Друговремец

35. ЗАТВОРЪТ УЕНТУЪРТ

Сър Флетчър Гордън беше нисък, пълен мъж, с раирана жилетка, която му пасваше като втора кожа. С тесни, отпуснати рамене и изпъкнал корем, той приличаше по-скоро на голяма шунка, настанена в стола на управителя на затвора.

Плешивата глава и наситенорозовата кожа с нищо не променяха впечатлението, макар никоя шунка да не можеше да се похвали с такива яркосини очи. Преобръщаше листата на бюрото си с показалец, бавно и преднамерено.

- Да, ето - рече след почти безкрайна пауза, в която четеше една и съща страница отново и отново. - Фрейзър, Джеймс. Обвинен в убийство. Осъден на обесване. Сега, къде е заповедта за екзекуцията? - Отново направи пауза, докато се взираше късогледо в листата. Впих пръсти в чантичката си и се насилих да остана безизразна.

- А, да. Дата на екзекуцията, двайсет и трети декември. Още е при нас.

Отпуснах пръсти, разкъсвана между щастие и паника. Беше още жив - за още два дни. И беше наблизо, някъде в същата сграда. Информацията премина през мен като прилив на адреналин и ръцете ми се разтрепериха.

Представих се като английска приятелка на рода Фрейзър и успях лесно да вляза в Уентуърт, както и да стигна до офиса на цивилния управител на затвора. Беше опасно да искам да видя Джейми - не знаеше за прикритието ми и можеше неволно да ме издаде. Но пък и аз можех да се издам. Не бях сигурна дали ще запазя крехкия си самоконтрол, ако го видя. Но следващата стъпка неизменно бе да открия къде е - в този огромен каменен лабиринт шансовете ми клоняха към нула.

Сър Флетчър се намръщи замислено. Очевидно смяташе молбата ми просто за неудобство, но не беше и безчувствен. Накрая поклати глава с нежелание.

- Не, драга. Боя се, че не мога да го позволя. Много сме препълнени в момента и нямаме достатъчно пространство, за да разрешим лични разговори. А този човек в момента е - и той прегледа отново купчината листа - в една от големите килии в западния сектор, с още няколко осъдени престъпници. Ще е много опасно да го посетите там или да го посещавате изобщо. Мъжът е опасен престъпник, разбирате - тук пише, че го държим във вериги.

Отново стиснах чантата - този път за да не го ударя.

Той поклати пак глава и дебелият му гръден кош се надигна и отпусна трудно.

- Не. Ако бяхте роднина от първо коляно, може би... - Вдигна глава, премигвайки. Стиснах здраво челюст, решена да не се издавам. Но предвид условията, можеше да се очаква лека демонстрация на тревога.

- Но може би, драга... - Сякаш го обзе ненадейно вдъхновение. Стана с мъка и отиде до една вътрешна врата, където стоеше униформен страж. Промълви му нещо, а мъжът кимна и отиде някъде.

Сър Флетчър се върна на бюрото си, като пътьом взе от един шкаф гарафа и две чаши.

Приех предложението му да пийна малко бордо - определено имах нужда.

Когато стражът се върна, бяхме вече на втората чаша. Влезе, без да се церемони, остави пред управителя дървена кутия и излезе. Улових погледа му и свенливо сведох очи. Носех рокля, взета назаем от позната на Рупърт в едно от градчетата наблизо - от аромата, пропил се в роклята и чантичката, имах добра представа какво работи въпросната дама. Само се -надявах стражът да не го е досетил.

Сър Флетчър пресуши чашата си, остави я и придърпа кутията. Беше обикновена, нелакирана, с плъзгащ се похлупак, с тебешир на нея пишеше ФРЕЙЗЪР

Сър Флетчър го отмести, взря се за миг вътре, затвори кутията и я бутна към мен.

- Личните вещи на затворника - обясни. - Обикновено ги изпращаме след екзекуцията на посочения като най-близък роднина. Но този човек - и управителят поклати глава - е отказал да каже каквото и да било за семейството си. Отчуждени са явно. Не е необичайно, разбира се, но е жалко. Колебая се да ви помоля за това, госпожо Бюшамп, но ми се стори, че щом се познавате със семейството, може би ще поемете отговорността да предадете вещите му на подходящия човек?

Нямах доверие на собствения си глас, но кимнах и заврях нос в бордото си.

Сър Флетчър изглеждаше облекчен, дали защото се бе отървал от кутията, или защото скоро щях да си ходя. Отпусна се назад, хриптейки леко, и ми се усмихна широко.

- Много мило от ваша страна, госпожо Бюшамп. Знам, че подобно нещо може да е болезнено за толкова чувствителна жена, но си представям каква жертва правите, уверявам ви.

- Н-н-няма проблем - заекнах. Успях да се изправя и да взема кутията. Беше двайсет на петнайсет сантиметра, дълбока около десетина. Малка, лека кутия, в която се намираха останките от живота на човек.

Знаех какво съдържа. Три риболовни канапа, навити старателно; коркова тапа със забити в нея кукички; кремък и огниво; малко парче счупено стъкло с износени ръбове; най-различни камъчета, интересни на вид или на пипане; изсушен крак на къртица, като талисман срещу ревматизъм. Библия - или може би му бяха позволили да я задържи? Надявах се. Пръстен с рубин, ако не го бяха откраднали. И малка дървена змия от черешово дърво с името ЗАНИ, издълбано от долната страна.

Спрях на вратата и сграбчих рамката, за да се закрепя.

Сър Флетчър, който ме следваше, за да ме изпрати, моментално се озова до мен.

- Госпожо Бюшамп! Зле ли ви е, драга? Страж, стол!

Усещах игличките на студената пот по лицето си, но успях да се усмихна и да отпратя войника със стола. Исках да се измъкна оттам - трябваше ми свеж въздух, в големи количества. И да съм насаме, за да поплача.

- Не, съвсем добре съм - рекох, опитвайки се да звуча убедително. - Просто тук... малко е задушно. Не, съвсем ще се оправя. Конярът ми ме чака долу

Насилих се да се изправя и да се усмихна - и ми хрумна нещо. Може би нямаше да помогне, но нямаше и да навреди.

- О, сър Флетчър...

Още разтревожен от вида ми, той бе олицетворение на галантността и вниманието.

- Да, драга?

- Хрумна ми... Колко е тъжно за млад мъж в тази ситуация да е така отчужден от семейството си. Реших, че може би... ако иска да им пише... може би помирително писмо? Ще се радвам да го доставя на... на майка му.

- Вие сте самата загриженост, драга. - Сър Флетчър се поразведри, когато разбра, че все пак няма да се строполя на килима. - Разбира се. Ще попитам. Къде сте отседнала, драга? Ако има писмо, ще наредя да ви го донесат.

- Ами... - Справях се все по-добре с усмивката, макар още да я чувствах като залепена на лицето си. - Не е много ясно, защото в градчето имам неколцина роднини и ще отсядам при всеки от тях по ред, за да не ги обидя. - Успях да се позасмея. - Така че, ако не ви е проблем, може би конярът ми би могъл да дойде и да попита от мое име за писмото.

- Да, разбира се. Чудесен план, драга моя. Чудесен!

След бърз поглед към гарафата той ме хвана под ръка, за да ме изпрати до предната порта.

- По-добре ли си, моме? - Рупърт отмести воала коса от лицето ми. - Приличаш на недосварен бекон. Ето, пийни си още.

Поклатих глава, за да откажа манерката с уиски, и поизправих гръб, като избърсах лице с мокрия парцал, който бе донесъл.

- Не, вече съм добре. - Съпроводена от Мърто, който се преструваше на мой коняр, едва изчаках да се скрием от погледа на пазачите на предната порта, преди да се свлека в снега и да повърна. Останах там и заридах, стиснала кутията на Джейми, докато Мърто не ме вдигна на ръце, принуди ме да се кача на коня и ме поведе към малкия хан в градчето Уентуърт, където Рупърт ни беше намерил стаи. Бяхме на горния етаж, а оттам затворът се виждаше в сгъстяващия се мрак.

- Мъртво ли е момчето, значи? - Широкото лице на Рупърт, скрито наполовина в брадата му, беше сериозно и загрижено, без следа от обичайната клоунада.

Поклатих глава и събрах въздух, за да изрека:

- Още не.

Когато чу историята ми, Рупърт бавно закрачи из стаята, като издуваше и всмукваше бузи, мислейки. Мърто, както обикновено, стоеше неподвижно, а лицето му не издаваше никакво притеснение. От него би излязъл страхотен покерджия, помислих си.

Рупърт се върна и се отпусна на леглото до мен с въздишка.

- Е, още е жив, това е най-важното. Но проклет да съм, ако имам представа какво да правим. Няма как да влезем там.

- Има как - рече Мърто изведнъж. - Благодарение на идеята на момето за писмото.

- Хммм. Но ще пуснат само един. И то до кабиета на управителя. Но да, това е някакво начало. - Рупърт извади камата си и се почеса под брадичката с върха й. - Но мястото е твърде голямо за претърсване.

- Знам къде е - добавих, ободрена от плановете, които крояхме, както и от това, че спътниците ми нямаха намерение да се отказват, колкото и безнадеждно да изглеждаше начинанието ни. - Поне знам в кое крило на затвора е.

- Хм, така ли? Хммм. - Върна камата на мястото й и продължи да крачи, като спря, за да попита: - Колко пари имаш, моме?

Извадих торбичката на Дугал, парите на Джени и перления си наниз. Рупърт ми върна перлите, но взе двете кесии, като изсипа в дланта си монетите.

- Това ще свърши работа - каза и ги подрънка преценяващо. Обърна поглед към близнаците Коултър. - Вие двамата, Уили и аз. Джон и Мърто ще останат при девойчето.

- Къде ще ходиш? - попитах.

Прибра монетите в кожената си торба, като задържа една и я подхвърли във въздуха.

- Ами... - започна неопределено. - Тук има още един хан, в другия край на градчето. Пазачите от затвора ходят там след работа, защото им е по-близо и питиетата са с някое пени по-евтини.

Подхвърли монетата с палец, завъртя длан и я улови между два пръста.

Започна да ми се изяснява какво възнамерява да прави.

- Така ли? - попитах. - А дали не играят и карти, как мислиш?

- Не знам, моме, не знам. - Той отново подхвърли монетата и плесна с ръце, като я улови между тях. После ги разпери - нямаше я. Усмихна се и зъбите му се белнаха в черната брада. - Но ще отидем да проверим, нали?

Щракна с пръсти и монетата отново се появи между тях.

Малко след един следобед на следващия ден преминах отново под вертикалната решетка на портата на затвора, която стоеше още от построяването му в края на шестнайсети век. Не бе загубила почти нищо от заплашителния си вид през следващите двеста години и аз докоснах камата в джоба си за кураж.

Според информацията, която Рупърт и хората му бяха успели да изтръгнат от пазачите по време снощната си мисия, сър Флетчър вече трябваше да е започнал обеда си. Рупърт и другите се бяха прибрали почти призори, със зачервени очи и вмирисани на бира. На многото ми въпроси той отвърна само:

- О, моме, за да победиш, ти трябва само късмет. За да загубиш, ти е нужно умение!

После се сви в един ъгъл и моментално заспа, като ме остави да кръстосвам пода нетърпеливо, както бях правила цяла нощ.

Събуди се час по-късно, с ясен поглед и ясна глава, и ми изложи в общи линии плана, който щяхме да изпълним.

- Сър Флетчър не позволява на никого да го прекъсва, докато се храни - започна. - Който иска да говори с него, трябва да чака. След обеда има навика да се прибира в покоите си и да подремва.

Мърто, в ролята на мой коняр, бе пристигнал четвърт час преди мен. Бяха го пуснали без проблеми. Както и очаквахме, бяха го приели в кабинета на сър Флетчър и го бяха накарали да почака. Трябваше, докато е сам, да претърси стаята, първо за план на западното крило, а след това, за всеки случай, за ключовете за килиите.

Когато минах през портата, позабавих ход и вдигнах лице към небето, за да преценя колко е часът. Ако пристигнех, преди сър Флетчър да започне обяда си, можеше да ме покани да се присъединя, което щеше да е крайно неудобно. Но пазачите бяха казали на Рупърт, че навиците на управителя са неотменими: точно в един следобед биеше звънчето, а пет минути по-късно се сервираше супата.

Пазачът на входа беше същият като предния ден. Изглеждаше изненадан, но ме посрещна любезно.

- Колко неприятно - рекох му, - наредих на коняра си да донесе малък подарък на сър Флетчър, задето вчера беше толкова мил с мен. Но разбрах, че глупецът е тръгнал насам и го е забравил, та трябваше да го последвам. Пристигнал ли е вече? - Показах малкия пакет, който носех със себе си, и се усмихнах. Помислих си, че много би помогнало, ако имах трапчинки. Трябваше да мина само с бляскавите си зъби.

Като че ли свърши работа. Пуснаха ме и ме поведоха през коридорите на затвора към кабинета на управителя. Макар тази част от крепостта да бе добре обзаведена, трудно можеше да се сбърка с нещо различно от затвор. Витаеше някаква миризма - така си представях миризмата на нещастието и страха, макар че едва ли е било повече от смрадта на мухъл и липсата на канализация.

Пазачът ми позволи да тръгна пред него и ме следваше на няколко крачки, за да не настъпва наметалото ми. И по-добре, защото свих зад ъгъла преди кабинета на сър Флетчър и видях как Мърто влачи през отворената врата един от пазачите.

Отстъпих назад и пуснах пакета на каменния под. Последва звън на строшено стъкло и замириса силно на прасковено бренди.

- О, божичко - възкликнах, - що за глупост сторих?

Докато пазачът викаше един затворник да разчисти парчетата, промълвих нещо в смисъл, че ще изчакам управителя в кабинета му, вмъкнах се в стаята и бързо затворих вратата.

- Какво, по дяволите, си направил? - просъсках на Мърто. Зает да претърсва тялото, той вдигна поглед към мен, без да се стеснява от тона ми.

- Сър Флетчър не държи ключове в кабинета си - съобщи ми тихо, - но този младеж тук има една връзка.

Издърпа ги от мундира на момчето, като внимаваше да не се раздрънчат.

Приклекнах зад него.

- О, прекрасно! - Хвърлих едно око на проснатия войник. Още дишаше. - А план на затвора?

Мърто поклати глава.

- И това не намерих, но моят приятел тук ми каза туй-онуй, докато чакахме. Килиите на осъдените са на този етаж, по средата на западния коридор. Разбрах, че са три, но не посмях да питам повече. Ставах подозрителен.

- Достатъчно е, надявам се. Добре, дай ми ключовете и изчезвай.

- Аз ли? Ти трябва да се махаш, моме, и то веднага.

Той погледна към вратата, но оттам не се чуваше нищо.

- Не, трябва да съм аз. - Отново посегнах към ключовете и рекох нетърпеливо: - Слушай, ако те намерят да се шляеш по коридорите с връзка ключове, а видят този пазач тук изпънат като скумрия, с нас е свършено. Така де, ако съм те видяла, защо не съм вдигнала врява? -Взех ключовете и ги натъпках в джоба си, не без затруднения.

Мърто още изглеждаше скептичен, но се беше изправил.

- А ако заловят теб? - попита.

- Ще припадна - отвърнах уверено. - Когато в крайна сметка се възстановя, ще кажа как съм те видяла да убиваш пазача и съм избягала ужасена, накъдето ми видят очите. Изгубила съм се, търсейки помощ.

Той кимна бавно.

- Добре, хубаво.

Отиде до вратата и спря.

- Но защо съм... аха! - Бързо прекоси стаята до бюрото и се зае да вади чекмеджетата. Разбъркваше съдържанието им с една ръка, а с другата го пръскаше по земята. - Кражба.

- Ако е кражба, не трябва ли да вземеш нещо? - предложих, търсейки с поглед нещо малко и преносимо. Вдигнах една емайлирана кутия за енфие. - Може би това?

Той махна нетърпеливо да я оставя и погледна през открехнатата врата.

- Не, моме! Ако разберат, че съм откраднал нещо, може да ме обесят. При опит за кражба е само бичуване или осакатяване.

- О... - Оставих бързо кутията и застанах зад него, като се взирах над рамото му Коридорът изглеждаше празен.

- Ще изляза пръв - каза той. - Ако срещна някого, ще им привлека вниманието. Преброй до трийсет и ме последвай. Ще се срещнем в малкия лес на север оттук. - Отвори вратата, спря се и се обърна. - Ако те заловят, не забравяй да изхвърлиш ключовете.

Преди да му отвърна, той се плъзна през прага като змиорка и продължи безшумен като сянка по коридора.

Сякаш цяла вечност търсих западното крило, криввайки ту насам, ту натам из коридорите на стария замък, озъртах се по ъглите и се криех зад колоните. Срещнах само един пазач и успях да му се изплъзна, като се скрих зад един ъгъл и се притиснах към стената с разтуптяно сърце, докато отмине.

Когато обаче открих западното крило, не се усъмних, че съм на правилното място. В коридора имаше три големи врати, всяка с малък зарешетен прозорец, през който не се виждаше почти нищо.

- Ала, бала, ница - измърморих си и се упътих към централната килия. Ключовете нямаха надписи, но бяха с различен размер. Един от трите големи щеше да пасне. Разбира се, беше третият. Поех си дълбоко дъх, когато бравата изщрака, и избърсах потните си ръце в полата. Отворих.

Заоглеждах с неистово нетърпение смърдящата купчина тела в килията, пристъпвах над протегнати ръце и крака, избутвах от пътя си тежки торсове, които се движеха с влудяваща мудност. Раздвижването, причинено от ненадейното ми появяване, ставаше все по-осеазаемо - спящите по мръсотията на пода се събудиха и станаха, а изуменият шепот се усилваше. Някои от мъжете бяха приковани към стените - веригите скърцаха и дрънчаха в сумрака. Сграбчих един от стоящите, кафявобрад мъж с опърпана сиво-зелена наметка. Костите на ръката, която бях хванала, се усещаха под кожата. Англичаните се скъпяха с храната за затворниците.

- Джеймс Фрейзър! Голям и червенокос! В килията ли е? Къде е?

Мъжът вече се движеше към изхода с останалите, които не бяха приковани към стената, но за миг ме погледна. Затворниците вече бяха схванали какво се случва и наизлизаха на талази през отворената врата, оглеждаха се и си мърмореха един на друг.

- Кой? Фрейзър? А, отведоха го тази сутрин. - Мъжът сви рамене и избута ръцете ми, за да се отскубне от мен.

Стиснах колана му.

- Къде са го отвели? Кой?

- Не знам къде. Беше оня капитан, Рандал. Цяло ръмжило беше.

Той нетърпеливо се извърна от мен и пое устремено към вратата.

Рандал. За миг останах потресена, блъскана от бягащите мъже и глуха за виковете на прикованите. Накрая се отърсих от ступора и се опитах да помисля. Джорди наблюдаваше замъка от изгрев-слънце. Никой не си беше тръгвал оттук тази сутрин, с изключение на няколко души от кухнята, за да купят храна. Значи още бяха наоколо.

Рандал беше капитан - вероятно най-високопоставеният човек в гарнизона, с изключение на сър Флетчър. Значи можеше да изиска подходящо място, където да измъчва някой затворник.

А в това не се и съмнявах. Дори ако всичко завършеше с бесило, мъжът, който бях видяла във форт Уилям, бе котка по природа. Не можеше да устои на възможността да си поиграе с жертвата си, както не можеше да промени лицето си или цвета на очите си.

Поех си дълбоко дъх и изтласках на заден план всяка мисъл какво би могло вече да се е случило с Джейми. Поех решително напред и се сблъсках с един английски войник. Той залитна назад с малки стъпчици, за да възстанови равновесието си. Самата аз залитнах неконтролируемо към касата на вратата и цялата ми лява страна изтръпна, когато ударих главата си. Сграбчих рамката, за да не падна, а над бученето в ушите си чух и гласът на Рупърт отпреди няколко месеца: Имаш предимството на изненадата, моме. Използвай го!

Не бе много ясно кой е по-изненадан. Затършувах бясно за камата в джоба си, проклинайки се за глупостта да вляза в килията без извадено оръжие.

Английският войник също вече стоеше здраво на краката си, но ме зяпаше изумен. Въпреки това усещах как мигът отлита. Зарязах търсенето на джоба, наведох се и извадих от чорапа си ножа, който ми беше дала Джени, като продължих движението си със замах право нагоре. Острието посрещна напредващия войник точно под брадичката, докато посягаше към колана си. Вдигна ръце към гърлото си и с изненадан поглед се свлече назад и надолу по стената, докато животът му изтичаше. И той като мен бе дошъл да провери какво става, без да извади оръжие, и това му беше струвало скъпо. Мен съдбата ме беше пощадила - но не можех да си позволя повече грешки. Цялата изстинала отвътре, пристъпих през треперещото тяло, като внимавах да не го поглеждам.

Спуснах се по коридор. На завоя преди стълбите имаше местенце, където не се виждах нито от едната, нито от другата страна. Отпуснах се на стената и си позволих за миг да се разтреперя.

Избърсах ръце в полите си и най-сетне намерих камата. Вече беше единственото ми оръжие - нито имах време, нито нерви да си върна малкия нож. И по-добре, помислих си, търкайки пръсти в корсета си - имаше изненадващо малко кръв и се ужасявах от мисълта как ще плисне, ако издърпам оръжието.

Стиснах камата и огледах предпазливо коридора. Затворниците, които бях освободила, бяха тръгнали наляво. Нямах представа накъде са се запътили, но вероятно щяха да държат охраната заета. Нямах причина да избирам конкретна посока, освен една - да се отдалеча от суматохата, която биха причинили.

Светлината от тесните прозорчета падаше косо зад мен. Значи това беше западната част на замъка. Трябваше да не губя ориентация, защото Рупърт щеше да ме чака при южната порта.

Стълби. Насилих се да мисля логично, за да разбера какво трябва да търся. Ако искаш да измъчваш някого, би си потърсил уединено място, което не пропуска много звуци. И по двата параграфа някоя отдалечена тъмница би свършила най-добра работа. А тъмниците в подобни крепости обикновено бяха под земята, където тоновете пръст заглушаваха всякакви викове, а мракът криеше жестокостта в очите на изтезателя.

Стената започна да се заобля в края на коридора - значи бях стигнала една от ъгловите кули. А кулите имаха стълбища.

Спираловидните стълби се показаха след още един завой, а пътят надолу замайваше главата, лъжеше окото и кълчеше глезените. Спускането от относително светлите горни части на крепостта към почти пълния мрак на стълбището още повече затрудняваше преценката ми кога да пристъпвам надолу. Подхлъзнах се няколко пъти, като охлузих кокалчетата си и дланите си на каменните стени.

От един от тесните прозорци, разположени на равни интервали в стената, се виждаше главният двор. Сега поне имах ориентир. Малка групичка войници се бяха строили за проверка, но явно не за да наблюдават обесване на шотландски бунтовник. На двора наистина имаше черно, зловещо бесило - но празно засега. Гледката беше като удар в стомаха. Утре сутрин. Продължих по-бързо по стълбите, пренебрегвайки охлузванията и ожулванията.

Стигнах до долния край и спрях, за да се заслушам. Навред се стелеше мъртвешка тишина, но по стойките на стените бяха окачени факли и багреха гранита в червено. Между вирчетата трепкаща светлина имаше празни, изцяло черни пространства, а димът се кълбеше по сводестия таван.

Оттук имаше само една посока. Тръгнах, готова да пронижа още някого с камата. Усещането беше почти призрачно. И преди бях обикаляла подобни тъмници, като турист заедно с Франк. Но тогава масивният гранит бе лишен от страховитостта си, защото по него грееха флуоресцентни лампи. Помня как въпреки това се свивах по-далеч от малките влажни килийки, излезли от употреба преди повече от век. Тогава си мислех, че добре мога да си представя мъченията от онези дни - заради дебелите врати и ръждавеещите окови. Сега, докато търсех Джейми, бях готова да се изсмея на някогашната си наивност. Както беше казал Дугал, за някои неща въображението просто не стигаше.

Минавах на пръсти покрай залостени врати, дебели десетки сантиметри - достатъчно, за да не се чува нищо от другата страна. Привеждах се почти до пода и проверявах дали отдолу не се процежда светлина. Може да затвориш някого и да го оставиш да гние в мрак, но Рандал щеше да има нужда от светлина, за да вижда какво прави. Подът лепнеше от наслоена с години мръсотия. Явно тази част на затвора не се използваше. Но пък факлите показваха, че някой е тук.

Под четвъртата поред врата видях каквото търсих. Заслушах се, приклекнала на пода, но чух само лекото припукване на пламъци.

Вратата беше отключена. Открехнах я и внимателно погледнах вътре. Джейми седеше на пода до стената, свит на топка, с глава между коленете. Беше сам.

Стаичката беше малка, но добре осветена, с уютен на вид мангал, където гореше весел огън. Като за тъмница беше извънредно удобно - каменният под беше почти чист и до едната стена имаше походно легло. Видях и два стола и маса, на която имаше няколко предмета, включително голяма калаена манерка и рогови чашки. След гледките на капещи стени и тупуркащи плъхове това беше изумително. Хрумна ми, че може би войниците от гарнизона са си направили това местенце, за да си канят гостенки - определено имаше предимство пред общите помещения в казармените сгради.

- Джейми! - прошепнах рязко. Не вдигна глава и не ми отвърна - обзе ме страх. Затворих светкавично вратата зад себе си и бързо прекосих стаята. Докоснах го по рамото.

- Джейми!

Той вдигна глава - лицето му беше мъртвешки бледо, небръснато и покрито със студена пот, която се беше пропила в косата и ризата му. Тъмницата смърдеше на страх и повръщано.

- Клеър! - изпъшка той пресипнало през сухи устни. - Как така си... трябва да се махаш веднага. Скоро ще се върне.

- Не говори глупости. - Преценявах ситуацията възможно най-бързо, с надеждата, че съсредоточаването върху непосредствената задача ще облекчи буцата в гърлото ми и по-голямата в стомаха ми.

Беше прикован за глезена към стената, но само това. Насред пръснатите по масата предмети обаче имаше парче въже, което определено бе използвано - по лактите и китките на Джейми личаха белези.

Състоянието му ме объркваше. Очевидно не беше на себе си и всяка фибра на тялото му говореше красноречиво за огромна болка, но не виждах очевидни щети. Нямаше кръв и видими рани. Приклекнах и методично изпробвах ключовете един по един върху оковата на глезена му.

- Какво ти е сторил? - попитах, без да повишавам тон, от страх, че Рандал ще се върне.

Джейми се поклащаше на място със затворени очи, а потта се събираше на стотици перлени капчици по кожата му. Явно скоро щеше да припадне, но за миг отвори очи. С невероятно внимание и с помощта на лявата си ръка повдигна това, което къташе в скута си. Беше дясната му ръка, почти неразпознаваема. Гротескно подута, сега представляваше подпухнала торба, цялата на червени и морави петна, а пръстите висяха под ненормални ъгли. През кожата на средния пръст се подаваше бяла костица, а между кокалчетата се процеждаше кръв. Самите кокалчета бяха изгубили всякаква форма.

Човешката ръка е деликатно чудо на природата, сложна система от стави и мускули, контролирани от милиони нервни окончания, и е изключително чувствителна. Един-единствен счупен пръст е достатъчен, за да превърне силен мъж в хленчеща развалина.

- Отплата - каза Джейми, - за носа, с лихвите. - Огледах ръката му и казах с глас, който сама не познах: - Ще го убия.

Устата на Джейми трепна и сянка на веселие си проби път през болката.

- Добре, аз ще ти държа наметалото, сасенак - прошепна той. Отново затвори очи и се отпусна на стената, напълно неспособен да се възпротиви на присъствието ми. Заех се пак за работа, щастлива да видя, че ръцете ми вече не треперят. Страхът го нямаше, заменен от сияйна ярост.

Вече бях минала през всички ключове два пъти и все така не откривах този, с който да отключа оковите. Ръцете ми се потяха и парчетата желязо се плъзгаха през пръстите ми като малки рибки, докато отново изпробвах най-вероятните. Сподавените ми ругатни извадиха Джейми от вцепенението му и той бавно се приведе, за да види какво правя.

- Не ти трябва точен ключ - каза той, като подпря рамо на стената, за да не падне. - Ако някой от тях влезе по цялата си дължина, можеш да отвориш ключалката, като го удариш силно по главата.

- И преди ли си виждал такава ключалка? - Исках да стои буден и да говори. За да се измъкнем, трябваше да може да ходи.

- Бях съм окован със същата. Когато ме доведоха, ме заключиха в една голяма килия с още много други. До мен беше заключено едно момче на име Райли, от Лейнстър. Каза, че е бил в повечето затвори в Ирландия и решил да смени обстановката. - Джейми едва говореше. Знаеше, че трябва да събере някакви сили. Успя да се усмихне леко. - Разказа ми за всякакви ключалки и така нататък и ми показа как можем да разбием тези, с които бяхме оковани, ако имаме дълго парче метал, но нямахме.

- Кажи ми тогава. - Усилията да говори го караха да се поти, но изглеждаше по-нащрек. Концентрацията върху ключалката сякаш помагаше.

Следвайки указанията му, открих подходящ ключ и го вкарах колкото можах по-навътре. Според въпросния Райли силен удар по главата на ключа щяло да накара резетата да се отворят. Огледах се за подходящ инструмент.

- Използвай чука на масата, сасенак - каза Джейми. Дочух мрачна нотка в гласа му и погледнах към масата, където се намираше средно голям дървен чук, с омотана с връв дръжка.

- С това ли... - започнах ужасена.

- Да. Подпри оковата на стената, преди да удариш.

Хванах плахо чука. Беше трудно да разположим оковата правилно, тъй като Джеми трябваше да кръстоса крака си под другия и да притисне коляно към стената.

Първите ми два удара бяха твърде слаби и боязливи. Събрах кураж и халосах главата на ключа колкото сила имах. Чукът се плъзна и нанесе кос удар по глезена на Джейми. Той трепна и загуби крехкото си равновесие, като инстинктивно посегна да се подпре с дясната ръка. Нададе нечовешко стенание, ръката му поддаде и той се строполи на пода.

- О, по дяволите! - промълвих. Джейми беше припаднал - не че можех да го виня. Възползвах се от това и завъртях глезена му така, че оковата да е добре опряна. Заблъсках упорито по ключа, но без явен резултат. Обзеха ме мрачни мисли за ирландските ключари, но в този миг вратата внезапно се отвори.

Лицето на Рандал, подобно на това на Франк, рядко издаваше мислите му, представляваше приветлива, непроницаема фасада. В момента обаче обичайното хладнокръвие го изостави и той зяпна на прага, също като мъжа до него. Той беше много едър, с оцапана и неподдържана униформа, изпъкнало чело, сплескан нос и дебели устни - видът му бе характерен за човек с някаква форма на умствена изостаналост. Изражението му не се променяше, докато зяпаше иззад рамото на Рандал. Не показваше интерес нито към мен, нито към безпомощното тяло на пода.

Рандал се опомни и влезе. Приближи се и опипа оковата около глезена на Джейми.

- Повреждаш собственост на Короната, моето момиче. Нарушение, наказуемо от закона, знаеш. Да не говорим, че се опитваш да помогнеш на опасен затворник да избяга. - В бледосивите му очи проблесна веселие. - Ще трябва да ти измислим нещо подходящо. Междувременно....

Изправи ме на крака и изви ръцете ми зад гърба, като върза китките ми с вратовръзката си.

Очевидно нямаше смисъл да се съпротивлявам, но забих пета в пръстите на крака му, колкото да дам воля на яда си.

- Ох!

Той ме блъсна силно в гърба, така че краката ми се удариха в леглото и паднах върху грубите одеяла. Рандал ме изгледа с мрачно задоволство и обърса петното на ботуша си с ленена кърпичка. Върнах му свиреп поглед и той се засмя леко.

- Нямаш страх, признавам ти го. Всъщност добре си пасвате с него. - И кимна към Джейми, който се пораздвижваше. - А не мога да ти направя по-голям комплимент от това. -Внимателно опипа гърлото си, където малко над яката личеше тъмнееща синина. - Опита се да ме убие с една ръка, когато го развързах. И почти успя. Жалко, че не осъзнах, че е левичар.

- Колко неразумно от негова страна - рекох.

- Много - рече Рандал и кимна. - Предполагам, ти няма да си толкова неучтива, нали? Но за всеки случай... - Той се обърна към мъжа, който просто стоеше прегърбен на прага и чакаше заповеди. - Марли, ела и претърси тази жена за оръжия.

Рандал сякаш искрено се наслаждаваше, докато гледаше как Марли тършува нескопосано по мен. Накрая намери камата и я взе.

- Май не ти харесва Марли - каза капитанът, докато наблюдаваше как се опитвам да избегна дебелите пръсти, които ме опипваха твърде интимно. - Жалко. Сигурен съм, че се е прехласнал по теб. Горкият Марли няма късмет с жените. Нали, Марли? Дори блудниците не го искат. - Погледна ме многозначително и се усмихна, като озъбване на вълк. - Твърде им бил голям. А това са силни думи от една блудница, не мислиш ли?

И той повдигна вежди, като направи смисъла на думите си крайно ясен.

Марли, който беше започнал да пъхти, докато ме претърсваше, спря и обърса лигите от устата си. Отдалечих се колкото можах, отвратена.

Рандал продължи:

- Предполагам, че Марли би искал да ти прави компания в личните си покои, когато привършим разговора. Разбира се, след това може да реши да сподели късмета си с приятелите си, но той си знае.

- Какво, не искаш ли да гледаш? - попитах саркастично.

Рандал се разсмя.

- Може да имам, така да се каже, „неестествени влечения“, както навярно си осъзнала. Но признай ми поне добрия вкус. - Той погледна огромния разсилен, отпуснат в мръсните си дрехи и с увиснал над колана корем. Едрите лигави устни мърдаха постоянно, сякаш търсеха някакво парче храна по лицето му, а късите дебели пръсти опипваха чатала на мръсните му панталони. Рандал потрепери леко. - Не. Ти си прекрасна жена, колкото и да си опърничава. Да те гледам с Марли... не, не мисля, че бих искал. Не само от вида му, но и от навиците му има много да се желае.

- И от твоите.

- И така да е. Няма да ти пречат още дълго. - Той направи пауза. - Но все пак бих искал да зная коя си. Очевидно си якобит, но чий? На Марискал? На Сийфорт? Най-вероятно на Ловът, защото си с Фрейзър. - Рандал побутна с ботуша си Джейми, но той още лежеше в несвяст. Дишаше равномерно - може би беше преминал в обикновен сън. Сенките под очите му подсказваха, че е спал твърде малко напоследък.

- Чувам дори, че си вещица - продължи капитанът. Говореше небрежно, но ме наблюдаваше внимателно, сякаш всеки момент можех да се превърна в бухал и да отлетя. - Имало е някакви проблеми в Крейнсмюир, нали? Някой е умрял? Но това, разбира се, са суеверни безсмислици.

Рандал ме изгледа преценяващо.

- Може да ме убедиш да сключим сделка - каза изведнъж. Облегна се назад и почти приседна на масата, подканяйки ме да говоря.

Засмях се горчиво.

- Не бих казала, че съм в позиция да се пазаря, нито пък в настроение за това. Какво можеш да ми предложиш?

Рандал погледна към Марли. Слабоумният не отделяше очи от мен и мърмореше нещо под нос.

- Най-малкото избор. Кажи ми - убеди ме, - коя си и кой те е изпратил в Шотландия. Какво правиш, каква информация даваш и на кого. Кажи ми това и ще те дам на сър Флетчър, вместо на Марли.

Правех всичко възможно да не поглеждам към Марли. Бях видяла гниещите остатъци от зъби, забити в изприщените му венци, и мисълта да ме целува, а камо ли... Сподавих безмилостно по-нататъшната мисъл. Рандал беше прав - не бях страхливка. Но не бях и глупава.

- Не може да ме отведеш при сър Флетчър - казах, - и двамата го знаем. Да ме отведеш и да рискуваш да му разкажа за това? - Кимнах към уютната стаичка, огъня и леглото, към Джейми в краката ми. - Каквито и недостатъци да има, не мога да си представя как би търпял, официално, хората му да измъчват затворници. Дори британската армия трябва да има някакви стандарти.

Рандал повдигна вежди.

- Мъчения ли? А, това. - Махна пренебрежително към ръката на Джейми. - Случайност. Паднал в килията си и го настъпили останалите затворници. Знаеш, че в онези килии е доста претъпкано. - Усмихна се подигравателно.

Мълчах. Сър Флетчър може би щеше да повярва за ръката на Джейми, или пък не, но със сигурност нямаше да повярва на нищо казано от мен, ако ме разкриеха като английски шпионин.

Рандал ме наблюдаваше и следеше за признаци на слабост.

- Е? Изборът е твой.

Въздъхнах и затворих очи, бях се уморила да го гледам. Изборът не беше мой, но и не можех да му кажа защо.

- Няма значение - рекох примирено. - Нищо не мога да ти кажа.

- Помисли още малко. - Изправи се и внимателно пристъпи над безпомощния Джейми, като взе ключ от джоба си. - Марли може да ми трябва за известно време, но след това ще го изпратя в стаята му И теб с него, ако не искаш да ми съдействаш

Приведе се, отключи оковата и вдигна отпуснатото тяло с впечатляваща за толкова слабоват мъж сила. Мускулите на предмишниците му изпъкнаха под снежнобялата риза, докато носеше Джейми към една табуретка в ъгъла. Кимна към кофата наблизо.

- Събуди го - нареди рязко на мълчаливия гигант. Студената вода плисна по камъните и се събра на мръсна локвичка под Джейми. Рандал повтори заповедта, като оглеждаше Джейми, който стенеше слабо и се раздвижваше. Трепна и се закашля след втората кофа вода.

Рандал направи крачка напред, хвана го за косата, дръпна главата му назад и я раздруса като удавено животно, така че капчици мръсна вода пръснаха по стените. Очите на Джейми се отвориха леко. Рандал го блъсна обратно отвратен, обърса ръка в панталоните си и се обърна. Явно беше доловил някакво движение, защото понечи да се обърне отново, но не и преди Джейми да се хвърли напред.

Обхвана врата на Рандал с ръце. Понеже не можеше да си служи с дясната, стисна дясната си китка с лявата и натисна гръкляна му. Докато Рандал моравееше и започваше да се отпуска, Джейми освободи лявата си ръка, колкото да забие юмрук в бъбреците му. Макар и крайно изтощен, имаше достатъчно сили, за да свали Рандал на колене.

След малко го пусна безчувствен и се завъртя към разсилния, който наблюдаваше събитията без никакъв интерес. Макар изражението му да не се промени, той се размърда и взе чука от масата, а Джейми тръгна към него, хванал табуретката със здравата си ръка. На лицето на слабоумния се изписа притъпена предпазливост, докато обикаляха един около друг и търсеха пролука.

По-добре въоръжен, Марли опита да атакува пръв, като замахна към ребрата на Джейми. Той се извъртя и направи залъгващо движение с табуретката, като принуди разсилния да се върне към вратата. Следващият удар на Марли щеше да разцепи черепа на Джейми, ако беше уцелил. Вместо това се разцепи табуретката, от която паднаха седалката и един от краката.

Джейми припряно разби остатъка в стената, за да го превърне в тояга - шейсет сантиметра дълга, с нащърбен край.

Въздухът в килията, наситен с дим от факлите, не помръдваше - чуваха се само пъхтенето на двамата мъже и глухите удари на дърво в плът. Боях се да не разваля концентрацията на Джейми и не смеех да продумам, затова прибрах крака на леглото и се свих срещу стената, за да не му преча.

Виждах ясно - а го виждаше и Марли, ако можех да съдя по леката му усмивка, - че Джейми се уморява много бързо. Изумително беше, че изобщо се крепи на крака. И на трима ни беше ясно, че схватката не може да продължи още дълго. Ако искаше да има шанс за победа, Джейми трябваше да действа скоро. Той пристъпи внимателно към Марли, като го държеше надалеч с къси, пробождащи удари с тоягата си. Изтика го в ъгъла, където онзи нямаше да може замахва добре. Разсилният осъзна по силата на някакъв инстинкт, че точно това ще се случи, и яростно замахна в хоризонтална дъга, очаквайки да върне Джейми няколко крачки назад.

Джейми обаче пристъпи напред и понесе с лявата си страна пълната сила на удара, като същевременно халоса с всички сили Марли по слепоочието. Съсредоточена в случващото се пред мен, не бях обърнала внимание на проснатия край вратата Рандал. Но докато разсилният се клатушкаше и подбелваше очи, по камъните пристъргаха ботуши, а в ухото ми простърга дразгаво дишане.

- Добра схватка, Фрейзър. - Гласът на Рандал хриптеше, но бе все така овладян. - Но май че ти струва няколко ребра, а?

Джейми се облегна на стената. Всяко вдишване бе съпроводено от изхлипване, но още държеше тоягата, притиснал ръка към ребрата си. Сведе поглед, измервайки разстоянието между себе си и Рандал.

- Не се и опитвай, Фрейзър. Ще умре, преди да направиш две крачки.

Тънкото хладно острие се плъзна покрай ухото ми - усещах как върхът му ме бодва по челюстта.

Джейми огледа безстрастно сцената край себе си, още подпрян на стената. Ненадейно се насили да се изправи, олюлявайки се. Тоягата изтрополи по каменния под. Върхът на острието се притисна във врата ми малко по-силно, но иначе Рандал не помръдваше, докато Джейми бавно прекосяваше двата метра до масата, като внимателно се приведе, за да вземе чука. Вдигна го с два пръста пред себе си, за да покаже, че не смята да го използва.

Чукът се стовари на масата пред мен и спря на ръба. В другия край на масата се намираше кошничка с малки пирони, навярно оставена заедно с чука от дърводелците, работили по стаята. Здравата ръка на Джейми стисна ръба на масата. С усилие, за което можех само да гадая, той се отпусна на един стол и преднамерено разпери ръце на дървената повърхност. Чукът беше току пред тях.

През цялото време Джейми не откъсваше поглед от Рандал. Кимна бързо към мен, но без да ме поглежда, и каза:

- Пусни я.

Ножът сякаш се поотдръпна на сантиметър. Гласът на Рандал бе развеселен и любопитен.

- И защо?

Джейми, изглежда, напълно се контролираше въпреки мъртвешката бледност и потта, която се стичаше като сълзи по лицето му.

- Не можеш да заплашваш с нож двама души. Убий жената или се отдръпни от нея и ще те убия.

Говореше тихо, но под акцента му се проточваше стоманена нишка.

- И какво ще ме спре да ви убия един по един?

Изражението на Джейми можеше да се нарече усмивка само защото се показваха зъбите му.

- И какво, да свършиш работата на палача? Трудно ще го обясниш на сутринта, нали? -Кимна към мъжа на пода. - Спомни си, че трябваше да накараш помощничето си да ме върже, преди да ми счупиш ръката.

- Е и? - Ножът не помръдваше край ухото ми.

- Той няма да ти е от полза още дълго.

Беше несъмнено вярно - чудовищният разсилен лежеше по лице в ъгъла и хриптеше накъсано. Тежко сътресение, помислих си автоматично. Вероятен мозъчен кръвоизлив. Не бих се развълнувала, дори да умреше пред очите им.

- Не можеш да ме победиш сам, дори да съм с една ръка. - Джейми бавно поклати глава. -По-едър съм, много по-добър в ръкопашния бой. Ако жената не беше тук, щях да ти взема ножчето и да ти го натикам в гърлото. Ти го знаеш, затова не си я наранил.

- Само че жената е тук. Ти би могъл да я изоставиш, разбира се. Наблизо има изход. Но как ще оставиш жена си - каза, че ти е жена, нали - да умре?

Джейми сви рамене.

- И аз ще умра. Не бих стигнал далеч, след като целият гарнизон ще ме търси. Може би е за предпочитане да ме застрелят на открито, вместо да ме обесят, но няма кой знае каква разлика. - По лицето му пробягна болезнена гримаса и той затаи дъх. Когато отново вдиша, беше повърхностно и запъхтяно. Какъвто и шок да го беше пазил от болката, явно отминаваше.

- Е, май сме в патова ситуация. - Добре оформените думи на Рандал се лееха нехайно. -Освен ако нямаш някакво предложение?

- Имам. Искаш мен. - Джейми звучеше делово. - Пусни жената и може да ме имаш.

Ножът ме одраска по ухото. Процеди се топла кръв. Джейми продължи:

- Прави с мен каквото поискаш. Няма да се противя, дори ще те оставя да ме вържеш, ако сметнеш за нужно. И утре няма да кажа нищо. Но първо искам да знам, че жената се е измъкнала от затвора.

Гледах смачканата ръка на Джейми. Под средния пръст растеше локвичка кръв и осъзнах, че той нарочно го притиска в масата, за да може болката да прояснява съзнанието му. Пазареше се за живота ми с единственото, което можеше да предложи - себе си. Ако сега припаднеше, губеше единствената си възможност.

Рандал се беше отпуснал напълно - ножът стоеше върху дясното ми рамо, докато офицерът обмисляше предложението. Джейми трябваше да увисне на въжето на сутринта. Рано или късно щяха да забележат, че го няма, и да претърсят замъка. Сред офицерите се толерираше определена степен на бруталност - сигурна бях, че няма да се мръщят толкова на счупена ръка или бичуван гръб, - но на другите предпочитания на Рандал нямаше да се гледа толкова благосклонно. Независимо от статута на Джейми, ако застанеше на платформата на другата сутрин и кажеше, че Рандал го е насилил, щеше да има разследване. И ако физически преглед докажеше това, с кариерата на Рандал бе свършено, а най-вероятно и с живота му, но ако Джейми се закълнеше да мълчи...

- Ще ми дадеш ли думата си?

Очите на Джейми грееха като два сини пламъка на бялото като пергамент лице. След миг кимна бавно.

- В замяна на твоята.

Изкушението да има жертва, несклонна, но напълно послушна беше твърде голямо.

- Съгласен. - Ножът се отдръпна от рамото ми и с шепот се прибра в ножницата. Рандал бавно ме заобиколи, мина от другата страна на масата и взе чука. Вдигна го и иронично попита:

- Ще ми позволиш ли да изпробвам искреността ти?

- Да. - Гласът на Джейми беше равномерен като ръцете му. Опитах се да продумам, да се възпротивя, но гърлото ми беше пресъхнало.

Без да бърза, Рандал се приведе край Джейми и взе един от малките пирони от кошничката. Постави върха внимателно и проби ръката на Джейми с четири отривисти движения. Счупените пръсти заподскачаха като краката на прикован паяк.

Джейми изстена, ококорил очи с празен поглед в нищото. Рандал остави чука внимателно. Подхвана брадичката на Джейми и вдигна лицето му.

- Сега ме целуни - рече тихо и сведе глава към отпусната уста на Джейми.

Когато надигна лице, Рандал имаше замечтан поглед, вперен някъде далеч. Усмихваше се. Едно време обожавах тази усмивка и тя дори ме възбуждаше. Сега ми се повръщаше от нея. В ъгълчетата на устата ми се събираха сълзи, макар да не помнех кога съм се разплакала. Рандал постоя унесен, взрян в Джейми. Пораздвижи се и още веднъж извади ножа.

Острието сряза нехайно вратовръзката, с която бе вързал ръцете ми, като одраска едната ми китка. Почти нямах време да разтрия ръце, преди да ме вдигне и да ме избута към вратата.

- Почакай! - каза Джейми зад нас и Рандал се обърна нетърпеливо.

- Ще ми позволиш да се сбогувам с нея. - Не беше въпрос. Рандал се поколеба само за секунда, преди да кимне и да ме блъсне към масата.

Джейми ме прегърна със здравата си ръка, а аз зарових мокрото си от сълзи лице във врата му.

- Не можеш - прошепнах. - Не можеш. Няма да ти позволя.

- Клеър, утре ще ме обесят. Какво значение има какво ще се случи тази нощ?

Отстъпих и се взрях в лицето му

- Има значение за мен! - Обезкървените устни трепнаха в нещо подобно на усмивка и той вдигна свободната си ръка към бузата ми.

- Знам, мо дюин. И затова сега ще излезеш. За да знам, че е останал човек, когото го е грижа за мен. - Отново се приближи, целуна ме нежно и прошепна на келтски: - Ще те пусне, защото мисли, че си безпомощна. Знам, че не си. - Пусна ме и каза на английски: -Обичам те. Сега върви.

Докато ме извеждаше, Рандал направи пауза на прага.

- Ще се върна много скоро.

Беше тонът на човек, който с нежелание се разделя с любовника си, и стомахът ми се преобърна.

Джейми, червеникав силует, очертан от факлата зад него, плавно наклони глава към прикованата си ръка.

- Предполагам, че ще ме намериш тук.

Черния Джак. Обичайно име за негодници и разбойници през осемнайсети век. Класика за романтичните романи, име за очарователни бандити с остри усмивки и шапки с пера. Реалността крачеше до мен.

Човек никога не се замисля какво се крие под романтиката. Трагедия, ужас, преобразувани във времето. Добави малко умело разказвачество и воала - въздействащи романи, който разтуптяват сърцето и карат девойките да въздишат. Сърцето ми определено туптеше бързо, а никоя девойка не е въздишала като Джейми, докато стискаше в скута си смачканата си ръка.

- Насам. - Откакто бяхме излезли от килията, това бяха първите думи на Рандал. Направи знак към тясна, неосветена ниша в стената. Изходът, за който беше споменал на Джейми.

Вече се бях овладяла достатъчно, за да говоря, и така и сторих. Отстъпих крачка назад, така че факлата да ме осветява напълно, защото исках да запомни лицето ми.

- Капитане, попитахте ме дали съм вещица - казах с нисък, равномерен глас. - Сега ще ви отговоря. Вещица съм. И ви проклинам. Ще се ожените, капитане, а жена ви ще има дете, но няма да доживеете да го видите. Проклинам те с познание, Джак Рандал. Ще ти кажа часа на смъртта ти.

Лицето му бе скрито в сенките, но блясъкът в очите му ми подсказа, че ми вярва. И защо не? Говорех истината и той го знаеше. Виждах родословното му дърво, сякаш бе издълбано в хоросана на стената зад него.

- Джонатан Улвъртън Рандал - рекох тихо, сякаш четях от камъните. - Роден на трети септември хиляда седемстотин и пета. Починал... - Направи конвулсивно движение към мен, но не достатъчно бързо, за да спре думите ми.

В дъното на нишата с писък на панти се отвори тясна вратичка. Очите ми се заслепиха от блясъка на слънце върху сняг. Рандал ме изтласка в преспите и тръшна вратата зад мен.

Паднах в нещо като канавка зад затвора. Преспите покриваха някакви купчини - навярно отпадъците на затвора. Под пряспата, където лежах, имаше нещо твърдо, сигурно дърво. Вдигнах поглед към стената над себе си - виждах следите от изхвърлени по камъните отпадъци. Оттам бе падал боклукът, изхвърлян от петнайсетина метра над мен от една вратичка. Там сигурно се намираше кухнята.

Претърколих се, приготвих се да се надигна и се оказах право срещу чифт сини очи. Лицето беше почти толкова синьо, колкото очите, и твърдо като пън, за какъвто го бях помислила. Препънах се назад, давейки си, и се олюлях до стената на затвора.

Главата долу, дишай дълбоко, казах си твърдо. Няма да припадаш, виждала си мъртъвци, много мъртъвци, няма да припадаш... Боже, очите му са сини като на... Няма да припадаш, дявол те взел!

Най-сетне забавих дишането си, а с него и пулса си. Когато паниката поотмина, се насилих да се приближа отново към жалката фигура, бършейки конвулсивно ръце в полите си. Не знам дали исках да погледна отново от жалост, любопитство или просто от шок. Без изненадата, нямаше нищо страшно у мъжа - никога няма. Колкото и ужасяващо да е загинал човек, само страдащата човешка душа може да е ужасяваща - останалото след това е просто предмет.

Синеокият непознат беше обесен. Не беше единственият труп там. Не си направих труда да разровя, но знаех какво съдържа канавката, където се намирах. Вече виждах замръзналите крайници и глави под снега. Имаше поне десетима мъже, които или чакаха да се стопли, за да може някой да ги погребе, или очакваха по-суровия начин, по който животните от -близката гора щяха да се отърват от тях.

Мисълта ме изтръгна от унеса. Нямах време за губене в размишления край лобното място на тези мъже, иначе още един чифт сини очи щеше да се взира в нищото на сутринта.

Трябваше да намеря Мърто и Рупърт. Скритата вратичка вероятно можеше да се използва. Явно не беше укрепена или пазена като главната порта и другите входове. Но ми трябваше помощ, и то бързо.

Погледнах нагоре към ръба на канавката. Слънцето захождаше и гореше зад голям облак точно над върховете на дърветата. Въздухът тежеше от влага. Вероятно до падането на нощта щеше да завали отново - мъглата тегнеше и в небето на изток. Оставаше около час светлина.

Започнах да следвам посоката на канавката, защото не исках да се катеря по стръмните й стени, ако можех да го избегна. Малката урва завиваше скоро след затвора и като че ли продължаваше към реката - разтопеният пролетен сняг носеше боклуците от затвора към реката. Почти стигнах до завоя, когато чух зад себе си слаб шум. Завъртях се. Малък камък се беше изтърколил от ръба на канавката, бутнат от лапата на голям сив вълк.

За разлика от тези под снега, имах някои предимства по отношение на вълка - движех се, по-трудна бях за залавяне и можеше да се съпротивлявам. От друга страна обаче, бях бавна, тромава и най-вече не бях замръзнала, така че нямаше да си строши зъбите. Също така миришех на прясна кръв и бях изкусително топла сред студа на пущинака. Ако бях вълк, нямаше да се колебая. Животното явно стигна до същия извод по същото време.

В болницата „Пемброук“ имаше американец на име Чарли Маршал. Беше много приятен и общителен, като повечето янки, и не спираше да говори по любимата си тема. Любимата му тема бяха кучетата - Чарли беше сержант от животинския корпус. Заедно с две от кучетата си бил взривен от противопехотна мина до малко селце край Арл. Страдаше за кучетата си и често ми разказваше за тях, когато имах време да поседна до него.

По-важното - беше ми казал какво да правя и да не правя, ако някога ме нападне куче. Страховитото създание пред мен трудно можеше да се нарече куче, но предполагах, че все още споделя характеристики с питомните си събратя.

- Лошо куче - рекох твърдо, втренчена в очите му. - Всъщност - продължих, като отстъпвах много бавно към стената - си ужасно куче. - (Говори твърдо и високо, чух гласа на Чарли в главата си.) - Може би най-лошото куче, което съм виждала.

Продължих да отстъпвам, опипвайки стената зад себе си. Когато се долепих до нея, се примъкнах към ъгъла, на около десетина метра от мен.

Развързах наметалото си, докато казвах твърдо и високо на вълка какво мисля за него, за дедите му и за непосредствените му роднини. Звярът сякаш се заинтересува от излиянията ми, изплезил език. Не бързаше - понакуцваше, беше слаб и рошав. Може би контузията му пречеше да ловува и затова беше дошъл тук, за да се храни с мърша. Много силно се надявах -колкото по-болен, толкова по-добре.

Намерих кожените си ръкавици в един от джобовете и ги сложих. Увих наметалото си върху дясната си предмишница, доволна колко тежко беше кадифето.

- Ще се хвърлят към гърлото - ми беше казал Чарли, - освен ако треньорът им не ги е обучил различно. Гледай го в очите - ще видиш решението му да скочи в очите му. Това е твоят момент.

В жълтите очи виждах няколко неща - глад, любопитство и пресметливост, но още не и решителност.

- Ужасно същество - казах аз, - само да си посмял да скочиш към гърлото ми!

Имах други идеи. Бях увила наметалото си, като оставих по-голямата част от него да виси, надявайки се, че няколкото гънки около ръката ми ще са достатъчни, за да не забие звярът зъбите си в мен.

Вълкът беше слаб, но не и немощен. Тежеше около четирийсет килограма - по-малко от мен, но не достатъчно, за да имам голямо предимство. Равновесието определено беше в полза на животното - четири крака го крепяха много по-добре от два върху снежната коричка. Надявах се, че ще ми помогне това, че съм опряла гръб в стената.

Усетих зад себе си празнота и разбрах, че съм стигнала до ъгъла. Вълкът беше на шест-седем метра от мен. Това беше. Изрих малко сняг под краката си, за да застана стабилно, и зачаках.

Дори не го видях да скача. Можех да се закълна, че го гледам в очите, но ако там бе проблеснало решението да скочи, действието го беше последвало твърде бързо, за да го забележа. Вдигнах ръка изцяло по инстинкт, докато размазаното бяло-сивкаво петно летеше към мен.

Зъбите потънаха в наметалото със сила, която ожули ръката ми. Животното беше по-тежко, отколкото си мислех - не бях подготвена и ръката ми се отпусна надолу. Бях планирала да блъсна звяра в стената и да го зашеметя. Вместо това се хвърлих с цялата си тежест към камъка, затискайки вълка с хълбок. Замъчих се да увия наметалото около него. Ноктите му разкъсаха роклята ми и одраскаха бедрото ми. Яростно го ударих с коляно в гръдния кош и вълкът проскимтя задавено. Едва тогава осъзнах, че странното проплакващо ръмжене не идва от него, а от мен.

Странно, но не бях толкова уплашена, колкото когато вълкът ме дебнеше. Сега в ума ми имаше място само за една мисъл: да убия животното, иначе то щеше да убие мен.

В тежкото физическо усилие идва миг, когато човек се предава на безогледна употреба на тялото си, пренебрегвайки цената, докато усилието не приключи. Жените откриват този миг, когато раждат, мъжете - когато се бият.

След този миг губиш всякакъв страх от болка или контузия. Животът става много прост -правиш каквото е нужно или умираш, опитвайки, и няма особено значение кое от двете ще се случи.

Бях виждала това по време на обучението си, но никога не го бях изпитвала. Сега цялата ми концентрация се намираше в челюстите, сключени около ръката ми, и гърчещият се демон до мен.

Успях да ударя главата на звяра в стената, но не достатъчно силно, за да ми свърши работа. Бързо се уморявах - ако вълкът беше здрав, нямаше да имам никакъв шанс. Не че сега имах особено голям, но щях да се възползвам максимално от него. Строполих се върху животното и го приклещих под себе си. Изкарах му дъха, но вълкът се възстанови почти веднага и се размърда зад мен, но секундата почивка ми позволи да го махна от ръката си, стиснала врата му с другата.

Насила преместих пръстите си по-далеч от зъбите. По ръката ми се стече слюнка. Лежах върху вълка. Ъгълът на затвора беше на около половин метър от мен. Някак трябваше да стигна дотам, без да пускам олицетворението на яростта под себе си.

Започнах да се приплъзвам напред, като същевременно се притисках с всичка сила надолу. Мъчех се да държа зъбите му по-далеч от гърлото си. Не може да е отнело повече няколко минути, но ми се стори, че по-голямата част от живота ми е преминал в смъртна схватка с този звяр, чиито нокти дращеха краката ми, опитвайки да се доберат до корема ми, за да го разкъсат.

Накрая виждах оттатък ъгъла. Извивката в камъка беше точно пред лицето ми. Идваше по-трудната част. Трябваше да преместя тялото на вълка така, че да обхвана муцуната с двете си ръце - иначе никога нямаше да мога да приложа нужната сила.

Претърколих се рязко по-далеч от стената и вълкът се плъзна в освободилото се празно място между нея и мен. Преди да успее да се надигне, отново го ударих с коляно в гръдния кош. Животното изсумтя, а коляното ми успя да го притисне, макар и за миг, в стената.

Успях да вмъкна и двете си ръце под муцуната му. Пръстите на едната ми ръка бяха направо в устата му. Усетих смазващия натиск на зъбите върху облечените ми в ръкавици кокалчета, но го пренебрегнах, като притисках рошавата глава все по-назад. Използвах стената като опорна точка. Помислих си, че ръцете ми ще се счупят, но това беше единственият ми шанс.

Нищо не се чу, но усетих тръпката по тялото на вълка, когато вратът му се счупи. Крайниците и мехурът му моментално се отпуснаха. Освободена от изключителното усилие, и аз се строполих до умиращия вълк. Усещах фибрилиращото му сърце, което не се предаваше, макар и за кратко. Козината смърдеше на влажно и амоняк. Исках да се отдръпна, но нямах сили.

Мисля, че съм заспала за няколко минути, колкото и странно да звучи, отпуснала буза на трупа. Отворих очи и видях зеленикавия камък на затвора на няколко сантиметра от себе си. Само мисълта за случващото се от другата страна на стената ме накара да се изправя.

Запрепъвах се по канавката, влачейки наметалото си, препъвах се в скрити камъни, удрях пищялите си в полузаровени дървесни клони. Подсъзнателно явно съм осъзнавала, че вълците се движат на глутници, за това не се изненадах от воя зад мен. По-скоро чувствах черна ярост от проклетия заговор, който искаше да ме забави и спре.

Уморено се обърнах да видя откъде идва звукът. Бях на открито, далеч от затвора - нямаше стена, на която да се опра, оръжие, което да използвам. С първия вълк се бях справила благодарение на късмет - нямах шанс и едно на хиляда да се справя с още едно животно с голи ръце. А колко ли бяха? През лятото бях видяла друга глутница, от поне десет вълка. Спомнях си как раздират мъртвата плът на жертвата си, хрущенето на костите. Оставаше само въпросът да си правя ли труда да се бия, или просто да легна в снега и да се предам. Тази възможност изглеждаше много привлекателна, предвид всичко останало.

Но Джейми се беше простил с живота си и не само, за да ме измъкне от затвора. Трябваше поне да опитам.

Още веднъж заотстъпвах по канавката. Светлината отслабваше - скоро мястото край мен щеше е изпълнено със сенки. Съмнявах се, че това ще ми помогне. Вълците несъмнено имаха по-добро нощно зрение от мен.

Първият от ловците се показа на ръба на канавката, рошав, неподвижен и нащрек. Шокирах се, когато разбрах, че други два вече са долу при мен и бавно пристъпват почти в пълен синхрон. Бяха почти същия цвят като снега привечер - мръсносиви, - и почти невидими, макар да не правеха опити да се крият.

Спрях. Битката беше безсмислена. Извадих един мъртъв клон от снега. Кората беше почерняла от влага и груба дори през ръкавиците. Размахах клона над главата си и се развиках. Животните спряха да се движат, но не отстъпиха. Най-близкото от тях беше прилепило уши към главата си, сякаш звукът го възмущаваше.

- Какво, не ви харесва? - изписках. - Е, лоша работа! Назад, шибани гадове!

Грабнах камък от земята и замерих с него един от вълците. Пропуснах, но животното се отмести встрани. Окуражена, се заех да замервам чудовищата с каквото ми падне: камъни, съчки, сняг, всичко, което можех да побера в ръката си. Пищях, докато не ме заболя гърлото, виех като самите вълци.

Отначало си помислих, че съм улучила. Най-близкият вълк изскимтя и сякаш се сви. Втората стрела премина на половин метър от мен и зърнах размазаните й очертания, преди да се забие в гърдите на втория вълк. Животното умря на място. Първата жертва, улучена не толкова смъртоносно, риеше и лаеше в снега, безформена в тъмнината.

Дълго го зяпах глуповато, след което вдигнах глава към ръба на канавката. Третият вълк бе предпочел да изчезне сред дърветата, откъдето се надигна треперлив вой.

Още зяпах мрачните дървета, когато една ръка ме хвана за лакътя. Извъртях се с ахване и се озовах лице в лице с непознат. Със слаба челюст и малка брадичка, лошо скрита от рехава брада. Наистина беше непознат, но одеждите му подсказваха, че е шотландец.

- Помощ - успях да промълвя и паднах в ръцете му.

36. МАКРАНОХ

В колибата беше тъмно, а в единия край имаше мечка. Паникьосана, аз се отдръпнах и се блъснах в придружителя си - не исках да имам нищо общо с диви зверове. Той ме избута напред в колибата. Докато залитах към огъня, огромното туловище се завъртя към мен и осъзнах, че е просто мъж в меча кожа.

Беше по-скоро наметало от меча кожа - закопчано с брошка, голяма колкото дланта ми. Беше във формата на изправени на задните си крака елени, събрали глави, така че оформяха кръг. Иглата беше ветрилообразна, с формата на еленска опашка.

Забелязах всички тези подробности, защото брошката се намираше току пред носа ми. Вдигнах глава и за миг допуснах, че срещу мен наистина има мечка.

Но мечките все пак не носеха брошки и нямаха очи като боровинки - малки, кръгли, тъмносини. Бяха потънали в подути бузи, в чиято основа растеше сребристочерна брада. Подобна коса се спускаше над широки рамене и се смесваше с космите на наметалото, което въпреки новото си приложение, още намирисваше на предишния си собственик.

Очичките преминаха по мен и оцениха и раздърпаното ми облекло, и изначалното му добро качество, включително двата ми пръстена, златен и сребърен. Обръщението на мечката беше формулирано според тези наблюдения.

- Явно се намирате в беда, госпожо - рече формално и наклони тежката си глава, още поръсена с топящ се сняг. - Можем ли да сме ви от помощ?

Поколебах се как да отвърна. Отчаяно имах нужда от помощта на този човек, но речта ми навярно веднага ме е разкрила като англичанка. Стрелецът, който ме беше съпроводил, се обади:

- Намерих я край Уентуърт - каза лаконично. - Биеше се с вълци. Англичанка - добави подчертано и боровинковите очи на домакина ми ме фиксираха с неприятни размишления в дълбините си. Изправих се в пълен ръст и се опитах да вляза в ролята на матрона.

- Англичанка по рождение, шотландка по брак - рекох твърдо. - Казвам се Клеър Фрейзър. Съпругът ми е затворник в Уентуърт.

- Разбирам - каза бавно мечката. - Е, аз се казвам Макранох и в момента се намирате на моя земя. Виждам по дрехите ви, че сте жена от добро семейство. Как се озовахте сама в леса Елдридж нощем?

Залових се за шанса - имах възможност да се представя, както и да открия Мърто и Рупърт.

- Дойдох с още неколцина от клана на съпруга ми. Англичанка съм и предположихме, че мога да вляза в затвора и да открия начин да, хм, изведем съпруга ми оттам. Само че, хм, си тръгнах по друг път. Търсих приятелите си, когато ме връхлетяха вълци, от които този господин така смело ме спаси.

Опитах да се усмихна с благодарност, но жилавият стрелец не показа с нищо, че ме е чул.

- Със сигурност сте срещнала нещо зъбато - съгласи се Макранох, наблюдавайки процепите в полите ми. Подозрителността временно отстъпи на гостоприемството. - Ранена ли сте? Само поодраскана? Е, несъмнено ви е студено и сте поуплашена. Седнете до огъня. Хектор ще ви даде да пийнете нещо, а после ще ми разкажете за тези свои приятели.

Извади грубо издялана табуретка и ме настани на нея с огромна длан върху рамото ми.

Торфеният огън не излъчва светлина, но е много топъл. Потреперих неволно, когато кръвта се завърна в замръзналите ми ръце. След още няколко глътки от кожена манерка, която Хектор с нежелание ми даде, се сгрях съвсем.

Обясних, доколкото можах, в какво положение съм. Описанието на излизането ми от затвора и ръкопашната схватка с вълка бе прието с особен скептицизъм.

- След като сте успяла да влезете в затвора, не изглежда вероятно сър Флетчър да ви позволи да се шляете из мястото. Нито пък че този капитан Рандал, който ви е намерил в тъмниците, щеше просто да ви изпроводи до задния изход.

- Имаше... причини да ме пусне.

- Какви бяха те? - Боровинковите очи бяха неумолими.

Предадох се и поставих проблема ребром - бях твърде уморена за деликатности и хитрости.

Макранох изглеждаше по-убеден, но все още не му се щеше да прави каквото и да било.

- Разбирам тревогите ви - отвърна, - но може и да не е толкова зле.

- Да не е толкова зле! - Скочих изумена на крака.

Той тръсна глава, сякаш имаше ято мухи край нея.

- Имам предвид, че ако онзи иска само задника на момчето, няма да го нарани тежко. И, с извинение, мадам, но да му го напъхат отзад рядко е убило когото и да е.

Вдигна помирително длани с размерите на супени чинии и доуточни:

- Не казвам, че ще му хареса, но не си струва сблъсък със сър Флетчър само за да спасим дупката на някакво момче. Позицията ми тук е рискована, мисля, че можете и сама да оцените.

Той изду бузи и се начумери.

Не за пръв път съжалих, че не съм вещица. Ако бях, щях мигом да го превърна в жаба. Голяма, дебела и с брадавици.

Преглътнах яростта си и опитах отново да го вразумя.

- Мисля, че задникът му вече не може да бъде спасен. Мисля за врата му Англичаните искат да го обесят на сутринта.

Минути наред Макранох крачеше и мърмореше под нос, като мечка в твърде малка клетка. Спря внезапно и натика нос почти в лицето ми. Щях да се дръпна, ако не бях толкова уморена. Но сега само примигнах.

- И да ти помогна, какво от това? - извика той. Продължи да кръстосва. Две крачки в едната посока, след това наметалото му се завърташе рязко, две крачки в другата. Говореше в ритъм със стъпките си, и си поемаше дъх, щом се завърташе.

- И ако отида сам при сър Флетчър, какво да кажа? Че има капитан сред хората си, който изтезава затворници в свободното си време? И когато ме попита откъде знам, ще му кажа, че една избягала пачавра сасенак, която хората ми намерили в снега, ми е казала, че този Рандал е правил неприлични предложения на съпруга й, който е престъпник с награда за главата, както и осъден убиец? - Макранох спря и тупна по мизерната масичка пред себе си. - А да взема и свои хора! Ако, повтарям, ако можем да влезем...

- Можете - прекъснах го. - Ще ви покажа пътя.

- Хмммм. И така да е. Ако можем да влезем, какво ще стане, когато сър Флетчър намери хората ми в тъмниците си? На сутринта ще изпрати капитан Рандал да изравни собствеността ми със земята с оръдия! - Отново поклати глава и черните му къдрици се разхвърчаха във всички посоки. - Не, моме, не виждам как...

Прекъсна го внезапно отворилата се врата на колибата, в която влезе втори стрелец. Буташе пред себе си Мърто, опрял нож в гърба му. Макранох млъкна и зяпна изумен.

- Ама какво става тук! - изрева. - Човек ще си помисли, че е първа пролет и момците и момите берат цветя в гората, а не е зимно мъртвило и сняг навсякъде!

- Той е от клана на съпруга ми - рекох. - Нали ви казах...

Мърто, слабо притеснен от посрещането, наблюдаваше мъжа, сякаш наум сваляше от него косми и години.

- Макранох, нали? - каза накрая почти обвинително. - Май беше на Събора в замъка Леох преди години.

Макранох отново се слиса.

- Преди години, да! Трябва да е било преди повече от трийсет! Откъде знаеш?

Мърто кимна доволен от себе си.

- А, така си и мислих. Бях там. И помня Събора вероятно по същата причина като теб.

Макранох се опитваше да си припомни кой стои срещу него.

- Да, и аз те знам - каза накрая. - Не по име, но те знам. Уби един ранен глиган само с кама по време на лова. Голям звяр беше. Точно така - Макензи ти даде бивните за награда. Страхотен чифт, извиваха се почти двойно.

Изражение много близо до удовлетворение се прокрадна на лицето на Мърто.

Стреснах се, спомняйки си великолепните, варварски на вид гривни, които бях видяла в Лалиброх. На майка ми, беше казала Джени, от неин обожател. Погледнах Мърто невярващо. Не можех да си го представя като човек, когото да опишеш с тази дума.

Мислейки за Елън Макензи, се досетих за перлите й, които още носех в един от скритите си джобове. Затършувах и ги извадих на светлината на огъня.

- Мога да ви платя - казах. - Не бих очаквала хората ви да рискуват живота си за нищо.

С много по-бързо движение, отколкото предполагах, че е възможно, огромният мъж грабна перлите от ръката ми. Втренчи се в 1ях невярващо.

- Откъде ги взе, жено? - попита. - Каза, че си Фрейзър, така ли?

- Да. - Макар да бях страшно уморена, се поизправих на табуретката. - Перлите са мои. Съпругът ми ми ги подари на сватбения ден.

- Така ли? - Той се умълча. Обърна се към Мърто. - Синът на Елън? Това момче е синът на Елън, така ли?

- Да - отвърна Мърто, равнодушно както винаги. - Както би разбрал, ако го погледнеш. Одрал й е кожата.

Макранох се сети, че още държи перлите, отвори ръка и ги погали с палец.

- Аз дадох това на Елън Макензи - каза той. - Като сватбен подарък. Щях да й ги подаря, ако беше станала моя съпруга, но тя избра друг. Аз обаче толкова често бях мислил за тях около красивия й врат, че й казах да ги задържи - не можех да си ги представя на друга. Казах й да мисли само за мен, докато ги носи. Хм! - Той изсумтя, спомняйки си нещо, след това внимателно ми върна перлите.

- Сега са твои. Носи си ги със здраве, моме.

- Имам много повече шансове за това - рекох, опитвайки се да овладея нетърпението си от всички тези излияния, - ако ми помогнете да си върна съпруга.

Кръглите устни на Макранох, които се поусмихваха при спомена, сега се присвиха.

- А - рече, подръпвайки брадата си. - Разбирам. Но, моме, вече ти казах, не виждам как може да стане. Вкъщи имам жена и трима синове. Да, бих помогнал на момчето на Елън. Но искате твърде много.

Краката ми внезапно поддадоха и тежко се отпуснах на табуретката. Раменете ми се прегърбиха и главата ми клюмна. Отчаянието ме повлече като котва, надолу и все надолу. Оттеглих се в някаква мъглява сивота, където имаше само болка, празнота и където гласът на Мърто, който още спореше, не беше нищо повече от слабо лайване.

От вцепенението ме изтръгна мученето на добитък. Вдигнах глава - Макранох излизаше от колибата. Когато отвори вратата, влезе порив зимен въздух, наситен с мученето и викове на мъже. Вратата се затръшна зад огромното космато туловище, а аз се обърнах към Мърто, за да го попитам какво ще правим.

Изражението му ме накара да млъкна. Рядко го бях виждала с нещо различно от търпелива, макар и кисела физиономия, но сега направо грееше от едва стаено вълнение.

Хванах го за ръката.

- Какво има? Кажи ми бързо!

Имаше време само да каже:

- Говедата! На Макранох са! - преди Макранох да се втурне обратно в колибата, бутайки пред себе си длъгнест младеж.

С последно побутване той застави младежа да се изправи до стената. Явно Макранох намираше физическата конфронтация за ефективна тактика - опита същия метод „нос в нос“. По-неуравновесен или по-бодър от мен, младежът се прегърби неспокойно.

Макранох започна с мил тон.

- Абсалом, моето момче, преди три часа те изпратих да ми доведеш четирийсетте говеда. Казах ти, че е важно, защото наближава страшна снежна буря. - Внимателно модулираният му глас се повишаваше. - Когато чух говедата отвън, си каза: „А, Маркъс, ето го Абсалом, намерил е животните, колко добро момче, сега всички можем да се приберем вкъщи, да се сгреем край огъня, а говедата - в безопасност в кошарите си.“

Юмрук с размерите на шунка беше стиснал жакета на Абсалом и започна да извива плата. Макранох вече крещеше:

- И като изляза да те поздравя за добре свършената работа, започвам да броя животните. И колко преброявам, Абсалом, хубавото ми малко момче? - Маркъс нямаше особено дълбок глас, но можеше да вика като за трима. - Петнайсет! - И той вдигна Абсалом на пръсти. -Петнайсет от общо четирийсет! А къде са останалите? Къде? Някъде в снеговете, да умрат от студ!

Мърто се беше свил в сенките и наблюдаваше цялата случка. При последните думи на Макранох обаче очите му просветнаха развеселено. Внезапно осъзнах какво беше тръгнал да ми казва и къде беше Рупърт в момента. Или, ако не къде е, то поне какво прави. И надеждата ми се повъзвърна.

Беше съвсем тъмно. Светлините на затвора грееха слабо през снега като фенерите на потънал кораб. Чаках под дърветата с двама от спътниците си и премислях за хиляден път какво може да се обърка.

Щеше ли Макранох да изпълни своята част от сделката? Щеше да му се наложи, ако искаше безценните си говеда обратно. А дали сър Флетчър щеше да повярва на Макранох и да нареди тъмниците да се претърсят? Сигурно - с баронета шега не биваше.

Бях видяла как животните се скриват, едно по едно, през канавката, която водеше до тайната врата, под майсторските насоки на Рупърт и хората му. Щяха ли да успеят обаче да вкарат животните вътре? И ако ли да, какво щяха да правят вътре - полудиви животни, приклещени в каменен коридор, осветен от ярки факли? Е, може би щеше да сработи. Коридорът не беше много по-различен от кошарите им с каменни подове, с все факлите и миризмата на хора. Ако стигнеха вътре, планът можеше да успее. Самият Рандал едва ли щеше да повика помощ, за да не привлече внимание към игричките си.

Водачите на говедата трябваше да излязат от затвора, когато ги изпроводят, а след това да яздят като обезумели към земите на Макензи. Рандал нямаше значение - какво би могъл да стори сам при тези обстоятелства? Но ако звуците привлечаха вниманието на войниците от гарнизона по-рано от очакваното? Щом Дугал не искаше да измъкне племенника си от затвора Уентуърт, само можех да си представя каква врява ще вдигне, ако хванат неколцина от хората му, докато се опитват да влязат там. Не исках и за това да съм отговорна, макар че Рупърт беше повече от готов да поеме риска. Захапах палеца си и се опитах да се успокоя, мислейки си за тоновете гранит, които щяха да заглушават всеки звук от тъмниците.

Най-много ме тревожеше, разбира се, опасението, че всичко може да сработи и пак да е твърде късно. Дори екзекуцията да беше утре, Рандал можеше да прекали. Знаех прекрасно, от разкази на завърнали се военнопленници, че е много лесно един затворник да умре „по случайност“ и да се отърват от тялото му удобно, преди да започнат неудобните въпроси. Дори да се случеше така и да разкриеха Рандал, нямаше да ми е голяма утеха - нито пък на Джейми.

Решително възпирах въображението си от това да си представя за какво биха могли да служат многобройните битови инструменти на масата в онази стая. Но не можех да изтрия от съзнанието си парченцето кост, стърчащо от средния пръст на Джейми, докато го притискаше в масата. Разтърках собствените си кокалчетата в седлото, за да изтрия този образ. Усетих леко парене и свалих ръкавицата, за да разгледам следите от зъбите на вълка. Не бяха зле, само няколко драскотини и малка дупчица, където върхът на един зъб бе пробил кожата на ръкавицата. Разсеяно облизах раната. Нямаше смисъл да си повтарям, че съм сторила всичко възможно. Бях сторила единственото възможно нещо, но така чакането не се търпеше по-лесно.

Накрая откъм затвора се дочуха слаби, объркани викове. Един от хората на Макранох сложи ръка на сбруята на коня ми и посочи към укритието на дърветата. Там снежната покривка беше много по-тънка и повеите бяха много по-слаби, спирани от преплетените клони - само тук-там някой тънък щрих сняг изпъкваше на обсипаната с камънак земя. Макар и снегът да не беше толкова дебел тук, все още се виждаше толкова трудно, че дънерите на дърветата пред мен ми се изпречваха без никакво предупреждение, докато кръстосвах напред-назад по малката полянка с коня си.

Приглушени от валежа, копитата на конете почти ни бяха застигнали, преди да ги чуем. Двамината мъже на Макранох извадиха пистолетите си и рязко спряха конете си, след което зачакаха, но аз вече бях чула и приглушеното мучене на добитъка, така че пришпорих собственото си животно вън от горичката.

Сър Маркъс Макранох, отличаващ се с великолепния си шарен кон и наметалото от меча кожа, водеше нагоре по хълма, а снегът хвърчеше изпод копитата на конете. Следваха го неколцина, всички в добро настроение, ако се съдеше по звуците. Още от хората му яздеха по-назад, карайки пред себе си мучащото стадо към основата на хълма и заслужена почивка в оборите на Макранох.

Макранох спря до мен, смеейки се от все сърце.

- Трябва да ви благодаря, госпожо Фрейзър - провикна се през падащия сняг, - за тъй интересната вечер.

По-раншната му подозрителност се беше стопила и се отнасяше към мен с нескрита жизнерадостност. С покритите си със сняг вежди и мустаци приличаше на полудял Дядо Коледа. Хвана сбруята ми и поведе коня обратно, на по-спокойно под дърветата. Махна на двамата ми пазачи да слязат по хълма, за да помогнат с добитъка, след което слезе от коня си и ме свали от моя, като още се подсмихваше.

- Трябваше да видите! - рече и се хвана за лактите в екстаз. - Когато му се натресохме насред вечерята, сър Флетчър стана червен като домат, че и после му се развикахме как крие открадната собственост в затвора. Слязохме долу и чу как реват говетата, помислих, че ще си оцапа панталоните. Той...

Нетърпеливо го дръпнах за ръкава.

- Оставете панталоните на сър Флетчър. Намерихте ли съпруга ми?

Макранох се поотрезви и обърса очи с ръкав.

- О, да. Открихме го.

- Добре ли е? - Говорех спокойно, макар да ми се крещеше.

Макранох кимна към дърветата зад мен. Един ездач внимателно си проправяше път през клоните, а пред него на седлото бе преметнато едро отпуснато тяло. Спуснах се напред, а Макранох ме последва, обяснявайки:

- Не е мъртъв, или поне не беше, когато го открихме. Но много е измъчен, горкият.

Отдръпнах парчето плат, скрило главата на Джейми, и уплашено го оглеждах, доколкото можех. Конят, уморен от допълнителното тегло, пристъпваше нервно в студа. Виждах тъмни охлузвания и усещах сплъстената от кръв коса, но не можех да преценя нищо повече.

Макранох ме дръпна за лакътя настрана.

- Най-добре бързо да го вкараме на закрито, моме. Ела с мен. Хектор ще го прибере.

В главната стая на имението на Макранох Хектор остави товара си на чергата пред огъня. Внимателно хвана единия край на одеялото и още по-внимателно го разгърна. Отпуснато голо тяло се просна на извезания с розови и жълти цветя килим, гордост на лейди Анабел Макранох.

Тя все пак имаше присъствието на духа да не обърне внимание на пропиващата се в тъканта кръв. Подобна на птичка, издокарана с яркожълта копринена рокля, тя бързо плесна с ръце и се зае да организира прислужниците. Почти незабавно до мен се появиха одеяла, ленен плат, гореща вода и уиски. Още не бях свалила наметалото си.

- Най-добре го обърни по корем - посъветва ме сър Маркъс, като наля две големи чаши уиски. - Били са го по гърба и сигурно е ужасно да лежи на него. Не че в момента чувства нещо - добави, взирайки се в пепелявото лице на Джейми и затворените му посинели клепачи. - Сигурна ли си, че е жив?

- Да - отвърнах, надявах се, че съм права. Задърпах Джейми, за да го обърна. Така в безсъзнание сякаше бе три пъти по-тежък. Макранох ми помогна и го разположихме на одеялото с гръб към огъня.

След като набързо установих, че наистина е жив, не му липсват части от тялото и не е в непосредствена опасност да умре от кръвозагуба, можех да го огледам по-подробно.

- Мога да повикам лекар - каза лейди Анабел, взирайки се със съмнение в подобния на труп мъж край огнището й, - но се съмнявам, че ще пристигне до час. Навън вали свирепо.

Неохотата й се дължеше само отчасти на времето, стори ми се. Един лекар би бил просто още един опасен свидетел на избягалия затворник в дома й.

- Не се тревожете - казах разсеяно, - аз съм лекар.

Не обърнах внимание на изненаданите погледи на двамата Макранох, а приклекнах до останалото от съпруга ми. Покрих го с одеяла и започнах да налагам потопени в гореща вода кърпи на крайниците му. Най-вече исках да го сгрея - кръвта се стичаше бавно от гърба му и щях да й обърна внимание по-късно.

Лейди Анабел се сля с фона, а високият й гласец даваше нареждания, викаше и отпращаше прислужници. Съпругът й също приклекна и започна да разтрива замръзналите крака на Джейми с едрите си длани, като от време на време спираше, за да пийне уиски.

Свалих малко по малко одеялата и започнах да оглеждам. Нещо подобно на камшик от каляска беше белязало цялата му задна част от врата до коленете, а следите бяха старателни като шевове. Самата подреденост на ударите говореше за влудяващо хладнокръвие и ме караше да кипя от ярост.

По раменете беше използвано нещо по-тежко, навярно кания на сабя. Така бе разкъсала кожата, че на места по едното рамо се виждаше кост. Притиснах дебел мек компрес към най-тежките контузии и продължих огледа.

Мястото от лявата страна на ребрата му, където бе понесъл удара от чука, беше хаотична на вид буца, черна, синкава и червеникава наведнъж, по-голяма от ръката на сър Маркъс. Несъмнено имаше счупени ребра, но това можеше да почака. Вниманието ми привлякоха петната по врата и гърдите му, където кожата се беше свила, зачервила и обелила. Краищата на едно от петната бяха овъглени.

- Какво е сторило това, по дяволите? - Сър Маркъс беше приключил с грижите си и се взираше иззад рамото ми с жив интерес.

- Горещ ръжен. - Гласът беше толкова слаб и завалян, че ми отне миг да осъзная, че е на Джейми. Той надигна глава с мъка и видях защо му е толкова трудно да говори - долната устна беше лошо ухапана в единия край и силно подута.

Със завидно присъствие на духа, сър Маркъс сложи ръка зад врата на Джейми и притисна манерката с уиски към устните му. Джейми трепна, когато алкохолът докосна раната на устата му, но въпреки това пресуши манерката и отново положи глава назад. Завъртя очи към мен, премрежени от болка и уиски, но грейнали от притъпено веселие.

- Крави? Наистина ли чух крави, или съм бълнувал?

- Е, само това можах да измисля за толкова кратко време - рекох, грейнала от облекчение. Сложих длан на главата му и я позавъртях, за да огледам голямата синина на едната скула. -Изглеждаш кошмарно. Как се чувстваш? - попитах по навик.

- Жив. - С мъка се надигна на лакът и кимна на Маркъс да му налее още една манерка.

- Смяташ ли, че трябва да пиеш толкова много? - попитах, опитвайки се да се взра в зениците за следи от сътресение. Той ми попречи, като затвори очи и отпусна глава назад.

- Да. - И подаде празната манерка на сър Маркъс, който я отнесе обратно към гарафата.

- Маркъс, това е напълно достатъчно. - Лейди Анабел, появила се като изгряващо слънце, спря съпруга си със заповедно изчуруликване. - Момчето има нужда от силен чай, не от уиски.

Като по сценарий, чаят я последва в сребърен чайник, понесен от прислужница, чието важно изражение с нищо не подсказваше, че е още по нощница.

- Горещ силен чай с много захар - поправих я аз.

- И може би малко уиски - добави сър Маркъс, като сръчно свали капака на чайника и наля една огромна глътка от манерката си вътре. Джейми пое чашката с благодарност, вдигна я в безмълвен поздрав към сър Маркъс и внимателно я доближи до устата си. Ръката му трепереше много силно и обвих пръсти около неговите, за да му помогна. Още прислужници се стичаха в помещението, носейки легло, матрак, още одеяла, още превръзки и гореща вода, както и голям дървен сандък с всички медицински запаси на домакинството.

- Стори ми се най-добре да работим до огъня - обясни лейди Анабел. - Има повече светлина и е най-топлото място в къщата.

По нейни указания двама от най-едрите прислужници хванаха одеялото в двата края, вдигнаха го и плавно преместиха Джейми към походното легло, разположено до огъня, където трети прислужник старателно ръчкаше въглените, оставени да тлеят през нощта. Слугинята, внесла чая, бързо палеше восъчни свещи в единия от свещниците на бюфета. Въпреки вида й на пойна птичка, лейди Анабел явно притежаваше душата на ротен командир.

- Да, а сега, когато е буден, трябва да приключим възможно най-бързо - казах. - Имате ли плоска дъсчица, около петдесет сантиметра дълга? Трябва ми и нещо здраво за привързване, както и малки прави клечки, ето толкова дълги. - Показах дължина от около десет сантиметра. Един от прислужниците се оттегли в сенките като джин, готов да изпълни нарежданията ми.

Цялата къща ми се струваше вълшебна, може би заради разликата между вледеняващия студ навън и топлината вътре, или просто защото се радвах да видя Джейми в безопасност след толкова часове на страх и тревоги.

Тежки, тъмни мебели лъщяха на светлината на лампите и свещите, по рафтовете искреше сребро, а на полицата над камината бяха подредени деликатни съдове от стъкло и порцелан. Всичко това контрастираше гротескно с окървавената фигура под съдовете.

Никой не задаваше въпроси. Бяхме гости на Маркъс и лейди Анабел се държеше така, сякаш се случва всеки ден непознати мъже да кървят на килима й в полунощ. За пръв път осъзнах, че подобни посещения може да са се случвали и преди.

- Много неприятно - рече сър Маркъс с вещина, овладяна на бойното поле. - И сигурно ужасно боли. Но няма да го убие, нали?

Поизправи се и ми довери:

- По това, което ми каза, реших, че е много по-зле. Освен ребрата и ръката, няма нищо счупено, а останалото ще зарасне добре. Може би си извадил късмет, момко.

Джейми изсумтя слабо.

- Може и така да го наречеш. Искаха да ме обесят на сутринта. - Размърда се на одеялото, опитвайки се да погледне сър Маркъс. - Знаехте ли това... сър? - добави, когато видя извезаната със сребърен конец жилетка на сър Маркъс, показваща герба му насред останалата украса.

Макранох махна с ръка.

- Е, ако е искал да те пази за палача, е попрекалил с гърба ти - отбеляза той, като махна подгизналата от кръв превръзка и я смени с нова.

- Да. Малко се увлече, когато... когато... - Джейми се помъчи да изрече думите, но се отказа и извърна лице към огъня със затворени очи. - Боже, колко съм уморен...

Оставихме го да се поотпусне, докато накрая пристигна прислужникът с шините, които бях поискала. Внимателно вдигнах смазаната дясна ръка на светлина на свещите.

Трябваше да я наместя възможно най-скоро. Ранените мускули вече присвиваха пръстите навътре. Когато видях всички щети по ръката му, ме обзе отчаяние. Но трябваше да опитам, ако исках някога отново да си служи с нея.

Лейди Анабел наблюдаваше целия ми преглед с интерес. Когато оставих ръката, тя пристъпи напред и отвори сандъчето с медицински припаси.

- Може би ще искате дъбраник и кора от череша. Не знам... - Изгледа Джейми. - И пиявици, може би?

Тя постави фина длан върху малко бурканче с мътна течност.

Потръпнах и поклатих глава.

- Не, не още. Но бих могла да използвам... имате ли някакъв опиат?

Приклекнах, за да огледам съдържанието на сандъчето.

- О, да! - Тя мигом намери малка зеленикава манерка. - Цвят на лауданум. Ще свърши ли работа?

- Идеално. - Поех с благодарност манерката.

- Добре тогава - рекох енергично, като налях малка част от силно ароматната течност в чаша, - ще трябва да останеш седнал достатъчно дълго, за да преглътнеш това. После ще заспиш задълго.

Всъщност имах силни съмнения какво ще му стори лауданумът в комбинация с уискито, но да възстановявам ръката, докато е в съзнание, ми се струваше немислимо. Налях допълнително в чашката.

Джейми вдигна ръка, за да ме спре.

- Не искам опиати - каза твърдо. - Още малко уиски може би. - Поколеба се, докосвайки разранената си устна с език. - И нещо, което да захапя.

Сър Маркъс затършува в множеството чекмеджета на превъзходното си бюро. След миг се върна с къс износена обработена кожа. Вгледах се по-внимателно и шокирана видях десетките припокриващи се следи от зъби.

- Ето. Аз самият го използвах при Сен Симон. Издържах, докато вадеха мускетна сачма от

крака ми.

Зяпах с отворена уста, а Джейми взе парчето кожа, кимна с благодарност и прокара палец по следите. Бавно и зашеметено продумах:

- Очакваш да наместя девет счупени кости, докато си в съзнание?

- Да - каза той и постави кожения ремък между зъбите си. Захапа пробно и опита различни позиции, за да може да стисне по-удобно.

Поразена от театралността на всичко това, изгубих крехкия си самоконтрол.

- Ще спреш ли да се правиш на скапан герой! - занареждах бясно. - Всички знаем колко можеш, спри да се доказваш! Или мислиш, че всичко ще отиде по дяволите, ако не контролираш нещата всяка минута? За кого се мислиш, за Джон Уейн ли?!

Последва неловко мълчание. Джейми ме гледаше отворил уста. Накрая рече едва доловимо:

- Клеър, на около три километра сме от затвора Уентуърт. Утре трябваше да ме обесят. Каквото и да се е случило с Рандал, англичаните скоро ще забележат, че ме няма.

Прехапах устни. Вярно беше. Бях помогнала, като освободих другите затворници, но в крайна сметка щяха да направят равносметка и да започнат да го издирват. А благодарение на начина, по който го бяхме измъкнали, от затвора щяха несъмнено да поемат първо насам. Джейми продължи:

- Ако имаме късмет, снегът ще ги забави, докато успеем да заминем. Ако ли не... - Той сви рамене, взрян в пламъците. - Клеър, няма да им позволя да ме върнат. А да спя упоен, да съм безпомощен, когато дойдат, да се събудя отново в окови... Не мога да го понеса.

По миглите ми висяха сълзи. Не смеех да премигна и ги оставих да паднат на бузите ми.

Той стисна очи от горещината на огъня. Озарено, лицето му изглеждаше лъжовно здраво. Дългите мускули на гърлото му се присвиха, когато преглътна.

- Не плачи, сасенак - каза той толкова тихо, че почти не го чух. Потупа ме по крака със здравата си ръка, опитвайки се да ме успокои. - Мисля, че все пак сме в безопасност, моме. Ако мислех, че може лесно да ни заловят, нямаше да губя тези часове да лекуваш ръка, която и бездруго не ми трябва. Отиди да извикаш Мърто. После ми дай да пийна нещо и ще започнем.

Заета се с приготовленията на масата, не чувах какво си шепнат двамата, но видях как почти събират глави, след което жилавата ръка на Мърто докосна леко едното ухо на Джейми - от малкото ненаранени места.

После Мърто кимна веднъж за довиждане и закрачи към вратата, но скришом, покрай ламперията, като плъх. Настигнах го в коридора и го сграбчих за наметката, малко преди той да стигне до входната врата.

- Какво ти каза? - изсъсках. - Къде отиваш?

Смуглият дребен мъж се поколеба, но отговори спокойно:

- Отивам с младия Абсалом до затвора Уентуърт, за да наблюдаваме какво става там. Ако идват червенодрешковци, ще ги изпреваря, ще стигна дотук пръв и ако има време, ще ви скрия и двамата, а аз ще замина с още три коня, за да им привлека вниманието по-далеч от имението. Има една изба - може да свърши работа като скривалище, ако онези не се стараят много-много.

- А ако няма време да се крием? - Изгледах го с присвити очи, предизвиквайки го да не отговори, ако смее.

- Тогава ще го убия и ще те взема със себе си - отвърна той без колебание. - И да искаш, и да не искаш - добави със зловеща усмивка и се обърна да си върви.

- Секунда! - повиших глас. - Имаш ли допълнителна кама?

Чорлавите му вежди се стрелнаха нагоре, но ръката му легна на колана.

- Защо ти е тук? - Той завъртя очи към великолепието и спокойствието на антрето. Таванът беше изрисуван, а по стените висяха красиви гоблени.

Джобът, в който криех камата си, беше разкъсан и непотребен. Взех камата на Мърто и я вмъкнах между фустата и корсажа си, както бях видяла да правят циганките.

- Човек не знае, нали? - рекох с равен тон.

Когато всички медицински приготовления приключиха, се заех да опипвам ръката възможно най-внимателно, да оценявам къде са най-тежките щети, да решавам какво трябва да се стори. Джейми рязко просъскваше, когато докоснех някое особено болезнено място, но очите му останаха затворени, докато опипом минавах през всяка кост и става, отбелязвайки къде точно са счупени или разместени.

- Съжалявам - промълвих.

Хванах и здравата му ръка, като опипвах паралелно нейните пръсти и счупените, за да имам база за сравнение. Без рентгенови лъчи и без опит, трябваше да разчитам на собствения си усет, за да открия и да наместя смазаните кости.

Първата става беше добре, но втората фаланга се беше спукала, или поне така ми се стори. Притиснах по-силно, за да разбера колко е голяма пукнатината и в каква посока е. Ранената ръка не помръдна, но здравата за миг се сви в юмрук.

- Съжалявам - промълвих отново.

Здравата ръка ненадейно се измъкна от моята, а Джейми се надигна на лакът. Изплю парчето кожа и ме изгледа с нещо средно между развеселеност и нетърпение.

- Сасенак, ако ми се извиняваш всеки път, когато ме нараняваш, нощта ще е много дълга. А тя вече е такава.

Сигурно съм изглеждала покрусена, защото понечи да ме докосне по бузата, но спря, треперейки от болка. Овладя я и продължи твърдо:

- Знам, че не искаш да ме нараниш Но и ти като мен нямаш избор, така че няма нужда да страдаме и двамата. Ти ще сториш каквото е нужно, а аз ще крещя, ако трябва.

Върна кожения ремък на мястото му между зъбите си и ги оголи яростно, а после бавно и нарочно кръстоса очи. Така приличаше на треснат по главата тигър, че избухнах в почти истеричен смях.

Притиснах устата си с длани, пламнала, когато видях изумените погледи на лейди Анабел и прислугата, които стояха зад Джейми и не виждаха лицето му. Сър Маркъс го виждаше в профил и също се ухили сред гъстата си триъгълна брада.

- Пък и - каза Джейми, като отново изплю ремъка, - ако англичаните дойдат след това, сигурно ще искам да ме приберат.

Взех парчето кожа, натиках го между зъбите му и отново притиснах главата му надолу.

- Клоун - рекох. - Всезнайко. Проклет супергерой.

Но беше успял да ме облекчи от голяма тежест и вече работех по-спокойно. Все още

забелязвах всяко трепване и гримаса, но не се чувствах толкова виновна.

Вглъбих се в работата си и насочих цялата си концентрация във върховете на пръстите си, които опипваха всяко място, което чукът беше улучил, а същевременно се опитвах да преценя как да събера отново парчетата разместена кост. За щастие палецът беше най-малко пострадал, лека фрактура на първата става, която щеше да зарасне без следа. Второто кокалче на безименния пръст просто го нямаше - само маса миниатюрни костени частици, които хрупаха, докато ги опипвах, а Джейми стенеше приглушено. Нищо не можех да сторя, освен да сложа шина и да се надявам на най-доброто.

Не ми се мислеше за тежката фрактура на средния пръст. Трябваше да го издърпам, за да се прибере щръкналата костица в плътта. Бях виждала как се прави - с обща упойка и с помощта на рентгенови снимки.

Досега проблемът ми беше по-скоро механичен - как да възстановя смачкана, почти откъсната ръка. Вече разбирах защо никой лекар не лекува свои близки. Някои дейности в медицината изискват определена безскрупулност и отчуждение, за да причиниш болка в името на лечението.

Без да го усетя, сър Маркъс беше приближил една табуретка до леглото. Настани се удобно, докато приключвах с превръзките, и хвана здравата ръка на Джейми.

- Стискай колкото искаш, момче - каза той.

Вече без мечото си наметало и с вързана назад коса, Макранох не изглеждаше като страшен горски дивак, а като спретнато облечен мъж, почти старец, с внимателно оформена триъгълна брада и военна осанка. Извънредно обезпокоена от това, което ми предстоеше, мислено му благодарих, че е до мен.

Поех си дълбоко дъх и се помолих да не обръщам внимание на нищо, освен на работата.

А тя беше дълга, ужасяваща и късаща нервите, макар и в немалка степен интересна. Някои неща, като шинирането на леко счупените пръсти, минаха много лесно. Други - не. Джейми крещя - силно, - когато намествах средния пръст, прилагайки сила, за да събера краищата на счупената кост през кожата. За миг дори се поколебах, потресена от звуците, но сър Маркъс ме окуражи настоятелно.

Внезапно си спомних какво ми беше казал Джейми в нощта преди да се роди бебето на Джени. Как може да понесе всяка болка, но не и моята. Как няма да има сили за това. Беше прав - това наистина искаше много сили. Надявах се и на двамата да ни стигнат.

Беше се извърнал от мен, но виждах мускулите на челюстта му да се свиват почти на топки, докато стискаше все по-здраво кожената каишка. Самата аз стиснах зъби и продължих -острият край на костта се прибра под кожата и пръстът се изправи с агонизираща трудност, а накрая и двамата треперехме.

Докато работех, изгубих представа за всичко друго. Джейми от време на време простенваше и трябваше на два пъти да спрем закратко, за да повърне, най-вече уиски, понеже очевидно почти не се бе хранил в затвора. А през цялото останало време не спря да мърмори на келтски, притиснал чело в коленете на сър Маркъс. Не можех да определя дали ругае, или се моли.

В крайна сметка всичките пет пръста бяха изправени като съчките, които бях използвала за шините. Боях се от инфекция, особено на средния пръст, но иначе бях относително сигурна, че всичко ще зарасне добре. За щастие прекършената кост бе единствената контузия на пръста. Безименният вероятно щеше да остане неподвижен, но с останалите щеше да може да си служи - след време. Нямаше какво да сторя за спуканите метакарпални костици и прободната рана на средния пръст, освен да промия всичко и да се моля да не получи инфекция на тетанус. Отстъпих крачка назад, треперех силно, а корсажът ми беше плувнал в пот от огъня, който не спираше да сгрява гърба ми, докато работех.

Лейди Анабел незабавно се озова до мен, отведе ме до един свободен стол и сложи в треперещите ми ръце чаша чай с уиски. Сър Маркъс, най-добрият асистент, който един лекар можеше да си пожелае, внимателно развързваше ремъците около лакътя на ранената ръка, които пречеха на Джейми да я движи. Дланта на възрастния мъж беше цялата зачервена, там където Джейми бе стискал.

Не осъзнах кога съм задрямала, но главата ми рязко клюмна надолу и това ме събуди. Лейди Анабел ме изправяше внимателно на крака, прихванала ме под лакътя.

- Хайде, скъпа. Нямаш сили за нищо повече. Да се погрижим за твоите болежки и да те сложим да спиш.

Тръснах вяло ръка.

- Не, не мога. Трябва да довърша... - Загубих нишката на мисълта си, а сър Маркъс плавно пое от ръцете ми бутилката с оцет и парцала.

- Аз ще се погрижа за останалото - каза той. - Имам опит с превръзките.

Той отметна одеялата и се зае да почиства кръвта от раните по гърба на Джейми. Движеше се бързо, но и внимателно, с впечатляващо умение. Улови погледа ми и се ухили, вдигнал брадичка.

- Много такива рани съм чистил навремето. А и съм нанасял. Нищо работа, моме. Ще зараснат за няколко дни.

Знаех, че е прав, и се приближих до главата на Джейми. Той беше буден и правеше леки гримаси, когато оцетът го щипеше, но клепачите му бяха притворени, а сините очи - почти теменужени от умора и болка.

- Отиди да спиш, сасенак. И аз така ще сторя.

Не знаех ще успее ли. Знаех, че аз самата няма да издържа дълго без сън. Олюлявах се от изтощение и драскотините по краката ми също започваха да щипят. Абсалом беше почистил раничките в колибата, но им трябваше и мехлем.

Кимнах сковано и се обърнах след лейди Анабел.

На половината път нагоре си спомних да кажа на сър Маркъс как да превърже раните на раменете на Джейми. Трябваше да се сложат дебели превръзки, за да може Джейми да носи риза над тях. Но по-леките рани трябваше да са открити, за да хванат по-бързо коричка. Огледах стаята за гости, която ми показа лейди Анабел, извиних се и се запрепъвах обратно надолу.

Спрях на прага, а лейди Анабел зад мен. Джейми беше затворил очи - явно задрямал от уискито и умората. Одеялата бяха отметнати до огъня. Сър Маркъс разсеяно бе поставил ръка на голите задни части на Джейми, търсейки чист парцал на леглото. Ефектът беше като от електрически удар. Джейми рязко изопна гръб, сви мускули и неволно изръмжа, като се хвърли рязко назад, напук на строшените ребра - изгледа сър Маркъс кръвнишки със замъглени от шок очи. Сър Маркъс остана като гръмнат няколко секунди, после се приведе напред и хвана Джейми за лакътя, като го настани отново по лице. Замислено прокара пръст по плътта на Джейми. Разтърка палец и показалец и на светлината на огъня и лъсна нещо мазно.

- Аха - рече той делово. Върна одеялото обратно до кръста на Джейми и раменете му се поотпуснаха.

Седна до Джейми и наля още две уискита.

- Поне е помислил да те намаже предварително - отбеляза и подаде една от чашите на Джейми, който се надигна трудно и я взе.

- Да. Не мисля, че беше за мое удобство - отвърна сухо.

Сър Маркъс отпи и примлясна. Чуваше се само припукването на пламъците, но нито аз, нито лейди Анабел понечихме да помръднем.

- Ако това ще те утеши - каза внезапно сър Маркъс, без да сваля очи от гарафата с алкохол, - той е мъртъв.

- Сигурен ли си? - Не можех да разбера какво изразява тонът на Джейми.

- Не знам как някой би оцелял, ако го прегазят трийсетина половинтонни животни. Подаде се в коридора, за да види какъв е шумът. Един рог го закачи за ръкава и го извади целия. Със сър Флетчър стояхме далеч, на стълбите. Естествено, сър Флетчър бая се беше развълнувал, изпрати няколко човека да спасят Рандал, но не можеха дори да се доближат заради всичките тези рога и туловища. Човече, трябваше да го видиш! - Сър Маркъс подсвирна, хванал гарафата за гърлото. - Жена ти е рядка девойка, дума да няма!

Той изсумтя и сипа още една чаша, като бързо я гаврътна и се задави, опитвайки се едновременно да преглъща и да се смее.

- Така или иначе - продължи той, като се тупаше с юмрук по гърдите, - докато разкараме говедата, беше останала само покрита с кръв парцалена кукла. Хората на сър Флетчър го отнесоха, но ако тогава е бил още жив, е умрял малко след това. Искаш ли още, момче?

- Да, благодаря.

Последва кратко мълчание, прекъснато от Джейми.

- Не мога да кажа, че много ме утешава, но ти благодаря, че ми каза.

Сър Маркъс го изгледа проницателно.

- Хммм. Няма да го забравиш - каза изведнъж. - Не се и опитвай. Ако можеш, остави го да зарасне като останалите ти рани. Не я човъркай и ще ти мине.

Старият воин вдигна една от мускулестите си предмишници, от която беше вдигнал ръкава си, докато чистеше раните на Джейми. Показа му огромен белег, от лакът до китка.

- Белезите са нищо работа.

- Е... Може би някои белези.

Джейми явно се беше сетил за нещо, защото се опита да се обърне на една страна. Сър Маркъс остави чашата си с възклицание.

- Хей, момче! Внимавай! Ще си пробиеш белия дроб.

Помогна му да застане на лакът, като усука едно одеяло, на което да се подпре.

- Трябва ми малък нож - изпъшка Джейми. - Остър, ако имаш.

Без да задава въпроси, сър Маркъс се дотътри до един от лъскавите орехови шкафове и затършува в чекмеджетата с безумно тракане. Накрая намери нож за белене на плодове с перлена дръжка. Даде го на Джейми и седна, като си взе чашата.

- Не мислиш ли, че толкова белези ти стигат?

- Само още един.

Джейми се крепеше едва-едва на лакът, притиснал брадичка в гърдите си, докато нескопосано се опитваше да насочи върха на ножа под лявото си зърно. Ръката на сър Маркъс се стрелна, малко нестабилно, към китката му.

- По-добре да ти помогна. След малко ще се нанижеш.

След миг Джейми с нежелание подаде ножа на Макранох и се облегна на сгънатото одеяло. Докосна гърдите си на няколко сантиметра под зърното.

- Ето тук.

Сър Маркъс посегна към шкафа отново и взе един от фенерите там, после го постави на табуретката, от която беше станал. Не виждах точно в какво се взира - приличаше на малко червено петънце от изгаряне, относително кръгло. Макранох отпи още веднъж, после остави чашата до фенера и притисна острието към гърдите на Джейми. Сигурно съм помръднала неволно, защото лейди Анабел сграбчи ръкава ми и промърмори някакво предупреждение. Макранох рязко завъртя острието с движение, с което би се отървал от развалено петънце на презряла праскова. Джейми простена леко и по корема му се стече тънка струйка кръв. Завъртя се по корем, за да притисне раната.

Сър Маркъс остави ножчето.

- Още щом можеш, момче - посъветва той Джейми, - легни с жена си, остави я да те утеши. Жените обичат да правят така - допълни, усмихвайки се към прага, на който стояхме. - Един Бог знае защо.

Лейди Анабел ми прошепна:

- Хайде, скъпа. По-добре да остане сам за малко. - Реших, че сър Маркъс може да се оправи и се завлачих след нея нагоре по тясното стълбище.

Събудих се стресната от сън за безкрайно спираловидно стълбище и някакъв неназовим ужас в основата му. Умората дърпаше гърба ми и краката ми неумолимо към постелята, но аз се изправих и опипом затърсих огнивото и свещта. Беше ми неспокойно толкова далеч от Джейми. Ами ако имаше нужда от мен? Ами ако бяха дошли англичаните и той стоеше долу сам и невъоръжен? Притиснах лице към студеното стъкло на прозореца, за да се уверя, че навън още вали. Докато бурята продължаваше, вероятно бяхме в безопасност. Наметнах се с едно одеяло над нощницата си, взех свещ и камата си и слязох.

Къщата беше притихнала и в стаята на Джейми единствено припукваха пламъците на огнището. Беше се обърнал към тях и спеше. Седнах тихо на чергата пред камината, за да не го събудя. За пръв път бяхме сами след онези отчаяни минути в тъмницата. Имах чувството, че са минали много години. Разгледах Джейми внимателно, сякаш бе непознат.

Физически не изглеждаше особено зле, но въпреки това се тревожех. Беше пил достатъчно уиски по време на манипулациите, за да повали и кон, а голяма част от алкохола още беше в него въпреки повръщането.

Джейми не беше първият ми герой. През полевата болница по време на войната мъжете минаваха твърде бързо, за да се опознаят добре със сестрите, но от време на време можеше да видиш човек, който говори твърде малко или твърде много, по-скован на вид, отколкото предполагаха болката и самотата.

И най-често знаех какво може да се стори за тях. Ако имаш време и ако са от тези, които говорят, за да се пазят далеч от мрака, сядаш и ги изслушваш. Ако пък мълчат, често ги докосваш мимоходом и наблюдаваш кога е подходящият момент, в който да ги извадиш от черупката и да ги прегърнеш, докато мракът отмине. Ако имаш време. Ако нямаш, им забиваш спринцовката с морфин и се надяваш да си намерят някого с време, а междувременно преминаваш към човек, чиито рани се виждат.

Джейми рано или късно щеше да иска да говори. Имаше време. Но се надявах да не говори с мен.

Беше открит до кръста и се приведох, за да огледам гърба му. Беше невероятна гледка. Ударите бяха нанасяни с точност, от която ми се завиваше свят. Явно беше стоял абсолютно неподвижно през цялото време. Погледнах китките му - нямаше следи от въжета. Значи бе удържал на думата си да не се съпротивлява. И беше стоял неподвижен, плащайки цената за свободата ми и живота ми.

Потърках очи с ръкава си. Едва ли би ми бил благодарен да цивря за него. Поразмърдах се и нощницата ми прошумоля. Отвори очи, но не видях съкрушеност в тях. Усмихна ми се, слабо и уморено, но наистина. Отворих уста и внезапно осъзнах, че нямам представа какво да му кажа. Благодарности бяха невъзможни. „Как се чувстваш?“ Звучеше идиотски. Очевидно се чувстваше кошмарно.

Докато мислех, той продума:

- Клеър? Добре ли си, мила?

- Дали аз съм добре? Божичко, Джейми! - Сълзи опариха клепачите ми и запремигвах.

Той бавно вдигна здравата си ръка, сякаш още беше окован, и ме погали по косата.

Придърпа ме към себе си, но аз се отдръпнах, осъзнавайки за пръв път как изглеждам -изподраскана, лепкава от смола, чорлава, с какви ли не субстанции в косата.

- Ела. Искам да те прегърна за миг - каза той.

- Покрита съм с кръв и повръщано - възразих, като направих абсурден опит да пригладя косата си.

Той изхриптя - най-доброто, което можеше да стори вместо смях.

- Пресвета Дево, сасенак, кръвта и повръщаното са мои. Ела тук.

Ръката му около раменете ми ме успокояваше както нищо друго. Отпуснах се на възглавницата до неговата и постояхме притихнали край огъня, извличайки покой и сила един от друг. Той леко докосна малката рана под челюстта ми.

- Не мислех, че ще те видя отново, сасенак. - Гласът му беше тих и прегракнал от уиски и крясъци. - Радвам се, че си тук.

Приседнах.

- Не мислел, че ще ме види! Защо? Да не си предполагал, че няма да те измъкна?

Той се усмихна с крайчето на устата си.

- Ами, не мислех, да. Но реших, че ако ти го кажа, ще се заинатиш и няма да искаш да си тръгнеш.

- Аз да се заинатя! - възкликнах възмутено. - Кой ми го казва!

Последва малко неловка пауза. Трябваше да задам няколко въпроса, нужно беше от медицинска гледна точка, но от лична... Накрая се спрях на „Как се чувстваш?“

Очите му бяха затворени, хлътнали в сянка, но гърбът му се изопна леко под превръзките. Устата му трепна, нещо средно между усмивка и гримаса.

- Не знам, сасенак. Никога не съм се чувствал така. Искам да сторя няколко неща едновременно, но умът ми воюва сам със себе си, а тялото ми ме е предало. Искам да се махна оттук, да бягам бързо и надалеч. Искам да ударя някого. Боже, колко много искам да ударя някого! Искам да изгоря затвора до основи. Искам да спя.

- Камъните не горят - рекох практично. - Може би трябва да поспиш.

Ръката му намери моята и устата му се поотпусна, макар очите му да останаха затворени.

- Искам да те прегърна, да те целуна и никога да не те пускам. Искам да си легна с теб и да те употребя като пачавра, докато забравя, че ме има. Искам да сложа глава в скута ти и да плача като дете.

Отново се опита да се усмихне и открехна едно око.

- За съжаление не мога да направя нито едно от тези неща, освен последното, без да припадна или отново да повърна.

- Е, тогава ще се примириш с това и да оставиш другото занапред - рекох през лек, пресеклив смях.

Трябваше да се размърдаме и той едва не повърна отново, но накрая успях да седна на походното му легло с гръб към стената и да положа главата му на бедрото си.

- Какво изряза от гърдите ти сър Маркъс? - попитах. - Клеймо?

Не ми отвърна, само леко поклати глава утвърдително.

- Печат с инициалите му. Не стига, че ще нося белези от него цял живот, но и ще ме подписва като някоя проклета картина...

Главата му тежеше на бедрото ми и дишането му се успокои. Стори ми се, че е задрямал. Превръзките на ръката му призрачно белееха върху тъмното одеяло. Внимателно прокарах пръст по един белег от изгаряне на рамото му, който леко лъщеше от маслото, с което го бях намазала.

- Джейми?

- Ммм?

- Зле ли си ранен? - Той се разбуди и погледна първо превързаната си ръка, а след това лицето ми. Затвори очи и се затресе. Ужасена, помислих, че съм отключила някой непоносим спомен, докато не осъзнах, че се смее, достатъчно силно, за да избият сълзи в очите му.

- Сасенак - каза той накрая. - Може би десет сантиметра от кожата ми не са ожулени, изгорени или нарязани. Дали съм ранен?

И той отново се затресе, а матракът заскърца.

Малко раздразнено казах:

- Имах предвид... - Но той постави здравата си длан върху моята и ме прекъсна.

- Знам какво имаше предвид, сасенак - каза и обърна глава към мен. - Не се тревожи, десетте невредими сантиметра са между краката ми.

Оцених опита му за шега, колкото и да бе слаб. Цапнах го лекичко през устата.

- Пиян си, Джеймс Фрейзър. - Направих пауза. - Десет, а?

- Е, може би петнайсет. Ох, сасенак, не ме карай да се смея отново, ребрата ме болят.

Избърсах очите му с една гънка на нощницата си и му дадох да пийне вода, придръжайки главата му с коляно.

- А и нямах това предвид - повторих.

Вече сериозен, той стисна леко ръката ми.

- Знам. Няма нужда да го увърташ. - Внимателно си пое дъх и трепна, когато гърдите отново го присвиха. - Бях прав, не боли колкото бича. - Затвори очи. - Но беше далеч по-неп-риятно. - На лицето му отново проблесна горчив хумор. - Е, поне известно време няма да имам запек.

Потреперих, той стисна зъби и задиша учестено.

- Съжалявам, сасенак. Аз... не беше толкова кошмарно. Това, за което ме питаш... Добре съм. Не съм повреден другояче.

Опитах се да пазя собствения си глас равномерен и делови.

- Не е нужно да ми казваш, ако не искаш. Но ако ще те облекчи.

Гласът ми стихна смутено.

- Не искам. - Внезапно Джейми звучеше изключително наранен. - Не искам никога повече да мисля за това, но нямам избор, освен ако не си прережа гърлото. Не, моме, не искам да ти разказвам и знам, че не искаш да слушаш... но имам чувството, че ще трябва, за да не ме задуши.

Всичко това се изля от него изведнъж и той продължи, почти без да си поема дъх:

- Искаше да лазя, да се моля, и Бог да ми е на помощ, така и направих. Веднъж ти казах, сасенак, можеш да прекършиш всеки, ако си готов да го нараниш достатъчно. Е, той беше готов. Кара ме да лазя, да се моля. Кара ме да върша и по-лоши неща, а преди края много силно исках да умра.

След този изблик Джейми дълго мълча, загледан в огъня, след това въздъхна дълбоко и изкриви лице от болка.

- Ако можеше да ме облекчиш, сасенак, щях да ти позволя на мига, толкова много имам нужда. Но това не е като трън, който да измъкнеш, ако го хванеш както трябва. - Здравата му ръка се беше отпуснала на коляното ми. Сви пръсти и ги изпъна. - Не е и нищо... счупено никъде. Ако можеше да го поправиш като ръката ми, щях да изтърпя болката с радост.

Отново сви юмрук и го положи на коляното ми, като му се мръщеше.

- Трудно е... трудно е да обясня... Все едно всеки човек си има местенце, дълбоко навътре, което крие и пази на всяка цена. Може би душа, може би просто това, което те отличава от всички останали.

Докато обмисляше как да продължи, езикът му неволно докосваше подутата устна.

- Не показваш това никому, освен ако не е човек, когото обичаш страшно много. - Той отпусна ръка и я сви около коляното ми. Отново беше затворил очи и присвил клепачи. -Сега все едно... все едно крепостта ми е взривена и не е останало нищо, освен пепел и горящи останки, а малкото оголено нещо вътре е беззащитно и се чуди къде да се дене, под стръкче трева, под листо, но... но не... н-н-не с-с-тава.

Гласът му пресипна и той зарови лице в нощницата ми. Не можех да сторя нищо друго, освен да го галя по косата.

Той внезапно се обърна към мен, а лицето му сякаш щеше да се спука по шевовете на костите.

- Няколко пъти съм бил близо до смъртта, Клеър, но никога не съм искал да умра... Този път исках. Аз... - Той рязко млъкна и стисна силно коляното ми. Когато отново продума, гласът му беше много по-висок и странно задъхан, сякаш беше тичал много дълго. - Клеър, ще... Може ли просто... Клеър, дръж ме, моля те. Ако пак се разтреперя, няма да мога да спра. Клеър, дръж ме!

Той наистина започваше да трепери много силно, стенейки, когато спазмите му стигнаха до счупените ребра. Боях се да не го нараня, но повече се боях треперенето да не продължи. Приведох се над него, обгърнах го с ръце и го стиснах колкото можах по-здраво. Залюлях го напред-назад, сякаш ритъмът можеше да спре треперенето. Подхванах главата му с една ръка и впих пръсти дълбоко в изопнатите мускули, опитвайки се със силата на волята си да ги отпусна, като масажирах основата на черепа му. Накрая той се успокои и главата му клюмна на бедрото ми.

- Съжалявам - рече след минута, върнал си гласа. - Не исках да става така. Истината е, че много ме боли и съм ужасно пиян. И не мога да се в-владея.

Когато един шотландец признаеше пред когото и да било, че е пиян, значи наистина ужасно много го болеше.

- Трябва ти сън - рекох нежно, докато още разтривах врата му. - Трябва ти много сън.

Използвах внимателно натиска върху врата му, както ми беше показал Стария Алек, и успях да го поунеса.

- Студено ми е - промълви едва-едва. Въпреки огъня и одеялата, пръстите му бяха студени.

- В шок си - рекох практично. - Изгубил си страшно много кръв.

Огледах се - семейство Макранох и цялата им прислуга се бяха изпокрили по леглата си. Мърто навярно още беше в снега и наблюдаваше Уентъурт. Посвих рамене - не ме интересуваше кой какво ще си помисли, - махнах нощницата си и се вмъкнах под завивките.

Възможно най-внимателно се прислоних към него, за да го стопля. Той обърна лице към рамото ми като малко момченце. Отново го погалих по косата и разтрих врата му, като старателно избягвах болезнените места.

- Хайде, облегни глава, моето момче - рекох, спомняйки си Джени и момчето й.

Джейми изсумтя развеселен.

- Така ми казваше майка ми. Като бях малък.

И миг по-късно:

- Сасенак?

- Ммм?

- Кой, за Бога, е Джон Уейн?

- Ти си Джон Уейн - рекох. - Заспивай.

37. БЯГСТВО

На сутринта си беше върнал част от руменината, макар че синините по лицето му се бяха превърнали в още по-тъмни петна. Той въздъхна, простена от болка и опита отново, по-внимателно.

- Как се чувстваш? - Поставих ръка на главата му. Кожата беше хладна и влажна. Нямаше треска, слава Богу.

Той направи гримаса, все още със затворени очи.

- Сасенак, ако главата ми е на раменете, значи боли. - Протегна ръка. - Помогни ми да стана. Схванат съм като пън.

Снегът спря малко преди обяд. Небето беше сиво като вълна и обещаваше нови вихрушки, но опасността от предледване беше още голяма. Затова тръгнахме от Елдридж точно преди обед, увити добре заради студа. Под наметалата си Мърто и Джейми бяха въоръжени до зъби. Не носех нищо, освен камата си, при това добре скрита. Против волята ми ме убедиха да се преструвам на отвлечена англичанка, ако ни спре патрул.

- Но те са ме виждали в затвора - опитах да се възпротивя, докато се готвехме за тръгване. - Сър Флетчър вече ме познава.

- Да. - Мърто внимателно зареждаше пистолетите, подредил на масата на лейди Анабел всякакви оловни сачми, вата, барут, лостчета и торбички, но успя да ми отдели един поглед. - Това е идеята, моме. Трябва да не припарваш до Уентуърт.

Той натика един бутален прът в дулото на украсен с гравюри пистолет и натъпка ватата с отривисти, икономични движения.

- Сър Флетчър ще ни търси, но не и днес. Ако срещнем червенодрешковци, няма да те познават. Ако ни намерят, трябва да кажеш, че сме те взели насила и да ги убедиш, че нямаш нищо общо с две шотландски диванета като мен и онзи разбойник там.

Кимна към Джейми, който седеше като на тръни на една табуретка с топъл хляб и мляко пред себе си. Аз и сър Маркъс бяхме подплатили бедрата и хълбоците му дебело, а отгоре бяхме намерили чифт износени панталони, тъмни, за да скрият издайническата кръв, която би могла да се процеди. Лейди Анабел беше разпорила една от ризите на мъжа си, за да се побере в нея Джейми, както и превръзките му. Дори така ризата не искаше да се затвори отпред и бинтовете се виждаха отчасти. Джейми беше отказал да се среше, защото го болял скалпът, и изглеждаше като дивак - червеникавите иглички на косата му стърчаха над моравото лице, а едното око се беше затворило от оток.

- Ако ви заловят - намеси се сър Маркъс, - кажи им, че си ми била на гости и са те отвлекли, докато си яздила край имението. Накрай ги да те доведат, за да потвърдя. Това би трябвало да ги убеди. Ще им кажем, че си приятелка на Анабел от Лондон.

- А след това бързо ще те изпроводим, преди сър Флетчър да ти окаже честта да те посрещне в района.

Сър Маркъс ни предложи Хектор и Абсалом за придружители, но Мърто отбеляза, че така Макранох ще бъдат разпознати като съучастници. Затова бяхме само тримата, добре навлечени срещу студа, и пътувахме към Дингуол. Носех дебела кесия с пари с бележка от господаря на Елдридж. Едно от двете или и двете щяха да свършат работа, за да ни прекарат оттатък Английския канал.

Трудно напредвахме. Макар и само трийсет сантиметра дълбок, снегът криеше всякакви скали, дупки и други препятствия и конете пристъпваха неуверено. Парчета сняг и кал се разлитаха с всяка стъпка и цапаха коремите на животните. Дъхът им чезнеше нагоре в огромни кълба.

Мърто ни водеше, следвайки плитката бразда, която бележеше пътя. Аз яздех до Джейми, в случай че загуби съзнание, макар че по негово настояване го бяхме вързали за коня. Свободна беше само лявата му ръка, легнала на пистолета, скрит под наметалото.

Подминахме няколко бараки, от чиито сламени покриви се издигаше дим, но обитателите и животните им се бяха прибрали на топло. Тук-там някой преминаваше от бараката си към навес, понесъл кофи със слама.

На три километра от Елдридж влязохме в сянката на замъка Уентуърт, мрачна грамада на склона на един хълм. Тук пътят беше отъпкан - движението не спираше, дори в ужасно време.

Преминаването ни беше съобразено с обяда на сър Флетчър, с надеждата, че пазачите ще са вглъбени в храната и бирата си. Продължихме нататък покрай пътя до входната порта, просто групичка пътешественици с лошия късмет да са навън в такова време.

След затвора спряхме в малка борова горичка, за да си отпочинат конете. Мърто се приведе, за да погледне Джейми, скрил лице в качулката си.

- Добре ли си, момче? Мълчиш.

Джейми вдигна глава. Беше блед и по врата му се стичаше пот въпреки ледения вятър, но успя да се усмихне половинчато.

- Бивам.

- Как се чувстваш? - попитах притеснена. Беше се прегърбил на седлото и нямаше и следа от обичайната му изправена, елегантна стойка. Получих другата половина на усмивката.

- Опитвам се да реша кое ме боли най-много, ребрата, ръката или задникът. Докато разсъждавам по този въпрос, поне не мисля за гърба си.

Отпи дълго от манерката, предвидливо предоставена му от сър Маркъс, потръпна и ми я даде. Беше много по-добро от суровия алкохол, който ми бяха дали да пия по пътя към Леох, но също толкова силно. Продължихме, а в стомаха ми се разгоря малък весел огън.

Конете се бореха с един полегат склон и ритаха сняг във въздуха, когато Мърто рязко вдигна глава. Последвах погледа му и видях четирима английски войници на върха на хълма. Нямаше как да избягаме, бяха ни видели и един от тях се провикна, за да ни спре. Трябваше да блъфираме и да се надяваме да ги излъжем. Без да погледне назад, Мърто се спусна да ги посрещне.

Ефрейторът в групичката беше професионален войник на средна възраст, потънал в огромния си зимен кожух. Поклони ми се утиво и се съсредоточи в Джейми.

- Извинете ме, господине, госпожо. Имаме заповеди да спираме всекиго на пътя и да питаме дали знаят за избягалите наскоро от Уентуърт затворници.

Затворници. Значи бях успяла да освободя не само Джейми. Радвах се, по най-различни причини. Най-малкото щяха да изтощят повече човешки ресурс от войниците в затвора. А и трима срещу четирима беше по-приемливо.

Джейми не отвърна, а се отпусна по-напред и оклюма. Очите му лъщяха изпод качулката -беше в съзнание. Явно знаеше тези мъже и щяха да разпознаят гласа му. Мърто се примъкваше напред с коня си, заставайки между мен и войниците.

- Да, господарят ми се разболя, сър, както виждате - каза и подръпна уж плахо кичура върху челото си. - А може ли да ми посочите пътя към Балах? Не съм сигурен, че сме в правилната посока.

Зачудих се какво, за Бога, цели, докато не видях очите му. Погледът му пробягна назад и надолу и обратно към войника толкова бързо, че англичанинът не можеше дори да предположи, че мъжът срещу него не го слуша задълбочено. Да не би Джейми да се свличаше от седлото? Престорих се, че оправям шапчицата си, и небрежно погледнах през рамо в посоката, в която бе погледнал и Мърто. Почти се смразих от шок.

Джейми стоеше прав, привел глава, за да не се вижда лицето му Но от крайчеца на едното стреме се процеждаше кръв и оставяше малки димящи следи в снега.

Мърто беше успял да привлече всички войници със себе си към върха на хълма, където му сочеха, че пътят към Дингал е единственият наоколо. Минавал през Балах, а след това направо към брега, на около пет километра оттук.

Бързо се плъзнах на земята, трескаво дърпайки юздата на коня си. Закрачих с мъка през преспите и изритах достатъчно сняг под корема на коня на Джейми, за да скрия кръвта. Хвърлих бърз поглед нагоре по хълма - войниците и Мърто още разговаряха, макар че един от тях ни погледна, сякаш за да се увери, че не сме се залутали надалеч. Махнах весело и още щом войникът завъртя глава, се приведох и откъснах парче от едната си фустанела. Отметнах наметалото на Джейми и натъпках плата под бедрото му, като пренебрегнах вика му на болка. Наметалото му се върна на мястото си точно навреме, за да се спусна назад към коня си, където англичаните и Мърто ме завариха да се занимавам с единия ремък.

- Явно се е поохлабил - обясних невинно и примигнах към най-близкия англичанин.

- Така ли? И защо не помагаш на дамата? - обърна се той към Джейми.

- Съпругът ми не е добре - рекох. - Мога и сама да се справя, благодаря.

Ефрейторът се позаинтересува.

- Болен значи? Какво ти има? - Приближи коня си и се взря в сведеното лице на Джейми. -Определено не изглеждаш добре, дума да няма. Свали си качулката, друже. Какво ти има на лицето?

Джейми го застреля през наметалото си. Войникът беше на не повече от два метра разстояние и се катурна встрани, преди кървавото петно на гърдите му да стане по-голямо от дланта ми.

Мърто беше извадил два пистолета още преди ефрейторът да се строполи. Конят му се стресна от внезапния шум и движение, затова единият изстрел не улучи. Вторият намери целта си, като мина през предмишницата на един от другите войници. Разкъсаният ръкав се развя и бързо прогизна от кръв. Мъжът обаче успя да се задържи на седлото и посегна към сабята си, докато Мърто бъркаше под наметалото си за още оръжия.

Един от двамата останали войници обърна коня си, залитайки в снега, и се отдалечи в галоп към затвора, вероятно за да потърси помощ

- Клеър! - Стресната, зърнах Джейми, който размахваше ръка след измъкващия се конник.

- Спри го!

Имаше време само да ми подхвърли втори пистолет, след което се обърна и извади меча си, за да посрещне атаката на четвъртия войник.

Конят ми бе обучен за битка - беше прилепил уши към главата си, тъпчеше на едно място и риеше снега, но не побягна при гърмежите. И сега не помръдна, докато го насочвах след препускащия конник. Щастлив да се отдалечи от схватката, той веднага рипна и бързо започнахме да настигаме англичанина.

Снегът ни пречеше почти колкото на него, но моето животно бе по-добро, а имахме и предимството на освободената диря, оставена от мъжа пред нас. Настигахме го равномерно, но не беше достатъчно. Той наближаваше един склон - ако свърнех вдясно, щях да се възползвам от равния терен и да го пресрещна от другата страна. Дръпнах юздата и се приведох силно на една страна, за да не падна, докато конят завиваше, подхлъзвайки се. Успя обаче да си върне равновесието и се спусна напред.

Не настигнах войника, но съкратих разстоянието до не повече от десетина метра. При неограничено време щях да го хвана, но нямах този лукс - стените на затвора се издигаха на километър пред нас. Още малко и часовоите щяха да го видят.

Спрях и слязох. Обучен за битка или не, не знаех какво ще стори конят, ако стрелям от гърба му Дори да стоеше неподвижен, не бях сигурна, че собствените ми умения ще са достатъчни. Приклекнах в снега, подпрях лакът на коляното си, а пистолета - на другата си ръка, както ми беше показал Джейми.

- Подпри го тук, насочи го натам и стреляй - беше ми казал. Така и сторих.

За мое удивление, улучих бягащия кон. Той залитна, падна на едно коляно и се превъртя във вихър от крайници и сняг. Ръката ми беше изтръпнала от отката на пистолета - разтърквах я, без да откъсвам очи от падналия войник.

Беше ранен - опита се да стане, но не успя. Конят му кървеше и несигурно закуцука встрани, влачейки юздите си.

Чак по-късно осъзнах какво ми е минавало през главата тогава, но докато го приближавах, знаех, че не мога да го оставя жив. Бяхме твърде близо до затвора, а и други групички патрулираха в търсене на затворници - щяха да го открият. И тогава не само щеше да ни опише в подробности - дотук с лъжата за пленницата! - но и щеше да им каже накъде пътуваме. Имахме още пет километра до брега, два часа път във виелицата. А там трябваше да намерим и лодка. Не можех да поема риска.

Той се надигна с мъка на лакти. Ококори се от изненада, когато ме видя, но се поуспокои. Бях жена. Не се боеше от мен.

Мъж с повече опит не би си позволил подобно нещо, но това беше момче на не повече от шестнайсет. Призля ми. Бузите му още бяха закръглени, а мустакът - рехав.

Отвори уста, но успя само да изстене. Притисна ръка към ребрата си и видях кръвта по нея - вътрешни контузии. Явно конят беше паднал върху него.

Вероятно щеше да умре от раните си, но не можех да разчитам на това.

Камата в дясната ми ръка беше скрита под наметалото. Поставих лявата си ръка на челото му - точно както бях правила със стотици войници, докато ги успокоявах, преглеждах и подготвях за предстоящото. И те ме бяха гледали точно като това момче - с надежда и доверчивост.

Не можех да му прережа гърлото. Паднах на колене до него и внимателно извърнах главата му. Техниките на Рупърт за бърза смърт включваха съпротивлението на жертвата. Но нямаше съпротивление, когато притиснах главата му надолу и забих камата в основата на черепа.

Оставих го да лежи по лице в снега и се върнах при останалите.

След като натоварихме обемистия си багаж под одеялата на една от пейките под палубата на „Кристабел с Мърто се качихме и огледахме кипящия небосвод.

- Изглежда, вятърът е силен и стабилен - рекох с надежда, вдигнала наплюнчен пръст.

Мърто мрачно огледа черните облаци, тегнещи над пристанището, а снегът от тях се топеше в студените вълни.

- Е... Да се надяваме, че няма да ни люлее много. Ако ли не, може да стигнем до другата страна с труп.

Половин час по-късно, когато вече се носехме по вълнистата шир на Английския канал, разбрах какво е имал предвид.

- Морска болест? - попитах невярващо. - Шотландците нямат морска болест!

Мърто се подразни.

- Еми тогава може да е червенокос африканец. Знам само, че е позеленял като гнила риба и си повръща червата. Ще слезеш ли да ми помогнеш да го спрем, за да не се наниже на собствените си ребра, докато се напъва?

- По дяволите! - рекох, когато малко след това висяхме до перилата и си почивахме от случващото се долу - Ако е знаел, че има морска болест, защо, за Бога, настоя за кораб?

Мърто ме изгледа немигащо.

- Защото чудесно знае, че в това му положение доникъде няма да стигнем по суша и не иска да оставаме в Елдридж, защото се бои, че ще навлече гнева на англичаните върху Макранох.

- Значи ще се самоубие тихо и кротко в морето - рекох с горчивина.

- Да. Смята, че така ще убие само себе си и няма да повлече другиго. Щедро момче. Но нищо общо с тихо и кротко - добави той и тръгна да слиза под палубата, чувайки стоновете отдолу.

- Поздравления - рекох на Джейми час-два по-късно, като приглаждах потни кичури от челото си. - Мисля, че ще влезеш в медицинската история като единственият човек, умрял от морска болест.

- А, чудесно - измърмори той, заровил лице в съсипаните възглавници и одеяла, - не ми се ще да мисля, че ще си отида за нищо. - Внезапно се надигна на една страна. - Божичко, пак се започва.

С Мърто скокнахме по местата си. Да удържаш гигант, докато повръща, не е работа за слабите.

След това измерих пулса му и поставих ръка на лепкавото му чело. Мърто прочете изражението ми и, без да продума, ме последва към палубата.

- Не е добре, нали? - каза тихо.

- Не знам - отвърнах безпомощно и тръснах плувналата си в пот коса на вятъра. - Никога не съм виждала или чувала някой да умре от морска болест, но вече повръща кръв. -Кокалчетата по ръцете му изпъкнаха в огрубялата от слънце и вятър кожа. - Не знам дали се наранява вътрешно със счупените си ребра или просто стомахът му вече не издържа толкова повръщане. И в двата случая знаците не са добри. Пулсът му е слаб и неравен. Сърцето му се бори с мъка.

- Има сърце на лъв. - Каза го тихо и отначало мислех, че не съм чула правилно, а сълзите в очите му може да са от солените пръски във вятъра. Обърна се рязко към мен. - И кожа като на вол. Имаш ли още от онзи лауданум от лейди Анабел?

- Да, целия. Но не иска да го пие. Казва, че не иска да спи.

- Е... Повечето хора не получават това, което искат. Защо той да е различен? Хайде.

Последвах го неспокойно към долната палуба.

- Ще го повърне.

- Остави това на мен. Дай ми бутилката и ми помогни да го изправим в леглото.

Джейми не беше съвсем в съзнание и трудно го подпряхме на една от вътрешните прегради, а освен това се и дърпаше.

- Ще умра - рече той ясно и отчетливо, - колкото по-скоро, толкова по-добре. Махнете се и ме оставете да си ида.

Мърто го сграбчи за косата и наклони главата му назад, като допря лауданума до устните му.

- Преглътни това, мишленце мое, или ще ти счупя врата. И ти забранявам да го повръщаш. Ще ти стисна носа и устата, така че ще трябва да ти излезе от ушите.

С общи усилия на волята успяхме да накараме младия господар на Лалиброх да изпие цялата бутилка. Давейки се и стенейки, Джейми смело изпи колкото можа, преди да се отпусне, цял позеленял и останал без дъх, а клепачите му бяха с цвета на възглавницата. Мърто успя да предотврати всяка прииждаща експлозия, като здраво стискаше носа на Джейми - средство, което спомогна и опиатът да се разтвори постепенно в кръвта му. Накрая го положихме в несвяст на леглото, а бледността му бе в зловещ контраст с ярката коса, вежди и мигли.

Малко след това Мърто дойде при мен до перилата на горната палуба.

- Виж - рекох и му посочих. Смътните слънчеви лъчи, успели да се процедят под облаците, падаха върху скалите на френския бряг. - Капитанът казва, че ще сме там след три-четири часа.

- Тъкмо навреме - рече спътникът ми и отдръпна няколко рехави кичура, които му влизаха в очите. Обърна се към мен и получих най-близкото нещо до усмивка, на което можех да се надявам от него.

И накрая, следвайки отпуснатото тяло на довереника си, проснат на дебела дървена летва, носена от двама здрави монаси, преминахме през предната порта на абатството на света Ана.

38. АБАТСТВОТО

Абатството беше огромно здание от дванайсети век, с дебели стени, за да устоява и на морските бури, и на нашественици от сушата. Сега, в по-мирни времена, портите му по-често стояха отворени, за да могат да преминават хората от близките села, а малките каменни килийки на крилото за гости бяха направени по-уютни, благодарение на гоблени и допълнителни мебели.

Станах от тапицирания стол в собствената си килийка, несигурна как се поздравява абат -трябваше ли да коленича и да целуна пръстена му, или това беше само за папата? Реших да се поклоня уважително.

Скосените котешки очи на Джейми наистина идваха от Фрейзъровата му кръв. Също и тежката челюст, макар тази на мъжа срещу мен да бе скрита от гъста черна брада.

Абат Алегзандър имаше плътните устни на племенника си, но като че ли по-рядко ги беше използвал за усмивки. Сините му очи бяха хладни и замислени, макар да ме посрещна с приятна усмивка. Беше доста по-нисък от Джейми, горе-долу с моя ръст, набит и с походката на воин, въпреки расото. Навярно някога е бил и двете.

- Добре дошла, племеннице - рече той и наклони глава. Малко се сепнах от този поздрав, но се поклоних в отговор.

- Благодаря за гостоприемството - отвърнах искрено. - Виждал ли сте... Джейми?

Бяха го отнесли незабавно, за да го измият, процес, в който реших, че е крайно неуместно да се меся.

Абатът кимна.

- О, да - отвърна и под добре култивирания му английски акцент се чу следа от шотландския. - Видях го. Изпратих брат Амброуз да се грижи за раните му. - Сигурно съм направила гримаса, защото той продължи малко сухо: - Не се тревожете, мадам. Брат Амброуз е много компетентен.

Изгледа ме с открит, преценяващ поглед, който странно ми напомни за лицето на племенника му.

- Мърто ми спомена, че самата вие сте завършен лечител.

- Да - отвърнах направо.

Той се усмихна широко.

- Виждам, че не страдате от излишна скромност.

- Имам други грехове - отвърнах с усмивка.

- Всички имаме. Брат Амброуз с голяма радост ще разговаря с вас, убеден съм.

- А Мърто каза ли ви... какво се случи? - попитах колебливо.

Дебелите устни се свиха.

- Каза ми. Доколкото той знае.

Сякаш очакваше да добавя нещо към историята.

Видно бе, че много му се иска да зададе още въпроси, но бе достатъчно любезен да не ме притиска. Вместо това вдигна ръка в жест на благословия.

- Добре сте дошли - повтори отново. - Ще изпратя някой от братята да ви донесе храна. -Погледна ме и добави: - И вода да се измиете.

Направи кръст във въздуха над мен и си замина. Чудех се дали е било благопожелание или опит за екзорсизъм на мръсотията по мен.

Внезапно осъзнах колко съм уморена, отпуснах се на леглото и се запитах ще имам ли време да ям и да се мия. Още се питах това, когато главата ми тупна на възглавницата.

Сънувах ужасен кошмар. Джейми беше от другата страна на дебела каменна стена и крещеше, а врата нямаше. Не можех да го достигна. Удрях отчаяно по стената, но ръцете ми потъваха в камъка като във вода.

- Ох! - Седнах рязко и стиснах между бедрата си ръката, с която в съня си наистина бях ударила стената. Докато туптящата болка се успокояваше, крясъците не спираха.

Изтичах в коридора и спрях рязко. Вратата към стаята на Джейми беше отворена и от нея се лееше светлина.

Монах, когото не бях виждала, седеше при Джейми и го държеше здраво. От превръзките на гърба му се процеждаше прясна кръв, а раменете му трепереха като при треска.

- Кошмар - обясни монахът, когато ме видя на прага. Остави Джейми в ръцете ми и отиде до масичката за парцал и вода.

Джейми още трепереше, а лицето му лъщеше. Затворил очи, дишаше тежко и хрипливо. Монахът седна до мен и започна да бърше лицето му внимателно, като приглаждаше мократа му коса зад ушите.

- Сигурно сте съпругата му - рече ми. - Мисля, че след малко ще се оправи.

Треперенето наистина се успокои след минута-две и Джейми отвори очи с въздишка.

- Добре съм - каза ми. - Клеър, вече съм добре. Но, за Бога, отърви се от тази смрад!

Едва тогава ми направи впечатление ароматът в стаята - лека миризма като на цветя, толкова позната, че не я бях усетила. Лавандула. Миризма на сапуни и парфюми. Последно я бях усетила в тъмницата на затвора, лъхаше от дрехите на Джонатан Рандал.

Миризмата се носеше от малка метална купа, пълна с ароматизирани масла. Тя висеше от железен прът, а под нея гореше свещ

Имаше за цел да успокоява ума, но ефектът очевидно не беше такъв. Джейми вече дишаше по-лесно, седеше сам и държеше чашата вода, която монахът му беше предложил. Лицето му обаче още беше пребледняло, а ъгълчето на устата му трепкаше.

Кимнах на францисканеца да стори каквото казва Джейми и той бързо закри горещата купа със сгънато парче плат, а после я отнесе надолу по коридора.

Джейми дълбоко си пое дъх от облекчение, като изкриви лице от болката в ранените си ребра.

- Отворил си раните по гърба - рекох и го обърнах на една страна, за да погледна превръзките. - Не са особено зле.

- Знам. Сигурно съм се обърнал по гръб насън.

Дебелото одеяло, което го крепеше на една страна, се беше свлякло на пода. Върнах го на мястото му.

- Мисля, че от миризмата съм сънувал. Сънувах, че ме бичуват. - Потрепери, отпи малко вода и ми подаде чашата. - Трябва ми нещо по-силно, ако имаш.

Сякаш по сигнал, услужливият монах се върна с кана вино в едната ръка и малка манерка сироп от мак в другата.

- Алкохол или опиум? - попита той с усмивка. - Избери си вида забвение.

- Виното, благодаря. Стигат ми толкова сънища за една нощ - каза Джейми с крива усмивка. Пи бавно, а францисканецът ми помогна да сменя мръсните превръзки и отново да намажа гърба му с мехлем от невен. Чак когато настаних Джейми обратно, за да спи, с добре подпрян гръб и вдигнато одеяло, монахът стана да си върви.

Подминавайки леглото, той се приведе над Джейми и направи кръстен знак над главата му.

- Спи добре - рече той.

- Благодаря ти, отче - отговори сънено Джейми, явно се унасяше. Очевидно нямаше да има нужда от мен повече тази вечер, затова го докоснах по рамото за довиждане и последвах монаха в коридора.

- Благодаря ви - казах. - Много съм благодарна за помощта ви.

Монахът махна с фината си ръка.

- Аз бях благодарен за възможността да ви помагам - отвърна и забелязах, че говори чудесен английски с лек френски акцент. - Минавах през крилото за гости на път за параклиса на свети Жил, когато чух виковете.

Свих се неволно при спомена за прегракналите крясъци на Джейми и се надявах да не ги чуя отново. Погледнах през прозореца в края на коридора, но не видях и следа от зората.

- Параклиса? - попитах. - Мислех си, че утринната молитва е в главната сграда. А и е малко рано.

Францисканецът се усмихна. Беше доста млад, може би малко над трийсет, с лъскава кафява коса със сиви кичури в нея. Беше къса и старателно обръсната на темето. Имаше и добре поддържана кафява брада, която стигаше до якичката на расото му.

- Да, за сутрешна молитва е рано - съгласи се. - Бях на път към параклиса, защото е мой ред да засвидетелствам вечното си обожание към Светото причастие.

Той погледна към стаята на Джейми, където часовникът показваше два и половина.

- Много закъснявам - продължи. - Брат Бартолом ще иска да си ляга.

Вдигна ръка, благослови ме набързо, обърна се и мина през вратата в края на коридора, преди още да се сетя да го питам за името му.

Пристъпих в стаята на Джейми, за да проверя дали е добре. Спеше, дишаше плитко, а веждите му бяха леко сключени. Пробно прокарах ръка през косата му. Лицето му се поотпусна. Въздъхнах и втъкнах одеялата по-внимателно.

На сутринта се чувствах много по-добре, но Джейми гледаше с празен поглед и още му беше лошо след прекъснатия сън. Отказа твърдо предложението ми за малко яхния за закуска и ми се сопна, когато се опитах да проверя превръзките на ръката му.

- За Бога, Клеър, няма ли да ме оставиш на мира! Писна ми да ме ръчкат.

Отдръпна ръка начумерен. Обърнах се бързо, без да продумам, и се заех да оправям мехлемите и билките на масичката. Подредих ги по действие: мехлемът от невен се използваше често, за успокояване на болката, кората на върба, на череша и лайката - за чай, а кантарионът, чесънът и равнецът дезинфекцираха.

- Клеър.

Обърнах се към него. Седеше на леглото и ме гледаше засрамен.

- Съжалявам, сасенак. Коремът ме присвива, а и сутрин съм много зъл. Но не бива да ти ръмжа така. Прощаваш ли ми?

Бързо прекосих стаята и го прегърнах леко.

- Знаеш, че няма защо. Но... какво имаш предвид с това, че те присвива коремът?

Не за пръв път ми хрумна, че интимността и любовта не са едно и също.

Той направи гримаса, приведе се леко напред и скръсти ръце на корема си.

- Значи, че бих искал да ме оставиш сам за малко?

Изпълних молбата му и отидох да си търся закуска.

Скоро след това се върнах от трапезарията и забелязах слабоват монах в черното расо на францисканец да прекосява коридора към манастира. Побързах да го настигна.

- Отче! - подвикнах и той се обърна с усмивка.

- Добро утро. Мадам Фрейзър, нали? А как е съпругът ви тази сутрин.

- По-добре - казах, надявайки се да е така. - Исках отново да ви благодаря за снощи. Тръгнахте си, преди да успея да ви попитам как се казвате.

Той ми се поклони с ръка на сърцето.

- Франсоа Анселм Мерикьор д’Арманяк, мадам - рече той. - Така са ме кръстили. Сега ме знаят само като отец Анселм.

- Анселм с безгрижното сърце¹? - попитах с усмивка. Той сви рамене, по галски маниер, който не се беше променил с вековете.

- Опитвам се. - И се усмихна иронично.

- Не искам да ви бавя. - Погледнах към манастира. - Исках само да ви благодаря за помощта.

- Никак не ме бавите, мадам. Сам се бавя за работа, дори направо си позволявам срамна леност.

- Какво работите тук? - попитах заинтригувана. Този мъж очевидно беше посетител, а черното францисканско расо изпъкваше като мастилено петно насред кафявите на бенедиктинците. От брат Полидор, който сервираше храната, научих, че в абатството има неколцина такива посетители. Повечето били учени, дошли да се посъветват с творбите от прочутата библиотека на манастира. Анселм явно бе един от тях. Сподели ми, че от няколко месеца е зает с превода на Херодот.

- Видяхте ли библиотеката? - попита той. - Елате. Извънредно впечатляваща е и съм сигурен, че чичо ви, абатът, няма да възрази.

Бях любопитна да видя библиотеката, а и не желаех още да се връщам към изолацията на крилото за гости, затова го последвах без колебание.

Библиотеката беше прекрасна, с висок сводест таван и готически стълбове, които се срещаха и образуваха кръстове в горната си част. Прозорци от пода до тавана изпълваха пространствата между стълбовете и пропускаха предостатъчно светлина. Повечето бяха от прозрачно стъкло, но някои имаха и измамно прости стъклописи, изобразяващи притчи.

Минах на пръсти между прегърбените над томовете монаси и се полюбувах на тази за Бягството в Египет.

На някои от рафтовете книгите бяха подредени прави една до друга. На други рафтове книгите лежаха, за да не се повредят ценните им подвързии. Имаше дори стъклен шкаф с няколко навити пергамента. Като цяло, усещането в библиотеката беше на приглушено ликуване, сякаш всички книги пееха беззвучно. Излязох от помещението умиротворена и бавно закрачих из главния двор, редом с отец Анселм.

Опитах се отново да му благодаря за помощта, но той сви небрежно рамене.

- Не се тревожете, дете мое. Надявам се, че съпругът ви днес е по-добре.

- И аз - отвърнах. Не исках да мисля много-много за това и попитах: - Какво точно е вечно обожание? Снощи казахте, че трябва да го засвидетелствате.

- Не сте ли католичка? - попита той изненадан. - О, забравих, англичанка сте. Значи, разбира се, сте протестантка.

- Не съм сигурна каква съм, по отношение на вярата - рекох. - Но май поне формално съм католичка.

- Формално? - Фините вежди се стрелнаха нагоре от изумление. Поколебах се, предпазлива след опита си с отец Байн, но този мъж не ми приличаше на човек, който ще ми размахва разпятия в лицето.

- Е - понечих да обясня, докато се навеждах да изтръгна малък плевел измежду паветата, -кръстиха ме като католичка. Но родителите ми умряха, когато бях на пет, и отидох да живея с чичо си. Чичо Ламбърт беше... - Направих пауза, спомняйки си ненаситния апетит на чичо Ламбърт към познанието и весело спазвания обективен цинизъм към всякакви религии. За него бяха просто още една отличителна черта на различните култури. - Е, беше всичко и нищо - завърших. - Знаеше много за всички религии, не вярваше в никоя. Така че не стори нищо повече за религиозното ми обучение. А моят... пръв съпруг беше католик, но не особено практикуващ, боя се. Така че май съм езичник.

Изгледах го внимателно, но той никак не се шокира от откровенията ми, а се засмя от сърце.

- Всичко и нищо - рече, наслаждавайки се на фразата. - Много ми харесва. Колкото до вас, боя се, че не сте избягала. Когато си член на Светата Църква Майка, завинаги си нейно дете. Колкото и малко да знаете за вярата си, сте също толкова католичка, колкото нашия Свети отец папата. - Той вдигна глава към небето. Беше облачно, но листата на елшите край църквата не се движеха. - Вятърът се е успокоил. Ще се поразходя, за да прочистя малко ума си на свеж въздух. Искате ли да се присъедините към мен? Нужно ви е раздвижване, а мога да направя разходката ни полезна и за духа ви, като ви разясня ритуала на вечното обожание.

- Три заека с един куршум, а? - отвърнах сухо. Но възможността да се разходя на въздух ме изкуши и отидох да си взема наметалото.

Анселм хвърли бърз поглед на монаха, приведен в молитва в параклиса, и ме поведе встрани от мрака на входа му, към манастира и след това в края на градината.

След като вече не можеше да смути спокойствието на монасите в параклиса, каза:

- Идеята е много простичка. Навярно помните историята за Гетсиманската градина, където Нашият Бог чакал няколко часа, преди да го съдят и разпнат, а приятелите му, които трябвало да му правят компания, заспали?

- Аха. И ги смъмрил, че не са могли да останат будни, затова вие го правите вместо тях.

Идеята ми харесваше и мракът на параклиса изведнъж ми се стори пълен с божествено присъствие и уют.

- Да, мадам - съгласи се той. - Много е просто. Редуваме се, така че Светото причастие на олтара винаги да има компания.

- Не е ли трудно да стоите буден? - полюбопитствах. - Винаги ли го правите нощем?

Той кимна и ветрецът развя фината му коса. Тонзурата му имаше нужда от бръснене - бяха поникнали четинести косъмчета.

- Всеки си избира времето. За мен е в два сутринта.

Погледна ме поразколебан, сякаш се чудеше как ще приема думите, които предстоеше да изрече. Продължи:

- За мен в този миг... Сякаш времето е спряло. Всички течности в тялото, цялата кръв и жлъчка, всички изпарения, които съставляват човека - сякаш всички работят в съвършена хармония. - Усмихна се. Зъбите му бяха леко разкривени, единственият недостатък в иначе безупречния му вид. - Или сякаш са спрели. Чудя се дали този миг не е като мига на раждането или смъртта. Знам, че за всекиго е по различно време, за всеки мъж... и жена -добави и ми кимна вежливо. - Но точно тогава, за една частичка от времето, сякаш всичко е възможно. Можеш да се взреш във всичките си ограничения и да видиш, че не представляват нищо. В този миг, когато времето спира, сякаш знаеш, че можеш да поемеш всяко предизвикателство, да го завършиш и да се върнеш при себе си, а светът да е непроменен, всичко да е точно както си го оставил преди миг. Сякаш... сякаш, когато знаеш, че всичко е възможно, нищо не е наложително.

- Но... правите ли всъщност нещо? - попитах. - Искам да кажа, молите ли се?

- Аз ли? Ами - рече той бавно, - седя и Го гледам.

Устните му се разтеглиха в широка усмивка.

- И той мен.

Джейми се опитваше да седне, когато влязох в стаята, а след това успя да се разходи из помещението с моя помощ. Но усилието го изпоти и изтощи. Легна пак без възражения, когато отметнах одеялото.

Предложих му малко яхния и мляко, но той уморено поклати глава.

- Нямам апетит, сасенак. Ако ям нещо, отново ще повърна.

Не настоях и отнесох яхнията.

На вечеря настоявах повече и успях да го убедя да хапне супа. Изяде доста, но не можа да я задържи в стомаха си.

- Съжалявам, сасенак. Отвратителен съм.

- Няма значение, Джейми, не си отвратителен. - Оставих легенчето до вратата и седнах до него, като пригладих разчорлената му коса. - Стомахът ти още е раздразнен от морската болест. Може би ти дадох твърде много храна. Остави организма си да почива и да заздравява.

- Ще се оправя - каза той вяло. - А ти какво прави днес, сасенак?

Явно се чувстваше много изтощен, но и превъзбуден, ала аз го успокоих, като му разказах за дневните си приключения: библиотеката, параклиса, пресата за вино и накрая градината с билките, където най-после срещнах прочутия брат Амброуз.

- Невероятен е - казах ентусиазирана. - О, забравих, че се познавате.

Брат Амброуз беше висок - дори повече от Джейми, - и много слаб, с голямото отпуснато лице на басет и слаби, позеленели пръсти.

- Сякаш може да накара всичко да расте - казах. - Има всички обичайни подправки и билки и толкова малък парник, че не мога да стоя права в него. Вътре растат неща, които не би трябвало да растат през този сезон, или в тази част на света, или изобщо. Да не говорим за внесените подправки и опиати.

Споменаването на опиати ми напомни за предната вечер и завъртях поглед към прозореца. Зимният мрак падаше бързо и вече бе съвсем тъмно. Фенерите на монасите, които се грижеха за нещата отвън, се поклащаха напред назад, докато притежателите им правеха обходите си.

- Стъмва се. Искаш ли да опиташ да поспиш? Брат Амброуз има някои неща, които може да ти помогнат.

Сенките под очите му бяха огромни, но той поклати глава.

- Не, сасенак. Не искам нищо. Ако заспя, добре... не, мисля, че ще почета.

Анселм му беше оставил набор философски и исторически книги от библиотеката и Джейми се изтегна с едно копие на Тацит.

- Трябва да спиш, Джейми - рекох грижовно. Той отвори книгата, подпря я на възглавницата, но продължи да се взира в стената над нея.

- Не ти казах какво сънувах - каза изведнъж.

- Каза, че си сънувал как те бичуват.

Не ми харесваше лицето му - вече започваше да побледнява под синините и беше покрито с тънък слой пот.

- Точно така. Виждах как въжето се впива в китките ми. Бяха почернели, а въжето опираше в костите ми, когато се движеше. Бях притиснал лице в стълба. Усещах как оловните краища на камшика разкъсват плътта на раменете ми. Ударите не спираха много след като трябваше да са спрели. Краищата откъсваха парчета кожа. Кръвта... кръвта се стичаше в поличката ми. Беше ми много студено. Вдигнах поглед и видях, че месото е започнало да пада от дланите ми, че костите на пръстите ми оставят следи в дървото на стълба. Костите на ръцете ми също се оголиха и ги държаха само въжетата. Мисля, че тогава започнах да крещя. Когато ме удряше, чувах странно потракване и осъзнах какво е. Беше свалил цялата ми плът и камшикът тракаше по голите ми ребра. Знаех, че съм мъртъв, но нямаше значение. Щеше да продължи, докато не започна да се разпадам, да се свличам от стълба, никога нямаше да спре и...

Понечих да отида при него и да го накарам да замълчи, но той го направи сам, стиснал книгата със здравата си ръка. Беше захапал разранената си долна устна.

- Джейми, ще остана с теб тази вечер - казах. - Може да легна на някой сламеник на пода.

- Не. - Колкото и да беше слаб, си оставаше инатлив. - Най-добре ще ми е сам. Сега не ми се спи. Отиди и намери какво да хапнеш, сасенак. Ще... ще почета.

Той наведе глава над страницата. Наблюдавах го безпомощно около минута и накрая сторих както ми беше поръчал - тръгнах си.

Все повече се тревожех за състоянието му. Продължаваше да му се гади - почти не се хранеше и още по-рядко задържаше храната. Ставаше все по-блед и вял, не показваше интерес към нищо. Много спеше през деня, защото през нощта не можеше. Но колкото и да се боеше от сънищата си, не ми позволяваше да спя при него, за да не ми пречи.

Не исках непрестанно да се суетя край него, затова прекарвах доста време в хербариума и в помещението за сушене на билки на брат Амброуз или се разхождах безцелно с отец Анселм. Той се възползва да ми налее малко познание за основите на католицизма, въпреки че многократно го убеждавах, че съм уверен агностик.

- Ma chdre - каза накрая, - помниш ли как се определя греха?

На паметта ми й нямаше нищо, каквито и да бяха недостатъците на моралното ми същество.

- Да. Делото да е греховно и човек да го е извършил драговолно - повторих като папагал каквото ми беше казал предния ден.

- Да го извърши драговолно - потвърди той. - И това, ma chdre, е условието за спечелването на Божията благодат.

Подпирахме се на оградата на кочината и наблюдавахме как няколко големи кафяви нереза са се сгушили срещу студа. Монахът обърна глава и подпря лице на предмишниците си, скръстени върху оградата.

- Не виждам как бих могла да я получа - възразих. - Благодатта на Бог е нещо, което или имаш, или не. Искам да кажа... - поколебах се, защото не исках да прозвучи грубо, - за вас онова на олтара в параклиса е Бог. За мен е парче хляб, независимо колко е красива купата, в която е поставено.

Той въздъхна отегчено и се поизправи, протягайки гръб.

- По време на нощния си ритуал забелязах, че съпругът ви не спи добре. Съответно, вие -също. И понеже така и така сте будна, ви каня довечера да дойдете с мен. Присъединете се към мен в параклиса за час.

Присвих очи.

- Защо?

Той сви рамене.

- Защо не?

Лесно ми беше да стана в уречения час просто защото още не бях заспала. Нито пък Джейми. Надникнех ли в коридора, виждах светлинката на свещ от отворената му врата и чувах шумоленето на страници и спорадично изсумтяване, докато се наместваше по-удобно.

Знаех, че няма да заспя, и не си правих труда да се разсъбличам, затова бях готова, когато на вратата ми се почука.

Манастирът беше тих, както затихват големите здания нощем - забързаният пулс на ежедневната дейност се успокояваше, но продължаваше, по-бавно, по-леко, ала неспирно. Винаги някой е буден и се движи безшумно в коридорите, бди. Сега беше мой ред.

Параклисът бе тъмен, с изключение на червения фенер, указващ, че помещението е светиня, както и на няколко бели свещи, чиито пламъчета горяха неподвижно пред светилищата.

Последвах Анселм по централната пътека, току превивайки коляно, когато и той го правеше. Дребничкият брат Бартолом стоеше на колене отпред, навел глава. Не се обърна, а остана неподвижен, без да прекъсва ритуала си.

Самото причастие беше почти изцяло скрито от великолепието на съсъда си. Огромната дарохранителница, купа във формата на слънце, почти половин метър в диаметър, стоеше на олтара, а в центъра й - парченцето хляб.

Чувствайки се малко неловко, седнах там, където ми посочи Анселм, близо до предната част на параклиса. Седалките, резбовани с ангели, цветя и демони, можеха да се вдигат, за да минават хората по-лесно. Дочух лекото проскърцване на свалена седалка зад себе си, и Анселм си намери място.

- Но какво да правя? - бях го попитала, докато крачехме бавно навътре в параклиса.

- Нищо, ma chdre - беше ми отвърнал той. - Просто стой.

Затова седях и слушах дишането си, както и малките звуци в тишината - нещата, които не бих чула сред оживлението на деня. Хрущенето на камъни, проскърцването на дърво. Съскането на пламъчетата. Щапуркането на някое малко същество, прокраднало се в тази величествена обител.

Мястото беше уютно, не можех да не го призная. Въпреки умората си и тревогите за Джейми, лека-полека се отпуснах, а напрежението в ума ми се стопи, сякаш се развиваше пружина. Странно, но никак не ми се спеше, въпреки късния час и безпокойството от последните дни и седмици.

В края на краищата какво бяха дните и седмиците пред лицето на вечността? А това беше именно нещо такова, за Анселм и Бартолом, за Амброуз, за всички монаси, включително за внушителния абат Алегзандър.

По някакъв начин беше успокояващо - ако цялото време на света бе на разположение, тогава случващото се в отделния миг ставаше по-маловажно. Разбирах как човек може да се поотдръпне от всичко и да потърси утеха и успокоение, ако се зарее в размишления за Вечното Битие, както и да си го представяше.

Червената светлина на фенера не трепваше, отразена в златото на дарохранителницата. Пламъчетата на белите свещи току потрепваха, когато достигаха до някоя несъвършено сплетена част на фитила или ги докоснеше остатък от влага. Ала червеният фенер светеше неотклонно.

И ако съществуваше такова нещо като вечност или дори идеята за вечност, Анселм беше прав - всичко бе възможно. А любовта? Бях обичала Франк и още го обичах. Обичах и Джейми, повече от собствения си живот. Но в пределите на плътта си и времето, не можех да имам и двамата. Може би отвъд? Ако имаше място, където времето не съществуваше или където спираше? Анселм вярваше в това. Където всичко е възможно. И нищо не е наложително.

А в това място имаше ли любов изобщо? Отвъд плътта и времето, беше ли възможна любовта? Беше ли наложителна?

Гласът на мислите ми звучеше като този на чичо Ламб. Той беше семейството ми, беше всичко, което познавах като любов. Мъж, който никога не бе изразявал любовта си към мен с думи, който никога не бе имал нужда, защото знаех, че ме обича, така както знаех, че съм жива. Където има любов, думите не са нужни. Това е всичко. Неумираща и самодостатъчна.

Загубих представа за времето и се стреснах, когато Анселм ненадейно се появи пред мен, влизайки през вратичката до олтара. Не седеше ли зад мен? Погледнах зад себе си - един от младите монаси, чието име не знаех, се кланяше до задния вход. Анселм се поклони пред олтара и ми направи знак да го последвам към вратата.

- Излязъл си? - изненадано попитах, когато излязохме от параклиса. - Мислех, че не бива да оставяш причастието?

Той се усмихна спокойно.

- Не го оставих, ma chdre². Вие бяхте тук.

Потиснах желанието да споря. В края на краищата нямаше такова нещо като Официално квалифициран обожател. Достатъчно бе да си човек, а още се водех такава, ако и на моменти да не го усещах.

Свещта на Джейми още гореше, когато подминах вратата му, и дочух шумоленето на страници. Щях да спра, но Анселм продължи, така че се принудих да сторя същото. Изпрати ме до прага на моята стая, а аз му пожелах приятна нощ и му благодарих за преживяването.

- Беше... успокояващо - рекох, мъчейки се да намеря точната дума.

Той кимна.

- Oui madame³. Така е. - Когато се обърна да си върви, рече през рамо: - Казах ви, че не съм оставил причастието, защото вие бяхте там. А вие, ma chdre? Сама ли бяхте?

Погледах го няколко мига, преди да отвърна:

- Не. Не бях.

¹ Това е значението на едно от имената на монаха - Мерикьор. - Бел. прев.

² От френски - скъпа моя. Бел. ред.

³ От френски - да, госпожо. Бел ред.

39. ДА ОТКУПИШ НЕЧИЯ ДУША

На сутринта, както обикновено, отидох да проверя как е Джейми. Надявах се, че е успял да закуси. Малко преди стаята му Мърто пристъпи от една ниша в стената и ми препречи пътя.

- Какво има? - попитах рязко. - Нещо не е наред ли?

Сърцето ми заби силно и дланите ми се изпотиха.

Паниката ми явно беше очевидна, защото Мърто поклати глава успокоително.

- Не, нищо му няма. - Сви рамене. - Доколкото изобщо е наред напоследък.

Постави леко ръка на лакътя ми и закрачи с мен по коридора. Шокирана, осъзнах, че за пръв път ме докосва умишлено - ръката му беше силна и лека като крило на пеликан.

- Какво му има? - попитах. Набръчканото лице на дребния мъж остана безизразно както винаги, но очите му се поприсвиха.

- Точно сега не иска да те вижда - каза ми.

Спрях и отскубнах ръката си от хватката му.

- Защо?

Мърто се поколеба, като подбираше внимателно думите си.

- Ами, просто... реши, че ще е най-добре да го оставиш тук и да се върнеш в Шотландия. Той...

Не чух останалото, защото грубо го изблъсках и тръгнах към стаята на Джейми.

Тежката врата се затвори глухо зад мен. Джейми дремеше по корем. Беше се открил, облечен само с късата туника на послушник - въглените в мангала в единия ъгъл топлеха стаята, но я задимяваха.

Когато го докоснах, той се разтърси силно. Очите му, още помътнели от сън, бяха хлътнали дълбоко, а лицето му бе обладано от неразсеяли се сънища.

- Няма да те докосвам - рекох, - но трябва да говориш с мен.

Почаках няколко минути, а той лежеше неподвижен, прегърбен отбранително. Накрая въздъхна, надигна се с бавни, болезнени движения и свали крака на пода.

- Да - рече накрая, без да ме поглежда, - да, мисля, че трябва. Щях да го направя преди... но бях достатъчно голям страхливец да се надявам, че няма да има нужда.

Гласът му бе изпълнен с горчивина, а главата му бе отпусната на гърдите. Беше обхванал коленете си с длани.

- Никога не съм се смятал за страхливец, но явно съм. Трябваше да накарам Рандал да ме убие, но не го направих. Нямах причина да живея, но не бях достатъчно смел, за да умра. -Така сниши глас, че почти не го чувах. - И знаех, че трябва да те видя за последно... да ти кажа... но... Клеър, любов моя... о, любов моя.

Той взе възглавницата и я притисна към себе си, сякаш да се защити, да намери утехата, която не можеше да поиска от мен. Опря чело на възглавницата, събирайки сили.

- Когато ме остави в Уентуърт, Клеър - каза той тихо, без да вдига глава, - слушах как стъпките ти се отдалечават и си казах, сега ще мисля за нея. Ще я запомня - кожата й, уханието на косата й, докосването на устата й до моята. Ще си мисля за нея, докато вратата се отвори отново. И ще си мисля за нея утре, когато стоя на бесилото, за да ми даде кураж за последно. А междувременно... - И големите му ръце се свиха в юмруци и отново се отпуснаха - няма да мисля изобщо.

В малката килийка той затворил очи и зачакал. Болката не била толкова силна, стига да не мърдал много, но знаел, че ще се усили скоро. Макар и да се боял от болката, бил я изпитвал често. Познавал нея и реакцията си достатъчно добре, за да се примири и да я изтърпи, с надеждата, че няма твърде бързо да прекърши силите му Представата за сексуалното насилие вече предизвиквала не повече от леко отвращение. Отчаянието само по себе си му действало като упойка.

В стаичката нямало прозорец, за да прецени колко време е минало. Довели го там през късния следобед, но не можел вече да вярва на усещането си за време. Колко часа преди зазоряване? Шест, осем, десет? Докато всичко приключи. С мрачен хумор си помислил, че Рандал поне му е направил услугата да направи мисълта за смъртта приемлива.

Когато вратата се отворила, Джейми вдигнал глава, очаквайки... какво? Просто мъж, слабоват, хубав, малко разчорлен, с разкъсана ленена риза. Подпирал се на касата и го наблюдавал.

След миг Рандал прекосил стаята безмълвно и застанал пред него. Положил длан на врата му, след това се привел и дръпнал рязко пирона, приковал дясната му ръка. Джейми почти припаднал. Рандал поставил чаша бренди пред него и с уверено движение повдигнал главата му и му помогнал да я изпие.

- После вдигна лицето ми между ръцете си и облиза капките бренди от устните ми. Исках да се отдръпна, но му бях обещал, затова просто стоях.

Рандал подържал така Джейми още известно време и се взирал в очите му преценяващо, после седнал на масата до него.

- Стоя там дълго, нищо не казваше, само махаше напред-назад с единия си крак. Нямах представа какво иска и не ми се гадаеше. Беше ми прилошало от болката в ръката. Така че след време просто отпуснах глава на лактите си и извърнах лице. - Въздъхна тежко отново. -След малко усетих, че ме гали по косата, много нежно. Не помръднах. Чуваше се само как онзи едрият хрипти на пода и огънят в мангала припуква и май че... май че заспах за няколко мига.

Когато се събудил, Рандал стоял пред него.

- По-добре ли се чувстваш? - попитал го хладно, но вежливо.

Джейми само кимнал и се изправил. Рандал го съблякъл, като внимавал с ранената ръка, и го повел към леглото.

- Бях му обещал да не се противя, но и нямах намерение да го улеснявам, затова просто стоях като пън. Мислех си, че ще му позволя да прави каквото иска, но няма да участвам - ще съм далеч, поне духом.

Рандал обаче се усмихнал и сграбчил дясната ръка на Джейми, достатъчно силно, за да го просне на леглото замаян и почти в несвяст от внезапната болка. След това Рандал клекнал на пода пред него и му показал, за няколко смазващи минути, че отстранението, което

Джейми си въобразявал, е лъжа.

- Когато се надигна, взе ножа и го прокара по гърдите ми, от едната до другата страна. Не беше дълбоко, но прокърви малко. Погледа лицето ми и потопи пръст в кръвта. - Гласът на Джейми дрезгавееше, заекваше и спираше неочаквано. - После облиза кръвта от пръста си, малко по малко, с върха на езика, к-като к-к-котка, която се чисти. Усмихна се - много миловидно - и приведе глава към гърдите ми. Не бях вързан, но не можех да помръдна и да искам. Просто... лежах, докато той... с езика... не болеше всъщност, но беше много странно. След известно време се изправи и се почисти внимателно с една хавлия.

Наблюдавах ръката на Джейми. Беше извърнал лице и само по нея можех да преценя какво изпитва, докато говори. Тя стисна конвулсивно ръба на леглото, когато продължи:

- Каза... каза ми, че съм... много вкусен. Почти беше спряло да кърви, но той разтърка раната с кърпата, за да я отвори отново. - Кокалчетата на стиснатата му ръка бяха побелели. - После разкопча панталоните си и размаза кръвта по себе си. Каза ми, че е мой ред да коленича.

После Рандал държал главата му, докато Джейми повръщал, внимателно избърсал лицето му с мокър парцал и му дал бренди, за да промие устата си. И така, поред жесток и нежен, малко по малко, въртейки болката като камшик, Рандал унищожил всички прегради на тялото и ума му.

Исках да спра Джейми, да му кажа, че няма нужда да продължава, че не бива да продължава, но прехапах устни силно, за да не продумам, и стисках здраво ръце една в друга, за да не се изкуша да го докосна.

Разказа ми и останалото - бавните, равномерни удари с камшика и целувките между тях. Шокиращата болка от изгарянията, за да не изпадне в тъй желаното забвение и да е в съзнание за още и още позор. Разказа ми всичко, като от време на време спираше, от време на време плачеше, разказа ми много повече, отколкото можех да понеса, но го изслушах, безмълвна като изповедник. Той бързо вдигна поглед към мен и незабавно го отмести.

- Можех да понеса болката, ако ще и непоносима да е. Очаквах да ме... употребява и си мислех, че мога да понеса и това. Но не можах... аз... той...

Яростно впих нокти в дланите си, за се принудя да мълча. Известно време той трепереше, без да говори, но после гласът му се възвърна, приглушен от буцата в гърлото му, но непоклатим.

- Не просто ме нарани, не просто ме употреби. Той прави любов с мен, Клеър. Нарани ме много, докато го правеше, но за него беше правене на любов. И ме накара да реагирам -проклет да бъде, проклет! Накара ме да се възбудя!

Той сви рязко юмрук и удари рамката на леглото в безсилна ярост, от която цялото легло и аз потреперихме.

- Първия... първия път беше много внимателен. Използва масло, дълго време ме мажеше... докосваше ме нежно по всички части. Не можех да се възпра да не му реагирам, както не можех да се спра да кървя, когато ме порежеше.

Гласът на Джейми издаваше умората и презрението му към самия него. Направи пауза, тръсна глава и за пръв път, откакто бях влязла, ме погледна право в очите.

- Клеър, не исках да мисля за теб. Не можех да понеса да съм там, гол и... така... и да си спомням за теб. Светотатство. Исках да те изтрия от ума си и просто... да съществувам, докогато е нужно. Но той не ми позволи.

По бузите му лъщеше влага, но вече не плачеше.

- Говореше. През цялото време ми говореше. Отчасти ме заплашваше, отчасти ми гукаше, но често ми говореше за теб.

- За мен? - Непродумвала тъй дълго, бях прегракнала, а гърлото ми се бе свило. Той кимна и отново сведе поглед към възглавницата си.

- Да. Ужасно, ужасно ревнуваше от теб, сигурно знаеш.

- Не. Не знаех.

Той кимна.

- О, да. Питаше ме, докато ме пипаше, ме питаше: „А тя прави ли ти така? Може ли жена ти да те в-в-вдигне така?“ - Гласът му отново се разтрепери. - Не му отвръщах, не можех. А после ме питаше какво ще си помислиш, ако ме видиш... ако ме видиш...

Прехапа силно устна. След малко продължи:

- После ме нараняваше малко, спираше и ме... любеше, докато започна да се възбуждам... после ме нараняваше много и ме обладаваше насред болката. И през цялото време говореше за теб и те държеше пред очите ми. Борих се, духом се борех... опитах се да пазя ума си от него, да държа далеч духа си от тялото, но болката ме надвиваше отново и отново, събаряше всяка бариера. Опитах се, Клеър... Боже, опитах толкова много...

Той потули глава в ръцете си и притисна яростно слепоочията си с пръсти. Започна ненадейно:

- Знам вече защо младият Алекс Макгрегър се е обесил. И аз бих, ако не знаех, че е смъртен грях. Онзи може да ме е проклел приживе, но няма да ми отнеме Рая. - Отново млъкна, докато се мъчеше да се овладее. Механично отбелязах, че възглавницата в скута му е влажна от сълзи, и поисках да стана и да я сменя. Той бавно поклати глава, вперил поглед в стъпалата си. - Сега... всичко е свързано. Не мога да се сетя за теб, Клеър, как те целувам или дори как ти докосвам ръката, без да чувствам страха и болката, и омерзението. Лежа и си мисля как ще умра, без да те почувствам, но когато ме докоснеш, усещам как ще повърна от отвращение и смут. Не мога дори да те погледна, без...

Беше опрял чело на възлестите си юмруци, забил кокалчета в очните си ябълки. Сухожилията на врата му изпъкваха, а гласът му се чуваше трудно.

- Клеър. Искам да ме напуснеш Върни се в Шотландия, в Краиг на Дун. Върни се, откъдето дойде, при... съпруга си. Мърто ще те отведе в безопасност, казал съм му.

Той помълча, но не помръдна.

Вдигна поглед, изпълнен със сърцераздирателна храброст, и каза просто:

- Ще те обичам, докато съм жив, но вече не мога да съм ти съпруг. А няма да съм нищо по-малко от това. - Започваше да губи контрол над лицето си. - Клеър, толкова те искам, че костите ми се тресат, но Бог да ми е на помощ, страх ме е да те докосна!

Понечих да го доближа, но той рязко изпъна ръка. Беше се присвил почти одве, разкривил лице от вътрешна борба, а гласът му едва излизаше от гърлото му.

- Клеър... моля те. Върви. Ще ми стане ужасно лошо всеки миг. Не искам да гледаш Моля.

Чух умолението в гласа му и разбрах, че трябва да му спестя поне този позор. Надигнах се и излязох, като за пръв път в кариерата си оставих болния сам.

Напуснах стаята му изтръпнала и се подпрях на каменната стена, охлаждайки пламналата си буза в непоклатимите камъни, като не обръщах внимание на погледите на Мърто и брат Уилям. „Бог да ми е на помощ - беше казал. - Бог да ми е на помощ, страх ме е да те докосна. “

Изправих рамене и се отдръпнах от стената.

Сетих се нещо.

Защо пък не? Нямаше кой друг да ми помогне.

В часа, когато времето забавяше хода си, коленичих на централната пътека на параклиса на свети Жил. Анселм беше там, изпънал елегантни рамене под расото си, но беше сам. Нито помръдна, нито се огледа, а живителната тишина на параклиса ме обгърна.

Останах за миг на колене, устремявайки съществото си към тихия мрак, забавях хода на собствения си ум. Едва когато сърцето ми също влезе в ритъма на нощта, седнах на една от последните пейки.

Седях скована - не владеех формулите и ритуалите, които отпускаха братята и ги подготвяха за святото общение. Не знаех откъде да започна. Накрая, безмълвно и направо, рекох, че искам помощ. Моля.

После позволих на тишината да ме обгърне на талази, като падащите гънки на наметало, което да ме пази от вътрешния студ. И зачаках, както ми беше казал Анселм, а минутите се нижеха безбройни.

В задната част на параклиса имаше масичка, покрита с ленен плат, където се намираше съдът със светена вода, а до него - Библията и още няколко вдъхновителни творби. Навярно за обожатели, на които тишината идваше в повече.

Идваше ми в повече и се надигнах, за да взема Библията, която отнесох на молитвения си стол. Едва ли първа прибягвах до това да чета напосоки от Светата книга в моменти на смут и беда. Свещите ми даваха достатъчно светлина и заобръщах крехките страници внимателно, взирайки се в ситните черни букви.

- „...ръката на Господа беше против града с голямо поражение; и Той удари градските мъже от малък до голям, та избухнаха по тях хемороиди.“

Несъмнено голямо поражение. Що за Божие наказание, по дяволите? Напред, към Псалми.

-„...А аз съм червей, а не човек.... Разлях се като вода, И разглобиха се всичките ми кости; Сърцето ми стана като восък, Разтопява се всред вътрешностите ми.“

Да, точна диагноза, помислих си нетърпеливо. Но имаше ли лек?

- „Но Ти, Господи, да се не отдалечиш; Ти, сило моя, побързай да ми помогнеш. Избави от меч душата ми, Живота ми от силата на кучето.“

Хм.

Опитах с Книгата на Йов, любимата на Джейми. Ако изобщо някой можеше да ми предложи добър съвет...

- „Знае само, че снагата му е за него в болки, И душата му е за него в жалеене.“

Ами... да, помислих си и обърнах страницата.

- „Той бива и наказан с болки в леглото си, Да! С непрестанни болки в костите си... Месата му ще се изнурят тъй, че не се виждат, А невидимите му по-предни кости се подават.“

Абсолютно точно. Какво после?

- „Да, душата му се приближава към гроба, И животът му при погубителите.“ - Това не беше много обнадеждаващо, но следващото беше по-добре: - „И тогава, ако има ангел с него, Посредник, пръв между хиляда, За да възвести на човека що е за него право: И ако Бог бъде милостив и рече, Избави го, за да не слезе в гроба, Аз промислих откуп за него. Тогава месата му ще се подмладят повече от месата на дете, Той ще се връща в дните на младостта си.“

И какъв беше откупът за душата на човек, който да спаси любимия ми от силата на кучето?

Затворих книгата и очите си. Думите ми се сливаха от напрежение и нужда. Когато изрекох името на Джейми, ме обзе тежко нещастие. Но все пак изпитах някаква утеха и облекчение, когато повтарях, отново и отново: „Боже милостиви, в ръце Ти предавам душата на Твоя раб Джеймс.“

Хрумна ми, че за Джейми наистина би било по-приемливо да умре - така ми беше казал. Вярвах извън всякакво съмнение, че скоро това ще се случи, дали от болести и мъчение, дали на бесилото, или в битка. И той несъмнено го знаеше. Дали да сторя както искаше? Проклета да бях, ако му позволя. Проклета да бях, просъсках яростно, вгледана в олтара с формата на слънце, и отново отворих книгата.

Измина немалко време, преди да осъзная, че молитвата ми вече не е монолог. Всъщност осъзнах го, когато отговорих на въпрос, който не помнех да съм задавала. В безсънния ми унес, нещо бе поискано от мен, не знаех точно какво, и бях отвърнала, без да се замислям:

- Да, ще го сторя.

Рязко прекъснах всякаква своя мисъл и се заслушах в звънналата тишина. След това по-предпазливо повторих, движейки само устните си:

- Да. Да, ще го сторя. - И мимолетно ми хрумна: - „Условията на грехопадение са делото да е греховно и човек да го е извършил драговолно... И това, ma chdre, е условието за спечелването на Божията благодат.“ - долетя мисловен отглас от думите на Анселм.

Изведнъж усетих нещо неочаквано, но с абсолютна увереност, сякаш някой ми беше поверил малък предмет. Ценен като опал, гладък като нефрит и тежък като речен камък, ала и по-крехък от птиче яйце. И безгранично стихнал, жив като корена на Сътворението. Не подарък, а завет. За да го скъпя яростно и да го вардя нежно. Думите сякаш се изрекоха сами и отлетяха в кръстовидните сводове на покрива.

Коленичих пред Присъствието и излязох от параклиса, без да се съмнявам и за миг, че в безвремието на мига, когато всичко спира, съм получила отговор - само че нямах представа какъв. Знаех само, че държа в ръцете си човешка душа. Но дали своята, или нечия друга?

Отговорът по нищо не изглеждаше благосклонен, когато на следващата сутрин един от миряните служители в манастира ме събуди и ми каза, че Джейми изгаря от треска.

- Откога е така? - попитах и поставих опитна ръка на челото, гърба и слабините му Нямаше и следа от пот, която да облекчи температурата му Само пресъхнала, пламнала плът. Беше буден, но с подпухнали очи, изнемощял. Източникът на треската бе очевиден. Смазаната дясна ръка се беше подула, а от превръзките се носеше смрад. Нагоре по китката изпъкваха червеникави ивички, тънки като кончета. Проклета инфекция, помислих си. Мръсна, гнойна, тровеща кръвта, смъртоносна инфекция.

- Намерих го така, когато дойдох да го нагледам след сутрешната молитва - отвърна мъжът, който ме бе повикал. - Дадох му вода, но малко след зазоряване започна да повръща.

- Трябваше веднага да ме доведете - рекох. - Както и да е. Донесете ми гореща вода, малинови листа и извикайте бързо брат Полидор.

Той излезе, уверявайки ме, че ще ми потърси и закуска, но аз махнах пренебрежително с ръка и посегнах към стомната с вода.

Докато дойде брат Полидор, бях опитала неуспешно да дам на Джейми да пие вода и сега я прилагах външно, напоявах чаршафите и ги увивах свободно около тялото му.

Същевременно сложих ръката му в гореща вода - максимално гореща, ала без да изгаря кожата. Без сулфонамиди¹ и модерни антибиотици само горещината можеше да помогне срещу бактериална инфекция. Тялото на пациента правеше всичко възможно да повиши температурата си, но треската сама по себе си бе смъртоносно опасна, като унищожаваше мускулите и разяждаше мозъчните клетки. Трябваше да приложа достатъчно топлина върху самото място, като не позволявам на останалата част от тялото да се загрее прекомерно или да се обезводни. Все едно да ходиш по въже с прът в ръцете и топка на главата, помислих си мрачно.

Нито психическото състояние, нито удобството на Джейми имаха значение. Беше чисто и просто борба за живота му, докато инфекцията и треската отминат.

Следобеда на втория ден започна да халюцинира. Привързахме го към леглото с меки парцали, за да не се хвърли на пода. Накрая, като отчаяна мярка срещу треската, накарах един от братята да напълни кофа със сняг, който насипахме около него. Джейми се разтрепери като есенно листо, а след това остана почти без сили, но успяхме временно да свалим температурата.

За нещастие се наложи да правим това на всеки час. До залез-слънце стаята приличаше на блато и джапахме из локвички разтопен сняг, а върху тях - купчини прогизнали чаршафи. От мангала в ъгъла се разнасяха гъсти изпарения. Брат Полидор и самата аз също бяхме прогизнали и потънали в пот, замръзнали от снега и на края на силите си, въпреки помощта на брат Анселм и монасите. Опитахме и антипиретици² като метличина, хидрастис, котешка трева и исоп, но без резултат. А Джейми нямаше как да изпие достатъчно чай от върбова кора, чиято салицилова киселина щеше със сигурност да помогне.

В един от все по-редките си моменти на ясно съзнание той поиска да го оставя да умре. Както и предната вечер, му отвърнах рязко:

- Проклета да съм, ако го направя. - И продължих с грижите си.

Когато слънцето вече захождаше, в коридора се чуха стъпки. Вратата се отвори и в стаята пристъпи абат Алегзандър, чичото на Джейми, придружен от брат Анселм и още трима, понесли малка кедрова кутия. Абатът ме доближи и ме благослови на две на три, след което хвана ръката ми.

- Ще миропомажем момчето - каза той с внимателен, дълбок глас. - Не се бой.

Обърна се към леглото, а аз се втренчих в Анселм за обяснение.

- Тайнството на последното причастие - каза той тихо, като пристъпи към мен, за да не смущава монасите, събрали се около леглото на Джейми. - Последното помазание.

- Последно причастие! Това е за умиращи!

- Шт. - Придърпа ме по-далеч от леглото. - По-точно е помазание на болния, но се прилага най-често при хора, които може скоро да умрат.

Монасите бяха обърнали Джейми по гръб много внимателно, за да лежи възможно най-удобно на разранените си рамене.

- Целта на тайнството е двояка - мълвеше в ухото ми Анселм, докато вървяха приготовленията. - Първо, здраве. Молим се болният да се възстанови, ако е такава Божията воля. Мирото се използва като символ на живот и изцеление.

- А втората цел? - попитах, макар вече да знаех.

Анселм кимна.

- Ако не е Божията воля болният да се изцери, тогава му се опрощават греховете и го поверяваме на Бог, за да си отиде душата му в мир.

Сковах се, готова да възнегодувам, но той положи предупредително ръка на рамото ми.

- Това са последните обреди на Църквата. Има право на тях и покоя, който могат да му донесат.

Приготовленията приключиха. Джейми лежеше по гръб, благоприлично загърнат с одеяло около слабините, а до главата и краката му имаше свещи, които ми напомняха на гробищни светлини. Абат Алегзандър седеше на ръба на леглото, а до него - монах с покрит с балдахин поднос, на който имаше две малки шишенца с миро и светена вода. Беше преметнал бяла кърпа през ръцете си. Като проклет виночерпец, помислих си раздразнено. От целия ритуал ме побиваха тръпки.

Всички думи бяха на латински, мелодични и напевни, приятни за ухото, макар да не разбирах смисъла. Анселм току ми прошепваше какво значат някои части от служението -другите бяха ясни от само себе си. В един момент абатът направи знак на Полидор, който пристъпи напред и постави малка стъкленица под носа на Джейми. Сигурно съдържаше амониеви изпарения, защото той трепна и рязко завъртя глава, без да отваря очи.

- Защо се опитват да го събудят? - прошепнах.

- Ако е възможно, човекът трябва да е в съзнание, за да даде съгласието си, че се разкайва за житейските си грехове. Също така, ако може да го приеме, трябва да получи причастието.

Абатът погали Джейми по бузата и обърна главата му към стъкленицата, като му говореше тихичко. Беше преминал от латински на яркия шотландски от земите на Фрейзър.

- Джейми! Джейми, момче! Алекс съм, моето момче. С тебе съм. Събуди се за малко, само за малко. Ще ти опростя греховете, моето момче, и после ще ти дам Светото причастие. Пийни малко водичка, за да можеш да ми отговаряш, когато трябва.

Полидор опря чашка на устните на Джейми и внимателно му даде да пие, капка по капка, колкото можеше да понесе гърлото му. Джейми беше отворил очи, забулени от треска, но си бе върнал достатъчно свяст.

Абатът продължи, този път с въпроси на английски, но толкова тихо, че почти нищо не долавях.

- Отричаш ли се от Сатаната и всичките му дела? Вярваш ли във Възкресението на Бога наш, Исус Христос? - И така нататък. На всеки въпрос Джейми отговаряше утвърдително с пресипнал глас.

Когато получи причастието, той се отпусна назад с въздишка и отново затвори очи. Можех да преброя ребрата на огромния му гръден кош, когато дишаше. Болката и треската го бяха опустошили. Абатът взе едно по едно шишенцата със светена вода и миро и оформи Светия кръст на тялото му, първо на челото, устните, носа, ушите и клепачите. След това с мирото направи същия знак на гърдите му, под сърцето, на дланите и стъпалата. Повдигна ранената ръка на Джейми с невероятна грижа и я мацна съвсем леко с мирото, след което я постави на гърдите му, под сивкавия белег от ножа на Рандал.

Миропомазването беше бързо и изключително фино, като докосване от перо.

„Суеверия и магии“, изплю рационалната част на ума ми, но обичта по лицата на молещите се монаси ме докосна дълбоко. Джейми отново беше отворил очи, но изглеждаше напълно умиротворен, а лицето му - спокойно както не го бях виждала, откакто беше тръгнал от Лалиброх.

Церемонията приключи с бърза молитва на латински, а после абатът каза на английски:

- Отче наш, в ръцете Ти предаваме душата на Твоя раб Джеймс. Изцери го, молим Те, ако такава е волята Ти, и дай крепкост на духа му, та да се изпълни с благодатта Ти и да познае покоя Ти във вечността.

- Амин - рекоха в един глас монасите и аз с тях.

Когато се стъмни, Джейми отново изгуби ориентация за света около себе си. Силите му гаснеха и усилията ни се изчерпваха с това да го разбуждаме, за да му даваме да пие вода, която го държеше жив. Устните му бяха напукани и обелени и вече не можеше да говори, макар още да отваряше премрежени очи, когато го разтърсвахме силно. Гледаше в една точка и не познаваше никого. След това постепенно ги затваряше и извръщаше глава, стенейки.

Стоях над леглото и го гледах, толкова изтощена от несгодите на деня, че чувствах единствено смътно отчаяние. Брат Полидор ме докосна внимателно и ме измъкна от унеса.

- Не можете да сторите нищо повече за него - каза и ме отведе. - Трябва да си починете.

- Но...

Осъзнах, че е прав. Бяхме направили всичко възможно. Или треската щеше да се разсее скоро, или Джейми щеше да умре. Дори най-силното тяло не можеше да устои на тежката треска за повече от ден-два, а Джейми беше на края на силите си.

- Ще остана при него - каза Полидор. - Вървете да си легнете. Ще ви повикам, ако...

Не довърши изречението и ми посочи пътя към моята стая.

Лежах в леглото си зяпах гредите на тавана. Очите ми бяха пресъхнали и пареха, а гърлото ме болеше, сякаш и аз се разболявах. Това ли беше отговорът на молитвата ми - заедно да умрем на това място?

Накрая се надигнах и взех стомната и коритото от масата до вратата. Поставих коритото в средата на стаята и внимателно го напълних, като оставих водата почти да прелее и да оформи треперлива шупла над ръба.

Преди това се бях отбила до стаята за сушене на билки на брат Амброуз. Отворих вързопчетата и пръснах съдържанието им в мангала си, където смирната започна да ухае сладко, а камфорът припламваше в синьо сред червеникавите огнени езичета на въглените.

Оставих свещта зад коритото с вода, застанах пред него и се приготвих да призова дух.

Каменният коридор, по който крачех после, беше студен и мрачен, осветен спорадично от маслените лампи на тавана. Сянката ми се протягаше от краката ми, когато преминавах под всяка от тях, и сякаш се спускаше презглава в мрака пред мен.

Въпреки студа бях боса и само по памучна нощница. Малък кът топлина се движеше с мен под нощницата, но студът си проправяше път от камъните по краката ми.

Почуках веднъж внимателно и бутнах тежката врата, без да чакам отговор.

Брат Роже беше с него, седнал до леглото, с броеница в ръка. Дървените мъниста изтракаха, когато вдигна глава, но устните му продължиха да се движат, за да довърши молитвата, преди да ми обърне внимание.

Посрещна ме на прага, говорейки тихо, макар да бе видно, че можеше и да вика, без да смути неподвижната фигура на леглото.

- Никаква промяна. Току-що смених водата на ръката му.

По страните на калаения чайник още лъщяха капчици вода. Беше пълен с кипнала вода.

Кимнах и поставих ръка на рамото му, за да му благодаря. То беше стряскащо плътно насред безплътните ми видения от последния половин час.

- Бих искала да постоя с него насаме, ако нямате нищо против.

- Разбира се. Ще отида в параклиса - а може би трябва да остана, в случай че...

Гласът му заглъхна колебливо.

- Не. - Опитах да се усмихна успокоително. - Вървете в параклиса. Или най-добре си легнете. Аз не мога да спя и ще остана до сутринта. Ако ми трябва помощ, ще ви повикам.

Той погледна с колебание към леглото. Но беше много късно, а той беше уморен - под добродушните му кафяви очи имаше сенки.

Тежката врата изписка, докато се затваряше, и останах сама с Джейми. Сама, уплашена и много, много несигурна относно това, което ми предстоеше да сторя.

Стоях до леглото и го наблюдавах. В стаята слабо светеше мангалът и двете огромни свещи, всяка почти метър висока, на масата до едната стена. Джейми беше гол и светлосенките подчертаваха прояденото му от треската тяло. Многоцветното натъртване на гърдите му приличаше на плесен.

Умиращият лека-полека позеленява. Отначало е само лека сянка по ръба на челюстта, но се разпространява по лицето и гърдите, докато животът си отива. Бях го виждала не веднъж. На няколко пъти бях виждала как смъртта се оттегля и кожата отново порозовява, а пациентът се връща към живота. Но най-често... Отърсих се от подобни мисли и се извърнах.

Извадих от гънките на нощницата си и разположих на масата предметите, които бях събрала в тайното си посещение до работилницата на брат Амброуз. Стъкленица с амониеви изпарения. Вързоп сушена лавандула. Още един с валериан. Малко кадило във формата на отворено цвете. Две топчици опиум, със сладък аромат и лепкави от смолата. И нож.

Стаята беше задушна от дима на мангала. Единственият прозорец бе покрит с тежък гоблен, изобразяващ екзекуцията на свети Себастиян. Погледнах обърнатото нагоре лице на светеца и надупченото му от стрели тяло и за пореден път се запитах дали човекът, решил да украси стая на болен с нещо подобно, е с всичкия си.

Колкото и посредствено да бе извезан, гобленът беше от тежка коприна и вълна и спираше всичко, с изключение на най-силните пориви на вятъра. Повдигнах долния му край на гоблена и го размахах, за да пропъдя изпаренията от мангала през каменната арка на прозореца. Студеният влажен въздух ме ободри и поуспокои туптенето в слепоочията ми, което беше започнало, докато се взирах в коритото с вода, потънала в спомени.

Зад мен се чу слаб стон и Джейми се размърда. Добре. Значи не беше дълбоко в безсъзнание.

Оставих гобленът да падне върху прозореца и взех кадилото. Набучих едно от топчетата опиум на шипа му и го запалих с една от свещите на масата. Поставих кадилото на нощното шкафче до главата на Джейми, като внимавах да не вдишвам дима.

Нямаше много време. Трябваше да привърша приготовленията си, преди опиумът да въздейства твърде силно на Джейми.

Отворих предната част на нощницата си и енергично разтърках с шепи лавандула и валериан. Беше приятна, леко остра миризма, отличителна и запомняща се. Миризма, която ми напомняше призрака на мъжа, който бе носил подобен парфюм, и призрака на мъжа зад него - два образа, които извикваха спомени за ужас и изгубена любов. Миризма, която навярно напомняше на Джейми за неотдавнашните часове на неописуеми ярост и болка. Разтърках последните няколко листенца между ръцете си и ги пуснах на пода.

Поех си дълбоко дъх за смелост и взех стъкленицата с амониеви пари. Постоях над леглото, взряна в изпитото, покрито с четинеста брада лице. В най-добрия случай щеше да издържи още денонощие. В най-лошия - още няколко часа.

- Добре, проклето шотландско копеле - рекох тихо. - Да видим колко си инатлив.

Вдигнах ранената му ръка, от която се процеждаше гореща вода, и отместих купата, в която бе накисната.

Отворих стъкленицата и я размахах под носа му Той изсумтя и опита да извърне лице, но не отвори очи. Зарових пръсти в косата над врата му, за да не се извърне отново, и пак приближих стъкленицата. Той лениво тръсна глава, като полусъбуден вол, и пооткрехна очи.

- Още не съм свършил, Фрейзър - прошепнах в ухото му, опитвайки се да уподобя възможно най-точно отривистия говор на Рандал.

Джейми простена и се прегърби. Сграбчих го за раменете и го разтърсих грубо. Кожата му беше толкова топла, че почти го пуснах.

- Събуди се, шотландска гад! Не съм приключил с теб!

Джейми започна да се надига на лакти - жалък опит да ми се подчини, - и сърцето ми се сви. Главата му се движеше като на часовников механизъм, а той мълвеше нещо, което звучеше като „моля, още не, моля, още не“, отново и отново.

Силите го напуснаха и той се претърколи на една страна и се отпусна по лице на възглавницата. Стаята се пълнеше с дим от опиума и малко ми се виеше свят.

Стиснах зъби и бръкнах между задните му части, стиснах едната задна буза. Той изпищя, високо, с повече дъх, отколкото глас, и болезнено се претърколи на другата си страна, като се сви на кълбо, стиснал ръце между краката си.

Бях прекарала цял час в стаята си, призовавайки в паметта си Черния Джак Рандал и Франк, неговия пра-пра-пра-пра-правнук. Тъй различни мъже и толкова подобни на вид.

Разкъсвах се, мислейки за Франк, за гласа и лицето му, за маниерите му и как правеше любов с мен. Бях опитала да го излича от ума си, след като направих избора си край каменния кръг, но той бе непрестанно там, сенчеста фигура в потайните кътчета на ума ми.

Призляваше ми от предателството към него, но в крайната си принуда бях прочистила ума си от всичко, както ми беше показала Гейли - фокусирах се върху пламъка на свещта, вдишвах острия аромат на билките и успокоявах мислите и сърцето си, докато можех да го призова от сенките, да видя лицето му, да почувствам отново докосването му, без да се разплача.

В сенките имаше и друго, със същите ръце, същото лице. С очи, впити в пламъка на свещта, бях призовала и него, слушах, наблюдавах, виждах приликите и отликите, градях... какво? Фалшиво подобие? Персонаж, образ, маска. Скрито в сенките лице, глас-шепот и докосване, което би могло да заблуди ум, потопен в бълнувания. Накрая бях излязла от стаята си, мълвейки молитва за душата на вещицата Гейлис Дънкан.

Джейми беше по гръб и леко помръдваше от болката на раните си. Очите му бяха отворени, но вперени в нищото. С нищо не издаваха будно съзнание.

Погалих го така, както знаех тъй добре, прокарах длани по ребрата му, от гръдната кост навън с кръгообразни движения, както правеше Франк, като притисках силно болезнената контузия, както несъмнено правеше онзи, другият. Приведох се и бавно оформих с езика си кръг по кожата около ухото му, вкусвах, опитвах и шепнех:

- Бори се! Бий се с мен, мръсна подлого!

Мускулите на челюстта му се стегнаха, но той продължи да се взира нагоре. Нямах друг избор. Трябваше да използвам ножа. Знаех какъв риск поемам, но по-добре сама да го убия, отколкото да стоя и да гледам как си отива.

Взех ножа от масата и го прокарах непоколебимо по белега на прясно зарасналата рана. Той ахна от болка и изпъна гръб. Взех една кърпа и разтърках раната. Преди да си позволя да спра, се насилих да намажа ръката си с кръвта от раната, а след това я притиснах до устните му. След това изрекох нещо, не се налагаше да си измислям, защото го бях чула сама:

- Сега ме целуни.

Изобщо не бях подготвена. Той ме хвърли почти до вратата, когато се изправи от леглото. Ударих се в ръба на масата, а огромните свещи се разлюляха и угаснаха, като преди това изпълниха стаята с налудни сенки.

Опомних се миг преди да скочи към мен. Той ме подгони с изпънати ръце и нечленоразделно ръмжене.

Беше по-бърз и силен, отколкото очаквах, макар и да се блъскаше и да се препъваше в мебелите. За миг ме приклещи между мангала и масата и чувах грубото му дишане, докато посягаше към мен. Замахна към лицето ми с лявата си ръка - ако силата и рефлексите му бяха съхранени, щеше да размаже черепа ми в камъка. Но сега имах време да се отдръпна встрани и той ме улучи косо в слепоочието. Паднах на пода леко зашеметена.

Пролазих под масата. Той опита да се наведе, но залитна и падна върху мангала. Въглените се пръснаха по пода, а той изрева, когато падна на едно коляно в няколко от тях. Сграбчих една възглавница и угасих с няколко удара искрите в падналата на пода покривка на леглото. Заета с това, не обърнах внимание, че той отново приближава, докато един силен удар по главата не ме събори отново.

Опитах да се надигна, като се опрях на леглото, но без да искам, го обърнах на една страна. За миг останах скрита зад него и се мъчех да се ориентирам. В полумрака Джейми продължаваше да ме търси и хриптеше между ругатни на келтски. Изведнъж ме видя и се хвърли към мен над леглото с подивял поглед.

Трудно ми е да опиша в подробности какво се стана след това, защото всичко се случи неколкократно, но пък и всичко се слива в паметта ми. Сякаш горещите длани на Джейми се сключиха около гърлото ми само веднъж, но пък това продължи вечно. Всъщност се случи десетина пъти. Всеки път, когато успявах да се отскубна от него, се хвърлях зад натрошените мебели и обикалях стаята като животно в клетка. Но той не спираше, яростта го тласкаше далеч от ръба на смъртта, той псуваше и ридаеше, препъваше се и размахваше ръце.

Лишени от приютяващия ги мангал, въглените бързо угаснаха, а стаята стана черна, населена с демони. В последните припламвания го видях приклекнал до стената, обрамчен в огън и обгърнат в кръв, членът му твърд и щръкнал до корема, очите му - сини исмъртоносни в бледо като кост лице. Викинг берсерк³ . Като северните дяволи, които плъпвали от драконовите си кораби сред мъглите на древна Шотландия, за да убиват, да палят и грабят. Мъже, които биха убивали и с последните си сили. Които биха ги използвали, за да обезчестят и да засеят кървавото си семе в утробите на завоюваните. Малкото кадило не светеше, но неприятната миризма на опиум пълнеше дробовете ми. Въглените вече бяха угаснали, но виждах цветни светлини по периферията на зрението си.

Движенията ми ставаха по-трудни - сякаш газех във вода до бедрата, подгонена от чудовищна риба. Вдигах колене високо и бягах на каданс, чувствайки водата по лицето си.

Отърсих се от съновидението и осъзнах, че ръцете и лицето ми наистина са влажни. Не сълзи, а кръв и пот от кошмарното създание, с което се борех в мрака.

Пот. Това трябваше да ме подсети за нещо важно, но не си спомнях. Длан се вкопчи в едната ми предмишница и аз се отдръпнах, но по кожата ми остана мазен слой.

Около черницата във кръг, маймуна гони невестулка.

Но нещо не беше наред, защото невестулката преследваше мен, невестулка с остри зъби, които пронизваха предмишниците ми. Замахнах към нея и тя ме пусна, но после впи ноктите си в мен... Около черницата във кръг...

Демонът ме беше притиснал към стената - усещах камъните зад главата си, камъните под пръстите си и твърдото като камък тяло, притиснато до мен, едно кокалесто коляно между моите, камък и кост, между... краката ми, още твърдост... ах. Мекота насред твърдото като камък битие, приятна хлад в горещината, упование насред злочестини...

Паднахме заедно на пода и се затъркаляхме, оплетени в гоблена и обливани от студения въздух от прозореца. Мъглите на лудостта се разсейваха.

Блъснахме се в някаква мебел и останахме на земята. Ръцете на Джейми се бяха вкопчили в гърдите ми и той впиваше пръсти в плътта ми до болка. Усетих още влага по лицето си, пот или сълзи, не знаех, но отворих очи. Джейми ме гледаше с празно изражение, осветен от луната. Ококорени, разфокусирани очи. Отпусна ръце. Един пръст нежно премина по очертанията на едната ми гърда, от върха до зърното, отново и отново. Той я подхвана, разперил пръсти като морска звезда, нежно, като дете.

- М-майко? - рече той. Изтръпнах. Изрече го с високия, чист гласец на малко момче. -Майко?

Студеният въздух ни обливаше и прочистваше лошия дим, а отвън долитаха снежинки. Вдигнах ръка и поставих длан на студената му буза.

- Джейми, миличък - прошепнах през нараненото си гърло. - Ела, положи глава.

Тогава празната маска се разпука, аз прегърнах здраво скованото му тяло и двамата се разтресохме от силата на риданията му.

По особено щастливо стечение на обстоятелствата на сутринта ни намери невъзмутимия брат Уилям. Събудих се изтощена, когато той отвори вратата, и се разсъних съвсем, щом се прокашля категорично, преди да каже с мекия си, ленив йоркширски акцент:

- Добро ви утро.

Тежестта на гръдния ми кош беше Джейми. Косата му беше изсъхнала на бронзови ивици, събрани върху гърдите ми като венчелистчетата на китайска хризантема. Бузата ми беше топла и лепкава от пот, но гърбът и ръцете бяха студени като бедрата ми заради поривите на зимния вятър.

През отворения прозорец се лееше светлина и ясно видях точно какви поражения сме нанесли през нощта - натрошени мебели и съдини из цялата стая, дългите свещи бяха повалени като отсечени дървета, всичко бе оплетено в скъсани пердета и пръснати завивки. От рисунъка на вдлъбнатините по гърба си предположих, че съм спала върху гоблена на свети Себастиян, човека-игленик. И така да беше, манастирът не губеше много.

Брат Уилям стоеше неподвижен на прага със стомна и корито в ръце. Много старателно фиксира с поглед лявата вежда на Джейми и попита:

- Как се чувстваш тази сутрин?

Последва доста дълга пауза, през която Джейми разумно остана неподвижен, за да скрие по-голямата част от мен. Накрая, с тон на човек, който сякаш току-що е получил божествено откровение, каза:

- Гладен.

- А, добре - отвърна брат Уилям, все още взян във веждата му, - ще отида да кажа на брат Жозеф.

После затвори безшумно вратата зад себе си.

- Мерси, че не помръдна - отбелязах. - Не бих искала да съм отговорна за нечистите помисли на брат Уилям.

Джейми се взря в мен с тъмносините си очи.

- Е - рече благоразумно, - моят задник няма да наруши ничий обет, не е и в момента. Твоят обаче...

Той се прокашля.

- Какво моя задник? - попитах.

Грейналата му глава се приведе и той ме целуна по рамото.

- Твоят - отвърна ми - ще победи и епископ.

- Хмммм. - Открих, че съм станала много добра в шотландските звуци. - И тъй да е, може би трябва да се поотместиш. Не мисля, че дори тактичността на брат Уилям е безкрайна.

Джейми отново наведе глава, много внимателно, и я положи върху гоблена. Изгледа ме косо.

- Не знам колко от онова снощи съм сънувал и колко е било наяве. - Ръката му докосна драскотината на гърдите му. - Но ако и половината е било наистина, би трябвало да съм мъртъв.

- Не си. Проверих. - Колебливо попитах: - А искаш ли?

Той бавно се усмихна, полупритваряйки очи.

- Не, сасенак. Не искам. - Лицето му беше измършавяло и изтощено от болка и болест, но спокойно, а бръчиците около устата му ги нямаше. Сините очи ме гледаха ясно. - Но и да искам, и да не искам, съм почти мъртъв. Знам, че не съм, само защото съм гладен. Не бих бил гладен, ако ще умирам, нали? Голямо прахосничество би било.

Едното му око се затвори изцяло, но другото остана отворено наполовина и ме погледна питащо. Стана ми малко неловко.

- Ами... Не можеш ли да станеш?

Той се замисли.

- Ако животът ми зависеше от това, бих могъл да надигна глава. Но да се изправя? Не.

Въздъхнах и се изплъзнах изпод него, наместих леглото и се опитах да го сложа да седне.

Той успя да се надигне, но прибели очи и падна ничком на леглото. Затърсих панически пулса на гърлото му и го открих - бавен и силен. Просто изтощение. След цял месец затвор и седмица невероятно физическо и умствено напрежение, глад, рани, болести и треска, дори Джейми вече не можеше повече.

- Лъвско сърце - рекох, клатейки глава, - и чутура на вол. Жалко, че нямаш кожата на носорог.

Докоснах една от новите му рани, на дясното рамо.

Той отвори око.

- Какво е носорог?

- Мислех, че си в безсъзнание!

- Бях. Главата ми се върти като пумпал.

Завих го с одеяло.

- Трябва ти храна и почивка.

- А на теб ти трябват дрехи.

Затвори око и незабавно заспа.

¹ Лекарства на основата на съединението сулфонамиди, с широка употреба при инфекции и възпаления. - Бел. прев.

² Вещества за сваляне на температура. - Бел. прев.

³ Берсерки - Викингски войни, посветили се на бог Один, които преди битка изпадали в неконтролируема ярост. В сражението те се отличавали с изключителна сила, свирепост, и безстрашие. Бел. ред.

40. ОПРОЩЕНИЕ

Не помнех да съм си лягала, но явно съм, защото се събудих в легло. Анселм седеше до прозореца и четеше. Надигнах се светкавично.

- Джейми? - изграчих.

- Спи - рече той и остави книгата си. Погледна към свещта на масата, по която се ориентираше за времето. - Като вас. Бяхте с ангелите през последните трийсет и шест часа, ма бел. - Напълни купа с вино от една пръстена стомна и я поднесе към устните ми. Едно време бих си помислила, че да пиеш вино преди дори да си измиеш зъбите, е последен писък на декадентството. В манастир, в компанията на францисканец, това ми се струваше по-приемливо. А и виното успя да се справи с усещането ми, че устата ми е пълна с плесен.

Преметнах крака през ръба на леглото и останах така, олюлявайки се. Анселм ме хвана за лакътя и ме положи на възглавницата. Изведнъж се сдоби с четири очи и доста повече уши и носове, отколкото, строго погледнато, му бяха нужни.

- Малко съм замаяна - рекох и затворих очи. Отворих едното. По-добре. Сега поне имаше само един Анселм, макар и с малко размазани очертания.

Той се надвеси над мен притеснен.

- Да повикам ли брат Амброуз или брат Полидор, мадам? Боя се, че не съм умел лечител.

- Не, от нищо нямам нужда. Просто седнах твърде рязко.

Опитах отново, по-бавно. Този път обкръжението ми остана относително неподвижно. Осъзнах, че на безброй места ме болят всякакви ранички и охлузвания, които не бях забелязала. Опитах да се прокашлям и осъзнах, че гърлото ме боли. Направих гримаса.

- Моля ви, ma chdre, мисля, че е по-добре...

Анселм стоеше на прага, готов да повика помощ Изглеждаше много стреснат. Посегнах към огледалото на масата, но се спрях. Не бях готова за това все още. Взех виното.

Анселм бавно се върна в стаята и ме загледа. Щом се увери, че няма да се строполя, седна отново. Отпивах малки глътки от виното, докато главата ми се прочисти, опитвайки се справя с ефектите от опиумните си сънища. Значи бяхме живи. И двамата.

Сънувах хаотични неща, изпълнени с кръв и насилие. Отново и отново сънувах, че Джейми е мъртъв или умира. Някъде в пелената от образи беше и този на вкочанения младеж, чийто труп бях открила до изхода на затвора. Понякога жалкото му мустаче се местеше върху лицето на Франк, когото също сънувах. Помня ясно, че в съня си убивах и тримата. Сякаш бях прекарала цялата нощ в касапска работа и ме болеше всеки мускул.

Анселм търпеливо ме наблюдаваше, поставил ръце на коленете си.

- Има нещо, което можете да сторите за мен, отче - рекох.

Той веднага се надигна, нетърпелив да ми помогне, и посегна към стомната.

- Разбира се. Още вино?

Усмихнах се уморено.

- Да, но по-късно. Точно сега искам да чуете изповедта ми.

Той се изненада, но бързо събра професионалното си самообладание като расо.

- Но разбира се, chdre madame¹, ако така желаете. Няма ли да е по-добре да повикам отец Жерар? Той е известен изповедник, а аз... - и сви рамене по галски, - разрешено ми е да слушам изповеди, но всъщност рядко ми се налага, защото съм прост учен.

- Искам вас - рекох твърдо. - Искам да започнем сега.

Той въздъхна примирено и отиде да вземе епитрахила си. Постави го на врата си, така че краищата му да са опънати по черното му расо, и седна на табуретката. Благослови ме набързо и зачака.

Разказах му. Всичко. Коя съм, как съм се озовала тук. За Франк, за Джейми. За младия английски драгун с пъпчивото лице, когото бях довършила в снега.

Анселм не промени изражението си, докато говорех, само кръглите му кафяви очи се окръгляха все повече. Когато приключих, той примигна веднъж-дваж, отвори уста, сякаш за да продума, затвори я и тръсна глава, за да я проясни.

- Не - рекох търпеливо. Отново се прокашлях, за да не звуча като жаба с прерязано гърло. -Нищо не сте си въобразил. И не сте недочул. Разбирате ли сега защо исках да ви го кажа под формата на изповед?

Той кимна разсеяно.

- Да. Да, разбира се. Ако... но, да. Искате да не споделям с никого. Също така, защото ми го разказвате под знака на свещенодействие, очаквате да повярвам. Но...

Той се почеса по главата и вдигна поглед към мен. По лицето му се разля широка усмивка.

- Колко изумително! - възкликна тихичко. - Колко изумително, колко прекрасно!

- Не бих използвала тази дума - отвърнах сухо, - но „изумително“ става.

Прокашлях се и се пресегнах за още вино.

- Това... това е чудо - промълви той, сякаш на себе си.

- Щом настоявате - рекох с въздишка. - Но искам да знам какво да правя. Виновна ли съм в убийство? Или в прелюбодеяние? Не че има какво да сторя и в двата случая, но искам да знам. И щом вече съм тук, какво да сторя? Може ли - трябва ли, - да използвам познанието си, за да... променя бъдещето? Не знам дори дали е възможно. Но ако е, имам ли право?

Той се заклатушка на табуретката си, мислеше. Бавно вдигна двата си показалеца, допря ги и дълго време се взира в тях. Накрая поклати глава и ми се усмихна.

- Не знам, ma bonne amie². Тази ситуация, можете да сте сигурна, не е нещо, на което човек се натъква често в изповедалнята. Ще трябва да помисля и да се помоля. Да, особено второто. Ще обмисля ситуацията ви по време на бдението си пред Светото причастие. А утре може би ще мога да ви дам съвет.

Направи ми знак да коленича.

- Но засега, дете мое, ви опрощавам. Каквито и да са греховете ви, имайте вяра, ще са ви простени.

Вдигна една ръка в жест на благослов и постави другата на главата ми.

- Те absolvo, in nomine Patri, et Filii...³

Помогна ми да се изправя.

- Благодаря ви, отче - рекох. Понеже бях неверница, се бях възползвала от изповедта само за да го принудя да ме вземе на сериозно, но с лека изненада установих, че част от душевното ми бреме също се беше вдигнало. Или може би просто се чувствах така, защото бях казала истината на непознат.

Той махна нехайно с ръка.

- Ще се видим утре, chdre madame. Засега си починете още, ако можете.

Отправи се към вратата, като пътьом сгъваше епитрахила си в спретнат правоъгълник. На прага спря за миг и се обърна към мен с усмивка. Очите му грееха от детинско вълнение.

- А може би утре... утре ще ми разкажете какво е?

Отвърнах на усмивката му.

- Да, отче. Ще ви разкажа.

След като той си тръгна, се запрепъвах към стаята на Джейми. Бях виждала много трупове в по-добър вид, но гърдите му се надигаха и спускаха равномерно, а зловещото зелено вече не се виждаше на лицето му

- Будя го на всеки няколко часа, за да хапне няколко лъжици яхния. - Брат Роже застана до мен. Погледна ме и се стресна. Може би трябваше поне да се среша. - Хм... може би и вие искате?

- Не, благодаря. Мисля, че ще поспя още малко.

Вече не се чувствах прикована от вина и депресия. Крайниците ми натежаваха приятно. Дали от изповедта, или от виното, открих, че чакам с нетърпение да стигна до леглото и да изпадна в кратко забвение.

Приведох се да докосна Джейми. Още беше топъл, но нямаше треска. Внимателно погалих косата му и я отместих от челото му Ъгълчето на устата му се размърда и се отпусна. Но се беше повдигнало, сигурна бях.

Небето бе студено и влажно и изпълваше хоризонта със сивкав сумрак, който се сливаше със сивкавите мъгли по хълмовете и мръсния стар сняг, така че абатството сякаш бе обгърнато от топка мръсен памук. Дори в манастира зимното мълчание тегнеше на обитателите. Напевите от Хвалебствения дом бяха приглушени и дебелите каменни стени заглушаваха всеки звук и забавяха дейността на хората.

Джейми спа почти два дни и се будеше само за да пийне малко вино или да хапне яхния. Когато се събуди, започна да се възстановява по обичайния за здрав млад мъж начин, когато здравият млад мъж е лишен от силата и независимостта, които обикновено приема за даденост. С други думи, наслаждава се на грижите за около двайсет и четири часа, а след това стана поред неспокоен, сприхав, избухлив, опак, капризен и като цяло извънредно невъзпитан.

Раните на раменете го болели. Белезите по краката го сърбели. Писнало му да лежи по корем. В стаята било твърде топло. Ръката го боляла. Димът от мангала му парел на очите и не можел да чете. Писнало му от зеленчукови яхнии, мляко и греяно вино. Искал месо.

Познавах симптомите на възстановяването и много им се радвах, но нямах безкрайно търпение. Отварях прозореца, сменях чаршафите, мажех му гърба с мехлем от невен и разтривах краката му със сок от алое. След това извиках един от братята и поръчах още зеленчукова яхния.

- Не искам повече от тази помия! Искам храна! - Той бутна раздразнено подноса и яхнията се разплиска върху салфетката под купата.

Скръстих ръце и го изгледах отгоре. Той впери властен поглед в мен. Беше слаб като вейка, а челюстта и скулите му изпъкваха под кожата. Макар да се възстановяваше много добре, нараненият му стомах трябваше да почака. Все още трудно понасяше дори яхнията и млякото.

- Ще ти дам храна, когато реша, че можеш да ядеш - уведомих го, - и не преди това.

- Ще ми дадеш храна сега! Да не мислиш, че можеш да ми казваш какво да ям?

- Да, по дяволите! Аз съм лекарят тук, в случай че си забравил.

Той преметна крака през ръба на леглото, очевидно с намерението да върви. Сложих ръка на гърдите му и го бутнах назад.

- Работата ти е да лежиш на това легло и да правиш каквото ти казвам, поне веднъж -сопнах му се. - Не можеш да стоиш седнал в леглото, значи не си готов и да вървиш. Брат Роже каза, че си повърнал тази сутрин.

- Брат Роже може да си гледа работата, ти също - процеди той през зъби и отново се помъчи да стане. Пресегна се и стисна масата. С немалки усилия успя да се изправи и застана там, олюлявайки се.

- Връщай се в леглото! Ще паднеш! - Беше плашещо блед и дори от усилието да се изправи по челото му изби студена под.

- Няма - рече той. - И да падна, това си е мой проблем.

Вече бях много ядосана.

- Тъй ли било! И кой ти спаси мизерния животец? Самичък се оправи, а? - Сграбчих го за ръката, за да го върна в леглото, но той се отскубна.

- Да съм те молил? Казах ти да ме оставиш на мира, нали? Не разбирам защо си си правила труда, ако ще ме уморяваш от глад, освен ако не ти харесва да гледаш!

Писна ми.

- Проклет неблагодарник!

- Плашило такова!

Изпънах гръб и рамене и заплашително посочих леглото. С целия авторитет, който бях усвоила в годините опит, рекох:

- Връщай се в леглото на мига, инатлив, малоумен...

- Шотландец, да, знам - довърши той с досада. Пристъпи към вратата и щеше да падне, ако не се беше хванал за една табуретка. Тупна тежко на нея и остана така, като се клатушкаше с разфокусиран поглед. Стиснах юмруци и го изгледах свирепо.

- Хубаво - казах. - Хубаво, мамицата му! Ще им кажа да ти дадат хляб и месо, а като ги повърнеш на пода, ще паднеш на колене и ще почистиш сам! Аз няма да си мръдна пръста, а ако брат Роже посмее, ще му одера кожицата!

Втурнах се в коридора и затворих вратата, тъкмо навреме, за чуя трясъка на строшена стомна от другата страна. Обърнах се и заварих заинтересувана публика. Брат Роже и Мърто се взираха в зачервеното ми лице. Роже изглеждаше смутен, но по лицето на Мърто се разливаше бавна усмивка, докато слушаше келтските ругатни от стаята.

- Значи е по-добре - констатира той доволно. Облегнах се на стената в коридора и усетих как и аз се усмихвам.

Ами да, по-добре е.

По пътя към главната сграда, след цяла сутрин в помещението за сушене за билки, срещнах Анселм, който излизаше от библиотеката. Лицето му грейна, когато ме видя, и побърза да се присъедини към мен в двора. Заедно закрачихме през абатството.

- Проблемът ви е интересен, несъмнено - каза той и откърши съчка от един храст край стената. Огледа свитите от студа пъпки по дървото, хвърли го на земята и вдигна глава към небето, където иззад облаците се подаваше немощното слънце.

- По-топло е, но има още време до пролетта - отбеляза. - Но шараните ще шават. Нека да отидем до рибарника.

Рибарниците не представляваха деликатните орнаментални структури, както очаквах. Бяха здрави каменни корита, поставени на удобно разстояние от кухнята. Пълни с шарани и други сладководни риби, те предоставяха храната за петъците и по време на пости, когато времето не даваше възможност да наловят от океана обичайната треска, херинга и камбала.

Точно както беше казал Анселм, рибите шаваха оживено. Тлъстите вретеновидни тела се плъзгаха, люспите им отразяваха облаците отгоре и от време на време предизвикваха малки вълнички, които се плискаха по стените на каменния им затвор. Когато сенките ни паднаха върху водата, рибите се обърнаха към нас като стрелки на компас към севера.

- Очакват да ги нахраним - обясни Анселм. - Срамота ще е да ги разочароваме. Един момент, chdre madame.

Той се шмугна в кухнята и се върна с два самуна сух хляб. Седнахме на ръба на рибарника, ронехме трохи и ги хвърляхме в бездънните усти на рибите.

- Знаете ли, странната ви ситуация има два аспекта - каза Анселм, вглъбен в хляба. Хвърли бърз кос поглед към мен и ми се усмихна ненадейно. Поклати глава. - И аз едва го вярвам все още. Такова чудо! Бог е благосклонен към мен, та да ми показва подобни неща.

- Радвам се за вас - рекох сухо, - но не знам дали е бил също толкова благосклонен към мен.

- Наистина ли? Аз съм сигурен. - Анселм се отпусна на пети и разтроши парче хляб между пръстите си. - Вярно, ситуацията ви е причинила немалко неудобства...

- Може и така да се каже - измърморих.

- Но може да се счита и за знак за Божието доброжелателство - продължи, пренебрегвайки прекъсването ми. Лъскавите кафяви очи се взираха в мен замислено. - Молих се за напътствие, когато снощи стоях пред причастието и в тишината на параклиса ми се привидяхте като корабокрушенец. Струва ми се, че това е добра аналогия, нали? Представете си душа като вашата, мадам, запратена на странно място, непознато, без близки и приятели, без възможности, освен новите хоризонти, открили се пред нея. Подобно нещо е катастрофа, със сигурност, но може да открие и огромни възможности. Ами ако новите земи са плодородни? Може да си спечели нови приятели, да започне живота си наново.

- Да, но... - започнах.

- Така че - продължи той авторитетно, вдигайки пръст, за да мълча, - ако сте лишена от по-раншния си живот, може би Бог е решил да ви благослови с друг, по-пълен, по-богат.

- О, да, определено е пълен - съгласих се. - Но...

- Сега, от гледна точка на канона - рече той, мръщейки се, - с браковете ви всичко е наред. И двата са били законни и благословени от Църквата. А строго погледнато, бракът ви с младия мъж в манастира предхожда този с мосю Рандал.

- Да, „строго погледнато“ - съгласих се, като успях поне веднъж да си довърша изречението. - Но не и спрямо моето време. Не мисля, че канонът е мислен с подобни изключения наум.

Анселм се разсмя, а върхът на острата му брадичка трепкаше на лекия ветрец.

- Самата истина, ma chdre, самата истина. Имах предвид само, че според закона на Църквата, не сте извършила нито престъпление, нито грях спрямо тези двама мъже. Това бяха двата аспекта на ситуацията ви, за които споменах по-рано: какво сте направила и какво ще направите.

Хвана ръката ми и ме придърпа да седна до него, така че очите ни да са на едно ниво.

- Това ме попитахте, когато изслушах изповедта ви, нали? Какво сте сторила? Какво да сторите?

- Точно така. И ми казвате, че не съм сторила нищо лошо? Но аз...

Реших, че по прекъсвания не отстъпва на Дугал Макензи.

- Не, не сте. Възможно е човек да върши всичко според законите на Бог и на собствената си съвест и пак да среща превратности и трагедии. Болезнената истина е, че още не знаем защо Всемилостивият Бог позволява на злото да съществува, но самият Той ни е казал, че е така. В Библията пише, че е създал и доброто, и злото. Затова дори добрите хора, най-вече добрите хора - добави той замислено, - може да се сблъскват с голямо объркване и трудности. Например младежът, когото сте била принудена да убиете. Не - рече и вдигна ръка, за да не се обаждам, - не се съмнявайте. Била сте принудена да го убиете, предвид положението ви в онзи момент. Дори Църквата Майка, която ни учи, че животът е свят и неприкосновен, признава нуждата човек да брани себе си и семейството си. А понеже знам в какво състояние пристигна съпругът ви, не се съмнявам, че сте била принудена да поемете по пътя на насилието. Така че няма за какво да се упреквате. Чувствате съжаление и жалост, разбира се, защото, мадам, сте личност с огромна доброта.

Внимателно потупа ръката ми, която бях поставила на коляното си.

- Понякога най-добрите ни намерения завършват с изключително неприятни резултати. Не знаем какъв е бил планът на Бог за младежа - може би е възнамерявал момчето да се присъедини към него в Рая точно тогава. Но вие не сте Бог и има граници на това, което може да очаквате от себе си.

Потръпнах, когато иззад ъгъла изви студен вятър и се загърнах по-плътно с наметката си. Анселм забеляза и направи знак към рибарника.

- Водата е топла, мадам. Искате ли да натопите крака?

- Топла ли? - Зяпнах невярващо водата. Не бях обърнала внимание, но наистина в рибарника нямаше и следа от счупен лед по ръбовете, както във фонтаните със светена вода. Тук дори плаваха зелени растения, които растяха от процепите между камъните.

Анселм свали сандалите си. Макар и изтънчен, той имаше здравите ръце и стъпала на нормандски селянин. Запретна расото до коленете и потопи крака във водата. Рибите се стрелнаха по-далеч от него, но почти незабавно се обърнаха, за да проучат случилото се.

- Нали не хапят? - попитах, взряна подозрително в безбройните гладни усти.

- Не ядат плът - увери ме той. - На практика нямат зъби.

Свалих сандалите си и внимателно потопих крака. Оказа се приятно топла. Не гореща, но все пак бе прекрасно разнообразие от влагата и студа.

- О, чудесно! - Размърдах пръсти с удоволствие, като значително смутих рибите.

- До абатството има няколко минерални извора - обясни Анселм. - Извират от земята и притежават големи целителни сили. - Посочи към другия край на едното корито, където в камъните се виждаше малък процеп, почти скрит от водните растения. - Пренасочват част от водата от най-близкия извор за целите на манастира. Затова готвачът може да приготвя прясна риба по всяко време - обикновено не издържат зимата.

Известно време плискахме крака в приятно безмълвие, а тежките риби преминаваха покрай нас и от време на време се блъскаха в краката ни с изненадваща сила. Слънцето отново се подаде и ни обля със слаба, но доловима топлина. Анселм затвори очи и светлината озари лицето му. Продума отново, без да отваря очи.

- Първият ви съпруг... Франк, нали? И неговата съдба трябва да бъде оставена на Бог, като едно от нещата, за които не можете да сторите нищо.

- Но... можех - възразих. - Можех да се върна, може би.

Той отвори око и ме изгледа скептично.

- Да, може би - съгласи се. - А може би не. Не бива да се упреквате, задето не сте пожелала да рискувате живота си.

- Не беше заради риска. - Размърдах пръсти, за да привлека вниманието на един голям шаран на бели и черни петънца. - Не и изцяло. Отчасти беше страх, но най-вече... не исках да напускам Джейми. - Свих рамене безпомощно. - Просто не можех.

Анселм се усмихна, отваряйки и двете си очи.

- Добрият брак е един от най-скъпоценните Божии дарове - отбеляза той. - Ако сте имала благоразумието да познаете този дар и да го приемете, тогава сте сторила всичко както трябва. И помислете... - Той наклони глава настрани, като кафяво врабче. - Вече близо година ви няма в бъдещето. Мъжът ви е започнал да се примирява със загубата ви. Колкото и да ви е обичал, загубата е нещо, с което всеки трябва да живее, и притежаваме средства, с които да я преодоляваме за свое собствено добро. Сигурно е започнал да гради нов живот. Бихте ли изоставила мъжа, който ви обича тъй дълбоко и който така се нуждае от вас, когото вие обичате и с когото сте обвързана в очите на Бог? Бихте ли съсипала този новоизграден живот. И още повече - да се върнете от чувство за дълг, ако сърцето ви е обречено другиму... не.

Той поклати глава решително.

- Никой не може да служи на двамата господари, още по-малко пък съпруга. Ако онова беше единственият ви валиден брак - и той кимна към крилото за гости, - а това просто временна връзка, тогава дългът би ви зовал другаде. Но с този мъж сте събрани в очите на Бог и смятам, че имате пълно право да уважите дълга си към него. Колкото до другия аспект, а именно какво да сторите оттук нататък. За това може да се наложи да поговорим повече.

Той извади крака от водата и ги подсуши в расото си.

- Нека идем в кухнята, може би ще убедим брат Еулогиус да ни подкрепи с някоя топла напитка.

Намерих парченце хляб на земята и го подхвърлих на рибите, после се наведох да си обуя сандалите.

- Не мога да ви опиша какво облекчение е да разговарям с някого - рекох. - И не мога да повярвам, че вие ми вярвате.

Той сви рамене и вежливо ми предложи ръка, докато се опитвах да нахлузя десния си сандал.

- Ma chdre, служа на Човек, който е умножил няколко хляба и риби, така че да нахрани стотици хора. - Усмихна се, кимайки към басейна, където вълничките от храненето на рибите още се успокояваха. - Който е церил болните и е възкресявал мъртвите. Защо да не повярвам, че Властелинът на вечността е довел млада жена през камъните, за да върши волята Му?

Е, звучеше по-добре от вавилонска блудница.

Кухните на абатството бяха топли и сумрачни като пещери, а арката на покрива беше почернена от десетилетия дим. Брат Еулогиус, до лактите в каца с тесто, ни кимна за поздрав и повика на френски един от миряните да ни сервира храна. Намерихме си места насред оживеното помещение и седнахме с две чаши бира и поднос с димящ сладкиш. Побутнах подноса към Анселм, твърде неспокойна, за да мисля за храна.

- Нека ви го кажа така - рекох, подбирайки внимателно думите си. - Ако знаех, че група хора ще пострадат, да се чувствам ли задължена да предотвратя това?

Анселм замислено потърка нос - започваше да тече от топлината.

- По принцип да - рече той. - Но немалко други фактори също имат значение. Какъв е рискът за вас самата, какви са останалите ви задължения, към кого и какво? Каква е вероятността да успеете?

- Нямам никаква представа. За нито едно от тези неща. Освен за задължението, разбира се. Джейми е част от групата, която може да пострада.

Той отчупи парче сладкиш и ми го подаде. Пренебрегнах го, разглеждайки пяната в бирата си.

- Двамата, които убих - казах, - може би са щели да имат деца. Можели са да сторят... -Махнах безпомощно с чашата. - Кой знае какво са можели да сторят? Може би съм повлияла на бъдещето... не, наистина съм повлияла на бъдещето. И не знам как, това ме плаши ужасно.

- Ами... - Анселм изсумтя замислено и направи знак на един от минаващите миряни, който забърза да донесе още сладкиш и бира. Анселм напълни чашите ни отново и рече:

- Отнела сте живот, но и сте спасила мнозина. Колцина от болниците, които сте лекувала, са щели да умрат без намесата ви? И те влияят на бъдещето. Ами ако някой, когото сте спасила, извърши голямо зло? Ваша ли е вината? Трябвало ли е да го оставите да умре? Разбира се, че не.

Той почука с халбата си, за да подчертае думите си.

- Казвате, че не смеете да сторите каквото и да било тук, защото се боите, че ще повлияете на бъдещето. Но в това няма логика, мадам. Всички влияят на бъдещето. Ако бяхте останала в своето време, действията ви също толкова щяха да влияят на бъдещето. Имате същите отговорности, като всеки човек. Единствената разлика е, че можете по-ясно да видите какъв ефект имат действията ви... а може би не. - Той поклати глава, без да откъсва очи от мен. -Божиите пътища са неведоми, несъмнено с добра причина. Права сте, ma chdre - законите на

Църквата не са били формулирани за ситуации като вашата и затова няма кой да ви наставлява, освен собствената ви съвест и ръката на Бог. Не мога да ви кажа какво трябва и не трябва да правите.

Потупа ме по ръката.

- Имате право на свободен избор, като всички останали. А историята, вярвам, е сборът от всички избори, които правим. Някои хора са избрани от Бог, за да променят съдбата на мнозина. Може би вие сте такъв човек. Може би не сте. Не знам защо сте тук. И вие не знаете и навярно никой от нас няма да разбере. - Той кръстоса очи. - Понякога и аз не знам защо съм тук!

Засмяхме се заедно. Но после той се приведе сериозен над масата.

- Познанията ви за бъдещето са инструмент, даден ви така, както на корабокрушенеца са дадени нож и въдица. Не е неморално да се възползвате от този инструмент, ако го правите спрямо повелите на Бог, по най-добрия начин, на който сте способна.

Направи пауза, пое си дълбоко дъх и го изпусна рязко, а финият му мустак се размърда. Усмихна се.

- Е, ma chdre madame, само това мога да ви кажа. Нищо повече от това, което бих рекъл на всяка смутна душа, която дойде при мен за съвет - уповавайте се в Бог и се молете за напътствие.

Бутна още един сладкиш към мен.

- Но каквото и да изберете, ще ви е нужна сила. Затова приемете последния ми съвет: когато се съмнявате, се хранете.

Когато се върнах в стаята на Джейми същата вечер, той спеше, подпрял глава на ръцете си. Празната купа със зеленчукова яхния стоеше добросъвестно на подноса, а до нея -недокосната чиния с хляб и месо. Преместих поглед от невинното спящо лице на Джейми към храната и обратно. Докоснах хляба. Пръстът ми остави лек отпечатък. Пресен беше.

Отидох при брат Роже в маслобойната.

- Яде ли от хляба и месото? - попитах без предизвестия.

Брат Роже се усмихна насред пухкавата си брада.

- Да.

- Повърна ли ги?

- Да.

Изгледах го с присвити очи.

- Нали не сте чистили след него?

Той се развесели и кръглите му розови бузи лъснаха над брадата.

- Бих ли посмял? Не, застрахова се и си приготви коритце.

- Проклет хитър шотландец - рекох през смях. Върнах се в стаята му и го целунах леко по челото. Той се размърда, но не се събуди. Вслушах се в съвета на отец Анселм и отнесох пресния поднос със себе си, за да вечерям.

Реших да оставя Джейми на мира следващата сутрин, за да се възстанови честолюбието и стомаха си, затова четох едно от ръководствата на брат Амброуз за билки и лекарства. След обяд отидох да проверя пациента. Вместо Джейми обаче открих Мърто на една табуретка в ъгъла. Изглеждаше объркан.

- Къде е той? - Огледах стаята с празен поглед. Нямаше къде да се скрие.

Мърто посочи с палец към прозореца. Денят беше студен и сумрачен и свещите горяха. Нямаше гоблен на прозореца и студеният вятър клатеше пламъчетата.

- Излязъл е? - попитах невярващо. - Къде? Защо? Какво е облякъл, за Бога? - През последните няколко дни Джейми беше предимно гол, защото стаята му беше топла и раните му причиняваха болка. Когато му се налагаше да излезе за кратко, носеше монашеско расо, а брат Роже му помагаше да върви. Но сега расото беше в стаята, старателно сгънато в края на леглото.

Мърто се приведе напред и ме изгледа немигащо.

- Колко въпроса бяха това? Четири? - Вдигна показалец. - Първо: да, излезе. - Среден пръст. - Второ: Къде? Че откъде да знам. - Безименен. - Три: Защо? Каза, че му писнало вътре. - Размърда и кутрето: - Четири? Отново, че откъде да знам? Не носеше нищо, когато го видях за последно.

После изпъна и палец.

- Не ме попита, но го няма повече от час.

Побеснях. Нямах представа какво да сторя. Понеже виновникът го нямаше, се сопнах на Мърто:

- Не знаеш ли, че навън всичко е сковано от студ? Защо не го спря? Как така нищо не е носел?

Мърто остана спокоен.

- Да, знам, че е студено навън. И той го знае, защото не е сляп. Колкото до спирането, опитах. - Кимна към расото на леглото. - Казах му, че не може да излиза и ако го пусна, ще ми отрежеш главата. Грабнах расото, отидох до вратата и му казах, че няма да излиза, освен през мен.

Мърто направи пауза и отбеляза без връзка:

- Елън Макензи имаше най-прекрасната усмивка на света. Можеше да те стопли до мозъка на костите само като я видиш.

- Затова остави малоумния й син да излезе навън и да замръзне до смърт - рекох нетърпеливо. - Какво общо има усмивката на майка му с това?

Мърто потърка замислено нос.

- Ами, когато му казах, че няма да го пусна, младият Джейми ме погледна и ми се усмихна точно като майка си. После излезе през прозореца, както го е родила. Докато стигна дотам, него го нямаше.

Почти подбелих очи.

- Стори ми се редно да ти кажа, че го няма - продължи Мърто, - за да не го мислиш.

- Да не го мисля... - измърморих под нос и закрачих към конюшнята. - По-добре той да мисли, че като го хвана...

Пътят към вътрешността на страната беше само един. Поддържах добра скорост и оглеждах полята, които подминавах. Тази част от Франция беше известна земеделска област и по-голямата част от горите бяха изсечени - мечките и вълците нямаше да представляват такава

опасност тук.

Така се случи, че го открих едва на километър и половина от портите на манастира. Седеше на един от древноримските пътни маркери, които осейваха цяла Франция.

Беше бос и носеше тънка риза и панталони, явно на някое от конярчетата, предвид петната по тях.

Дръпнах юздите и го изгледах приведена над лъка на седлото.

- Носът ти е син - отбелязах нехайно. - И краката ти.

Той се ухили и обърса нос с опакото на ръката си.

- Топките ми също. Искаш ли да ги стоплиш? - Може да замръзваше, но беше в много добро настроение. Слязох и застанах пред него, клатейки глава.

- Няма смисъл, нали? - попитах.

- Какво няма смисъл? - Той обърса ръка в опърпаните си панталони.

- Да ти се ядосвам. Не те интересува дали ще си докараш пневмония, или ще те изядат мечки, или ще ме поболееш от тревоги. Нали?

- Е, за мечките не се тревожа. През зимата спят, знаеш.

Изгубих хладнокръвие и замахнах към главата му, за да го перна през ухото. Той ме хвана за китката и я задържа, като се смееше. След няколко мига безсмислено дърпане аз също се засмях.

- Сега ще се върнеш ли? - попитах го. - Или ще ми се доказваш още?

Той кимна с брадичка към пътя.

- Отведи коня до онзи голям дъб и ме чакай там. Ще стигна сам.

Прехапах устни, за да не изрека няколкото неща, които ми идваха на ум, и се качих на коня. При дъба слязох и се загледах в Джейми. След миг обаче установих, че не мога да го гледам как се мъчи. Когато падна за пръв път, стиснах юздите и му обърнах решително гръб. Зачаках.

Едва се върнахме до крилото за гости, но все пак успяхме - Джейми се подпираше на мен. Забелязах брат Роже, който разтревожено се въртеше из коридора, и го изпратих да стопли металната грейка с вода, а аз вкарах товара си в стаята и го проснах на леглото. Той изсумтя от болка, но не помръдна и стоеше със затворени очи, докато махах мръсните му дрехи.

- Хайде, хайде. Влизай под завивките.

Той се изтърколи покорно между тях. Бързо вкарах грейката в края на леглото и я поразмърдах, за да я наместя удобно под краката му. Когато улучих мястото, той се отпусна с блажена въздишка.

След това се разшетах безмълвно из стаята, прибирах дрехите от пода, подреждах масата, сложих нови въглени в мангала и добавих щипка див тютюн към него, за да подсладя дима. Мислех, че спи, и се стреснах, когато заговори.

- Клеър.

- Да?

- Обичам те.

- О... - Изненадах се леко, но много ми хареса. - И аз те обичам.

Той въздъхна и поотвори очи.

- Рандал. Към края. Това искаше.

Това още повече ме стресна и отвърнах предпазливо:

- Така ли?

- Да. - Той се взираше в отворения прозорец, където снежните облаци изпълваха небето с равномерно, еднообразно сиво. - Лежах на пода, а той до мен. И той беше вече гол и двамата бяхме покрити с кръв - и друго. Опитах се да вдигна глава, но бузата ми беше залепнала към пода от кръв.

Той се намръщи и сякаш се отнесе надалеч, докато си припомняше.

- Вече почти никакъв ме нямаше, дори не усещах много болка. Просто бях ужасно уморен, всичко ми се струваше далечно, полуистинско.

- И по-добре - рекох малко сурово и той се усмихна.

- Да, и по-добре. Изгубих съзнание за няколко мига, така че не знам колко време сме стояли така, но когато се събудих, той се притискаше към мен, сгушваше се.

Джейми се поколеба, като че ли му беше трудно да изрече следващото.

- Дотогава не му се бях противопоставял. Но вече бях толкова уморен и не можех повече... Разшавах се, не се дърпах, защото нямах сили, но опитах да се плъзна по пода по-далеч от него. Беше ме прегърнал през врата, беше заровил лице в рамото ми и плачеше. Известно време не разбирах какво казва, но после разбрах - „Обичам те, обичам те!“ отново и отново, а по гърдите ми течаха сълзите и слюнката му - Джейми потрепери от студ и спомени. Въздъхна тежко и издуха част от ароматния дим, който се кълбеше по тавана. - Не знам защо го направих, но го прегърнах и постояхме неподвижно за малко. Той спря да плаче, целуна ме и ме погали. После ми прошепна: „Кажи ми, че ме обичаш.“

Джейми отново млъкна и се усмихна леко.

- Не исках. Не знам защо. Тогава щях да му ближа обувките и да му викам, че е крал на Шотландия, ако беше поискал. Но не можех да му кажа това. Дори не си спомням да съм се замислял. Просто отказах. - Здравата му ръка трепна и стисна одеялото. - Отново ме употреби. Грубо. И все повтаряше: „Кажи ми, че ме обичаш, Алекс. Кажи ми, че ме обичаш.“

- Наричал те е Алекс? - прекъснах го, неспособна да се сдържа.

- Да. Помня, че се чудех откъде знае второто ми име. И не ми хрумна да се запитам защо го използва. - Той сви рамене. - Така или иначе не помръднах и не продумах, а когато приключи, скочи като луд и започна да ме бие с нещо... не виждах с какво... ругаеше и ми крещеше: „Знаеш, че ме обичаш! Знаеш, че ме обичаш! Знам го!“ Вдигнах ръце над главата си, за да я пазя, а след малко сигурно пак съм припаднал, защото болката в раменете ми беше последното, което си спомнях, освен някакъв сън за ревящ добитък. После се събудих, кон ме поднасяше насам-натам, след това пак загубих свяст и се свестих край огнището в Елдридж, а ти се беше надвесила над мен. - Той пак затвори очи и сънливо, почти незаинтересувано, рече: - Мисля... Мисля, че ако му го бях казал, щеше да ме убие.

Някои хора сънуват чудовища. Аз сънувах родословни дървета с тънки черни клони и гроздове от дати. Клони като змии и смърт в челюстите им. Отново чух гласа на Франк в главата си: Станал войник, добър избор за втори син. Третият брат станал помощник в енорията, но за него не знам много... И аз не знаех за него. Само името му На родословното дърво синовете бяха трима, синовете на Джоузеф и Мери Рандал. Много пъти го бях виждала - най-възрастният Уилям, Джонатан, и най-малкият - Алегзандър.

Джейми отново продума и ме изтръгна от мислите ми.

- Сасенак?

- Да?

- Нали знаеш за онази крепост в мен, за която ти говорих.

- Да, помня.

Той се усмихна със затворени очи и протегна ръка към мен.

- Е, построих си навес. И покрив срещу дъжда.

Легнах си уморена, но и умиротворена. Замислих се.

Джейми щеше да се възстанови. Когато това не беше ясно, не смеех да мисля по-далеч от следващия час, следващото хранене, следващата доза лекарство. Но сега трябваше да погледна по-надалеч.

Абатството беше сигурно убежище, но временно. Колкото и да бяха гостоприемни монасите, не можехме да останем вечно. Шотландия и Англия бяха твърде опасни, освен ако лорд Ловат не можеше да помогне - малко вероятно, предвид обстоятелствата. Бъдещето ни беше от тази страна на канала. Вече знаех за морската болест на Джейми и разбирах защо не иска да емигрира в Америка - три месеца повръщане можеха да уплашат дори него. Какво оставаше?

Най-вероятно Франция. И двамата говорехме френски. Джейми се справяше и с испанския, немския и италианския, но аз не бях така благословена. Освен това семейство Фрейзър имаше сериозни връзки тук - може би щяхме да си намерим местенце в имението на роднина или приятел и да живеем в мир там. Идеята много ме привличаше.

Но оставаше въпросът с времето. Беше началото на 1744 г. - Нова година бе отминала едва преди две седмици. А през 1745 г. Бони принц Чарли щеше да отплава за Шотландия и да поиска трона на баща си. С него щеше да пристигне и катастрофата. Война, клане, смазването на високопланинските кланове и опустошението на всичко, което с Джейми обичахме.

Оставаше една година. Можеше да се случи какво ли не. Можех да направя нещо, за да го предотвратя. Как? Нямах представа, но и не се съмнявах в последствията от бездействието.

Можеха ли бъдещите събития да се променят? Може би. Пръстите ми се приплъзнаха към лявата ми ръка и докоснах небрежно златната халка на безименния си пръст. Спомних си думите си към Джонатан Рандал, изгаряща от ярост и ужас в тъмниците под затвора Уентуърт.

Бях му казала кога ще умре, датата на смъртта му от родословното дърво на Франк - 16-и април, 1745 г. Джонатан Рандал щеше да загине в битката при Калоден, пометен от касапницата, която самите англичани щяха да създадат. Само че не загина тогава. Загина едва няколко часа след проклятието ми, смачкан под копитата на отмъщението ми.

И е умрял бездетен и неженен. Поне така мислех. Родословното дърво, проклетото родословно дърво сочеше, че се е оженил по някое време през 1744 г. Малко след това се родил синът му, следващият в рода на Франк. Но тогава как щеше изобщо да се роди Франк? Но пък пръстенът още беше на ръката ми. Бе съществувал, щеше да просъществува. Утешавах се с тази мисъл и търках халката, сякаш съдържаше джин, който ще ми даде правилния съвет.

Малко по-късно се събудих от здравия си сън с нещо като писък.

- Шшт. Аз съм. - Едрата длан се вдигна от устата ми. Без свещ, стаята беше тъмна като в

рог. Размахах ръка, докато не попаднах на него.

- Не трябва да ставаш! - възкликнах, още замаяна от сън. Пръстите ми се плъзнаха по гладката му студена плът. - Замръзнал си!

- Разбира се, че съм - рече той леко раздразнено. - Нямам никакви дрехи, а в коридора е кучи студ. Ще ме пуснеш ли в леглото?

Направих му място, а той се плъзна гол до мен, притискайки се, за да се стопли. Дишаше неравномерно и ми се стори, че трепери колкото от студ, толкова и от слабост.

- Боже, колко си топла. - Сгуши се по-плътно и въздъхна. - Хубаво е отново да те прегръщам, сасенак.

Не си направих труда да го попитам какво прави при мен - ставаше доста очевидно. Нито пък го попитах дали ще може. Имах съмнения, но нямаше да ги изкажа на глас, за да не го смутя и да стана причината опасенията ми да се потвърдят. Обърнах се с лице към него, като внимавах с ранената му ръка.

Настъпи резкият миг на сливането, странното усещане за проникване, което на мига обаче се превърна в нещо нормално. Джейми въздъхна дълбоко от удоволствие и може би облекчение. Постояхме неподвижни, сякаш не искахме да прекъсваме крехката си връзка. Здравата ръка на Джейми бавно ме галеше в мрака, с пръсти, разперени като котешки мустаци, които долавят всяка вибрация. Той помръдна в мен, сякаш задаваше въпрос, и аз му отвърнах утвърдително на същия език.

Започнахме фината игра на бавни движения, балансираща между желанието и слабостта му, между болката и растящото удоволствие на тялото. В мрака си помислих да кажа на Анселм, че и това е начин да спреш времето, но се отказах - не беше път, достъпен за свещеник.

Крепях Джейми с лека длан на покрития му с белези гръб. Той задаваше ритъма, но ми позволяваше да върша по-голямата част от работата. И двамата мълчахме, само дишахме все по-учестено. Накрая, когато усетих, че се уморява, го сграбчих здраво и го придърпах към себе си. Раздвижих хълбоци още по-енергично, за да проникне по-дълбоко, опитвах се да предизвикам кулминацията му.

- Сега - рекох тихо, - хайде. Ела. Сега!

Той притисна чело в моето и се предаде с треперлива въздишка.

Викторианците са наричали мъжкия оргазъм „малката смърт“ и с добра причина. Така се беше отпуснал и ми тежеше, че бих го помислила за мъртъв, ако не усещах бавния му пулс. Сякаш измина много време, преди да се раздвижи и да промърмори нещо, заровил лице в рамото ми.

- Какво каза?

Обърна глава, така че устата му да е точно под ухото ми. Почувствах топлия му дъх на врата си.

- Казах - рече той тихо, - че ръката изобщо не ме боли в момента.

Здравата му длан бършеше влагата по бузите ми.

- Боеше ли се за мен? - попита ме.

- Да. Мислех, че е твърде скоро.

Той се позасмя в мрака.

- Беше, почти се довърших. И аз се боях. Но се събудих, ръката ме болеше много и не можах да заспя. Въртях се и ти ми липсваше. Колкото повече мислех за теб, толкова повече те желаех. Бях изминал половината коридор, преди да се зачудя какво ще правя, когато дойда. А като се зачудих... - Той ме погали по бузата. - Е, не ме бива точно в момента, сасенак, но все пак май че не съм страхливец.

Обърнах глава и посрещнах целувката му. Стомахът му изкъркори силно.

- Не ми се смей - измърмори той. - Ти си виновна, че не ми даваш да ям. Цяло чудо е, че ми стана само на твоите чорби и бира.

- Добре, добре - рекох през смях. - Печелиш. Утре сутрин ще получиш яйце.

- Ха! - възкликна той с дълбоко задоволство. - Знаех си, че ще ме нахраниш, ако ти дам стимул.

Заспахме здраво прегърнати, обърнати един към друг.

¹ От френски - скъпа госпожо. - Бел. ред.

² От френски - добра ми приятелко ( от фр.) - Бел. ред.

³ От латински - „Прощавам ти в името на Отца, и Сина ...“ - Бел. прев.

41. ОТ ЗЕМНАТА УТРОБА

През следващите две седмици Джейми продължаваше да се възстановява, а аз да се чудя. Някои дни ми се струваше, че е най-добре да отидем в Рим, където приближените на Претендента имаха влияние, а там можехме... какво? Понякога ми се да си намерим уединено безопасно местенце и да живеем в мир.

Беше топъл, ярък ден и ледените висулки по носовете на водоливниците капеха непрестанно, като оставяха дълбоки бразди в снега под стрехите. Вратата на стаята на Джейми беше открехната, а прозорецът - открит, за да се прочисти малко натежалият от дим и болест въздух.

Надникнах внимателно, защото не исках да го будя. Но леглото му беше празно. Той седеше до прозореца и лицето му почти не се виждаше.

Още беше много слаб, но раменете му под одеждите бяха изпънати, а елегантната му осанка се възвръщаше - седеше стабилно, не трепереше, беше изправил гръб и присвил крака под табуретката, а очертанията на тялото му бяха хармонични както преди. Държеше дясната си китка с лявата си ръка и бавно обръщаше дланта си на слънцето.

На масата имаше превръзки. Беше ги свалил от ранената си ръка и сега внимателно я разглеждаше. Стоях на прага и не помръдвах. Оттук ръката се виждаше ясно.

От лицевата страна на дланта белегът от пирона почти не се виждаше - просто розова точица, която щеше да изчезне с времето. От опаката страна обаче ситуацията не беше никак добра. Раната там, където се беше инфектирала, бе с размерите на голяма монета, още покрита с коричка.

На средния пръст също личеше разкривена ивица на белег, малко под първата става, и продължаваше чак до кокалчето. Палецът и показалецът бяха добре зараснали, но кутрето бе разкривено - там бе имало три различни фрактури и явно не бях успяла да ги наместя както трябва. Безименният пръст леко щръкваше, когато Джейми поставяше длан на масата.

Той завъртя дланта и полека се зае да раздвижва пръстите. Нито един не се свиваше на повече от три-четири сантиметра, а безименният - никак. Както се боях, втората става вероятно щеше да си остане неподвижна.

Завъртя ръката си още няколко пъти, вдигна я пред лицето си и се взря отблизо в скованите разкривени пръсти и грозните белези, безмилостно ярки на светлината на слънцето. След това внезапно сведе глава, притискайки ранената ръка към гърдите си, и я покри със здравата.

- Джейми. - Прекосих бързо стаята и приклекнах до него, като поставих внимателно длан на коляното му - Джейми, съжалявам. Направих каквото можах.

Той ме погледна изумен. Плътните мигли блещукаха от сълзи и той бързо ги обърса с опакото на лявата си ръка.

- Какво? - Преглътна буцата в гърлото си, изненадан от появата ми. - За какво се извиняваш, сасенак?

- За ръката ти. - Пресегнах се и я поех в своята, като прокарах плахо пръсти по неговите и докоснах белега от обратната страна. - Ще е по-добре. Наистина. Знам, че сега ти се струва безполезна, но махнахме шините едва наскоро, костите още не са зараснали. Мога да ти покажа упражнения и разтривки. Ще си върнеш много от функцииите....

Той постави лявата си ръка на бузата ми.

- Да не си помисли... - Спря и поклати глава невярващо. - Мислила си си...

Отново спря и този път почака малко, преди да опита отново.

- Сасенак, да не си помисли, че плача за един неподвижен пръст и няколко белега? -Усмихна се накриво. - Суетен съм може би, но не чак толкова.

- Но ти...

Той се изправи и ме придърпа със себе си. Обрах сълзата, търкулнала се по бузата му. Влажното петно бе топло по пръстите ми.

- Плачех от радост, моя сасенак - рече той тихо. Хвана лицето ми между двете си ръце. - И благодарях на Бог, че ми е оставил ръката. Имам две ръце, с които да те прегръщам, с които да ти помагам, да те обичам. Благодарях на Бог, че отново съм цял, благодарение на теб.

- Но защо не? - попитах и поставих ръце върху неговите. След това си спомних касапския арсенал в стаята на Бийтън в Леох и се досетих сама.

Знаех какво съм забравила, докато се борех със страховитата инфекция. Че в дните преди антибиотиците обикновено - единствено - лекуваха инфектирани крайници с ампутация.

- О, Джейми. - Коленете ми омекнаха при тази мисъл и седнах малко прибързано. -Изобщо не ми мина през ума. Наистина. Ако се бях досетила, сигурно щях да го сторя. За да ти спася живота.

- Значи не е така при... в твоето време не го правят по този начин?

Поклатих глава отрицателно.

- Има лекарства, които спират инфекцията. Може би затова не съм се и досетила - дивях се на самата себе си. - А ти?

Той кимна.

- Очаквах го. Затова поисках да ме оставиш да умра. Мислих си само за това, когато можех да мисля изобщо. И в онзи миг, когато ти го казах... не мислех, че ще мога да живея така. Това стана с Иън, знаеш.

- Така ли? Каза ми, че е бил прострелян, но не ми хрумна да го разпитвам допълнително.

- Да, раната се отрови. Хирурзите отрязаха крака, за да не отрови цялата кръв. - Джейми направи пауза. - Иън все пак се справя много добре. Но... - Поколеба се и подръпна безименния си пръст. - Помня какъв беше преди. Сега е същият, само заради Джени. Тя... тя го поддържа цял. - Усмихна ми се стеснително. - Както ти мен. Не мога да разбера защо жените си правят труда.

- Е - отвърнах тихо, - на жените им харесва.

Той се позасмя и ме приближи към себе си.

- Да. Един Бог знае защо.

Постояхме прегърнати, без да помръдваме. Челото ми беше на гърдите му, ръцете ми - на кръста му, и усещах бавния, мощен ритъм на сърцето му. Накрая той се размърда и ме пусна.

- Имам да ти покажа нещо. - Обърна се, отвори едно малко чекмедже под масата и извади сгънато писмо. Подаде ми го.

Беше препоръка от абат Алегзандър, който препоръчваше Джеймс Фрейзър на кавалера на свети Георги, иначе познат като Негово Величество крал Джеймс Шотландски, като изтъкнат лингвист и преводач.

- Това е подслон - каза Джейми, вгледан в писмото. - И скоро ще ни трябва подслон. Но това на хълма на Краиг на Дун беше истина, нали? Думите ти за Въстанието?

Поех си дълбоко дъх и кимнах.

- Вярно е.

Той ми взе писмото и почука замислено с показалец по него.

- Тогава това не е безопасно.

- Не е.

Хвърли го в чекмеджето и дълго се взира в него. След това погледна към мен и постави ръка на бузата ми.

- Наистина го мислих, Клеър. Животът ми е твой. Ти ще решиш какво ще правим отсега нататък, къде ще ходим. Във Франция, в Италия, дори в Шотландия. Сърцето ми стана твое още щом те видях за пръв път, а доскоро държеше тялото и душата ми в ръцете си и ги опази. Ще сторим както кажеш.

Някой почука леко на вратата и се разделихме светкавично, като виновни хлапаци. Пооправих набързо косата си, мислейки си, че манастирът е чудесно място за възстановяване, но не става за романтично гнезденце.

Един от братята миряни влезе и остави на леглото големи кожени дисаги.

- От Макранох от имението Елдридж - каза той с широка усмивка. - За дамата на Брох Туарах.

Поклони се и си тръгна, оставяйки след себе си леко ухание на морска вода и студен въздух.

Отворих дисагите, любопитна какво може да е изпратил Макранох. Вътре имаше неща -бележка без адрес и подател, малък вързоп, адресиран до Джейми, и обработена вълча кожа, която още миришеше силно на кожар.

На бележката пишеше: „Кой може да намери добродетелна жена? Защото тя е много по-ценна от перли.“¹

Джейми отвори другия вързоп. Извади нещо малко и блещукащо и объркано гледаше ту него, ту вълчата кожа.

- Странна работа. Сър Маркъс ти е изпратил вълчата кожа, сасенак, а на мен перлена гривна. Може би е объркал адресатите?

Гривната беше прекрасна - наниз големи барокови перли между две златни верижки.

- Не - отвърнах, като се любувах на украшението. - Не ги е объркал. Гривната е заедно с огърлицата, която ми подари, когато се оженихме. Той я е подарил на майка ти, знаеше ли?

- Не, не знаех - отвърна тихо и докосна перлите почти с благоговение. - Баща ми ми я даде, за да дам на жена си, която и да е - устата му се дръпна в мимолетна усмивка, - но не ми каза откъде са.

Спомних си помощта, която ми беше оказал сър Маркъс, когато така безцеремонно се бяхме натресли в дома му, а после изражението му, когато си заминавахме на следващия ден. По лицето на Джейми личеше, че и той си спомня баронета, който за малко да му стане

баща. Взе китката ми и ми сложи гривната.

- Не е за мен! - възразих.

- За теб е - каза той твърдо. - Не е удобно мъж да изпраща бижута на омъжена жена, затова я е подарил на мен. Но очевидно е за теб. - Ухили се. - Колкото и да съм измършавял, няма да стане на моята китка.

Обърна се към вълчата кожа и я опъна.

- А защо би ти изпратил това? - Метна я на раменете си и аз се отдръпнах светкавично с вик. Главата също бе одрана и внимателно обработена, а в очните кухини имаше две жълти стъклени очи, които ме гледаха яростно от лявото рамо на Джейми.

- Ужас! - възкликнах. - Изглежда точно както когато беше жив!

Джейми се обърна и се оказа лица в лице с озъбената муцуна. Провикна се стреснато и хвърли кожата в другия край на стаята.

- Божичко! - рече и се прекръсти.

Кожата лежеше на пода и ни гледаше кръвнишки на светлината на свещите.

- Как така когато е бил жив, сасенак? Да не сте били приятели? - попита ме, докато отвръщаше на погледа на вълка с присвити очи.

Тогава му разказах всичко - за вълка, за другите вълци, за Хектор, за снега, колибата с мечката, спора със сър Маркъс и появяването на Мърто, добитъка, убийственото чакане на склона насред розовата мъглица в пометената от снежна виелица нощ.

Измършавял или не, гръдният му кош беше широк, а ръцете му - силни и топли. Притисна лицето ми в рамото си и ме люлееше нежно, докато ридаех. Опитах да се овладея, но той само ме прегърна по-здраво и загука нежности в косата ми - накрая се предадох и плаках невъздържано, докато не останах съвсем без сили и можех само да хълцам.

- Като се замисля, имам малък подарък за теб, сасенак - каза той, докато приглаждаше косата ми. Подсмъркнах и обърсах нос в полата си, защото нямах нищо друго подръка.

- Съжалявам, че аз нямам какво да ти подаря - рекох, докато той тършуваше из разхвърляните завивки. Сигурно ми търсеше кърпичка, помислих си и отново подсмъркнах.

- С изключение на дреболии като живота ми, мъжеството ми и дясната ми ръка? - попита той сухо. - Ще свършат работа, мо дюин. - Изправи се, хванал расото, което му бяха дали. -Съблечи се.

Зяпнах.

- Моля?

- Съблечи се, сасенак, и сложи това. - Подаде ми расото. - Или може би искаш първо да се обърна с гръб?

Обгърнах се плътно с грубия плат и последвах Джейми по поредното стълбище. Това беше третото и най-тясното досега - каменните стени бяха на не повече от половин метър една от друга, осветени от фенера, който Джейми държеше пред себе си. Имах чувството, че земята ме поглъща, колкото повече се спускахме в тясната шахта.

- Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме? - попитах. Гласът ми проехтя, но странно приглушено, сякаш говорехме под водата.

- Няма много голяма вероятност да завием погрешно, нали?

Стигнахме поредната площадка, но Джейми беше прав, че пътят бе един - надолу.

В дъното на това стълбище обаче стигнахме до врата. Площадката му сякаш беше изсечена в планината, а вратата беше широка, ниска и направена от дъб, с месингови панти. Дъските й бяха посивели от годините, но още бяха здрави, а площадката беше чиста, сякаш метена. Явно тази част от манастира още се използваше. Може би беше винената изба?

До вратата имаше стенен свещник, а факлата в него беше изгоряла наполовина. Джейми я запали с парченце хартия от близката купчина, оставена за тази цел, отвори отключената врата и се приведе под трегера, а аз го последвах.

Отначало не виждах нищо, освен светлината от фенера на Джейми. Всичко останало чернееше. Фенерът се поклащаше напред, по-далеч от мен, а аз не помръдвах и следвах с очи петното светлина. На всеки метър-два светлината спираше и продължаваше, а след нея се надигаше ново пламъче. Когато очите ми бавно привикнаха, пламъците се превърнаха в ред фенери върху каменни постаменти. Фенерите сияеха в мрака като морски фарове.

Беше пещера. Първо си помислих, че е пещера с кристали, заради странното проблещукване оттатък фенерите. Но когато пристъпих към първия постамент, видях всичко пред себе си по-ясно.

Черно езеро. Прозрачна вода върху фин вулканичен пясък. На светлината на фенерите тя искреше ярко. Въздухът беше топъл и влажен, а по хладните стени на пещерата се образуваха капчици и се стичаха по ръбестите скални грамади.

Горещ извор. Леката миризма на сяра ощипа ноздрите ми. Горещ минерален извор, значи. Спомних си думите на Анселм за горещите извори край абатството, прочути с целебните си свойства.

Джейми стоеше зад мен и гледаше димящата черно-червеникава шир.

- Гореща вана - каза гордо. - Харесва ли ти?

- Исусе Ш. Рузвелт Христе.

- А, значи ти харесва - каза той и се ухили от успеха на изненадата си. - Хайде, идвай.

Съблече се и остана гол, смътно озарен от червеникавите отражения във водата. Таванът на пещерата сякаш поглъщаше светлината на фенерите, така че тя се простираше само на няколко метра от тях.

Малко колебливо свалих и своята дреха.

- Колко е горещ? - попитах.

- Достатъчно. Не се тревожи, няма да се опариш. Но ако останеш повече от час, ще те свари бавно.

- Колко привлекателно - рекох.

Последвах слабата му фигура във водата. В камъка бяха изсечени стъпала надолу, а по ръба на езерото беше прокарано възлесто въже, за да има за какво да се хващат посетителите.

Водата се издигна над хълбоците ми и плътта на корема ми потръпна от удоволствие, когато топлината премина през мен. В дъното на стълбите спрях, впила пръстите на краката си в чистия черен пясък, водата малко под раменете ми, а гърдите ми се носеха по повърхността като плавки на въдица. Цялата ми кожа бе попила топлината на извора и по врата ми, под плетеницата на кичурите, избиваха капчици пот. Беше блаженство, чисто и просто.

Повърхността на водата беше гладка и спокойна, но самата вода не бе неподвижна -долавях леко движение, течения в дълбочина като нервни импулси. Може би това движение, както и невероятно успокояващата топлина, ме накара да си въобразя за миг, че изворът е жив - топло, гостоприемно същество, което ме обгръщаше ласкаво. Анселм беше казал, че подобни извори могат да лекуват, и точно в момента не бях предразположена да се усъмня.

Джейми дойде зад мен, а пътят му във водата личеше от миниатюрните вълнички, които тялото му оставяше след себе си. Пресегна се и подхвана гърдите ми, като леко ги обля с топла вода.

- Харесва ли ти, мо дюин? - Приведе се напред и ме целуна по рамото.

Повдигнах крака и се понесох изцяло във водата, облегната на него.

- Прекрасно е! За пръв път от август ми е топло навсякъде.

Той ме задърпа назад, с бавни крачки през водата - краката ми се носеха малко под повърхността, а топлината преминаваше по крайниците ми като милувка.

Джейми спря, завъртя ме в другата посока и ме постави на някаква твърда дървена повърхност. Полувидима на меката светлина, под нас имаше пейка от няколко дъски, заковани в една скалиста ниша. Той седна в нишата до мен и разпери ръце на скалната издатина зад нас.

- Брат Амброуз ме доведе тук онзи ден - рече. - За да омекнат раните ми. Хубаво е, нали?

- Повече от хубаво. - Водата така ни повдигаше, че имах чувството, че ако се пусна от пейката, ще отплавам. Погледнах към сенките на тавана.

- Нещо живее ли в пещерата? Прилепи? Риба?

Той поклати глава.

- Нищо, освен духа на езерото, сасенак. Водата извира от земята през една тясна пукнатина там - и той кимна към мастиленочерния мрак в другия край на пещерата - и се процежда през още десетина отвора в скалата. Но няма изход, освен този през вратата.

- Дух на езерото? - рекох развеселена. - Звучи малко езическо, а и точно под манастир.

Той се изтегна блажено, а очертанията на дългите му крака плувнаха под повърхността като стъблата на водно растение.

- Е, както и да го наричаш, тук е много по-отдавна от манастира.

- Да, виждам.

Стените на пещерата бях от гладка, тъмна вулканична скала, почти като черно стъкло, осеяно с влага. Цялото помещение приличаше на огромен мехур, полупълен със странно живата, ала стерилна вода. Сякаш бях приласкана обратно в утробата на земята и че ако притисна ухо към скалата, ще чуя безкрайно бавния ритъм на огромно сърце съвсем наблизо.

Дълго време бяхме много тихи, носехме се във водата, унесени, и от време на време се докосвахме неволно, оставили се на невидимите течения на пещерата.

Когато накрая продумах, гласът ми звучеше лениво, сякаш бях упоена.

- Реших.

- А... Значи Рим? - Гласът на Джейми сякаш идеше отдалеч.

- Да. Не знам, когато отидем, какво...

- Няма значение. Ще направим каквото можем.

Той се пресегна към мен, толкова бавно, че си помислих, че ръката му никога няма да ме достигне.

Придърпа ме по-близо, докато чувствителните ми зърна не опряха в неговите. Водата бе не само топла, но и плътна, почти мазна на докосване. Ръцете му слязоха надолу и подхванаха дупето ми, повдигнаха ме.

Проникването ме сепна. Кожата ни беше гореща и хлъзгава и се носехме един над друг, без почти да се усещаме, но присъствието му в мен беше плътно и съкровено, постоянна точка в изменчивия воден свят, като пъпна връв насред произволните движения в майчината утроба. Проскимтях от изненада, когато заедно с него в мен нахлу и горещата вода, но след това се настаних върху него с въздишка на удоволствие.

- О, това ми хареса - каза той с наслада.

- Кое? - попитах.

- Този звук. Когато изписка.

Не беше възможно да се изчервя - кожата ми не можеше да се зачерви повече. Позволих на косата си да падне пред лицето ми, а къдриците се отпуснаха, когато плувнаха по повърхността на водата.

- Съжалявам, не исках да съм шумна.

Той се засмя - дълбокият му глас проехтя сред устоите на покрива.

- Казах, че ми харесва. Така е. Това е едно от нещата, които най ми харесват, когато спя с теб, сасенак, тези малки звуци.

Придърпа ме по-близо и челото ми опря във врата му По кожата ни веднага изби пот, хлъзгава като натежалата от сяра вода. Той помръдна с хълбоци, аз рязко си поех дъх и едва успях да сподавя възклицанието си.

- Да, точно така - рече той тихо. - Или... така?

- Блярк - изгрухтях. Той се засмя, но продължи.

- За това най-много си мислех - каза той, докато бавно прокарваше ръце по гърба ми, галеше, пристискаше и ваеше хълбоците ми с длани. - В затвора нощем, прикован с още десетима други, докато слушах хъркането, пръдните, стоновете. Мислех си за малките звуци, които издаваш, когато те любя, как изсумтяваш леко, когато проникна за пръв път в теб, сякаш се готвиш да се захванеш за работа, как дишаш все по-бързо и по-бързо.

Определено дишах все по-бързо и по-бързо. Плътната, наситена с минерали вода ме крепеше като перо във водата и не отплавах само защото стисках раменете му и се притисках удобно и плътно в него по-надолу

- Още по-добре - прошепна той в ухото ми и горещият му дъх ме погъделичка, - когато те обладая бурно и нетърпеливо и ти заскимтиш под мен и се задърпаш, сякаш искаш да се махнеш, но знам, че просто искаш да дойдеш по-близо, и аз се мъча да сторя същото.

Ръцете му ме проучваха бавно, сякаш гъделичкаше пъстърва, както онзи ден край малкия поток, стискаха дупето му, продължаваха нататък, приласкаваха опънатата, копнееща точка на единението ни. Разтреперих се и дъхът ми излезе на пресекулки.

- Или когато те пожелая уморено, за да ми дадеш успокоение, и ме поемеш в себе си с въздишка и онази тиха мелодия на гласа ти, сякаш тананикаш песен, сякаш пчелна пита жужи на слънцето, и ме унесеш в покоя на този малък звук.

- Джейми - рекох прегракнало, - Джейми, моля те.

- Още не, мо дюин. - Той обхвана кръста ми здраво и ме притисна силно надолу, като изстена силно. - Още не. Имаме време. И искам да те чуя как стенеш така отново. Да стенеш и да плачеш, макар да искаш да се сдържиш. Искам да въздишаш, сякаш ще ти се скъса сърцето, да крещиш от копнеж и накрая да извикаш в ръцете ми. Тогава ще знам, че съм ти дал това, от което имаш нужда.

Тръпката между бедрата ми започна и се изстреля като куршум дълбоко в слабините ми, разхлаби ставите ми, така че ръцете ми се плъзнаха безсилни и безчувствени от раменете му. Гърбът ми се изопна и гърдите му се притиснаха към неговите. Потреперих в горещия мрак и само ръцете на Джейми ме пазеха да не се удавя.

Отпусната в него, се чувствах като медуза. Не знаех и не ме интересуваше какви звуци съм издавала, но се чувствах неспособна на свързана реч. Докато той не започна отново да се движи, неумолим като акула в океана.

- Не - рекох. - Не, Джейми, не мога да го понеса отново.

Кръвта още напираше във върховете на пръстите ми и ритъмът му ме изтезаваше от болезнено удоволствие.

- Можеш, защото те обичам. - Гласът му беше приглушен от мократа ми коса. - И ще успееш, защото те желая. Но този път ще свърша с теб.

Крепеше хълбоците ми и ме носеше далеч отвъд мен самата със силата на подводно течение. Разбих се в него като прибой, а той ме посрещна с непоклатимостта на гранитна скала, котва насред туптящия хаос.

Останала без сили и форма, моделирана единствено от ръцете му, извиках тихо и полузадавено, като давещ се моряк. Чух и неговия безпомощен вик и разбрах, че и аз съм му дала това, от което има нужда.

С мъка се измъкнахме от утробата на света, влажни и димящи, с крайници като гума от виното и топлината. На първата площадка паднах на колене, а когато Джейми се опита да ми помогне, падна до мен нескопосано в плетеница от голи крака и монашеско расо. Започнахме да се хилим безпомощно, пияни повече от любов, отколкото от вино и стигнахме до втората площадка на колене и лакти, като повече си пречехме, отколкото си помагахме, побутвахме се и току прескачахме краката си, за да не се настъпваме в тясното пространство, а накрая просто се строполихме взаимно в ръцете си.

На това място към небето гледаше старинен еркерен прозорец без стъкло и светлината на пълната луна ни обливаше в сребро. Стояхме впримчени един в друг и се охлаждахме на зимния въздух, чакахме препускащите си сърца да забавят ход и дишането ни да се върне в нормалния си ритъм.

Луната беше толкова огромна, че почти изпълваше прозореца. Нищо чудно, че приливите и на моретата, и на жените се влияеха от тази величествена сфера, толкова властна и непосредствено близка.

Но собствените ми приливи вече не се движеха според този целомъдрен, ялов зов и познанието за това се извиваше като страх в кръвта ми.

- И аз имам подарък за теб - казах ненадейно на Джейми. Той се обърна към мен и положи едрата си, уверена длан върху още плоския ми корем.

- Така ли било? - попита ме.

И светът ни обгърна, сякаш сътворен наново и с безброй възможности.

КРАЙ

¹ Библия, Притчи, 31:10. - Бел. прев.