Друговремец

34. ИСТОРИЯТА НА ДУГАЛ

Каквито и да бяха недостатъците на цивилизацията, мислех си мрачно, предимствата бяха неоспорими. Например телефоните. Или дори вестниците, които бяха популярни в градове като Единбург или дори Пърт, но във високопланинска Шотландия никой не беше чувал за тях.

Без подобни методи за осведомяване новините се разпространяваха със скоростта на човешкия ход. Хората обикновено научаваха това, което трябваше, но с няколко седмици закъснение. Следователно, изправени пред проблема да разберем къде е Джейми, не можехме да разчитаме на нищо повече от това някой да го види по случайност и да прати вест на Лалиброх. Но това щеше да отнеме седмици, а зимата наближаваше и правеше пътуването до Боли невъзможно. Седях, захранвах огъня със съчки и обмислях възможностите.

Накъде би тръгнал Джейми от мястото на бягството си? Не и обратно в Лалиброх, със сигурност, и със сигурност не на север, към земите на Макензи. Може би на юг, където да се срещне отново с Хю Мънро и някои от предишните му съратници? Не, най-вероятно на североизток, към Боли. Но ако аз можех да стигна до този извод, можеха и мъжете от Стражата.

Мърто се върна при мен с наръч съчки. Седна по турски на една наметката си и се уви с нея. Погледна небето, където луната се криеше зад препускащите облаци.

- Няма още да вали сняг - рече той, мръщейки се. - Още седмица, може би две. Може би ще успее да стигне до Боли преди това.

Е, добре, че умозаключенията ми се потвърждаваха.

- Мислиш, че ще е там?

Дребният мъж сви рамене и вдигна наметката си по-високо на раменете.

- Не се знае. Няма да му е лесно да се крие денем, да страни от пътищата. А и няма кон. -Замислено се почеса по наболата брада. - Не можем да го намерим. По-добре да му позволим да ни намери.

- Как? Ще пускаме сигнални ракети? - предложих саркастично. За едно можех да разчитам на Мърто: каквато и странност изтърсех, щеше да се държи, сякаш не съм продумала.

- Донесъл съм ти торбичката с лекарства - каза той и кимна към дисагите на земята. - А край Лалиброх те знаят колко добра лечителка си. - След това кимна и на себе си. - Да, така ще стане. - И без повече обяснения легна на земята, уви се с наметката си и спокойно заспа, пренебрегвайки воя на вятъра в клоните, лекия дъжд и мен.

Скоро разбрах какво има предвид. Пътувахме открито - и бавно - по главните пътища, като спирахме във всяко селце и до всяка колибка в пустошта. Той проучваше местните, събираше болните или ранените и ми ги водеше. По тези места лекарите бяха малко и трудно се намираха, затова винаги имаше немалко такива.

Докато аз бях заета с лекарствата си, той си бъбреше с приятелите и роднините на пациентите ми и внимателно описваше пътя ни към Боли. Ако пък не се намираха пациенти, все пак спирахме за през нощта, като се подслонявахме в някоя колиба или хан. Там Мърто пееше, за да забавлява домакина ни и за да ни почерпят с нещо за хапване, като упорито настояваше да пазя парите, в случай че имаме нужда от тях, когато открием Джейми.

Той рядко разговаряше, но ме научи на няколко от песните си, за да убиваме времето по пътя.

- Имаш приличен глас - отбеляза той един ден, след като опитах с умерен успех да изпея „The Dowie Dens of Yarrow“. - Не си научена, но имаш силен глас и пееш вярно. Опитай пак и довечера ще я изпееш с мен. В Лимрае има малък хан.

- Наистина ли смяташ, че ще се получи? - попитах. - Това, което правим, имам предвид?

Размърда се в седлото, преди да ми отвърне. Не бе роден за коне и приличаше на маймуна, обучена да язди, но пък винаги слизаше от коня свеж като краставичка, а аз едвам смогвах да вържа юздите, преди да се строполя някъде.

- О, да - каза накрая. - Рано или късно. Виждаш се с все повече пациенти в последно време, нали?

Така беше.

- Ами тогава - продължи той - вестта за уменията ти се разпространява. Това искаме. Но можем да се справим и по-добре. Затова ще пееш тази вечер. И може би... - Поколеба се, сякаш не му се щеше да изрече това, което му беше на ума.

- Какво може би?

- Знаеш ли нещо за гледането на ръка? - попита предпазливо. Разбрах неохотата му. Беше видял лова на вещици в Крейнсмюир.

Усмихнах се.

- Малко. Искаш да опитам ли?

- Да. Колкото повече можем да им предложим, толкова повече хора ще дойдат да ни гледат и след това ще разказват на останалите. Вестта ще се разнесе, докато момчето накрая чуе за нас. Тогава ще го открием. Искаш ли да опитаме?

Свих рамене.

- Ако ще помогне, защо не?

Същата вечер в Лимрае направих дебюта си като певица и гледачка, със значителен успех. Открих, че госпожа Греъм е била права - не ръцете, а лицата подсказваха каквото е нужно.

Славата ни се разнесе малко по малко и следващата седмица хората изтичваха от колибите си, за да ни посрещнат, още преди да навлезем в селцето, а след това ни засипваха с дребни монети и малки подаръци.

- Знаеш ли, наистина може да го превърнем в нещо повече - отбелязах една вечер, докато прибирах печалбата. - Жалко, че наблизо няма театър. Можем да си имаме собствено шоу: Мърто Магьосника и Ослепителната му помощница Гладис.

Мърто се отнесе към думите ми с обичайното безразличие, но наистина се справяхме чудесно заедно. Може би защото имахме обща цел, въпреки пълните разминавания в характерите ни.

Времето се влошаваше и напредвахме все по-бавно, но от Джейми още нямаше вест. Една нощ покрай Беладръм, насред пороя, срещнахме катун истински цигани.

Примигнах невярващо към малката групичка изрисувани каравани в поляната до пътя. Приличаше точно на циганите, които всяка година наминаваха край Хемпстед Даун.

И хората изглеждаха същите - смугли, весели, шумни и гостоприемни. Когато чу дрънченето на сбруите ни, една жена подаде глава през прозореца на една от караваните. Огледа ни и извика, а земята под дърветата оживя от ухилени лица.

- Дай ми торбичката с парите да ти я пазя - каза Мърто, без да се усмихва, докато наблюдаваше младежа, който крачеше важно към нас, пренебрегвайки напълно дъжда, мокрещ цветната му риза. - И не обръщай гръб на никого.

Внимавах, но ни посрещнаха крайно сърдечно и ни поканиха на вечеря. Миришеше прекрасно - беше някаква яхния - и с готовност приех въпреки спекулациите на Мърто какво животно има в нея.

Говореха малко английски и още по-малко келтски - разговаряхме най-вече с жестове и с някаква смесица от езици, наподобяващи френски. В караваната, където ядохме, беше топло и уютно - мъже, жени и деца се хранеха от купички, седяха където намерят и топяха в соса парченца хляб. Беше най-вкусното нещо, което бях яла от седмици, и се натъпках до пръсване. Едва имах сили да пея, но се постарах, като тананиках на трудните места и оставях Мърто да пее основната мелодия.

Посрещнаха изпълнението ни с възторжени аплодисменти, а след това ни върнаха жеста -един млад мъж изпя елегия, съпроводен от цигулка и спорадично дайре, на което със сериозно изражение свиреше момиченце на около осем.

Макар да бе внимателен, когато разпитваше из селцата и колибите, с циганите Мърто бе напълно открит. За моя изненада им каза направо кого търсим: едър мъж с огненочервена коса и очи като лятно небе. Циганите се спогледаха по цялото протежение на караваната, но единодушно поклатиха глави със съжаление. Не, не са го виждали. Но... и тук предводителят, младежът с лилавата риза, който ни бе посрещнал, обясни със знаци, че ще изпрати вестител, ако попаднат на търсения мъж.

Поклоних се с усмивка и Мърто на свой ред показа, че ще плати за всяка информация. Циганите реагираха с широки усмивки, но и с преценяващи погледи към дрехите ни. Зарадвах се, когато Мърто обяви, че не можем да останем през нощта и трябва да вървим, но благодарим за гостоприемството. Извади няколко монети от кожената си торба, като се постара да покаже, че в нея има само толкова. Разпредели ги като благодарност за вечерята и си тръгнахме, споходени от шумни благодарности и благопожелания - или поне аз реших, че са такива.

Може би пък ни се заканваха да ни проследят и да прережат гърлата ни, защото Мърто се държеше, сякаш точно това са казали, като поведе конете в галоп към кръстопътя на три километра по-нататък. След това се скрихме в растителността за значително отклонение, преди отново да се покажем на пътя.

Мърто го огледа и в двете посоки - беше празен в пропития от дъжд вечерен сумрак.

- Наистина ли мислиш, че са ни последвали? - запитах.

- Не знам, но понеже бяха дванайсет, а ние сме само двама, реших, че е най-добре така.

Прозвуча ми логично и го последвах при още няколко заобикалящи маневри, като накрая пристигнахме в Росмур. Там се подслонихме в един обор.

На следващия ден заваля сняг. Беше слаб, само колкото да поръси земята като с брашно, но ме разтревожи. Не исках да си мисля за Джейми, сам и под открито небе в пустошта, как се справя със зимните бури само по риза и наметката, които носеше, когато бе отишъл на мелницата.

Два дни по-късно дойде вестителят.

Слънцето още висеше над хоризонта, но в обградената от отвесни скали долчинка вече беше тъмно. Сенките така тегнеха над оголелите дървета по пътеката - когато изобщо имаше такава, - че тя едва се виждаше. Боях се да не изгубя вестителя в тъмното и вървях толкова близо зад него, че веднъж-дваж настъпих наметалото му. Накрая той изсумтя нетърпеливо и ме избута пред себе си, като ме насочваше с тежка длан на рамото ми.

Имах чувството, че вървим отдавна. Бях изгубила броя и посоката на многобройните ни завои сред извисяващите се канари и гъстата мъртва растителност. Само се надявах, че Мърто е някъде зад нас и ако не ни вижда, поне ни чува. Мъжът, дошъл да ме вземе от хана, циганин на средна възраст и без грам английски, бе отказал категорично да вземе другиго, освен мен и с подчертани жестове посочи първо Мърто, а след това земята, за да покаже, че не бива да мърда оттам.

По това време на годината нощем бързо застудяваше и тежкото ми палто почти не ме предпазваше от ненадейните пориви на леден вятър, които ни посрещаха на откритите пространства. Разкъсвах се между страха си за Джейми, борещ се със студените, влажни нощи без подслон, и вълнението, че отново ще го видя. По гръбнака ми пробяга тръпка, която нямаше нищо общо с времето.

Накрая водачът ми посочи да спра, стисна ме предупредително за рамото и се скри встрани от пътя. Чаках, свила длани под мишниците си. Бях сигурна, че водачът ми - или някой друг, - ще се върне. Най-малкото, не му бях платила. Вятърът шумеше през мъртвите калини, сякаш призрак на сърна притичваше наоколо, още в паника от бягството си от ловеца. Влагата се процеждаше през обувките ми, подплатата от видра се беше скъсала и нямаше как да я поправя.

Водачът ми се появи толкова внезапно, колкото бе изчезнал, и прехапах език, докато сподавях изненаданото си възклицание. Той ми посочи с глава да го последвам и отмести преграда от мъртви клони на елши, за да премина.

Входът на пещерата бе тесен. Фенер гореше на прага и очертаваше високия силует, който се обърна към мен да ме поздрави.

Хвърлих се напред, но още щом го докоснах, осъзнах, че не е Джейми. Разочарованието ме удари като юмрук в стомаха и отстъпих назад, преглъщайки, за да потисна жлъчните сокове, напиращи в гърлото ми.

Стиснах юмруци и ги притиснах в бедрата си, докато се овладях достатъчно, за да проговоря.

- Далеч си от територията си, нали? - рекох с тон, който изненада и мен самата с хладнокръвието си.

Дугал Макензи наблюдаваше вътрешната ми борба с немалко съчувствие на смуглото си лице. Хвана ме за лакътя и ме въведе по-дълбоко в пещерата. В дъното бяха натрупани няколко вързопа, повече отколкото можеше да носи един кон. Значи не беше сам. И каквото и да носеха, предпочитаха да го крият от любопитните погледи на ханджии и коняри.

- Контрабанда? - Кимнах към вързопите. Но след това отговорих на собствения си въпрос. - Или не точно... провизии за принц Чарлс, нали?

Не си направи труда да ми отвърне, а седна на една канара срещу мен и сложи ръце на коленете си.

- Имам новини - каза изведнъж.

Поех си дълбоко дъх и зачаках. Новини - недобри, ако съдех по изражението му. Отново си поех дъх, преглътнах на сухо и кимнах.

- Кажи ми.

- Жив е - каза той и най-голямата от буците в стомаха ми изчезна. Дугал наклони глава на една страна, наблюдавайки ме напрегнато. „Нима чака да види дали ще припадна?“, запитах се смътно. Нямаше значение, нямаше да припадна.

- Заловили са го близо до Килторлити, преди две седмици - продължи Дугал, без да отклонява поглед. - Не бил виновен, просто лош късмет. Срещнал шестима драгуни на завой на пътя и един от тях го познал.

- Невредим ли е? - Гласът ми беше все така спокоен, но ръцете ми започваха да треперят. Пристинах длани към краката си.

Дугал поклати глава.

- Доколкото знам, не. - Направи пауза и рече неохотно: - В затвора Уентуърт е.

- Уентуърт - повторих автоматично. Първоначално той бил една от непревземаемите крепости по границата, построена някъде през петнайсети век и през следващите сто и петдесет години била непрестанно пристроявана. Сега разпростиращата се купчина скали покриваше почти десет декара, обградени от всички страни от дебела метър гранитна стена и часовои. Но дори и гранитът си има порти, помислих си. Вдигнах глава, за да задам въпрос, и видях, че лицето на Дугал изразява неохотата от следващите му думи.

- Какво още? - попитах. Лешниковите очи срещнаха моите без колебание.

- Преди три дни е бил на съд - каза Дугал. - Осъдили са го на обесване.

Ледената буца се върна, и не само тя. Затворих очи.

- Кога? - попитах. Гласът ми звучеше сякаш отдалеч и отново отворих очи, като примигнах няколко пъти, за да фокусирам погледа си на светлината на фенера. Дугал клатеше глава.

- Не знам. Навярно скоро.

Вече дишах малко по-лесно и успях да отворя юмруци.

- По-добре да побързаме тогава - рекох, все още спокойно. - Колко души имаш със себе си?

Вместо да отвърне, Дугал се надигна и се приближи. Пресегна се към китките ми и ме накара да се изправя. Съчувствието се завърна, както и дълбока тъга в очите му, която ме уплаши повече от всяка негова дума досега. Бавно поклати глава.

- Не, моме - рече внимателно. - Нищо не можем да направим.

Паникьосана, отскубнах ръце от неговите.

- Можем! - рекох. - Трябва да можем! Каза, че още е жив!

- Момчето е в Уентуърт, не в дупката за крадци в Крейнсмюир! Може да го обесят днес, утре или чак след седмица, откъде да знам, но няма начин десетима мъже да проникнат в затвора Уентуърт!

- Така ли? - Отново треперех, този път от ярост. - Нямаш представа, нямаш представа какво може и не може! Просто не искаш да си рискуваш кожата или нещастната... печалба! -Махнах към натрупаните вързопи.

Дугал сграбчи размаханите ми ръце. Заудрях го побесняла по гърдите. Той ме прегърна и ме притиска, докато не спрях да се противя.

- Клеър. - За пръв път използваше името ми и това ме уплаши още повече. Той повтори: -Клеър. - И охлаби прегръдката си, за да мога да го погледна. - Не мислиш ли, че не бих сторил каквото мога, за да го освободя, ако има дори най-малката възможност за това? По дяволите, аз съм му закрилник! Но няма никакъв шанс - никакъв! - Пораздруса ме, за да подчертае думите си. - Джейми също не би искал да прахосам живота на добри мъже напразно. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

Не можех повече да сдържам сълзите. Горяха по ледените ми бузи, когато го избутах, за да се освободя. Той ме притисна по-здраво.

- Клеър, скъпа - рече с нежен глас. - Сърцето ми се къса за момчето и за теб. Моля те, ела с мен. Ще те заведа в безопасност, у дома. - Когато видя, че се вцепенявам, бързо добави: -Не в Леох.

- В дома ти? - повторих бавно. В ума ми се оформяше ужасно подозрение.

- Да. Не мислеше, че ще те върна в Крейнсмюир, нали? - Усмихна се бързо, преди сериозното изражение да се върне на суровото му лице. - Не. Ще те върна в Беанахд. Там ще си в безопасност.

- В безопасност? Или безпомощна? - Ръцете му се отпуснаха.

- Какво искаш да кажеш? - Гласът му охладня рязко.

Беше студено и придърпах наметалото си по-плътно, докато се отдалечавах от него.

- Държа Джейми далеч от дома му, като му каза, че сестра му е родила дете от Рандал, за да можете двамата с безценния ти брат да го примамите на ваша страна. Сега обаче англичаните го държат и си изгубил шанс да контролираш собствеността чрез Джейми.

Отстъпих отново и преглътнах трудно.

- Знаели сте за брачния договор на сестра ви. По ваше настояване - по твое и на Колъм, -Брох Туарах е можел да премине в собственост и на жена. Смяташ, че ако Джейми умре, Брох Туарах ще е мой. Или твой, ако успееш да ме прелъстиш или да ме накараш да се омъжа за теб насила.

- Какво?! - извика невярващо той. - Мислиш... мислиш, че това е някакъв кроеж? Света Агнес! Мислиш, че те лъжа?!

Поклатих глава, като не му позволявах да се приближи. Не му вярвах и на йота.

- Не, не мисля, че лъжеш Ако Джейми не беше в затвора, никога не би посмял да ми кажеш, че е там. Твърде лесно мога да проверя. Не мисля и че си го предал на англичаните. Дори ти не можеш да сториш подобно нещо с човек от собствения си род. А ако го беше сторил и някой от хората ти разбереше, всички щяха да се обърнат срещу теб. Търпят те въпреки много неща, но предателство към роднина? Не. - Спомних си нещо. - Ти ли нападна Джейми край границата миналата година?

Плътните вежди се повдигнаха изненадано.

- Аз ли? Не! Открих го почти умрял и го спасих!

Скрита под наметалото ми, ръката ми опипа успокяващата дръжка на камата.

- Ако не ти, кой?

- Не знам. - Беше предпазлив, но не изглеждаше, сякаш крие нещо. - Един от тримата престъпници, които са били с Джейми тогава. Всички се обвиняваха взаимно и нямаше как да разберем истината. - Сви рамене и наметалото му се свлече от едното рамо. - Сега няма значение. Двамина са мъртви, а третият е в затвора. По друго обвинение, но няма значение, не мислиш ли?

- Не, няма значение. - По някакъв начин беше облекчаващо да знам, че не е убиец, каквото и друго да беше. Нямаше причина да ме лъже - доколкото знаеше, бях напълно безпомощна. Можеше да ме накара да сторя каквото поиска. Или поне вероятно така си мислеше. Стиснах по-здраво дръжката на камата си.

Светлината в пещерата беше слаба, но аз видях нерешителността по лицето му, докато подбираше следващия си ход. Пристъпи към мен, протегнал ръка, но спря, когато видя, че се отдръпвам.

- Клеър. Скъпа Клеър. - Говореше ми тихо и прокара плахо ръка по моята. Значи беше решил да ме прелъстява. - Знам защо говориш толкова студено и защо мислиш тези неща за мен. Знаеш как горя за теб, Клеър. Вярно е. Желая те от нощта на Събора, когато целунах красивата ти уста. - Леко ме погали с два пръста, като ги приближаваше към врата ми. - Ако бях свободен, когато Рандал те заплаши, щях да се оженя за теб на мига и да го пратя в Ада за теб.

Лека-полека се приближаваше и оставяше все по-малко място между мен и стената на пещерата. Пръстите му докоснаха гърлото ми и продължиха към връзките на наметалото ми.

Сигурно беше видял лицето ми, затова спря да напредва, макар да остави дланта си малко над яростно туптящото ми гърло.

- Дори така - продължи той, - дори когато чувствам това и не го крия повече от теб... Дори така, как може да си представиш, че бих изоставил Джейми, ако има възможност да го спася? Джейми Фрейзър ми е като син!

- Не съвсем - отвърнах. - Имаш истински син. Или може би двама?

Пръстите на гърлото ми се стегнаха, само за миг, след това той махна ръка от врата ми.

- Какво имаш предвид? - Този път всяка претенция и всички игри приключиха. Гледаше ме внимателно, присвил мрачно плътните си устни насред червеникавата си брада. Беше огромен и току до мен. Но бях стигнала твърде далеч, за да се пазя.

- Знам кой е бащата на Хамиш - рекох. Като че ли го очакваше и успя да овладее лицето си, но последният месец, в който гледах на ръка, не бе отминал напразно. Видях как в очите му, разширени за миг, проблясва шок, а устата му се присви в уплаха, която потисна моментално.

Право в десетката. Въпреки опасността ликувах. Тогава съм била права и това познание можеше да е оръжието, от което се нуждаех.

- Знаеш, така ли? - рече тихо.

- Да, а предполагам, че и Колъм знае.

Това го спря. Присви очи и за миг се почудих дали не е въоръжен.

- Известно време май си е мислил, че е Джейми. - Гледайки го право в очите. - Заради слуховете. Сигурно ти си разпространил чрез Гейлис Дънкан. Защо? Защото Колъм е заподозрял Джейми и е започнал да разпитва Летиша? Не е можела да издържи дълго. Или Гейли е смятала, че си любовник на Летиша, и си й казал, че е Джейми, за да успокоиш подозренията й? Тя е ревнива жена и вече няма причина да те защитава.

Дугал се усмихна жестоко. Погледът му стана леден.

- Не може - съгласи се, все още тихо. - Вещицата е мъртва.

- Мъртва! - Шокът сигурно е личал колкото в гласа ми, толкова и по лицето ми. Усмивката му стана по-широка.

- О, да. Изгориха я. Сложиха краката й в буре с катран, натрупаха сухи дърва край нея. Вързаха я за стълб и я подпалиха като факла. Изпратиха я право в Ада под клоните на една офика.

Отначало си помислих, че безмилостното изброяване на подробности трябва да ме впечатли, но грешах. Преместих се встрани и когато светлината на фенера озари лицето му, виждах скръбта в очите му Не беше списък на ужасии, а самобичуване. Не го съжалих.

- Значи си я обичал - рекох студено. - Е, не й помогна. Нито на детето. Какво стори с него.

Той сви рамене.

- Дадох го в добро семейство. Момче, здраво, макар майка му да беше вещица и прелюбодейка.

- А баща му е прелюбодеец и предател - отсякох в отговор. - Жена си, любовницата си, племенника си, брат си - има ли някого, когото да не си предал и измамил? Ти... ти... -Задавих се с думите си. Поболявах се от омраза. - Не знам защо съм изненадана. Не си верен на краля си, предполагам, че няма как да си верен на когото и да било.

Той завъртя рязко глава и ме изгледа кръвнишки. Повдигна вежди, същите като тези на Колъм, на Джейми, на Хамиш Дълбоките очи, широките скули, хубавата челюст. Заветът на Стария Джейкъб Макензи беше силен.

Дугал стисна рамото ми.

- Брат ми? Мислиш, че бих предал брат си? - По някаква причина го бях наранила. Лицето му моравееше от гняв.

- Току-що призна, че си го направил! - И осъзнах.

- Двамата - рекох бавно. - Направили сте го заедно с Колъм. Заедно, както винаги правите всичко.

Отдръпнах ръка от рамото си и я изпънах към него.

- Колъм не може да е главатар, ако ти не го подкрепяш. Не може да държи клана единен, без да пътуваш вместо него, да събираш рентата и да решаваш спорове. Не може да язди. Не може да направи син, за да предаде властта. А ти не си имал син с Маура. Заклел си се да си му бъдеш крака и ръце - вече изпадах в истерия, - защо да не си и членът му?

Дугал вече бе преодолял гнева си - стоеше и ме гледаше замислено. Реши, че няма къде да отида, затова седна на един от вързопите и ме изчака да довърша.

- Значи си го направил със знанието на Колъм. Летиша искаше ли? - Вече знаех колко са безскрупулни двамата братя, така че допуснах да са я насилили.

Дугал кимна.

- О, да. Искаше. Не ме харесваше особено, но искаше дете - достатъчно, за да ме приема в леглото си три месеца, докато зачена Хамиш. А колко скучно беше... - добави замислено, докато изстъргваше парченце кал от петата си. - По-скоро бих чукал купа млечен пудинг.

- А каза ли го на Колъм? - Той чу остротата в гласа ми и вдигна глава. Погледна ме спокойно и се усмихна леко.

- Не. Не му го казах. - Погледна към ръцете си, сякаш търсеше някаква тайна в линиите на

дланите си.

- Казах му - отвърна, без да ме поглежда, - че е нежна и сладка като узряла праскова и е всичко, което един мъж иска.

Рязко сви юмруци и вдигна глава, мимолетно показалата се през очите му душа се скри зад язвителния поглед на Дугал Макензи.

- Нежна и сладка не е нещо, което бих казал за теб - отбеляза той. - Но всичко, което иска един мъж...

Очите му проследиха извивките на тялото ми, като спряха на гърдите и бедрата ми. Ръката му несъзнателно се раздвижи по бедрото му, докато ме наблюдаваше.

- Кой знае? - каза той, сякаш на себе си. - Може да имам друг син. Законен. Да... - и той наклони глава преценяващо към корема ми, - още не се е случило с Джейми. Може да си ялова, но ще рискувам. Собствеността си струва, във всеки случай.

Внезапно се изправи и пристъпи мен.

- Кой знае? - Този път гласът му почти не се чуваше. - Ако ора тази хубава кафява нива и я засаждам всеки ден...

Сенките в пещерата помръднаха, а той направи още крачка към мен.

- Е, хубавичко се забави - казах раздразнено.

По лицето му премина шок, преди да осъзнае, че гледам зад него.

- Не ми се стори учтиво да ви прекъсвам - каза Мърто, влизайки в пещерата зад чифт пистолети. Единият сочеше Дугал, а с другия ми направи знак. - Освен ако не смяташ да приемеш предложението му тук и сега, предлагам да излезеш. Ако пък приемаш, тогава аз ще си вървя.

- Още никой никъде няма да ходи. Сядай - казах на Дугал. Той още се взираше в Мърто като в призрак.

- Къде е Рупърт? - попита, когато се опомни.

- А, той ли? - Мърто замислено се почеса с дулото на единия пистолет. - Сигурно вече е стигнал до Беладръм. Вероятно ще се върне преди изгрев - добави услужливо, - с бурето ром, за което си мисли, че си го изпратил. Останалите ти хора още спят в Куинбро.

Дугал имаше присъствието на духа да се позасмее, макар и с нежелание. Седна с ръце на коленете и погледна от мен към Мърто и обратно. Настъпи тишина.

- Е? - попита Дугал. - Сега какво?

Добър въпрос. Изненадана да намеря Дугал вместо Джейми, шокирана от разкритията му и разярена от предложенията му, нямах време да помисля какво следва. За щастие Мърто беше по-добре подготвен. Е, все пак не той трябваше да отклонява похотливи атаки.

- Ще ни трябват пари - каза той веднага. - И хора.

Погледна преценяващо вързопите до стената.

- Не... Тези ще отидат при крал Джеймс, но ще вземем каквото имаш по себе си.

Направи знак с единия пистолет към кожената торба на Дугал.

Реалността в дива Шотландия явно възпитаваше фаталистично отношение към живота. Дугал се пресегна с въздишка към торбата си и подхвърли в краката ми малка кесия.

- Двайсет златни монети и трийсетина шилинга - каза и вдигна вежда. - Вземи ги. Давам ги с радост.

Видя, че не му вярвам, и поклати глава.

- Не, наистина. Мисли каквото искаш, но Джейми ми е племенник. Ако можете да го освободите, Бог да ви помага. Но не можете. - Тонът му беше категоричен.

Погледна Мърто, който още държеше пистолетите в готовност.

- Колкото до хората, не. Ако ти и девойката искате да се самоубиете, няма как да ви спра. Дори ще ви погреба от двете страни на Джейми. Но няма да ми вземете хората, със или без пистолети към главата ми.

Кръстоса ръце и се облегна на камъка, като ни наблюдаваше спокойно. Ръцете на Мърто не помръднаха. Погледът му прескочи към мен. Да стреля ли?

- Ще се спазарим - казах аз.

Дугал отново повдигна вежда.

- В малко по-добра позиция си от мен за добра сделка. Какво предлагаш?

- Нека говоря с хората ти. Ако дойдат с мен по своя воля, пусни ги. Ако ли не, ще си тръгнем и ще ти върнем парите.

Устата му се разтегли в крива усмивка. Огледа ме внимателно, сякаш оценяваше способностите ми да убеждавам с думи. Отново се отпусна назад с ръце на коленете. Кимна веднъж.

- Може.

Стана така, че напуснахме долчинката с парите на Дугал и още петима мъже: Рупърт, Джон Уитлоу, Уили Макмърти и близнаците Руфъс и Джорди Коултър. Решението на Рупърт убеди и останалите. Още виждах - с мрачно задоволство - лицето на Дугал, когато набитият му чернобрад лейтенант ме изгледа замислено, след това потупа кинжалите на колана си и каза:

- Добре, моме, защо не?

Затворът Уентуърт беше на петдесет километра нататък. Малко повече от половин час с бърза кола по добър път. На кон през замръзнала кал - два дни тежък преход. Скоро. Думите на Дугал отекваха в ушите ми и ме караха да продължавам много след като иначе бих се предала от умора.

Тялото ми достигаше границата си на издръжливост и едва се крепеше на седлото, но умът ми беше свободен да се терзае. За да не мисля за Джейми, мислех за последната част от разговора си с Дугал в пещерата.

Стоеше на прага и чакаше Рупърт и останалите да докарат конете от скривалището им малко по-нагоре в долчинката.

- Имам съобщение за теб - беше ми казал. - От вещицата.

- От Гейли? - Бях, меко казано, сепната.

Не различавах лицето му в тъмното, но видях, че наклони глава утвърдително.

- Видях я само веднъж, когато отидох да взема детето.

При други обстоятелства може би щях да му съчувствам за онзи миг на раздяла с любовницата му, осъдена на кладата - когато и двамата са държали детето си, дете, за което никога не биха могли да признаят истината. Но гласът ми беше леденостуден.

- Какво каза тя?

Той направи пауза - не бях сигурна дали не иска да разкрие информацията, или просто се опитва да формулира думите си правилно. Явно беше второто, защото заговори с внимание.

- Каза ми, че ако те видя отново, трябва да ти кажа две неща, точно както ще ги каже на мен. Първото беше: „Мисля, че е възможно, но не знам.“ А второто... Второто бяха само цифри. Накара ме да ги повторя отново и отново, за да не ги забравя, защото трябвало да ти ги кажа в определен ред. Цифрите бяха едно, девет, шест и седем.

Обърна се към мен.

- Значат ли нещо за теб?

- Не. - И се обърнах към коня си. Но, разбира се, значеха нещо за мен.

„Мисля, че е възможно.“ Това можеше да значи само едно. Смятала е, макар да не е била сигурна, че е възможно човек да се върне през каменния кръг към своето време. Явно не беше опитвала, а беше избрала - плащайки цената - да остане. Може би заради Дугал?

А беше казала цифрите една по една в името на някаква потайност, която се бе превърнала в част от нея през тези години, но и четирите бяха едно число. Хиляда деветстотин шейсет и седма. Годината на нейното изчезване в миналото.

Жегна ме любопитство, но по-силно ме жегна съжаление. Колко жалко, че не бях забелязала белега от ваксинация, преди да стане твърде късно! Ако бях го видяла по-скоро, дали щях да се върна към каменния кръг с нейна помощ и да напусна Джейми?

Джейми.

Джейми. Мисълта за него беше като оловна тежест в ума ми, махало в края на въже. Скоро. Пътят се протягаше, безкраен и безрадостен пред нас, а понякога съвсем изчезваше в замръзналите мочурища или насред ледени вирове, които в по-топлите сезони бяха ливади. Вечерта на втория ден достигнахме целта си, насред леденостуден ръмеж, който скоро щеше да премине в сняг.

Сградата се извисяваше черна на фона на смръщеното небе. Имаше формата на огромен куб със страна сто и петдесет метра и с кула на всеки ъгъл. Побираше триста затворници и четирийсетима войници в гарнизона, както и командира им, цивилния управител и помощниците му, петдесетината готвачи, разсилни, коняри и други слуги, нужни, за да функционира мястото. Затворът Уентуърт.

Вдигнах поглед към заплашителните стени от зеленикав аргайлски гранит, дебел над половин метър в основата. Тук-таме се мяркаха прозорчета. Зад няколко от тях се разпалваха светлинки. Други, навярно килиите, останаха тъмни. Преглътнах с мъка. Като видях грамадното здание, непробиваемите му стени, огромната порта и пазачите, започнах да се съмнявам в успеха ни.

- Ами ако... - Устата ми пресъхваше и замълчах, за да оближа устни. - Ами ако не можем да го направим?

Изражението на Мърто си беше все същото: мрачно и намусено, а тясната му брадичка почти чезнеше в мръсното деколте на ризата му. Не се промени и когато се обърна към мен.

- Тогава Дугал ще ни погребе от двете му страни - отвърна. - Хайде, имаме работа за вършене.