу.

Той се ухили широко, а след това се хвърли към нея, като скочи на леглото.

То моментално поддаде под тежестта му. През нощта, докато пълзеше под него, за да измъкне бележките си, Шай бе Фалшифицирала дървото на рамката така, че в него да има дълбоки процепи и проядени от насекоми места, за да стане по-крехко. След това бе нарязала матрака отдолу на широки бразди.

Зу едва успя да извика, когато леглото се срути окончателно и падна през дупката, която бе отворила в пода под него. Наводнението, от което бе пострадала стаята — мухълът, който бе подушила, щом влезе за пръв път — играеше ключова роля в плановете ѝ. Според докладите, които бе получила, дървените греди на тавана били на път да прогният, а таванът — да падне, ако не бяха успели да открият теча така бързо. С една проста и много правдоподобна Фалшификация бе направила така, че подът беше пропаднал.

Зу се срути в празното складово помещение на долния етаж. Шай се изправи задъхана, след което надникна през дупката. Мъжът лежеше сред отломките от леглото. Някои от парчетата бяха меки — подплати и пълнеж от матрака. Вероятно щеше да оживее — първоначално бе замислила този капан за един от обикновените стражници, който ѝ беше симпатичен.

„Не точно по план“, каза си, „но няма да е проблем.“

Втурна се към масата и си събра нещата — кутията с печатите, душата на императора, малко от останалия камък на душата и мастило. И двата тефтера със задълбочените обяснения и скици на печатите, които бе създала — официалните ѝ записки и истинските ѝ записки.

Метна фалшивите в камината пътем. След това спря пред вратата и започна да отброява ударите на сърцето си.

Нетърпението ѝ бе като агония, докато наблюдаваше как знакът на Кръвноотпечатващия пулсира ритмично. Най-накрая, след няколко мъчителни минути, печатът на вратата присветна за последен път… и замръкна. Кръвноотпечатващият не се бе върнал навреме, за да го опресни.

Свобода.

Шай изскочи в коридора и остави зад гърба си стаята, която се бе превърнала в неин дом за последните три месеца — стая, която вече бе покрита с изящно златно и сребърно. Коридорът отвън бе толкова близо, но тя се бе чувствала, като че ли е в друга държава. Притисна третия от предварително приготвените печати върху закопчаната си риза, за да ѝ придаде облик като на тези на придворните слугини — с официалния герб, избродиран отляво на гърдите.

Не разполагаше с много време, за да продължи по плана. Или Кръвноотпечатващият щеше да дойде, или Зу щеше да се възстанови от падането, или стражниците от следващата смяна щяха да пристигнат — и то скоро. Искаше ѝ се да побегне по коридора и да се насочи към конюшните на двореца.

Но не го направи. Тичането би имало само две възможни обяснения: вина или важна задача. И двете щяха да направят впечатление на околните. Вместо това, тя се ограничи до забързана походка и си придаде изражение, сякаш знае какво прави и не е добра идея да бъде прекъсвана.

Скоро навлезе в по-често употребяваните части на обширния дворец. Никой не я спря. Когато стигна един постлан с килими кръстопът на коридора, забави ход.

Надясно имаше дълъг коридор, а в дъното му се намираха покоите на императора. Въпреки подплатената кутия, в която бе удобно настанен, тя сякаш почувства как печатът, който носеше в дясната си ръка, подскача в пръстите ѝ. Защо не го беше оставила в стаята така, че Гаотона да го намери? Арбитрите далеч нямаше да я преследват така ожесточено, ако печатът вече беше у тях.

Можеше просто да го остави тук — в този коридор, в който се редяха портрети на владетели от отдавнашното минало и Фалшифицирани урни от древни времена.

Не. Имаше причина да го вземе със себе си. Бе приготвила необходимите инструменти, с които да влезе в покоите на императора. От самото начало бе знаела, че ще направи именно това.

Ако си тръгнеше сега, никога нямаше да разбере със сигурност дали печатът е проработил. Щеше да е като да построи къща, а после да не прекрачи прага ѝ. Като да изкове меч и никога да не замахне с него. Като да създаде шедьовър на изкуството си, а после да го заключи някъде и да не го покаже никому.

Запъти се надолу по дългия коридор.

Веднага щом се намери сама в него, преобърна една от отвратителните урни и счупи печата на дъното ѝ. Съдът отново се превърна в истинската си версия, направена от черна глина.

Имала беше предостатъчно време да установи къде и кой бе създал урните. Четвъртият от предварително приготвените ѝ печати я превърна в точно копие на едно богато украсено, позлатено нощно гърне. Шай продължи към императорските покои и кимна на стражниците, хванала гърнето под ръка.

— Не съм те виждал преди — спря я единият пазач.

Тя също не го разпознаваше — лице, покрито с белези, подозрително присвити очи. Така и очакваше да стане. Държаха стражниците, които изпращаха да я пазят, далеч от останалите в двореца — така нямаха възможност да издадат нещо за задълженията си в разговор.

— О — отговори Шай, като пристъпи нервно от крак на крак и си придаде засрамено изражение. — Простете ми, господарю. Назначиха ме на тази задача едва тази сутрин.

Тя се изчерви и измъкна от джоба си малко, квадратно парченце картон, върху което се виждаха името и печатът на Гаотона. Беше фалшифицирала и двете по обикновения начин. Добре, че бе приел съветите ѝ как да подобри сигурността на охраната на императора.

Успя да влезе без повече трудности. Следващите три стаи от обширните покои бяха празни. Вратата в края им беше затворена. За да влезе, ѝ се наложи да Фалшифицира дървото, от което беше направена, така, че да е било проядено от термити — за целта използва същия печат, който бе използвала на леглото си. Не хвана за дълго, но няколкото секунди ѝ бяха достатъчни да разбие вратата със силен ритник.

Пред нея се откри спалнята на императора — същото място, където я доведоха първия ден; тогава, когато ѝ предложиха този шанс. Помещението бе празно, като се изключи самият той — легнал в постелята буден, но втренчен безизразно в тавана.

Беше тихо. Всичко беше напълно неподвижно. Миришеше на… прекалено чисто. Прекалено бяло. Като празно платно.

Шай се приближи отстрани до леглото. Ашраван не я погледна. Очите му не помръднаха. Тя положи длан на рамото му. Лицето му беше красиво, макар и да беше около петнадесет години по-възрастен от нея. Това не беше кой знае какво за един Височайш — те живееха по-дълго от останалите.

Чертите му си оставаха остри и силно изразени, въпреки дългото време, прекарано на легло. Златиста коса, ясно очертана брадичка, голям нос. Толкова различно от лицата на народа на Шай.

— Познавам душата ти — рече тя меко. — Познавам я по-добре, отколкото ти някога си я познавал.

Все още не чуваше гонга за тревога. Очакваше го всеки момент, но въпреки това коленичи до леглото.

— Иска ми се да можех да те опозная. Не душата ти, а теб. Чела съм за теб; надниквала съм в сърцето ти. Построих душата ти наново, от самото начало, колкото можах по-добре. Но това не е същото. Не е същото като да познаваш някого, нали? Просто означава, че знаеш неща за него.

Дали наистина долови вик от далечното крило на двореца, или само ѝ се беше сторило?

— Не искам много от теб — продължи тя тихо. — Само да живееш. Само да бъдеш. Направих всичко, което можах. Нека е достатъчно.

Тя си пое дълбоко дъх, отвори кутията и извади Отражението на същността му. Омастили го и запретна нагоре ръкава на ризата на императора, за да се открие горната част на ръката му.

Поколеба се, после притисна печата. Когато се опря в плътта, той застина като замръзнал за момент, както винаги ставаше. Кожата и мускулите поддадоха чак след секунда и печатът потъна на един-два милиметра надолу.

Тя го завъртя, за да го заключи, и го отдръпна. Яркочервеният отпечатък сияеше със слаба, мека светлина.

Ашраван примигна.

Шай стана на крака и отстъпи назад, докато той се изправяше в леглото и се огледаше наоколо. Бе започнала да си брои наум.

— Покоите ми — каза Ашраван. — Какво стана? Имаше нападение. Бях… ранен. О, майко на светлините. Каршина. Тя е мъртва.

Лицето му се превърна в маска на скръбта, но той прогони чувството и след миг, то вече бе изчезнало безследно. Той беше императорът. Може и да беше сприхав, но стига да не го вбесяха напълно, умееше да прикрива чувствата си добре. Обърна се към нея и очите му — живи очи; очи, които виждаха — се фокусираха върху лицето ѝ.

— Коя си ти?

Макар че го бе очаквала, въпросът накара стомаха ѝ да се преобърне.

— Нещо като хирург — обясни тя. — Беше тежко ранен. Аз те излекувах. Методите ми, обаче, се считат за… неприемливи според някои представители на обществото ви.

— Преотпечатваща — каза той. — По-скоро… Фалшификатор?

— Донякъде — отвърна Шай. Той щеше да ѝ повярва, защото искаше. — Този вид Преотпечатване е по-труден. Печатът трябва да бъде опресняван всеки ден и трябва да държиш онази кръгла метална плочка — онази в кутията — до себе си през цялото време. Без тях ще умреш, Ашраван.

— Дай ми го — рече той и протегна ръка към печата.

Тя се подвоуми. Не беше сигурна защо.

— Дай ми го — повтори той, този път — по-настойчиво.

Тя положи печата в дланта му.

— Не казвай никому какво се случи току-що — каза му. — Нито на стражниците, нито на прислугата. Само арбитрите ти знаят какво направих.

Виковете отвън се чуваха все по-силно. Ашраван погледна към вратата.

— Щом никой не бива да узнава, значи трябва да се махнеш. Напусни двореца и не се връщай повече — рече той и сведе поглед към печата. — Сигурно би трябвало да те убия, задето знаеш тайната ми.

Това бе себичността, на която постепенно се бе научил през годините, прекарани в двореца. Да, беше я усвоил отлично.

— Но няма да го направиш — отговори тя.

— Няма.

А ето я и милостта му, заровена дълбоко под повърхността.

— Тръгвай, преди да променя решението си — каза той.

Тя направи крачка към вратата, след това погледна джобния си часовник — бе минало доста над минута. Печатът бе хванал — поне временно. Шай се обърна към императора.

— Какво чакаш? — попита той.

— Исках само да те погледна още веднъж — отвърна тя.

Той се намръщи.

Виковете се усилваха още повече.

— Тръгвай — настоя той. — Моля те.

Явно знаеше какво означават крясъците — или поне се досещаше.

— Постарай се повече този път — рече Шай. — Моля те.

И избяга.

От време на време се бе изкушавала да вгради в душата му желанието да я закриля. Нямаше основателна причина да го прави — поне не и от негова гледна точка, — а и би могло да компрометира цялата Фалшификация. Но имаше и друго — тя не вярваше, че той би могъл да я спаси. Докато не приключеше траурът му, той нямаше да може да напуска покоите си или да говори с когото и да било, освен арбитрите. През това време, те щяха да бъдат онези, които управляваха империята.

Така или иначе, на практика вече я управляваха. Не — един набързо вмъкнат в душата на Ашраван импулс да я защити нямаше да ѝ помогне с нищо. Когато наближи последната врата от покоите на императора, тя взе пак фалшивото гърне, вдигна го високо и излезе с несигурна походка. Когато чу далечната шумотевица, възкликна силно и каза:

— Заради мен ли е всичко това? Нощи! Не исках… Знам, че не биваше да отивам при императора. Знам, че е забранено да го безпокоим — но обърках вратите и влязох по погрешка!

Стражниците се втренчиха в нея за секунда. После единият се отпусна и отговори:

— Не е заради теб. Иди си на мястото и стой там.

Шай се поклони и побърза да изчезне. Повечето стражници не я познаваха, затова…

Прониза я остра болка в хълбока. Пое си рязко дъх. Чувството бе същото като онова, което изпитваше всяка сутрин — когато Кръвноотпечатващият опресняваше печата на вратата ѝ.

Шай опипа мястото стреснато. Когато Зу бе замахнал с меча си и срязал ризата ѝ, явно бе прорязал и черната ѝ долна блуза! Когато отдръпна пръстите си, по тях се виждаха няколко капки кръв. Просто драскотина, нищо опасно. В суматохата дори не бе забелязала, че е била ранена.

Но върхът на меча на Зу… по него бе останала нейна кръв. Прясна кръв. Кръвноотпечатващият я бе открил и бе тръгнал по петите ѝ. Болката означаваше, че се опитва да установи местоположението ѝ и дава на любимците си да я подушат, за да започнат лова.

Шай захвърли урната и се впусна да бяга.

Вече не я беше грижа дали ще остане незабелязана. Нямаше смисъл да се прикрива. Ако скелеталите на Кръвноотпечатващия я докопаха, щеше да умре. Толкова. Трябваше да си намери кон скоро, а после — да поддържа преднина пред тях за двадесет и четири часа, докато кръвта ѝ загуби свежестта си.

Фалшификаторката препускаше през коридорите. Някои прислужници я сочеха, други викаха след нея. Почти събори един посланик от южните земи, облечен в червена свещеническа броня.

Тя изруга и го заобиколи. Всеки изход от двореца вече беше затворен. Тя знаеше това. Бе разучила охранителните мерки за такива случаи. Да се измъкне щеше да бъде почти невъзможно.

„Винаги трябва да имаш и резервен план“, казваше чичо Уон.

И тя винаги имаше.

Шай спря посред един от коридорите и си даде сметка — както трябваше да направи още по-рано от сега, — че няма смисъл да бяга към изхода. Почти бе изпаднала в пристъп на паника заради Кръвноотпечатващия по петите ѝ, но трябваше да мисли трезво.

Резервен план. Нейният беше отчаян, но с друг не разполагаше. Затича се отново, зави зад ъгъла и се втурна обратно оттам, откъдето беше дошла.

„Нощи… Дано съм била права в преценката си за него“, мина ѝ през ума. „Ако всъщност е майстор, чиито способности надхвърлят моите, съм обречена. О, Незнайни Боже, моля те. Нека се окажа права този път.“

Сърцето ѝ препускаше; натрупаната досега умора сякаш се бе изпарила. Тя спря с леко подхлъзване в коридора, който водеше към императорските покои.

И зачака. Стражниците се вгледаха в нея изпитателно, смръщили вежди, но не напуснаха поста си в края на коридора — точно както им беше наредено. Извикаха ѝ нещо. Беше ѝ трудно да не хукне пак да бяга. Кръвноотпечатващият и отвратителните му любимци се приближаваха все повече и повече…

— Защо си тук? — проговори един глас.

Шай се обърна и видя как Гаотона пристъпва в коридора. Бе тръгнал пръв към императора. Останалите със сигурност търсеха Шай, но той бе дошъл при императора, за да се увери, че е в безопасност.

Шай се приближи към него, разтревожена и нервна. „Това“, помисли си, „трябва да е най-лошият резервен план, който съм измисляла някога.“

— Проработи — каза тя тихо.

— Изпробвала си печата? — попита Гаотона, хвана я за ръката и хвърли поглед към стражниците. После я дръпна настрани, за да не могат да ги чуят. — Как си могла да направиш нещо толкова прибързано, безумно, необмислено…

— Проработи, Гаотона — повтори Шай.

— Защо дойде при него? Защо не избяга, докато можа?

— Трябваше да разбера. Трябваше.

Той се взря в очите ѝ. Погледът му сякаш гледаше през тях и проникваше до дъното на душата ѝ, както винаги. Нощи, какъв добър Фалшификатор би излязъл от него.

— Кръвноотпечатващият те е надушил — рече той. — Насъскал е онези… неща след теб.

— Зная.

Гаотона се поколеба за един кратък миг, след това извади от един от дълбоките си джобове една дървена кутия. Сърцето на Шай подскочи.

Арбитърът протегна кутията към нея и тя я хвана с едната си ръка, но той не я пусна.

— Знаеше, че ще дойда тук — каза. — Знаеше, че ще донеса и печатите и че ще ти ги дам. Изигра ме като кръгъл глупак.

Шай не отговори.

— Как го направи? — попита. — Мислех, че те наблюдавам достатъчно отблизо. Бях сигурен, че няма начин да ме манипулираш. И все пак ето, че дойдох тук — и някак си сякаш вече знаех, че ще те заваря. Знаех, че ще имаш нужда от печатите. Чак до този момент не разбирах, че вероятно си планирала всичко това.

— Манипулирах те, Гаотона — призна тя. — Но трябваше да го направя по най-трудния възможен начин.

— И какъв беше той?

— Като бях откровена — отговори тя.

— Няма как да манипулираш някого с откровеност.

— Нима? — отговори тя. — Не е ли това начинът, по който си изградил цялата си кариера? Като си говорил честно и си показвал на хората какво могат да очакват от теб, а след това си искал от тях да бъдат честни с теб в замяна на това?

— Това не е същото.

— Не — съгласи се тя, — не е. Но беше най-доброто, което можех да направя. Всичко, което съм ти казвала, е истина, Гаотона. Картината, която унищожих, тайните от живота ми, скритите стремежи… Бях откровена. Това беше единственият начин да те привлека на моя страна.

— Не съм на твоя страна — възрази той и направи кратка пауза. — Но и не искам да те убиват, момиче. Особено онези същества. Вземи печатите. Дни! Вземи ги и бягай, преди да съм размислил.

— Благодаря ти — прошепна тя и притисна кутията до гърдите си.

Пъхна ръка в джоба на полата си и извади един малък, дебел тефтер.

— Пази го внимателно — заръча му. — Не го показвай никому.

Той го взе колебливо.

— Какво е това?

— Истината — отговори тя, след което се протегна и го целуна по бузата. — Ако успея да избягам, ще променя последното си Отражение на същността. Онзи, който не възнамерявам да използвам никога… Ще добавя към него — и към спомените си — един благодушен дядо, комуто дължа живота си. Мъдър и състрадателен мъж, към когото съм питаела дълбоко уважение.

— Тръгвай, глупаво момиче — рече той.

В очите му имаше сълзи. Ако не беше на самия ръб на паниката, Шай щеше да се почувства горда от това. И да се засрами от гордостта си. Такава беше тя.

— Ашраван е жив — каза му. — Когато си ме спомняш, спомняй си и това. Проработи. Нощи… Проработи!

И се втурна надолу по коридора.

Гаотона се заслуша в стъпките ѝ, но не се обърна, за да я проследи с поглед. Остана втренчен във вратата на императорските покои. Двама объркани пазачи, а зад тях стаи, които водеха към… какво?

Бъдещето на Империята на Розата.

„Ще ни предвожда някой, който не е истински жив“, помисли си Гаотона. „Плод на едно мерзко изкуство.“

Пое си дълбоко дъх, мина покрай стражниците и бутна тежката двойна врата. Трябваше да иде да види онова, което бе създал.

„Само… Моля, само нека не бъде чудовище.“

Шай крачеше по един от коридорите на двореца, понесла кутията с печатите. Доразкъса горната си риза, скри я в джоба си и остана по тясната, черна памучна блуза. Остави полата и клина си. Ансамбълът доста приличаше на дрехите, които бе носила по време на обучението си.

Прислужниците отскачаха от пътя ѝ. Походката ѝ им стигаше да се досетят, че не бива да ѝ се пречкат. Изведнъж осъзна, че не се е чувствала толкова уверена от години.

Бе си върнала душата. Цялата.

Извади един от Белезите на Същността вървешком. Омастили го със смели, плавни движения, и върна кутията с печатите в джоба на полата си. След това стовари Отражението върху десния си бицепс и го заключи с леко завъртане — пренаписваше историята си, спомените си, цялото си съществуване.

За частица от секундата си спомняше и двете си истории. Спомняше си двете години, които бе прекарала в плен, през които проектираше и изработваше Отражението на същността. Спомняше си един цял живот, посветен на Фалшифицирането.

В същото време си спомняше как е прекарала последните петнадесет години сред народа на теулуанците. Те я бяха приели в обществото си и я бяха обучили в тънкостите на бойните си изкуства.

Две места едновременно, две истории едновременно.

След това първата избледня, и тя се превърна в Шаризан — име, което теулуанците ѝ бяха дали. Тялото ѝ стана по-гъвкаво и мускулесто. Тяло на боец. Свали очилата си. Очите ѝ бяха излекувани преди много време и вече нямаше нужда от тях.

Да получи право на теулуанско обучение не беше лесно; те не обичаха чуждоземците. Насмалко не я бяха убили поне десетина различни пъти по време на първата година от него. Но се бе справила.

Загуби всичките си натрупани знания относно изработката на печати. Любознателността и влечението ѝ към научните занимания изчезнаха. Все още беше себе си, и си спомняше близкото си минало — как я бяха заловили, как я затвориха в килията. Освен това знаеше — логически погледнато — какво е направила с печата току-що, и че животът, който си спомняше сега, е всъщност фалшив.

Но не го усещаше така. Докато печатът гореше на ръката ѝ, тя постепенно се превръщаше в онази своя версия, която щеше да съществува, ако беше осиновена от жестоката общност на теулуанските воини и бе живяла сред тях над десетилетие.

Изрита обувките си настрани. Косата ѝ се скъси; белег се плъзна от носа ѝ и пресече цялата ѝ дясна буза. Вървеше като боец — не крачеше, а сякаш дебнеше.

Достигна до крилото на двореца, отделено за прислугата — точно преди конюшните. Имперската галерия се падаше вляво.

Вратата пред нея се отвори и през нея прекрачи Зу, висок и с устни, стиснати като бледа резка. На челото му имаше плитка рана — през превръзката, с която бе бинтована, се просмукваше кръв, — а дрехите му бяха разкъсани заради падането.

В очите му бушуваше буря. Озъби се злобно, когато я видя.

— Свършено е с теб. Кръвноотпечатващият те откри веднага. Ще те убия с удовол…

Млъкна рязко, когато Шайзан се стрелна напред, заби долната част на дланта си в китката му и я счупи, а дръжката на меча изскочи от пръстите му. След това замахна с ръка нагоре и го удари силно в гърлото. Накрая сви пръсти в юмрук и нанесе къс, стегнат удар право в гърдите, който счупи шест от ребрата му.

Зу залитна напред и изгъргори. Очите му се разшириха от шока. Мечът му издрънча на пода Шайзан пристъпи от едната му страна и го заобиколи, като пътем изтегли камата от колана му и сряза с нея възела на плаща му.

Зу се свлече на пода, а плащът остана в ръката ѝ.

Шай сигурно щеше да му подхвърли нещо. Но Шайзан нямаше търпението да се занимава с хапливи забележки. Воините никога не спираха — така, както реката никога не спираше. Тя дори не забави ход — наметна си плаща и пристъпи плавно в коридора зад Зу.

Той си поемаше дъх с шумно хриптене. Щеше да оживее, но нямаше да може да хване меч в продължение на месеци.

Нещо се движеше в дъното на коридора — бледи създания, прекалено слаби, за да бъдат живи. Шайзан застана в готовност — стабилно разкрачени крака, леко свити в колената, и тяло, обърнато настрани и към коридора. Нямаше значение колко изчадия има Кръвноотпечатващият; нямаше значение дали ще спечели, или ще загуби.

Имаше значение само предизвикателството. Това беше всичко.

Бяха петима и наподобяваха мъже, хванали мечове. Завтекоха се тромаво към нея; костите им тракаха, кухите очни орбити на черепите им сякаш се бяха втренчили в нея — напълно безизразно, като се изключат вечно откритите им в ухилени усмивки зъби. Някои части от телата им бяха заменени с дървени — нови кости вместо онези, които бяха счупили по време на предишна битка. На челото на всяко от създанията светеше червен печат; кръвта бе необходима, за да им вдъхне живот.

Дори Шайзан никога не се бе сражавала с такива чудовища преди. Да ги намушка би било безполезно. Но онези дървени части… някои от тях бяха ребра или други кости, от които не би трябвало да имат нужда, за да се бият. Означаваше ли това, че ако някоя кост бъде счупена или извадена, създанието щеше да спре да работи?

Реши, че това бе най-удачният план за действие, и спря да обмисля въпроса. Шайзан винаги действаше по инстинкт. Когато съществата я достигнаха, тя сне плаща на Зу от рамената си и го метна на главата на първото. То заразмахва ръце в опит да разкъса плата, а тя нападна второто създание.

Посрещна удара му с камата на Зу и пристъпи толкова близо до него, че усети миризмата на кокалите му. След това протегна светкавично ръка точно под гръдния му кош, стисна гръбнака му и дръпна силно. Пръстите ѝ изтръгнаха шепа от прешлените му, а гръдната му кост сряза плътта на ръката ѝ. Всяка част от скелеталите явно беше предварително заострена.

То се разпадна и се свлече на земята с шумно тракане. Беше права. Ако се отстраняха главните кости, създанията губеха способността да се движат. Шайзан захвърли прешлените настрани.

Оставаха четирима. Според малкото, което знаеше за тях, скелеталите не се уморяваха и не отстъпваха. Трябваше да побърза, иначе щяха да я надвият.

Трите зад нея нападнаха едновременно; Шайзан залегна, като заобиколи първото, което тъкмо бе успяло да се отърве от плаща. Тя грабна черепа му, като пъхна пръсти в очните орбити, и си плати за това с дълбока резка от меча му по ръката. Кръвта ѝ опръска стената, когато дръпна силно черепа и го откъсна от тялото; останалите части от създанието се свлякоха на купчина на земята.

„Продължавай. Не спирай.“

Ако се забавеше, щеше да умре.

Завъртя се към останалите три и парира един от ударите на мечовете им с черепа, а друг — с камата. Плъзна се встрани, за да избегне третия, и той я одра дълбоко по хълбока.

Не усещаше болката. Бе обучена да я потиска по време на битка. Което беше хубаво, защото иначе този удар щеше да боли.

Стовари черепа в този на един от скелеталите, с което строши и двата. Съществото падна, а Шайзан се завъртя между останалите две. Остриетата на мечовете им иззвънтяха, когато ударите им се срещнаха. Тя изрита силно едното, а то залитна назад. След това се стовари странично върху другото и го притисна към стената. Костите изстъргаха една в друга, а тя стисна гръбнака му и изтръгна няколко от прешлените.

Съществото се разпадна с шумно тракане. Шайзан се изправи с леко олюляване. Бе изгубила прекалено много кръв. Движенията ѝ започваха да стават мудни. Кога бе изпуснала камата? Трябва да се беше изплъзнала от пръстите ѝ, когато притисна скелетала към стената.

Наложи си да се съсредоточи. Оставаше едно.

То се втурна към нея с по един меч във всяка ръка. Тя се спусна напред, за да навлезе в обсега му, преди то да може да замахне, и го стисна за костите над лактите. Не можеше да ги издърпа от раменните стави — не и от този ъгъл. Изръмжа от усилие и задържа остриетата на мечовете встрани от себе си. Но едва. Силите я напускаха.

Изчадието натисна напред с всички сили. Шайзан изскърца със зъби. От ръката и хълбока ѝ течаха вадички кръв.

Заби челото си в черепа на съществото.

В действителност, този вид удар далеч не беше толкова ефективен, колкото в историите и приказките. Причерня ѝ пред очите, свлече се на колене и си пое дъх с хриптене. Скелеталът се срути на земята пред нея, а пукнатият му череп се търкулна настрани — ударът го бе откачил от шията. По лицето на Шайзан се стичаше кръв. Бе наранила кожата на челото си, а нищо чудно и да беше пукнала и собствения си череп.

Падна на едната си страна. Бореше се да остане в съзнание.

Тъмнината бавно отстъпи.

Дойде на себе си сред пръснатите кости в иначе празния каменен коридор. Единственият цвят бе червеното на кръвта ѝ.

Бе спечелила. Още едно преодоляно предизвикателство. Нададе бойния възглас, на който я бе научило приемното ѝ семейство, а след това взе камата и отряза няколко парчета от блузата си, за да превърже раните си с тях. Кръвозагубата ѝ беше тежка. Дори жена с нейното обучение не би могла да издържи на повече битки в същия ден. Не и трудни такива.

Успя да се изправи на крака и да вземе плаща на Зу — все още парализиран от болката, той бе вперил в нея изумен поглед. Шайзан събра и петте черепа на любимците на Кръвноотпечатващия в плаща и върза краищата му.

Когато приключи, продължи напред по коридора, като се опитваше да демонстрира сила и увереност вместо изтощението, замайването и болката, които всъщност изпитваше.

„Трябва да е някъде тук…“

Отвори рязко вратата на един от килерите в дъното на коридора и откри Кръвноотпечатващия на пода вътре. Очите му още бяха оцъклени от потрес, задето бе изгубил всичките си любимци така бързо един след друг.

Шайзан го стисна за предницата на ризата и го вдигна на крака. От усилието отново ѝ причерня пред очите. „Внимавай.“

Кръвноотпечатващият изхленчи.

— Върни се в блатото си — изръмжа тихо Шайзан. — Онази, която те чака, не се интересува, че си в столицата или че печелиш толкова много пари, или че правиш всичко това за нея. Иска само да се прибереш у дома. Затова ти пише писма с такъв тон.

Шайзан каза това заради Шай, която иначе би се почувствала гузно.

Мъжът се втренчи в нея объркано.

— Откъде… Ааргх!

Последното възклицание бе предизвикано от резкия удар на камата в крака му. Шайзан пусна ризата му, и той падна на пода.

— Сега — добави тя меко, като се наведе към него, — и аз имам от твоята кръв. Не ме преследвай. Видя какво направих с любимците ти. На теб ще сторя и по-лошо. Ще взема черепите, за да нямаш възможността да ги пратиш по петите ми отново. Връщай. Се. У. Дома.

Той събра сили да кимне едва-едва и тя го остави да трепери от страх и болка на земята, хванал окървавения си крак. Скелеталите бяха пропъдили всички наоколо, включително и стражниците. Шайзан се запъти с тежки стъпки към конюшните, но спря и се замисли. Не беше чак толкова далеч…

„Изгуби толкова много кръв, че си вече полумъртва“, каза си. „Не бъди глупава.“

Но все пак реши да бъде.

Малко по-късно, Шайзан влезе в конюшнята и откри само двама наплашени прислужника. Избра най-отличителния на външен вид кон от всички. И именно затова — защото яздеше коня на Зу, наметнала плаща му, — тя успя да препусне през портите на града и да изчезне, без да се опита да я спре жива душа.

— Истината ли ми каза тя, Гаотона? — попита Ашраван, загледан в отражението си в огледалото.

Гаотона вдигна поглед. „Дали, наистина?“, зачуди се. С Шай никога не можеше да бъде сигурен.

Ашраван бе настоял да се облече сам, въпреки че явно бе отслабнал от дългото лежане. Гаотона бе седнал наблизо и се опитваше да се ориентира сред бурята от различни чувства, които бушуваха в него.

— Гаотона? — попита Ашраван, като се обърна към него. — Бил ли съм ранен, както твърдеше онази жена? Обърнал си се към една Фалшификаторка да ме излекува, вместо към обучените ни Преотпечатващи?

— Да, Ваше Величество.

„Израженията на лицето“, помисли си арбитърът. „Как е успяла да ги възпроизведе така точно? Начинът, по който смръщва вежди, точно преди да зададе въпрос? Начинът, по който накланя глава, когато не му отговарят незабавно. Стойката му, начинът, по който маха с пръсти, когато говори за нещо, което според него е особено важно…“

— Фалшификаторка от май-понски произход — продължи императорът, докато пъхаше ръцете си в ръкавите на обтъканата си със злато връхна одежда. — Не виждам защо е било необходимо да прибягвате до такова нещо.

— Беше ранен прекалено тежко. Не беше по силите на Преотпечатващите ни да те излекуват.

— Мислех, че са способни на всичко.

— Ние — също.

Императорът погледна червения печат на ръката си. Изражението му охладня.

— Това ще ми бъде като окови, Гаотона. Ще бъде бреме.

— Ще го понесеш.

Ашраван се обърна към него.

— Виждам, че смъртната опасност, надвиснала над живота на господаря ти, не те е накарала да се отнасяш към него с по-дълбоко уважение, старче.

— Напоследък се чувствам много уморен, Ваше Величество.

— Съдиш ме — рече Ашраван и се обърна отново към огледалото. — Както винаги. Пресвети дни! Някой ден ще се отърва от теб. Разбираш това, нали? Ако не бяха отдавнашните години, в които ми служеше вярно, отдавна вече щях да съм те изхвърлил.

Беше просто главозамайващо. Това наистина беше Ашраван — Фалшификация толкова умела и съвършена, че Гаотона никога не би се досетил за истината, ако вече не я знаеше. Искаше му се да вярва, че душата на императора все още е обитавала тялото му и че печатът просто я е… разкрил отново.

Това би било много удобна самозаблуда. Може би наистина щеше да повярва в нея след време. За съжаление, обаче, бе виждал очите на императора преди. И знаеше… знаеше какво е направила Шай.

— Ще отида при останалите арбитри, Ваше Величество — каза Гаотона и се изправи на крака. — Ще искат да ви видят.

— Добре тогава. Свободен си.

Гаотона закрачи към вратата.

— Гаотона.

Старецът се обърна.

— Три месеца на легло — каза императорът, загледан в отражението си в огледалото, — и на никого не е било позволено да ме вижда. Преотпечатващите не са могли да помогнат с нищо. А те могат да излекуват всяка обикновена рана. Но се е случило нещо с ума ми, нали?

„Не трябваше да се досеща за това“, помисли си Гаотона. „Тя каза, че няма да го втъкава в душата му.“

Но Ашраван бе притежавал остър ум. Дълбоко в себе си, той бе наистина прозорлив — от самото начало. Шай го беше възстановила такъв, какъвто е бил — нямаше как да го спре да не мисли.

— Да, Ваше Величество — отговори арбитърът.

Ашраван изръмжа.

— За твое щастие, рискованото ви решение се е оказало правилно. Но е възможно да сте съсипали предишната ми способност да мисля. Възможно е да сте продали самата ми душа. Не знам дали да ви накажа, или да ви наградя, задето сте поели такъв риск.

— Уверявам ви, Ваше Височество — каза Гаотона на излизане, — че вече преживях няколко месеца, които бяха за мен като най-строгото наказание и най-голямата награда едновременно.

И напусна стаята, като остави императора да се взира в огледалото и да размишлява над огромните последици от току-що наученото.

За добро или за лошо, императорът им се беше завърнал.

Или поне — едно негово копие.