Друговремец

11. РАЗГОВОРИ С АДВОКАТ

Два дни по-късно, малко преди разсъмване, излязохме от замъка Леох. Съпроводени от викове за сбогуване и крякането на дивите гъски в езерото, конете запристъпваха внимателно по каменния мост. От време на време поглеждах през рамо, докато силуетът на замъка не се скри зад мъглив воал. Мисълта, че никога повече няма да видя тази навъсена купчина камък и обитателите й, ме изпълни със странно съжаление.

Копитата потракваха приглушено в мъглата. Влажният въздух носеше странно звуците, така че викове от противоположни краища на колоната се чуваха ясно, а разговори наблизо се губеха в накъсано мърморене. Сякаш се носехме през изпарения, населени с духове. Във въздуха витаеха гласове без лица, ту далечни, ту близки.

Яздех в средата на колоната - от едната ми страна пазач, когото не познавах, а от другата -Нед Гауън, писар, когото бях виждала да работи в залата на Колъм. Беше нещо повече от писар, както разбрах, когато го заговорих.

Нед Гауън беше юрист. Роден, расъл и образован в Единбург, изглеждаше съвсем като това, за което се представяше - дребен, възрастен човечец със старателно поддържани навици, носеше палто от фин памучен плат, вълнени чорапи и ленена риза, по която имаше съвсем ненатрапчива дантела. Платът и кройката на панталоните му бяха разумен компромис между нуждите на пътя и изискванията на статута му. Картинката се допълваше от дребен чифт очила с позлатени рамки, стегната лента за коса и шапка бикорна¹ от син филц. Така съвършено онагледяваше професията си, че не можех да го гледам без лека усмивка.

Яздеше спокойна кобила, натоварена с две огромни кожени торби. Обясни, че в едната се намират приспособленията му - мастилницата, перата и хартията.

- А за какво е другата? - попитах аз. Първата изглеждаше почти пълна, а втората - почти празна.

- А, това е за наемите на господаря - отвърна адвокатът и потупа торбата.

- Значи очаква доста пари - предположих.

Гауън сви рамене.

- Не чак толкова, скъпа. Но повечето ще е в грошове. А те заемат място. - Той ми се усмихна бързо с тънките си сухи устни. - Но и купчина монети пак е по-лесна за превоз в сравнение с другата част от приходите на Колъм.

Той се обърна и погледна през рамо към две големи, теглени от мулета каруци в края на колоната.

- Торбите зърно и купчините ряпа поне имат благоприличието да не се движат. Птиците, ако са вързани за краката или в клетки, също са лесни. Както и козите, макар от време да време да създават проблеми, ядат всичко, както знаете. Миналата година една ми изяде кърпичката, макар че навярно аз си бях виновен, задето позволих на плата да се подава от джоба ми. - Той присви устни. - Но тази година изрично съм разпоредил. Няма да приемаме живи прасета.

Нуждата от защита за торбите на господин Гауън и за двете каруци обясняваше останалите двайсетима конници в групичката. Всички бяха въоръжени и водеха със себе си товарни животни, навярно носещи храната. Госпожа Фиц, наред с многократните сбогувания и съвети, ме беше предупредила, че условията ще са примитивни, ако не и по-лошо, и много нощи ще прекараме край самия път.

Любопитно ми беше какво е довело мъж с образованието на господин Гауън в отдалечена високопланинска Шотландия, далеч от удобствата на цивилизацията, с които несъмнено бе свикнал.

- Е, колкото до това - отвърна ми той, - като млад имах малка кантора в Единбург. С дантелени завеси на прозореца, лъскав месингов надпис на вратата, с името и титлата ми. Но ми писна да пиша завещания и документи за прехвърляне на имоти, да виждам все същите лица по улицата. Затова си тръгнах.

Купил си кон, малко припаси и тръгнал. Нямал представа къде отива или какво ще прави.

- Трябва да си призная - рече той, докато бършеше кокетно нос с кърпичка с инициалите му, - че ме влекат... приключенията. Само че нито физиката ми, нито родословното ми дърво предполагат живот на бандит по пътищата или на моряк, които бяха най-вълнуващите занимания, които тогава можех да си представя. Реших, че е най-добре да се кача в планините. Може би някой главатар на клан щеше да ми позволи някак да му служа.

И с течение на времето открил такъв главатар.

- Джейкъб Макензи. - Възрастният мъж се усмихна на спомена. - Ама и той беше един... -Кимна към началото на колоната, където в мъглата се мержелееше яркочервената коса на Джейми Мактавиш. - Внукът му много прилича на него. С Джейкъб се срещнахме, когато насочи пистолет към мен, за да ме ограби. Позволих му да ми вземе коня и дисагите, нямах избор. Но мисля, че го изненадах, като му предложих да се присъединя към него, ако трябва -пеша.

- Джейкъб Макензи. Бащата на Колъм и Дугал? - попитах.

Той кимна.

- Да. Разбира се, тогава не беше земевладелец. Това се случи няколко години по-късно... със съвсем малко помощ от моя страна - добави скромно. - Тогава нещата бяха по-...нецивилизовани.

- О, така ли? И Колъм го е наследил?

- Нещо такова - каза господин Гауън. - Нещата се пообъркаха, когато Джейкъб почина. Колъм беше наследникът на Леох, разбира се, но... - Адвокатът направи пауза и се огледа, за да се увери, че около нас няма никого. Пазачът беше тръгнал напред, за да се събере с другарчетата си, а от каруците ни деляха поне десетина метра. - Колъм беше здрав докъм осемнайсетата си година. И обещаваше да е силен лидер. Ожени се за Летиша като част от съюз с клана Камерън, самият аз подготвих договора... но скоро след това падна от коня си по време на набег. Счупи си бедрото, а то зарасна зле.

Кимнах. Разбира се, че щеше да зарасне зле, предвид болестта му

- След това - продължи с въздишка господин Гауън, - стана от леглото си твърде скоро, падна по стълбите и счупи и другия си крак. Лежа почти година, но скоро стана ясно, че щетите са завинаги. И тогава Джейкъб, за нещастие, умря.

Дребният мъж направи още една пауза, за да събере мислите си. Вгледа се напред, сякаш търсеше някого. Не го откри и се отпусна в седлото.

- По същото време се случи и неразборията с брака на сестра му. А Дугал... е, боя се, че Дугал не се представи много добре в цялата ситуация. Иначе можеше и него да изберат за главатар, но прецениха, че няма достатъчно трезва преценка. - Гауън поклати глава. - Ех, голяма олелия се вдигна. Заприиждаха братовчеди, чичовци и васали. Направиха голям Събор, за да решат.

- Но накрая са избрали Колъм, така ли? - Отново се удивих на характера на големия Макензи. А и като гледах дребничкия възрастен мъж до себе си, ми се струваше, че освен всичко друго, Колъм го биваше да избира и съюзниците си.

- Да, но само защото братята се подкрепяха. Никой не се съмняваше в смелостта на Колъм, нито в ума му - само в тялото. Ясно бе, че никога повече няма да поведе хората си в битка. Но пък Дугал, при все физическата си мощ, беше кибритлия и безразсъден. Все пак той застана зад брат си и се закле да следва волята на Колъм, да бъде краката и мечът му в битка. И така, някой предложи Колъм да стане главатар на клана, а Дугал да е боен главатар и да предвожда мъжете от клана в битка. Подобна ситуация не е безпрецедентна - уточни той.

От тона, с който бе изрекъл „някой предложи“, ми стана ясно, че именно той е предложил това.

- И на кого служиш сега? - попитах го. - На Колъм или на Дугал?

- На клана Макензи като цяло - отвърна благоразумно. - Формално съм се врекъл на Колъм.

Формално, друг път. Видях какво представлява церемонията, макар да не си спомнях кога адвокатът е участвал. Никой не можеше да остане равнодушен, дори добре образован юрист. А дребничкият мъж на рижавата кобила, колкото и сух да бе на вид и адвокат до мозъка на костите си, сам призна, че носи душа на романтик.

- Сигурно ви счита за голям помощник - предположих.

- О, върша това-онова от време на време. Помагам му, доколкото мога. Помагам и на други. Ако ти потрябва съвет, скъпа, свободна си да ме повикаш. Може да разчиташ на дискретността ми, уверявам те.

Поклони ми се от седлото си.

- Както Колъм Макензи може да разчита на верността ти? - попитах и повдигнах вежди. Малките кафяви очички ме погледнаха от упор и видях хитростта и добронамерения хумор в помръкналото им пламъче.

- Е - каза той, без да ми се извинява. - Струваше си да опитам.

- Предполагам - отвърнах, по-скоро развеселена. - Но нека уверя вас, господин Гауън, че нямам нужда от дискретността ви за момента. - Заразително е, помислих си. Започвам да звуча като него.

- Аз съм английска дама - добавих твърдо, - нищо повече. Колъм губи своето и твоето време, като се опитва да разкрие някакви тайни, които не съществуват. - Или съществуват, но няма как да ги споделя с когото и да било, рекох си. Дискретността на господин Гауън може да е безпределна, но не и лековерието му. - Нали не те е изпратил само за да правиш разкрития за мен?

- О, не! - Гауън се засмя. - Съвсем не, скъпа. Функцията ми е друга и е съществена: да се грижа за точните сметки на Дугал по време на обиколките му и да изпълнявам дребните юридически искания на хората от клана в по-отдалечените райони. Дори на тази възраст, боя се, не съм надраснал нуждата от приключения. Сега нещата са по-спокойни от преди - той въздъхна, сякаш от съжаление, - но винаги е възможно някой да ни обере на пътя и да ни атакува покрай границата. - Потупа втората торба на седлото си. - Тази торба не е напълно празна, все пак.

Вдигна парчето кожа, което покриваше отвора и зърнах лъскавите дръжки на два пистолета, окачени на малки ремъци, от които лесно можеше да ги вземе.

Гауън огледа всяка подробност от външния ми вид.

- Ти също трябва да носиш някакво оръжие, скъпа - укори ме леко. - Макар че Дугал може да реши, че не подобава... но все пак. Ще поговоря с него.

Прекарахме остатъка от деня в приятен разговор, от спомен на спомен за добрите стари отминали дни, когато мъжете били мъже и плевелите на цивилизацията не покривали лицето на високопланинска Шотландия.

Когато падна нощ, устроихме лагер на една полянка край пътя. Зад седлото си бях привързала одеяло и го разстлах, готвейки се да прекарам първата си нощ от много време извън стените на замъка. Докато се отдалечавах от огъня и се приготвях за лягане обаче, не можех да не забележа следващите ме погледи. Явно дори под небето свободата имаше граници.

Малко преди обед на втория ден стигнахме до първата си спирка - не повече от три-четири къщурки до пътя, в дъното на плитка долчинка. От една от тях изнесоха столче за Дугал, а господин Гауън се приготви да пише върху предвидливо донесена за опора дъска.

Извади огромно квадратно парче колосан лен от джоб на палтото си и го разстла върху един пън, който поне за момента нямаше да бъде дръвник, а поставка за приспособленията на адвоката. Гауън подреди мастилницата и тефтерите си спокойно и без да бърза, сякаш го правеше в кантората си в Единбург.

Един по един пристигнаха мъжете от близките имоти, за да си свършат ежегодната работа с представителя на земевладелеца. Процедурата вървеше бавно и не така церемониално, колкото събитията в замъка Леох. Мъжете придърпваха по някой стол, сядаха до Дугал и като на равен му обясняваха проблемите си, оплакваха се или просто разговаряха.

Някои си имаха за помощници - по някое едро момче, навярно син, нарамило торба вълна или зърно. В края на всеки разговор неуморимият Нед Гауън записваше транзакцията в един от тефтерите си и с пръст даваше знак на някой от каруцарите да натовари торбата със стока. По-рядко някоя шепа монети изчезваше с подрънкване в кожената торба. Междувременно пазачите се шляеха под дърветата или се скриваха в горичката, сигурно за да ловуват.

През следващите няколко дни сценката се повтори почти без промени. От време на време ме канеха в някоя къщурка за чаша сайдер или мляко и жените се скупчваха около мен. На няколко места къщите бяха достатъчно, за да има дори страноприемница или хан, където Дугал се установяваше.

От време на време рентата включваше кон, овце или друг добитък. Те обикновено бяха заменяни за нещо по-лесно преносимо при някого от околията, а ако Джейми преценеше, че конят е добро допълнение към конюшните на замъка, включваха го към колоната.

Чудех се защо ни е нужен Джейми. Макар да познаваше конете добре, повечето мъже в групата също можеха да се справят със задачата му, включително самият Дугал. А и рядко получавахме коне, повечето и бездруго не бяха нищо особено, така че се питах защо ни е толкова добър познавач. В края на първата седмица, в едно селце с непроизносимо име, разбрах истинската причина.

Селцето бе достатъчно голямо, за да си има хан с три маси и няколко разнебитени столчета. Тук Дугал разговаряше с местните и събираше рентата. След почти невъзможен за дъвчене обяд от осолено говеждо и ряпа той почерпи останалите с бира, както и неколцината селяни, дошли да видят кой е пристигнал и какви вести им носи.

Седях тихичко в ъгъла, отпивах горчива бира и се наслаждавах на почивката от ездата. Не слушах внимателно Дугал, който преминаваше от келтски на английски и обратно, разговаряше с фермерите за реколтата им и разказваше клюки и нещо, което звучеше като мръсни вицове.

Запитах се кога ще стигнем до форт Уилям, ако продължаваме с тази скорост. И как, когато стигнем, да се разделя със спътници си, без да се въвлека в същите взаимоотношения с гарнизона на форта. Потънала в мисли, не забелязах, че Дугал от известно време говори сам, сякаш изнасяше реч. Слушателите внимаваха, като го прекъсваха с възклицания. Лека-полека осъзнах, че той майсторски възбужда тълпата за нещо.

Огледах се. Дебелият Рупърт и Нед Гауън седяха зад Дугал, изоставили бирите си на пейката до тях, и също слушаха внимателно. Джейми гледаше намръщено в халбата си и се подпря на лакти на масата. Каквото и да казваше Дугал, на него не му се нравеше.

Дугал се изправи, хвана Джейми за яката и рязко я дръпна. Вехта и лошо скроена, ризата се скъса по шевовете, а Джейми се вцепени. Присви очи и стисна челюст, ала не помръдна, докато Дугал късаше плата, за да покаже гърба му на останалите. Те ахнаха, когато видяха белезите, после възмутено надигнаха гласове. Отворих уста, но я затворих, щом ми се причу думата „сасенак“, изречена с доста враждебност.

Джейми се изправи с каменно изражение и пристъпи встрани от малката тълпа, скупчваща се около него. Внимателно смачка на топка последните остатъци от ризата си. Дребна възрастна женица, стигаща едва до лакътя му, клатеше глава и го тупаше леко по гърба. Говореше нещо на келтски, навярно успокоителни думи. Ако наистина бяха това, определено нямаха ефект.

Джейми отговори кратко на няколко въпроса. До отсрещната стена стояха няколко девойки, дошли да вземат бира за вечерята на семействата си. Шепнеха си нещо и често се кокореха в Джейми.

Като гледаше Дугал вледеняващо, Джейми хвърли парчетата плат в угасналата камина и излезе с три големи крачки, като се отърси от съчувствено мърморещата тълпа.

След края на зрелището те върнаха вниманието си към Дугал. Не разбрах повечето от казаното, но останалото ми се стори крайно антианглийско. Исках да последвам Джейми, но се съмнявах, че му е нужна компания точно в момента, затова се свих в ъгъла и сведох глава, оглеждайки се в мътната повърхност на бирата.

Издрънча метал и вдигнах поглед. Един здравеняк беше хвърлил няколко монети на масата пред Дугал и май че също произнасяше кратка реч. Отстъпи назад с палци в колана си. След колеблива пауза един-двама от останалите го последваха, а след тях и още. Всички вадеха медни монети и пенита от кожените си торби. Дугал им благодари от все сърце и махна на съдържателя за още няколко бири. Забелязах, че Нед Гауън старателно прибира парите в отделна торбичка и осъзнах каква е целта на малкия театър на Дугал.

Въстанията, като повечето други бизнес начинания, изискваха капитал. Да вдигнеш и въоръжиш армия, да поддържаш лидерите й - това изискваше злато. А от малкото, което помнех за Бони Принц Чарли, част от подкрепата му идваше от Франция, но част от парите зад неуспешното въстание идваха от плитките, прокъсани джобове на хорицата, които той обещаваше да управлява мъдро. Значи или Колъм, или Дугал, или и двамата, бяха якобити -подкрепяха Младия претендент срещу законния крал на Англия Джордж Втори.

Накрая и последните селяни се разотидоха, за да вечерят, а Дугал се изправи и протегна. Изглеждаше относително доволен, като котка, вечеряла поне мляко, ако не сметана. Претегли по-малката торбичка и я подхвърли на Нед Гауън.

- Е, бива - отбеляза Дугал. - Не може да очакваме много от толкова малко село. Но си е достойно за уважение.

- Не бих използвала думите „достойно за уважение“ - рекох и се надигнах от мястото си.

Дугал се обърна, сякаш едва сега ме забеляза.

- Така ли? - Поусмихна се. - Защо не? Възразяваш ли верните поданици да дават мизерната си лепта в името на суверена си?

- Никак даже - отвърнах, без да отклонявам поглед от лицето му - Без значение за кой суверен говориш Но методите ти на събиране не ми се нравят.

Дугал ме изгледа съсредоточено, сякаш можеше да ме прочете като книга.

- Без значение за кой суверен говоря? - повтори тихо. - Мислех, че не знаеш келтски.

- Не зная. Но имам глава на раменете и работещ слух. Както и да се казва „За здравето на крал Джордж“ на келтски, съмнявам се да звучи като „Бра Стюард“.

Той отметна глава и се засмя.

- Да, не звучи така - съгласи се. - Ще ти кажа как наричаме на келтски твоя властелин, но не е дума за устата на дама, независимо дали е сасенак, или не.

Той се приведе, вдигна от саждите парчетата от ризата и ги отръска.

- Понеже не харесваш методите ми, може би ще поискаш да поправиш нещата - предложи той и пъхна плата в ръцете ми. - Вземи игла от жената на ханджията и я заший.

- Ти я заший! - Набутах я обратно в неговите ръце и се обърнах да си ходя.

- Както искаш - каза сговорчиво Дугал зад мен. - Джейми може и сам да си я зашие, щом не искаш

Спрях и неохотно се обърнах.

- Добре де - започнах, но над рамото ми се подаде едра длан и взе ризата от Дугал. Джейми го изгледа и си замина, с плата под мишница.

Подслонихме се в къщурката на един от селяните. По-скоро аз се подслоних. Мъжете спяха отвън, в сламата, в каруци и сред папратите. Поради статута си на жена и почти пленник, получих сламеник вътре, близо до камината.

Макар че мястото ми за спане изглеждаше неизмеримо по-подходящо от кревата, където спяха и шестимата членове на семейството, малко завиждах на мъжете под открито небе. Огънят не беше угасен, а само приглушен, така че къщурката беше задушна и изпълнена с миризми и звуците на въртящите се, хъркащи, потящи се и пърдящи обитатели.

След известно време се отказах да спя при подобни условия. Станах и тихо се измъкнах навън, като взех одеялото. Въздухът беше толкова свеж, че се отпуснах на стената и вдишах дълбоко прекрасната прохлада.

Под едно дърво покрай пътя стоеше пазач, но не ми отдели повече от секунда внимание. Вероятно реши, че няма къде да избягам по нощница, и продължи да дялка парче дърво. Луната грееше ярко и острието на ножчето проблясваше сред сенките.

Заобиколих къщурката и изминах няколко метра нагоре по хълма, като внимавах да не настъпя някого в тревата. Намерих си уединено местенце между две канари и от накъсана трева и одеялото спретнах гнезденце. Изтегната се взрях в пълната луна, докато бавно плаваше през нощното небе. По същия начин бях я наблюдавала през прозореца в замъка Леох, в първата си нощ като неохотен гост на Колъм. Значи беше изминал месец от кошмарното ми преминаване през каменния кръг. Сега поне си мислех, че знам защо камъните са там.

Навярно самите те не бяха важни, а просто отбелязваха опасността. Като пътни знаци, предупреждаващи за свлачища. Опасно място - но какво? Където времето беше... изтъняло? Или е бил открехнат някакъв портал? Не че творците на каменния кръг са знаели какво точно маркират. За тях мястото е било обладано от ужасяваща и непонятна сила, където хората изчезват без предупреждение. Или се появяваха отникъде.

Това ме наведе на други мисли. Какво щеше да се случи, ако някой ме беше видял да се появявам на хълма? Може би зависеше в коя епоха се случи. Тук, ако някой селянин ме беше забелязал, щеше да ме помисли за вещица или фея. По-вероятно второто, предвид онова, с което бе известен Краиг на Дун.

А може би репутацията му идваше точно оттам. Ако хората изчезват или се появяват на определено място, би било нормално да го обявят за магическо.

Извадих крак изпод одеялото и размърдах пръсти на лунната светлина. Съвсем не като фея. С ръста си от един шейсет и пет, не бях ниска дори за моето време, а тук стоях рамо до рамо с много от мъжете. Понеже трудно можех да мина за фея от Малкия народ, вероятно биха ме помислили за вещица или зъл дух. Не знаех много за това как хората от тази епоха се справяха с тези проявления, но знаех достатъчно, за да се благодаря, че никой не ме беше видял.

Запитах се какво би станало, ако вълшебството работеше и по другия начин? Ако някой изчезнеше оттук и се озовеше в моята епоха? Всъщност точно това исках да сторя. Как ли щеше да реагира пощальонката госпожа Бюканън, ако някой като Мърто се пръкнеше изпод краката й?

Вероятно щеше да избяга, да повика полицията или просто да не стори нищо, освен да каже на приятелките си и съседките си за най-налудничавото нещо, което й се случило...

А посетителят? Може и да успееше да се впише, ако беше внимателен и имаше късмет. Все пак успявах да мина за обикновен обитател на това време и място, въпреки че видът и езикът ми пораждаха въпроси.

Ами ако някой от изгубените беше твърде различен или заявяваше на всеослушание какво се е случило с него? Ако някой се появеше в примитивна епоха, навярно бързо щеше да срещне смъртта си, а в по-просветена сигурно биха го обявили за луд, ако не се научи да си държи устата затворена.

Това може би се е случвало от зората на времето, мислех си. Дори да се бе случвало пред свидетели, нямаше да има никакви знаци, никакви последствия, нищо, което да ти обясни случилото се. Колкото до самите изчезнали от другия край, вероятно нямаше да го разгласяват.

Увлечена в мисли, не чух тихите гласове, нито стъпките в тревата, и един глас едва на няколко метра от мен ме стресна.

- Дяволите да те вземат, Дугал Макензи. Роднина или не, нищо такова не ти дължа.

Гласът бе тих, ала клокочеше от гняв.

- Така ли? - рече друг, в гласа му личеше усмивка. - Мисля, че помня един неотдавнашен обет, в който се кълнеш да се подчиняваш. „Докато се намирам във владенията на клана Макензи“, мисля, че така го каза. - Чу се тупване, сякаш някой удари с крак земята. - Това са владения на Макензи, момко.

- Врекох се на Колъм, не на теб.

Значи беше Джейми - и не ми трябваше да познавам от три пъти защо е ядосан.

- На Колъм, на мен, едно и също е. Знаеш го добре. - Последва нещо, което звучеше като шамар. - Подчинението ти е към главатаря на клана, а извън Леох аз съм не само краката на Колъм, а и главата и ръцете му.

- А аз никога не съм виждал по-добър пример за това как дясната ръка не знае какви ги върши лявата - отвърна Джейми. Макар тонът да бе огорчен, по полушеговития отговор личеше, че се наслаждава на този сблъсък. - Какво ли ще каже дясната, когато разбере, че лявата събира злато за Стюардите.

След кратка пауза Дугал отвърна:

- Макензи, Макбюлейн, Маквиник, всички сега са свободни. Никой не може да ги кара да вършат нещо против волята си и никой не може да ги спре. Кой знае, може би Колъм ще подкрепи принц Чарлс Едуард повече от всички, взети заедно.

- Може - съгласи се Джейми, - а утре да вали от земята към небето. Това не значи, че ще стоя на върха на стълбището, обърнал кофата си на обратно.

- Така ли? Ти можеш да спечелиш повече от мен от един Стюард на престола, момко. А от англичаните - нищо, освен бесило. Ако не те е грижа за собствената ти глупава глава...

- Главата ми си е моя работа - рязко го прекъсна Джейми. - Както и гърбът ми.

- Не и докато пътуваш с мен, моето момче - подигравателно отвърна чичо му. - А ако искаш да чуеш това, което Хоръкс има да ти каже, ще правиш каквото ти наредя. Така е разумно. Може да те бива с иглата и конеца, но други ризи нямаш

Един от двамата се раздвижи, сякаш ставаше от скала, и стъпките му се отдалечиха през тревата. Другият не го последва. Изправих се колкото можах по-тихо и внимателно се взрях иззад една от канарите.

Беше останал Джейми. Седеше прегърбен на един камък на метър-два от мен, подпрял лакти на коленете си, отпуснал брадичка в дланите си. Беше обърнат почти с гръб към мен. Тръгнах назад, защото не исках да му се натрапвам, но той ненадейно заговори:

- Знам, че си там. Излез, ако искаш.

По тона му прецених, че изобщо не го е грижа дали ще го сторя. Изправих се и понечих да се приближа, когато осъзнах, че съм по нощница. Той имаше достатъчно проблеми и без да му се налага да се черви заради мен, затова се увих в одеялото.

Седнах до него и се облегнах на една скала, гледайки го малко плахо. Той ми кимна разсеяно и вглъбен в недотам приятни мисли, ако се съдеше по намръщеното му лице. Потропваше неспокойно с крак по камъка, на който седеше, сплиташе и кършеше пръсти.

Пукащите му кокалчета ми напомниха за капитан Менсън. Офицерът начело на доставките в полевата болница търпеше недостига на материали, закъсненията и непрестанните идиотизми на армейската бюрокрация като стрели на разярената съдба, насочени лично към него. Макар да бе въздържан и любезен мъж, когато безсилието му станеше твърде голямо, влизаше за кратко в личния си офис и удряше стената с всичка сила. Посетителите в чакалнята гледаха удивени как крехката стена трепери. Няколко мига по-късно капитан Менсън се появяваше оттам с насинени кокалчета, но отново спокоен, и се заемаше с новата криза. Когато го прехвърлиха в друго поделение, стената зад вратата му бе цялата в дупки.

Докато гледах как младежът до мен се опитва да си откъсне пръстите, си спомних за капитана, изправен срещу нерешим проблем.

- Трябва да удариш нещо - казах.

- А? - Той вдигна поглед изненадан, сякаш забравил, че съм там.

- Удари нещо - посъветвах го. - Ще се почувстваш по-добре.

Той понечи да каже нещо, но вместо това се изправи, упъти се решително към едно дебело черешово дърво и го удари силно. Явно му се стори добра идея, защото го удари още няколко пъти и върху главата му се изсипа дъжд бледорозови цветчета.

Върна се след малко, като смучеше ожулените си кокалчета.

- Благодаря - рече с крива усмивка. - Може би все пак ще мога да спя тази вечер.

- Нарани ли се? - Станах, за да огледам ръката му, но той поклати глава, като леко потъркваше едната си ръка.

- Не, нищо ми няма.

Последваха няколко мига неловко мълчание. Не исках да споменавам дочутия разговор, нито пък случилото се по-рано. Накрая наруших мълчанието:

- Не знаех, че си левичар.

- Левичар? А, „левак“ - да, от малък. Възпитателят ми връзваше лявата ръка зад гърба и ме караше да пиша с другата.

- Можеш ли?

Той кимна и отново засмука ранения си юмрук.

- Да. Но ме боли главата, като го правя.

- А с лявата ли се биеш? - попитах, за да го разсея. - С меч, имам предвид.

Сега носеше само камата и ножчето си за дялкане, ала през деня носеше и меч, и пистолети, както повечето мъже в групата.

- Не, мога и с двете ръце. Биеш ли се с лявата ръка, противникът има предимство, ако си с малък меч, защото си обърнат с лявата страна към него, а там ти е сърцето.

Изпълнен с невротичен плам, той крачеше по полянката и разиграваше сценария с въображаем меч.

- С голям двуръчен меч няма значение. - Изпъна ръце напред със сключени длани и ги завъртя в хоризонтална, грациозна дъга. - Защото използваш двете ръце. Или ако си достатъчно близо, за да използваш само едната, няма значение коя е, защото го връхлиташ отгоре и го посичаш през рамото. Не през главата - добави поучително, - защото острието може да се плъзне. Хвани го обаче между врата и рамото и е мъртъв. И да не успееш да го убиеш, няма да може да се бие повече, вероятно никога.

Грабна камата от колана си с движение, плавно като изливаща се от чаша вода.

- Сега, като се биеш с меч и кама - продължи той, - ако нямаш малък щит, за да си пазиш ръката с камата, наблягаш на дясната страна, където държиш малкия меч, а с камата мушкаш отдолу нагоре, когато се вкопчите. Но ако ръката с камата е добре защитена, можеш да го атакуваш от коя да е страна и да завъртиш тяло - той се приведе и се усука, - за да пазиш острието на врага далеч от себе си, а да използваш камата само ако изгубиш меча или вече не можеш да се биеш с тази ръка.

Той приклекна и замахна отдолу нагоре в смъртоносен пробождащ удар, който спря на сантиметри от гърдите ми. Пристъпих несъзнателно назад, а той се изправи и прибра камата си с извинителна усмивка.

- Извинявай, фукам се. Не исках да те стресна.

- Страшно си добър - рекох искрено. - Кой те научи да се биеш? Ще да е бил друг левичар.

- Да, левичар е. Най-добрият боец, когото съм виждал. - Усмихна се, ала в усмивката му нямаше настроение. - Дугал Макензи.

Повечето черешови цветчета вече бяха паднали от главата му. Отръсках последните с длан. Шевовете на ризата му бяха добре зашити, макар и без особено майсторство. Дори една дупка в самия плат бе хваната добре с конеца.

- Отново ли ще го направи? - попитах ненадейно, неспособна да се сдържа.

Той се забави с отговора, но не се престори, че не ме разбира.

- О, да. - Закима. - Така получава каквото иска.

- И ще му позволиш да те използва така?

Той зарея поглед зад мен, към хълма и хана, където през дървените кепенци прозираше светлинка. Лицето му бе безизразно като тухлена стена.

- Засега.

Продължихме обиколката си из земите на Макензи, по няколко километра дневно, като често спирахме, за да може Дугал да вземе налога си на някой кръстопът или колибка, -където се събираха неколцина от местните, носещи торби зърно и кесии с внимателно пестени пари. Нед Гауън бързо записваше всичко в тефтера си и при нужда пишеше бележки.

Стигнехме ли до достатъчно голямо селце, за да има хан, Дугал пак разиграваше театъра си, черпеше, разказваше истории, изнасяше речи и накрая, ако имаше добри изгледи, караше Джейми да стане и да покаже белезите си. Втората торбичка се пълнеше с още няколко монети - торбичката за Франция, за претендента.

Опитвах се да следя развитието на тези сцени, за да изляза преди кулминацията. Подобно позорище никога не ми се е нравело. Макар първоначалните реакции да бяха неизменно ужасено съжаление и изблици на хули срещу английската армия и крал Джордж, от време на време се промъкваше и презрение. В някакъв момент един от наблюдателите рече на свой приятел:

- Ужасна гледка, нали, друже? Исусе Христе, ще се удавя в кръвта си, преди да позволя на някакъв сасенак с лице като суроватка да се гаври така с мен.

Разгневен и нещастен поначало, с всеки изминал ден Джейми изглеждаше все по-окаян. Обличаше си ризата след представлението, отказваше да отговаря на въпроси и да реагира на съчувствие и си търсеше причина да си тръгне, като не искаше да общува с никого до следващата сутрин.

След няколко дни дойде и моментът на пречупване, в селце на име Тунаиг. Дугал още обработваше тълпата с ръка на рамото на Джейми, когато един от наблюдателите, млад нехранимайко с дълга, мръсна кафява коса, каза нещо на Джейми. Не разбрах какво, но ефектът бе мигновен. Джейми се отскубна от Дугал и удари хлапето в стомаха така, че го просна на земята.

Вече знаех няколко думи на келтски, но в никакъв случай не можеше да се каже, че разбирам изречения. Но забелязах, че често мога да изтълкувам смисъла по тона и контекста. „Стани и го повтори“ изглежда по същия начин във всеки училищен двор, кръчма или задна уличка. Както и „Нямаш грижи, друже“ и „Хванете го, момчета!“.

Джейми изчезна под лавина от мръсни работни дрехи и крайници, а масата, до която стоеше, се прекатури под тежестта на кестенявия и двама от приятелите му Присъстващите се отдръпнаха към стените, за да гледат представлението. Пристъпих към Нед и Мърто, вперила неспокоен поглед в купчината размахани ръце и крака. Оттам от време на време се мяркаше червен перчем.

- Не трябва ли да му помогнеш? - промълвих на Мърто с половин уста. Предложението ми сякаш го изненада.

- Не, защо?

- Ще си поиска помощ, ако му потрябва - каза спокойно Нед Гауън от другата ми страна.

- Както кажете. - Съмненията ми останаха.

Никак не бях сигурна, че Джейми ще може да поиска помощ, дори да му потрябва - в момента един едър младеж със зелена риза го душеше. Реших, че Дугал скоро ще се окаже с един главен екземпляр за показване по-малко, но и той не изглеждаше притеснен. Всъщност никой от зрителите не изглеждаше разстроен от разрушението насред хана. От време на време някой се обзалагаше, но като цяло всички тихо се наслаждаваха на зрелището.

С радост забелязах, че Рупърт застава пред двамина, които обмисляха дали да се включат. Когато пристъпиха напред, той се блъсна в тях, поставил длан на камата си. Двамата се отдръпнаха.

Общото усещане сякаш беше, че трима срещу един е равностойна схватка. Е, единият беше огромен, умел боец и очевидно бесен, така че сигурно бяха прави.

Нещата започнаха да се развиват в полза на Джейми, когато този със зелената риза се оттегли разкървавен след добре насочен лакът в носа.

Схватката продължи още няколко минути, но краят вече бе предизвестен. Втори от противниците на Джейми изхвърча от боя и под една маса, стиснал слабините си. Джейми и първоначалният му противник още се налагаха, но заложилите на Джейми вече събираха печалбата си. Предмишница в гърлото и свиреп юмрук в бъбреците - и кестенявият предпочете самосъхранението пред смелостта, а аз добавих превод на „Стига, предавам се“ към растящия си списък с келтски фрази.

Джейми бавно се изправи над противника си сред одобрителните възгласи на останалите. Кимна запъхтян и се запрепъва към една от малкото останали на мястото си пейки. Отпусна се на нея, облян в пот и кръв, и прие халба бира от съдържателя. Гаврътна я наведнъж, постави я на пейката и се приведе напред, като дишаше тежко, опрял лакти в коленете си. Белезите по гърба му ясно се виждаха.

Този път не бързаше да се облече - въпреки хлада остана полугол и се облече едва когато си тръгна. Изпроводиха го с изпълнени с уважение пожелания за лека нощ, а той изглеждаше по-спокоен, отколкото бе през последните няколко дни, въпреки ожулванията, синините и порязванията.

- Ожулен пищял, порязана вежда, разцепена устна, разкървавен нос, шест натъртени кокалчета, изкълчен палец и два разхлабени зъба. И повече синини, отколкото ми се ще да преброя - завърших с въздишка. - Как се чувстваш?

Бяхме сами в барака зад хана, където го бях завела, за да му окажа първа помощ.

- Чудесно. - Той се ухили. Понечи да се изправи, ала спря и направи гримаса. - Е, може би ребрата ме понаболяват.

- Разбира се, че те болят. Целият си пребит. Отново. Защо правиш подобни неща? От какво си мислиш, че си направен, за Бога? От желязо? - попитах раздразнена.

Той се усмихна горчиво и докосна подутия си нос.

- Не. Ще ми се.

Отново въздъхнах и го побутнах с пръст отстрани.

- Не мисля, че са спукани, само са ожулени. За всеки случай ще ги превържа. Изправи се, вдигни си ризата и разпери ръце встрани.

Започнах да накъсвам на парчета някакъв стар шал, който ми бе дала жената на съдържателя. Мърморех под нос за самозалепващи се бинтове и други удобства на бъдещето, докато импровизирах превръзка. Стегнах я много здраво и я закрепих с брошката от наметката му.

- Не мога да дишам - оплака се той.

- Ако дишаш, ще те боли. Не се движи. Къде се научи да се биеш така? Пак ли от Дугал?

- Не. - Той се отдръпна от оцета, който слагах на порязаната вежда. - Баща ми ме научи.

- Така ли? А какъв е бил той, местният шампион по бокс?

- Какво е бокс? Не, беше земеделец. Отглеждаше и коне. - Джейми изсъска от болка, докато мажех с оцет прасеца му. - Когато бях на девет-десет, ми каза, че според него ще съм едър като родата на майка ми и трябва да се науча да се бия. - Вече дишаше по-лесно и протегна ръка, за да ми позволи да втрия мехлем от невен в кокалчетата му. - Каза ми: „Ако си едър, половината мъже, които срещнеш, ще ги е страх от теб, а другата половина ще искат да изпробват силата ти. Ако повалиш един, останалите ще те оставят на мира. Но се научи да го правиш бързо и решително, или ще има да се биеш цял живот.“ После ме водеше в обора и ме събаряше, докато не се научих да отвръщам на ударите. Ох! Щипе.

- Драскотините от нокти са лоши рани - казах, докато обтривах врата му. - Особено ако този, който те е одраскал, не се мие редовно. А онзи младеж с мазната коса я се къпе веднъж в годината, я не. Това преди малко не беше точно „бързо и решително“, но си беше впечатляващо. Баща ти би се гордял с теб.

Казах го закачливо и се изненадах, че по лицето му премина сянката на тъга.

- Баща ми е мъртъв - каза безизразно.

- Съжалявам. - Приключих с почистването на раните и казах тихо: - Но наистина би се гордял с теб.

Не ми отвърна, но се усмихна леко. Внезапно ми се стори много млад и се зачудих на колко години е. Тъкмо щях да го попитам, когато дрезгаво прокашляне възвести трето присъствие в бараката.

Беше жилавият дребосък Мърто. Разгледа превързаните ребра на Джейми със саркастична усмивка и му подхвърли кожена торбичка. Когато едрата длан на Джейми я улови, тя издрънча.

- Какво е това? - попита той.

Мърто повдигна светла вежда.

- Делът ти от облозите, какво друго?

Джейми поклати глава и понечи да му върне торбичка.

- С никого не съм се обзалагал.

Мърто вдигна длан.

- Но свърши цялата работа. Сега си много популярен, поне сред тия, които заложиха на теб.

- Едва ли на Дугал му се е харесало - включих се аз.

Мърто бе от мъжете, които винаги добиват изненадан вид, когато жена проговори, но все пак ми кимна вежливо.

- Така си е. Но не виждам защо това да ти е проблем - рече на Джейми.

- Така ли? - Спогледаха се и сякаш си казаха нещо без думи, ала не разбрах какво. Джейми издиша бавно през зъби и бавно кимна.

- Кога? - попита.

- След седмица. Може би десет дни. До едно място на име Лаг Круим. Ще го познаеш ли?

Джейми отново кимна. Изглеждаше по-доволен от всякога.

- Ще го позная.

Погледнах първо към единия, после към другия. Лицата им бяха непроницаеми. Мърто бе научил нещо. Може би нещо, свързано с тайнствения „Хоръкс“? Свих рамене. Така или иначе явно дните на Джейми като експонат бяха преброени.

- Може би Дугал ще започне да танцува степ за пари - рекох.

- А? - Тайнствените изражения се смениха с объркване.

- Няма значение. Лека нощ - Събрах си медицинските припаси и отидох да си потърся място за почивка.

¹ Подобна на тази, с която е известен Наполеон. - Бел. прев.

12. КОМАНДИРЪТ НА ГАРНИЗОНА

Наближавахме форт Уилям и сериозно се замислих какво да правя, след като пристигнем. Всичко зависеше от това, което командирът щеше да стори. Ако вярваше, че съм благородна дама в беда, можеше да ми предостави временен ескорт до брега и предполагаемото ми пътуване до Франция.

Но може и да ме заподозре, задето се появявам заедно с хора на Макензи. При все това очевадно не бях шотландка. Едва ли би ме помислил за шпионин. Всъщност точно това си мислеха самите Колъм и Дугал - че съм английски шпионин.

И тогава се зачудих, за какво би трябвало да ги шпионирам? За непатриотична дейност, вероятно - това, че събираха пари в подкрепа на принц Чарлс Едуард Стюард, определено беше такава. Тогава защо Дугал бе позволил да го видя? Можеше да ме отпрати навън, преди да започне. Но пък увещанията му бяха на келтски.

Или пък това беше цялата идея? Спомних си странния му поглед и въпроса: „Мислех, че не знаеш келтски.“ Може би ме изпробваше, за да провери дали наистина не зная езика. Някой истински английски шпионин навярно щеше да знае езика, на който общуваха над половината обитатели на високопланинска Шотландия.

Но разговорът между Дугал и Джейми ясно показваше, че Дугал със сигурност е якобит, Колъм - все още не.

Главата ми забръмча от всички тези догадки и с радост видях, че наближаваме голямо селище. Значи имаше голям хан и добра вечеря.

Ханът наистина бе просторен, в сравнение с това, с което бях свикнала. Леглото явно бе мислено за джуджета - при това пълно с бълхи, - но поне бе в отделно помещение. В някои от по-малките ханове спях в общата стая на дълга пейка, обградена от хъркащи мъже в карирани наметки.

Обикновено заспивах веднага, независимо от условията, изтощена от цял ден на седлото и вечер, пълна с политическите речи на Дугал. Първата нощ обаче останах будна половин час след лягане, като се дивях на невероятното разнообразие от звуци, на които е способен мъжкият дихателен апарат. Цяло общежитие от сестри в обучение не можеше да се опре дори на двама-трима от тези край мен.

Стори ми се, че мъжете в някоя болница рядко хъркат. Да, дишаха тежко, стенеха, пъшкаха, а понякога ридаеха насън. Но нищо не можеше да се сравни с този пращящ от здраве шум. Може би болните или ранени мъже не можеха да заспят достатъчно дълбоко, за да се отпуснат в нещо подобно.

Ако наблюденията ми бяха верни, то спътниците ми бяха в съвършено крепко здраве. Определено изглеждаха така, с нехайно отпуснати крайници и отворени усти, лица, огрени от огъня. Това пълно отдаване на съня, дори върху дъските на стаята, представляваше засищане на апетит, не по-малък от този, с който сядаха на вечеря. Смътно успокоена от какофонията, се бях увила по-плътно с пътното си наметало и бях заспала.

В сравнение с това, сега, усамотена във великолепието на малкото вмирисано таванче, се чувствах почти изоставена. Макар че премахнах чаршафите и отупах хубавичко матрака, за да се отърва от нежелани съжители, ми бе трудно да заспя, така тиха и мрачна ми се струваше стаичката, когато угасих свещта.

От общото помещение два етажа по-надолу се дочуваше слабо ехо и от време на време шум и движение, но за пръв път след пристигането си в замъка се чувствах толкова сама и не бях сигурна, че ми харесва.

Лутах се между будно състояние и полусън, когато долових зловещото проскърцване на дъски пред вратата си. Стъпките бяха бавни и колебливи, сякаш натрапникът подбираше най-благонадеждната на вид дъска, на която да пристъпи. Светкавично седнах в леглото и посегнах към свещта и кремъка до леглото.

Без да искам, бутнах кремъка и той тупна на пода. Застинах, както и стъпките отвън. Някой задраска по вратата, сякаш търсеше резето. Знаех, че такова няма. Имаше скоби за него, ала така и не го бях открила. Хванах свещника, извадих свещта от него, станах от леглото и запристъпях тихо, стиснала тежкото си оръжие.

Вратата изписка слабо, когато се открехна. Единственият прозорец бе здраво залостен, за да не пропуска нито светлина, нито вятър, нито дъжд - ала въпреки това погледът ми открои смътните очертания на пролуката. Тя се разшири, но след това се затвори и всичко отново притихна.

Останах притисната до стената сякаш цяла вечност, затаила дъх, и се опитвах да чуя нещо отвъд бумтенето на сърцето си. Накрая се примъкнах към вратата, като се придържах към стената - дъските на пода със сигурност бяха по-стабилни там. При всяка стъпка отпусках крак бавно и още по-бавно местех тежестта си върху него, след което спирах и опипвах с пръстите на краката си процепите между дъските.

Когато достигнах вратата, спрях и залепих ухо на нея, като стисках касата с ръце, за да не се отвори отново. Стори ми се, че дочух слаби звуци. Дали беше просто движението от долните етажи, или някой се опитваше да сдържи дъха си от другата страна на вратата?

От постоянния приток на адреналин ми прилошаваше. Накрая ми дотегна от тази безсмислица, стиснах здраво свещника, отворих рязко вратата и пристъпих в коридора.

Казвам „пристъпих“ - а всъщност по-скоро още на втората крачка настъпих нещо меко и паднах напред в коридора, ожулих кокалчетата на ръцете си и ударих глава в нещо твърдо.

Седнах, притиснала чело, и изобщо не ме интересуваше, че всеки момент някой може да ме убие.

Настъпеният ругаеше, останал без дъх. През пелената от болка смътно видях, че той (нямаше как да не е мъж, с тези размери и тази миризма на пот) се беше надигнал и търсеше как да отвори кепенците в стената над нас.

Ненадейно нахлу свеж въздух, от който потрепнах и стиснах очи. Когато отново ги отворих, небето беше достатъчно светло, за да видя натрапника.

- Ти пък какво правиш тук? - попитах обвинително.

В същия миг, с подобен тон, Джейми също ме попита:

- Колко тежиш, сасенак?

Още зашеметена, всъщност му дадох точния отговор, „петдесет и четири килограма“, още преди да се сетя да го попитам защо.

- Почти ми смачка черния дроб - отвърна той и плахо заопипва нараненото място. - Да не говорим, че ми изкара акъла. - Протегна ръка и ме издърпа на крака. - Добре ли си?

- Не, ударих си главата. - Търкайки челото, аз се огледах. - В какво я ударих?

- В моята - отвърна кисело той.

- Така ти се пада - не му останах длъжна. - Защо се спотайваше до вратата ми?

Той ме изгледа раздразнено.

- Не съм се спотайвал, за Бога. Спях, или поне се опитвах.

Той разтърка растящата на челото му цицина.

- Спял си? Тук? - Огледах с преувеличено изумление студения мръсен коридор. - Все си избираш странни места. Конюшни, коридори.

- Може да те заинтересува, че на първия етаж се е разположила група английски драгуни -осведоми ме със студен глас. - Така да се каже, увлякоха се с пиенето и безчинстват с две жени от града. Понеже са само две, а мъжете са петима, някои изглеждаха склонни да се качат, за да потърсят още... партньорки. Реших, че едва ли ще се зарадваш на вниманието им. - Преметна дрехата си през рамо и се обърна към стълбището. - Ако съм сгрешил, извини ме. Не исках да ти преча. Лека ти нощ

- Почакай. - Той спря, ала не се обърна, така че се принудих да го заобиколя. Той ме гледаше, любезен, ала хладен.

- Благодаря - казах. - Много мило от твоя страна. Извинявай, че те настъпих.

Той се усмихна и изражението му бързо се върна към обичайната добронамереност.

- Няма нищо, сасенак - рече той. - Когато ми мине главоболието и ми зарасне реброто, ще съм като нов.

Върна се няколко крачки и отвори вратата на стаята ми, която се беше затворила след бързото ми излизане, вероятно защото строителите не знаеха как да си служат с отвеса - в цялото място нямаше и един прав ъгъл.

- Хайде, връщай се в леглото - предложи той. - Ще съм тук.

Погледнах пода на коридора. Освен че беше твърд и студен, дъбовите дъски бяха целите в храчки, петна и вид мръсотия, за която не исках дори да гадая. На входа на зданието пишеше, че е от 1732 г. и бях сигурна, че подът е чистен за последно именно тогава.

- Не може да спиш тук - казах. - Влез, вътре поне не е толкова мръсно.

Джейми се вцепени с ръка на рамката.

- Да спя с теб в стаята ти? - Звучеше искрено шокиран. - Не бих могъл! Репутацията ти ще бъде съсипана!

Наистина си вярваше. Започнах да се смея, но бързо го превърнах в тактично прокашляне. Предвид особеностите на ежедневното ни пътуване, претъпканите ханове, примитивните и често напълно липсващи хигиенни удобства, вече бях толкова физически близка с тези мъже, че самата представа за подобно благоприличие ми беше смешна.

- И преди си спал в една стая с мен - отбелязах. - Ти и още двайсетима мъже.

Той запелтечи:

- Не е същото! Искам да кажа, стаята беше обща и... - Млъкна, когато му хрумна ужасна мисъл. - Нали не си помислила, че съм си мислел, че ми предлагаш нещо недостойно? Уверявам те...

- Не, не. Нищо такова. - Побързах да го уверя, че не съм се обидила.

Когато стана ясно, че не мога да го убедя, настоях поне да вземе завивките от леглото ми и да легне на тях. Той се съгласи неохотно, и то само когато повторих неколкократно, че няма да ги използвам, а ще спя, както обикновено, с пътното си наметало.

Застанала до скалъпената на пода постеля, опитах да му благодаря, но той само махна великодушно с ръка.

- Не е съвсем от добро сърце, ако искаш да знаеш - отбеляза той. - Не искам и към себе си да привличам внимание.

Бях забравила, че си има причини да избягва английските войници. Но пък и не ми убягна, че би било много по-добре за него да спи в топлите и проветриви конюшни, а не на пода пред вратата ми.

- Но ако някой все пак дойде, ще те намерят - възпротивих се.

Той се пресегна към кепенеца на тавана и го затвори. Коридорът потъна в мрак, а Джейми се превърна в безформен силует.

- Не могат да видят лицето ми - отвърна той. - А като ги гледам в какво състояние са, и името ми няма да ги интересува, дори да им кажех истинското си, а не мисля да им го казвам.

- Така е - рекох с леко съмнение. - Няма ли да се зачудят какво правиш тук в тъмното?

Не виждах нищо от лицето му, но по тона му личеше, че се усмихва.

- Никак, сасенак. Ще си помислят, че си чакам реда.

Засмях се и влязох в стаичката си. Свих се на леглото и заспах, като се дивях на ума, който може да си прави подобни мръсни шеги, а да се ужасява от мисълта да споделя една стая с мен.

Когато се събудих, Джейми го нямаше. Слязох за закуска и срещнах Дугал на най-долното стъпало - чакаше ме.

- Яж бързо, моме. С теб отиваме до Броктън.

Не ми каза нищо повече, но изглеждаше неспокоен. Скоро бяхме на конете в мъгливата ранна утрин. Птичките се суетяха в храсталака, а въздухът обещаваше топъл летен ден.

- С кого ще се виждаме? - попитах. - Можеш да ми кажеш. Ако не знам, ще съм изненадана, а ако знам, мога да се престоря на изненадана, достатъчно интелигентна съм.

Дугал ме изгледа косо,но реши, че аргументът ми е добър.

- Командира на гарнизона във форт Уилям.

Малко се стъписах. Не бях съвсем готова за това. Мислех, че имаме поне три дни до форта.

- Но... още сме далеч! - възкликнах.

- Ммф.

Явно командирът бе енергичен мъж. Не го свъртало при гарнизона и с групичка от драгуните се заел с инспекция на околностите. Войниците в хана предната нощ били част от тази групичка и казали на Дугал, че командирът се е разположил в Хан в Броктън.

Това представляваше проблем и през останалата част от пътя мълчах и мислех по него. Разчитах да се освободя от компанията на Дугал при форта, който - доколкото знаех, - бе едва на ден път от Краиг на Дун. Дори без храна и приготовления за спане под открито небе можех да се справя сама и да открия каменния кръг. А след това - е, щях да разбера само ако стигна дотам.

Ала това развитие хвърляше пръчка в спиците на плана ми. Ако с Дугал се разделим сега, ще пътувам четири дни до хълма, мислех си. И нямах достатъчно вяра в усета си за посока, камо ли в издръжливостта си, за да рискувам сред зъберите и бърдата. Последната седмица ми бе дала достатъчно респект към острите скали и буйните потоци на високопланинска Шотландия, да не говорим за дивите зверове тук-там. Нямах никакво желание да се натъкна на глиган в някоя пуста долчинка.

Стигнахме до Броктън късно сутринта. Мъглата се беше вдигнала и слънцето бе достатъчно ярко, за да ме обнадежди. Може би все пак щеше да е лесно да измоля от командира малък ескорт обратно до хълма.

Разбрах защо е избрал Броктън за временен щаб. Поселището бе достатъчно голямо за два хана, по-големият - внушително триетажно здание с конюшня. Спряхме и предадохме конете на един от прислужниците, който се движеше като полувкаменен. Едва бе достигнал вратата на конюшнята, когато Дугал вече поръчваше питиета на ханджията.

Останах в общото помещение, замислена над чиния доста стари на вид овесени питки, а Дугал се качи при командира. След това се почувствах странно. Трима-четирима британски войници ме гледаха изучаващо и си говореха тихо. След месец сред шотландците от Макензи присъствието на английски войници ме изнервяше. Казах си, че се държа глупаво. Бяха ми сънародници все пак, макар да не бяхме от едно и също време.

При все това ми липсваше компанията на господин Гауън и приятното познанство с Джейми, както и да му беше фамилията. Доста съжалявах, че не успях да се сбогувам с никого. Гласът на Дугал прекъсна размишленията ми. Стоеше на върха на стълбището и ми махаше да отида при него.

Изглеждаше обаче по-мрачен от обикновено, когато пристъпи встрани и ме въведе в стаята. Гарнизонният командир стоеше до прозореца и светлината очертаваше стройния му силует. Прихна за миг, когато ме видя.

- Да, така си и мислех. Не можеше да не сте вие, когато ви описа Макензи.

Вратата се затвори зад мен и останах сама с капитан Джонатан Рандал от Осми отряд на драгуните на Негово Величество.

Този път бе облечен в чиста червено-бежова униформа с поръбена с дантела широка връзка на врата, както и старателно накъдрена и напудрена перука. Но лицето му беше същото -лицето на Франк. Дъхът ми спря. Ала този път забелязах присвитите в израз на небрежна жестокост устни и арогантната му стойка. При все това се усмихна подканящо и ме покани да седна.

В стаята имаше само бюро и стол, дълга маса и няколко столчета край нея. Капитан Рандал направи лек жест към младия ефрейтор, застанал мирно до вратата. Той наля нескопосано халба бира и я постави пред мен.

Капитанът посочи на ефрейтора да се върне на мястото си, сам си наля бира и плавно се настани на столче от другата страна на масата.

- Така - започна със спокоен тон. - Защо не ми кажете коя сте и как сте се оказала тук?

На този етап нямах избор и му разказах същата история като с Колъм, като пропуснах само недотам тактичните забележки към собственото му поведение, но той така или иначе знаеше

за това. Нямах представа какво му е казал Дугал и не исках да рискувам противоречия.

По време на декламацията ми капитанът изглеждаше съсредоточен и скептичен. Не си правеше труда да го скрие. Поклащаше се на столчето и мислеше.

- Оксфордшир, казвате? В Оксфордшир не познавам никакви Бюшамп.

- Откъде бихте могли да знаете? - сопнах му се. - Вие сте от Съсекс.

Той се ококори изумен. Дощя ми се да си отхапя езика.

- И може ли да попитам откъде знаете?

- Ами акцентът ви - поправих се бързо. - Очевидно сте от Съсекс.

Елегантно извитите черни вежди почти докоснаха къдриците на перуката му

- Нито учителите, нито родителите ми биха се зарадвали да разберат, че речта ми така ясно отразява родното ми място, мадам - каза сухо. - Постарали са се и са платили добре, за да променят това. Но, предвид какъв експерт сте по местни акценти - обърна се към младежа до стената, - несъмнено можете да ми кажете откъде е ефрейторът ми. Ефрейтор Хокинс, бихте ли ми направил услугата да изрецитирате нещо? Каквото и да е - добави, като видя объркването на младежа. - Може би нещо популярно?

Ефрейторът, младеж с глупаво изражение на широкото лице и с широки рамене, завъртя трескаво глава в търсене на вдъхновение, след това застана мирно и започна:

- Хм, достатъчно, ефрейтор, благодаря ти. - Рандал направи жест и момчето се върна до стената, обляно в пот.

- Е? - Рандал се обърна към мен.

- Ами, Чешир - предположих.

- Почти. Ланкашир. - Изгледа ме с присвити очи. Постави длани зад гърба си и отиде до прозореца. Може би проверяваше дали Дугал е довел още някого?

Ненадейно се завъртя и ме попита рязко:

- Парле ву франсе?

- Тре биен - отвърнах незабавно. - Е и?

Обърнал левия си профил към мен, той ме изгледа косо.

- Да ме вземат мътните, ако си французойка - промърмори на себе си. - Може би, но още не съм срещнал французин, който може да отличи кокни от корнуолец.

Затропа с пръсти по масата.

- Какво е моминското ви име, госпожо Бюшамп?

- Вижте, капитане - рекох с най-чаровната си усмивка, - колкото и да ми е забавно да си играя с вас на Двайсет въпроса, наистина предпочитам да приключим с встъпленията и да поговорим как да продължи пътуването ми. Вече се забавих много и...

- Не си помагате с това фриволно отношение, мадам - прекъсна ме той и отново присви очи. Бях виждала Франк да прави това, когато не е доволен от нещо, и коленете ми поомекнаха. Поставих длани на бедрата си, за да се стегна.

- Нямам за какво да си помагам - казах твърдо. - Нищо не изисквам и в нищо не обвинявам вас, гарнизона или клана Макензи. Искам просто да продължа пътуването си на спокойствие. И не виждам защо ще се противите на това.

Той ме изгледа изпепеляващо, свил устни.

- Не виждате, така ли? Обмислете в каква позиция се намирам, мадам, и може би възраженията ми ще ви се изяснят. Преди месец аз и хората ми бяхме погнали банда неидентифицирани шотландски бандити, избягали с малко стадо добитък от едно имение край границата, когато...

- О, значи това са правели! - възкликнах. - Просто се чудех... - добавих глуповато.

Капитан Рандал издиша дълбоко, реши да не ми отвръща и продължи с историята си.

- Насред действията си в името на закона - продължи с равен тон - се натъквам на полуоблечена англичанка там, където не би трябвало да има англичанки, дори придружени такива. Тя не отговаря на въпросите ми, напада ме...

- Вие нападнахте мен! - почти извиках.

- Чийто съучастник ме просва в безсъзнание и която после бяга, като очевидно получава помощ. Аз и хората ми претърсихме района извънредно обстойно и ви уверявам, мадам, че нямаше и следа от убития ви слуга, разпиления ви багаж, наметката ви, и изобщо нямаше никакъв знак, че историята ви отпреди малко е дори отчасти вярна!

- О? - отвърнах, отново малко глуповато.

- Да. Освен това в този район през последните четири месеца не са били зървани бандити. А сега, мадам, се появявате в компанията на бойния главатар на клана Макензи, който ми казва, че брат му Колъм е убеден, че сте шпионин и предполагаемо работите за мен!

- Е, не съм, нали? - Опитах се да звуча разумно. - Вие го знаете.

- Да, знам - отвърна той със зле прикрита досада. - Това, което не знам е коя, по дяволите, сте! Имам твърдото намерение да разбера, не се съмнявайте. Аз командвам този гарнизон. В тази си роля имам властта да предприема стъпки, за да опазя сигурността на района от предатели, шпиони и други особи със съмнително поведение. И съм напълно готов за това.

- И какви може да са тези стъпки? - попитах аз. Наистина исках да зная, макар да осъзнавах, че може да съм прозвучала предизвикателно.

Той се изправи, погледна ме замислено за миг и заобиколи масата. Подаде ми ръка да се изправя.

- Ефрейтор Хокинс - каза той, без да сваля поглед от мен, - ще ми е нужна помощта ти.

Момчето до стената изглеждаше извънредно смутено, но се помъкна към нас.

- Застани зад дамата, ефрейтор - нареди Рандал, отегчен. - Хвани я здраво за лактите.

Изтегли ръка назад и ме удари ниско в стомаха.

Не издадох звук, защото бях останала без дъх. Седнах на пода и се превих. Шокът ми бе по-силен от самия удар, макар да започвах да го усещам и да ми прилошаваше. Никой никога не ме беше удрял.

Капитанът приклекна пред мен. Перуката му беше накривена, в очите му имаше блясък, но овладяната му елегантност бе същата.

- Надявам се да не сте бременна, мадам - каза той с разговорен тон, - защото в противен случай няма да сте бременна задълго.

Започнах да хриптя - първите глътки кислород най-после се връщаха в дробовете ми. Завъртях се на ръце и колене и затърсих с пръсти ръба на масата. Ефрейторът погледна

нервно капитана си и посегна да ми помогне.

Из стаята сякаш се стелеха ивици мрак. Отпуснах се на столчето и затворих очи.

- Погледни ме. - Гласът беше лековат, спокоен, сякаш ми предлагаше чай. Отворих очи и го погледнах през пелена от болка. Беше подпрял длани на хълбоците си.

- Сега имате ли нещо да ми кажете, мадам? - попита.

- Перуката ви е накриво - рекох и отново затворих очи.

13. ОБЯВЕН Е БРАК

Седях в общото помещение, взирах се в чаша мляко и се борех с поривите на повръщане.

Дугал ме беше погледнал само веднъж, докато слизах с помощта на ефрейтора, и веднага ни подмина и влетя в стаята на Рандал. Подовете и вратите на хана бяха здрави и дебели, но гласовете на двамината въпреки това се чуваха.

Надигнах чашата мляко, но ръцете ми още трепереха твърде много, за да отпия.

Лека-полека се възстановявах от удара, но не и от шока. Знаех, че онзи мъж не е съпругът ми, но приликата беше толкова силна, навиците ми - така силни, че бях почти склонна да му се доверя и докато говорехме, очаквах учтивост, ако не и съчувствие. Призляваше ми повече от това как бе преобърнал тези чувства.

Призляваше ми и ме беше страх. Бях видяла погледа му, докато приклякаше до мен на пода. В дебрите на тъмните му очи нещо бе помръднало, само за миг. Моментално се скри, но никога повече не исках да го виждам. Горе се отвори врата и прекъсна мислите ми. Тежките стъпки бяха последвани от появяването на Дугал, а веднага след него - на капитан Рандал. Всъщност изглеждаше, че капитанът гони шотландеца, но той спря, когато Дугал ме забеляза и закова на най-долното стъпало.

Дугал погледна през рамо към капитан Рандал и бързо дойде при мен, подхвърли монета на масата и ме вдигна на крака, без да каже и дума, и ме избута през вратата.

Бяхме на конете и яздехме, преди да успея да подгъна полите си и платът се издуваше около мен като парашут. Дугал мълчеше, ала конете сякаш долавяха емоциите му - докато стигнем до главния път, вече галопирахме.

До един кръстопът, отбелязан с пиктски кръст, Дугал рязко спря. Слезе, взе юздите на двата коня и ги привърза леко за една фиданка. Помогна ми да сляза и се скри в храстите, като ми правеше знаци да го последвам.

Последвах полюшващата му се поличка нагоре по склона, като се привеждах, когато клонките, през които минаваше, плющяха над главата ми. Склонът бе обрасъл с дъбове и ниски борчета. В гъсталаците отляво се обаждаха синигери, а малко по-нататък - ято сойки. Тревата беше свежозелена, раннолятна и покриваше на гъсти туфи земята под дъбовете. Под боровете не растеше нищо, разбира се - игличките се трупаха със сантиметри и закриляха малките пълзящи създания, скрити там от слънцето и хищници.

От острите аромати ме болеше гърлото. И преди се бях катерила по подобни хълмове и бях вдишвала същите аромати. Но тогава тревата и боровете бяха смесени с петролни изпарения от пътищата и се чуваха гласовете на хора вместо тези на сойките. При последното ми ходене по подобна пътека земята бе обсипана с опаковки от сандвичи и фасове, вместо с цветчетата на теменужки. Боклуците ми се струваха добра цена в замяна на неща като антибиотиците и телефоните, но засега бях склонна да се задоволя и с теменужки. Трябваше ми покой и го

усещах по склона.

Дугал ненадейно свърна точно под върха на хълма и изчезна в гъст храсталак. Проправих си с мъка път след него и го открих седнал на плосък камък край малък вир. Зад него накриво стоеше обветрено парче камък с изсечено в него човекоподобно лице. Сигурно бе някакъв свят извор. Тези малки олтари на различни светии осейваха високопланинските райони и често се намираха в уединени места, макар че дори тук от клоните на една офика до водата висяха опърпани парченца плат - молитви от посетители към светията, за здраве или може би за безопасен път.

Дугал ми кимна. Прекръсти се, наклони глава и загреба вода в двете си шепи. Водата имаше странен тъмен цвят и миришеше лошо - сигурно бе серен извор. Денят беше горещ, а аз бях жадна, така че последвах примера на Дугал. Водата нагарчаше, ала беше студена. Пих, после си наплисках лицето. Пътят дотам беше прашен.

Вдигнах глава и видях, че ме наблюдава с много странно изражение. Нещо между любопитство и пресметливост, стори ми се.

- Височко стигнахме само за да пием, не мислиш ли? - попитах лековато. На конете имаше бутилки вода. А и се съмнявах, че Дугал възнамерява да моли светията на извора за безопасно завръщане в хана. Правеше впечатление на по-практичен човек.

- Колко добре познаваш капитана? - попита ме рязко.

- Не толкова добре, колкото го познаваш ти - сопнах му се. - Бях го срещала веднъж, по случайност. Не се разбрахме.

За моя изненада строгото лице се поразведри.

- Е - призна той, - не бих казал, че и аз много го харесвам. - Той забарабани с пръсти по бедрото си, обмисляйки нещо. - Но някои го харесват. Смел войник и чудесен боец, от това, което чувам.

Повдигнах вежди.

- Понеже не съм английски генерал, това не ме впечатлява. - Той се засмя и зърнах изненадващо белите му зъби. Смехът смути три врани на дървото над нас, които отлетяха с дрезгави крясъци.

- За англичаните ли шпионираш, или за французите? - попита той, сменяйки объркващо темата за пореден път. Е, поне беше прям.

- За никого не шпионирам - рекох раздразнена. - Аз съм чисто и просто Клеър Бюшамп, нищо повече.

Потопих кърпичката си във водата и избърсах с нея врата си. По гърба ми, под подплатата на роклята, плъзнаха освежаващи вадички. Притиснах мокрия плат към пазвата си и го стиснах, със същия ефект.

Дугал помълча няколко минути, като наблюдаваше внимателно как се мия.

- Виждала си гърба на Джейми - каза ненадейно.

- Трудно би било да не го видя - отвърнах с малко хлад в гласа. Отказах се да се питам накъде бие с тези въпроси. Щеше да ми каже, когато стигнеше до смисъла. - Питаш дали знам, че е бил Рандал?

- Аз знам това - отвърна той, като ме преценяваше спокойно, - но не знаех, че и ти знаеш

Свих рамене, за да му покажа, че не е негова работа какво знам и какво - не.

- Бях там, всъщност - рече той небрежно.

- Къде?

- Във форт Уилям. Имах работа с гарнизона. Писарят там знаеше, че с Джейми сме роднини, и ми съобщи, когато го арестуваха. Отидох да видя какво мога да сторя с него.

- Явно не си постигнал успех - казах остро.

Дугал сви рамене.

- За нещастие. Ако ги ръководеше обикновен старши сержант, можех да спестя на Джейми поне второто бичуване, но Рандал беше нов. Не ме познаваше и не искаше и да чуе. Тогава си мислех, че може би просто е решил да покаже на всички от самото начало, че няма да се церемони с никого. - Той потупа късия меч на колана си. - Принципът действа добре, когато командваш хора. Заслужи си уважението им преди всичко останало. Ако не стане, заслужи си страха им.

Спомних си изражението по лицето на младия ефрейтор и разбрах по кой път е поел капитанът.

Дугал ме гледаше заинтригуван.

- Знаеш, че е бил Рандал. Джейми ли ти каза?

- Поразказа ми - отвърнах внимателно.

- Явно те цени - каза Дугал замислено. - Обикновено не говори за това с никого.

- Защо ли? - попитах саркастично. Все още затаявах дъх, когато стигахме до нов хан, докато не станеше ясно, че този път само ще се пие и ще се говори край огъня. Дугал се усмихна язвително, разчел мислите ми.

- Е, на мен не е било нужно да го казва, нали? Вече го знаех. - Той прокара длан през странната тъмна вода и раздвижи серните изпарения. - Не знам как е в Оксфордшир - и саркастичното натъртване ме накара да потръпна леко, - но по тези краища дамите обикновено не наблюдават неща като публични побои. Виждала ли си такъв?

- Не, нито пък държа - отвърнах остро. - Но мога да си представя какво би причинило белезите по гърба на Джейми.

Дугал поклати глава и опръска една любопитна сойка.

- Не, тук грешиш, моме, ще ме извиниш. Въображението е едно, гледката как разкъсват нечий гръб - друго. Ужасна работа. Правят го, за да пречупят човека, и най-често успяват.

- Не и Джейми. - Тонът ми беше по-рязък, отколкото възнамерявах. Джейми ми беше пациент и донякъде приятел. Нямах желание да обсъждам с Дугал личната му история, макар че, ако ме притиснеше с въпроси, бих признала, че ме интригува. Никога не бях срещала някой толкова открит и същевременно така потаен като високия млад Мактавиш.

Дугал се позасмя и прокара влажната си длан през косата си, като приглади разрошените от бягството ни кичури - или поне аз мислех, че сме избягали от хана.

- Ами, Джейми е опак като останалите си роднини - всички са като камъни, а той е най-лошият. - В гласа му обаче чувах уважение, колкото и да беше неохотно.

- Джейми каза ли ти, че са го били и за бягство?

- Да.

- Прехвърли се през стената малко след мръкване, в същия ден, когато го докараха. Хората доста често се опитваха да бягат, защото мястото, където ги затваряха, не беше особено -сигурно. Англичаните патрулираха почти всяка нощ. Писарят на гарнизона ми каза, че Джейми се е борил, а и му личеше, когато го доведоха, но пък са били шестима на един, а англичаните са с мускети, така че не е траело дълго. Джейми преношува във вериги и още по съмване беше на стълба. - Той спря и ме огледа, сякаш за да провери дали не ми прилошава.

- Побоите се случваха точно след строяването, за да започнат всички деня си с правилната нагласа. Джейми беше последен от трима.

- Значи наистина си го видял?

- О, да. И ще ти кажа, моме, не е приятна гледка. Имал съм щастието да не го изпитам, но предполагам, че и самото усещане не е много приятно. А най-неприятно е да гледаш как бият някого, докато чакаш реда си.

- Не се съмнявам - промълвих.

Дугал кимна.

- Джейми изглеждаше мрачен, но не показваше с нищо, че му въздействат крясъците и другите звуци. Знаеш ли, че разкъсването на плът се чува?

- О...

- И аз така си мислех - каза той и направи гримаса. - Да не говорим за кръвта и синините.

- Изплю се, като внимаваше да не улучи вира. - Преобърна ми се стомахът, а аз не съм гнуслив.

Дугал продължи с ужасната си история:

- Идва редът на Джейми и той отива до стълба. Някои трябва да ги влачат, но не и него. Протяга ръце, за да може ефрейторът да отключи оковите му Ефрейторът понечва да му дръпне ръката, за да го постави на нужното място, но Джейми се отдръпва назад с една крачка. Почти очаквах да побегне, но той просто си сваля ризата. Скъсана е тук и там и е мръсна като парцал, но я сгъва, сякаш му е най-хубавата неделна дреха. Оставя я на земята. После прави няколко крачки към стълба и вдига ръце, за да му ги вържат.

Дугал поклати удивено глава. Слънчевата светлина се процеждаше през листата на дървото и го обсипваше с дантелени светлосенки. Усмихнах се и той ми кимна одобрително. Сигурно си мислеше, че реагирам на разказа му Продължи:

- Да, моме, такъв кураж е много рядък. Не беше и невежество - беше видял предните двама и знаеше какво го очаква. Явно просто е решил, че няма какво да се направи. Дързостта в битка не е нищо ново за шотландец, знаеш, но да се изправиш хладнокръвно срещу страха е рядко за всеки човек. Тогава беше само на деветнайсет.

- Сигурно е било ужасяващо за гледане - казах иронично. - Чудно как не ти е призляло.

Дугал долови иронията и я пропусна край ушите си.

- Почти, моме. - Повдигна тъмните си вежди. - Първият удар пусна кръв и само след минута гърбът на момчето беше наполовина син и наполовина червен. Само че не крещеше, не молеше за милост, не се въртеше, за да избегне ударите. Просто постави чело на стълба и стоеше. Трепваше, когато получеше удар, но нищо повече. Съмнявам се, че бих могъл така -призна той, - малцина биха могли. По средата на всичко припадна, а те го свестиха с вода от една стомна и довършиха.

- Ужасяващо. Защо ми го разказваш?

- Не съм приключил. - Дугал извади камата от колана си и започна да чисти ноктите си с върха й. Държеше на външния си вид, въпреки че на път беше трудно. - Джейми се беше отпуснал, държаха го само въжетата, а кръвта му напояваше калта. Не мисля, че беше припаднал, просто беше твърде слаб, за да се изправи. Точно тогава обаче слезе капитан

Рандал. Не знам защо не беше там от самото начало - може нещо да го е забавило. Така или иначе Джейми го видя и имаше самообладанието да се престори, че е в несвяст.

Дугал смръщи вежди и се съсредоточи яростно върху някаква непокорна кожичка около нокътя си.

- Капитанът беше доста ядосан, че вече са били Джейми. Явно е искал да запази удоволствието за себе си. Но вече нямаше какво да се направи. След това обаче се сети да разпита как е избягал. - Вдигна камата, за да я огледа за нащърбени части по острието, и започна да я остри в камъка, на който седеше. - Още преди да приключи, неколцина войници трепереха. Човекът го бива с думите, не може да му се отрече.

- Да, със сигурност - отвърнах сухо.

Камата стържеше ритмично в камъка. От време на време от метала прескачаше искрица.

- Оказа се, че Джейми е имал малко хляб и сирене в себе си, когато са го хванали. Капитанът се замисли и после се усмихна с такава усмивка, каквато бих намразил и на лицето на баба си. Заяви, че кражбата е сериозно провинение и наказанието трябва също да е сериозно. Осъди Джейми на още сто камшика.

Изтръпнах.

- Но това би го убило!

Дугал кимна.

- Да, така каза и лекарят на гарнизона. Каза, че съвестта му няма да позволи такова нещо и затворникът трябва да се лекува седмица, преди да получи второто бичуване.

- О, колко милостиво. Съвестта му, значи! И какво реши капитан Рандал?

- Отначало не беше доволен, но се примири. След това старши сержантът, който можеше да разпознава истинското припадане от фалшивото, каза на другите да развържат Джейми. Олюляваше се, но се държеше на крака, така че някои от войниците дори се провикнаха одобрително, което не се хареса на капитана. Не му се понрави и когато сержантът взе ризата на Джейми и му я върна, макар че на останалите отново им хареса.

Дугал завъртя острието и го огледа критично. Постави камата на едното си коляно и ме изгледа прямо.

- Знаеш ли, моме, лесно е да си смел, докато седиш в топъл хан и пиеш бира. Не е толкова лесно, когато клечиш на студено поле, край теб фучат мускетни куршуми, а пиренът ти -гъделичка задника. А е още по-трудно, когато стоиш лице в лице с врага си, а по краката ти тече собствената ти кръв.

- Сигурно си прав. - Въпреки всичко бях отмаляла. Потопих ръце във водата и тя охлади китките ми.

- По-късно същата седмица се върнах при Рандал - каза отбранително Дугал, сякаш се опитваше да оправдае действието си. - Поговорихме, дори му предложих компенсация...

- О, впечатлена съм - промълвих, ала направих пауза, когато той ме погледна изпод вежди. - Не, наистина. Мило от твоя страна. Но предполагам, че Рандал е отказал, нали?

- Да, отказа. Още не знам защо, открил съм, че английските офицери като цяло не са много съвестни, когато опре до кесиите им, а дрехи като тези на капитана не са евтини.

- Може би има други източници на приходи - предположих.

- Всъщност има - потвърди Дугал. - И все пак.

Поколеба се и продължи по-бавно:

- След това се върнах, за да съм близо до Джейми, когато отново дойде редът му, макар че нямаше какво повече да сторя за горкото момче.

Вторият път Джейми бил единственият затворник за бичуване. Пазачите свалили ризата му, преди да го изведат точно след зазоряване в една студена октомврийска сутрин.

- Виждах, че момчето го е страх до смърт, макар че отново вървеше сам и не позволяваше на пазача да го докосне. Виждах, че се тресе, колкото от нервност, толкова и от студ, кожата му беше настръхнала, но лицето му се потеше.

Няколко минути по-късно Рандал излязъл с бича под мишница, а оловните топчета по върховете му почуквали едно в друго. Огледал Джейми хладнокръвно и направил знак на старши сержантът да обърне затворника.

Дугал направи гримаса.

- Беше много жалка картинка. Раните бяха оголени, недозараснали, резките почернели, а всичко останало - пожълтяло. Самата мисъл, че на този гръб ще се стоварят още сто -камшика, ми стигаше, за да ми се дръпне цветът от лицето, както и на повечето от останалите. Обръща се тогава Рандал към старши сержанта и казва: „Хубава работа, сержант Уилкс. Трябва да видим мога ли и аз да се справя толкова добре.“ - Тогава, със завиден педантизъм, Рандал повикал лекаря на гарнизона, за да потвърди, че Джейми е достатъчно здрав, за да го бичуват отново. - Виждала ли си котка да си играе с мишка? Беше точно така. Рандал се разхождаше около момчето и му говореше разни неща, все неприятни. Джейми стоеше като дъб, не говореше и изобщо не погледна Рандал. Виждах, че си стиска лактите, за да не си личи, че трепери, но и Рандал го виждаше. Устата му се присви и каза: „Мислех, че това е младежът, който само преди седмица викаше, че не се страхува да умре. Човек, който не се страхува да умре, не се страхува и от няколко удара с бич, нали?“ И побутна Джейми в корема с дръжката на бича. Джейми погледна право към Рандал и каза: „Не, но се страхувам, че ще замръзна, преди да приключиш с приказките.“

Дугал въздъхна и продължи:

- Е, бяха смели думи, но много безразсъдни. Боят с камшик никога не е нещо приятно, но има начини да го направиш и по-зле: да удряш странично за по-дълбоки рани, или да пристъпиш напред и да улучиш човек в бъбреците, например. - Дугал поклати глава. -Грозна работа.

Намръщи се и като подбираше внимателно думите си, каза:

- Лицето на Рандал беше... съсредоточено, бих казал, и някак озарено, както когато мъж гледа жена, към която има чувства, ако ме разбираш. Сякаш вършеше нещо много по-лошо, отколкото да дере Джейми жив. На петнайсетия удар кръвта му вече се стичаше по краката, а заедно с потта имаше и сълзи.

Поолюлях се и поставих длан на камъка на светията.

- Е - каза Дугал рязко, - няма да продължавам. Той оцеля. Когато ефрейторът развърза ръцете му, Джейми почти падна, но ефрейторът и старши сержантът го закрепиха, докато се задържи на крака. Трепереше от шок и студ, но държеше главата си вдигната и очите му горяха. Виждах го от седем метра. Докато му помагаха да слезе от платформата, оставяше кървави стъпки, но не сваляше поглед от Рандал, все едно само това го спира да не падне. Лицето на Рандал беше почти толкова бледо, колкото това на Джейми, и той също се беше втренчил в младежа. Сякаш щеше да падне, ако откъснеше поглед.

Дугал се взираше пред себе си, като че ли още виждаше сценката.

Всичко беше притихнало и само вятърът просвирваше тихо през листата на офиката. Затворих очи и се заслушах.

- Защо? - попитах накрая, без да отварям очи. - Защо ми го разказа?

Дугал ме наблюдаваше съсредоточено, когато ги отворих. Потопих длан в извора и охладих слепоочията си.

- Реших, че ще е добра илюстрация на характер - каза той.

- На характера на Рандал? - Засмях се кратко и невесело. - Нямах нужда от допълнително доказателство що за човек е, благодаря.

- На Рандал - съгласи се той, - и на Джейми.

Погледнах го, внезапно притеснена.

- Ако искаш да знаеш, имам заповеди - натърти той саркастично, - от добрия капитан.

- Какви заповеди? - попитах, все по-притеснена.

- Да предоставя особата на английския поданик Клеър Бюшамп на негово разположение във форт Уилям в понеделник. За разпит.

Сигурно съм изглеждала много стряскащо, защото той скочи на крака и дойде при мен.

- Сложи глава между коленете си, моме - нареди ми и натисна врата ми с длан, - докато отмине прималяването.

- Знам какво да правя - отвърнах раздразнено, но въпреки това го сторих. Затворих очи и усетих как оттичащата се кръв затуптява отново в слепоочията ми. Лепкавото усещане около лицето и ушите ми започна да изчезва, макар ръцете ми още да леденееха. Концентрирах се върху това да дишам равномерно и отброявах до четири при всяко вдишване и до две при всяко издишване.

Накрая се поизправих, горе-долу овладяла порива. Дугал се върна на камъка и ме наблюдаваше, да не би да падна назад в извора.

- Има изход - каза той рязко. - Виждам само един.

- Кажи ми какъв е - отвърнах с неубедителен опит за усмивка.

- Добре тогава. - Той се приведе към мен, за да ми обясни. - Рандал има право да те разпита, защото си поданик на английската корона. Е, трябва да променим това.

Вторачих се неразбиращо в него.

- Какво искаш да кажеш? Ти също си поданик на короната, нали? Как би променил нещо такова?

- Шотландският и английският закон са много подобни - каза той, смръщил вежди, - но не са едно и също. А един английски офицер не може да нареди това на шотландец, освен ако няма сигурно доказателство, че е извършено престъпление, или сериозни основания за съмнение. Дори така не може да извика шотландец от земите на клана му без разрешението на местния земевладелец.

- Разговарял си с Нед Гауън - рекох и отново започна да ми се вие свят.

Той кимна.

- Да, разговаряхме. Реших, че може да се стигне дотук. И Гауън ми каза това, което и аз самият си мислих. Има само един начин да откажа законно молбата на Рандал - да те превърна от англичанка в шотландка.

- В шотландка ли? - попитах и замайването ми отстъпи пред ужасно подозрение.

Следващите думи на Дугал потвърдиха подозрението ми.

- Да - каза той, кимайки. - Трябва да се омъжиш за шотландец. Младия Джейми.

- Не бих могла!

- Ами... - Той се намръщи замислен. - Би могла да се омъжиш за Рупърт. Вдовец е и има малка ферма. Но пък е доста по-възрастен и...

- И за него не искам да се омъжвам! Това е най... най-абсурдното... - Думите не ми стигаха. Скочих на крака и започнах да снова из полянката, а падналите плодове на офиката пукаха под стъпалата ми.

- Джейми е добро момче - опита да се аргументира Дугал. - Не притежава много, но има добро сърце. Няма да е жесток с теб. А и е много силен боец, с добра причина да мрази Рандал. Ако се омъжиш за него, ще те пази с последния си дъх.

- Но... Не мога да се женя за никого! - избухнах.

Дугал впери остър поглед в мен.

- Защо не, моме? Да не би съпругът ти още да е жив?

- Не. Просто е... безумно! Такива неща не се случват.

Дугал хвърли поглед към слънцето и стана.

- По-добре да тръгваме, моме. Ще трябва да се погрижим за някои неща. Ще ни е нужно специално позволение - промълви, сякаш на себе си. - Но Нед може да се справи с това.

Хвана ме за ръката, като продължаваше да си говори сам. Отскубнах се.

- Няма да се омъжвам за никого - казах твърдо.

Дугал само повдигна вежди, не изглеждаше смутен.

- Значи искаш да те отведа при Рандал?

- Не! - Нещо ми хрумна. - Но поне ми вярваш, че не съм английски шпионин, нали?

- Вече ти вярвам.

- А защо вече?

Той кимна към извора и издълбаното лице в камъка. Сигурно беше на стотици години, по-старо и от дървото, което засенчваше извора и ръсеше белите си цветчета в черната вода.

- Извора на свети Ниниън. Пи от водата, преди да те попитам.

Това съвсем ме обърка.

- Това какво общо има?

Той доби изненадан вид и се усмихна.

- Не знаеше ли? Наричат го извора на лъжците. Водите му миришат на адските изпарения. Който пие от водата и след това лъже, ще му изгори стомахът.

- Аха - процедих през зъби. - Е, стомахът ми си е наред. Така че ми вярвай, когато ти казвам, че не съм шпионин, нито английски, нито френски. И още нещо, Дугал Макензи. Няма да се омъжа за никого!

Не ме слушаше. Всъщност вече си беше проправил път през храсталаците, скрили извора. Само по трепкащ дъбов клон личеше откъде е минал. Последвах го бясна.

По пътя към хана не спрях да протестирам. Дугал ме посъветва да си пестя дъха, за да имам с какво да си духам кашата, а след това яздихме в мълчание.

При хана хвърлих юздите на земята и изтрополих нагоре към стаята си.

Цялата идея бе не само абсурдна, но и немислима. Сновях из тясната стаичка и все повече се чувствах като плъх в капан. Защо, по дяволите, не ми стискаше да избягам от шотландците по-рано, независимо от риска?

Седнах на леглото и опитах да помисля ясно. От гледната точка на Дугал идеята несъмнено имаше смисъл. Ако откажеше да ме предаде на Рандал сега, капитанът не би се поколебал да ме вземе насила. А независимо дали ми вярваше, Дугал разбираемо не би искал да влиза в схватка с отряд английски драгуни заради мен.

А и ако гледах хладнокръвно на нещата, също бих забелязала ползата. Омъжена за шотландец, нямаше вече да съм такъв обект на наблюдение. Щеше да ми е много по-лесно да се измъкна, когато дойдеше времето. А и ако беше Джейми - е, очевидно ме харесваше. И познаваше високопланинските райони като петте си пръста. Щеше да ме отведе до Краиг на Дун, или поне близо до него. Да, може би бракът беше най-добрият начин да постигна целта си.

Това беше хладнокръвната гледна точка. Ала в момента бях всичко друго, но не и хладнокръвна. Кипях от гняв и безпокойство, не ме свърташе на едно място и отчаяно исках друг изход. Какъвто и да е. След час лицето ми се бе наляло с кръв, а главата ми бумтеше. Изправих се, отворих кепенците и подадох глава навън, за да я проветря.

Някой властно потропа на вратата. Прибрах глава, а Дугал влезе. Носеше листи твърда хартия, Рупърт и безупречно спретнатият Нед Гауън го следваха като кралски адютанти.

- Моля, влезте - казах вежливо.

Както обикновено, Дугал ме пренебрегна, свали нощното гърне от масата и разстла церемониално хартията на неравната дъбова повърхност.

- Готово - рече с доволството на човек, успял да завърши труден проект. - Нед приготви документите. Няма нищо по-хубаво от адвокат, стига да е на твоя страна, нали, Нед?

Всички се засмяха, очевидно в добро настроение.

- Не е много трудно всъщност - отвърна Нед скромно. - Простичък договор.

Той разлисти страниците собственически, направи пауза и смръщи вежди, присещайки се за нещо.

- Нямате собственост във Франция, нали? - попита, като се взираше притеснено в мен през тесните си очила. Поклатих глава и той се успокои, като подреди отново листите. - Е, значи няма друго. Ще трябва само да се подпишете тук, най-отдолу, а Дугал и Рупърт ще са свидетели.

Адвокатът остави мастилницата на масата и като извади чисто перо от джоба си, ми го подаде.

- И какво е това? - попитах аз. Бе по-скоро реторичен въпрос, защото на първата страница ясно пишеше БРАЧЕН ДОГОВОР, с петсантиметрови черни букви.

Дугал потисна нетърпелива въздишка, когато чу тона ми.

- Чудесно виждаш какво е - отвърна. - И освен ако не ти е хрумнала друга чудесна идея как да се спасиш от Рандал, ще го подпишеш и дотам. Нямаме време.

Определено нямах чудесни идеи, макар че бях прекарала час в опити да реша проблема. Тази безумна алтернатива наистина изглеждаше единствената, колкото и да се дърпах.

- Но аз не искам да се женя! - повторих инатливо. Хрумна ми, че моята гледната точка не е единствената в ситуацията. Спомних си за русокосото момиче, с което се беше целувал

Джейми в нишата в замъка. - Може би и Джейми не иска да се жени за мен!

Дугал махна с ръка.

- Джейми е войник, ще стори каквото му се нареди. Ти също - рече остро, - освен ако не предпочиташ английски затвор.

Вторачих се яростно в него, като дишах тежко. Още откакто бяхме тръгнали от стаята на Рандал стресът ми непрестанно се покачваше, още повече сега, когато изборът бе пред мен черно на бяло, така да се каже.

- Искам да говоря с него - казах.

Веждите на Дугал подскочиха.

- С Джейми ли? Защо?

- Защо ли? Защото го карате да се ожени за мен и доколкото виждам, дори не сте му казали!

Това явно нямаше значение за Дугал, но накрая склони и заедно с другите двама отиде да вземе Джейми от общото помещение.

Той се появи не след дълго, а на лицето му се четеше разбираемо недоумение.

- Знаеше ли, че Дугал иска да се оженим? - попитах го още от вратата.

- О, да. Знаех.

- Но млад човек като теб. Имам предвид, няма ли някоя, от която се интересуваш?

Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво го питам.

- О, дали съм обещан на някого? Не, не съм добра партия. - Сякаш усети как може да прозвучи това и бързо добави: - Искам да кажа, нямам имоти и живея от войнишка надница.

Потърка брадичка и ме изгледа със съмнение.

- Освен това има награда за главата ми. Никой баща не иска да жени дъщеря си за човек, който всеки момент може да увисне на въжето. Не помисли ли за това?

С жест ясно му показах, че това с бесилото е дребна работа в сравнение с чудовищността на настоящото положение. Опитах за последно.

- Не те ли тревожи, че не съм девствена? - Той се поколеба, преди да отвърне.

- Ами не - каза бавно, - стига да не те тревожи това, че аз съм.

Ухили се, когато видя увисналата ми челюст, и заотстъпва към вратата.

- Добре, че поне един от нас ще знае какво прави.

Вратата се затвори тихо след него. Ухажването очевидно беше приключило.

Когато подписах, внимателно слязох по стръмното стълбище към главното помещение. Отидох до бара.

- Уиски - казах на чорлавия старец зад него. Той ме изгледа подозрително с влажни очи, но Дугал кимна и старецът изпълни поръчката ми, като ми подаде бутилка и чаша. Чашата беше от дебело зеленикаво стъкло, не бе измита добре и част от ръба беше нащърбена, но имаше дупка отгоре и само това имаше значение засега.

Когато огънят на питието поотслабна, успя да ми внуши лъжливо спокойствие. Сякаш се откъснах от света и забелязвах подробностите от обкръжението си необичайно ясно: цветното стъкло над бара, което хвърляше шарени отблясъци по съдържателя и стоката му на стената до мен - закривената дръжка на черпака с медно дъно, муха със зелен гръб, която се мъчеше да се откопчи от някаква лепкава локвичка на масата. Съчувствайки й донякъде, й помогнах с ръба на чашата си.

Лека-полека започнах да обръщам внимание на повишените гласове зад една врата в другия край на помещението. След като приключи с мен, Дугал бе отишъл там, навярно за да уреди нещата и с другия участник. Останах доволна, когато установих, че бъдещият ми жених също не се дава лесно, макар по-рано да не бе демонстрирал възражения. Може би не е искал да ме обиди.

- Само така - промълвих и отпих отново.

След известно време имах неясното усещане, че някой се опитва да ми отвори пръстите, за да пусна зеленикавата чаша. Нечия ръка подпираше лакътя ми.

- Исусе, пияна е като мотика - каза някой до ухото ми. Гласът хриптеше неприятно, сякаш човекът бе ял шкурка. Мисълта ме накара да се изкискам.

- Тихо, жено! - каза неприятният глас. Отслабна, щом мъжът се обърна, за да каже на другиго: - Пияна като говедо и пищи като папагал. Какво да очаква човек...

Някой прекъсна хрипливия глас, ала не разбрах какво казва - думите бяха неразличими една от друга. Но беше приятен глас, дълбок, някак успокоителен. Стана по-отчетлив, така че чувах отделни думи. Опитах да се съсредоточа, но вниманието ми отново се зарея другаде.

Мухата отново се бе озовала в локвичката и отчаяно се дърпаше. Светлината от цветното стъкло падаше върху нея и блестеше в зеленото й гръбче. Погледът ми остана върху това гръбче-петънце, което сякаш пулсираше, докато мухата трепкаше и се дърпаше.

- Братко... нямашшшанс - изфъфлих и отблясъците угаснаха.

14. СКЛЮЧВА СЕ БРАК

Когато се събудих, над главата ми имаше нисък таван, а дебело одеяло бе втъкнато под брадичката ми. Като че ли носех само по нощница. Понечих да седна и да потърся дрехите си, но само след миг усетих, че не е добра идея. Внимателно се отпуснах обратно в леглото, затворих очи и хванах глава, за да не се изтърколи на пода.

По-късно се събудих отново - когато се отвори вратата. Внимателно открехнах око. Мъгливият силует се открои по-ясно в следващите секунди - беше намусеният Мърто, който ме гледаше неодобрително от долния край на леглото. Затворих око. Чух приглушено универсалното шотландско сумтене, като ми се стори, че този път изразява отвращение. Когато обаче отново отворих очи, Мърто го нямаше.

Тъкмо отново потъвах в милостив несвяст, когато вратата пак се отвори и влезе жена на средна възраст, навярно съпругата на съдържателя. Носеше голяма кана с вода и леген. Нахълта с енергична стъпка и отвори кепенците с трясък, който в главата ми прозвуча като сблъсък на танкове. След това жената атакува леглото ми като щурмови отряд и изтръгна одеялото от слабите ми пръсти. Останах открита и разтреперана.

- Хайде, хайде, мило - каза тя. - Да те оправим.

Тя подпъхна здравата си предмишница под раменете ми и ме вдигна в седнало положение. С едната ръка стиснах главата си, а с другата стомаха си.

- Да ме оправите? - повторих, а устата ми сякаш бе пълна с разложена плесен.

Жената започна да мие лицето ми.

- О, да. Не искаш да си изтървеш сватбата, нал’ тъй?

- Искам - отвърнах, но жената безцеремонно се отърва от нощницата ми и ме изправи насред стаята, за да продължи с измиването.

Малко по-късно седях на леглото напълно облечена, зашеметена и раздразнена, ала благодарение на чаша портвайн поне се чувствах способна да се движа. Внимателно отпивах от втората чаша, докато жената минаваше с гребен през гъсталака на косата ми.

Вратата се тръшна още веднъж, а аз подскочих и разлях портвайна. Едно след друго, край няма, занареждах гибелно наум. Този път посетителите бяха двама - Мърто и Нед Гауън, с еднакви неодобрителни изражения. С Нед се гледахме свирепо, докато Мърто обикаляше леглото и ме проучваше от всеки ъгъл. Върна се при Нед и промърмори нещо, твърде тихо, за да чуя. Хвърли ми последен отчаян поглед, излезе и затвори вратата зад себе си.

Накрая косата ми бе във вид, който се харесваше на жената, плътно дръпната назад и нагоре, а тук-таме по врата ми и пред ушите ми падаха къдрици. Имах чувството, че скалпът ми ще се откъсне, но когато се погледнах в огледалото, ефектът бе определено привлекателен. Чувствах се малко по-човешки и дори намерих сили да й благодаря. Тя ми остави огледалото и си замина, като отбеляза, че е на късмет да се омъжваш лете, нал’ тъй, защото ще имам много цветя в косата.

- Ние, отиващите на смърт...¹ - промълвих на отражението си, като му вдигнах ръка за поздрав. Отпуснах се на леглото, залепих мокър парцал на лицето си и отново заспах.

Тъкмо сънувах хубав сън, с тревисти поля и диви цветя, когато осъзнах, че игривият ветрец, който подръпваше ръкавите ми, са всъщност чифт не особено внимателни длани. Седнах рязко, размахвайки ръце слепешката.

Когато отворих очи, видях, че стаичката ми прилича на спирка на лондонското метро: беше пълна с хора. Нед Гауън, Мърто, съдържателят, жена му и длъгнест юноша, който се оказа синът на съдържателя и стискаше купчина цветя - оттам вероятно бяха всички аромати в съня ми. Имаше и млада жена, въоръжена с плетена кошница. Усмихна ми се приятелски и установих, че й липсват някои от най-важните зъби.

Тази особа се оказа селската шивачка, която съдържателят беше повикал с помощта на свой познат, за да се погрижи за облеклото ми. От ръката на Нед като мъртво животно висеше сватбената ми рокля. Той я разстла на леглото и дрехата се оказа тежка атлазена рокля, кремава на цвят, с дълбоко деколте и отделен корсет, който се закопчаваше с десетина мънички, покрити с плат копчета, като на всяко бе избродирана със златист конец стилизирана хералдическа лилия. По деколтето и по ръкавите се къдреше дантела, както и по горния кат на роклята, който бе от шоколадовокафяво кадифе. Съдържателят на хана се давеше във фустанелите, които носеше, а чорлавите му мустаци едва се виждаха над тях.

Погледнах петното от портвайн на сивата си рокля и суетността ми надделя. Ако щях да се женя, не исках да изглеждам като повлекана.

След кратки, но яростни действия, през което време стоях като манекен, а всички край мен търчаха с части от облеклото ми, наблюдаваха, критикуваха и се спъваха едни в други, резултатът бе налице, включително белите богородички и жълтите рози в косата ми и бясно бумтящото ми сърце под корсета. Роклята не ми ставаше идеално, а и миришеше доста силно на предишната си собственичка, но атлазът бе плътен и се движеше много впечатляващо над слоевете фустанели, когато се завъртах. Чувствах се царствена и дори красива.

- Не можете да ме карате да правя това насила - изсъсках заплашително на Мърто, който вървеше пред мен по стълбите, но и двамата знаехме, че се перча напразно. Ако някога изобщо бях имала волята да се противопоставя на Дугал и да рискувам сред англичаните, то тя се бе изпарила с уискито.

Дугал, Нед и останалите се намираха в главното помещение, пиеха и си хортуваха с неколцината селяни, които явно нямаха какво да правят по това време, освен да се мотаят наоколо и да се напиват.

Дугал ме видя да слизам и рязко млъкна. Останалите последваха примера му, докато се носих в удовлетворяващ облак от почтителното им възхищение. Хлътналите очи на Дугал бавно ме обходиха от глава до пети и се върнаха на лицето ми със съвсем искрено одобрително кимване.

Отдавна никой не ме беше гледал така и аз му кимнах благодарно в отговор.

След първоначалното мълчание, останалите бързо повишиха глас, за да изразят възхищението си, и дори Мърто си позволи усмивчица, като кимаше доволно от резултата. „А кой те направи теб моден критик? помислих си враждебно. Но трябваше и да призная, че негова бе заслугата да не се оженя в сива рокля на петна.

Щях да се женя. Боже мили! Разсеяна от портвайн и дантели, за миг бях забравила важността на събитието. Когато отново се сетих за това, сякаш някой ме удари в стомаха и трябваше да стисна перилата.

Само че сред тълпата липсваше може би вторият най-важен човек след мен - женихът ми. Окуражена от мисълта, че може да е избягал през някой прозорец и вече да е на километри оттук, приех последна чаша вино от съдържателя, преди да последвам Дугал отвън.

Нед и Рупърт отидоха за конете. Мърто също изчезна, може би в търсене на Джейми.

Дугал ме държеше за ръката - уж за да ме крепи, ако се спъна в пантофите си, а всъщност за да предотврати бягство в последната минута.

Беше „топъл“ шотландски ден - мъглата не бе достатъчно гъста, за да се превърне в дъжд, но и не й трябваше много. Внезапно вратата на хана се отвори и слънцето изгря под формата на Джеймс. Ако аз сияех като булка, то той бе просто ослепителен. Зяпнах и не си направих труда да затворя уста.

Планинец в пълна премяна е впечатляваща гледка, независимо колко е стар, грозен или мърляв. Млад, спретнат и в никакъв случай грозен шотландец направо може да ти спре дъха.

Гъстата златисторижа коса беше пригладена и грееше над фината ленена риза с подгъната яка, издути ръкави и поръбени с дантела ръкавели, които си пасваха съвършено с жабото на врата му, украсено с рубинена игла.

Карираната му наметка бе в черно и алено и гореше до по-неугледното бяло-зелено на Макензи. Вълната, хваната с кръгла сребърна брошка, се спускаше елегантно от дясното му рамо и бе пристегната с инкрустиран със сребро колан. Продължаваше надолу покрай прасците във вълнени чорапи и свършваше малко над лъскавите черни ботуши със сребърни токи. Мечът, камата и кожената торба на врата завършваха тоалета.

Висок над един и деветдесет, широкоплещест и с впечатляващи черти, Джейми нямаше почти нищо общо с мръсния коняр, с когото бях свикнала - и виждах, че и той го знае. Пристъпи с крак напред и ми се поклони по съвършен придворен маниер, като промълви:

- На вашите услуги, мадам - с весел проблясък в очите.

- О... - въздъхнах аз.

Не бях виждала сдържания Дугал съвсем да губи ума и дума. Гъстите му вежди се сключиха здраво над почервенялото лице. Сякаш видът на Джейми бе неочакван колкото за мен, толкова и за него.

- Луд ли си, човече? - успя да процеди накрая. - Ами ако някой те види?!

Джейми повдигна вежда.

- Чичо, нима ме оскърбяваш? При това в деня на сватбата ми. Нали не искаш да посрамя невестата си? Освен това - добави той - едва ли би било законно, ако не се оженя със собственото си име. А искаш всичко да е законно, нали?

Дугал си върна самообладанието с очевидно усилие.

- Ако си приключил, да продължаваме.

Но Джейми като че ли не беше приключил. Пренебрегвайки яда на Дугал, той извади от кожената си торба огърлица от бели мъниста. Пристъпи напред и я сложи на врата ми. Отблизо видях, че мънистата са барокови перли, дребни и с неправилна форма, разделени от миниатюрни златни дискове. От самите дискове се поклащаха още по-малки перлички.

- Шотландски перли са, нищо особено - извинително каза той, - но страшно ти отиват.

Пръстите му останаха още миг на врата ми.

- Това са перлите на майка ти! - възкликна Дугал, вторачен в огърлицата.

- Да - отвърна спокойно Джейми, - а сега са перлите на жена ми. Ще тръгваме ли?

Където и да отивахме, бе далеч от селцето. Бяхме доста мрачна сватбена процесия -двойката младоженци бяха обградени от останалите като арестанти на път към затвора. Единствените думи бяха извинението на Джейми, че е закъснял - трудно си намерил чиста риза и достатъчно голямо палто.

- Мисля, че това е на сина на местния големец - каза той и перна с показалец жабото. -Явно обича да се труфи.

Слязохме и оставихме конете в основата на малък хълм. Нагоре през шубраците се виеше пътечка.

- Организирал си нещата, нали? - Дугал попита Рупърт, докато връзваха животните.

- О, да. - Сред черната брада се бялнаха зъбите на Рупърт. - Не беше лесно да убедим свещеника, но му показахме специалното разрешително.

Потупа кожената си торба, която издрънча приглушено. Добих представа какво е било специалното разрешително.

През ръмящия дъжд и мъглицата пред нас видях силуета на малкия параклис. Потресена, разпознах кръглия покрив и странните многофасетъчни прозорчета, които бях видяла за последно в ярката сутрин, когато се ожених за Франк Рандал.

- Не! - извиках. - Не тук! Не мога!

- Тихо, тихо. Не се коси, моме, не се коси. Всичко ще е наред. - Дугал постави едра длан на рамото ми и започна да издава успокояващи звуци, все едно съм плашлив кон. - Нормално е да сте притеснени - добави към всички. След това ме побутна решително в кръста. Обувките ми потъваха във влажната шума.

Джейми и Дугал вървяха от двете ми страни, така че дори да не си помислям за бягство. Внушителното им присъствие засилваше истерията ми. Двеста години по-късно се бях оженила в същия параклис, очарована от старинната му живописност. Сега всички парчета дърво в зданието скърцаха като чисто нови, от особения чар нямаше и помен и щях да се женя за двайсет и три годишен девствен шотландски католик с награда за главата му, чието...

Паникьосана се завъртях към Джейми.

- Не мога да се омъжа за теб! Дори не знам фамилията ти!

Той ме погледна и повдигна вежда.

- О... Фрейзър. Джеймс Алекзандър Малкълм Макензи Фрейзър. - Произнесе имената си бавно и тържествено.

Смотолевих едно „Клеър Елизабет Бюшамп“ и му подадох ръка, като пълна идиотка. Той реши, че го моля за физическа подкрепа, така че пое ръката ми и я стисна здраво под лакътя си. И така, впримчена в съдбата си, заджваках нататък по пътечката.

Рупърт и Мърто ни чакаха при параклиса и пазеха доведения по принуда свещеник, младеж с червен нос и разбираемо ужасена физиономия. Рупърт небрежно дялкаше с голям нож една клонка и макар да свали пистолетите си с костени дръжки, когато влезе в църквата, ги остави на ръка разстояние, на ръба на кръщелния купел.

Останалите също се разоръжиха, както подобаваше в Божията обител, и задната пейка се напълни с впечатляващ арсенал. Само Джейми не свали камата и меча, навярно защото бяха част от церемониалната му премяна.

Коленичихме пред дървения олтар, Мърто и Дугал заеха местата си като свидетели и церемонията започна.

Формата на католическото бракосъчетание на практика беше същата като в съвремието ми и думите, които ме обвързаха с червенокосия непознат до мен бяха почти същите като тези, които осветиха брака ми с Франк. Чувствах се като студена, куха черупка. Пелтеченето на младия свещеник отекваше в празните недра на душата ми.

Когато дойде време за обетите, се изправих автоматично и с притъпено, отчуждено удивление се взирах в едрата десница на жениха ми, в която изчезнаха замръзналите ми пръсти. Неговите бяха същите и за пръв път се замислих дали и той не изпитва същото като мен, въпреки че не го показваше.

Избягвах да го гледам, но сега го сторих - той също се взираше в мен. Лицето му бе бяло и старателно безизразно - както когато превързвах рамото му. Опитах се да му се усмихна, но крайчетата на устните ми се разтрепериха. Той стисна пръстите ми малко по-силно. Сякаш един друг се поддържахме прави - ако някой пуснеше другия или погледнеше встрани, щяхме и двамата да се строполим. Странно, но това донякъде ме успокои. В каквото и да се забърквахме, поне бяхме двама.

- Взимам теб, Клеър, за своя съпруга... - Гласът му не трепереше, но пък трепереше ръката му. Стиснах я по-здраво. Пръстите ни се вплетоха здраво, като стиснати от менгеме. - ...да те обичам, почитам и закрилям... в добро и лошо...

Думите му идваха сякаш отдалеч. Кръвта се отцеждаше от главата ми. Корсетът бе чудовищно тесен и ми се стори, че под него избива студена пот. Молех се да не припадна.

Високо на една от стените имаше малък прозорец от цветно стъкло. Беше грубо стилизирано изображение на Йоан Кръстител в мечите му кожи. По ръкава ми се разливаха синьо-зелени сенки и ми напомняха за главното помещение на хана - горещо ми се прииска да пийна.

Дойде моят ред. Започнах със заекване.

- В-взимам теб, Джеймс... - изопнах гръб, Джейми се беше справил относително достоверно със задачата си, аз щях да сторя същото - ...за свой съпруг, от този ден нататък... -гласът ми доби увереност - ...докато смъртта ни раздели.

Думите прозвучаха в смълчания параклис със стряскаща окончателност. Нищо не помръдваше, сякаш бяхме комари в кехлибар. Тогава свещеникът поиска пръстен.

Хората се размърдаха неспокойно и зърнах за миг зашеметеното лице на Мърто. Едва имах време да осъзная, че някой е забравил за пръстена, когато Джейми пусна ръката ми и свали един от своите.

На лявата си ръка още носех този на Франк. Пръстите на дясната изглеждаха като замръзнали във вирче синя светлина от един от цветните прозорци. Джейми надяна пръстена. Беше ми голям и щеше да падне, ако Джейми не бе свил пръстите ми около металната халка, след което обхвана юмрука ми в своя.

Свещеникът измърмори още нещо и Джейми се наведе да ме целуне. Ясно беше, че възнамерява да ме целуне леко и формално, но устните му бяха меки и топли и аз инстинктивно се приближих до него. Смътно долових ентусиазираните окуражителни възгласи на зрителите, но не обръщах внимание на нищо друго, освен на обгърналата ме топлина. Убежище.

Разделихме се един от друг, и двамата малко по-спокойни, и се усмихнахме нервно. Дугал извади камата на Джейми от ножницата й и аз се запитах защо. Без да сваля поглед от мен, Джейми протегна ръка с дланта нагоре. Ахнах, когато острието тегли дълбока бразда през дланта му, която бързо започна да се налива с кръв. Нямах време да помръдна, преди Дугал да сграбчи моята и да почувствам рязката болка от впиващото се желязо. Дугал бързо притисна дланите ни и ги върза една в друга с парче бял лен.

Трябва да съм се олюляла, защото Джейми ме подхвана за лакътя със свободната си лява ръка.

- Потърпи, моме - помоли ме тихичко. - Не остава много. Повтаряй след мен.

Бяха две-три кратки келтски изречения. Не значеха нищо за мен, но послушно повтарях, препъвайки се в хлъзгавите срички. Свалиха ленената превръзка, почистиха раните и бяхме женени.

Обратно по пътечката настроението бе по-леко и дори приповдигнато. Можеше да мине за произволно весела сватбарска групичка, макар и малка и напълно мъжка, ако не се брои булката.

Почти бяхме слезли, когато малкото храна, остатъците от махмурлука и изобщо стресът от деня най-после ме застигнаха. Свестих се, просната на шумата, а новият ми съпруг придържаше главата ми в скута си. Остави мокрия парцал, с който беше бърсал лицето ми.

- Толкова зле ли бях? - Той ми се усмихна широко, но в очите му се четеше неувереност, която ме докосна повече от всичко друго. Отвърнах му със също толкова неуверена усмивка.

- Не е от теб - уверих го. - Просто... не мисля, че съм яла от вчера на закуска, а пих доста.

Устата му трепна.

- Чух. Е, мога да се погрижа за това. Нямам какво толкова да предложа на съпругата си, но със сигурност няма да гладуваш.

Той се усмихна срамежливо и приглади една къдрица от челото ми.

Понечих да се поизправя и направих гримаса - нещо ми пареше на дланта. Бях забравила последната част от церемонията. Раната се беше отворила, по всяка вероятност след падането ми. Взех плата от Джейми и го усуках несръчно около ръката си.

- Помислих, че заради това си припаднала - каза той. - Трябваше да те предупредя. Не осъзнавах, че не го очакваш, чак докато не ти видях лицето.

- Какво точно беше? - попитах, докато се опитвах да втъкна краищата под превръзката.

- Малко е езическо, но по тези краища е обичай да има и кръвен обред. Някои свещеници не го разрешават, но този едва ли можеше да възрази. Изглеждаше изплашен почти колкото мен.

- Кръвен обред ли? Какво значат думите?

Джейми пое дясната ми ръка и внимателно втъкна последното крайче от импровизираната превръзка.

- На английски е следното:

Сви рамене и допълни:

- Горе-долу същото като обикновения обет, но малко по-... примитивно.

Вторачих се в китката си.

- Да, може да се каже.

Огледах се. Бяхме сами, под една трепетлика. Кръглите мъртви листа бяха пръснати по земята и лъщяха като ръждясали монети. Цареше тишина, с изключение на капещата от клоните вода.

- Къде са останалите? В хана ли са се върнали?

Джейми направи физиономия.

- Не. Накарах ги да се отдалечат, за да се погрижа за теб, но ни чакат ей там. - Той посочи с брадичка. - Няма да ни имат доверие, докато нещата не станат официални докрай.

- А не са ли? - попитах неразбиращо. - Нали се оженихме?

Той доби силно смутен вид, извърна се и започна да отупва ненужно шума от поличката си.

- Мффффм. Да, женени сме. Но не е законно, докато, хм, докато не го консумираме.

Изпод натруфеното жабо по врата и лицето му се надигна ярка руменина.

- Мффффм - отвърнах и аз. - Да си намерим нещо за ядене.

¹ Началото на популярната фраза „Ние, отиващите на смърт, те поздравяваме!“, изричана от гладиаторите под трибуната на императора преди началото на схватките. - Бел. прев

15. ПРИЗНАНИЯ НА БРАЧНОТО ЛОЖЕ

В хана храната вече ни чакаше под формата на скромен сватбен пир, с вино, пресен хляб и печено говеждо.

Дугал ме хвана за ръката, докато крачех към стълбището, за да се освежа преди обяда.

- Искам да консумирате брака, така че да не остане и сянка на съмнение - нареди ми той твърдо. - Не бива да има никакви въпроси дали бракът е законен, да няма никакви задни вратички за анулиране. Иначе всички рискуваме главите си.

- И бездруго като че ли рискуваш главите ни - отбелязах раздразнено. - Особено моята. Дугал ме потупа енергично по дупето.

- Не го мисли. Просто си изпълни задачата. - Огледа ме внимателно, сякаш преценяваше дали съм способна. - Познавах бащата на Джейми. Ако момчето е като него, нямаш грижи. А, Джейми!

Той прекоси стаята с бърза стъпка, към Джейми, който току-що влизаше, прибрал конете в конюшнята. По изражението на Джейми личеше, че и той получава същите заповеди като мен.

„Как, за Бога, се случи това?“, питах се по-късно. Преди шест месеца невинно събирах диви цветя на шотландски хълм, за да ги отнеса вкъщи при мъжа си. Сега се намирах в -мизерната стаичка на селски хан и очаквах да консумирам брака си с друг човек, когото на практика не познавах.

Седях на леглото в чужда рокля, вцепенена и ужасена. Тежката врата се отвори и затвори с леко проскърцване.

Джейми се подпираше на рамката и ме наблюдаваше. Смущението ни се задълбочи. Накрая той прекъсна мълчанието.

- Няма защо да те е страх от мен - каза тихо. - Нямах намерение да ти скачам.

Не удържах смеха си.

- Е, не съм и мислила, че ще го сториш.

Всъщност подозирах, че няма дори да ме докосне, освен ако не го подканя - но оставаше фактът, че ще трябва съвсем скоро да го подканя, и не само това.

Изгледах го със съмнение. Сигурно щеше да е много по-трудно, ако не го намирах за привлекателен - всъщност бе точно обратното. Но пък от над осем години не бях спала с никого, освен с Франк. Не само това, но и този млад мъж, по собствените му признания, беше девствен. Никога не съм била с девственик. Ако помислим от практична гледна точка, откъде се предполагаше да започнем? С тази скорост след три-четири дни все още щяхме да стоим тук и да се гледаме.

Прокашлях се и потупах леглото до себе си.

- Хм, искаш ли да седнеш?

- Да.

Той се запромъква като голяма котка през стаята. Не седна на леглото, а си придърпа стол и седна срещу мен. Посегна плахо и хвана ръцете ми. Дланите му бяха огромни, с изрязани нокти и много топли, а по опакото им имаше червеникави косъмчета.

Докосването ме сепна и се сетих за думите от Стария завет: „Но Яков рече на майка си Ребека: Виж брат ми Исав е космат, а аз съм гладък.“ Дланите на Франк бяха дълги и тесни, почти без косми и аристократични на вид. Винаги обичах да го гледам как преподава.

- Разкажи ми за съпруга си - каза Джейми, сякаш бе прочел мислите ми. Почти отдръпнах стреснато ръце.

- Моля?

- Виж, моме. Имаме три-четири дни заедно тук. Не претендирам, че знам всичко за тази работа, но през по-голямата част от живота си съм бил във ферма и освен ако хората не са много по-различни от другите животни, няма да ни отнеме много дълго да свършим каквото трябва. Имаме време да поговорим, за да не ни е страх един от друг.

Тази трезва преценка на ситуацията ме поуспокои.

- А ти боиш ли се от мен? - попитах го. Не изглеждаше така. Може би обаче беше нервен. Не беше плах шестнайсетгодишен юноша, но му беше за пръв път. Погледна ме прямо и се усмихна.

- Да. Подозирам, че ме е страх повече, отколкото теб. Затова ти държа ръцете, за да не треперят моите. - Не му повярвах, но стиснах дланите му, за да покажа, че оценявам думите му

- Добра идея е. Мисля, че така ще ни е по-лесно да разговаряме. Защо обаче ме попита за съпруга ми? - Зачудих се малко дали не иска да му разказвам за сексуалния ни живот с Франк.

- Ами, знам, че мислиш за него. Предвид обстоятелствата. Не искам да се чувстваш, сякаш не можем да говорим за това. Дори сега аз да съм ти съпруг - колко странно звучи! - не е редно да го забравяш или дори да опитваш да го забравиш. Ако си го обичала, е бил добър човек.

- Да... беше. - Гласът ми затрепери, а Джейми погали дланите ми с палци.

- Тогава ще се постарая да почета духа му, като се грижа за съпругата му

Вдигна дланите ми и ги целуна церемониално.

Прокашлях се.

- Това беше много мъжко, Джейми.

Той се усмихна.

- Да. Измислих го, докато долу Дугал вдигаше наздравици.

Поех си дълбоко дъх.

- Имам въпроси - казах.

Той сведе глава, за да скрие усмивката си.

- Предполагам. Имаш право да си любопитна. Какво искаш да знаеш? Защо още съм девствен? - Той вдигна поглед и в сините му очи проблесна палава искрица.

- Ами, бих казала, че това си е твоя работа - измърморих. Рязко ми стана горещо и издърпах едната си ръка от неговата, за да потърся кърпичката си. Напипах нещо твърдо в джоба на нощницата си.

- О, забравих! Пръстенът ти още е у мен.

Извадих го и му го подадох. Беше тежка златна халка с червен полускъпоценен камък. Той отвори торбата си, за да го пусне вътре, вместо да го сложи на пръста си.

- Беше брачната халка на баща ми - обясни ми той. - Обикновено не го нося, но... исках да ти окажа уважение, като изглеждам колкото се може по-добре.

Той се поизчерви и се зае да пристяга торбата си.

- Наистина ми оказа уважение - отвърнах, усмихвайки се неволно.

- Ще ти взема някой, който да ти става - обеща ми той.

- Не е толкова важно - рекох с неудобство. Все пак възнамерявах скоро да си вървя. - Имам един въпрос - върнах се на темата. - Ако нямаш нищо против. Защо се съгласи да се оженим?

- А... - Той пусна ръцете ми и се облегна леко назад. Направи пауза и приглади вълнената си поличка. Виждах изпъкналите мускули под тежкия плат.

- Ами първо - щяха да ми липсват разговорите ни - започна той.

- Не, питам те сериозно. Защо?

- Преди да ти кажа, искам да те помоля за нещо - каза той бавно.

- За какво?

- За честност.

Сигурно съм трепнала, защото той се приведе напред с длани на коленете.

- Знам, че има неща, които не искаш да ми кажеш, Клеър. Вероятно неща, които не можеш да ми кажеш.

Нямаш представа колко си прав, помислих си.

- Няма да те притискам, никога, и никога няма да питам за неща, които са само твоя работа.

Той се вторачи в ръцете си и притисна длани една в друга.

- И аз имам неща, които не мога да ти кажа, поне не още. Няма да искам нищо, което не можеш да ми дадеш. Но искам, когато ми кажеш нещо, да е истина. Обещавам ти същото. Между нас не стои нищо, освен може би уважение. И мисля, че в уважението има място за тайни, но не и за лъжи. Съгласна ли си?

Той разпери длани, подканяйки ме да отвърна. През едната му ръка минаваше браздата засъхнала кръв. Поставих леко собствените си длани в неговите.

- Да, съгласна съм. Ще ти дам честност.

Пръстите му се сключиха внимателно с моите.

- Аз също. Сега - пое дълбоко дъх, - попита защо се ожених за теб?

- Да, гложди ме леко любопитство.

Той се усмихна и плътните му устни се наляха с настроението, което виждах и в очите му.

- Ами, не те виня, че искаш да знаеш. Имах няколко причини. И мога да ти споделя само една - може би две, - макар че след време ще ти кажа всичко. Но главната причина, сигурно и твоята е тази, беше да те предпазя от Джак Рандал.

Потреперих леко от спомена за капитана и Джейми стисна дланите ми.

- В безопасност си - рече твърдо. - Имаш името ми, рода ми, клана ми и ако се наложи, ще те пазя с цената на собственото си тяло. Този човек няма да ти посегне отново, докато съм жив.

- Благодаря ти - отвърнах. Загледана в силните черти на младото му лице, в изпъкналите скули и мощната челюст, за пръв път почувствах, че абсурдният план на Дугал може и да е бил добро предложение.

С цената на тялото си. Тази фраза се загнезди здраво в ума ми - изпънатите широки рамене, елегантната му свирепост, докато се „фукаше“ с уменията си на лунна светлина преди няколко дни. Говореше искрено - въпреки че беше млад, знаеше какво обещава, а белезите му говореха още по-красноречиво. Не бе по-голям от повечето пилоти и пешаци, за които се бях грижила, и добре знаеше цената на отдадеността си. Не беше някакъв романтичен обет, а прямо обещание да пази сигурността ми с цената на своята. Само се надявах да мога да му предложа нещо в замяна.

- Това наистина е много мъжко - казах искрено. - Но струваше ли си да се женим?

- Да. - Той кимна, като че ли на себе си. Отново се усмихна, малко мрачно. - Познавам онзи човек. Не бих искал да видя куче под негова опека, камо ли безпомощна жена.

- Какъв си ласкател... - измърморих кисело и той се засмя. Изправи се и отиде до масата до прозореца. Някой, вероятно съпругата на съдържателя, беше набрал диви цветя и ги бе натопил в чаша от уиски. Зад нея имаше две винени чаши и бутилка.

Джейми наля вино и ми подаде една от чашите.

- Не е толкова добро, колкото личната изба на Колъм, но става. - Вдигна чашата. - За госпожа Фрейзър - каза тихо и за миг отново ме облада паника. Потиснах я решително и вдигнах своята чаша.

- За честността - рекох и двамата отпихме. После добавих: - Така, това беше първата причина. Има ли други, които можеш да ми споделиш?

Той впери поглед в чашата си.

- Може би просто искам да спя с теб. - Той вдигна глава. - Помисляла ли си за това?

Ако искаше да ме обърка и смути, се справяше чудесно, но реших да не го показвам.

- Е, искаш ли? - стрелнах в отговор.

- Ако трябва да съм честен, да.

Задържа погледа ми.

- Не би било задължително да се женим за това - възразих.

Той доби искрено скандализирано изражение.

- Не може да мислиш, че ще те позная, без да ти предложа брак!

- Мнозина биха - отвърнах. Невинността му ме развеселяваше.

Той запелтечи, като за миг нямаше представа какво да каже. После възстанови самообладанието си и рече тържествено и достойно:

- Може би си позволявам твърде много с тези думи, но не бих мислил за себе си като за „мнозина“ и не сверявам поведението си спрямо тях.

Думите му ме докоснаха и го уверих, че досега поведението му е било благородно и джентълменско, като се извиних за всякакви съмнения, които може да съм хвърлила върху мотивите му

На този рискован дипломатичен етап от разговора се наложи да напълним отново чашите си.

Известно време отпивахме мълчаливо - и двамата се чувствахме срамежливи след прямотата на последните няколко реплики. Значи имаше какво да му предложа в замяна. Ако трябваше да съм честна, не можех да кажа, че мисълта не ми е минавала през ум, дори преди безумната ситуация, в която се бяхме озовали. Беше привлекателен младеж. А и онзи момент, точно след пристигането ми в замъка, когато седях в скута му и...

Гаврътнах чашата си. Потупах леглото до себе си.

- Седни тук - казах му. - И... - Затърсих някаква неутрална тема за разговор, за да се отърва някак от неудобството. - Разкажи ми за семейството си. Къде си отраснал?

Леглото потъна дълбоко под тежестта му и се наклоних назад, за да не се изтърколя в него. Седеше толкова близо, че ръкавът му докосваше моя. Оставих дланта си обърната нагоре на бедрото си и отворена. Той я пое в своята, докато сядаше и се облегнахме на стената. Никой от нас не поглеждаше към сплетените ни ръце, но ги усещахме, сякаш бяхме съшити.

- Ами, откъде да започна? - Той постави големите си стъпала на столчето и кръстоса глезени. Развеселена, разпознах стойката на планинец, който се готви спокойно да разчепка плетеницата от семейни и кланови връзки, която оформяше обстановката зад всяко важно събитие по тези краища. Веднъж с Франк бяхме прекарали цяла вечер в селската кръчма, вглъбени в разговора между двама старци. Наскоро разрушената плевня на единия бе проследена през лабиринта на местните вражди чак до 1790 г. Леко се стъписах - макар да свиквах с това усещане, - от мисълта, че началото на тази вражда, която мислех за забулена в мъглите на времето, още не бе сложено. Потиснах рояка мисли, следващи тази, и се съсредоточих върху думите на Джейми.

- Баща ми беше Фрейзър, разбира се. По-млад полубрат на местния владетел на Ловат. Но майка ми беше Макензи. Знаеш, че Дугал и Колъм са ми чичовци, нали? - Кимнах. Приликата ясно личеше, въпреки различните цветове на косата. Изпъкналите скули и дългият, прав нос бяха очевидно от Макензи.

- Така или иначе майка ми им е сестра, а имат и още две. Леля ми Джанет е мъртва, като майка ми, но леля Джокаста се омъжи за братовчед на Рупърт и живее край езерото Ейлеан. Леля Джанет имаше шест деца, четири момчета и две момичета, а леля Джокаста - три момичета. Дугал има четири момичета, а Колъм има само малкия Хамиш. На моите родители им се родихме аз и сестра ми, която е кръстена на леля Джанет, но винаги сме й викали Джени.

- Рупърт също е Макензи, така ли? - попитах, но вече трудно се ориентирах.

- Да. Той е... - Джейми се замисли. - Той е първи братовчед на Дугал, Колъм и Джокаста, значи е мой втори. Бащата на Рупърт и моят дядо Джейкъб са били братя, заедно с...

- Почакай. Не се връщай твърде назад, защото съвсем ще изгубя нишката. Още не сме стигнали до Фрейзърови, а вече не мога да се ориентирам сред братовчедите ти.

Той потърка брадичка, докато пресмяташе.

- Хм. Добре, от страна на Фрейзърови нещата са малко по-сложни, защото дядо ми Саймън се е женил три пъти, така че баща ми има две групи полубратя и полусестри. Да кажем засега, че имам шестима живи чичовци и три лели от Фрейзър. Да не замесваме братовчедите.

- Да, нека не ги замесваме. - Приведох се напред и налях по още чаша вино.

Териториите на Фрейзър и Макензи, оказа се, бяха съседни в продължение на доста километри по вътрешното протежение на границите им, от морския бряг до долния край на Лох Нес. Тази граница, както подобаваше, не бе отбелязана на картите и често се менеше с времето, обичаите или съюзническите споразумения. В южния край на земите на Фрейзър, точно по тази граница се намираше и малкото имение Брох Туарах на Брайън Фрейзър, бащата на Джейми.

- Почвата е доста плодородна, има и риба, както и хубав лес за лов. Поддържа шейсетина малки имота и едно селце, Брох Морда. Както и самото имение, то е ново - рече той с гордост, - както и старото, което сега използваме за животните и зърното. Дугал и Колъм не останаха никак доволни, че сестра им се жени за Фрейзър, и настояха да не живее в земите на клана, а на свободен имот. Затова приписаха Лалиброх - така го наричат хората, които живеят там, - на баща ми, но с клауза, която гласи, че ще премине по наследство само на дете на майка ми Елън. Ако тя умре бездетна, земята отново ще стане собственост на лорд Ловат след смъртта на баща ми, независимо дали е имал деца от други жени, или не. Но той не се ожени повторно, а и се родих аз. Така че Лалиброх е мой, каквото и да струва.

- Вчера не ми ли каза, че нямаш собственост? - Отпих отново. Виното ми се струваше доста добро. С всяка следваща чаша ми се струваше все по-добре. Стори ми се, че трябва скоро да спра.

Джейми поклати глава.

- Е, принадлежи ми. Но пък не ми е много от полза в момента, защото не мога да отида там. - Добави извинително: - Заради онази дреболия с наградата за главата ми, разбираш.

След бягството му от форт Уилям го приютили в дома на Дугал, Беаннахд (значело „Благословен“), за да се възстанови от раните и треската. След това отишъл във Франция, където две години се бил на страната на френската армия по испанската граница.

- Две години във френската армия и си останал девствен? - изтърсих невярващо. Бях се грижила за много французи и се съмнявах, че галското отношение към жените се е променило коренно за двеста години.

Ъгълчето на устата му трепна нагоре и той ме изгледа косо.

- Ако беше видяла що за жени обслужват френската армия, сасенак, щеше да се питаш как изобщо смея да докосна жена, камо ли да спя с нея.

Задавих се и изкашлях глътката вино, а той ме потупа по гърба. Успокоих се, макар и останала без дъх и зачервена, и го помолих да продължи.

Върнал се в Шотландия преди малко повече от година и прекарал шест месеца с банда „прекършени“ - мъже без клан, - живеели ден за ден в гората или крадели добитък от пограничните земи.

- И тогава някой ме удари по главата с брадва или нещо такова. - Джейми сви рамене. - И ще трябва да се доверя на Дугал какво съм правил през следващите два месеца, понеже не бях на себе си.

По време на нападението Дугал се намирал в едно имение наблизо. Повикан от приятелите на Джейми, успял някак да превози племенника си до Франция.

- Защо Франция? - попитах. - Сигурно е било ужасен риск.

- Повече е рискувал да ме остави където съм бил. Навсякъде край нас е имало английски патрули - доста активно действахме с моите момчета, - и Дугал сигурно не е искал да ме намерят в несвяст в някоя колиба наоколо.

- Или в собствения му дом? - предположих малко цинично.

- Сигурно би ме взел там, но две неща са го спрели. Първо, по същото време имал английски посетител. Второ, помислил, че така или иначе ще умра, затова ме изпратил на божие място.

Манастирът на света Ана дьо Бопрей на френския бряг бил поверен на Алекзандър Фрейзър, който бил главният абат на това убежище на ученост и набожност. Един от шестимата чичовци на Джейми.

- С Дугал не се харесват много - обясни Джейми, - но Дугал видял, че няма какво да се направи за мен, а ако помощта можело да дойде отнякъде, то е било оттам.

Така и станало. С помощта на медицинските познания на монасите и на собствената си здрава физика, Джейми оцелял и се възстановил под грижите на доминиканския орден.

- Когато се възстанових, се върнах. Дугал и хората му ме посрещнаха на брега и тъкмо се връщахме към земите на Макензи, когато, хм, те срещнахме.

- Капитан Рандал каза, че сте крадели добитък.

Той се усмихна, без да се впряга от обвинението.

- Е, Дугал не пропуска да припечели нещо допълнително - отбеляза младежът. -Попаднахме на групичка хубави животни. Пасяха на едно поле, а наоколо нямаше жива душа. Така че... - Сви рамене, явно приел неизбежните несгоди на живота.

Явно съм се натъкнала на края на схватката между хората на Дугал и драгуните на Рандал. Дугал забелязал приближаващите англичани и изпратил половината си хора покрай един гъсталак заедно с животните, а останалите шотландци се укрили сред младите дървета, готови да нападнат англичаните в засада.

- И много добре сработи - рече одобрително Джейми. - Изскочихме и направо преминахме през тях с крясъци. Погнаха ни, разбира се, и ги поведохме на разходка нагоре по хълмовете, през потоци, скали и тем подобни. Останалите хора на Дугал пък спокойно прекосиха границата с говедата. Изплъзнахме се на омарите и се скрихме в колибата, където те видях за пръв път и където чакахме да се стъмни, за да излезем.

- Разбирам - казах аз. - А защо изобщо си се върнал в Шотландия? Нямаше ли да си в по-голяма безопасност във Франция?

Отвори уста, за да отвърне, но промени решението си и отпи вино. Явно достигах границите, отвъд които щеше да пази тайни.

- Е, това е дълга история, сасенак. Ще ти кажа по-късно, но защо сега не ми разкажеш за себе си? За твоето семейство? Ако усещаш, че би могла, разбира се - добави бързо.

Замислих се, но сякаш нямаше риск в това да му разкажа за чичо си Ламб и за родителите си. Все пак професията на чичо ми даваше предимство - изследовател на античността бе също толкова смислено - или безсмислено - занимание и през двайсети, и през осемнайсети век.

Затова му разказах, като пропуснах разни дребни подробности като автомобили и самолети, както и войната, разбира се. Джейми ме слушаше внимателно, от време на време задаваше въпроси, изрази съчувствие за смъртта на родителите ми и се поинтересува от чичо ми и откритията му.

- И тогава срещнах Франк - довърших. Поколебах се, несигурна какво още да кажа, без да навляза в опасна територия. За щастие Джейми ме избави.

- И точно сега предпочиташ да не говориш за него - рече той с разбиране. Кимнах, без да продумам, а погледът ми се замъгли. Джейми пусна дланта ми и ме прегърна през раменете. Придърпа главата ми към рамото си.

- Всичко е наред. Уморена ли си, моме? Да те оставя ли да поспиш?

За миг се изкуших да кажа „да“, но реших, че ще и нечестно, и страхливо. Прокашлях се и седнах, клатейки глава.

- Не. - Поех дълбоко дъх. Той миришеше на сапун и вино. - Добре съм. Кажи ми какви игри си обичал да играеш като момче.

В стаята имаше дебела, горяща дванайсет часа свещ Пръстени от тъмен восък бележеха часовете. Три от тях се стопиха, докато говорихме. Пускахме ръцете си само за да си налеем още вино или за да посетим нужника зад една завеса в ъгъла. На връщане от едно такова посещение Джейми се прозя и протегна.

- Много е късно - рекох, като също се изправих. - Може би трябва да си лягаме.

- Добре - отговори той и потърка врат. - Да си лягаме? Или да спим?

Повдигна въпросително вежда.

Честно казано, толкова ми бе приятно с него, че почти бях забравила за какво сме тук. Сега ненадейно ме обзе паника.

- Ами...

- Така или иначе нямаш намерение да спиш по рокля, нали? - попита той практично.

- Ами, предполагам, че не. - Насред вихъра на събитията изобщо не се бях замисляла за това, че нямам с какво да спя.

Спях или по долна риза, или гола, в зависимост от времето.

Джейми нямаше нищо освен дрехите, които носеше - очевидно щеше да спи по риза или гол. И така нещата бързо щяха да достигнат до развръзка, по един или друг начин.

- Хайде ела и ми помогни с вървите и останалото - предложих аз.

Ръцете му трепереха леко, но докато се бореше съсредоточено с десетките малки кукички, които крепяха корсета, той се отърси от част от притеснението си.

- Ха! - възкликна победоносно, когато се справи с последната, и двамата се засмяхме.

- Сега е мой ред - рекох, като реших, че няма смисъл да отлагаме повече. Посегнах нагоре и откопчах ризата му, като подпъхнах ръце под нея и ги плъзнах по раменете му Бавно продължих надолу по гръдния му кош - усетих къдравите косми и зърната му Той стоеше като закован и почти не смееше да диша, докато прикляках, за да откопчая колана му

Ако ще се случва, да е сега, помислих си и нарочно прокарах длани нагоре по бедрата му, яки и мускулести под поличката. Идеално знаех какво носят там шотландците - нищо, - но въпреки това се сепнах, когато докоснах само Джейми и нищо друго.

Той ме изправи и се приведе да ме целуне. Продължи дълго, а ръцете му ме обхождаха, търсейки връвчиците на фустанелата ми. Тя падна на пода сред облак воланчета и останах само по долна риза.

- Къде се научи да се целуваш така? - попитах, леко задъхана. Той отново ме придърпа към себе си.

- Казах, че съм девствен, не че съм монах. - Отново ме целуна. - Ако имам нужда от помощ, ще поискам.

Притисна ме здраво към себе си и усетих, че е повече от готов да се захване със задачата. С изненада установих, че и аз съм готова. Всъщност не знам дали беше от часа, от изпитото вино, привлекателността му или моята собствена нужда, но го желаех силно.

Свалих ризата му около кръста и прокарах ръце по гърдите му, като обходих с палци зърната му. Втвърдиха се за секунда и той внезапно ме притисна към себе си.

- Ох! - изпъшках, останала без дъх. Той ме пусна и започна да се извинява.

- Не, не се тревожи, целуни ме отново. - Той го стори и свали презрамките на долната ми риза. Поотдръпна се и обхвана гърдите ми, като потърка зърната ми, както аз бях направила с неговите. Засуетих се с катарамата, която крепеше поличката му. Помогна ми и закопчалката се отвори.

Повдигна ме във въздуха и седна на леглото. Постави ме в скута си. Помогнах му да влезе.

- Пресвети Боже! - рече Джеймс Фрейзър, който никога не изричаше напразно името Божие.

- Не спирай сега.

След това, докато лежахме, ми се стори естествено да облегна глава на гърдите му. Добре си пасвахме и се бяхме отървали от сдържаността, изгубени в споделената възбуда и интереса към телата си.

- Беше ли както си си го представял? - попитах.

Той се позасмя и нададе дрезгав стон до ухото ми.

- Почти. Мислех си... Не, няма значение.

- Не, кажи ми. Какво си си мислил?

- Няма да ти кажа, ще ми се смееш.

- Обещавам да не ти се смея. Кажи ми.

Той погали косата ми и приглади къдриците зад ухото ми.

- Е, добре. Не знаех, че хората го правят с лице едни към други. Мислех, че трябва с гръб... като конете, знаеш.

Трудно ми беше да спазя обещанието си, но не се засмях.

- Знам, че звучи глупаво - каза отбранително. - Просто... Когато си млад, си втълпяваш някакви неща и те остават в главата ти.

- Никога ли не си виждал хора да правят любов? - Изненадах се, защото бях виждала колибите на селяните, където цялото семейство споделяше едно помещение. Семейството на Джейми не бяха селяни, но сигурно бе рядко шотландско дете да не попадне на родителите си.

- Разбира се, че съм виждал, но обикновено под завивките. Нищо не се виждаше, освен че мъжът беше отгоре. Дотолкова знаех.

- Хм. Забелязах.

- Притисках ли те много? - попита притеснен.

- Не много. Но, наистина, това ли си си мислел? - Не се засмях, но не можех да не се усмихна широко. Ушите му почервеняха.

- Да. Веднъж видях един мъж и една жена под открито небе. Но това... е, беше си

изнасилване, и беше отзад. Направи ми силно впечатление и, както казах, си го втълпих.

Продължи да ме държи в обятията си и отново използваше начините, по които успокояваше конете си. Това обаче лека-полека се промени към по-целенасочено изследване на тялото ми.

- Искам да те питам нещо - каза той, като прокара ръка по гърба ми.

- Какво?

- Хареса ли ти? - попита ме малко срамежливо.

- Да, хареса ми - отвърнах честно.

- О... И на мен така ми се стори, макар че Мърто ми беше казал, че на повечето жени не им харесва и трябва да свърша възможно най-бързо.

- А какво разбира Мърто? - възмутих се. - Колкото по-бавно, толкова по-добре, що се отнася до повечето жени.

Джейми се позасмя отново.

- Е, ти знаеш по-добре от Мърто. Миналата вечер Мърто, Рупърт и Нед ме засипаха със съвети. Голяма част от тях звучаха много странно, затова реших да следвам преценката си.

- Засега не те е подвела - казах и навих на показалеца си едно от косъмчетата по гърдите му. - Какви други премъдрости ти споделиха?

На свещта кожата му бе златисточервеникава. С изненада разбрах, че може да почервенее и още.

- Не мога да повторя повечето. Както казах, мисля, че и бездруго са погрешни. Виждал съм как го правят много животни - те се справят без съвети. Предполагам, че и хората могат да минат така.

Вътрешно много се забавлявах на идеята някой да взима примери за сексуални техники от обора и гората, а не от мъжката съблекалня или мръсни списания.

- Какви животни си виждал да правят секс?

- Всякакви. Фермата ни беше до гората, така че дълго време прекарвах там в лов или търсене на изгубени крави и тем подобни неща. Виждал съм коне и крави, разбира се, както и прасета, пилета, гълъби, кучета, котки, червени елени, катерици, зайци, диви глигани и даже чифт змии.

- Змии?!

- Да. Знаеш ли, че змиите имат по два члена? Мъжките, де.

- Не, не знаех. Сигурен ли си?

- Да. И двата са разклонени.

Той разтвори показалеца и средния си пръст, за да покаже.

- Звучи ужасно некомфортно за женската змия - казах аз и се изкисках.

- Ами, струваше ми се, че й харесва - каза Джейми. - Но змиите нямат много изразителни лица.

Зарових лице в космите на гърдите му, хрипайки от смях. Приятният му мускусен аромат се сливаше с острата миризма на лена.

- Свали си ризата - казах и се поизправих, дърпайки крайчето й.

- Защо? - попита ме той, но седна и го направи. Приклекнах пред него, любувайки се на голото му тяло.

- Защото искам да те гледам - казах. Имаше прекрасна структура, с дълги кости и плоски мускули, които гладко продължаваха от издутите му гърди и рамене до леките вдлъбнатини

на корема и бедрата му. Той повдигна вежди.

- Сега свали своята. - Помогна ми да се отърва от смачканата си долна риза, като я свали през хълбоците ми. Подхвана ме през кръста и ме заоглежда захласнат. Почти се смутих от интереса му.

- Никога ли не си виждал гола жена? - попитах.

- Виждал съм, но не толкова отблизо. - На лицето му цъфна широка усмихва. - И не моя. -Той погали хълбоците ми. - Имаш хубав широк ханш. Ще можеш да родиш много деца, предполагам.

- Какво?! - Отдръпнах се възмутена, но той не ме пусна и падна заедно с мен на леглото. Държа ме, докато спра да се съпротивлявам, и ме надигна, за да ме целуне отново.

- Знам, че веднъж стига, за да е законен бракът, но... - Той направи срамежлива пауза.

- Искаш пак?

- Имаш ли много против?

И този път не се засмях, но ребрата ми почти изскърцаха от усилието да се сдържам.

- Не - рекох тежко. - Нямам много против.

Известно време след това го попитах тихо:

- Гладен ли си?

- Умирам от глад. - Наведе глава, за да ме ухапе леко по гърдата, и вдигна поглед усмихнат. - Но ми трябва и храна. - Изтърколи се до ръба на леглото. - В кухнята има студено телешко и хляб, както и вино. Ще донеса вечеря.

- Не, не ставай. Аз ще донеса.

Скочих от леглото и се упътих към вратата, като наметнах широк шал над ризата си.

- Чакай, Клеър! - извика Джейми. - По-добре аз да... - но вече бях отворила.

Появата ми бе посрещната с бурни възгласи от петнайсетина мъже, седнали край огнището в главното помещение на първия етаж. Пиеха, ядяха и играеха зарове. Останах в недоумение на балкона, докато трепкащите пламъци и сенки ту озаряваха, ту скриваха похотливите лица под мен.

- Хей, моме! - извика Рупърт. - Още можеш да ходиш! Джейми да не би да се излага? Забележката си спечели див смях и няколко дори още по-груби вмятания относно способностите на Джейми.

- Ако си го изтощила, ей сега идвам! - подвикна един нисък тъмнокос младеж.

- Не, не, тоя за нищо не става, вземи мен! - извика друг.

- Никой от вас няма да вземе, момченца! - включи се пияният Мърто. - След Джейми ще й трябва нещо такова!

Той размаха огромен овнешки кокал над главата си. Цялата стая избухна в смях.

Върнах се светкавично в стаята, затръшнах вратата и застанах с гръб към нея, втренчена унищожително в Джейми. Той лежеше гол на леглото и се тресеше от смях.

- Опитах се да те предупредя - каза запъхтян. - Трябва да си видиш лицето!

- Какво правят тези долу, по дяволите! - изсъсках аз.

Джейми се измъкна плавно от брачното ни ложе и на колене се разтършува през купчината дрехи на пода.

- Свидетели - рече кратко. - Дугал не иска да рискува.

Изправи се с поличката си в ръце и я уви около слабините си.

- Боя се, че репутацията ти е съсипана во веки, сасенак.

Пое към вратата без риза.

- Не излизай! - възкликнах уплашено.

Той се обърна и ми се усмихна успокоително с ръка на дръжката.

- Не се тревожи, моме. Ако ще са свидетели, нека поне има какво да видят. А и нямам намерение да умирам от глад три дни само защото се боя от малко бъзици.

Той излезе, съпроводен от аплодисменти, и остави вратата открехната. Чувах го как си проправя път към кухнята, а останалите го поздравяват и му задават неприлични въпроси.

- Как ти беше първият път, Джейми? Кървя ли много? - извика Рупърт с познатия си глас като чакълена яма.

- Не, но ти ще кървиш, дърт перверзник, ако не си затвориш устата - отвърна му остро Джейми с преувеличен акцент. Рев на удоволствие посрещна тази размяна, а тя не бе единствената по пътя на Джейми към кухнята и обратно.

Пуснах го да влезе - лицето му червенееше като пламък, а в ръцете си носеше купчина храна и пиене. Вмъкна се и предизвика последен изблик на веселие от мъжете на долния етаж. Прекратих го с решително тръшване на вратата и сложих резето.

- Взех достатъчно, за да не трябва да слизаме още известно време - каза Джейми, докато оставяше подносите на масата и внимателно избягваше погледа ми. - Ще хапнеш ли?

Пресегнах се през него за бутилката вино.

- Още не. Трябва да пийна нещо.

В него гореше страст, която предизвикваше страст и у мен, въпреки несръчността му Не исках нито да го наставлявам, нито да наблягам на собствения си опит, така че му позволявах да действа както може, като само от време на време предлагах неща като това да отпуска тежестта си на лактите си, а не на мен.

Твърде неутолим и неспособен да показва нежност, той все пак правеше любов с неспирна радост, което ме караше да мисля, че мъжката девственост е много подценена стока. Притесняваше се да не ме наранява и това едновременно ме дразнеше и умиляваше.

На третия път изпънах гръб и извиках, а той веднага се отдръпна сепнат.

- Извинявай. Не исках да те нараня.

- Не си ме наранил. - Протегнах се мързеливо. Чувствах се прекрасно.

- Сигурна ли си? - попита ме и ме огледа за поражения. Внезапно ми хрумна, че някои от по-тънките моменти явно са били пропуснати в обучението му от страна на Рупърт и Мърто.

- Всеки път ли се случва? - поинтересува се Джейми удивен, когато го осветлих. Чувствах се като японска гейша. Никога не съм си се представяла като учителка по любовни тънкости, но трябваше да призная, че ролята бе привлекателна.

- Не, не всеки път - отвърнах развеселена. - Само ако мъжът е добър любовник.

- О... - Ушите му отново почервеняха. С леко притеснение установих, че интересът му прераства в решителност. - Ще ми кажеш ли какво да правя следващия път?

- Няма нужда да правиш нищо специално - уверих го. - Просто карай по-бавно и внимавай.

Но защо да чакаме? Ти си още готов?

Той се изненада.

- Няма нужда да чакаш? Аз не мога да го правя веднага след...

- Е, жените са различни.

- Да, забелязах - промърмори той.

Обхвана китката ми с палец и показалец.

- Просто... толкова си малка. Боя се да не те нараня.

- Няма да ме нараниш - отговорих нетърпеливо. - А и да го сториш, няма да ми пречи.

Видях объркването на лицето му и реших да му покажа какво имам предвид.

- Какво правиш? - възкликна той шокиран.

- Точно каквото изглежда. Стой мирен. - След няколко секунди започнах да използвам зъбите си, като стисках все по-здраво. Накрая той просъска уплашен. Спрях.

- Нараних ли те? - попитах го.

- Да. Малко. - Звучеше полуудушен.

- Искаш ли да спра?

- Не!

Продължих, нарочно грубо, докато накрая той не потрепери със стон, който звучеше сякаш съм изтръгнала сърцето му. Отпусна се запъхтян и промълви нещо на келтски със затворени очи.

- Какво каза?

- Казах - той отвори очи, - че като че ли сърцето ми щеше да се пръсне.

Усмихнах се широко, доволна от себе си.

- Мърто и останалите и това ли не ти казаха?

- Казаха ми. Беше едно от нещата, на които не повярвах.

Разсмях се.

- Е, тогава по-добре не ми казвай какво още са ти споменали. Но разбираш ли какво имах предвид, че нямам против да си по-груб?

- Да. - Той си пое дълбоко дъх и бавно издиша. - Ако направя така с теб, същото ли ще е и за теб?

- Ами, хм - казах бавно, - не знам...

Стараех се да потискам всякакви мисли за Франк. В брачното ложе няма място за повече от двама души, независимо как са се озовали там. Джейми беше много различен от Франк по тяло и по дух, но всъщност начините две тела да се срещнат не са безкрайни, а с Джейми не бяхме установили още тази интимна територия, в която правенето на любов придобива безкрайно разнообразие.

Джейми сбърчи вежди в престорена заплаха.

- Значи има неща, които не знаеш? Защо да не разберем, тогава? Щом си върна силите. -Затвори очи. - Може би следващата седмица.

Събудих се часове преди разсъмване, разтреперана и вцепенена от страх. Не си спомнях съня си, но рязкото гмурване в реалността бе също толкова ужасяващо. Предната вечер за известно време можех да забравя положението си, потопена в новооткритата интимност. Сега бях сама, а до мен спеше непознат, с чийто живот бях неделимо свързана, носех се свободно из свят, криещ постоянни заплахи.

Сигурно съм издала някакъв уплашен звук, защото завивките изригнаха и непознатият в леглото ми скочи с инфарктната ненадейност на излитащ фазан. Приклекна до вратата на стаята, едва видим в предутринната дрезгавина.

Заслуша се внимателно и бързо огледа помещението, като се придвижваше безшумно от вратата към прозореца и оттам към леглото. Ъгълът на ръката му ми подсказваше, че държи оръжие, но в мрака не виждах какво е. Седна до мен, доволен от огледа си, и върна ножа или каквото беше там в скривалището му над таблата до главите ни.

- Добре ли си? - прошепна той. Пръстите му погалиха мокрите ми бузи.

- Да. Извинявай, че те събудих. Сънувах кошмар. Какво, за Бога... - Понечих да попитам какво го е накарало да скочи така.

Той прокара едра топла длан по ръката ми и ме прекъсна.

- Нищо чудно. Замръзнала си.

Той ме върна на топло под купчината завивки, там откъдето преди малко се бях надигнала.

- Аз съм виновен. Взел съм всички завивки. Не съм свикнал да споделям легло.

Зави ни хубаво и отново се излегна до мен. Миг по-късно докосна лицето ми.

- Заради мен ли? - попита тихо. - Не можеш да ме понасяш ли?

Хлъцнах - не бе съвсем смях и не бе съвсем ридание.

- Не, не си ти. - Пресегнах се, търсейки ръката му Пръстите ми намериха плетеница от одеяла и топла плът, но накрая открих дланта му Лежахме един до друг, втренчени в ниския таван.

- И какво, ако не те понасях? - попитах изведнъж. - Какво би могъл да направиш?

Леглото проскърца, когато той сви рамене.

- Ще кажа, че трябва да анулираме брака, защото не сме го консумирали.

Този път не сдържах смеха си.

- Не сме го консумирали?! При всички тези свидетели?

Стаята просветляваше достатъчно, за да видя усмивката по лицето му, обърнато към мен.

- Е, със или без свидетели, само ти и аз знаем със сигурност, нали? Предпочитам да се изложа, пред това да се оженя за жена, която ме мрази.

Обърнах се към него.

- Не те мразя.

- И аз не те мразя. Много добри бракове са започнали дори с по-малко от нашия.

Той нежно ме обърна и се намести плътно към гърба ми. Ръката му намери гърдата ми, не защото му се искаше, а защото сякаш принадлежеше там.

- Не се бой - прошепна в косата ми. - Сега сме двама.

За пръв път от много дни се почувствах утешена, стоплена и в безопасност. Едва докато се унасях под първите слънчеви лъчи, си спомних ножа над главите ни и се запитах каква заплаха би накарала някого да спи въоръжен и нащрек в брачното си ложе?

16. ЕДИН ХУБАВ ДЕН

Трудно извоюваната ни интимност от предната вечер сякаш се беше изпарила с росата и на сутринта бяхме много въздържани. Закусихме в мълчание и изкачихме хълмчето зад хана, разменяйки насилени любезности.

На върха се наместих на един пън, за да си отпочина, а Джейми седна на земята, с гръб към борова фиданка на метър-два от нас. В храстите зад мен се суетеше птичка, най-вероятно щиглец или дрозд. Слушах шумоленето, наблюдавах дребните облачета и се чудех какъв е етикетът в подобна ситуация.

Тишината натежаваше прекалено, когато Джейми изведнъж рече:

- Надявам се... - но спря и се изчерви.

Чувствах се, сякаш аз трябва да се червя, но се радвах, че поне един от двама ни го прави.

- Да? - попитах окуражаващо.

Той поклати глава.

- Няма значение.

- Кажи. - Пресегнах се с крак и побутнах неговия с палец. - Честност, нали помниш?

Не беше честно, но наистина вече не понасях нервните прокашляния и плахите погледи. Той обви коленете си по-плътно с длани и се заклати напред-назад, но не отклони очи от моите.

- Щях да кажа, че се надявам мъжът, имал честта пръв да прави любов с теб, да е бил толкова щедър, колкото ти беше с мен. - Усмихна се срамежливо. - Но, като се замисля, това не прозвуча много добре. Имам предвид... просто исках да ти благодаря.

- Щедростта няма нищо общо! - троснах се, сведох глава и енергично отръсках нещо несъществуващо от роклята си.

- Честност, така ли? - повтори той и когато вдигнах глава, попаднах на чифт подигравателно вдигнати вежди, а под тях - широка усмивка.

- Е - започнах отбранително, - не и след първия път.

Той се засмя и за свой ужас открих, че и аз лесно се изчервявам. Над лицето ми падна хладна сянка и Джейми ме издърпа на крака. Зае мястото ми на дънера и потупа подканящо коляно.

- Седни - рече.

Неохотно се подчиних, като държах лицето си извърнато. Той ме настани удобно, подпряна на гърдите му, и ме прегърна през кръста. Усещах равномерното туптене на сърцето му по гърба си.

- Така - каза той. - Ако не можем да започнем разговор, без да се докосваме, сега ще пробваме с докосване. Кажи ми, когато отново свикнеш с мен.

Той се облегна назад, тъй че попаднахме в сянката на дъба, и не продума. Само дишаше бавно, усещах как се надига гръдният му кош и как дъхът му разрошва някой кичур в косата ми.

- Добре - рекох след миг.

- Добре. - Той отпусна хватката си и ме завъртя към себе си. Отблизо виждах рижавата четина по бузите и брадичката му. Прокарах пръсти през нея. Беше като плюшеното покритие на старовремски диван, стърчеше, но беше мека.

- Извинявай - рече той, - не можах да се обръсна тази сутрин. Дугал ми даде бръснач вчера преди сватбата, но си го взе обратно. За да не си прережа гърлото след брачната нощ, навярно.

И двамата се усмихнахме.

Споменаването на Дугал ми напомни за разговора ни от предната вечер.

- Снощи каза, че Дугал и хората му са те посрещнали на брега, когато си се върнал от Франция. Защо си се върнал с него, а не у дома или в земите на Фрейзър? Искам да кажа, Дугал се държеше с теб... - Гласът ми заглъхна.

- О... - рече той и размърда крака, за да поеме тежестта ми по-равномерно. Почти чувах размишленията му. Бързо реши какво да каже.

- Е, трябва да знаеш нещо, предполагам. - Той се намръщи. - Казах ти защо съм извън закона. След като избягах от форта, не ме беше грижа... за нищо. Баща ми умря по това време, а сестра ми... - Той направи пауза и долових вътрешната му борба. Завъртях се с лице към него. Чертите му бяха изкривени в някаква силна емоция.

- Дугал ми каза - каза той бавно. - Дугал ми каза, че сестра ми е бременна. От Рандал.

- О, Божичко.

Погледна ме косо и извърна глава. Очите му блещукаха като сапфири и той премигна енергично.

- Нямах... нямах волята да се върна - каза той тихо. - Да я видя отново след онова, което се случи. И също така... - Той въздъхна и сви здраво устни. - Дугал ми каза, че след като се родило детето тя... е, не е имала избор, била е сама, бях я оставил сама, по дяволите! Каза, че е прибрала друг английски войник, някой от гарнизона, не знаел кой.

Преглътна с мъка и продължи по-уверено:

- Пращах й пари, когато можех, разбира се, но не можех... е, не можех да се насиля да й пиша. Какво да кажа? - Той сви рамене безпомощно.

- Така или иначе след известно време се уморих да воювам във Франция. А от чичо си Алекс разбрах, че е чул за един английски дезертьор на име Хоръкс. Мъжът напуснал армията и започнал да служи на Франсис Маклийн от Дънуири. Напил се един ден и казал, че е бил с гарнизона във форт Уилям, когато съм избягал. И е видял кой е застрелял старши сержанта онзи ден.

- Значи може да докаже, че не си бил ти! - Звучеше като добра новина и не го скрих. Джейми кимна.

- Е, да. Макар че думата на един дезертьор вероятно няма да важи много. Но е някакво начало. Поне аз знам кой е бил. А докато съм... е, не виждам как мога да се върна в Лалиброх. Но ще е хубаво да мога да живея в родината си свободно, без да се боя, че ще ме обесят.

- Да, добре звучи - отбелязах сухо. - Но къде е мястото на Макензи във всичко това?

Последва кратък, но сложен анализ на семейните взаимоотношения и кланови съюзи.

Когато обаче пушекът се вдигна, се оказа, че Франсис Маклийн имал някаква роднинска

връзка с Макензи и изпратил вест на Колъм за Хоръкс, а Колъм заръчал на Дугал да се свърже с Джейми.

- И така се оказа наблизо, когато ме раниха - довърши той. Направи пауза и замижа към слънцето. - След това се чудех дали той не го е направил.

- Да те удари с брадва? Собственият ти чичо? Защо, за Бога?!

Намръщи се, сякаш преценяваше колко да ми каже, накрая сви рамене.

- Не знам колко си запозната с клана Макензи - каза той, - макар че не може да си яздила до стария Нед Гауън дни наред, без да научиш това-онова. Него все го влече към тази тема.

Кимна, когато видя да се усмихвам в отговор.

- Е, виждала си Колъм. За всекиго е ясно, че няма да остарее. А малкият Хамиш е едва на осем. Няма да може да води клана поне още десет години. И какво ще стане, ако Колъм умре, преди Хамиш да е готов?

Той ми хвърли подканящ поглед.

- Дугал ще стане главатар, предполагам - казах бавно, - поне докато Хамиш не порасне достатъчно.

- Да, така е. Но Дугал не е мъжът, който е Колъм, и има хора в клана, които не биха го последвали на драго сърце, ако имаха друг избор.

- Разбирам. Ти си алтернативата.

Огледах го внимателно и трябваше да призная, че не бе невъзможно. Беше внук на стария Джейкъб - по кръв бе Макензи, макар и само по майчина линия. Голям, хубав, силен младеж, очевидно интелигентен и с фамилния талант да управлява хора. Бил се е във Франция и се е доказал като водач. Дори наградата за главата му не бе непреодолимо препятствие, ако застанеше начело.

Англичаните си имаха достатъчно проблеми с планинска Шотландия, с постоянните малки въстания, набезите по границата и воюващите помежду си кланове, така че едва ли биха рискували да обвинят в убийство главатаря на един от големите кланове - което за тези от клана не би се струвало никакво убийство.

Едно е да обесиш незначителен войник на Фрейзър, съвсем друго - да щурмуваш замъка Леох и да извлачиш главатаря на Макензи, за да го съдиш по английските закони.

- Искаш ли да си главатар, когато Колъм умре? - попитах. Беше възможен изход от неприятностите, макар да подозирах, че и той крие немалки рискове.

Той се усмихна леко при мисълта.

- Не. Дори да чувствах, че имам право - а нямам това чувство, - това щеше да разедини клана, хората на Дугал срещу тези, които биха последвали мен. Властта на цената на нечия кръв не ми се услажда. Но Дугал и Колъм няма как да знаят, нали? Може да са помислили, че ще е по-добре да ме убият, вместо да рискуват.

Обмислях казаното, сбърчила чело.

- Но би могъл да кажеш на Дугал и Колъм, че не възнамеряваш да... о. - Вдигнах към него поглед, изпълнен с уважение. - Точно това направи. При вричането.

Вече знаех, че се е справил майсторски с опасната ситуация тогава - сега осъзнавах колко точно опасна е била. Хората от клана със сигурност са искали да чуят обета му - така както Колъм със сигурност не е искал да го чуе. Такъв обет би значел да се зачисли като част от клана Макензи и следователно като кандидат за главатар. С отказа си бе рискувал публична смърт или побой - със съгласието си би рискувал същото, ала не пред хорските очи.

Той бе прозрял опасността и бе избрал мъдрия изход - да стои надалеч от церемонията. Но след проваления си опит за бягство отново го бях отвела право до ръба на пропастта, обаче той я беше прекосил със сигурна стъпка по много тясно въже.

Жо сюи прес, наистина.

Той кимна, досещайки се за какво си мисля.

- Да. Ако се бях врекъл онази вечер, сигурно нямаше да дочакам утрото.

Коленете ми се поразтрепериха от мисълта, както и от осъзнаването, че без да искам, съм го изложила на такъв риск. Ножът над леглото вече изглеждаше просто разумна предпазна мярка. Запитах се колко ли нощи в Леох е спал въоръжен, очаквайки смъртта.

- Винаги спя въоръжен, сасенак - рече той, макар да не бях продумала. - Освен в манастира, снощи бе първият път от много месеци, когато не прекарах нощта с кама в ръка.

Усмихна се, спомняйки си с какво в ръка я бе прекарал.

- Откъде, по дяволите, разбра за какво си мисля? - попитах, а той поклати глава снизходително.

- Никакъв шпионин няма да стане от теб, сасенак. Всичко се чете по лицето ти, ясно като бял ден. Погледна към камата ми и се изчерви. - Изгледа ме преценяващо, наклонил глава. -Снощи те помолих за честност, но не е било нужно. Не ти е в характера да лъжеш.

- Още по-добре, защото явно никак не ме бива - отбелязах недоволно. - Да смятам ли, че поне ти не ме мислиш за шпионин?

Той не отговори. Гледаше през рамото ми към хана, изопнат като тетива на лък. Сепнах се, но след това чух звуците, които бяха привлекли вниманието му. Тропот на копита и дрънчене на сбруи - по пътя към хана яздеше голяма група.

Джейми внимателно приклекна зад няколко храста, откъдето можеше да наблюдава пътя. Вдигнах краищата на роклята си и пропълзях до него.

Пътят рязко завиваше покрай една скалиста издатина, а след това лъкатушеше по-плавно към долчинката, където се намираше ханът. Ветрецът довяваше звуците от приближаващата група, но първият кон показа муцуната си едва след минута-две.

Бяха двайсет-трийсет мъже, повечето с кожени панталони и карирани наметки, но в най-различни цветове. Всички без изключение бяха добре въоръжени. Към всяко седло бе привързан поне по един мускет, но имаше и множество пистолети, ками и саби, както и каквито и други оръжия се побираха в едрите дисаги на четирите товарни коня в края на групичката. Шестима от мъжете водеха и още няколко коня, без товар и седла.

Въпреки вида си мъжете изглеждаха спокойни - говореха си и се смееха на малки групички, макар че от време на време някой надигаше глава и оглеждаше обстановката. Потиснах порива да се наведа, когато погледът на един от тях премина покрай скривалището ни - имах чувството, че не може да не му се мерне някое мое движение или отблясък от косата на Джейми.

Открих, че и на него му беше хрумнало - беше покрил с наметката си главата и раменете си, така че приглушените цветове за лов го сливаха с храсталака. Когато последните мъже от групичката се скриха в двора на хана, Джейми отметна плата и посочи към пътя, който водеше до хълма.

- Знаеш ли кои са те? - попитах го запъхтяна, докато го следвах през шубраците.

- О, да. - Джейми се катереше като планински козел, нито се задъхваше, нито показваше с нещо, че е изтощен. Забеляза затрудненията ми и ми протегна ръка.

- Стражата е - каза той и кимна към хана. - В безопасност сме, но реших, че е по-добре да сме малко по-далеч.

Бях чувала за прочутата Черна стража, неформалната полиция, пазеща реда в шотландските планини, бях чувала също, че има и други Стражи и всяка обхожда собствения си район, като събира „членски внос“, за да пази нечий добитък или собственост. Задлъжнелите клиенти можеха да се събудят някоя сутрин без добитък и никой не можеше да каже къде се е дянал -със сигурност не и Стражата. Ненадейно ме облада ирационален ужас.

- Нали не търсят теб?

Той се стресна и завъртя глава, сякаш очакваше да ги види да се катерят по хълма след него. Нямаше никого, а той ме погледна с облекчена усмивка и обхвана кръста ми с ръка, за да ми помогне.

- Не, съмнявам се. Десет паунда не си струват такава хайка. И ако знаеха, че съм в хана, нямаше да дойдат по този начин, цялата шумна тумба наведнъж. - Той тръсна решително глава. - Ако преследваха някого, щяха да изпратят хора да пазят задната врата и прозорците, преди да се изтърсят отпред. Вероятно просто спират да пийнат.

Продължихме да се изкачваме, дори след като пътечката съвсем се заличи сред прещипа и невена. Сега бяхме сред ниски хълмове - гранитни канари се издигаха по-високи от Джейми и ми напомняха неприятно за каменния кръг на Краиг на Дун.

Стигнахме до малко възвишение и от всичките хълмовете преливаха в спираща дъха шарка от скали и зеленина. На повечето места във високопланинските райони се чувствах обградена от дървета, скали и планини, но тук ни обливаха свежите пориви на вятъра и слънчеви лъчи, сякаш възхваляваха нестандартния ни брак.

Завладя ме замайващо чувство на свобода, далеч от Дугал и клаустрофобичната компания на толкова много мъже. Изкуших се да помоля Джейми да избягаме заедно, но здравомислието ми надделя. Нямахме нито пари, нито храна, с изключение на малкия обяд в кожената торба на врата на Джейми. Със сигурност щяха да ни погнат, ако до залез ни нямаше в хана. И макар Джейми очевидно да можеше да се катери по скали цял ден, без да се изпоти или задъха, аз нямах тази издръжливост. Той ме изведе до една скала и седна до мен, загледан доволно в хълмовете, докато аз успокоявах дишането си. Тук бяхме в безопасност.

Отново се сетих за Стражата и импулсивно поставих длан на рамото на Джейми.

- Ужасно се радвам, че не струваш много.

Той потърка нос, който започваше да червенее.

- Може да приема това по няколко начина, сасенак, но предвид обстоятелствата - рече той, - благодаря ти.

- Би трябвало аз да ти благодаря, задето се ожени за мен. Предпочитам да съм тук, отколкото във форт Уилям.

- Благодаря ви за комплимента, милейди - рече той и се поклони леко. - Аз също. И като стана дума - добави, - трябва и аз да ти благодаря, че се омъжи за мен.

- Е, ами... - Отново се изчервих.

- Не само за това, сасенак - каза той и усмивката се разля по лицето му. - Макар че и за него ти благодаря. Но ми се струва, че ми спаси живота, поне що се отнася до работата с

Макензи.

- Какво искаш да кажеш?

- Едно е да си наполовина Макензи - обясни той. - Да си наполовина Макензи с английска съпруга е друго. Няма шанс някаква повлекана сасенак да стане господарка на Леох, каквото и да мислят за мен останалите от клана. Затова Дугал избра мен за твой съпруг.

Той повдигна вежда, лъснала като червено злато на сутрешното слънце.

- Надявам се, че не би предпочела Рупърт.

- Не, не бих - натъртих аз.

Той се засмя и се изправи, отръсквайки борови иглички от поличката си.

- Е, майка ми каза, че един хубав ден ще си ме хареса някоя девойка. - Помогна ми да се изправя и продължи: - Казах й, че избора го прави мъжът.

- И какво ти отвърна?

- Завъртя очи и каза: „Ще разбереш, мило мое петле, ще разбереш“. - Засмя се. - И разбрах.

Вдигна поглед към лимоненожълтите слънчеви лъчи през боровите иглички.

- И наистина е хубав ден. Хайде, сасенак. Ще те заведа на риболов.

Продължихме нагоре по хълмовете. Джейми се насочи на север, през ивица земя, осеяна с камъни, след това през една пукнатина и накрая в малка долчинка със скални стени, обрасла с тучна зеленина и изпълнена с ромоленето на вода от ручея, в който се вливаха няколко поточета. Той се спускаше по каньона и се плискаше шумно в поредица поточета и вирчета под нас.

Мокрехме крака във водата и се движехме от сянка на слънце и обратно, ако ни станеше твърде топло. Говорехме за незначителни неща, като и двамата обръщахме внимание и най-малкото движение на другия, но спокойно чакахме да дойде по-продължителния поглед, по-значимото докосване.

Над един от тъмните, осеяни със слънчеви петънца вирове, Джейми ми показа как да гъделичкам пъстърва. Приклекнал, за да не се удари в ниските клони на дървото до нас, той направи няколко крачки патешката по ръба на скална издатина, разперил ръце за равновесие. На половината път се обърна внимателно и даде знак да го последвам.

Вече бях повдигнала краищата на полата си, за да ходя по-лесно по трудния терен, така че се справих относително добре. Изтегнахме се на хладната скала, допрели глави, и се взряхме във водата, а върбови клонки галеха гърбовете ни.

- Трябва ти само да подбереш място и да чакаш - каза той.

Потопи длан под повърхността, плавно и без да разплисква, и я отпусна на пясъчното дъно, до сянката, която хвърляше каменната издатина. Дългите пръсти се свиха леко, разкривени от водата, сякаш се поклащаха вълнообразно като листа на подводно растение. Ала по мускулите на предмишницата му личеше, че не движи ръката си. Бързотечната повърхност кривеше очертанията на ръката му - изглеждаше разместена, както когато го срещнах за пръв път, преди малко повече от месец - Божичко, само месец ли беше?

Познавахме се от месец и бяхме женени от ден. Събрани от кръвта и обетите си. И от приятелство. Когато настъпеше моментът да си вървя, се надявах да не го боли твърде много. Засега се чувствах добре и не изпитвах нужда да мисля за онзи момент - бяхме далеч от Краиг на Дун и нямахме шанс да избягаме от Дугал.

- Ето. - Гласът на Джейми бе почти беззвучно издихание. Беше ми казал, че пъстървите имат чувствителен слух.

От моя ъгъл пъстървата не бе повече от леко движение сред петната в пясъка. Намираше се в сянката на скалата и нямаше издайнически проблясъци на люспи. Петънца се движеха върху петънца, водата помръдваше съвсем леко от движението на тялото и хрилете на рибата. Малките рибки, събрали се да любопитстват край дланта на Джейми, се разбягаха.

Един от пръстите му се сви толкова бавно, че почти не долавях движението. Виждах само, че сменя позицията си спрямо останалите. Бавно се сви още един пръст. И след дълъг, дълъг миг - трети.

Едва дишах и имах чувството, че сърцето ми бумти по студената скала по-бързо от дишането на рибата. Джейми бавно отвори пръсти отново, един по един, и повтори хипнотичното движение. Пръст по пръст, плавно като вълничките по ръба на рибята перка.

Сякаш привлечена от забавения жест, пъстървата обърна нос към него, а устата и перките й се движеха ритмично, деликатно поръбени с розово, което ту се виждаше, ту не, като клапа на сърце.

Смучещата уста приближаваше ръката на Джейми. Тялото вече почти бе излязло от сянката и се носеше безтегловно във водата. Виждах едното око, което шаваше напред-назад.

След само още няколко сантиметра перките щяха да докоснат коварните пръсти. Усетих, че стискам скалата с две ръце и притискам буза в гранита, сякаш можех да се направя още по-невидима.

Последва буря от движение. Случи се толкова бързо, че не видях какво точно стана. Няколко шепи вода се плиснаха току до лицето ми, Джейми светкавично се завъртя на скалата над мен, а рибата прелетя и се пльосна на покрития с листа бряг.

Джейми се втурна през плитката част на едно вирче наблизо, за да вземе улова, преди зашеметената риба да успее да се върне във водата. Хвана я за опашката и майсторски я удари в скалата, след което се върна при мен, за да ми я покаже.

- Едричка е - рече гордо. Наистина, рибата беше дълга около четирийсет сантиметра. -Става за закуска. - Ухили ми се, мокър до бедрата, а косата му висеше над лицето. Ризата му беше подгизнала и по нея лепнеха мъртви листа. - Казах ти, че гладни няма да останем.

Опакова пъстървата в слой листа от репей и хладна кал. Изми пръсти в студените води на ручея и се покатери на скалата, като ми подаде пакета.

- Странен сватбен подарък, може би - каза и кимна към пъстървата, - но не без прецедент, както би казал старият Нед Гауън.

- Има прецеденти в това да подариш риба на съпругата си?

Той свали чорапите си и ги простря на скалата. Дългите пръсти на краката му зашаваха доволно.

- Стара любовна песен е, от островите. Искаш ли да чуеш?

- Да, разбира се. На английски, ако може.

- О, да. Хич не мога да пея, но ще ти кажа текста.

Той отмести няколко кичура, които влизаха в очите му, и изрецитира:

Като цяло, списъкът с флора и фауна от островите край Британския бе забележителен. Докато го слушах, имах време да се замисля колко странно е да седя на скала край шотландски вир и да слушам келтски любовни песни с голяма мъртва риба в скута си. И още по-странно - наистина се наслаждавах.

Когато приключи, изръкоплясках, като стисках рибата между коленете си.

- Много ми хареса! Особено частта с „дарове ще ти докарам много“. Звучи ентусиазиран.

Затворил очи срещу слънцето, Джейми се засмя.

- Мога да добавя ред и за себе си: „За теб във вирове ще скачам.“

Отново се засмяхме и после известно време помълчахме, припичайки се на топлото лятно слънце. Дишането на Джейми се беше успокоило. Не можех да не обърна внимание на бавно надигащите му се гърди и бавния пулс на врата му В основата на гърлото имаше малък триъгълен белег.

Усещах как отново се прокрадват свенливостта и въздържаността. Посегнах и стиснах здраво дланта му, надявайки се, че докосването ще възстанови непринудеността между нас. Той плъзна ръка към раменете ми и под ризата му ясно изпъкнаха контурите на тялото му Отдръпнах се, като уж посегнах към мушкатовия цвят в една цепнатина в скалата.

- Помага при главоболия - обясних и го втъкнах в косата си.

- Гнети те - рече той, като наклони глава и ме изгледа съсредоточено. - Не главоболие. Франк. Мислиш за него и докосването ми те притеснява, защото не можеш да държиш и двама ни в ума си. Така ли е?

- Много добре усещаш мислите ми - отвърнах изненадана. Той се усмихна, но не понечи да ме докосне пак.

- Не е толкова трудно, моме. Когато се женехме, знаех, че често ще мислиш за него, независимо дали искаш, или не.

Точно в този момент не мислех за него, но Джейми беше прав - не можех да го овладея.

- Много ли си приличаме с него? - попита ме той изведнъж.

- Не.

Всъщност трудно човек можеше да си представи повече разлики. Франк бе слабоват, тъмна коса и тъмни очи, а Джейми бе огромен, мускулест и светъл като следобеден слънчев лъч. Макар и двамата да бяха атлетични, Франк имаше вид на тенисист, а Джейми - на воин, с оформено и очукано от тежки физически премеждия тяло. Франк бе не повече от десет сантиметра по-висок от моите един шейсет и пет. А застанала пред Джейми, можех да опра нос във вдлъбнатинката в центъра на гръдния му кош, а той лесно можеше да подпре брадичка на темето ми.

Не че не се различаваха и по друго. Разликата във възрастта им беше около петнайсет години, например, което обясняваше изтънчената резервираност на Франк и безрезервната откритост на Джейми. Франк бе умел, сръчен и внимателен любовник. Джейми нито имаше опит, нито държеше да се преструва, че има, затова просто ми се отдаваше изцяло. И това колко дълбоко му откликвах бе нещо, което силно ме смущаваше.

Джейми наблюдаваше вътрешната ми борба със съчувствие.

- Е, изглежда имам две възможности - каза той. - Мога да те оставя да стоиш умислена или...

Той се приведе и нежно покри устните ми със своите. Бях целувала немалко мъже, особено през Войната, когато краткотрайните хлътвания и флиртове съпътстваха смъртта и несигурността. Джейми обаче беше различен. Изключителната му нежност не беше знак за плахост, а по-скоро обещание за сила, държана под контрол. Предизвикателство и провокация, още по-забележителна с това, че всъщност не предявяваше нищо. Казваше само „Твой съм. И ако ме искаш...“

Исках го и откликнах на целувката му, приех обещанието и предизвикателството, без да се замислям. След няколко дълги секунди той вдигна глава и ми се усмихна.

- Или може да те разсея от мислите ти - довърши той.

Притисна главата ми към рамото си и погали косата ми. Приглади къдриците около ушите ми.

- Не знам дали ще ти помогне - рече тихо, - но едно ще ти кажа: за мен е дар и чудо, че мога да ти доставя удоволствие... Да накарам тялото ти да отвърне. Не се бях замислял колко е хубаво това... преди.

Поех си дъх дълбоко, преди да отвърна.

- Да - казах. - Помага ми. Така мисля.

Отново помълчахме - сякаш продължи дълго. Накрая Джейми пристъпи назад и ме погледна с усмивка.

- Нали ти казах, че нямам нито пари, нито собственост, сасенак?

Кимнах, озадачена от въпроса.

- Трябваше да те предупредя, че най-вероятно ще спим на купища слама, ще пием бира от пирен и ще ядем овесена каша.

- Нямам нищо против.

Той кимна към една пролука в дърветата, без да сваля поглед от мен.

- Наоколо няма слама, но видях свежи папрати ей там. Ако искаш да започнем да свикваме?

Малко по-късно галех гърба му, мокър от усилие и сока на смачкани стъбла.

- Ако ми благодариш още веднъж, ще ти ударя шамар - казах.

В отговор получих леко похъркване. Една от папратите над главата му опираше в бузата му и любопитна мравка пролази по дланта му, която трепна.

Премахнах насекомото и се облегнах на лакът, като наблюдавах спящия до мен мъж. При затворени очи ясно се виждаше колко дълги и гъсти са миглите му Имаха обаче странен цвят - ръждивочервеникави по върховете и много светли в корените.

Устните му се бяха отпуснали. Макар още да бе леко извита по ъгълчетата, долната оформяше по-плътна дъга, едновременно чувствена и невинна.

- По дяволите - рекох си тихо.

Отдавна се борех с това. Дори преди безумния ни брак ми бе ясно, че той ме привлича. И преди се бе случвало, както навярно се случваше с всекиго. Ненадейна чувствителност към присъствието и вида на някой мъж - както и жена, предполагам. Поривът да го следя с поглед, да огранизирам „случайни“ срещи, да го наблюдавам, докато работи, фина чувствителност към малките детайли на тялото му - раменете под ризата, костиците на китките му, мекотата под челюстта му, където първа пониква брадата.

Хлътване. Беше обичайно сред сестри и лекари, сестри и пациенти и изобщо всяка група хора, събрани за по-дълго.

Някои действаха и често започваха кратки, интензивни афери. Ако имаха късмет, връзката догаряше за няколко месеца, без повече последствия. Ако ли не... е. Бременност, разводи, тук-таме някоя венерическа болест. Хлътването си беше опасно нещо.

Няколко пъти ми се беше случвало, но имах благоразумието да не правя нищо по въпроса. И както винаги, след известно време привличането отслабваше, мъжът губеше златния си ореол и заемаше обичайното място в живота ми, без вреда за мен, за него или за Франк.

А сега. Сега бях принудена да се въвлека. Един Бог знаеше какво щеше да излезе от това. Но връщане назад нямаше.

Той лежеше комфортно по корем. Слънцето хвърляше отблясъци по червената му грива и осветяваше мъничките косъмчета по гръбнака му, по червеникавозлатистия мъх по дупето и бедрата му и мекия гъсталак къдрици, който се подаваше измежду краката му

Седнах, за да се полюбувам на дългите му крака и гладките очертания на мускулите от хълбока до коляното, както и на тези от коляното до дългото, грациозно стъпало. Стъпалата му отдолу бяха гладки и розови, с леки мазоли от ходенето бос.

Пръстите почти ме боляха от желание да очертая с показалец челюстта му от малкото ухо до брадичката. Е, така или иначе се бе случило, помислих си, отдавна бе отминал моментът за въздържание. Нищо не можеше да влоши нещата. Пресегнах се и леко го докоснах.

Спеше много леко. Стреснах се, когато се изтърколи по-далеч от мен и се подпря на лакти, готов да скочи на крака. Видя ме и се успокои.

- Мадам, хващате ме неподготвен.

Успя много добре да се справи с придворния реверанс, като за човек, изтегнат сред папрати и облечен само с няколко слънчеви петна. Засмях се. Докато ме гледаше обаче, гола сред стъблата, собствената му усмивка се промени. Гласът му стана дрезгав.

- Всъщност, мадам, на вашата милост съм.

- Така ли било? - изрекох тихо.

Той не помръдна, когато отново се пресегнах и бавно прокарах ръка по бузата и врата му, през лъсналия ръб на рамото му и надолу Не помръдна, но затвори очи.

- Свети Боже милостиви - рече.

Рязко ахна.

- Не се тревожи - казах. - Не е задължително да е грубо.

- Слава Богу за малките утешения.

- Не мърдай.

Той впи пръсти в пръстта, но се подчини.

- Моля те - простена след известно време. Вдигнах глава. Очите му бяха отворени.

- Не - отвърнах. Наслаждавах се. Той отново затвори очи.

- Ще си платиш за това - каза след още няколко минути. Капка пот искреше върху правия му нос.

- Наистина ли? Какво ще ми направиш?

Сухожилията на предмишниците му изпъкнаха, когато се оттласна от земята. Заговори с усилие, сякаш през стиснати зъби.

- Не знам, но... кълна се в Христос и света Агнеса... ще... щ-ще измисля нещо! Божичко! Моля те!

- Добре - рекох и приключих.

Изписках, когато той рязко се претърколи върху мен и притисна ръцете ми в папратите.

- Сега е мой ред - каза със завидно удоволствие.

Върнахме се в хана по залез-слънце, като спряхме на върха на хълма, за да се уверим, че конете на Стражата вече не са завързани отвън.

Самият хан изглеждаше подканящо - през малките прозорци вече светеше, както и през пролуките между дъските на стените. Последните лъчи на слънцето също прииждаха иззад нас и всичко на хълма хвърляше по две сенки. С наближаването на нощта ветрецът подемаше и по тревата затанцуваха многобройните сенки на дървесните листа. Лесно можех да си представя как сред тях танцуват феи и след това с лека стъпка се сливат с дънерите.

- И Дугал още не се е върнал - отбелязах, докато слизахме. Големият му черен кон не беше в ливадката си край конюшнята. Липсваха и други животни, например това на Нед Гауън.

- Не, не би трябвало да се върне още ден-два. - Джейми ми подаде ръка и заедно слязохме по хълма, като внимавахме за множеството остри скали, подаващи се от тревата.

- А къде ще да е отишъл? - След въртележката на всичко напоследък не се бях сетила да се поинтересувам от отсъствието му или дори да го забележа.

Джейми ме прехвърли през оградката зад хана.

- Да си свърши работата с местните селяни. Има ден-два, преди да трябва да те отведе при форта. - Стисна ръката ми успокоително. - Капитан Рандал няма да е много доволен, когато Дугал му каже, че няма да те има, а Дугал предпочита да не се бави наоколо след това.

- Много разумно. Също така мило е от негова страна, че ни е оставил да се... поопознаем.

Джейми изсумтя.

- Не е мило. Това беше едно от условията, които му поставих, за да се оженя за теб. Казах, че ще се оженя, щом трябва, но проклет да съм, ако трябва да консумирам брака си под някой храст, а двайсет човека да ни гледат и да ни подвикват.

Зяпнах го.

- Едно от условията? А другите?

Беше твърде тъмно, за да видя ясно изражението му, но изглеждаше смутен.

- Само още две.

- Какви?

- Ами - неуверено изрита едно камъче, - исках да се оженя както трябва, в църква и със свещеник. Не само с договор. И последно - да ти намери хубава рокля. - Извърна поглед и продължи толкова тихо, че едва го чувах: - Знаех, че не искаш да се омъжваш. Исках да е... доколкото е възможно, приятно. Помислих си, че може да се чувстваш по-малко... е, исках да имаш хубава рокля, това е.

Отворих уста, за да продумам, но той закрачи към хана.

Хайде, сасенак - рече рязко. - Гладен съм.

Щяхме да получим храна на цената на не съвсем благодатна компания, оказа се. Посрещнаха ни грубовати възгласи на одобрение и бързо си намерихме места на масата, където беше сложена богата вечеря.

Вече малко по-подготвена, нямах толкова против грубите шеги и подмятания. Радвах се да се скрия сред множеството, да се отпусна в ъгъла и да оставя Джейми да се справя със закачките и мръснишките предположения какво сме правили цял ден.

- Спяхме - отвърна Джейми на един такъв въпрос. - Не можахме да мигнем цяла нощ. -Дивият смях, който последва, бе заглушен от още по-силен, когато той довери на човек до себе си: - Много хърка, да знаеш.

Изиграх ролята си, като го пернах зад ухото, той ме притисна към себе си и ме целуна здраво, а всички изръкопляскаха.

След вечерята имаше танци под акомпанимента на цигулката на съдържателя. Никога не ме е бивало като танцьор и когато съм нервна, често се спъвам в краката си. Нямах високи очаквания, особено с всичките тези фусти и неудобните обувки. Когато обаче свалих последните, установих, че никак не е трудно, но за сметка на това ми беше много приятно.

Понеже не се намираха много жени, с жената на съдържателя вдигнахме краищата на полите си и танцувахме безспирно някои от по-популярните по тези краища танци, докато накрая се подпрях зачервена и запъхтяна на пейката.

Мъжете обаче бяха абсолютно неуморни. Накрая всички се отдръпнаха до стената, запляскаха и завикаха, а Джейми ме хвана за ръцете и ме поведе през някаква дива мелодия на име „Северният петел“.

По предварителна уговорка приключихме на стълбите, а той обхвана кръста ми с ръка. Изнесе кратка реч на смесица от келтски и английски, която бе приета с още аплодисменти, особено когато извади от кожената си торба една кесийка, подхвърли я на съдържателя и го инструктира да сервира уиски, докато кесията не се изпразни. Разпознах я като неговия дял от печалбата след боя в Тунаиг. Сигурно бяха всичките му пари - реших, че ги е похарчил по най-добрия възможен начин.

Стигнахме до балкона, съпътствани от буря неделикатни пожелания, когато един по-силен глас повика Джейми.

Обърнах се и видях широкото лице на Рупърт, по-червено от обикновено през храсталака на черната брада. Хилеше ни се отдолу.

- Не става, Рупърт, моя е.

- Разхищение, момко - каза Рупърт и обърса лице с ръкава си. - Ще те свали за час. Младоците нямате издръжливост. - А на мен каза: - Ако искаш мъж, който не си губи времето в сън, моме, кажи ми. Междувременно...

Той подхвърли нещо и в краката ми издрънча тлъста кесийка.

- Сватбен подарък - подвикна той. - От Стражата на Шайми Богил.

- А? - Джейми се наведе, за да я вземе.

- Някои от нас не прекараха цял ден по треволяците, момко - скастри го той и завъртя мръснишки очи към мен. - Спечелихме ги с труд.

- О, сигурно - отвърна през смях Джейми. - На зарове или на карти?

- И на двете. - Насред черната брада цъфна широка усмивка. - Направо живи ги одрахме. Ошушкахме ги!

Джейми понечи да каже нещо, но Рупърт вдигна широка мазолеста длан.

- Не, момко, няма нужда да благодариш. Само се погрижи за нея и от мое име, а?

Пратих му въздушна целувка, а той се плесна по лицето и се упъти с олюляване към главното помещение, сякаш беше пиян - не беше.

Спокойствието на стаята бе приятно разнообразие от бурните емоции долу. Джейми още се подсмиваше под мустак, изтегнат на леглото.

Отпуснах корсета си, който неприятно ми стягаше, и седнах, за да въдворя ред сред разчорлените от танци къдрици.

- Имаш толкова красива коса - каза Джейми.

- Какво? Това? - Смутено вдигнах ръка. Косата ми, както винаги, можеше великодушно да се опише като „в пълен безпорядък“.

Той се засмя.

- Е, харесвам и другата - рече с умишлено сериозно изражение, - но да, за тази говорех.

- Но... толкова е къдрава. - Поизчервих се.

- Разбира се. - Той се изненада. - В замъка чух една от дъщерите на Дугал да казва на приятелка, че са й нужни три часа с горещите щипци, за да направи своята такава. Каза, че иска да ти издере очите, задето не ти се налага да си мърдаш пръста за това. - Седна и издърпа една от къдриците ми надолу, така че стигна до гърдите ми. - Сестра ми Джени също е къдрава, но не колкото теб.

- Косата на сестра ти червена ли е като твоята? - попитах, опитвайки се да си представя тайнствената Джени. Джейми като че ли често мислеше за нея.

Той поклати глава. Още си играеше с косата ми.

- Не. Черна е, като нощ Аз съм се метнал на майка ни, а тя - на баща ни. Брайън Дху го наричаха, Черния Брайън, заради косата и брадата.

- Чувала съм, че капитан Рандал се нарича Черния Джак.

Джейми се засмя невесело.

- О, да. Но това е заради цвета на душата му, не на косата. - Фиксира ме с поглед. - Нали не се страхуваш, моме? Не бива. - Ръцете му се отплетоха от косата ми и се отпуснаха собственически на раменете ми. - Наистина ще те защитавам. От него и от всекиго. До последната ми капка кръв, мо дюин.

- Какво? - попитах, смутена от искреността му. Не исках да съм отговорна за ничия пролята кръв, още по-малко пък неговата.

- Значи „кафявата ми“. - Той докосна един от кичурите ми до устните си и ме погледа така, че собствените ми капки кръв се подгониха бясно.

- Мо дюин - повтори тихо. - Отдавна искам да ти го кажа.

- Скучен цвят е кафявият, винаги съм си мислела така - рекох прагматично, опитвайки се да отложа малко развоя на събитията. Все имах чувството, че всичко се движи много по-бързо, отколкото ми се ще.

Джейми поклати глава усмихнат.

- Не, не бих казал това, сасенак. Никак не е скучен. - Повдигна косата ми с длани и я разстла. - Като водата на ручей е, когато минава над камъните. Тъмна по извивките и с малко сребро на повърхността, когато я улови слънцето.

Нервна и малко без дъх, аз се отдръпнах, за да взема гребена, който бях изпуснала на пода. Когато се изправих, Джейми ме гледаше.

- Казах ти, че няма да те моля да ми казваш неща, които не искаш, но си правя сам изводите. Колъм мислеше, че си английски шпионин, макар да не разбираше защо не знаеш келтски. Дугал мисли, че си може би френски шпионин и търсиш подкрепа за крал Джеймс. Но пък не разбира защо си дошла сама.

- Ами ти? - попитах го, докато дърпах една непокорна къдрица. - Какво мислиш?

Той наклони глава преценяващо.

- Би могла да си французойка, с този външен вид. Лицето ти е фино като на дама от рода Анжу. Но французойките често са бозави, а твоята кожа е като опал. - Той бавно прокара пръст по ключицата ми и усетих как кожата ми се стопля под докосването му.

Пръстът премина по лицето ми, от слепоочието до бузата, и приглади косата ми зад ухото. Останах неподвижна и се опитах да не помръдвам, когато започна да гали ухото ми с пръст.

- Златисти очи. Виждал съм такива, у един леопард. - Поклати глава. - Не, моме. Би могла да си французойка, но не си.

- Откъде знаеш?

- Разговарял съм доста с теб. А и те слушам. Дугал мисли, че си французойка, защото говориш езика добре - много добре.

- Благодаря - рекох саркастично. - А това, че говоря френски, значи, че не съм от Франция, така ли?

Той се усмихна и ме погали по врата.

- Ву парле тре биен - но не толкова добре, колкото мен. Прекарах година във Франция, след като си тръгнах от замъка, и още две в армията. Мога да позная, че френският не ти е майчин.

Той бавно поклати глава и продължи:

- Испанка? Може би, но защо? Испания няма интерес от Шотландия. Германка? Със сигурност не. - Той сви рамене. - Но която и да си, англичаните ще искат да узнаят. Не могат да си позволят неизвестни. Клановете са неспокойни, а принц Чарли чака да отплава от Франция. Начините да разберат обаче не са много нежни. Знам от опит.

- А откъде знаеш, че не съм английски шпионин? Дугал доскоро е смятал така.

- Възможно е, макар да говориш и английски малко странно. Но ако е така, защо ще предпочетеш да се омъжиш за мен, вместо да се върнеш при своите? Дугал и затова искаше да се оженим. За да провери дали ще избягаш, когато се стигне дотам.

- Не избягах. Какво доказва това?

Той се засмя и се отпусна на леглото с ръка над очите, за да ги предпази от светлината на лампата.

- Проклет да съм, ако знам, сасенак. Проклет да съм, ако знам. Не се сещам за нито едно смислено обяснение. Като нищо може да си някоя от Малкия народ - и ми хвърли поглед изпод мишницата си, - но не, вероятно не. Твърде си голяма.

- Не се ли боиш, че мога да те убия в съня ти, след като не знаеш коя точно съм?

Той не отговори, но свали ръка от очите си и усмивката му разцъфна. Очите му вероятно бяха от рода на баща му. Не хлътнали като на Макензи, а разположени под странен ъгъл, така че високите му скули ги караха да изглеждат почти скосени.

Без да си прави труд да повдига глава, той отвори ризата си, извади камата от калъфа и ми я подхвърли. Тя изтрополи на дъските в краката ми.

Отново покри лице с длан и отметна глава назад.

- Право нагоре, точно под гръдната кост - посъветва ме. - Бързо и чисто, макар че ще трябва да натиснеш. Ще ти е по-лесно да ми прережеш гърлото, но много цапа.

Наведох се, за да вдигна камата.

- Ако те убия, ще ти се пада - отбелязах. - Наглец.

- Сасенак?

- Да?

- Ще умра щастлив.

17. СРЕЩAМЕ ПРОСЯК

На следващата сутрин спахме доста до късно и слънцето вече грееше право отгоре, когато си тръгнахме от хана, този път на юг. Повечето коне ги нямаше, нямаше ги и хората от групичката ни. Попитах къде са отишли.

Джейми ми отвърна с усмивка:

- Не съм сигурен, но мога да предположа. Стражата е отишла натам вчера - и той посочи на запад, - значи Рупърт и останалите са тръгнали натам - и посочи на изток.

- Добитък - обясни, след като видя, че все още не разбирам. - Земевладелците и обработващите земята плащат на Стражата да пази добитъка им и да им го връща, ако някой го открадне. Но ако Стражата язди на запад към Лаг Крюим, всички стада на изток са безпомощни, поне за известно време. Натам са земите на Грант, а Рупърт е един най-добрите крадци на добитък, който съм виждал. Животните го следват навсякъде, без да кажат и гък. И понеже за него тук няма повече забавления, вероятно му се е приискало разнообразие.

Самият Джейми сякаш не го свърташе на едно място и вървеше бързо. През шубраците се виеше еленова пътека, така че напредвахме лесно и не изоставах. След известно време излязохме на открито и можехме да ходим рамо до рамо.

- Ами Хоръкс? - попитах внезапно. Когато го чух да споменава градчето Лаг Крюим, си спомних за английския дезертьор и вестите от него. - Трябва там да се срещнете, нали?

Той кимна.

- Да. Но сега не мога да отида. Натам са тръгнали и Стражата, и Рандал. Твърде е опасно.

- А не може ли някой да отиде вместо теб? Или на никого не вярваш достатъчно?

Той ми хвърли поглед и се усмихна.

- Е, на теб, например. Не ме уби снощи, та предполагам, че мога да ти вярвам. Но се боя, че не можеш да отидеш сама до Лаг Крюим. Ако е нужно, Мърто ще отиде вместо мен. Но може да организирам и друго. Ще видим.

- Вярваш на Мърто, така ли? - Не хранех много топли чувства към дребния мърляв мъж, понеже той бе причината за настоящото ми положение, след като ме отвлече. Но между него и Джейми очевидно имаше здраво приятелство.

- О, да. Мърто ме познава цял живот. Втори братовчед на баща ми, мисля. Неговият баща ми е...

- Искаш да кажеш, че е Фрейзър - прекъснах го бързо. - Помислих, че е един от Макензи. Беше с Дугал, когато те срещнах.

Джейми кимна.

- Да. Когато реших да се върна от Франция, му изпратих вест да се срещнем на брега. -Усмихна се кисело. - Не знаех мога ли да вярвам на Дугал, защото не знаех дали той не се е опитал да ме убие. А и не ми се нравеше идеята да се срещам с неколцина Макензи сам. Не исках да се въргалям по вълните, ако това са имали предвид за мен.

- Разбирам. Значи не само Дугал вярва в свидетели.

Той кимна.

- Да, много полезно нещо са те.

Оттатък бърдото се простираха разкривени скали, надупчени и разтрошени от отдавна изчезнали ледници. Дъждовната вода изпълваше по-дълбоките кухини, а полски цветя и бодили гъсто обграждаха тези езерца и се отразяваха в спокойните води.

Лишени от живот, тези езерца осейваха пейзажа и представляваха капани за невнимателните пътешественици, които лесно биха могли да пропаднат в тях и да прекарат ужасна нощ в бърдото. Седнахме до едно от езерцата, за да закусим хляб и сирене. Навъртаха се птици - лястовици се спускаха над водата, за да пият, а дъждосвирци ровичкаха из пръстта за насекоми.

Подхвърлих им няколко трохи. Един дъждосвирец ги изгледа подозрително, но докато решаваше дали да опита, бърза лястовица му ги измъкна изпод човката. Дъждосвирецът разроши пера и се върна към търсенето си.

Джейми привлече вниманието ми към друга птица, която писукаше и влачеше крилото си, явно счупено.

- Сигурно някъде наблизо има гнездо - казах.

- Ето там. - Трябваше да ми го посочи неколкократно, преди да го забележа. Плитка кухина на открито, а четирите яйца вътре така се сливаха с покритите с листа брегове на езерцето, че примигнах и отново ги загубих от поглед.

Джейми взе съчка и избута едно от яйцата. Превъзбудена, майката изтича почти пред него. Той се отпусна на пети, неподвижен, и остави птицата да се щура насам-натам и да врещи. След това я улови със светкавично движение, а тя застина като парализирана.

Зашепна й нещо на келтски, като галеше с показалец меките шарени пера. Птицата приклекна в ръката му и не помръдна повече - дори отраженията в кръглите й черни очи бяха замръзнали.

Той внимателно я постави на земята, но дъждосвирецът не помръдна, докато Джейми не продума още нещо, след което бавно размаха ръка зад него. Дъждосвирецът подскочи и се стрелна сред плевелите. Джейми го изпроводи с поглед и се прекръсти.

- Защо направи това? - попитах.

- Какво? - Той се сепна, сякаш беше забравил, че съм там.

- Прекръсти се, когато пусна птицата. Запитах се защо.

Той сви рамене, леко смутен.

- Ами... стара история е. За зова на дъждосвирците и защо търчат така при гнездата си. -Посочи към другия край на езерцето, където друг дъждосвирец правеше същото. Известно време наблюдава разсеяно птицата. - Дъждосвирците носят душите на млади майки, умрели при раждане. - Отново ме погледна срамежливо. - Според приказката пищят и тичат покрай гнездата си така, защото не могат да повярват, че малките са се излюпили. Вечно скърбят за изгубената си рожба или търсят изоставени деца.

Той приклекна до гнездото и побутна яйцето, така че да застане както преди. След това остана клекнал, крепейки съчката на бедрата си, и се загледа във водите на езерото.

- Навик е, предполагам - каза той. - Започнах още като малък, когато чух историята за пръв път. Дори тогава не вярвах, че имат души, разбира се, но исках да покажа уважение... -

Вдигна глава към мен и се усмихна. - Толкова често съм го правил, че вече не се усещам. В Шотландия има много дъждосвирци. - Надигна се и хвърли съчката. - Да продължаваме. Искам да ти покажа нещо на върха на онзи хълм. - Той хвана лакътя ми, за да ми помогне да се изкатерим от вдлъбнатината, и поехме нагоре.

Бях чула какво казва на дъждосвиреца. Макар да владеех само няколко келтски думи, вече бях чула старото приветствие достатъчно пъти, за да знам какво значи. „Върви с Бога, майко“.

Млада майка, умряла при раждане. Оставила дете след себе си. Докоснах ръката му и той ме погледна.

- На колко си бил?

Той се поусмихна.

- На осем. Поне ме откърми.

Не продума повече и продължихме нагоре. Сега бяхме сред ниски възвишения, обрасли с пирен. Малко след това пейзажът се промени драстично и от земята изникнаха гранитни грамади, обградени от смокини и лиственици. Стигнахме до превала на един хълм и оставихме зад гърба си дъждосвирците и езерата им.

Слънцето напичаше и след час през гъстата растителност - въпреки че Джейми проправяше пътя - вече бях готова за почивка.

Намерихме сенчесто местенце в основата на една от грамадите. Напомняше ми малко на мястото, където бях срещнала Мърто - и където се бяхме разделили с капитан Рандал. При все това беше приятно. Джейми каза, че сме сами - познавало се по птичата песен край нас. Ако някой приближи, щяла да спре, макар че сойките и чавките щели да надигнат още повече глас.

- Винаги се крий в гора, сасенак - посъветва ме той. - Ако самата ти не се движиш много, птиците ще те известят бързо, щом някой приближи.

Посочи една от пищящите сойки на дървото над нас, след което погледите ни се срещнаха. Вцепенихме се, на ръка разстояние един от друг, ала не се докосвахме и почти не смеехме да дишаме. След известно време на сойката й писна от нас и отлетя. Джейми пръв отмести поглед, с почти незабележимо потреперване, сякаш му бе студено.

През плесента под папратите се подаваха рошавите шапчици на бели гъби. Джейми откъсна една от тях и прокара пръст по ресните, докато търсеше следващите си думи. Когато говореше внимателно, шотландският му акцент беше почти недоловим.

- Не искам да... така де... не възнамерявам да... - Усмихна се и направи жест на безпомощност. - Не исках да те обидя, като намекна, че имаш много опит с мъжете, това е. Но щеше да е глупаво да се преструвам, че не знаеш много повече от мен. Исках да попитам, това... обичайно ли е? Това между нас, когато те докосна, когато... си с мен? Винаги ли е така между мъж и жена?

Въпреки че му беше трудно да го изрази, го разбирах прекрасно. Не отклоняваше поглед, докато чакаше да отговора. Исках да извърна глава, но не можех.

- Често има нещо подобно - започнах, но трябваше да спра и да се прокашлям. - Но не. Това не е... обичайно. Нямам представа защо, но не е. Различно е.

Той се поотпусна, сякаш бях потвърдила нещо, което го терзаеше.

- И аз така си помислих. Не съм спал с жена преди, но, хм, съм докосвал жени. Не беше същото. Искам да кажа, прегръщал съм и съм целувал жени и... е. - Той махна с ръка на това, което щеше да каже. - Беше много приятно. Сърцето ми започваше да бие бързо, не ми стигаше въздухът и така нататък. Но изобщо не беше както когато те взимам в ръцете си и те целувам.

Очите му ми се сториха с цвета на езера и небеса, сини и бездънни.

Той докосна долната ми устна почти недоловимо.

- Започва по същия начин, но само миг по-късно - тихо рече той, - сякаш съм прегърнал пламък. - Докосването му стана по-уверено. Очерта устните ми с пръст и погали бузата ми. -И искам само да се хвърля в него и да изгоря.

Исках да му кажа, че допирът му изгаря и моята кожа, и моите вени пълни с течен огън. Но бях отвъд думи. Затворих очи и почувствах как пръстите му се придвижват по бузата и слепоочието ми, по врата и ухото ми, и потреперих, щом свали ръце на кръста ми и ме придърпа по-близо.

Джейми сякаш имаше точна представа накъде отиваме. Спря в основата на огромна канара, висока около седем метра и осеяна с по-малки каменни издатини и пукнатини. В тях се бяха загнездили шипкови храсти и вратига, чиито жълти цветчета се люшкаха над камъка. Джейми ме хвана за ръката и кимна към скалата пред нас.

- Виждаш ли стъпките там, сасенак? Можеш ли да се справиш? - И наистина, в камъка имаше относително ясно маркирани изпъкналости, под ъгъл спрямо повърхността на скалата. Някои бяха направо стъпала, а други - не повече от места, където да се захване някой мъх. Не можех да кажа дали са естествени, или някой е свършил работа по тях, но ми се струваха възможни за преодоляване, дори с пола като моята и тесен корсет.

На няколко пъти се подхлъзнах и здравата се стреснах, но Джейми вървеше зад мен и ме крепеше, а понякога ме побутваше, така че успях да изкача канарата. Спрях и се огледах. Гледката бе величествена. На изток се издигаше тъмна планина, а далеч на юг възвишенията преливаха в огромна гола пустош. Върхът на скалата всъщност беше вдлъбнат. В средата му имаше черен от сажди кръг. Виждаха се и останки от изгорели съчки. Значи не само ние го бяхме посетили.

- Знаеш това място отпреди, така ли?

До мен Джейми се наслаждаваше на захласа ми. Сви скромно рамене.

- О, да. Познавам повечето места по тези краища. Ела, тук може да седнеш и да гледаш към онази част от пътя, която завива край хълма.

Виждаше се и ханът, голям колкото детско кубче за игра. Край пътя, под дърветата, бяха привързани няколко коня - от тази далечина не бяха нищо повече от черни и кафяви петънца.

По канарата не растяха дървета и слънцето пареше по гърба ми. Седяхме заедно и поклащахме крака през ръба, докато си споделяхме една от бутилките бира, които Джейми предвидливо бе задигнал от кладенеца в двора на хана.

Единствените растения край нас бяха тези, които можеха да се вкоренят в тесните пукнатини и нищожната почва. В подветрената страна на канарата, близо до дланта ми, растяха няколко маргаритки и посегнах към една от тях.

Нещо леко избръмча, маргаритката изхвърча от стъблото си и падна на коляното ми. Взрях се глуповато в нея, опитвайки се да разбера какво се случва. Джейми обаче ме изпревари в осъзнаването и се хвърли по корем на скалата.

- Залегни! - извика той. Сграбчи ме за лакътя и ме издърпа до себе си. Притисната към мъха, видях току над лицето си стрела, която още трептеше в една цепнатина.

Застинах. Страхувах се дори да се огледам и се долепих още по-плътно до камъка. До мен Джейми бе толкова неподвижен, че можеше и той да е от камък. Дори птиците и насекомите сякаш бяха спрели да се суетят и въздухът тегнеше в очакване. Изведнъж Джейми се разсмя.

Седна и внимателно изтръгна стрелата от скалата. Перата й бяха от опашката на кълвач, а на сантиметър над тях бе опасана от синя лента.

Джейми постави стрелата до себе си, събра длани пред устата си и направи изненадващо добра имитация на зелен кълвач. Зачака. След миг от горичката под нас се дочу същия зов и Джейми се усмихна широко.

- Твой приятел? - попитах. Той кимна, без да сваля съсредоточен поглед от тесния път към върха на канарата.

- Хю Мънро, освен ако някой не е започнал да копира стрелите му

Почакахме още, но на пътеката не се виждаше никой.

- А - възкликна тихо Джейми и се извъртя. Точно тогава зад нас се подаде глава.

На главата разцъфна усмивка като от тиква на Вси светии, кривозъба и весела. Мъжът сияеше от удоволствие, че е успял да ни изненада. Самата глава имаше формата на тиква, а впечатлението се подсилваше от оранжево-кафявата обветрена и загрубяла кожа не само на лицето, но и на плешивото теме. Малко тикви обаче можеха да се похвалят с толкова гъста брада и яркосини очи. Къси, месести пръсти се вкопчиха в ръба на камъка и тиквата се показа в пълния си блясък.

Тялото пасваше добре на главата - приличаше на таласъм. Раменете бяха много широки, но прегърбени и склонени, едното много по-високо от другото. Един от краката също изглеждаше по-къс, така че мъжът накуцваше и подскачаше.

Мънро бе покрит с няколко слоя дрипи и бледочервеникав плат се подаваше през цепнатините в безформената дреха най-отгоре, приличаше на женски комбинезон.

Не носеше кожена торба на колана си - който и бездруго не бе повече от похабено въже, от което с главата надолу висяха два малки козинести трупа. Вместо това имаше кесия, с изненадващо добро качество, предвид останалата част от външния му вид. От ремъка се поклащаха най-различни метални предмети: религиозни символи, военни награди, нещо, което приличаше на стари копчета от униформи, вехти монети, пробити по средата, както и три-четири малки патинирани метални правоъгълника със странни знаци по тях.

Когато създанието прескочи няколко близки камъка, Джейми се изправи и двамата се прегърнаха братски. Потупаха се по гърбовете по странния начин, по който се поздравяват мъжете.

- И как е домът на Мънро? - попита Джейми, пристъпи назад и огледа приятеля си.

Мънро приведе глава и изкряка странно, ухилен. Вдигна вежди и кимна към мен, като размаха ръце в странно елегантен питащ жест.

- Съпругата ми - рече Джейми и се поизчерви, странна смесица от стеснителност и гордост. - само от два дни сме женени.

Мънро се усмихна още по-широко, изпълни извънредно сложен и грациозен поклон, който включваше докосване на глава, сърце и устни, и го завърши в почти хоризонтално положение на земята в краката ми. След тази впечатляваща маневра скочи като акробат и отново тупна Джейми по гърба, за да го поздрави.

Последва изумителен балет от жестове с ръце от страна на Мънро, който сочеше към себе си, след това надолу към гората, към мен, отново към себе си - хореографията бе толкова сложна, че не можех да се ориентирам в последователността им, камо ли в смисъла. И преди съм виждала „говора“ на глухоням, но никога толкова майсторски изпълнен.

- Така ли било? - възкликна Джейми и на свой ред го плесна по гърба. Нищо чудно, че мъжете развиват висок праг на болката. Постоянно се млатят.

- И той е женен - обясни ми Джейми. - Преди шест месеца, за вдовица. Е, добре де, за дебела вдовица - поправи се в отговор на жеста на Мънро, - с шест деца, живее в село Дъблеърн.

- Колко хубаво - отвърнах любезно. - Е, поне няма да гладуват. - Посочих зайците на колана му.

Мънро веднага отвърза единия и ми го подаде с такова доброжелателство, че се почувствах длъжна да го приема с усмивка. Вътрешно се надявах да не ме полазят бълхи от животното.

- Сватбен подарък - каза Джейми. - И много навреме, Мънро. Трябва да ни позволиш да ти върнем услугата.

Джейми вдигна една бирена бутилка от мъха и му я подаде.

След като учтивостите приключиха, всички седнахме, за да си поделим последната бира. Джейми и Мънро разменяха новини и клюки без особени трудности, макар само единият да говореше.

Аз почти не участвах в разговора, защото не можех да следя знаците на Мънро, макар Джейми да се постара да ми превежда.

В един момент Джейми посочи с палец четвъртитите парчета олово по ремъка на Мънро.

- Официално ли е вече? - попита. - Или само когато дивечът е малко?

Мънро закима енергично.

- Какво е това? - попитах аз.

- Габерлунджита.

- Дума да няма. Извинявай, че попитах.

- Габерлунджито е разрешително за просия, сасенак - обясни Джейми. - Само в границите на съответната енория и само в деня, когато просенето е разрешено. Всяка енория си има собствен символ, така че просяците да не се възползват твърде много.

- Е, системата явно позволява гъвкавост - отбелязах, поглеждайки към четирите оловни парчета на Мънро.

- Мънро е специален случай. Турците го заловили в морето. Много години бил гребец в галера, а след това роб в Алжир. Там загубил езика си.

- Отрязали са го? - Леко ми призля.

Джейми не изглеждаше много повлиян от краткия си разказ, но явно с Мънро се познаваха от много години.

- О, да. И му счупили крака. И гръбнака, нали, Мънро? Не - поправи се след поредица жестове от Мънро, - гръбнакът бил случайност, скочил от стена в Александрия. Стъпалата му обаче са от турците.

Не исках да знам, но и Мънро, и Джейми умираха да ми кажат.

- Добре - примирих се. - Какво е станало със стъпалата му?

С нещо като гордост Мънро свали очуканите си дървени обувки и чорапите и ми показа широките си стъпала с дебела, груба кожа, по която лъскави белези се редуваха с ярки червени петна.

- Вряло олио - каза Джейми. - Така карат заловените християни да се похамеданчат.

- Изглежда много ефективен метод - отбелязах аз. - Затова ли няколко енории му дават правото да проси? За да го компенсират за изпитанията му в името на Христовата вяра?

- Точно така. - Джейми явно бе доволен, че бързо съм схванала ситуацията. Мънро изрази възхищението си с още един дълбок поклон, последван от много изразителна, ако и не особено деликатна върволица от жестове, които вероятно, наред с всичко останало, хвалеха и външния ми вид.

- Благодаря, друже. Да, много се гордея с нея. - Когато видя вдигнатите ми вежди, Джейми тактично обърна Мънро с гръб към мен, за да не виждам жестовете му - Сега, кажи ми какво става в селата?

Двамата се приближиха един до друг и продължиха странния си разговор още по-напрегнато. Понеже ролята на Джейми се изчерпваше най-вече със сумтене и заинтересувани възклицания, не разбрах за какво си говорят и се заех да разглеждам странните малки скални растения.

Преди да приключат и Мънро да се приготви за тръгване, бях събрала пълен джоб очанка и росен. С последен поклон към мен и потупване по гърба на Джейми той се затътри към ръба на скалата и се скри толкова бързо, колкото един от бракониерстваните му зайци би се скрил в дупката си.

- Имаш интригуващи приятели.

- О, да. Приятен човек е Хю. Миналата година го придружих на лов, заедно с още неколцина. Откакто е официален просяк е сам, но пък снове из енориите - знае всичко, което се случва между Адраг и Честхил.

- Включително и къде се намира Хоръкс?

Джейми кимна.

- Да. И ще му занесе вест, за да смени мястото на срещата.

- И така ще надхитриш Дугал - отбелязах. - Ако е възнамерявал да те изнудва с Хоръкс.

Той кимна и ъгълчето на устата му се изкриви в усмивка.

- Да, може да се каже.

Когато стигнахме хана, беше почти време за вечеря. Този път обаче големият черен кон на Дугал и тези на петимата останали бяха в двора и дъвчеха слама.

Дугал беше в хана и отмиваше прахта от пътя с горчива бира. Кимна ми и се завъртя, за да поздрави племенника си. Вместо да продума обаче, остана извърнат, почти в профил към Джейми, и го изгледа питащо.

- А, ето какво - каза накрая, с доволния тон на човек, който е решил сложна загадка. -

Досетих се на какво ми напомняш, момко.

Обърна се към мен и ми довери:

- Виждала ли си червен елен в края на размножителния период, моме? Горкото животно не може да яде и да спи няколко седмици, защото няма време покрай схватки с другите елени и работата върху кошутите. В края на периода са кожа и кости. Очите им - хлътнали в черепа, а единственото, което не трепери от изнемога, е...

Последното се изгуби в бурен смях, а Джейми ме отведе горе. Не слязохме за вечеря.

Много по-късно, почти заспала, усетих ръката му през кръста си и топлия му дъх по врата си.

- Спира ли някога? Това да те искам? - Дланта му намери гърдата ми. - Дори когато току-що сме го направили, те искам толкова много, че гърдите ме стягат и пръстите ме болят от желание да те докосна отново.

Той обхвана лицето ми с длани в тъмното и с палци погали веждите ми.

- Когато те държа в ръце и усетя как трепериш и чакаш да те обладая... Боже, искам да те задоволявам, докато извикаш отново и отново. И когато сме правили любов, имам чувството, че съм ти дал душата си.

Той се претърколи върху мен, разтвори краката ми и потрепна, когато влезе. Позасмя се.

- Да, и аз съм поожулен. Искаш ли да спра? - Обвих крака около хълбоците му в отговор и го придърпах по-близо.

- Искаш ли да спреш? - попитах го.

- Не. Не мога.

Засмяхме се и се заклатушкахме, докато устните и пръстите ни докосваха телата ни в тъмното.

- Разбирам защо за Църквата това е тайнство - замечтано промълви Джейми.

- Това ли? - Сепнах се. - Защо?

- Е, поне е свещено. Чувствам се като самия Бог, когато съм в теб.

Засмях се толкова силно, че той почти излезе. Спря и ме стисна за раменете, за да спра да се треса.

- Какво е толкова смешно?

- Странно ми е да си представя как Бог прави това.

Джейми продължи:

- Е, ако Бог е направил човека по Свой образ и подобие, би трябвало да има и член. -Разсмя се и изгуби ритъма си. - Макар че не ми приличаш много на Света Дева Мария, сасенак.

- Защо?

- Ако няма да ми позволиш да го извися, ще трябва да изтърпиш низката ми природа. Ще съм звяр. - Той ме ухапа по врата. - Кон ли да съм, мечка или куче?

- Таралеж.

- Таралеж? И как точно правят любов таралежите? - попита той.

Не, помислих си. Няма. Няма. Но го направих.

- Много внимателно - отвърнах през хилеж. Сега щях да разбера колко точно е стар вицът.

Джейми се сви на кълбо, хриптейки от смях. Накрая се изтърколи на пода и се изправи на колене. Затърси кутията с кремък на масата. Той припламна като червен въглен сред мрака на стаята, когато фитилът прихвана и разцъфна светлина.

Отпусна се в края на леглото и ми се ухили, докато аз още се превивах от кикот на възглавницата. Той потърка лице с опакото на дланта си и доби уж сурово изражение.

- Добре, жено. Виждам, че е дошло времето да упражня властта си на съпруг.

- О, така ли?

- Да. - Той се спусна напред, сграбчи бедрата ми и ги разтвори. Изписках и се опитах да се примъкна нагоре по леглото, по-далеч от него.

- Не, не го прави!

- Защо не? - Той ме гледаше измежду краката ми. Стискаше здраво бедрата ми, за да не опитам отново да ги затворя. - Кажи ми, сасенак. Защо не искаш? - Потърка брадичка във вътрешната част на бедрото ми, а двудневната му брада драскаше нежната кожа. - Бъди честна. Защо не?

Одраска и другото бедро, а аз заритах и зашавах бясно, за да се измъкна.

Извърнах лице във възглавницата, хладна под пламналата ми буза.

- Е, не знам - измърморих, - не мисля, че... е, боя се, че не... не знам дали е удобно...

Гласът ми заглъхна смутено. Между краката ми Джейми се размърда, надигна се. Постави ръце около хълбоците ми, подпря буза на бедрото ми и се смя, докато бузите му се насълзиха.

- Исусе Христе, сасенак - успя да смотолеви, - не знаеш ли какво е първото нещо, което се прави, когато опознаваш нов кон?

- Не - отвърнах, напълно объркана.

Той вдигна ръка и ми показа опакото на дланта си.

- Потъркваш си ръката в носа на животното, за да може да те помирише и да свикне с теб, така че да не се плаши. - Надигна се на лакти и ме изгледа над корема и гърдите ми. - Това трябваше да сториш и с мен, сасенак. Трябваше още от самото начало да натъркаш лицето ми между краката си. Тогава нямаше да съм толкова плашлив.

- Плашлив!

Той сниши лице и нарочно го потърка напред и назад, като пръхтеше и се преструваше на кон. Извих се и го изритах в ребрата, но без резултат. Накрая притисна бедрата ми едно към друго, после към леглото и вдигна глава.

- Сега стой мирна.

Чувствах се на показ, накърнена, безпомощна - и сякаш щях да се разпадна. Дъхът на Джейми по кожата ми бе ту хладен, ту топъл.

- Моля те - промълвих, макар да не знаех дали имам предвид „моля те, спри“, или „моля те, продължавай“. Нямаше значение - той не възнамеряваше да спира.

Съзнанието ми се разглоби на отделни усещания: грубия лен на възглавницата и избродираните по нея релефни цветя; мирисът на горящото в лампата масло, смесен с по-слабия аромат на печено говеждо и бира и още по-слабия аромат на полуувехналите в чашата цветя; хладната дъска на стената до левия ми крак, здравите ръце на хълбоците ми. Усещанията се завихриха и сляха зад клепачите ми в слънце, което се разрасна, смали и накрая експлодира безшумно, като ме остави в топъл, пулсиращ мрак.

Смътно и отдалеч дочух проскърцване - Джейми присядаше.

- Е, така е по-добре - чу се глас, който се задъхваше между думите. - Трябват си малко усилия, за да те подчини човек.

Леглото проскърца отново, когато той премести тежестта си, и усетих как отново разтваря краката ми.

- Не си толкова отпусната, колкото изглеждаш, надявам се? - Гласът се приближаваше. Извих гръб с нечленоразделен звук, когато изключително чувствителната тъкан бе разделена с подновена сила.

- Исусе - изрекох.

В ухото ми някой се позасмя.

- Казах само, че се чувствам като Бог, сасенак - промълви той. - Не съм казал, че съм. По-късно, когато на светлината на изгряващото слънце лампата слабееше, се надигнах от унеса си и чух Джейми да казва:

- Спира ли някога, Клеър? Желанието?

Облегнах се на рамото му

- Не знам, Джейми. Наистина не знам.

18. НАПАДАТЕЛИ СРЕД СКАЛИТЕ

Какво каза капитан Рандал? - попитах.

С Дугал от едната страна и Джейми от другата, пътят едва стигаше за трите коня в редичка. От време на време някой трябваше да забавя или да забързва, за да не се оплете в растителността, която заплашваше да превземе пътечката.

Дугал хвърли поглед към мен, после напред, за да изведе коня си покрай голяма скала. По лицето му бавно се изписа злорада усмивка.

- Не беше особено доволен - започна той. - Макар че не знам дали да ти казвам точните му думи. Навярно и вашата търпимост към лошия език си има граници, госпожо Фрейзър.

Пропуснах край ушите си язвителния тон на последното му обръщение, както и скритата в него обида, но Джейми изпъна гръб.

- Надявам, че няма да предприеме нищо, за да промени положението? - попитах. Въпреки уверенията на Джейми, ми се привиждаха драгуни в кървавочервени мундири, които ни връхлитат от храстите, избиват шотландците и ме отвличат, за да ме разпита Рандал в бърлогата си. Също така със страх подозирах, че техниките на разпит на капитана са, да го кажем, изобретателни.

- Не би трябвало - отвърна нехайно Дугал. - Има повече грижи от измъкнала се жена, без значение колко е хубава. - Той повдигна вежда и ми се поклони леко, сякаш комплиментът бе извинение. - А и има достатъчно здравомислие, за да не гневи Колъм, като отвлече племенницата му - довърши.

Племенница. По гръбнака ми пробяга тръпка въпреки топлото време. Племенница на главатаря на Макензи. А и племенница на бойния главатар на Макензи, който яздеше така спокойно до мен. От другата страна на фамилията бях свързана с лорд Ловат, главатар на Фрейзър, с абата на влиятелен френски манастир и кой знае колцина още от бащиния клан на Джейми. Навярно Джон Рандал наистина не би посмял да ме гони. Каквато и да беше идеята на цялата абсурдна организация на нещата.

Скришом хвърлих поглед към Джейми, който яздеше пред нас, изпънал гръб като фиданка на елша, а косата му светеше като шлем от полиран метал.

Дугал последва погледа ми.

- Можеше да е и по-зле, нали? - каза и повдигна вежда иронично.

Две нощи след това бяхме направили бивак на едно голо поле, до няколко странни каменни издатини, изронени и оформени от глетчери. Бяхме пътували дълго и бяхме яли по седлата, така че всички нямаха търпение да спрем, за да си сготвим вечеря. По-рано бях опитала да предложа помощта си в готвенето, но мълчаливият мъж, който се занимаваше с това, ми отказа.

По-рано сутринта един от мъжете беше убил сърна и вечеряхме вкусен дивеч с ряпа, лук и каквото друго се намираше сред растителността край нас. Натъпкани и доволни, се отпуснахме край огъня, заслушани в истории и песни. Изненадах се, когато разбрах, че дребният Мърто, който рядко си отваряше устата, притежава прекрасен чист тенор. Трудно го убедихме да запее, но резултатът си струваше. Примъкнах се към Джейми, за да намеря удобно място за сядане на гранита. Бяхме направили бивака на ръба на камениста издатина, където широк къс червеникав гранит ни даваше възможност да накладем огън, а скалите отзад ни помагаха да скрием конете. Когато попитах защо не спим на по-удобната трева на открито, Нед Гауън ми каза, че наближаваме южната граница на земите на Макензи - което значи близо до териториите и Грант и Чизълм - и добави, като се взираше в залеза:

- Съгледвачите на Дугал казват, че няма следа от никого наоколо, но не се знае. По-добре така, отколкото да съжаляваме.

Когато Мърто спря да пее, Рупърт заразказва истории. Липсваше му майсторството на Гуилин, но пък знаеше безброй истории за феи, призраци, таннасг - злите духове, - както и за други обитатели на планините, например водните коне. Тези създания, доколкото разбрах, живеели в почти всички водни басейни, особено по бродовете, макар много от тях да се криели в езерните дълбини.

- Има едно място в източния край на Лох Гарв - каза той и завъртя очи, за да се увери, че всички го слушат, - което никога не замръзва. Водата винаги е черна, дори когато всичко друго е сковано в лед, защото там е коминът на водния кон.

Водният кон на Лох Гарв, като мнозина от вида си, откраднал млада девойка, дошла да си напълни стомните. Отнесъл я в дълбините на езерото, за да му бъде съпруга. Горко на всекиго, мъж или жена, който попадне на красив кон край водата и реши да го яхне, защото след това няма да може да слезе. Конят ще пристъпи във водата, ще се превърне в риба и ще се гмурне в дълбините, а клетият ездач ще е обречен.

- Под водата водният кон има само зъби на риба - каза Рупърт и зашава с длан като риба -и се храни с охлюви, водорасли и други студени, влажни неща. Кръвта му е студена като мястото, където живее, и не му трябва огън, но огънят на една човешка жена е нещо друго.

Той ми смигна и ме изгледа мръснишки за всеобщо веселие. Продължи:

- Жената на водния кон мръзнела и гладувала в новия си дом под вълните, не се влюбила до уши в начина си на живот и охлюви и водорасли за вечеря. И понеже водният кон бил добряк, отишъл до брега на езерото, при един човек, когото знаели като строител. Идва мъжът при реката и вижда прекрасния златист кон със сребърна юзда, цял грейнал на слънцето -разбира се, не устоял и се качил. Водният кон го повлякъл във водата, към студения си дом. И казал на строителя, че ако иска да е свободен, трябва да построи хубаво огнище и комин, за да може жена му да си грее ръцете и да си пържи рибата.

Подпирах глава на рамото на Джейми, унасях се приятно и очаквах с нетърпение да стане време за лягане, дори върху одеяло, постлано върху камъка. Ненадейно тялото му се напрегна. Постави длан на врата ми, предупреждавайки ме да не мърдам. Огледах бивака, но не забелязах нищо - въпреки това напрежението се носеше от човек на човек като по въздуха.

Рупърт хвърли бърз поглед към Дугал, но продължи с историята си:

- И строителят нямал избор, та сторил, каквото му наредили. Водният кон спазил обещанието си и върнал мъжа на брега до дома му А съпругата на водния кон вече имала къде да се сгрее и била щастлива и сита с пържена риба. А водата никога не замръзва в източния край на Лох Гарв, защото топлината от комина на водния кон топи леда.

Рупърт седеше на скала, извърнат леко към мен. Докато говореше, се наведе, уж за да се почеше по крака. Сграбчи ножа от земята и го прехвърли в скута си, където го скри в гънките на поличката си.

Примъкнах се по-близо и придърпах главата на Джейми към себе си, наглед любвеобилно.

- Какво има? - попитах.

Той стисна леко ухото ми със зъби и прошепна:

- Конете са неспокойни. Наблизо има някого.

Един от мъжете се изправи и отиде до ръба на скалата, за да се облекчи. Когато се върна, седна на друго място, до един от отговорниците по добитъка. Друг мъж се взря в казана и си взе още едно парче дивеч. Из целия бивак започна недоловимо за външен човек движение, докато Рупърт говореше.

Разбрах, че мъжете се придвижват към оръжията си. Всички спяха с камите си, но обикновено оставяха мечовете, пистолетите и кръглите кожени щитове на малки купчинки по краищата на лагера. Пистолетите на Джейми бяха на земята, заедно с меча му, само на метър-два от него.

Отблясъците от огъня играеха по инкрустираното острие. Макар пистолетите му с нищо да не се отличаваха от тези на останалите, едноръчният му меч и двуръчният клеймор бяха специални. Беше ми ги показал по време на една от спирките ни, обръщайки любящо остриетата в ръце.

Клейморът бе внимателно увит в плат - стърчеше само огромната му Т-образна дръжка, внимателно обработена с шкурка за по-добър захват. Бях опитала да го вдигна и почти го изпуснах. Джейми ми каза, че тежи шест-седем килограма.

Клейморът бе мрачен и смъртоносен на вид, но едноръчният меч бе изящен и красив. Беше два пъти по лек от по-големия меч и по острието му от синкава стомана се извиваха ислямски знаци, чак до куполовидния ефес, емайлиран в синьо и червено. Бях виждала Джейми да го използва в тренировки, първо с дясната ръка срещу един от пазачите, след това с лявата срещу Дугал. Беше великолепна гледка, бърз и уверен, с грация, която само изглеждаше по-впечатляваща заради размерите му Устата ми пресъхна, когато се замислих как би изглеждало това в истинска битка.

Той се наклони към мен и ме целуна нежно под брадичката, като се възползва да обърне леко главата ми към една от каменните грамади.

- Скоро, струва ми се - промълви и ме целуна старателно. - Виждаш ли малкия отвор в скалата? - Виждах го, по-малък от метър, оформен от две големи парчета камък, подпрени едно на друго.

Обхвана лицето ми с ръка и зарови нос във врата ми.

- Когато ти кажа, скрий се там и не излизай. Носиш ли камата?

Бе настоял да взема камата, която ми подхвърли онази вечер в хана, въпреки възраженията ми. Нямах нито умението, нито желанието да я използвам. Но Дугал бе прав - Джейми беше много упорит.

Затова камата бе в един от дълбоките джобове на роклята ми. След като един ден търпях дискомфорта от тежестта й на бедрото си, вече не й обръщах почти никакво внимание. Той прокара ръка по крака ми, за да провери дали оръжието още е там.

Вдигна глава като котка, надушила нещо във вятъра. Хвърли поглед към Мърто, а след това надолу към мен. Дребният мъж не даде никакъв знак в отговор, но се изправи и се протегна старателно. Когато седна, беше с два метра по-близо.

Зад нас един от конете изцвили неспокойно. Сякаш по сигнал, онези наизскачаха с крясъци по скалите. Не бяха нито англичани, както се боях, нито бандити. Шотландци, крещящи като зли духове. Грант или може би Кембъл.

Запълзях към скалите. Ударих си главата и си ожулих коленете, но успях да се наместя в малката кухина. Сърцето ми блъскаше. Затършувах бясно за камата, като почти се намушках, докато я извадя. Нямах представа какво да правя с нея, но се чувствах по-добре, като я стисках в ръце. В дръжката бе инкрустиран малък полускъпоценен камък и издатината ми даваше някакво спокойствие - поне държах оръжието от правилния край.

Битката бе толкова хаотична, че отначало нямах представа какво се случва. Малкото открито пространство гъмжеше от крещящи мъже, които се блъскаха, търкаляха се и търчаха напред-назад. За щастие убежището ми бе в края на главната схватка, така че засега бях в безопасност. Огледах се и зърнах дребна, приклекнала наблизо фигура, скрита в сенките до моята скала. Стиснах камата по-здраво, но почти веднага осъзнах, че е Мърто.

Значи затова Джейми беше погледнал към него. Мърто трябваше да ме пази. Не виждах самия Джейми никъде. По-голямата част от битката се случваше при скалите и в сенките около каруците.

Разбира се, това като нищо можеше да е целта на нападението - каруците и конете. Нападателите бяха добре организирани, въоръжени и охранени. Ако бяха Грант, може би търсеха плячка или отмъщение за откраднатите преди няколко дни от Рупърт говеда. Когато Дугал разбра за това, бе леко раздразнен - не заради набега на Рупърт, а защото според него добитъкът щеше да ни забави. За щастие беше успял да се отърве от тях почти веднага, на малък пазар в едно от селата.

Скоро стана ясно, че нападателите не ги е грижа толкова за хората в групата ни, колкото за конете и каруците. Един-двама успяха. Присвих се, когато неоседлан кон прескочи огъня и изчезна в мрака, докато връз него се друсаше мъж, вкопчен в гривата му

Още двама-трима избягаха пеша, стиснали торби със зърно и погнати от вбесени мъже Макензи, които псуваха на келтски. Ако се съдеше по звуците, набегът приключваше. След това голяма група се оказа близо до огъня и битката отново се разрази.

Струваше ми се сериозна - бляскаха остриета, а мъжете повече сумтяха и хриптяха, отколкото викаха. Накрая успях да се ориентирам. Джейми и Дугал се биеха гръб в гръб в самия център на тълпата. И двамата държаха мечовете си с лявата ръка, а камите - с дясната, и ги използваха щедро.

Бяха обградени от четирима или петима - сред сенките не можех да съм сигурна, - с къси мечове, макар един да носеше на колана си голям едноръчен меч, а на коланите на поне още двама се поклащаха пистолети.

Явно искаха Дугал или Джейми, или и двамата. За предпочитане живи. Сигурно за откуп. Затова използваха малки мечове, за да ги ранят, а не да ги убият.

Дугал и Джейми нямаха такива скрупули и действаха с мрачна ефикасност. Разположени така, всеки можеше да покрива слабата страна на другия. Но докато гледах как Дугал върти камата с дясната си ръка, реших, че „слаба страна“ не е много добро описание.

Целият този сумтящ, псуващ и олюляващ се безпорядък от хора се приближаваше. Притиснах се колкото можех по-назад, но пролуката бе дълбока едва половин метър. С крайчеца на окото си долових движение. Мърто бе решил да се включи по-активно.

Почти не можех да откъсна ужасен поглед от Джейми, но забелязах как дребният мъж бавно извади пистолета си. Провери внимателно стрелковия механизъм, обърса оръжието в ръкава си, подпря го на предмишницата си и зачака.

И чакаше. Треперех от страх за Джейми, който беше зарязал финеса в името на яростните удари, като отбиваше атаките на двамината срещу себе си само с гола ярост. Защо, по дяволите, Мърто не стреляше? Умът ми работеше трескаво. И разбрах. И Джейми, и Дугал пречеха на изстрела. Спомних си, че пистолетите като този на Мърто не бяха особено точни.

Предположението ми се потвърди в следващата минута, когато неочаквана атака на един от мъжете улучи Дугал в китката. Острието поряза цялата му предмишница и той падна на коляно. Джейми отдръпна меча си и направи две бързи крачки назад, по-близо до чичо си. Така стоеше с гръб към скалата, а Дугал бе приклекнал настрани и острието на Джейми можеше да го закриля. Нападателите пък оформяха стена между тях и нас, на лесен прицел за Мърто.

Отблизо трясъкът на пистолета ми се стори ужасно силен. Нападателите се стреснаха, особено улученият. Той остана неподвижен за миг, тръсна глава, сякаш объркан, и много бавно седна. После се отпусна назад и се претърколи по лекия наклон, право в гаснещите въглени на огъня.

Джейми се възползва от момента, за да избие меча от ръката на един от другите. Дугал отново скочи на крака и Джейми се отмести встрани, за да му даде пространство. Един от бойците се отказа от схватката и се втурна да вади ранения си другар от жаравата. Но и така оставаха трима, а Дугал беше ранен. Кръвта му капеше черна по скалата, докато стискаше меча си.

Вече бяха достатъчно близо, за да отличавам изражението на Джейми, спокойно, съсредоточено, погълнато от тържеството на схватката. Ненадейно Дугал му извика нещо. Джейми откъсна поглед от лицето на противника си за част от секундата и го стрелна надолу Вдигна го, точно навреме, за да не го прониже другият, приведе се встрани и заби меча си.

Мъжът насреща му се взря изненадан в меча, щръкнал от крака му. Докосна острието озадачен, хвана го и го издърпа.

Излезе лесно, раната навярно не беше дълбока. Онзи още изглеждаше объркан и вдигна глава, като че ли да попита защо.

Нададе уплашен вой, пусна меча си и избяга, куцукайки. Стреснати, другите двама също погледнаха към Джейми, обърнаха се и побягнаха. А Джейми ги гонеше като прииждаща лавина. Беше успял да измъкне клеймора от плата и го размахваше в чудовищна дъга. С него бе и Мърто, който крещеше на келтски и размахваше меча и презаредения пистолет.

След това нещата приключиха бързо. Малко по-късно групичката на Макензи се събра, за да оцени щетите.

Не бяха големи - два откраднати коня и три торби зърно. Отговорниците по животните и стоката спяха при товара и бяха предотвратили допълнително плячкосване, а пазачите се бяха справили с конекрадците. Най-голямата загуба сякаш бе един от мъжете.

Отначало помислих, че е бил ранен или убит, но останалите претърсиха района и не успяха да го открият.

- Отвлечен - мрачно рече Дугал. - Мътните го взели, откупът ще ми струва месечен приход.

- Можеше и по-зле да е - отвърна Джейми, докато бършеше лице в ръкава си. - Помисли какво щеше да се случи, ако бяха взели теб!

- А ако бяха взели теб, момко, щях да им кажа да си те задържат и можеше да си смениш името на Грант - отвърна Дугал, но всеобщото настроение вече се бе поразведрило.

Извадих кутийката с медицински принадлежности и подредих ранените по ред на спешност. С радост установих само леки поражения. Раната на ръката на Дугал бе най-тежка.

Нед Гауън цял грееше от жизненост, все още толкова опиянен от вълнението на схватката, че почти не обръщаше внимание на зъба, избит от зле насочен удар с дръжката на кама. Беше запазил обаче достатъчно присъствие на духа да го закрепи под езика си.

- За всеки случай, знаеш - обясни, като го изплю в дланта си. Коренът не бе счупен и празното място още кървеше леко, затова рискувах и притиснах зъба обратно. Дребният мъж пребледня, но не издаде звук. Изплакна уста с уиски, за да дезинфекцира мястото и предвидливо преглътна.

Незабавно бях привързала раната на Дугал и когато я открих, установих, че кръвта на практика е спряла. Разрезът бе чист, ала дълбок. Жълтеникаво ръбче мазнина се подаваше от края на зейналата рана, която достигаше поне на три сантиметра навътре в мускула. Не бяха разкъсани големи кръвоносни съдове, но се налагаше шев.

Единственото нещо, подобно на игла, се оказа здраво тънко шило, с което отговорниците по добитъка поправяха хамути. Изгледах го със съмнение, но Дугал просто протегна ръка и извърна поглед.

- По принцип не ми пречи кръвта - обясни той, - но не ми се нрави да гледам своята.

Докато работех, той седеше на скалата и стискаше зъби толкова здраво, че мускулите на челюстта му подскачаха. Нощта хладнееше, но от високото му чело струеше пот. В един момент учтиво ме помоли да спра за миг, обърна се и спретнато повърна зад скалата. После продължих.

За щастие един ханджия беше изплатил рентата си за това тримесечие с буре уиски и сега то ни дойде доста добре. Дезинфекцирах с него някои от отворените рани, после оставих пациентите си да се самолекуват както сметнат за добре. След като приключих, приех предложената ми чаша. Пресуших я с удоволствие и доволно се отпуснах на одеялото си. Луната захождаше, а аз треперех, наполовина от случилото се и наполовина от студ. Усещането бе прекрасно - Джейми да легне и да ме прегърне до голямото си топло тяло.

- Дали ще се върнат? - попитах, но той поклати глава.

- Не, бяха Малкълм Грант и двете му момчета. Улучих по-голямото в крака. Досега са се прибрали и спят - отвърна той. Погали ме по косата и ми каза нежно: - Страхотна работа свърши тази вечер, моме. Гордея се с теб.

Претърколих се и го прегърнах през врата.

- Не толкова, колкото аз се гордея с теб. Беше невероятен, Джейми. Никога не съм виждала нищо подобно.

То изсумтя пренебрежително, но знаех, че е доволен от комплимента.

- Само някакъв си набег, сасенак. Правя тези неща от четиринайсетгодишен. Това са само закачки, знаеш. По-различно е, когато този срещу теб наистина иска да те убие.

- Закачки - повторих слабо. - Да, големи закачки.

Той ме пристегна в прегръдката си, а една от галещите му ръце се промъкна надолу и започна да повдига полата ми. Явно вълнението от битката се превръщаше в друг вид вълнение.

- Джейми! Не тук! - възкликнах и се отдръпнах.

- Уморена ли си, сасенак? - попита ме загрижено. - Не се тревожи. Няма да трае дълго.

Вече действаше и с двете си ръце.

- Не! - отвърнах, усещайки остро присъствието на двайсетимата само на метри край нас. -Не съм уморена, просто...

Ахнах, когато ръката му намери пътя между краката ми.

- Боже - прошепна той. - Влажно е като водорасло.

- Джейми! До нас спят двайсет души!

- Няма да спят още дълго, ако все така говориш.

Той се претърколи върху мен и ме притисна върху скалата. Коляното му се намърда между бедрата ми и започна леко да се движи напред-назад. Краката ми отмаляха. Двайсет и седем години благоприличие не можеха да се мерят с няколкостотин хиляди години инстинкт. Макар умът ми да се противеше да бъда обладана върху скала до неколцина спящи войници, тялото ми очевидно се смяташе за плячка и с нетърпение искаше да приключи формалностите по капитулацията. Той ме целуна, дълго и дълбоко, а езикът му шареше неспокойно в устата ми.

- Джейми - пъшках. Той вдигна поличката си и притисна дланта ми към себе си.

- Исусе, мамка му - рекох впечатлена. Благоприличието ми загуби поредната битка.

- Боят винаги много ме възбужда. Искаш ме, нали? - попита той и се отдръпна, за да види реакцията ми. Изглеждаше безсмислено да го лъжа, предвид всички доказателства. Бе твърд като железен прът върху бедрото ми.

- Ами... да... но...

Той ме стисна за раменете.

- Тихо, сасенак - рече властно. - Няма да отнеме дълго.

Не отне. Свърших още след първия мощен тласък - дълги, разтърсващи спазми. Впих пръсти в гърба му и останах така, захапала плата на ризата му, за да сподавя стенанията си. След по-малко от десетина тласъка усетих как се свиват тестисите му, а след това и собствения му топъл прилив. Бавно се отпусна настрани и се изтегна разтреперан.

Кръвта още биеше в ушите ми, ехо на отслабващите пулсации между краката ми. Дланта на Джейми бе върху гърдите ми, отпусната и тежка. Завъртях глава към смътния силует на часовоя, който се подпираше на скала оттатък огъня. Тактично ни бе обърнал гръб. С лек шок установих, че не съм смутена. Зачудих се сънено дали ще ме е срам на сутринта, а след това рязко спрях да се чудя.

На сутринта всички се държаха както винаги, макар и да се движеха малко сковано от битката и от спането на скалите. Мъжете бяха жизнерадостни, дори ранените.

Настроението се подобри допълнително, когато Дугал ни уведоми, че ще пътуваме едва до малкия лес, който виждахме от ръба на скалната платформа. Там щяхме да напоим конете и да ги пуснем да пасат. Щяхме и да си починем. Зачудих се дали промяната в плана ще има ефект върху срещата на Джейми с тайнствения Хоръкс, но той ми изглеждаше необезпокоен за момента.

Над нас висяха облаци, но още не валеше и бе топло. Когато устроихме новия бивак, се погрижихме за конете и проверих наново ранените. Всички бяха свободни да спят по тревата, да ловуват дивеч, да ловят риба или просто да се разтъпчат след няколкодневната почти непрестанна езда.

Седях под дървото и разговарях с Джейми и Нед Гауън, когато един от пазачите дойде и подхвърли нещо в скута на Джейми. Беше камата ми.

- Твоя ли е, момко? - попита. - Намерих я сред скалите сутринта.

- Сигурно съм я изпуснала насред вълнението - рекох. - И по-добре. Нямам представа какво да правя с нея. По-скоро ще намушкам себе си, отколкото някого другиго.

Нед изгледа строго Джейми над очилата си.

- Дал си й нож и не си я научил как да си служи с него?

- Нямаше време, при онези обстоятелства - отвърна отбранително Джейми. - Но Нед е прав, сасенак. Трябва да се научиш да боравиш с оръжия. Не се знае какво може да се случи на пътя, както разбра снощи.

И така, той ме завлече насред поляната и започнаха уроците. Неколцина от останалите се заинтригуваха и когато видяха какво прави, се включиха със съвети. За нула време се сдобих с десетина учители, които се караха по въпроси на техниката. След доста продължителни приятелски спорове се съгласиха, че Рупърт навярно е най-добър с камата, затова той се зае с урока.

Намери относително равно място без скали и шишарки, където да ми демонстрира изкуството на боя с кама.

- Виж, моме - каза той. Крепеше камата на средния си пръст, на няколко сантиметра под ефеса. - Това е равновесната точка, там ще го държиш, за да ти пасва удобно в ръката.

Опитах със собствената си кама. Когато успях да я хвана както трябва, Рупърт ми показа разликата между удар отгоре и удар отдолу.

- Обикновено ти трябва ударът отдолу Отгоре ти върши работа само ако се спускаш върху някого с голяма засилка.

Изгледа ме преценяващо и поклати глава.

- Не, висока си за жена, но дори да стигаш до врата на противника, нямаш силата да го намушкаш, освен ако не седи. По-добре използвай удара отдолу нагоре.

Той вдигна ризата си и показа косматия си търбух, вече лъснал от пот.

- Ето тук - рече и посочи в средата, точно под гръдната кост, - тук трябва да се целиш, ако ще го убиваш лице в лице. Право нагоре и навътре, колкото сила имаш. Ще улучиш сърцето и ще го убиеш за минута-две. Проблемът е да не улучиш гръдната кост - по-дълга е, отколкото мислиш, и ако ножът ти заседне там, няма да си наранила жертвата, но ще останеш без оръжие и ще си му в ръчичките. Мърто! Гърбът ти е мършав, ела да покажа на момата как се мушка в гръб.

Той завъртя неохотния Мърто с гръб и вдигна мърлявата му риза, изпод която се показаха изпъкналият гръбнак и ребра. Ръгна го с пръст под долното дясно ребро и Мърто възкликна от изненада.

- Ето го мястото. Може и отляво, и отдясно. Заради ребрата е много трудно да улучиш нещо важно, когато се целиш в гърба. Ако можеш да го пронижеш между ребрата, добре, но това е по-трудно, отколкото си представяш. Но тук, под най-долното ребро, го намушкваш право в бъбрека. После насочи нагоре и ще го отсечеш като дърво.

След това Рупърт ме накара да се упражнявам върху него. Когато се умори, мъжете се заизреждаха да са ми „жертви“, като очевидно намираха опитите ми за смехотворни. Услужливо лягаха на тревата или обръщаха гръб, за да ги нападна от засада, или ми се нахвърляха отзад, или се преструваха, че ме душат, за да се опитам да ги намушкам в корема.

Наблюдателите ме окуражаваха с ентусиазирани възгласи, а Рупърт ми нареди строго да не се отдръпвам в последния момент.

- Мушкай, сякаш наистина искаш да убиеш, моме - каза той. - Ако е наистина, не може да се отдръпнеш в последния момент. А ако някой от тези мърльовци не успее да ти избяга навреме, така му се пада.

Отначало се боях и бях много несръчна, но Рупърт беше много добър учител, извънредно търпелив и умело ми демонстрираше движенията, отново и отново. Въртеше похотливо очи, когато минаваше отзад и поставяше ръце около кръста ми, но се държеше професионално, когато ме хващаше за китката и ми показваше как да поразя врага в очите.

Дугал седеше под едно дърво, пазеше си ранената ръка и правеше язвителни коментари. Само че именно той предложи чучелото.

- Дайте й някъде да забива камата - рече, когато започнах да усвоявам движенията. -Първия път човек може да се стресне.

- Така е - съгласи се Джейми. - Почини си, сасенак, а аз ще скалъпя нещо.

Отиде при една от каруците с двама пазачи и започнаха да жестикулират, докато вадеха неща от нея. Останала без дъх, аз се строполих до Дугал под дървото.

Той кимна усмихнат. Подобно на повечето мъже, не си правеше труда да се бръсне на пътя и гъста тъмнокафява брада обграждаше устата му и караше плътната му долна устна да се отличава още повече.

- Как е? - попита той, като нямаше предвид уменията ми с камата.

- Добре - отвърнах предпазливо, като и аз нямах предвид ножове. Дугал стрелна поглед към Джейми, зает с нещо край каруците.

- Бракът добре му се отразява на младежа - отбеляза той.

- Здравословно му се отразява, предвид обстоятелствата - съгласих се със студен тон. Устните му се извиха в усмивка.

- И на теб, моме. Добре е за всички, оказва се.

- Особено за теб и брат ти. И като го споменахме, какво точно мислиш, че ще си помисли, когато разбере?

Усмивката се разтегли.

- Колъм? Е, мисля, че ще се радва да приветства такава племенница в семейството.

Чучелото беше готово и се върнах към тренировката. Оказа се голяма торба вълна,

приблизително колкото мъжки торс, с увита около него и пристегната с въже обработена бича кожа. Първо беше завързана за едно дърво, след това ми я подхвърляха и я

претъркулваха край мен.

Джейми обаче не беше споменал, че са сложили няколко плоски парчета дърво между вълната и кожата - за да симулират кости, както ми обясни след това.

Първите удари не бяха особено забележителни, макар че ми трябваха няколко, за да пробия бичата кожа. Беше по-здрава, отколкото изглеждаше. Такава била и кожата на корема на мъж, осведомиха ме. На следващия опит опитах удар отгоре надолу и улучих дървено парче.

За миг си помислих, че ръката ми е паднала. Шокът от удара се разнесе чак до рамото ми и камата падна от изтръпналите ми пръсти. Не усещах нищо под лакътя си, но започваше слабо трептене, което вещаеше, че безчувствеността няма да е задълго.

- Исусе Ш. Рузвелт Христе - рекох. Стисках лакътя си и слушах внезапно обзелото мъжете веселие. Накрая Джейми обхвана рамото ми и с масаж му възвърна малко жизненост, като притискаше сухожилието зад лакътя ми и вдлъбнатината в основата на китката ми.

- Добре - процедих пред зъби, като плахо стисках и отпусках юмрук. - Какво става, когато улучиш кост и изгубиш ножа си? Има ли си стандартна процедура за такъв случай?

- О, да - каза Рупърт с широка усмивка. - Вадиш пистолета с другата ръка и гръмваш копелдака.

Последва още бурен смях, който пренебрегнах.

- Добре - отвърнах, доколкото можах спокойно. Направих жест към пистолета на левия хълбок на Джейми. - Ще ми покажеш ли тогава как да зареждам и да стрелям?

- Не, няма. - Тонът му беше непоколебим.

Наежих се.

- Защо не?

- Защото си жена, сасенак.

Лицето ми се наля с кръв.

- Така ли било? - отвърнах саркастично. - Нима мислиш, че жените не са достатъчно умни, за да схванат как работи?

Той ме изгледа безизразно, а устата му се поприсви, докато мислеше какво да ми отвърне.

- Като нищо мога да те оставя да опиташ - каза накрая. - Ще ти се пада.

Рупърт изцъка нетърпеливо с език.

- Не бъди идиот, Джейми. Колкото до теб, моме - и се обърна към мен, - не е защото жените са глупави, макар че някои определено са. Просто са по-малки.

- А? - Изгледах го глуповато. Джейми изсумтя и извади пистолета. Отблизо изглеждаше огромен - почти четирийсет сантиметра посребрено огнестрелно оръжие, от дръжката до дулото.

- Виж - каза той и ми го показа. - Хващаш тук, подпираш го на предмишницата си и се прицелваш оттук. И когато натиснеш спусъка, рита като муле. По-висок съм от теб с трийсет сантиметра, по-тежък съм с трийсет килограма и знам какво правя. Ожулва ме, когато го използвам - теб ще те събори, ако преди това не ти разбие лицето.

Завъртя пистолета и го върна на мястото му.

- Бих ти позволил да опиташ - рече той и вдигна вежда, - но те предпочитам с всичките ти зъби. Имаш хубава усмивка, сасенак, дори да не си винаги лесна.

Смирена от тези думи, приех без възражения преценката на мъжете, че дори по-лекият къс меч бе твърде тежък за мен. Малката сгиан дху, камата, която се държеше в чорапа, им се стори приемлива и ми дадоха една такава, закривена и остра като скалпел, от десетсантиметрово черно желязо, с къса дръжка. Упражнявах се да я вадя от скришното й място, докато мъжете наблюдаваха критично - накрая можех да дръпна полата си нагоре, да сграбча ножа и да застана правилно приведена, а камата бе готова за удар отдолу нагоре към гърлото на врага.

Накрая ме приеха за начинаещ боец с нож и ми позволиха да седна за вечеря сред поздравления - с едно изключение. Мърто клатеше глава неубеден.

- Единственото добро оръжие за жената е отровата.

- Може би - отвърна Дугал, - но не е най-добрият избор лице в лице.

19. ВОДНИЯТ КОН

Следващата нощ лагерувахме на бреговете над Лох Нес. Странно се чувствах отново на това място - тъй малко се бе променило. Или по-скоро - толкова малко щеше да се промени занапред. Листвениците и елшите се бяха раззеленили още повече, но защото бе средата на лятото, а не късна пролет. Цветята вече не бяха бледорозовите и бели глог и теменужки, а по-яркото златистожълто на прещипа и зановеца. Небето бе по-тъмно синьо, но повърхността на езерото си бе същата - синьо-черно, което улавяше отраженията от бреговете и ги обрисуваше като картина в приглушени цветове под опушено стъкло.

Далеч напред се виждаха дори няколко лодки. Когато едно от тях обаче се приближи, видях, че е върбова лодка с опъната по рамката й обработена кожа, а не тънък дървен съд, с какъвто бях свикнала.

И тук се усещаше същата остра миризма, която властваше над всяко езеро - смесица от зеленина, жива и гниеща, прясна вода, мъртви риби, топла кал. И най-вече в цялото място се спотайваше странност. И мъжете, и конете сякаш я усещаха и атмосферата в лагера бе по-кротка.

Намерих удобно място за постелята ни с Джейми и се упътих към езерото, за да измия лицето и ръцете си преди вечеря.

Брегът рязко се спускаше и накрая се превръщаше в купчина скали, които оформяха нещо като дига. Тук долу бе много спокойно и бивакът нито се виждаше, нито се чуваше. Седнах под едно дърво, за да се насладя на няколко мига покой. След бързия ми брак с Джейми вече не ме следяха постоянно.

Мързеливо късах цветове от един нисък клон и ги пусках да плават в езерото, когато забелязах, че вълничките по скалите се усилват, сякаш подгонени от прииждащ вятър.

На около три метра от мен над повърхността се подаде огромна сплескана глава. Водата се оттичаше от отвесната перка, която следваше извивките на гъвкавия врат. Водата се вълнуваше на много метри зад подалата се глава и тук-там зървах движение на огромна форма под повърхността. Главата не помръдваше.

Аз също не помръдвах. Но не бях уплашена. Чувствах странна близост с това създание, което бе по-далеч от времето си дори от мен. Имаше очи, стари като еоценови морета, помръкнали в дълбините на убежището му Но близостта бе смесена с нереалност. Кожата бе гладка, тъмносиня, с ярка ивица зелено, блеснала под челюстта. Странните очи без зеници бяха кехлибар. Толкова беше красиво.

И толкова по-различно от по-малкото копие с цвят на тиня, което помнех от диорамата на петия етаж на Британския музей. Ала формата не можеше да се сбърка. Цветовете на живите създания бледнеят след последния дъх, а меката кожа и гъвкави мускули изгниват за седмици. Ала костите остават, вярно ехо на формата, за да засвидетелстват, макар и половинчато, отминалото величие.

Клапите на ноздрите ненадейно се отвориха и дъхът му стряскащо изсъска - последва миг на застинало движение и създанието отново потъна, като остави след себе си само пенести води.

Когато се появи, се бях изправила. И явно несъзнателно съм се придвижила напред, за да го видя по-отблизо, тъй че сега стоях на едно от парчетата скала, щръкнало напред във водата, и наблюдавах успокояващите се вълни, докато се разстилаха обратно в езерото.

Постоях така няколко мига.

- Сбогом - рекох на празните води. Тръснах глава и се обърнах към брега.

На върха на склона стоеше мъж. Първо се стреснах, но после разпознах един от говедарите в групата ни. Казваше се Питър и стискаше празна кофа за вода. Беше по-блед от маргаритките в краката си, а в брадата му попиваше пот. Беше ококорил очи като ужасон кон, а ръката му трепереше толкова силно, че кофата се удряше в крака му.

- Всичко е наред - казах и го приближих. - Отиде си.

Вместо това да го успокои, той сякаш се уплаши още повече. Изпусна кофата, падна на колене пред мен и се прекръсти.

- Има-ма-майте милост - изпелтечи той. За мой голям смут, той се просна по очи и стисна краищата на полата ми.

- Не ставай глупав - сопнах му се рязко. - Стани.

Побутнах го с крак, но той само се разтрепери отново и остана притиснат към земята като смачкана плесен.

- Стани - повторих. - Глупак, онова беше само... - Направих пауза. Нямаше да ми помогне да му кажа латинското му название. - Просто малко чудовище - рекох накрая, сграбчих го за ръката и го издърпах на крака. Трябваше да напълня кофата вместо него, защото той (не съвсем неоправдано) не искаше и да припарва до водата. Последва ме отдалеч до лагера, а след това веднага се зае с мулетата, като от време на време поглеждаше нервно през рамо.

Понеже той не споменаваше създанието пред другиго, реших и аз да си трая. Дугал, Джейми и Нед бяха образовани, но останалите бяха най-вече неуки планинари от отдалечените долчинки и чукари на земите на Макензи. Бяха смели и дръзки воини, но и суеверни не по-малко от примитивните племена в Африка или Близкия изток.

Затова вечерях мълчаливо и си легнах, като през цялото време усещах върху себе си погледа на Питър.

20. ИЗОСТАВЕНИ ДОЛЧИНКИ

Два дни след нападението отново свърнахме на север. Наближавахме срещата с Хоръкс и от време на време Джейми изглеждаше разсеян - навярно обмисляше колко може да са важни новините на английския дезертьор.

Не бях видяла Хю Мънро отново, но веднъж се събудих в тъмното и установих, че Джейми го няма до мен. Опитах се да го дочакам, ала заспах, когато луната достигна превала си. На сутринта той спеше до мен, а на одеялото ми имаше пакет от тънка хартия, привързана с перо от опашката на кълвач, чийто остър край бе пробил хартията. Разгърнах я внимателно и открих голямо парче кехлибар. Едната му страна бе полирана и се виждаше фината форма на водно конче, застинало във вечен полет.

Пригладих опаковката. По мръснобялата повърхност бе изписано нещо с изненадващо елегантен почерк.

- Какво пише? - попитах Джейми, докато се взирах в странните букви и знаци. - Мисля, че е на келтски.

Той се надигна на лакът.

- Не, не е келтски. На латински е. Мънро е бил учител, преди да го отвлекат турците. Това е от Катул.

...дами басиамиле, диенде центум, деинмиле алтера, деин секунда центум...

Ушите му почервеняха леко, докато превеждаше.

...и нека любовните целувки да пърхат на устните ни и да разкажат истории за още хиляди, стотици, и стотици хиляди...

- Е, това е малко по-специално от обичайната бисквитка с късметче - отбелязах развеселена.

- Какво? - изненадано попита Джейми.

- Нищо - рекох бързо. - Мънро намери ли ти Хоръкс?

- О, да. Разбрахме се. Ще се срещнем на едно местенце в хълмовете, което познавам добре, на два-три километра от Лаг Крюим. След четири дни, ако междувременно не се обърка нещо.

Споменаването на обърквания ме изнервяше.

- Мислиш ли, че е безопасно? Имам предвид, вярваш ли на Хоръкс?

Той седна, търкайки очи, и запримигва.

- На английски дезертьор? За Бога, не. Предполагам, че най-лесно ще му е да ме предаде на Рандал, само че и той не може да отиде при англичаните. Бесят дезертьорите. Не, не му вярвам. Затова дойдох с Дугал, вместо да го потърся сам. Ако онзи е намислил нещо, поне ще съм с компания.

- О... - Не бях сигурна дали присъствието на Дугал трябва да е успокояващо, предвид отношенията на Джейми с двамата му чичовци.

- Е, щом така смяташ - рекох неуверено. - Предполагам, че Дугал няма да се възползва, за да те застреля.

- Той си ме застреля - весело отвърна Джейми, докато си закопчаваше ризата. - Ти самата превърза раната.

Пуснах гребена, с който се решех.

- Дугал! Мислех, че англичаните са те простреляли!

- Е, те стреляха по мен - поправи ме той. - И не би трябвало да казвам, че ме е застрелял Дугал. Всъщност вероятно е бил Рупърт - той е най-точният стрелец сред хората на Дугал. Докато бягахме от англичаните, осъзнах, че сме почти на границата с Фрейзър, и реших да рискувам. Пришпорих коня си вляво, край Дугал и останалите. Имаше много стрелба тогава, но мен ме улучи изстрел отзад. Зад мен бяха Дугал, Рупърт и Мърто. Всички англичани бяха отпред - когато паднах от коня, се претърколих надолу по хълма и почти им паднах в ръцете.

Наведе се над кофата с вода, която бях донесла, и наплиска лицето си. Тръсна глава, за да проясни поглед, и запримигва ухилен срещу мен, а по гъстите му вежди и мигли висяха капчици вода.

- И когато се стигна дотам, Дугал започна яростна схватка, за да си ме върне. Лежах на земята и не можех да сторя нищо, а той стоеше над мен, с едната ръка ме дърпаше за колана, а с другата се биеше с драгун, който беше решил, че знае как да ме избави от мъките ми. Дугал го уби и ме качи на собствения си кон. - Джейми поклати глава. - Тогава всичко ми беше като в мъгла. Мислех си само колко му е трудно на животното да изкатери хълма с двеста килограма на гърба си.

Отпуснах се назад, леко зашеметена.

- Но... ако е искал, Дугал е можел да те убие още там.

Джейми отново поклати глава и извади бръснача, взет назаем от Дугал. Помръдна леко кофата, така че повърхността да отразява по-добре, и изриви лице в типичната при бръснене гримаса, докато ми говореше.

- Не, не пред мъжете. А и Дугал и Колъм не ме искаха мъртъв на всяка цена, особено Дугал.

- Но... - Главата ми започна да се мае, както винаги когато станеше въпрос за плетеницата на шотландския родов живот.

Джейми мърмореше с половин уста, като издаваше брадичка, за да достигне под челюстта си.

- Заради Лалиброх - обясни, като опипваше лицето си със свободната ръка. - Освен че земята е богата, имението е точно в началото на планинския проход, разбираш. Единственият читав проход към планинска Шотландия в радиус от петнайсет километра. Ако започне ново въстание, това ще е важна територия. А ако бях умрял, преди да се оженя, щеше да се върне във владение на Фрейзър. - Той се ухили и поглади врат. - Интересен проблем съм за братята Макензи. От една страна, ако застраша главатарските претенции на младия Хамиш, ме искат мъртъв. От друга, ако не ги застраша, искат мен - и собствеността ми, - на своя страна, ако се стигне до война, а не на страната на Фрейзър. Затова са склонни да ми помогнат с Хоръкс. Не мога да съм много полезен с Лалиброх, ако се водя престъпник, макар земята да ми принадлежи.

Навих одеялата и поклатих глава, озадачена от многопластовите - и много опасни -обстоятелства, сред които така нехайно живееше Джейми. Осени ме, че вече не само той е замесен в това. Вдигнах поглед.

- Каза, че ако беше умрял, земята е шяла да се върне при Фрейзър - рекох. - Но сега си женен. И кой...

- Точно така. - Той ми кимна с крива усмивка. Сутрешното слънце палеше косъмчетата му, злато и мед. - Ако сега ме убият, сасенак, Лалиброх е твой.

Когато мъглата се вдигна, сутринта се оказа прекрасна и слънчева. Птичките се суетяха в шубраците и както никога в последните дни, този отрязък от пътя бе широк, а копитата тупкаха меко в прахта.

Когато превалихме малък хълм, Джейми застана до мен на коня си и кимна вдясно.

- Виждаш ли онзи малък лес там долу?

- Да. - Беше малък и скърпен от борове, дъбове и трепетлики, на известно разстояние встрани от пътя.

- Под дърветата има изворче и гладка трева. Много хубаво място.

Изгледах го питащо.

- Не е ли рано за обяд?

- Не точно това имах предвид. - Джейми, както установих няколко дни по-рано, не умееше да смига с едно око. Вместо това и сега примигна бавно и старателно, като голям риж бухал.

- И какво точно имаш предвид? - попитах. Подозрителният ми поглед срещна синя детска невинност.

- Ами чудех се как ще изглеждаш.. на тревата... под дърветата... край водата... с вдигнати поли.

- Хм... - отвърнах аз.

- Ще кажа на Дугал, че отиваме за вода. - Той пришпори коня напред и след малко се върна с бутилките за вода на останалите ездачи. Докато яздехме надолу по хълма, Рупърт извика нещо на келтски, но не чух какво точно.

Стигнах до долчинката първа. Слязох и се отпуснах на тревата, като затворих очи срещу слънцето. След миг Джейми дръпна поводите на коня си до мен и също слезе. Плесна го и го отпрати да пасе с моя, после се смъкна на колене в тревата. Посегнах и го придърпах.

Денят беше топъл и ухаеше на трева и цветя. От самия Джейми се носеше рязка сладост, като от току-що откъснат стрък трева.

- Ще трябва да сме бързи - рекох. - Ще се запитат защо се бавим толкова.

- Няма да се питат - каза той, докато ме разкопчаваше с отработена лекота. - Знаят.

- Какво имаш предвид?

- Не чу ли Рупърт, докато се отдалечавахме?

- Чух го, но не го разбрах. - Келтският ми вече бе достатъчно добър, за да разбирам по-обикновените думи, но далеч не дотам, та да мога да водя разговор.

- Хубаво. Не беше за ушите ти. - Освободил гърдите ми, той зарови лице в тях. Смучеше ги и ги хапеше леко, докато вече не можех повече и се плъзнах под него, като вдигнах полите си. След онази първична случка на скалата се чувствах много неловко и ме бе срам да се любим близо до лагера, но гората бе твърде гъста и не беше безопасно да се отдалечаваме. И двамата чувствахме лекото, приятно напрежение на въздържанието и сега, достатъчно отдалечени от любопитни очи и уши, се срещнахме със сила, от която устните и пръстите ми затрептяха от прилива на кръв.

И двамата наближавахме края, когато Джейми застина рязко. Отворих очи - по лицето му, потъмнено от слънцето точно зад него, бе изписано напълно неописуемо изражение. Нещо тъмно бе опряно в слепоочието му. Очите ми свикнаха със светлината и видях, че е дулото на мускет.

- Ставай, разгонено копеле. - Дулото рязко се отмести и одраска Джейми. Той се изправи много бавно. От раната му се процеди капка кръв, тъмна върху бялото му лице.

Бяха двама - английски дезертьори, ако се съдеше по останките от униформи. Носеха мускети и пистолети и изглеждаха много развеселени от това, което съдбата им е донесла. Джейми бе вдигнал ръце, а към гърдите му беше притиснато дулото на мускет. Лицето му бе безизразно.

- Да го беше оставил да довърши, бе Хари! - възкликна единият. Ухили се широко и разкри редица изгнили зъби. - Не е хубаво за здравето да го секваш така.

Другият побутна Джейми с мускета.

- Не ме е еня за здравето му. И него няма да го е еня скоро. Ще си взема от това - и кимна към мен, - и не ща да събирам огризките на никого, камо ли на шотландски копелдак като тоя.

Гнилият зъб се изхили.

- Аз не съм толкоз взискателен. Айде, убивай го и да почваме.

Хари, нисък, набит и кривоглед, ме изгледа отново преценяващо. Аз седях, свила коленете под брадичката си, и стисках краищата на роклята около глезените си. Бях се опитала да затворя корсета си, но не успях съвсем. Накрая ниският се засмя и направи жест към другаря си.

- Не, нека да гледа. Ела, Арнолд, и го дръж на мушка.

Арнолд се подчини, още ухилен широко. Хари остави мускета си на земята и пусна до него колана с пистолета си, за да се подготви.

Притискайки полите си, усетих твърдия предмет в десния джоб. Камата на Джейми. Щях ли да се осмеля да я използвам? Да, реших, докато се взирах в надупченото от шарка и изпълнено с мръснишка похот лице. Определено можех.

Но трябваше да изчакам последния възможен миг, а се съмнявах, че Джейми ще издържи толкова. По лицето му личеше колко силно иска да убива - скоро мисълта за последствията щеше да се изличи от ума му.

Не си позволих да му дам твърде очевиден знак, но присвих очи и го изгледах свирепо, сякаш за да го вцепеня само със силата на волята си. Жилите по врата му изпъкнаха и лицето му почти поморавя, но ми кимна почти незабележимо, за да покаже, че ме е разбрал.

Задърпах се, когато Хари ме притисна към земята и се опита да вдигне полите ми, повече за да се добера до дръжката на камата, отколкото от страх. Шамароса ме здраво по лицето и ми заповяда да стоя мирна. Бузата ми пламна, а очите ми се насълзиха, но камата вече бе в ръката ми, скрита под гънките.

Отпуснах се назад задъхана. Съсредоточих се върху целта и се опитах да изтрия всяка друга мисъл. Трябваше да е в гърба - онзи беше твърде близо за друг избор.

Мръсните пръсти вече се впиваха в бедрата ми и ги раздалечаваха. В ума си виждах пръста на Рупърт, който ръчка Мърто в ребрата, и чувах: „Тук, моме, под най-долното ребро, до гръбнака. Намушкай го здраво, нагоре в бъбрека и ще падне като отсечено дърво.“

Почти беше време - ужасният дъх на Хари ме обливаше, а той тършуваше между оголените ми крака.

- Хубавичко погледни, момченце, и виж как се прави - пъшкаше той, - малката ти курветина ще стене, преди...

Стиснах го за врата с лявата си ръка, за да го приближа към себе си - шокът от удара се понесе по ръката ми и почти изпуснах камата. Хари извика и зашава, за да се измъкне. -Понеже не можех да виждам, се бях прицелила твърде високо и ножът се бе отклонил от ребро.

Но сега не можех да го пусна. За щастие краката ми бяха свободни от неудобните поли. Обвих ги здраво около потните му хълбоци, за да го държа до себе си за секундите, в които да опитам отново. Така и сторих, с отчаяно усилие, и този път улучих мястото.

Рупърт беше прав. Хари се изопна в грозна пародия на любовен акт и се отпусна върху мен, а от раната в гърба му пръскаше кръв на отслабващи тласъци.

Вниманието на Арнолд бе отвлечено само за миг от случващото се, а точно толкова бе нужно на озверелия шотландец до него. Докато си върна самообладанието достатъчно, за да се измъкна изпод Хари, Арнолд се бе присъединил към него в отвъдното, с гърло, прерязано от ухо до ухо от сгиан дху, който Джейми носеше в чорапа си.

Джейми приклекна до мен и ме издърпа изпод трупа. И двамата се тресяхме от шока и известно време стояхме неподвижни и прегърнати. Все още безмълвен, той ме вдигна и ме отнесе по-далеч от телата, в едно открито пространство зад ред трепетлики.

Остави ме на земята и седна несръчно до мен, като се свлече, сякаш краката му не го държаха. Чувствах се като изоставена в ледена пустош, която ме смразяваше до костите. Посегнах към него. Той надигна глава от коленете си, лицето му беше като на мъченик. Изгледа ме, сякаш ме виждаше за пръв път. Когато поставих ръце на раменете му, той ме прегърна здраво и издаде наполовина стон, наполовина ридание.

И тогава го направихме, в яростно, отчаяно мълчание, като и двамата свършихме за мигове, жертви на подтик, който не разбирах, но знаех, че трябва да му се подчиним или да се загубим завинаги. Не бе любовен акт, а израз на нужда, сякаш и двамата знаехме, че никой от нас не може да устои сам на случилото се. Силата ни се криеше в сливането, в това да удавим спомените за смъртта и заплахата от изнасилване в прилива на усещания.

След това лежахме вкопчени един в друг, чорлави, окървавени и разтреперани под слънцето. Джейми промълви нещо, от което разбрах само „съжалявам“.

- Не беше твоя вината - отвърнах, докато галех косата му - Всичко е наред, и двамата сме наред.

Чувствах се като в сън, като че ли нищо край мен не беше истина и смътно разпознах симптомите на вторичен шок.

- Не за това - отвърна той. - Не за това. Беше по моя вина... Толкова глупаво, да дойда, без да огледам. А да ги оставя да те... но нямах това предвид. Исках да кажа... съжалявам, че те... използвах така сега. Да те обладая така, толкова скоро след... като животно. Съжалявам, Клеър... Не знам какво... Не можех да се сдържа, но... Боже, толкова си студена, мо дюин, ръцете ти са лед, ела, нека те стопля.

И той е в шок, помислих си замаяно. Странно как у някои се проявява в приказки. Други просто се тресат безмълвно. Като мен. Притиснах лицето му към рамото си, за да не говори повече.

- Всичко е наред - повтарях отново и отново. - Всичко е наред.

Внезапно върху нас падна сянка и подскочихме. Дугал ни гледаше мрачно със скръстени ръце. Благовъзпитано извърна поглед, докато бързо се обличах, и вместо това се мръщеше на Джейми.

- Слушай, момко, да си правиш удоволствието с жена си е в реда на нещата, но когато ни оставиш да чакаме повече от час и така се захласнете, че дори не ме чуете да приближавам... това ще ти докара беля, момче. Някой може да се промъкне и да ти опре пистолет в главата, преди да се усетиш...

Спря рязко и ме зяпна невярващо, докато се превивах от смях на тревата. Джейми, червен като цвекло, поведе Дугал към другата страна на трепетликите, където тихо му обясни какво се е случило. Продължавах да се хиля и да пискам, а накрая натъпках кърпичка в устата си, за да заглуша шума. Рязко освободените емоции, заедно с думите на Дугал, бяха извикали в ума ми лицето на Джейми, хванат със смъкнати гащи, така да се каже - и в състоянието, в което се намирах, това ми бе безумно смешно. Смях се и стенах, докато не ме заболяха ребрата. Накрая се понадигнах, бършейки очи с кърпичката си - Дугал и Джейми се бяха надвесили над мен с еднакви неодобрителни изражения. Джейми ме вдигна на крака и ме поведе към бивака, а аз още хълцах и току избухвах в сподавен смях.

Освен настойчивия навик да се смея истерично за няма нищо, като че ли не страдах от други странични ефекти от срещата с дезертьорите, макар вече да напусках лагера изключително рядко и предпазливо. Дугал ме увери, че бандитите всъщност не се срещат често по високопланинските пътища, просто защото нямало толкова пътници, които си струват да ги ограбиш, но въпреки това се стрясках от почти всеки звук в гората и гледах да свърша колкото мога по-бързо рутинните неща, като събиране на дърва и носене на вода, за да съм по-скоро сред хората на Макензи. Усещах и новооткрито спокойствие от хъркането им нощем, а също и спрях да се смущавам от дискретното ни шаване под одеялата.

Все още се боях да оставам сама, когато няколко дни по-късно настъпи времето за среща с Хоръкс.

- Да остана? - Не можех да повярвам на ушите си. - Не! Идвам с теб.

- Не може - повтори за пореден път Джейми. - Повечето от мъжете тръгват с Нед към Лаг Крюим, за да продължат със събирането на рентата. Дугал и още неколцина идват с мен, в случай че Хоръкс ни предаде. Но край Лаг Крюим не бива да те виждат на открито - хората на Рандал може да са наблизо и не бих се изненадал, ако опита да те вземе насила. Колкото до срещата с Хоръкс, нямам представа какво може да се случи. Не... край един завой на пътя има малък лес - гъст е и тревата е мека, има и вода наблизо. Там ще ти е добре, докато се върна.

- Не - рекох непреклонно. - Идвам с теб.

Горделивостта ми пречеше да призная, че ме е страх да съм далеч от него. Но пък не ме бе срам да призная, че се боя и за него.

- Сам казваш, че не знаеш какво ще се случи при Хоръкс - възразих. - Не искам да чакам и да се чудя какво те е сполетяло. Нека дойда с теб. Обещавам, че няма да се пречкам по време на срещата. Но не искам да стоя тук и да се тревожа за теб по цял ден.

Той въздъхна нетърпеливо, но не спори повече. Когато обаче стигнахме до горичката, взе поводите на коня ми и го поведе встрани от пътя. Слезе от своя и привърза и двете юзди към един храст. Пренебрегвайки гръмогласното ми възмущение, Джейми се скри сред дърветата. Отказах да сляза. Не можеше да ме накара да остана, мислех си.

Накрая се върна на пътя. Останалите ни бяха подминали, но Джейми искаше да провери обстойно горичката, като я обходи методично и разрови високата трева с пръчка. Развърза конете и се качи.

- Безопасно е - каза той. - Влез по-навътре, Клеър, и се скрий, както и коня. Ще се върна при теб, когато приключим работата си. Не мога да ти кажа колко ще се бавим, но до залез-слънце би трябвало да сме готови.

- Не! Идвам с теб. - Не можех да понеса мисълта да вися безполезна в гората, без да знам какво се случва. Предпочитах да съм в пряка опасност, отколкото да си гриза ноктите часове наред, да чакам и да се чудя. Сама.

Джейми ме хвана ме за рамото.

- Не обеща ли да ми се подчиняваш? - Раздруса ме леко.

- Да, но... - Само защото нямах избор, щях да продължа, но той вече обръщаше главата на коня ми към гъсталака.

- Много е опасно и не искам да си там, Клеър. Ще съм зает и ако се стигне до схватка, няма да мога едновременно да се бия и да внимавам за теб.

Забеляза непокорното ми изражение и се разтършува в дисагите си.

- Какво търсиш?

- Въже. Ако няма да ме слушаш, ще те завържа за дървото, докато се върна.

- Не би посмял!

- Бих, и още как! - Очевидно не се шегуваше. Предадох се срамно и с нежелание обърнах коня. Джейми се наведе, за да ме целуне по бузата.

- Грижи се за себе си, сасенак. Носиш ли си камата? Добре. Ще се върна колкото е възможно по-скоро. О, и още нещо.

- Какво? - попитах сърдито.

- Ако излезеш оттук, преди да съм се върнал, ще ти нашаря голия задник с колана си. И помни - довърши и ме ощипа леко по бузата, - не правя празни обещания.

Не правеше. Поех бавно към горичката и току хвърлях поглед през рамо. Той ускоряваше надолу по пътя, приведен над седлото, едно с коня си, а крайчетата на наметката му се ветрееха.

Под дърветата бе хладно - и аз, и конят дишахме по-леко, когато влязохме на сянка. Бе един от онези редки горещи шотландски дни, когато слънцето жари от небето като избелено платно и ранната слана се изпарява още в осем сутринта. Горичката гъмжеше от птичи гласове - сред няколко дъба вляво групичка синигери търсеше храна, а наблизо се чуваше друга пойна птица, която не разпознавах.

Винаги съм обичала да научавам повече за птиците. Ако щях да чакам надменния си, властен, дебелоглав съпруг да спре да си рискува глупавата дебела глава, реших междувременно да наблюдавам птиците.

Вързах юздите на коня и го оставих да пасе край горичката - знаех, че няма да се отдалечи. Само на метър-два от дърветата пиренът поглъщаше тревата.

Имаше и иглолистни растения, и млади дъбове, така че щеше да има и много птици. Закрачих сред дърветата, още бясна на Джейми, но лека-полека се успокоявах, вслушана в отличителния зов на сивата мухоловка и цвърченето на дрозда.

Дърветата рязко свършваха на ръба на малка урва. Прекрачих покрай последните стволове и песента на птиците бе заглушена от рева на вода. Стоях на ръба на поток, който се спускаше по стръмен каньон и оформяше водопади по нащърбените му стени, които се вливаха в кафеникавите и сребристи извори на дъното. Седнах и потопих крака във водата, наслаждавайки се на слънцето по лицето си.

Отгоре се стрелна врана, преследвана от двойка червеноопашатки. Едрата черна птица се движеше на зигзаг, за да се измъкне от пикиращите си преследвачи. Наблюдавах с усмивка случката и се чудех дали враните наистина летят в права линия, както бе поговорката¹. Тази врана, ако летеше право напред, би стигнала до...

Мислите ми застинаха.

Толкова бях заета да споря с Джейми, че едва сега ме осени, че ситуацията, която се опитвах да предизвикам от два месеца, най-сетне се е случила от само себе си. Бях сама. И знаех къде съм.

Оттатък потока сутрешното слънце блестеше в очите ми през ясените на далечния бряг. Значи натам е изток. Сърцето ми заблъска. Изток натам и Лаг Крюим точно зад мен. Лаг Крюим беше на шест километра северно от форт Уилям. А форт Уилям бе на не повече от пет километра от Краиг на Дун.

За пръв път, откак бях срещнала Мърто, знаех приблизително къде съм - на не повече от десет километра от проклетия хълм и ужасния каменен кръг. Десет километра - може би -от дома. От Франк.

Запътих се обратно в горичката, но промених решението си. Не смеех да поема по пътя. Толкова близо до форт Уилям и селцата наоколо рискът да срещна някого беше твърде голям. А не можех да поведа кон по осеяния със скали склон до другия край на потока. Съмнявах се, че дори е възможно пеша - на места скалите бяха почти отвесни и се спускаха право в разпенените води на потока, а нямаше къде да се стъпи, освен по връхчетата на скали, щръкнали от буйните води.

Но пък беше най-прекият път в желаната посока. Не смеех да поема обиколния - можеше да се изгубя сред гъстата растителност и да се натъкна на Дугал и Джейми.

Стомахът ми рязко се сви, когато се замислих за Джейми. Боже, как да го направя? Да го изоставя без никакво обяснение или извинение? Да изчезна безследно, след всичко, което стори за мен?

С тази мисъл накрая избрах да изоставя коня. Така можеше да помисли, че не съм го напуснала по своя воля. Можеше да реши, че са ме убили диви зверове или - докоснах камата в джоба си - отвлечена от бандити. Нямаше да открие и следа от мен, щеше да ме забрави, да се ожени отново. Може би за красивата млада Лери от Леох.

Бе абсурдно, но мисълта, че Джейми ще споделя леглото на Лери, ме разстрои също толкова, колкото и мисълта, че ще го изоставя. Наругах се каква съм идиотка, но не можех да не си представя нежното й кръгло лице, пламнало от желание, и големите му длани в косата й...

Отпуснах челюст и решително избърсах сълзите си. Нямах нито време, нито енергия за прахосване по безсмислени размишления. Трябваше да вървя сега, докато можех. Навярно това беше най-добрата ми възможност. Надявах се Джейми да ме забрави. Знаех, че аз никога няма да го забравя. Засега обаче трябваше да го пропъдя от ума си, иначе нямаше да мога да се фокусирам върху предстоящото, а то бе достатъчно сложно.

Внимателно заслизах по стръмния бряг, към ръба на водата. Шумът от потока заглушаваше всички останали звуци. Земята бе негостоприемна, ала поне имаше къде да стъпвам покрай водата. Брегът беше разкалян и осеян с чакъл, но проходим. По-надолу видях, че ще се наложи да пристъпвам във водата, върху подаващите се оттам скали и да пазя равновесие над течението, докато брегът се разшири достатъчно, за да вървя отново по него.

Пристъпвах внимателно и болезнено, като постоянно пресмятах колко време имам. Джейми беше казал, че ще се върнат преди залез. Пет-шест километра до Лаг Крюим - но нямах представа какви са пътищата, нито пък колко ще се бавят с Хоръкс. Ако изобщо бе там. Но щеше, възразих си сама. Хю Мънро бе казал, че ще е там, а колкото и странна и гротескна особа да беше, Джейми очевидно го смяташе за надежден източник на информация.

Подхлъзнах се още на първия камък във водата и потънах в леденостудената вода чак до коляно. Роклята ми подгизна. Върнах се на брега, вдигнах полите си колкото можех и свалих обувките и чорапите си. Поставих ги в една от гънките на повдигнатите си поли и отново пристъпих.

Като стисках камъните с пръсти, можех да вървя по тези рисковани бродове, без да се подхлъзвам. Бухналата ми рокля обаче ми пречеше да виждам къде стъпвам и неведнъж попадах във водата. Краката ми мръзнеха и почти не усещах стъпалата си, ставаше ми все по-трудно да се държа здраво за камъните.

За щастие брегът се разшири и пристъпих с благодарност в топлата, лепкава кал - ала за кратко. Все по-дълги бяха периодите, в които прескачах между камъните сред леденостудените бързеи - слава богу, бях твърде заета, за да мисля за Джейми.

След известно време си бях изградила система. Пристъпи, захвани се, спри, огледай се, намери следващото стъпало. И така нататък. Или бях станала твърде самоуверена, или просто се изморих, защото загубих концентрация и не достигнах поредната си цел. Кракът ми се плъзна безпомощно по ръба на слузестия каменен къс. Размахах панически ръце, опитвайки се да се придвижа обратно на скалата, от която бях пристъпила, но центърът на тежестта ми вече беше твърде напред. Паднах във водата с все полите, фустите и камата си.

И продължих да потъвам. Макар като цяло потокът да не бе повече от половин метър дълбок, от време на време се намираха дълбоки вдлъбнатини, където водата бе изгребала пясъка от дъното. Скалата, на която се бях подхлъзнала, се намираше на ръба на една такава дупка и потънах в нея досущ като камък.

Ледената вода в носа и устата ми така ме зашемети, че дори не извиках. От корсета ми се издигнаха сребристи балончета, покрай лицето ми и към повърхността. Памучният плат прогизна почти незабавно и ледената хватка на водата спря дъха ми.

Почти веднага задрапах към повърхността, но теглото на дрехите ми ме завличаше надолу. Задърпах истерично вървите на корсета си, но нямах надежда да сваля каквото и да било, преди да се удавя. Успях да родя десетина яростни и неласкави забележки към шивачите на рокли, женската мода и глупостта да носиш дълги поли, докато ритах гънките по-далеч от краката си.

Водата беше кристалночиста. Пръстите ми се плъзнаха по скалната повърхност до мен, по тъмните, хлъзгави ивици водна леща и водорасли. Хлъзгава като водорасло, така беше казал Джейми за...

Мисълта ми ме изтръгна от паниката ми. Осъзнах, че не би трябвало да се изтощавам, като се опитвам да додрапам до повърхността. Дупката не бе повече от два или три метра дълбока. Трябваше просто да се отпусна, да стигна до дъното и да се оттласна нагоре. С малко късмет можех да изплувам и дори отново да потънех, можех да отскоча, докато не се озова достатъчно близо до ръба на скалата, за да се заловя за нея.

Спускането бе агонизиращо бавно. Понеже вече не се съпротивлявах, полите ми се издигаха край мен. Отстраних ги с длани - трябваше да виждам. Дробовете ми се пръскаха и зад очите ми плаваха тъмни петна, докато стигна до гладкото дъно на дупката. Присвих колене, притиснах полите си надолу и отскочих с всичка сила.

Получи се, на косъм. Лицето ми се подаде над повърхността и имах време за съвсем кратка, ала спасителна глътка въздух, преди водата отново да се затвори над мен. Но стигаше. Знаех, че мога да го повторя. Сложих ръце на хълбоците си, за да ускоря спускането. Още веднъж, Бюшамп, помислих си. Свий колене, натисни, отскочи!

Изстрелях се нагоре, вдигнала ръце. При предното изплуване бях мярнала нещо червено -сигурно над водата висеше трепетлика. Може би можех да се хвана за някой клон.

Нещо сграбчи протегнатата ми ръка. Нещо здраво, топло, успокоително. Друга ръка.

Кашлях и се давех, размахвах слепешката свободната си ръка, твърде благодарна за спасението си, за да ме е яд, че не съм успяла да избягам. Поне докато не махнах косата от очите си и пред мен не се изпречи месестото, смутено ланкастърско лице на младия ефрейтор Хокинс.

¹ Става въпрос за фразата „as the crow flies“, която се използва за измерване на разстояние и значи “по права линия“. - Бел. прев.

21. БЕДА СЛЕД БЕДА

Леко отместих още влажното водорасло от ръкава си и го поставих насред попивателната хартия. Мастилницата се оказа наблизо, затова потопих водораслото в нея, а после се заех да създавам интересни форми върху плътната хартия. Дълбоко в духа на заниманието завърших шедьовъра си с грозна дума, внимателно попих мастилото с пясък и подпрях картината на преградата за писма.

Отстъпих назад, за да се насладя на ефекта, а след това се огледах с какво друго да се разсея, преди неминуемото посещение на капитан Рандал.

Не е зле за личните покои на капитан, мислех си, докато обхождах с поглед останалите картини по стената, сребърните канцеларски материали по бюрото и дебелия килим. Пристъпих върху него, за да попие хубаво водата от мен. Ездата до форт Уилям бе изсушила горните ми дрехи, но от долния слой можеше да се изцеди още много вода.

Отворих малък скрин зад бюрото и открих резервната перука на капитана, старателно закрепена на чифт поставки от ковано желязо, както и посребрен далекоглед, военни четки и гребен от черупка на костенурка, подредени в спретната редица. Извадих перуката на бюрото и посипах останалия пясък от купата върху нея, преди да я върна на мястото й.

Когато капитанът влезе, седях на бюрото с гребена и се оглеждах в огледалото. Той обхвана с няколко бързи погледа вида ми, разбъркания скрин и опръсканата с мастило попивателна хартия.

Без да мигне, придърпа стол и седна срещу мен, отпуснат небрежно, подпрял крак на другото коляно. От една от фините, аристократични ръце висеше пръчка за яздене. Възлестият й връх, сплетени червено и черно, се поклащаше напред-назад над килима.

- Има не едно и две привлекателни неща в идеята - рече, докато следеше очите ми, вперени в пръчката. - Но може да се сетя и за нещо по-добро, ако събера мислите си.

- Сигурно бихте могъл - отвърнах и пригладих встрани плътен кичур, паднал над очите ми. - Само че не ви е разрешено да биете жени, нали?

- Само при определени обстоятелства - каза той любезно. - Които не отговарят на положението ви - още. Но това са все официални дела. Исках първо да се поопознаем лично. Посегна към гарафата на бюфета до него.

Пиехме бордо безмълвно и се гледахме над чашите.

- Забравих да отправя благопожеланията си за брака ви - каза той ненадейно. - Простете липсата ми на обноски.

- О, няма проблеми - мило му отвърнах. - Убедена съм, че родът на съпруга ми ще ви е много благодарен, задето сте ми предложили гостоприемството си.

- О, съмнява ме - каза той с очарователна усмивка. - Но пък и не се сетих да ги уведомя, че сте тук.

- Защо смятате, че не знаят? - попитах го, макар вътрешно да губех решителност, въпреки да си бях казала, че ще го надвия с безочливост. Погледнах набързо през прозореца, но той се намираше от погрешната страна на сградата. Слънцето не се виждаше, но още жълтееше ярко - следобед ли беше? Колко щеше да се мине, преди Джейми да открие коня ми? Колко щеше да се мине, преди да последва дирята ми през потока - и преди да я загуби? Да изчезнеш безследно имаше предимства. Всъщност, ако Рандал не решеше да изпрати на Дугал вест, нямаше как шотландците да разберат къде съм отишла.

- Ако знаеха - рече капитанът и изви нагоре елегантна вежда, - сигурно вече щяха да са се свързали с мен. Предвид с какви епитети ме наричаше Дугал Макензи при последната ни среща, не бих казал, че ме счита за най-подходящия придружител на дама, особено от неговия род. А кланът Макензи явно ви смята за толкова ценна, че по-скоро би ви приветствал, отколкото да ви остави в ръцете ми. Мислех, че дори варварите се грижат по-добре за жените си. - Очите му изведнъж проблеснаха. - Или може би сте решила да се разделите с тях?

Той се отпусна назад, заинтригуван от новата посока за размисъл. Попита:

- Може би брачната нощ ви е дошла в повече? Трябва да призная, че ме смути и озадачи това, че предпочитате да споделяте постелята на някой от онези космати, полуголи диваци, вместо да продължим разговорите си. Това говори за силна отдаденост към дълга, мадам, и трябва да поздравя работодателя ви за способността му да ви вдъхнови така. Но - облегна се още по-назад в стола си и закрепи чашата бордо на коляното си, - се боя, че трябва да ви поискам името му. Ако наистина сте се разделили с мъжете от Макензи, най-вероятно сте френски агент. Ала чий?

Изгледа ме втренчено, като змия, омайваща птица. Бях изпила достатъчно бордо, за да запълня празнотата в себе си, и отвърнах на погледа.

- О - казах с благовъзпитан тон, - значи най-после ме включвате в разговора, така ли? Мисля, че добре се справяхте и сам. Моля, продължете.

Фините извивки на устата му се присвиха, а дълбоката бразда в ъгълчето стана още по-дълбока, но той не отвърна. Остави чашата, изправи се и свали перуката си. Отиде до скрина и я постави на една празна стойка. Спря се за миг, когато видя тъмните зрънца пясък по другата перука, но изражението му не се промени забележимо.

Без перука косата му беше тъмна, гъста, фина и лъскава. Също така ми бе смущаващо позната, макар и дълга, и вързана със синя лента. Той я махна, взе гребена от бюрото и среса косата си, смачкана от перуката. После отново внимателно сложи лентата. Вдигнах услужливо огледалото, за да види какво е постигнал. Той взе стъклото от ръцете ми с формален жест и го върна на мястото му, след това почти затръшна скрина.

Не можех да кажа дали бавните му движения целяха да нарушат присъствието на духа ми -в този случай вършеше работа - или просто защото не знаеше какво да прави.

Напрежението се разсея леко, когато влезе един от дежурните с чаен поднос. Без да продумва, Рандал го наля в две чашки и ми предложи едната. Отпихме.

- Не ми казвайте - рекох накрая. - Нека позная. Това е нова форма на убеждение - изтезание чрез пикочен мехур. Наливате ме с течности и после съм готова да ви кажа всичко, за да седна на гърнето за пет минути.

Толкова се изненада, че се засмя. Лицето му се промени съвсем и ми бе лесно да си представя защо най-долното ляво чекмедже на бюрото му е натъпкано с парфюмирани писма с женски почерк. Веднъж позволил на фасадата да се пропука, той не сподави смеха си. След това ме изгледа с остатъчна полуусмивка.

- Каквото и друго да сте мадам, със сигурност сте поне занимателна - отбеляза той. Дръпна един звънец до вратата и когато се появи дежурният, му нареди да ме изпроводи до нужното помещение.

- Само внимавай да не ти се измъкне по пътя, Томсън - добави, като ми отвори вратата с ироничен поклон.

Отпуснах се изнемощяла на вратата на нужника, където ме бе въвел Томсън. Да съм по-далеч от Рандал беше успокояващо, но не задълго. Бях имала възможност да преценя що за човек е, и по разказите на други хора, и от личен опит. Но все още през лъскавото, безскрупулно покритие се показваха проблясъци от Франк. Реших, че съм сгрешила, когато го накарах; да се засмее. Седнах, пренебрегвайки смрадта, фокусирана върху настоящия проблем. Нямаше как да избягам. Дори без охраната на бдителния Томсън, офисът на Рандал се намираше почти в средата на групичката военни сгради. И макар самият форд да не бе нищо повече от каменно укрепление, стените бяха три-четири метра високи, а двойната порта се пазеше постоянно.

Помислих дали да не се престоря на болна и да остана тук, но се отказах - не само защото обстановката беше крайно неприятна. Неприятната истина бе, че няма смисъл да печеля време, освен ако не го печеля с някаква цел. Никой не знаеше къде съм, а Рандал нямаше намерение да го оповестява. Принадлежах му, докогато искаше да се забавлява с мен. Отново съжалих, че го разсмях. Садист с чувство за хумор бе страховито създание.

Докато мислех трескаво какво да кажа на капитана, се хванах за едно изникнало ми име. Не го бях чула добре и го помнех само по приумица, но се надявах да съм го запомнила добре. Бе изключително слаба карта, но имах само нея. Поех си дълбоко дъх, издишах бързо и излязох от убежището си.

В офиса добавих захар към чая си и го разбърках внимателно. После сметаната. След като удължих церемонията колкото можах, се принудих да погледна към Рандал. Седеше в любимата си поза и елегантно придържаше чашката си във въздуха, за да ме оглежда по-добре.

- Е? - попитах. - Не се тревожете, няма да ми развалите апетита, нямам такъв. Какво ще правите с мен?

Усмихна се и внимателно отпи от парещия чай, преди да ми отговори:

- Нищо.

- Наистина ли? - Повдигнах изненадано вежди. - Изобретателността ви е предала, така ли?

- Не бих казал - отвърна, вежлив както винаги. Погледът му ме обходи за пореден път, никак невежливо. - Не - повтори, като се загледа в крайчето на корсета ми, където -втъкнатото шалче привличаше окото към горната част на гърдите ми, - колкото и да ми се ще да ви дам тъй нужния ви урок по обноски, боя се, че трябва да отложа удовлетворението си за неопределено време. Ще ви изпратя в Единбург със следващата поща. И не бих искал да ви повредя видимо - началниците ми може да ме помислят за немарлив.

- Единбург? - Изненадата ми надделя.

- Да. Чувала сте за Толбуут, предполагам?

Бях чувала. Един от най-кошмарните затвори от тази епоха, печално прочути със смрадта, престъпността, вилнеещите в него болести и мрак. Мнозина от затворниците там умираха, преди да се изправят в съда. Преглътнах с усилие надигналата се горчива жлъч заедно със сладкия чай.

Рандал отпиваше от своя, доволен от себе си.

- Там би трябвало да ви е уютно. Все пак предпочитате обстановката си влажна и низка. -Изгледа осъдително прогизналия крайчец на фустата под роклята ми. - След замъка Леох ще се чувствате като у дома си.

Съмнявах се, че кухнята в Толбуут ще е толкова добра, колкото у Колъм. А и отделно от въпроса с удобствата, не можех - не можех - да му позволя да ме прати в Единбург. Така никога нямаше да мога да се върна при каменния кръг.

Време бе да изиграя картата си. Сега или никога. Вдигнах чашката.

- Какво желаете - казах спокойно. - А какво би казал по въпроса херцогът на Сандрингъм?

Той разля чая на крачола си от еленова кожа и издаде много удовлетворителен стон на болка.

Изцъках укорително с език.

Той ме изгледа свирепо. Чашката лежеше преобърната на килима и съдържанието му попиваше в него, но не посегна нито към нея, нито към звънеца. Отстрани на врата му подскачаше мускулче.

Вече бях открила купчината изгладени кърпички в лявото горно чекмедже на бюрото, до емайлираната кутийка за енфие. Подадох му една от тях.

- Дано не остане петно - рекох мило.

- Не - отвърна, като пренебрегна кърпичката. Изгледа ме внимателно. - Не, не е възможно.

- Защо не? - попитах, преструвайки се на невежа, сякаш се чудех какво не е възможно.

- Щеше да ми каже. А ако вие работите за Сандрингъм, защо, по дяволите, ще се държите по този абсурден начин?

- Може би херцогът изпробва верността ви? - предположих напосоки, готова да скоча на крака при нужда. Той стискаше юмруци до хълбоците си, а пръчката за езда се намираше твърде близо до него.

Рандал изсумтя в отговор.

- А вие може би изпробвате лековерието ми. Или търпението ми към дразнители. И двете, мадам, имат много нисък праг.

Присви очи преценяващо, а аз се приготвих да го избегна.

Хвърли се към мен, а аз - настрани. Замерих го с чайника, а той се наведе и съдът се строши звучно във вратата. Дежурният явно чакаше отвън, защото подаде глава.

Задъхан, капитанът му направи нетърпеливо знак да влезе.

- Дръж я - нареди грубо и се упъти към бюрото. Задишах дълбоко, с надеждата да се успокоя, а и защото очаквах, че след миг няма да мога.

Вместо обаче да ме удари, той извади от долното дясно чекмедже, което нямах време да разгледам, дълго тънко въже.

- Що за джентълмен държи въже в чекмеджето си? - попитах възмутено.

- Подготвеният, мадам - промълви той и върза китките ми зад гърба ми.

- Върви - нареди на другия мъж и посочи с брадичка към вратата. - И не се връщай, каквото и да чуеш.

Това звучеше крайно зловещо и предчувствията ми се оправдаха категорично, когато той пак посегна към чекмеджето.

Има нещо съкрушително у ножа. Дори мъже, безстрашни в битка, ще се свият от страх при вида на голо острие. И аз се свих от страх, докато вързаните ми ръце не опряха във варосаната стена. Рандал притисна лъсналото острие между гърдите ми.

- Така - рече той разговорливо, - ще ми кажеш всичко, което знаеш за херцога на Сандрингъм. - Притисна острието още малко и остави следа в плата на роклята ми. -Помислете спокойно, драга моя. Не бързам за никъде.

Платът се прокъса с леко изпукване. Усещах студената стомана точно над сърцето си.

Рандал бавно оформи полукръг с ножа под една от гърдите ми. Вълната изпърполи и падна на пода, а гърдата ми се показа. Рандал сякаш беше затаил дъх - сега издиша бавно, без да сваля поглед от моя.

Отдръпнах се, ала почти нямаше накъде. Притиснах се в бюрото и сграбчих здраво ръба му с двете си ръце. Ако приближеше достатъчно, можех се залюлея назад и да избия с крак ножа. Едва ли искаше да ме убие - със сигурност искаше първо да разбере как съм свързана с херцога. Но това ми заключение не ме утешаваше особено.

Усмихна се с усмивката на Франк - тази прекрасна усмивка, която пред мен бе очаровала студенти и стопявала сърцето и на най-хладния университетски администратор. Може би при други обстоятелства мъжът срещу мен също би ме очаровал, но сега...

Направи бърза крачка напред, постави коляно между бедрата ми и притисна раменете ми назад. Паднах тежко по гръб на бюрото, върху вързаните си китки. Той се намести между краката ми и с едната си ръка затършува за краищата на полите ми, които да повдигне, а другата постави върху голата ми гърда. Заритах яростно, но фустите ми пречеха. Той сграбчи глезена ми и придвижи длан нагоре по крака ми, избутвайки над кръста ми фустите, полата и долната ми риза. Посегна към панталоните си.

Същия като Хари дезертьора, мислех си бясна. В какво се бе превърнала британската армия? Велики традиции, няма що.

Насред английски гарнизон писъците едва ли биха привлекли каквото и да било внимание, но изпълних дробове и опитах, по-скоро формално. Очаквах шамар или разтърсване, но на него сякаш му хареса.

- Пищете, сладка моя - промълви, зает с копчетата си. - Ще ми хареса много повече, ако пищите.

Погледнах го право в очите и се сопнах:

- Начукай си го сам! - Съвършено ясно и напълно неподходящо на ситуацията.

Пред челото му падна кичур черна коса. Толкова приличаше на пра-пра-пра-пра-пра-правнука си, че ме облада ужасяващ подтик да отворя краката си и да му се отдам. Той стисна зверски гърдата ми и подтикът изчезна на мига.

Бях разярена, отвратена и унижена, но учудващо - не ме бе страх. Нещо тупна отпуснато на крака ми и осъзнах защо. Нямаше да може да го вдигне, освен ако не пищях - може би дори тогава.

- О, такава ли била работата? - В отговор получих шамар. Затворих уста и извърнах глава, за да ме изкушат още подобни забележки. Осъзнах, че независимо от изнасилването, можех да получа и нещо по-лошо от този нестабилен човек. Улових някакво движение при прозореца.

- Ще съм ти благодарен - рече хладен, равен глас, - ако си свалиш ръцете от жена ми.

Рандал застина с ръка на гърдата ми. Джейми клечеше оттатък рамката на прозореца, подпрял на едната си ръка голям пистолет с месингова дръжка.

Секунда-две Рандал сякаш не можеше да повярва на ушите си. Докато бавно завърташе глава към прозореца, дясната му ръка, скрита от Джейми, слезе от гърдата ми и се плъзна към ножа до главата ми.

- Какво каза? - попита невярващо. Стисна ножа и погледът му попадна върху Джейми. Няколко мига го зяпа, после се разсмя.

- Бог да ни е на помощ, та това е шотландското диване! Мислех, че съм се погрижил за теб веднъж завинаги! Значи гърбът ти мина, така ли? А това е твоята жена? Сладострастна пачавричка, почти досущ като сестра ти.

Още полускрита от тялото му, ръката с ножа се завъртя - острието сочеше към гърлото ми. Иззад рамото му Джейми се държеше за рамката на прозореца, готов да се хвърли напред. Дулото не помръдна, изражението му не се промени. Единствено моравеещият му врат издаваше емоциите му - под разкопчаната му яка малкият белег сияеше в яркочервено.

Почти делово Рандал бавно повдигна ножа, така че да се вижда, а върхът почти докосваше гърлото ми. Обърна се леко към Джейми.

- По-добре подхвърли пистолета насам, освен ако не ти е писнал бракът. Ако предпочиташ да си вдовец, разбира се... - Впримчили погледи, двамата стояха неподвижни цяла дълга минута. Накрая Джейми, натегнат като пружина, се отпусна. Издиша дълго и примирено и хвърли пистолета в стаята. Той тупна тежко на пода и се плъзна почти до крака на Рандал.

Той се наведе и го грабна с плавно като течен живак движение. Още щом отдръпна ножа от гърлото ми, се опитах да се изправя, но той ме бутна обратно. С една длан ме притискаше, а с другата - насочи пистолета към Джейми. Ножът бе някъде в краката ми. Само ако можех да го хвана с палци... А камата в джоба ми бе недостижима, сякаш бе на Марс.

Откакто бе видял Джейми, Рандал не спираше да се усмихва. Сега така разтегли устни, че се виждаха кучешките му зъби.

- Така е по-добре. - Лявата му ръка се премести от мен към издуващите се копчета на панталона му - Когато пристигна, скъпи друже, бях зает. Прости ми, ако довърша, преди да подновим нашата работа.

Червенината бе плъзнала по цялото лице на Джейми, но той все така не помръдваше. Когато Рандал приключи с приготовленията си, Джейми се хвърли право срещу дулото. Опитах да извикам, да го спра, ала устата ми беше пресъхнала от ужас. Кокалчетата на Рандал побеляха върху спусъка. Петлето прещрака - пистолетът беше празен, - а юмрукът на Джейми се заби в стомаха на Рандал. Другият му юмрук смачка носа на капитана с хрущене и фини пръски кръв обагриха полата ми. Рандал подбели очи и се строполи като камък на пода.

Джейми ме повдигна и сряза въжето около китките ми.

- Блъфирал си с празен пистолет? - изграчих истерично.

- Ако беше зареден, просто бих го гръмнал, не мислиш ли? - изсъска той.

По коридора трополяха крака. Джейми ме задърпа към прозореца. До земята имаше два метра и половина, но стълбището бе точно под нас. Скочихме заедно.

Приземих се толкова здраво, че костите ми се разтресоха, и се изтърколих насред хаос от фусти. Джейми ме вдигна рязко на крака и ме притисна към стената на зданието. Войниците търчаха в сградата - показаха се шестима души, но не погледнаха към нас.

Щом отминаха, Джейми ме хвана за ръка и посочи към другия ъгъл. Примъкнахме се долепени до сградата и спряхме точно на ъгъла. Вече виждах къде сме. На около шест-седем метра от нас една стълба водеше към нещо като пешеходна пътечка по вътрешността на стената на форта. Той кимна към нея - целта ни.

Приближи глава към моята и прошепна:

- Когато чуеш експлозия, тичай с всички сили към стълбата. Аз съм зад теб.

Кимнах разбиращо. Сърцето ми биеше бясно - видях, че едната ми гърда още е открита. Нямаше какво да се стори засега. Дръпнах полите си леко нагоре, готова за тичане.

Оттатък сградата изригна взрив като от артилерия. Джейми ме побутна и аз се затичах колкото ме държаха краката. Скочих към стълбата, хванах се за нея и се изкатерих -дървената рамка затрептя, когато Джейми ме последва.

Когато стигнах до последното стъпало, се обърнах - имах птичи поглед над форта. От малко здание до задната стена се вдигаше черен пушек, а към него от всяка посока се стичаха мъже.

Джейми се подаде до мен.

- Насам.

Затича се приведен по пътечката, а аз го последвах. Спряхме до стълба на знамето. Тежкият плат плющеше над нас. Джейми се взираше над стената, търсеше нещо.

Огледах отново лагера. Мъжете се тълпяха при малката сграда, крачеха безцелно и викаха. Встрани имаше малка дървена платформа, вдигната на метър-метър и половина, до която водеше късо стълбище. От средата на платформата се издигаше тежък дървен кръст, от двете му напречни половини висяха окови.

Джейми подсвирна - от другата страна на стената Рупърт водеше коня му. Вдигна глава и приближи конете точно под нас.

Джейми режеше въжето, на което се вдигаше и спускаше знамето. Тежките червено-сини гънки се отпуснаха и се плъзнаха надолу. Тупнаха до мен. Джейми усука въжето около една от напречните подпори на знамето и хвърли останалата част през стената.

- Хайде! - каза той. - Хвани се здраво с две ръце и опри крака в стената! Хайде!

Тръгнах, пристъпвайки надолу по стената, стиснала въжето - връвта се плъзгаше и пареше ръцете ми. Приземих се до конете и побързах да се кача. Джейми се хвърли на седлото зад мен и поехме в галоп.

Забавихме на два-три километра от форта, когато стана ясно, че сме изгубили преследвачите си. След кратко съвещание Дугал реши да поемем към границата със земите на Макинтош, най-близката безопасна кланова територия.

- Можем довечера да стигнем до Дуунсбъри, там ще сме в безопасност. До утре ще ни издирват официално, но тогава вече ще сме оттатък границата.

Следобедът напредваше. Поехме с отмерено темпо, а конят ни изоставаше леко с двойния си товар. Моят кон навярно още хрупаше доволно трева в онази горичка и чакаше някой да го намери.

- Как ме открихте? - попитах. Шокът започваше да оказва влияние и се разтреперих -скръстих ръце, за да се овладея. Дрехите ми бяха изсъхнали почти изцяло, но мразът ме пронизваше чак до кости.

- Реших да не те оставям съвсем сама и изпратих човек да те наглежда. Не те е видял да си тръгваш, но е видял английските войници при брода, и теб с тях.

Гласът на Джейми бе леден. Не можех да го виня. Зъбите ми затракаха.

- Из-изненадана съм, че не си ме помислил за английски шпионин и н-не си ме оставил там.

- Дугал искаше. Но този, дето те беше видял с войниците, каза, че си се дърпала. Трябваше да се уверя с очите си. - Погледна ме, без да променя изражението си. - Имаш късмет, сасенак, че видях каквото видях в стаята. Поне Дугал трябва да признае, че не си заедно с англичаните.

- Д-Дугал, а? Ами ти? К-какво мислиш ти?

Той не отвърна, само изсумтя. Поне се смили над мен дотолкова, че да ме загърне с наметката си, но не ме докосваше повече от необходимото. Яздеше в мрачно мълчание и -дърпаше юздите рязко и гневно, много по-различно от обичайната му плавност.

Самата аз бях разстроена и объркана и нямах намерение да му търпя настроенията.

- Е, какво има тогава? Какво става? - попитах нетърпеливо. - Спри да се цупиш, за Бога!

Тонът ми бе по-остър, отколкото възнамерявах, и усетих как се наежвам още повече. Той обърна главата на коня си и спря край пътя. Преди да разбера какво точно се случва, слезе и ме дръпна от седлото. Приземих се несръчно и се олюлях, мъчейки се да запазя равновесие.

Дугал и останалите също спряха, когато ни видяха. Джейми им показа с рязък жест да продължават и Дугал също вдигна ръка, за да покаже, че е разбрал.

- Не се бави - подвикна и тръгнаха.

Джейми изчака да се отдалечат достатъчно. След това ме завъртя рязко към себе си. Беше очевидно бесен, още миг и щеше да избухне. Собственият ми гняв се надигаше - с какво право се държеше така с мен?

- Да се цупя! - възкликна той. - Да се цупя, така ли? Удържам се пряко волята си, за да не те разтреса, докато ти изскочат зъбите, а ми казваш да не се цупя!

- Какво ти става? - попитах гневно. Опитах се да се отскубна от него, но пръстите му стискаха ръката ми като менгеме.

- Какво ми става ли? Ще ти кажа, след като толкова искаш да знаеш! - процеди през стиснати зъби. - Писна ми да доказвам наляво-надясно, че не си английски шпионин. Писна ми да те наблюдавам всяка минута от страх да не опиташ поредната глупост. И много ми писна някакви хора да ме карат да гледам, докато те изнасилват! Никак, ама никак не ми допада!

- А мислиш, че на мен ми допада? - извиках. - Опитваш се да го изкараш моя вина?!

Той ме раздруса леко.

- Вината е твоя! Ако си беше стояла, където ти казах да стоиш, това никога нямаше да се случи! Но не, защо да ме слушаш, аз съм някакъв си съпруг, защо да ми обръщаш внимание? Наумяваш си да правиш каквото си щеш и след това те намирам по гръб, с вдигнати поли, а най-жалката отрепка по тези земи е между краката ти и всеки момент ще те обладае, пред очите ми!

Шотландският му акцент обикновено бе слаб, но от секунда на секунда ставаше все по-неразбираем - сигурен знак, че е разстроен. Сякаш имах нужда да чуя акцента му, за да ми стане ясно.

Вече почти бяхме опрели носове и си викахме в лицата. Джейми бе зачервен от яд и усещах как и моето лице се налива с кръв.

- Не, ти си виновен, задето ме пренебрегваш и ме подозираш през цялото време! Казах ти истината за себе си! Казах ти, че няма нищо опасно да дойда с теб, но ти ще ме чуеш ли? Не! Аз съм само някаква си жена, защо да ми обръщаш внимание? Жените правят каквото им се каже, изпълняват заповеди и седят послушно, скръстили ръце, докато се върне мъжът да им каже какво да правят!

Той отново ме раздруса.

- Да го беше направила, сега нямаше да бягаме от стотина червенодрешковци! Боже, жено, не знам да те удуша ли, или да те хвърля на земята и да ти тегля един бой, но трябва да направя нещо.

При тези му думи направих решителен опит да го изритам в топките. Той се отдръпна и приклещи коляно между краката ми, за да прекрати следващи опити.

- Опитай го отново и такъв шамар ще ти отвъртя, че ушите ти ще писнат - изръмжа.

- Ти си примитивен глупак - изпъшках, опитвайки се отново да се отскубна от хватката му - Да не мислиш, че нарочно съм се оставила да ме заловят англичаните?

- Да, мисля, че си го направила нарочно, за да ми го върнеш, задето не те защитих в долчинката.

Зяпнах.

- Моля? С английските дезертьори?

- Да! Така мислиш и си права. Но не можах. Наложи се да го направиш ти и сега се опитваш да ми го върнеш, като нарочно се оставяш, себе си, моята жена, в ръцете на мъж, който е пролял кръвта ми!

- Твоята жена! Твоята жена! Не те е грижа за мен! Аз съм ти просто собственост. Вълнува те само защото смяташ, че ти принадлежа, и не можеш да понесеш някой да отнеме нещо, което ти принадлежи!

- Ти ми принадлежиш - изрева той и впи пръсти в раменете ми. - И си ми съпруга, харесва ли ти, или не!

- Не ми харесва! Изобщо! Но и това няма значение, нали? Стига да ти топля леглото, не те интересува какво мисля, какво чувствам! Жената за теб е колкото да има къде да си пъхнеш оная работа, когато ти се прииска!

Лицето му пребледня като платно и той ме разтърси не на шега. Главата ми се олюля яростно и зъбите ми затракаха. Прехапах си болезнено езика.

- Пусни ме! - извиках. - Пусни ме - нарочно използвах думите, с които го беше нарекъл Хари дезертьорът, за да го уязви, - разгонено копеле!

Пусна ме и отстъпи с убийствен поглед.

- Мръсна кучка! Няма да ми говориш така!

- Ще ти говоря както искам! Не можеш да ми нареждаш!

- Явно не мога! Ще правиш каквото си искаш, без значение кой страда след това, така ли? Себична, своенравна...

- Страда само проклетата ти гордост! - извиках. - Спасих и двама ни от дезертьорите и не можеш да го понесеш, нали? Ти просто си стоеше! Ако нямах нож, щяхме да сме мъртви!

Докато не го изрекох, нямах представа, че ме е яд на него, задето не ме е защитил от дезертьорите. В по-рационално състояние мисълта не ми би хрумнала. Бих си казала, че вината не е негова. Беше въпрос на късмет, че ножът е у мен. Но сега осъзнавах, че честно или не, рационално или не, някак наистина чувствах, че той е отговорен да ме закриля, а не беше успял. Може би идваше от това, че той самият чувстваше същото толкова силно.

Взираше се изпепеляващо в мен, запъхтян от емоция. Когато заговори отново, гласът му бе нисък и хриплив.

- Нали видя онзи стълб в двора на форта?

Кимнах.

- Е, вързаха ме за стълба като животно и ме биха, докато кръвта ми не спираше да се лее! Ще нося белезите до смъртта си. И ако онзи следобед не бях извадил огромен късмет, това беше най-малкото, с което щях да мина. Сигурно после щяха да ме обесят.

Преглътна с усилие и продължи:

- Знаех това и не се поколебах и за миг да те последвам там, макар да мислех, че Дугал е прав! Знаеш ли откъде взех пистолета?

Поклатих отново глава. Гневът ми се уталожваше.

- Убих пазач до стената. Стреля по мен - затова пистолетът беше празен. Не ме улучи и го убих с камата си. Оставих я забита в ядеца му, когато те чух да викаш. Бих убил десетима, за да стигна до теб, Клеър. - Гласът му пресекваше. - И когато извика, изтичах с празен пистолет и ей-тези две ръце.

Вече говореше по-спокойно, но очите му още бяха ококорени от болка и ярост. Мълчах. Разтърсена от ужаса на случката с Рандал, не се и бях замислила за отчаяния кураж, който му е бил необходим, за да ме последва във форта.

Извърна се от мен и се прегърби.

- Права си - рече тихо. - Да, права си. - Внезапно яростта изчезна от гласа му, заменена от тон, който не бях чувала от него, дори в крайностите на физическа болка. - Гордостта ми е ранена. А само тя ми е останала. - Той опря предмишници на един бор и обори глава на тях, изтощен. Говореше толкова тихо, че почти не го чувах. - На нищо ме правиш, Клеър.

И с мен се случваше нещо много подобно. Плахо го доближих. Не помръдна, дори когато го прегърнах през кръста. Опрях буза на гърба му. Беше изпотил ризата си и трепереше.

- Съжалявам - рекох. - Моля те, прости ми.

Той се обърна и отвърна на прегръдката ми. Треперенето му отслабна.

- Прощавам ти, моме - промълви в косата ми. Пусна ме и ме погледна сериозно. - И аз съжалявам. Приеми извиненията ми за думите ми - бях разстроен, казах повече, отколкото исках. Ще ми простиш ли и ти?

След последните му думи не чувствах, че има какво да му прощавам, но кимнах и притиснах дланите му със своите.

- Прощавам ти.

Вече по-спокойни, отново се качихме на седлото. Пътят продължаваше право напред още много километри и далеч от нас се виждаше малък облак прах - вероятно Дугал и останалите.

Джейми отново беше с мен - докато яздехме, ме придържаше с ръка и се чувствах в безопасност. Ала все още го имаше смътното усещане за нанесена вреда, за въздържаност -нещата между нас още не бяха зараснали. Бяхме си простили, ала още помнехме думите си.

22. ПРЕОЦЕНКИ

Стигнахме до Дуунсбъри много след мръкване. За щастие беше немалък и имаше хан. Дугал затвори очи за кратко, докато плащаше на ханджията - щеше да му струва още доста сребро, за да си мълчи, че сме минавали оттук. Среброто обаче осигури и добра вечеря с много бира. Въпреки това настроението беше мрачно и се хранихме мълчаливо. Аз, в съсипаната си рокля и покрита с риза на Джейми, очевидно бях в немилост. С изключение на Джейми, мъжете се държаха, сякаш съм невидима, и дори той не правеше много повече от това да побутва към мен хляб и месо. С облекчение се качих в стаята ни, колкото и да бе малка.

Отпуснах се на леглото с въздишка, без да обръщам внимание на състоянието на завивките. - Убита съм. Колко дълъг ден.

- Такъв беше, да.

Джейми разкопча яката и ръкавелите си и свали колана с меча си, но не понечи да продължи. Издърпа кожения ремък и го сгъна на две.

- Идвай в леглото, Джейми. Какво чакаш?

Той застана до леглото, а коланът се полюшваше леко напред-назад.

- Моме, мисля, че имаме да доуредим нещо, преди да заспим.

Прониза ме безпокойство.

- Какво има?

Не ми отвърна веднага. Придърпа си столче и седна срещу мен.

- Осъзнаваш ли, Клеър - каза той тихо, - че всички за малко да умрем днес следобед? Погледнах кувертюрата засрамена.

- Да, знам. Вината е моя. Съжалявам.

- Да, осъзнаваш го поне - каза той. - А осъзнаваш ли, че ако някой от мъжете сред нас беше направил нещо подобно, беше поставил останалите в такава опасност, щеше да се прости с ухо или да отнесе бой с пръчка, ако не и да го убият?

Пребледнях.

- Не, не осъзнавах.

- Е, знам, че не познаваш порядките ни, това е някакво оправдание. Но пък и ти казах да се скриеш и да не мърдаш - и нищо от това нямаше да се случи. Сега англичаните ще преобърнат всеки камък. Ще трябва да се крием през деня и да пътуваме нощем. - Той направи пауза. - Колкото до капитан Рандал... това е съвсем друга работа.

- Теб ще търси най-усилено, нали? Сега, когато знае, че си тук?

Той кимна разсеяно, вгледан в огъня.

- Да. При него... е лично, знаеш.

- Толкова съжалявам, Джейми.

Джейми махна с ръка.

- Е, ако само аз бих страдал от всичко това, нямаше да го споменавам. Макар че - и той ми хвърли остър поглед - ще ти кажа, че почти ме уби да гледам ръцете на онова животно върху теб.

В погледа му прочетох как преживява наново събитията от следобеда.

Запитах се дали да не му разкажа за... трудностите на Рандал, но се боях, че това ще навреди повече, отколкото би помогнало. Отчаяно исках да се сгуша в него и да измоля прошка, но не смеех да го докосна. След дълго мълчание той въздъхна и се изправи, като плесна бедро с колана.

- Е, по-добре да се заемам. Причини много вреда, като наруши заповедта ми, и ще те накажа, Клеър. Спомняш ли си какво ти казах, когато си тръгвах тази сутрин?

Спомнях си и още как - бързо се прехвърлих оттатък леглото, с гръб към стената.

- Какво имаш предвид?

- Много добре знаеш какво имам предвид - каза той твърдо. - Коленичи до леглото и повдигни полите си, моме.

- Нищо подобно няма да правя! - Сграбчих един от стълбовете на кревата и се притиснах още по-здраво в ъгъла.

Джейми ме изгледа с присвити очи, обмисляйки какво да прави. Хрумна ми, че нищичко не го спира да стори каквото иска с мен - тежеше поне с трийсет килограма повече. Накрая реши да говори, а не да действа и внимателно остави колана, преди да се присъедини към мен в леглото.

- Сега, Клеър... - започна.

- Казах, че съжалявам! - избухнах аз. - И наистина съжалявам. Никога повече няма да направя такова нещо!

- Там е работата - рече той бавно. - Може и да направиш. Защото не взимаш нещата толкова на сериозно. Мисля, че идваш от място, където всичко е по-лесно. Там не е въпрос на живот и смърт да не се подчиняваш. В най-лошия случай може да причиниш някому неудобство, да го подразниш, но никой няма да умре. - Дърпаше карирания плат на поличката си, докато подреждаше мислите си. - Жестоката истина е, че тук необмислените действия може да имат много сериозни последствия, особено за човек като мен. - Потупа ме по рамото, като видя, че съм готова да се разплача. - Знам, че не би поставила никого в опасност нарочно. Но лесно може да го сториш, без да искаш, както днес, защото не ми вярваш, че нещо наистина е опасно. Свикнала си да мислиш сама и знам със сигурност - и той ме изгледа косо, - че не си свикнала мъжете да ти казват какво да правиш Но в името на всички нас трябва да се научиш.

- Добре - изрекох бавно. - Разбирам. Прав си, разбира се. Добре. Ще следвам заповедите ти, дори да не съм съгласна с тях.

- Хубаво. - Той се изправи и взе колана. - Хайде, слизай от леглото и да приключваме.

Зяпнах от негодувание.

- Моля?! Казах вече, че ще следвам заповедите ти!

Той въздъхна безсилно и отново седна на столчето. Изгледа ме безизразно.

- Слушай. Казваш, че разбираш. Вярвам ти. Но има разлика между това да разбираш нещо с ума си и да го усещаш у себе си.

Кимнах неохотно. Той продължи:

- Добре. Сега ще трябва да те накажа, по две причини: първо, за да го усетиш наистина. -Внезапно се усмихна. - От опит мога да ти кажа, че един хубав бой те кара да видиш нещата от по-сериозната им страна.

Стиснах страничния стълб по-здраво.

- Другата причина - продължи той - е заради хората долу. Видя какви бяха тази вечер.

Бях видяла. Толкова неудобно се чувствах на вечеря, че се радвах да се махна от стаята.

- Трябва да има справедливост, Клеър. Постъпи грешно с тях и ще трябва да понесеш наказанието си. - Той пое дълбоко дъх. - Аз съм ти съпруг. Мое е задължението да се погрижа за това и възнамерявам да го сторя.

Имах доста възражения по този въпрос. Каквито и да бяха обстоятелствата - и можех да се съглася, че поне част от тях бяха на негова страна, - самолюбието ми се бунтуваше срещу това някой да ме бие, по каквато и да е причина.

Това, че възнамеряваше да го стори мъжът, когото смятах за приятел, закрилник и любовник, бе тежко предателство. А чувството ми за самосъхранение не можеше да не се бунтува при мисълта да ме бие човек, който размахва клеймор, сякаш е мухобойка.

- Няма да ти позволя да ме биеш - казах твърдо, стиснала стълба на леглото.

- Няма ли? - Той повдигна пясъчноруси вежди. - Е, нека ти кажа, моме, нямаш думата. Независимо дали ти харесва, ти си ми жена. Ако искам да ти счупя ръката или да те храня само с хляб и вода, или да те заключа дни наред в килера - и не мисли, че не се изкушавам, -мога да го направя, а какво остава да ти загрея задника.

- Ще пищя!

- Вероятно. Ако не преди, то със сигурност по време на боя. Подозирам, че ще те чуят чак в съседния чифлик. Добър глас имаш.

Ухили се отблъскващо и пристъпи към мен.

Откопчи пръстите ми, макар и трудно, и здраво ме издърпа към края на леглото. Изритах го в пищяла, но боса не постигнах нищо. Той изсумтя и успя да ме обърне по корем, като изви ръката ми зад гърба, за да стоя мирна.

- Ще го направя, Клеър! Ако ми съдействаш, ще спра на десетия път.

- А ако не? - попитах разтреперана. Той вдигна каиша и го плесна в бедрото си с грозен звук.

- Тогава ще те притисна с коляно и ще те бия, докато ми се умори ръката. А ти ще се умориш много по-рано.

Скочих от леглото и се завъртях вихрено със стиснати юмруци.

- Варварин! Садист! - изсъсках яростно. - Правиш го за собствено удоволствие! Никога няма да ти простя.

Джейми спря, мачкайки колана в ръцете си. Отвърна с равен тон:

- Не знам какво е садист. И щом аз ти простих за този следобед, мисля, че и ти ще ми простиш, когато можеш отново да сядаш. Колкото до удоволствието... - Устната му трепна. -Казах, че трябва да те накажа. Не съм казал, че ще ми донесе удоволствие. - Присви показалец подканящо. - Ела.

На следващата сутрин не исках да напускам сигурността на стаята си - губих си времето с лентата си за коса и гребена. От предната вечер не бях разговаряла с Джейми, но той забеляза колебанието ми и ме подкани да изляза с него на закуска.

- Не се бой да се покажеш пред останалите, Клеър. Ще те подкачат, но няма да е толкова зле. Горе главата. - Побутна ме под брадичката с юмрук, а аз го ухапах, рязко, но не силно.

- Ох! - Той дръпна пръсти. - Внимавай, моме. Не знаеш къде са били.

Позасмя се и слезе на закуска.

Да, защо да не е в добро настроение, питах се горчиво. Ако снощи е искал отмъщение, беше го получил.

Беше отвратителна нощ Неохотното ми примирение продължи точно до първия парещ удар. Последва кратка, яростна схватка, от която Джейми излезе с окървавен нос, три прекрасни драскотини по бузата и дълбоко ухапана китка. Аз за мен нещата свършиха с коляното му, притиснато в гърба ми, и сериозен бой.

Джейми, проклета да е шотландската му кожа, се оказа прав. Мъжете се въздържаха да ме поздравяват, но все пак бяха любезни - враждебността и презрението от предната вечер ги нямаше.

Докато си взимах яйца от бюфета, Дугал се приближи и ме прегърна бащински през рамото. Брадата му погъделичка ухото ми, когато ми избоботи затворнически:

- Надявам се снощи Джейми да не е бил твърде суров с теб, моме. Звучеше, все едно те колеше.

Цялата се изчервих и се извърнах. След противните забележки на Джейми бях решила да не гъквам през цялото изпитание. Но съм сигурна, че и самият Сфинкс не би си мълчал, докато Джейми Фрейзър размахва колана.

Дугал се обърна към Джейми, който ядеше хляб и сирене на масата.

- Джейми, не беше нужно почти да убиваш момата. И по-леко напомняне щеше да стигне.

Тупна ме силно по задните части, за да покаже, а аз изтръпнах. Изгледах го злостно.

- Нашарен задник никого не е убил - каза Мърто, като дъвчеше.

- Не е. - Нед се хилеше. - Ела да седнеш, моме.

- Ще стоя права, благодаря - рекох с достойнство и всички ревнаха като магарета от смях. Джейми гледаше да избягва погледа ми, докато с преувеличено старание режеше парче сирене.

През остатъка от деня закачките продължиха и всеки от мъжете си измисли извинение да ме потупа отзад. Но като цяло бе търпимо и макар и с нежелание, приех, че може би Джейми е прав, при все че още исках да го удуша.

За седене и дума не можеше да става, така че се заех с дребни задачки, като шиене на подгъви и копчета, за да мога да ги върша при прозореца и да се оправдая, че ми трябва повече светлина. След обяда, който ядох на крак, се върнахме по стаите си. Дугал беше решил да изчакаме да се стъмни, преди да поемем към Баргренън, следващата ни спирка. Джейми ме последва до стаята, но затворих вратата пред лицето му. Нека пак да спи на пода.

Предната вечер бе тактичен, ако може така да се нарече, сложи си колана и напусна стаята веднага след като приключи, без да продума. Върна се след час, след като си бях легнала, но бе достатъчно съобразителен да не ляга до мен. Известно време се взира в тъмното към мен, въздъхна дълбоко, уви се в наметката и заспа на пода до вратата.

Твърде гневна, разстроена и физически наранена, за да спя, аз будувах през по-голямата част от нощта, като редувах мисли за думите на Джейми с мисли за това как искам да го изритам на някое чувствително място.

Опитах ли да съм обективна - макар да не бях в такова настроение, - трябваше да призная, че е прав, упреквайки ме как не приемам нещата достатъчно сериозно. Ала грешеше, като смяташе, че там, откъдето идвам, те са не толкова опасни. Навярно важеше тъкмо обратното.

Тази епоха по много начини все още ми бе сюрреалистична - като нещо от пиеса или карнавал. В сравнение с гледката на механизирана всепоглъщаща война, малките схватки тук - неколцина мъже с мечове и мускети, - изглеждаха по-скоро живописни, отколкото заплашителни.

Имах проблеми с тези нови мащаби. Убитият от мускет бе също толкова мъртъв, колкото убития от минохвъргачка. Само че последната убиваше безучастно, унищожаваше десетки, а с мускета виждаш очите на жертвата си. Това го правеше убийство, а не война. Колцина са нужни за война? Достатъчно, за да не им се налага да се гледат в очите? Ала това явно беше война - или поне нещо достатъчно сериозно, - за Дугал, Джейми, Рупърт и Нед. Дори дребният плъхолик Мърто трябваше да извършва насилие отвъд естественото си влечение към него.

Ами причините за всичко това? Един крал вместо друг? Хановери и Стюарди? За мен не бяха нищо повече от имена на дъската в класната стая. Какво представляваха в сравнение с немислимото зло на Хитлеровия Райх? Имаше значение за поданиците на тези династии, разбира се, макар дори това да ми се струваше тривиално. Но пък откога бе тривиално правото на човек да живее както желае? Борбата за правото да избираш съдбата си по-малко ли струваше от нуждата да спреш върховно зло? Размърдах се раздразнено и попипах ожулените си задни части. Взрях се ядно в Джейми, свит на пода. Дишаше равномерно, но леко - навярно и той не можеше да спи. Дано.

Отначало ми се щеше да гледам на цялото това премеждие като на мелодрама - подобни неща просто не се случваха наистина. Много шок бях преживявала, след като преминах през каменния кръг, ала най-лошият бе през онзи следобед.

Джак Рандал, толкова подобен на Франк и толкова ужасяващо различен от него. Докосвайки гърдите ми, бе изковал връзка между стария ми живот и този, бе събрал двете реалности с гръмотевичен трясък. А после Джейми - лицето му като издялано от страх оттатък прозореца, изкривено от ярост на пътя, изопнато от болка след обидите ми.

Джейми. Джейми беше истински, по-истински от всичко друго в живота ми преди или сега, повече дори от Франк и 1945-а. Джейми, нежен любовник и вероломен вагабонт.

Може би това беше част от проблема. Джейми така изпълваше сетивата ми, че обстановката край него ми се струваше ненужна. Но повече не можех да си позволя да я пренебрегвам. Безразсъдството ми почти го уби и стомахът ми се преобръщаше при тази мисъл. Рязко се изправих, за да му кажа да дойде при мен в леглото. Когато тежестта ми се отпусна върху резултата от усилията му, също толкова рязко промених решението си и се метнах обратно по корем.

Изпълнената с пристъпи на ярост и размишления нощ ме умори. Спах цял следобед и когато Рупърт ме събуди малко преди мръкване, слязох в общото помещение като в мъгла.

Дугал, несъмнено изтормозен заради поредния разход, ми беше купил кон. Здраво животно, не от най-елегантните, но с добър поглед и къса, бодлива грива - веднага го кръстих Магарешки бодил.

Не бях предвидила последствията от побоя при дългата езда. Изгледах със съмнение твърдото седло на Магарешки бодил, внезапно осъзнала какво ме чака. Върху седлото тупна дебело наметало и Мърто ми смигна затворнически с едно от черните си плъши очички. Реших, че поне ще страдам с достойнство, и мрачно стиснах зъби, прехвърляйки се на седлото.

Сред мъжете цареше неизказана галантност - често спираха, за да се облекчи ту един, ту друг, и за да мога аз да се възползвам и да сляза. От време на време някой искаше да спре, за да пие вода, а това значеше да спра и аз, защото Магарешки бодил пренасяше манерките.

Така изминаха няколко часа, но болката се засилваше и не спирах да шавам в седлото. Накрая реших достойнството да върви по дяволите - трябваше просто да сляза за малко.

Спрях Магарешки бодил и скочих от седлото. Престорих се, че оглеждам предния му ляв крак, а останалите коне спряха край нас.

- Боя се, че има камък в подковата - излъгах аз. - Извадих го, но по-добре да го разходя. Не искам да окуцее.

- Не можем да си го позволим, права си - каза Дугал. - Добре, разходи го, но някой трябва да остане с теб. Тихо е, но не мога да те оставя сама.

Джейми веднага слезе от коня си.

- Ще я придружа - рече тихо.

- Добре. Не се бавете. Трябва да сме в Баргренан преди съмване. Спрете при „Червения глиган“, собственикът ми е приятел.

Махна на останалите, които се събраха и поеха нататък в бърз тръс, като ни оставиха сред прахта.

Няколкото часа мъчение на седлото не бяха подобрили настроението ми. Нека ме придружава, но проклета да съм, ако продумам на садистичното добиче.

Не изглеждаше като добиче на светлината на полумесеца, но стиснах зъби и закуцуках, като внимавах да не поглеждам към него.

Отначало малтретираните ми мускули се възпротивиха на непривичното усилие, но след около половин час движението стана много по-лесно.

- До утре ще се чувстваш много по-добре - отбеляза Джейми небрежно. - Но чак вдругиден ще можеш да седиш удобно.

- И какво те прави такъв познавач? - изрепчих му се. - Да не би да биеш хората толкова често?

- Ами не - отвърна той, необезпокоен от пламенността ми. - За пръв път го правя. Но имам много опит от другата страна.

- Ти? - Зяпнах го. Не можех дори да си представя как някой бие с колан надвисналата над мен маса от мускули.

Той се засмя на изражението ми.

- Когато бях малко по-дребен, сасенак. Между осем и тринайсет ме жулеха повече, отколкото мога да преброя. След това пораснах и баща ми вече не можеше да ме накара да се навеждам през перилата.

- Баща ти те е биел?

- Най-вече той. И учителят, разбира се, както и Дугал или някой от другите ми чичовци. От време на време. Зависи къде бях и какво правех.

Заинтригувах се въпреки решението си да не му обръщам внимание.

- И какво направи?

Той отново се засмя, тихо, но заразително.

- Не си спомням всичко. Като цяло си го заслужавах. Поне баща ми никога не ме е бил несправедливо. - Той крачи около минута, без да продума. - Хм. Да видим, веднъж, задето замервах пилетата с камъни, веднъж, задето яздих кравите и бяха толкова превъзбудени, че не можахме да ги издоим, веднъж, задето изядох цялото сладко от кексовете, а самите тях оставих. О, също така пуснах конете да избягат от обора, като оставих портата отключена, подпалих покрива на гълъбарника - това не беше нарочно, - изгубих си учебниците - това беше нарочно - и... - Той спря и сви рамене, а аз се засмях въпреки решението си. -Обичайните неща. Но най-често беше, защото си отварях устата, когато трябваше да я държа затворена.

Изсумтя, като си спомни нещо.

- Веднъж сестра ми Джени счупи стомна. Бях я ядосал с подигравки и ме замери с нея. Когато баща ми влезе и поиска да разбере кой е виновен, тя се боеше да каже, просто ме погледна, ококорена, уплашена - има сини очи като моите, но по-хубави, с черни мигли. Джейми отново сви рамене. - Така де, казах на баща ми, че вината е моя.

- Много благородно от твоя страна - рекох със сарказъм. - Сестра ти сигурно ти е била много благодарна.

- Би била. Само че баща ми стоял от другата страна на вратата и видял какво се случи наистина. Затова я би, задето се беше ядосала и счупила стомната, а мен ме би два пъти -задето я тормозих и задето бях излъгал.

- Не е честно! - рекох възмутена.

- Баща ми невинаги беше нежен, но обикновено беше справедлив - отвърна той невъзмутимо. - Каза, че истината си е истината и хората трябва да поемат отговорност за действията си. Това е така.

Изгледа ме косо.

- Но каза, че е било благородно да поема вината, така че мога да си избера или да ме набие, или да си легна без вечеря. - Той се засмя горчиво и поклати глава.- Баща ми ме познаваше добре. Избрах си боя без повече въпроси.

- Ти си просто ходещ апетит, Джейми - рекох.

- Да - съгласи се той без неприязън, - винаги съм бил такъв. И ти, лакомник такъв - каза той на коня си. - Изчакай да спрем за почивка.

Той дръпна юздата и любопитния нос на коня си от изкусителните туфи трева покрай пътя.

- Да, татко беше справедлив и внимателен, макар тогава да не го оценявах. Не ме караше да чакам, наказваше ме веднага или още щом разбереше. Винаги се уверяваше, че знам защо си получавам пердаха и ако исках да разкажа моята версия на историята, можех.

Значи натам биеш, помислих си. Обезоръжителен сплетник такъв. Съмнявах се, че с чар ще промени намерението ми да го изкормя при първа възможност, но можеше да опита.

- А печелил ли си някога спор? - попитах го.

- Не. Но обикновено случаите бяха доста недвусмислени, най-често сам се изкарвах виновен неволно. Но понякога ми намаляваше наказанието. - Той потърка нос. - Веднъж му казах, че да биеш сина си е най-нецивилизованият начин да получиш своето. Той ми отвърна, че имам акъл колкото стълб, дори по-малко. Каза ми, че уважението към възрастните е един от крайъгълните камъни на цивилизованото поведение и докато не науча това, по-добре да свиквам да зяпам палците на краката си, докато някой от нецивилизованите възрастни ме налага отзад.

Този път се засмях заедно с него. На пътя бе спокойно, това спокойствие, което се възцарява, когато си на километри от всеки друг. Подобен покой почти не се намираше в моята пренаселена епоха, когато с помощта на машините един-единствен човек можеше да вдига шум колкото тълпа. Единствените звуци тук бяха шумоленето на растенията, спорадичното писукане на нощна птичка и мекият звук на конските копита.

Вече вървях с повече лекота, а схванатите ми мускули се пораздвижваха. Нечовеколюбивото ми настроение също се разсейваше, докато слушах историите на Джейми, весели и скромни.

- Разбира се, не обичах да ме бият, но ако имах избор, винаги бих предпочел баща си пред учителя. В училище получавахме кожен каиш през ръцете, вместо отзад. Татко казваше, че ако ме удари по ръката, няма да мога да върша никаква работа, а след бой по задника поне няма да се изкушавам да седя и да безделнича. Обикновено учителите се сменяха всяка година. Старите или започваха работа в чифлик, или се заселваха в по-богати райони. Толкова малко пари получават, че все ходят хърбави и гладни. Веднъж ни се падна дебелак и така и не повярвах, че е учител. Струваше ми се предрешен пастор.

Сетих се за пълничкия дребен отец Байн и се усмихнах в съгласие. Джейми продължи:

- Особено ясно помня един от тях, защото ме караше да заставам пред останалите с изпъната ръка и преди да започне, ме поучаваше надълго и нашироко къде съм сгрешил, като продължаваше между ударите. Стоях и се молех да млъкне най-после и да свърши по-бързо, преди да изгубя кураж и да се разрева.

- Подозирам, че това е искал - рекох със съчувствие пряко волята си.

- О, да - отвърна той сухо. - Отне ми време да го осъзная. Но когато го осъзнах, както обикновено, не можах да си държа устата затворена.

Въздъхна.

- И какво стана? - Вече бях забравила яда си.

- Ами един ден ме беше вдигнал. Често ми се случваше, защото не можех да пиша добре с дясната ръка и винаги когато можех, пишех с лявата. Беше ме ударил три пъти - за цели пет минути, копелето, - и ми четеше конско, какъв глупав млад нехранимайко съм бил, преди да ме удари отново. Ръката ми гореше от болка, защото ми беше второто наказание за деня, а и бях уплашен, защото знаех, че и вкъщи ще ям бой. Такова беше правилото - ако ме накажеха в училище, получавам пердах и вкъщи, защото баща ми смяташе училището за нещо важно. Така или иначе не се сдържах.

Левият му юмрук се сви около юздата, сякаш пазеше дланта.

Той направи пауза и ме погледна.

- Рядко губя контрол и обикновено съжалявам след това.

Стори ми се, че няма да получа по-добро извинение от това.

- Онзи път съжали ли?

- Свих юмруци и го изгледах свирепо. Беше висок, мършав, може би на двайсет, макар че тогава ми се струваше доста възрастен. Казах: „Не ме е страх от теб и няма да плача, колкото и силно да ме удряш!“ - Джейми пое дълбоко дъх и бавно издиша. - Може би не бях преценил добре. Все пак каишът беше още у него.

- Не ми казвай. Опита се да ти покаже, че грешиш?

- О, да, опита.

Джейми кимна, главата му бе просто силует на фона на озарените от луната облаци. При думата „опита“ в гласа му прозвуча мрачно удовлетворение.

- Значи не е успял?

Джейми тръсна чорлавата си глава.

- Не. Поне не успя да ме разплаче. Но пък съжалих, че съм си отворил устата.

Спря за миг и се обърна към мен. Облачното покривало се бе отворило за миг и светлината очертаваше челюстта и бузата му, сякаш го посребряваше, като Донателов архангел.

- Когато Дугал ти описваше характера ми, преди да се оженим, случайно спомена ли, че понякога съм малко упорит?

Скосените очи припламнаха, повече Луцифер, отколкото Михаил.

Засмях се.

- Меко казано. Доколкото помня, каза ми, че главите на всички Фрейзър са като камъни, а ти си най-зле. Всъщност - отбелязах суховато - и аз забелязвам нещо такова у себе си.

Той се усмихна, като спря коня си край дълбок вир насред пътя, и поведе и моя за юздата, за да го заобиколи безопасно.

- Ммм, не бих казал, че Дугал греши. Но ако съм упорит, то ми е по рождение. С баща ми така се карахме, че не можехме да решим проблема, без да ме наведе през перилата и да заиграе каишът.

Ненадейно стрелна ръка, за да хване отново юздата на коня ми, а животното се изправи на два крака и изпръхтя.

- Хей! Стига! Стад, мо дху!

- Какво има? - Не виждах нищо въпреки лунните лъчи, пръскащи светлина тук-таме по пътя и полето. Отпред имаше борова горичка и конете сякаш не искаха да припарват до нея.

- Не знам. Стой тук и пази тишина. Качи се на коня си и дръж моя. Ако ти извикам, хвърляй юздите и бягай.

Джейми говореше тихо и спокойно, за да не плаши нито мен, нито конете. Той промърмори „Сгуир!“ на коня си и го плесна по врата, за да се приближи към мен, след което се скри в шубраците с длан върху камата.

Насилвах зрението и слуха си, за да разбера какво тревожи конете - мърдаха, тъпчеха на едно място, неспокойно размахваха уши и опашки. Облаците вече се бяха разсеяли, само парцаливи следи върху яркия полумесец. Въпреки светлината, не виждах нищо на пътя отпред, нито в застрашителната гора.

Изглеждаше твърде късно за крайпътни обирджии, колкото и да бяха малко във високопланинска Шотландия - нямаше много пътници.

Горичката тъмнееше, ала не беше в покой. Боровете тихо шумяха едни на други, вятърът се диплеше през милиони иглички. Древни дървета бяха тези борове, призрачно страховити под луната. Голосеменни или шишаркови, или със семена с крила, много по-стари, по-строги от ясените и дъбовете с меки листа и крехки стволове. Подходящ дом за призраците и злите духове на Рупърт.

Само ти, скастрих се, може да се докараш до страх от дървета. Къде обаче беше Джейми?

Ръката върху бедрото ми ме накара да писна като стреснат прилеп - естествено последствие от това да се опиташ да извикаш, когато сърцето е качено в гърлото ти. С нелогичната ярост на безпричинно уплашените аз го изритах в гърдите.

- Не се промъквай така!

- Тихо - отвърна той, - ела с мен.

Безцеремонно ме свали от седлото и бързо върза конете, които процвилиха неспокойно след нас, докато той ме водеше през високата трева.

- Какво има? - прошепнах, докато се препъвах в скали и корени.

- Тихо. Не говори. Гледай надолу. Стъпвай където и аз, спирай, когато те докосна.

Бавно и сравнително безшумно си проправихме път до краищата на боровата гора. Под дърветата бе мрак, а върху застланата с иглички земя попадаха само раздробени късчета светлина. Дори Джейми не можеше да върви безшумно тук, но шумоленето на сухите иглички в краката ни се губеше сред шумоленето на зелените над нас.

Насред покривалото от земята стърчеше гранитна грамада. Джейми ме остави да мина пред него, като ми помагаше да намирам най-добрите места за опора по склона. Най-отгоре имаше място колкото за нас двамата, легнали по корем. Джейми зашепна едва чуто в ухото ми:

- На десетина метра вдясно. На полянката. Виждаш ли ги?

Когато ги видях, вече и ги чувах по-ясно. Вълци, малка глутница - осем-десет животни. Не виеха, не и тези. Плячката бе скрита от сенките им, тъмно петно и един щръкнал крак, тънък като клечка. Трепкаше, докато зъбите на хищниците разкъсваха тялото. Чуваше се само спорадично тихо изръмжаване или проскимтяване, когато някой възрастен избутваше палетата от залъка си. Другото бяха звуци на удовлетворено хранене, хрупане и пукане на кости.

Когато очите ми свикнаха още повече, различих под близките дървета още няколко рошави силуета, нахранени и умиротворени. Тук-там просветваше сивкава козина, докато останалите при трупа ровичкаха за отбрани части, пропуснати от тези преди тях.

Внезапно в един от редките лъчи светлина се надигна едра глава, чифт жълти очи и наострени уши. Вълкът нададе тиха смесица от ръмжене и проскимтяване и внезапно от всички страни се възцари неподвижност.

Кехлибарените очи сякаш гледаха право в моите. В позата на животното нямаше страх, нито любопитство, просто наблюдателност и внимание. Джейми постави длан на гърба ми, за да не мърдам, но нямах желание да бягам. Можех да се гледам с вълчицата с часове -някак бях сигурна, че е женска, - но тя трепна с уши веднъж, сякаш за да покаже, че вече не съм й интересна, и се върна към храната си.

Наблюдавахме ги още няколко минути, огрени от луната. Накрая Джейми даде знак, че е време да вървим, като ме докосна по ръката.

Крепеше ме за лакътя, докато вървяхме през дърветата. За пръв път по собствена воля му позволявах да ме докосне, след като ме беше спасил при форт Уилям. Още омагьосани от видяното, не говорихме много, но възстановихме спокойствието във взаимната си компания.

Докато вървяхме и разсъждавах върху историите му, не можех да не се възхитя колко добра работа беше свършил. Без дори думичка пряко обяснение или извинение ми беше предал посланието. Въздадох ти справедливост, както са ме учили на нея. Както и милост, доколкото можех да си я позволя. Не можах да ти спестя болката и унижението, но ти предлагам собствената си болка и унижения, за да понесеш своите по-лесно.

- Много ли се противеше? - попитах ненадейно. - На побоите. Лесно ли ги преодоляваше?

Той леко стисна ръката ми, преди да я пусне.

- Най-вече забравях още щом приключеше. Освен последния път - тогава отне доста време.

- Защо?

- Ами... Първо, бях на шестнайсет, вече мъж... Така си мислех. Второ, много болеше.

- Няма нужда да ми казваш, ако не искаш - рекох, усещайки колебанието му - Историята мъчителна ли е?

- Не толкова, колкото беше побоят - каза той през смях. - Не, нямам против да ти кажа. Просто е дълго.

- Имаме още много до Баргренан.

- Така си е. Ами тогава - помниш ли, че ти казах как на шестнайсет прекарах година в замъка Леох? Колъм и баща ми се бяха разбрали така, за да опозная клана на майка си. Две години бях повереник на Дугал, а после година в замъка, за да науча етикет, латински и тем подобни.

- О... Чудех се как си стигнал дотам.

- Да, така стигнах. Бях едър за възрастта си, е, поне висок. Още тогава ме биваше с меча и яздех по-добре от почти всички.

- Както и най-скромен от всички - предположих.

- Не много. Наперен колкото щеш, още по-невнимателен с думите, отколкото сега.

- Направо не мога да си представя - отвърнах развеселена.

- Нищо чудно, сасенак. Открих, че мога да разсмивам хора с приказки и говорех все по-често, без да ме е грижа какво и на кого го казвам. Понякога бях жесток с другите момчета, без да искам. Просто не можех да устоя, ако ми щукнеше някое остроумие.

Вдигна лице към небето, за да прецени колко е часът. Бе още по-тъмно, след залеза на луната. Разпознах Орион ниско над хоризонта и тази гледка странно ме успокои. Джейми говореше.

- И един ден прекалих. С още две момчета вървяхме по един коридор и видях в другия край госпожа Фицгибънс. Носеше огромна кошница, почти колкото нея, и залиташе насам-натам. Знаеш как изглежда сега - тогава не беше много по-слаба. - Той потри нос, смутен. - Е, отправих не една и две некавалерски забележки към вида й. Смешни, но крайно некавалерски. Спътниците ми много се смяха. Не осъзнавах, че и тя ме чува.

Спомних си огромната домакиня на замъка Леох. Макар да я бях виждала само в добро настроение, не приличаше на човек, когото можеш да обидиш безнаказано.

- Какво направи тя?

- Тогава нищо. Не знаех, че дори е чула, но на следващото събрание в Залата стана и разказа всичко на Колъм.

- О, Боже! - Знаех колко Колъм цени госпожа Фиц и едва ли е слушал с нехайство за неуважението към нея. - Какво стана?

- Същото, което се случи с Лери; е, което почти се случи с Лери. - Той се позасмя. - Само че много си повярвах, изправих се и казах, че предпочитам бой с юмруци. Опитвах се да запазя спокойствие, да се държа зряло, макар че сърцето ми биеше като ковашки чук, а и ми призля малко, когато видях ръцете на Ангъс. Приличаха на камъни - на големи камъни. Неколцина в Залата се засмяха. Тогава не бях толкова висок, тежах поне двайсет килограма по-малко. Ангъс можеше да ми откъсне главата с един удар. Така или иначе Колъм и Дугал ми се намръщиха, но според мен останаха доволни, че имам смелостта да поискам подобно наказание. След това Колъм каза „не“, щом съм се държал като дете, съм щял да понеса детско наказание. Кимна и преди да помръдна, Ангъс ме наведе на коляното си, вдигна ми поличката и ме нашари с каиша пред всички останали.

- О, Джейми!

- Мммхм. Нали си забелязала колко професионално се отнася Ангъс към работата си? Удари ме петнайсет пъти и до ден-днешен мога да ти кажа къде е попаднал всеки удар. - Той потръпна от спомена. - Отпечатъците стояха цяла седмица.

Той откъсна шепа борови иглички от най-близкото дърво и ги разтри с пръсти. Миризмата на терпентиново масло се изостри. Той продължи:

- Освен това не ми позволиха да се скрия и да се погрижа за раните си. Когато Ангъс приключи, Дугал ме грабна за тила и ме изведе до другия край на залата. Трябваше да коленича на камъните, пред стола на Колъм, и да измоля прошка от госпожа Фиц, след това от Колъм и да се извиня на всички останали, а накрая - и на Ангъс за боя. Последното почти ми приседна, но той беше много любезен - дори ми помогна да се изправя. Накараха ме да седна до Колъм и да остана там, докато приключи събранието. - Той сви рамене, сякаш отнякъде го чакаше удар с каиш. - Най-лошият час в живота ми. Лицето ми гореше, задникът ми също, коленете - ожулени, и не можех да гледам никъде другаде, освен в краката си, а най-лошото - страшно много ми се пикаеше. Почти умрях - по-скоро бих се пръснал, отколкото да се подмокря пред всички останали. Цялата ми риза беше в пот.

Потиснах порива си на смях.

- Не можеше ли да кажеш на Колъм?

- Знаеше чудесно какво се случва - както и всички останали в залата, личеше по начина, по който шавах на стола. Хората се обзалагаха ще изтрая ли, или не. - Сви рамене. - Колъм щеше да ме пусне, ако го бях помолил. Но... е, заинатих се. - Усмихна се смутено и зъбите му се белнаха насред тъмното във вече безлунната нощ лице. - Когато Колъм най-после ми каза да вървя, успях да изтърпя, докато изляза от залата, но не и до следващата врата. Хвърлих се зад стената и направо изригнах. Мислех, че никога няма да спра. И така - и той пусна шепата иглички, - вече знаеш най-лошото, което ми се е случвало.

Не можех да се сдържа - смях се така, че трябваше да седна на пътя. Джейми ме изчака търпеливо и приклекна.

- Защо се смееш? Не беше никак забавно.

Но самият той се усмихваше.

Поклатих глава през смях.

- Не, наистина не е било. Ужасна история. Просто... представям си те седнал, инатлив, стиснал зъби, а от ушите ти излиза пара.

Джейми изсумтя, но също се позасмя.

- Да. Не е лесно да си на шестнайсет.

- Значи помогна на онова момиче, Лери, защото си я съжалил - казах, когато си върнах самообладанието. - Знаел си какво е.

Той се изненада.

- Да, така и казах. Много по-лесно е да те бият в лицето на двайсет и три, отколкото да те налагат с каиша на шестнайсет. Наранената гордост боли повече от всичко, а тогава лесно се ранява.

- Чудех се. Никога не бях виждала някой да се усмихва, докато очаква удар в лицето.

- Е, след това не можех.

- Мхм. - Кимнах в съгласие. - Мислех си...

Млъкнах от неудобство.

- Какво си мислела? О, за мен и Лери, имаш предвид. Всички са се чудили - ти, Алек, останалите. Щях да сторя същото и грозна да беше. - Сръчка ме в ребрата. - Макар да не вярвам, че ще го приемеш.

- Е, видях ви заедно в онази ниша - защитих се - и все някой те е научил да се целуваш.

Джейми разрита смутен прахта в краката си. Сведе глава срамежливо.

- Е, сасенак. Не ме бива повече от останалите. Понякога се опитвам, но не винаги успявам. Нали знаеш какво казва апостол Павел, че по-добре да се ожениш, отколкото да изгориш? Е, доста изгарях тогава.

Отново се засмях - беше ми леко като на шестнайсетгодишно момиче.

- Значи си се оженил за мен - подкачих го, - за да избегнеш грехопадение по невнимание?

- Да. В това брака го бива - прави съкровени някакви неща, за които иначе трябва да се изповядваш.

Пак се разхилих.

- О, Джейми, обичам те, да знаеш!

Сега той се разсмя. Преви се и се отпусна до пътя, преливайки от веселие. Преобърна се по гръб във високата трева, като хриптеше и се давеше.

- Какво ти става, за Бога? - попитах го втренчена. Накрая седна и избърса сълзите от очите си. Поклати глава задъхан.

- Мърто беше прав за жените. Сасенак, рискувах си живота за теб, крадох, палих, бих, че и убивах. В замяна на това ме ругаеш, обиждаш мъжествеността ми, риташ ме в топките и ми издираш лицето. След това аз те пребивам, а после ти разказвам най-унизителните неща за себе си - и накрая ми казваш, че ме обичаш.

Опря глава на коленете си и се посмя още. Накрая се изправи и ми подаде ръка, а с другата обърса очите си.

- Хич не си разумна, сасенак, но си те харесвам. Да вървим.

Нощта напредваше - или, в зависимост от гледната точка, наближаваше утрото - и трябваше да се качим на конете, за да стигнем до Баргренан преди изгрев. Вече се бях възстановила достатъчно, за да понеса седенето, макар че ефектите още личаха.

Известно време яздихме в дружелюбно мълчание. Замислих се за пръв път какво би се случило, ако някога намерех пътя до каменния кръг. Макар и омъжена по принуда и зависима по необходимост, несъмнено се бях привързала към Джейми.

По-важни обаче бяха чувствата му към мен. Първо свързан с мен от обстоятелствата, след това от приятелство и накрая от изненадващо силна страст, все още не бе засегнал въпроса с чувствата му към мен дори между другото. И все пак.

Бе рискувал живота си. Това може би идваше от брачния му обет. Беше казал, че ще ме закриля до последна капка кръв, и наистина му вярвах. Още повече ми въздействаха събитията от последните двайсет и четири часа, в които без предизвестие ме допусна до чувствата и личния си живот, дори до унизителните подробности. Ако наистина изпитваше към мен това, което подозирах, как щеше да му се отрази моето изчезване? Вече не чувствах физическа болка, докато обмислях това.

На пет километра от Баргренан Джейми ненадейно наруши мълчанието.

- Не съм ти казвал как умря баща ми.

- Дугал ми каза, че е получил инсулт... имам предвид, апоплектичен удар. - Предположих, че и Джейми е мислил за баща си след разговора ни, но не разбирах защо ми го споменава.

- Точно така. Само че той... - Направи пауза, за да обмисли думите си, но после сви рамене и се прости с грижливите думи. Пое си дълбоко дъх и го изпусна. - Трябва да знаеш. Свързано е с... разни неща.

Пътят беше достатъчно широк, за да яздим рамо до рамо, стига да внимавахме за стърчащи скали. Извинението ми за пред Дугал не бе избрано по случайност.

- Случи се при форта - рече Джейми, докато заобикаляше каменист участък, - където бяхме вчера. Където Рандал и хората му ме отведоха от Лалиброх. Където ме бичуваха. Два дни след първия път Рандал ме повика в офиса си - дойдоха двамина и ме отведоха до стаята, - където те открих. Затова знаех къде да отида. Докато ме извеждаха, видях баща си на двора. Беше разбрал, че са ме пленили, и искаше да види има ли начин някак да ме измъкне - или поне да се увери, че съм добре.

Джейми леко сръчка коня си и му изцъка с език. Още нямаше следа от дневна светлина, но нощта изглеждаше различно. До зората оставаше не повече от час. Джейми каза:

- Дотогава не осъзнавах колко самотен и уплашен съм се чувствал там. Войниците не ни позволиха да останем сами, но поне разрешиха да го поздравя. - Преглътна и продължи: -Казах му, че съжалявам за Джени и за цялата жалка история. Каза ми да не говоря повече и ме прегърна здраво. Попита ме дали съм лошо ранен - знаеше за бичуването - и каза, че -всичко ще е наред. Тогава войниците казаха, че е време да вървя, а той ме стисна здраво за лактите и ми каза да не забравям да се моля. Каза, че ще стои до мен, независимо какво се случи и трябва просто да не мисля за това и да държа главата горе. Целуна ме по бузата и войниците ме отведоха. Тогава го видях за последно.

Гласът му не трепваше, но звучеше приглушено. И мен ме пристегна гърлото и исках да го докосна, но пътят се стесняваше през една долчинка, така че трябваше да се подредя зад него. Докато отново се изравним, той си беше върнал самообладанието.

- И така - каза и пое дълбоко дъх, - отидох при капитан Рандал. Отпрати войниците и ми предложи да седна. Каза, че баща ми е гарантирал, за да ме освободят, но нямали право без писмено разрешение от херцога на Аргайл, в чиито владения се намирахме. Реших, че натам се е упътил и той, към Аргайл. Междувременно трябвало да обсъдим въпроса с второто ми бичуване. - Джейми млъкна, несигурен как да продължи. - Беше... странен. Много сърдечен, но отдолу се спотайваше нещо, което не разбирах. Гледаше ме, все едно очакваше да направя нещо, макар че не можех - можех само да си седя.

- Почти ми се извини, каза, че съжалява за това как взаимоотношенията ни са били толкова трудни, как искал обстоятелствата да са различни и така нататък. - Джейми поклати глава. -Не можех да си представя за какво говори. Два дни по-рано се беше постарал хубаво да ме пребие до смърт. Когато най-после стигна до въпроса обаче, не увърташе.

- Какво е искал? - попитах. Джейми ме погледна бързо и също толкова бързо извърна поглед. Мракът криеше чертите му, но ми изглеждаше силно смутен.

- Мен.

Така се стреснах, че конят тръсна глава и изцвили укоризнено. Джейми отново сви рамене.

- Както казах, беше прям. Ако съм склонен... хм, да му дам да разполага с тялото ми, щял да отмени второто бичуване. Ако ли не - щял съм да искам да не съм се раждал.

Прилоша ми. Джейми рече с лека нотка на веселие:

- Вече ми се щеше нещо подобно. Сякаш бях глътнал счупени стъкла и ако не бях седнал, коленете ми щяха да се ударят едно в друго.

- Но, какво... - Гласът ми пресипна и се прокашлях. - Какво направи?

Той въздъхна.

- Няма да те лъжа, сасенак. Обмислял съм го. Първите белези бяха още толкова пресни, че не можех да нося риза и се замайвах, колчем се изправех. Мисълта да премина през това отново - вързан и безпомощен да чакам следващия удар...

Той потръпна несъзнателно, преди да продължи:

- Нямах реална представа - каза кисело, - но ми се струваше, че да ме изнасилят отзад ще е доста по-безболезнено. Понякога под бича са умирали хора, сасенак, и от погледа му можех да преценя, че иска да съм един от тях. - Отново въздъхна. - Но... е, още усещах целувката на баща ми по бузата си, помислих какво би казал... Просто не можах. Не се замислих какво, от друга страна, ще причини на баща ми смъртта ми. - Изсумтя, сякаш се бе сетил за нещо забавно. - А и си казах, вече е изнасилил сестра ми. Проклет да съм, ако и аз му се оставя.

Това не ми се струваше никак забавно. Виждах Джак Рандал в още по-противна светлина. Джейми потърка тила си и свали длан върху дръжката на меча си.

- И така, възползвах се от малкото ми останал кураж и отказах. При това на висок глас, като добавих всякакви ругатни по негов адрес, за които се сетих. Колкото ми държеше гласът. - Направи гримаса. - Боях се, че ще си променя решението, ако се замисля още. Исках да съм сигурен, че връщане няма. Макар и да не мисля, че има тактичен начин да откажеш подобно предложение.

- Не, няма - съгласих се сухо. - Едва ли ще е бил доволен, независимо от думите ти.

- Не беше. Удари ме през устата, за да млъкна. Паднах - още бях слаб - и той се надвеси над мен. Само ме гледаше. Беше ми останало достатъчно здравомислие, за да не опитвам да стана, затова просто лежах, докато той не повика войниците, за да ме отведат в килията. -Поклати глава. - Не промени изражението си и на йота. Само каза: „Ще се видим в петък,“ сякаш имахме служебна уговорка или нещо такова.

Войниците не върнали Джейми в предишната му килия, която споделял с още трима. Сложили го в самостоятелна стаичка, за да чака петъчната разплата без разсейвания, с изключение на ежедневните посещения от лекаря на гарнизона, който лекувал гърба му.

- Не беше много добър лекар - каза Джейми, - но беше внимателен. На втория ден, заедно с гъшата мас и въглена, донесе и малка библия, била на затворник, който умрял. Каза, че е разбрал, че съм папист, но независимо дали Божието слово ме утешава, или не, можел съм поне да сравня несгодите си с тези на Йов. - Джейми се засмя. - Странно, но наистина ме утеши. И Бог е трябвало да изтърпи бичуване. И поне след това нямаше да ме разпнат. От друга страна - допълни той аналитично, - Бог не е бил принуден да слуша неприлични предложения от Пилат Понтийски.

Джейми бе запазил библията. Разтършува се в дисагите си и ми я подаде. Беше износено, подвързано с кожа томче, дълго около петнайсет сантиметра и отпечатано на толкова крехка хартия, че буквите от едната страна се виждаха и от другата. На празната страница отпред пишеше АЛЕКЗАНДЪР УИЛЯМ РОДЕРИК МАКГРЕГЪР, 1733 г. Мастилото бледнееше и се беше размазало, а подвързията бе шупнала, сякаш книгата се е мокрила неведнъж.

Заобръщах я любопитно. Колкото и малка да бе, сигурно не му е било лесно да я пази до себе си през всички пътувания и приключения от последните четири години.

- Никога не съм те виждала да я четеш. - Върнах му я.

- Не затова я пазя - отвърна той. Прибра я, като галеше ръбчетата с палец. Потупа разсеяно дисагите.

- Алекс Макгрегър ми е длъжник. В някакъв момент ще си събера дължимото. Но така или иначе - върна се той към историята, - дойде петък и не съм сигурен дали се радвах, или съжалявах. Чакането и страхът бяха по-лоши дори от болката, която си представях. Но когато започна... - Той отново се попрегърби странно и намести ризата си по-свободно. - Е, видя белезите. Знаеш.

- Само защото Дугал ми каза. Бил е там.

Джейми кимна.

- Да. Баща ми също, макар тогава да не знаех. Не можех да мисля за много неща отвъд собствените си проблеми.

- О - казах несигурно - и баща ти...

- Да. Тогава се случи. След това някои от мъжете ми казаха, че са си помислили, че съм умрял по средата на побоя. Баща ми сигурно си е помислил същото. - Поколеба се и продължи приглушено: - Дугал каза, че когато съм се строполил, баща ми изохкал слабо и сложил ръка на главата си. После просто паднал. Не станал отново.

Птиците сновяха в шубраците, припяваха и се викаха една друга от още тъмните листа на дърветата. Джейми не беше надигнал глава.

- Не знаех, че е мъртъв - продължи тихо. - Казаха ми чак след месец. Когато са си мислели, че съм достатъчно силен, за да го понеса. Така че не успях да го погреба, както би трябвало да стори един син. Никога не съм виждал гроба му, защото се боя да се върна у дома.

- Джейми. О, Джейми...

След мълчание, което сякаш продължи много дълго, казах:

- Но не бива, не може, да се чувстваш отговорен. Джейми, нищо не си могъл да сториш, нищо не би могъл да промениш.

- Така ли? Не, може би не. Макар още да се чудя какво би се случило, ако бях избрал другото. Но и да знаех, нямаше да ми помогне как се чувствам - а се чувствам, сякаш съм го убил с тези две ръце.

- Джейми... - започнах и спрях, безпомощна. Той язди известно време, без да продума, после се изправи и изпъна рамене.

- На никого не съм казал - каза ми рязко. - Но реших, че сега е по-добре да знаеш. За Рандал, имам предвид. Мислех, че имаш право да знаеш всичко между мен и него.

Всичко между мен и него. Животът на един добър човек, честта на девойка и крайно непристойна страст, намерила отдушник в кръв и страх. И навярно, помислих си със свит стомах, сега на везната тежеше и друго. Аз. За пръв път започнах да си давам сметка какво е чувствал Джейми, приклекнал до прозореца с празен пистолет в ръка. Започнах да му прощавам за стореното.

Все едно бе прочел мислите ми, той ми каза, без да ме поглежда:

- Разбираш ли... искам да кажа, можеш ли да разбереш, донякъде, защо ми се стори нужно?

Изчаках няколко секунди, преди да отвърна. Разбира се, че разбирах, но това не беше всичко.

- Да - казах. - Колкото до това, прощавам ти. Но не мога да ти простя - и при тези думи не можах да сдържа тона си, - задето ти хареса!

Той се приведе на седлото и дълго време се смя. Наслади се докрай на освободеното напрежение, преди да се изправи на седлото и да се обърне към мен. На просветляващото небе вече виждах лицето му, по което бяха изписани изтощение, напрежение и веселие. Драскотините по бузата му чернееха в сумрака.

- Хареса ми! Сасенак - рече ми той почти бездиханно, - нямаш представа колко ми хареса. Беше толкова... Боже, беше прекрасна. Бях толкова ядосан, а ти така се бори с мен. Омразна ми беше мисълта да те нараня, но и толкова исках... Исусе. - Той потърка нос. - Да. Да, хареса ми. Но пък ти може да си ми благодарна, че упражних въздържание.

Отново се ядосвах. Бузите ми пак се загряваха в студения утринен въздух.

- Въздържание бил упражнил? На мен ми се стори, че си упражняваше по-силната лява ръка. Почти ме осакати, арогантно шотландско копеле.

- Ако исках да те осакатя, сасенак, щеше да разбереш - отвърна той сухо. - Но имах предвид, че се въздържах след това. Спах на пода, ако помниш.

Изгледах го с присвити очи, дишайки през разширени ноздри.

- Значи това ти е било въздържанието, така ли?

- Е, мислех, че не е правилно да те подмятам в това състояние, колкото и да исках. А исках - добави през смях. - Ужасно изпитание за естествените ми инстинкти.

- Да ме подмяташ? - попитах, разсеяна от израза.

- Не бих го нарекъл „правене на любов“, предвид обстоятелствата, не мислиш ли?

- Както щеш го наричай - казах с равен глас, - добре, че не си опитал, иначе щяха да ти липсват важни части от анатомията.

- И това ми хрумна.

- Ако смяташ, че ще ти ръкопляскам, защото си се въздържал от изнасилване след побоя... -Жлъчта ми ме задави.

Яздихме почти километър в мълчание. След това той въздъхна дълбоко.

- Виждам, че не биваше да започвам разговора. Опитвах се да стигна дотам, че да те помоля отново да споделям леглото ти. - Направи срамежлива пауза. - На пода е малко студено.

Преди да му отвърна, изминаха още пет минути. Когато реших какво да кажа, дръпнах юздите на коня си и препречих пътя на Джейми. Виждаше се Баргренан, върхове на покриви в сивкавата утрин.

Върнах коня си до неговия, на не повече от крачка. Гледах го минута, преди да продумам.

- Ще ми окажете ли да честта да споделяте постелята ми, повелителю мой? - попитах церемониално.

Макар явно да подозираше нещо, той помисли и кимна, също толкова церемониално.

- Да. Благодаря.

Хващаше отново юздите, когато го спрях.

- Само още нещо, повелителю мой - рекох със същия тон.

- Да?

Извадих ръка от скрития джоб в полата си и първите лъчи на слънцето заискриха от острието, насочено към гърдите му.

- Ако - процедих - някога ми посегнеш, Джеймс Фрейзър, ще ти извадя сърцето и ще го изпържа за закуска!

Последва дълго мълчание, прекъсвано само от конете, пристъпващи от крак на крак, и скърцането на кожени сбруи. После той обърна ръка с дланта нагоре.

- Дай ми я. - Когато се поколебах, повтори нетърпеливо: - Няма да я използвам върху теб. Дай ми я!

Грабна камата за острието, отвесно, така че лунният камък в дръжката засия. Хвана я като разпятие и издекламира нещо на келтски. Разпознах думите от церемонията в залата на Колъм, но за всеки случай Джейми ми го преведе на английски:

- Кълна се в кръста на Бога наш, Исус Христос, кълна се в свещеното желязо в ръката си, че ти се вричам във вярност. Ако някога вдигна ръка срещу теб, нека това свещено желязо прободе сърцето ми.

Целуна камата по ефеса и ми я върна.

- Не заплашвам напразно, сасенак - каза той и вдигна вежда, - и не се кълна лекомислено. Може ли сега да ходим да спим?

23. ЗАВРЪЩАНЕ В ЛЕОХ

Дугал ни чакаше при „Червения глиган“, сновейки нервно напред-назад.

- Успяхте най-после, така ли? - попита. Изгледа ме с одобрение, когато слязох без чужда помощ и се олюлях само веднъж. - Смела девойка. Петнайсет километра, без да се обадиш. Хайде, лягай си, заслужи си го. С Джейми ще приберем конете.

Тупна ме много леко отзад, за да ме отпрати. С голяма радост послушах предложението му и заспах, когато помирисах възглавницата.

Не съм усетила кога Джейми се е примъкнал до мен, но следобед рязко се събудих, убедена, че съм забравила нещо важно.

- Хоръкс! - възкликнах, докато се изстрелвах в седнало положение.

- А? - Стреснат, Джейми се претърколи странично, приземи се приклекнал на пода и с ръка на дръжката на камата върху купчината му дрехи. Завъртя панически глава. - Какво? Какво има?

Сподавих смеха си - беше гол, с щръкнала рижа коса.

- Приличаш на раздразнен таралеж - рекох.

Той ме изгледа с неприязън и стана, като върна камата на столчето с дрехите му.

- Не можеше ли да изчакаш да се събудя? - попита ме. - Или мислеше, че ще направиш по-силно впечатление, ако ме събудиш от здрав сън, като извикаш „Хора!“ в ухото ми?

- Не „хора“ - обясних. - Хоръкс. Сетих се, че забравих да те питам за него. Намерихте ли го?

Той седна на леглото и обори глава. Потърка енергично лицето си, сякаш за да се отърве от бледността.

- О, да - каза с ръка пред устата. - Да, намерихме го.

От тона му личеше, че дезертьорът не му е казал нищо добро.

- Нищо ли не ви каза? - попитах съчувствено. Това винаги беше възможност, макар Джейми да бе отишъл, готов да се прости не само с парите си и с допълнителните от Дугал и Колъм, но и с пръстена на баща си, ако се стигнеше дотам.

Джейми се върна в леглото и се загледа в тавана.

- Не. Не, каза ми. На добра цена, при това.

Надигнах се на лакът, за да виждам изражението му.

- Е? Кой тогава е застрелял старши сержанта?

- Рандал. - Джейми затвори очи.

- Рандал? - повторих неразбиращо. - Но... защо?

- Не знам - каза, без да отваря очи. - Мога да се досетя, но няма значение. Няма шанс да го докажа.

Трябваше да се съглася. Отпуснах се на леглото до него и вперих поглед в гредите от черен дъб на тавана.

- Тогава какво можеш да сториш? - попитах. - Да отидеш във Франция? Или може би... -Хрумна ми нещо умно. - Може би в Америка? Би се справил в Новия свят.

- През океана? - Той потръпна. - Не. Не бих могъл.

- Е, тогава какво? - попитах.

Той отвори око, колкото да ме изгледа горчиво.

- Реших за начало да поспя още час. Но явно няма да стане.

Надигна се примирено и се подпря на стената. Бях твърде уморена, за да сваля кувертюрата, преди да си легна, и по нея, близо до коляното му, имаше подозрително черно петно. Гледах петното, докато той говореше.

- Прав си - съгласи се, - бихме могли да отидем във Франция.

Сепнах се - бях забравила, че каквото и да решеше да прави, вече и аз бях част от решението.

- Но там няма кой знае какво за мен - добави той, като се чешеше разсеяно по бедрото. -Бих могъл да воювам, но това не е живот като за теб. Или ще идем в Рим, за да се присъединя към двора на крал Джеймс. Това е възможно - някои от чичовците и братовчедите ми от бащина страна са в онзи лагер и биха ми помогнали. Не харесвам особено нито политиката, нито владетелите, но е възможно. Но първо бих опитал да изчистя името си в Шотландия. Ако успея, в най-лошия случай ще съм арендатор в земите на Фрейзър. В най-добрия може да си върна Лалиброх. - По лицето ми премина сянка на емоция и знаех, че мисли за сестра си. - Сам не бих отишъл, но вече не съм сам.

Погледна надолу към мен и се усмихна, като галеше нежно косата ми.

- Понякога забравям, но вече те има и теб, сасенак - каза той.

Почувствах се страшно неудобно. Като предател. Той кроеше планове, които биха се отразили на целия му живот, за да се погрижи за безопасността ми, а аз се бях опитала да го -изоставя, като междувременно го поставих в сериозна опасност. Не беше нарочно, но фактите си бяха факти. Дори сега мислех да го разубедя да ходи във Франция, защото това би ме отдалечило от собствената ми цел: каменния кръг.

- Има ли начин да останем в Шотландия? - попитах, извърнала лице. Стори ми се, че черното петно на кувертюрата се беше преместило, но не бях сигурна. Фиксирах го старателно с поглед.

Ръката на Джейми се зарови в косата ми и разсеяно погали врата ми.

- Да - каза замислено. - Възможно е. Затова Дугал ме изчака. Получил е вест.

- Наистина ли? Каква?

Отново обърнах глава към него - движението постави ухото ми в обсега на пръстите му и той започна да ме гали около него. Прииска ми се да изтегна гръб и да мъркам като котка. Потиснах импулса, за да разбера какво ще прави.

- Пратеник от Колъм - отвърна той. - Не мислел, че ще ни намери тук, но по случайност се разминали с Дугал на пътя. Дугал трябва незабавно да се върне в Леох и да остави Нед Гауън да довърши събирането на рентите. Дугал предложи да отидем с него.

- Обратно в Леох? - Не беше Франция, но и не беше много по-добър вариант. - Защо?

- Скоро очакват посетител. Английски благородник, който е имал вземане-даване с Колъм и преди. Влиятелен е и може да го убедим да стори нещо за мен. Нито съм съден, нито осъден за убийство. Може да успее да анулира всичко, да ми уреди амнистия. - Той се усмихна криво. - Не ми харесва особено да ме амнистират за нещо, което не съм сторил, но по-добре това, отколкото да ме обесят.

- Така е, да. - Петното наистина се движеше. Присвих очи, за да го фокусирам. Кой английски благородник?

- Херцогът на Сандрингъм.

Скочих на крака с възклицание.

- Какво има, сасенак? - попита разтревожен Джейми.

Посочих черното петно с треперещ пръст - сега се движеше по крака му бавно и отмерено.

- Какво е това?!

Той му хвърли поглед и небрежно го перна с нокът.

- А, това ли? Просто дървеница, сасенак. Нищо, от което...

Реакцията ми прекъсна думите му. При думата „дървеница“ се изстрелях изпод завивките и застанах до стената, възможно по-далеч от гъмжилото на насекоми, както вече си представях леглото ни.

Джейми ме изгледа преценяващо.

- О, раздразнен таралеж, значи? - Наклони глава, като ме разглеждаше любопитно. - Ммм - прекара длан през собствената си коса. - Е, със сигурност. Цялата си рошава, когато се събудиш, дума да няма. - Претърколи се към мен и протегна ръка. Ела тук. Няма да тръгнем преди залез. Ако няма да спим...

В крайна сметка поспахме малко, прегърнати на пода, върху твърдо, но празно от насекоми легло от наметалото ми и поличката на Джейми.

Добре, че бяхме спали, когато имахме възможността. Дугал бързаше да стигнем до Леох преди Сандрингъм и не ни даваше мира. Без каруците напредвахме много по-бързо въпреки лошия път. Само че Дугал ни позволяваше да спираме съвсем за кратко.

Когато стигнахме до портите на Леох, бяхме почти толкова опърпани, колкото първия път, когато дойдохме, и със сигурност също толкова уморени.

Във вътрешния двор се спуснах от коня си, но трябваше да се хвана за стремето, за да не падна. Джейми ме подхвана за лакътя, а когато осъзна, че не мога да стоя права, ме вдигна на ръце. Внесе ме през арката, оставяйки конете на момчетата от конюшните.

- Гладна ли си, сасенак? - попита ме, след като спря в коридора. В едната посока бяха кухните, а в другата - стълбището към спалните. Изстенах и с мъка задържах очите си отворени. Бях гладна, но толкова ми се спеше, че ако опитах да ям, щях да свърша с лице в супата.

Отстрани нещо се раздвижи и отворих замаяно очи. Огромната госпожа Фицгибънс се бе надвесила невярващо над мен.

- Какво му има на горкото девойче? - попита тя Джейми. - Да не я сполетяла беда.

- Не, само се омъжи за мен, макар че може и да го наречеш беда.

Той се отдръпна, за да направи място на, както се оказа, набъбваща тълпа кухненски помощници, конярчета, готвачи, градинари и пазачи, както и най-различни други обитатели на замъка, привлечени от гръмогласните въпроси на госпожа Фиц.

Джейми явно беше решил какво да прави и пое надясно, към стълбището, като отговаряше с половин уста на бурята от въпроси от всяка страна. Аз мигах като бухал в скута му и можех единствено да кимам на тези край себе си, макар че повечето лица бяха колкото любопитни, толкова и дружелюбни.

Когато свърнахме покрай ъгъла в коридора, видях едно много по-дружелюбно лице. Беше Лери, засия, когато чу гласа на Джейми. Очите й обаче се окръглиха и розовите й устенца се отвориха повече от нужното, когато видя какво носи той.

Нямаше време да задава въпроси, преди суматохата край нас рязко да секне. Джейми също спря. Вдигнах глава и видях Колъм, чието изненадано лице бе на едно ниво с моето.

- Какво... - започна той.

- Женени са - избумтя лъчезарно госпожа Фиц. - Колко чудесно! Може да ги благословите, докато им подготвям стаята.

Обърна се и пое към стълбите, като остави значителна пролука в тълпата, през която виждах мъртвешки бледото лице на Лери.

Колъм и Джейми заговориха едновременно - обяснения и въпроси се сблъскваха във въздуха. Поразбуждах се, макар още да не можеше да се каже, че бях съвсем на себе си.

- Е - говореше Колъм с недотам одобрителен тон, - щом сте женени, добре. Ще говоря с Дугал и Нед Гауън - трябва да се погрижим за някои юридически въпроси. Полагат ти се определени неща, когато се ожениш, по силата на договора за зестрата на майка ти.

Джейми поизправи гръб.

- Щом го споменаваш - рече небрежно, - вярвам, че е така. Едно от тези неща е дял от тримесечните ренти от земите на Макензи. Дугал носи каквото е събрал до момента - би ли му казал да задели моята част, докато прави пресмятанията? Сега ме извини, чичо, жена ми е уморена.

Той ме премести в по-удобна позиция и се обърна към стълбището.

В стаята се запрепъвах към огромното балдахиново легло, на което имахме право като женена двойка, и се проснах в него с благодарност. Беше меко, подканящо - и благодарение на вечно бдителната госпожа Фиц, - чисто. Запитах се струва ли си усилието да си мия лицето, преди да се предам на съня.

Тъкмо бях решила, че може и да стана, ако чуя Тръбата на Гавраил, но не и за каквото и да било друго, когато видях, че Джейми не само е измил лицето и ръцете си, но се е сресал и вървеше към вратата.

- Няма ли да си лягаш? - подвикнах му немощно. Сигурно бе поне толкова уморен, колкото и аз, макар и не толкова прежулен от седлото.

- След малко, сасенак. Първо имам да свърша една задача.

Излезе и ме остави вперила очи в дъбовата врата и с много неприятно усещане под лъжичката. Спомних си щастливото очакване на лицето на Лери и последвалия го гневен шок. Спомнях си как трепнаха мускулите му, когато я видя, и ми се прииска да бях видяла изражението му Навярно сега отиваше при нея, за да й съобщи за брака ни. Ако му бях видяла лицето, навярно щях да имам по-добра представа какво възнамерява да й каже.

Улисана в събитията от последния месец, бях забравила момичето - и това, което би могла да значи за Джейми, както и той за нея. Е, бях се замислила, когато за пръв път се повдигна въпросът за бързия ни брак, но тогава Джейми не беше дал знак, че тя е какъвто и да било проблем.

Но пък ако собственият й баща не искаше тя да се омъжва за престъпник и ако Джейми имаше нужда от съпруга, за да прибира част от рентите на Макензи... е, нямаше значение коя е жената, стига да се съгласи да го вземе. Мислех си, че познавам Джейми достатъчно добре, за да видя, че практичността е дълбоко заложена у него - както и би трябвало, предвид че през последните няколко години е бил беглец. Нямаше да промени решението си от чувства или физическо привличане, заради едните бузи като розов лист и коса като течно злато. Но това не значеше, че чувствата или привличането не съществуват.

Все пак се бях натъкнала на сцената в нишата, Джейми и момичето на коляното му, пламенните им целувки („И преди съм прегръщал жени - върнаха се към мен думите му, - и преди са карали сърцето ми да блъска и да се задъхвам... “) Осъзнах, че стискам юмруци и надиплям кувертюрата на миниатюрни жълтозелени хребети. Пуснах плата и обърсах длани в полата си, като осъзнах колко са мръсни от двудневното държане на юзди и никаква възможност да ги измия междувременно.

Станах и отидох до легена, забравила за умората. За своя изненада установих, че никак не ми се нрави споменът за Джейми и Лери. Помня и какво беше казал: „По-добре да се ожениш, отколкото да изгориш. Е, доста изгарях тогава.“ И аз изгарях малко в момента, спомняйки си ефекта от целувките на Джейми по собствените ми устни.

Наплисках лицето си с вода, за да разсея усещането. Нямах пълните права върху чувствата на Джейми, напомних си твърдо. Бяхме се оженили по необходимост. А той се беше оженил за мен по собствени причини, една от които - прямо заявеното желание да се отърве от девствеността си.

Другата причина - защото се е нуждаел от съпруга, за да събира дохода си от Макензи, а не е могъл да склони момиче от тези край него да се оженят. Не бе по-благородна от първата, но бе и много по-неласкава по отношение на мен.

Вече напълно будна, бавно се преоблякох в чиста рокля, предоставена, както и легена и стомната, от хората на госпожа Фиц. Как бе успяла да приготви младоженска стая между ненадейното обявление на Джейми пред Колъм и стигането ни до самата стая? Въпрос за вековете. Госпожа Фиц, мислех си, би могла да направи кариера в „Уолдорф-Астория“ или лондонския „Риц“.

Подобни размишления ме караха да копнея по собственото си време повече, отколкото през последните дни. Какво правя тук, запитах се за хиляден път. На това странно място, на неизбродими разстояния от всичко познато, от дома, от съпруг и приятели, понесена в нищото, сама сред хора, които не бяха нищо повече от диваци? През последните си седмици с Джейми бях започнала да се чувствам в безопасност, понякога дори щастлива. Но осъзнах, че второто навярно е самозаблуда, макар първото да не беше.

Не се съмнявах, че ще е верен на отговорностите си, както ги възприемаше, и ще продължава да ме защитава от всяка заплаха. Но тук, след подобната на съновидение изолация на дните ни сред дивите хълмове и прашни пътища, мръсните ханове и уханни бали сено, той сигурно вече чувстваше повика на старите си взаимоотношения и връзки със света, както и аз - на своите. През последния месец се бяхме сближили много, но сега усещах как това се пропуква и може да се разпадне сред практичното ежедневие в замъка Леох.

Подпрях глава на каменната каса на прозореца, вперила поглед в другия край на двора. Там Алек Макмеън и двама от помощниците му разтриваха конете ни. Животните, нахранени и напоени както трябва за пръв път от два дни, излъчваха доволство, а конярите сресваха гладката им козина и чистеха пръстта от глезените и пищялите им със стиски слама. Едно от момчетата поведе моя набит Магарешки бодил и той го последва с радост към заслужената почивка в обора.

С него си заминаха, струваше ми се, и надеждите ми за бягство и завръщане у дома. О, Франк. Затворих очи, а по носа ми се плъзна сълза. Тогава отворих широко очи и примигнах усилено, докато се опитвах да спомня лицето му. За миг си бях представила не възлюбения си съпруг, а предтечата му Джак Рандал, изкривил плътни устни в подигравателна усмивка. И докато бягах наум от този образ, се бях прехвърлила на лицето на Джейми, уплашено и разгневено, както при прозореца във форта. Колкото и да опитвах, не можех да си върна ясно образа на Франк.

Паниката рязко ме вледени и обхванах лакти с длани. Дори да успеех да се избягам и да открия каменния кръг, какво? Какво тогава? Джейми, надявах се, скоро щеше да намери утеха, може би с Лери. И преди се бях питала как ще реагира, когато изчезна. Но въпреки онова мимолетно съжаление край потока, никога не се бях питала как бих реагирала аз.

Играех си с връвта, която събираше роклята ми на врата, връзвах я и я развързвах. Ако възнамерявах наистина да си отида, никому не правех услуга, като позволявах връзката между нас да укрепне допълнително. Не биваше да му позволявам да се влюби в мен.

Ако изобщо имаше шанс за това - спомних си още веднъж за Лери и разговора му с Колъм. Ако се беше оженил за мен така хладнокръвно, както изглеждаше, може би емоциите му бяха в по-голяма безопасност от моите.

При цялата умора, глад, разочарование и несигурност вече се бях докарала до толкова силно объркване и нещастие, че не можех нито да спя, нито да стоя на едно място. Вместо това блуждаех нещастно из стаята, взимах напосоки предмети и ги връщах по местата им.

Течението от отворената врата наруши крехкото равновесие на гребена, който крепях на показалеца си - Джейми се връщаше. Изглеждаше позачервен и странно превъзбуден.

- О, будна си - рече, явно изненадан и смутен, че ме е сварил така.

- Да - рекох нелюбезно, - да не би да се надяваше, че ще спя, когато се върнеш от нея?

Той събра вежди за миг, после ги повдигна питащо.

- От нея ли? Имаш предвид Лери?

Когато го чух да произнася името й с небрежната шотландска напевност - „Ле‘ери“, - ме обзе ирационален гняв.

- Значи си бил с нея!

Джейми доби объркан, предпазлив и леко отегчен вид.

- Да. Натъкнах се на нея на стълбището, докато излизах. Добре ли си, сасенак? Изглеждаш напрегната.

Изгледа ме преценяващо. Вдигнах малкото огледало и видях, че косата ми стърчи като рошава грива, а под очите ми тъмнеят кръгове. Пуснах го на леглото.

- Не, съвсем добре съм - казах, овладявайки се с мъка. Опитах се да си придам непринуденост. - И как е Лери?

- О, направо чудесно - каза той. Облегна се на вратата, скръсти ръце и ме изгледа замислено. - Сигурно се е изненадала, че сме женени.

- Направо чудесно - повторих и поех дълбок дъх.

Когато вдигнах глава, той ми се усмихваше широко.

- Не би се тревожила заради девойчето, нали, сасенак? - подпита ме лукаво. - Нищо не значи за теб. Нито за мен.

- Така ли? Не е искала или не е можела да се омъжи за теб? Трябвало е все някоя да те вземе и си се възползвал от възможността. Не те виня - по-точно не го винях много, - но...

Прекоси стаята с две крачки и ме хвана за ръцете. Постави пръст под брадичката ми и вдигна главата ми.

- Клеър - каза с равен тон. - Ще ти кажа защо се ожених за теб, когато му дойде време. Или пък няма. Пожелах от теб честност и ти предлагам същото. Задълженията ми към момичето изискват само вежливост. - Стисна брадичката ми между палец и показалец. - Но го изискват. - Пусна брадичката ми и я докосна с юмрук. - Чуваш ли ме, сасенак?

- О, чувам те! - Отскубнах се и потърках негодуващо челюстта си. - И съм сигурен, че ще си много вежлив с нея. Но следващия път дръпни пердетата на нишата, не искам да гледам.

Веждите му отново се стрелнаха нагоре и лицето му поруменя.

- Да не би да предполагаш, че ти слагам рога? - попита ме невярващо. - В замъка сме от по-малко от час, целият съм покрит с пот и прах от два дни в седлото, коленете ми треперят, а ти мислиш, че първата ми работа е била да прелъстя девица на шестнайсет? - Поклати смаяно глава. - Не знам дали искаш да направиш комплимент на мъжествеността ми, сасенак, или да обидиш ценностите ми, но и в двата случая не ми харесва. Мърто ми каза, че на жените им щукват глупости, но... Боже!

Прокара едра длан през косата си и връхчетата й щръкнаха безредно.

- Разбира се, че не мисля, че си я прелъстил - казах, като се мъчех да придам на тона си спокойствие. - Имам предвид само...

Хрумна ми, че Франк се бе справил много по-добре от мен в подобна ситуация, а аз въпреки това му се ядосах много. Навярно нямаше добър начин човек да намекне такова нещо пред партньора си. Опитах се да продължа:

- Просто имам предвид, че ми е ясно... че си се оженил за мен по свои собствени причини. Те са си твои - добавих бързо - и нямам никакви права върху теб. Може да се държиш както искаш Ако... ако почувстваш привличане другаде... искам да кажа... няма да ти се пречкам -завърших неубедително. Ушите ми пламтяха.

Вдигнах глава и видях, че същото се случва и с Джейми - всичко от врата до ушите му беше пламнало. Дори очите му, кървясали от недоспиване, сякаш пламтяха леко.

- Никакви права! - възкликна той. - А какво мислиш, че е брачният обет, моме? Думи в църква? - Той удари с юмрук върху сандъка толкова силно, че разтресе порцелановата кана. -Нямала права - промърмори под нос. - Можел съм да се държа както поискам. И нямало да ми се пречка?!

Наведе се, свали си ботушите и ги хвърли, един след друг, по стената, колкото сили имаше. Трепнах при всеки удар по камъните и след това по пода. Той свали наметката си и я захвърли зад себе си. След това закрачи с мрачен поглед към мен.

- Нямаш значи права върху мен, сасенак? Позволяваш ми да правя каквото искам, така ли? Така ли? - питаше той.

- Ами да - отвърнах и отстъпих неволно. - Това имах предвид.

Той ме хвана за ръцете и открих, че превъзбудата е стигнала и до тях. Мазолестите му длани бяха така топли, че понечих да се отдръпна.

- Е, ако нямаш права върху мен, сасенак - каза той, - то аз имам върху теб! Ела.

Сключи длани около лицето ми и ме целуна. В целувката нямаше нищо нежно или плахо и аз се задърпах, опитвайки се да се го избутам от себе си.

Приведе се, пъхна ръка под коленете ми и ме вдигна. Не бях осъзнала напълно колко дяволски силен е.

- Пусни ме! Какво си мислиш, че правиш?

- Струва ми се, че е ясно, сасенак - процеди през зъби. Приведе глава и ясният му поглед ме прониза като горещ ръжен. - Макар че, ако трябва да ти се каже, мисля да те пренеса до леглото. И ще те държа там, докато научиш какви права имам върху теб.

Отново ме целуна, нарочно силно, за да спра с възраженията си.

- Не искам да спя с теб! - извиках, когато отново можех да говоря.

- Не възнамерявам да спя, сасенак - отвърна той с равен тон. - Още не.

Стигна до леглото и внимателно ме остави на обшитата със стилизирани рози кувертюра.

- Знаеш прекрасно какво имам предвид, по дяволите! - Понечих да се претърколя до другата страна и да сляза, но той стисна здраво рамото ми и ме завъртя към себе си.

Сините му очи ме фиксираха отблизо и дъхът ми почти заседна в гърлото.

- Не съм те питал какво искаш, сасенак - отвърна той заплашително тихо. - Ти си ми жена, казвам ти го за пореден път. Може да не си искала да се омъжваш за мен, но точно това направи. Ако тогава не си забелязала, твоята част от сделката включваше думата „да се подчинявам“. Ти си ми жена и ако те искам, жено, ще те имам, проклета да си!

С всяка следваща дума тонът му се повишаваше, докато накрая почти викаше.

Застанах на колене, стиснала юмруци до хълбоците си, и също му се развиках. Трупаното през последния час нещастие бе стигнало точката на кипене и не го пощадих.

- Ще съм проклета, ако се дам на теб, малтретираща свиня такава! Мислиш, че можеш да ми нареждаш кога да си лягам с теб? Да ме използваш като проститутка, когато пожелаеш? Е, не можеш, шибан копелдак такъв! Ако го направиш, с нищо не си по-добър от драгоценния си капитан Рандал!

Той ме изгледа страховито за миг и рязко пристъпи встрани.

- Тогава си върви - и кимна към вратата. - Ако мислиш така за мен, върви! Няма да те спирам.

Поколебах се за миг, без да свалям поглед от него. Беше стиснал здраво челюст и се извисяваше над мен като Родоския колос. Този път си бе сложил здрави юзди, макар очевидно да бе също толкова ядосан, колкото край пътя до Дуунсбъри. Въпреки това виждах, че наистина го мисли. Ако изберях да си тръгна, нямаше да ме спира.

Вдигнах брадичка, също стиснала челюст.

- Не. Не. Не бягам от нищо. И не се боя от теб.

Погледът му се премести към гърлото ми. Пулсът ми препускаше бясно.

- Да, виждам - каза той. Докато ме гледаше, на лицето ми лека-полека се изписа неохотно примирение. Приседна на леглото, като остави разстояние между нас, и аз също седнах предпазливо. Той си пое дълбоко дъх няколко пъти, преди да продума, а лицето му върна

донякъде обичайния си цвят.

- И аз не бягам, сасенак - изсумтя той. - Сега. Какво значи „шибан“?

Явно изненадата ми е личала, защото той продължи раздразнено:

- Ако ще ме ругаеш, добре. Но не искам да ме наричаш с неща, на които не мога да отговоря. Разбрах по тона ти, че е много мръсно, но какво значи?

Хваната неподготвена, аз се позасмях малко нервно.

- Значи... значи... това, което щеше да правиш с мен.

Той повдигна вежда, кисело заинтригуван.

- О? Значи съм бил прав - мръсна дума е. А какво е садист? Онзи ден ме нарече така.

Потиснах смеха си.

- Ами, това е човек, който... който изпитва сексуално удоволствие, когато наранява някого.

Започнах да се червя, но и трудно сдържах усмивката си.

Джейми изсумтя.

- Е, не си ме поласкала много-много, но не мога да те виня за наблюденията ти.

Пое си дълбок дъх и се облегна назад, като изпъна пръсти и постави длани на коленете си.

- Е, какво има? Защо правиш всичко това? Заради момичето? Казах ти чистата истина. Но не е в това въпросът. Въпросът е дали ми вярваш Е, вярваш ли ми?

- Да, вярвам ти - признах с нежелание. - Но не е това. Не е само това - добавих, опитвайки се да съм искрена. - Мисля, че е защото открих, че си се оженил за пари. - Сведох поглед и очертах с показалец формите по кувертюрата. - Знам, че нямам право да се оплаквам. И аз се омъжих за теб егоистично, но... - Прехапах устни и преглътнах, за да успокоя гласа си. - Но все пак и аз имам някаква гордост.

Хвърлих поглед към него. Гледаше ме с пълно недоумение.

- За пари? - повтори неразбиращо.

- Да, за пари! - Отново се разпалих, този път провокирана, задето се правеше, че не разбира. - Когато се прибрахме, нямаше търпение да кажеш на Колъм, че сме женени, за да прибереш дяла си от рентата на Макензи!

Той поотвори уста, сякаш за да каже нещо. Вместо това просто се заклати напред-назад и се разсмя. Отметна глава и нададе истински гръмовен смях, след което я отпусна в дланите си, без да спира. Хвърлих се на възглавниците възмутена. Забавно му беше, така ли?

Като още клатеше глава и хриптеше, той се изправи и сложи длани на токата на колана си. Трепнах неволно и той го видя.

Още зачервен от гняв и смях, той ме изгледа нетърпеливо.

- Не - каза сухо, - не мисля да те бия. Дадох ти дума, че няма да го сторя повече, макар да не мислех, че толкова скоро ще съжаля за това. - Той остави колана настрана и затършува в кожената торба, увиснала на него. - Делът ми от рентата на Макензи е около двайсет паунда на тримесечие, сасенак - каза той, като пресяваше през пръсти съдържанието на торбата. -При това шотландски. Това е половин крава.

- Само... само това ли? - попитах глуповато. - Но...

- Това е - потвърди той. - И само това ще получа от Макензи. Забелязала си, че Дугал е пестелив, а Колъм стиска парите си два пъти по-здраво. Но дори кралските двайсет паунда за три месеца не са най-добрата причина човек да се ожени, струва ми се - добави саркастично и ми хвърли остър поглед. - Дори нямаше да ги поискам още сега.

Той извади хартиен пакет.

- Но исках да купя нещо с тях. Затова излязох. Срещнах Лери по случайност.

- И какво толкова си искал да купиш? - попитах подозрително.

Той въздъхна и се поколеба. Подхвърли пакета в скута ми.

- Сватбен пръстен, сасенак - каза той. - Купих го от Юън ковача. В свободното си време прави такива неща.

- О...

- Хайде - подкани ме той след миг. - Отвори го. За теб е.

Очертанията на малкия пакет се размиха. Примигнах и подсмръкнах, но не посегнах да го отворя.

- Съжалявам - рекох.

- Така и трябва, сасенак - отвърна той, ала вече не беше ядосан. Взе пакета от ръцете ми и го отвори. Извади голяма сребърна халка, оформена в орнаментален шотландски стил от две преплитащи се парчета метал. Във всяко бе издълбан миниатюрен вариант на цвета на магарешки бодил, символ на якобитите.

Видях това и после всичко пред погледа ми се разми.

Джейми ми набута в ръцете кърпичка и сторих каквото можах, за да пресуша сълзите си.

- Прекрасен е - рекох, след като се прокашлях и избърсах очи.

- Ще го носиш ли, Клеър? - Вече говореше нежно и когато спомена името ми - правеше го само във формални или лични случаи, - почти се разплаках отново. - Не си длъжна. - Той ме гледаше сериозно, подпрял брадичка с длан. Брачният ни договор е удовлетворен, напълно законен. Защитена си от всичко, с изключение на изрична заповед за арест, и дори от това, ако си в Леох. Ако искаш, можем да живеем разделени - ако това имаш предвид с всички тези глупости за Лери. Може повече да нямаш нищо общо с мен, решиш ли наистина така.

Той не помръдваше и чакаше, докато стискаше халката до гърдите си.

Сега той ми даваше избора, който му бях дала аз. Принудена от обстоятелствата да съм с него, можех да откажа да живея в присъствието му И алтернативата - да приема пръстена и всичко прилежащо.

Слънцето залязваше. Последните лъчи минаваха през гарафа от синьо стъкло и обагряха стената в ярък лазур. Чувствах се крехка като стъклото, сякаш само от едно докосване можех да се разпадна на блещукащи късчета. И да бях искала да пощадя емоциите на Джейми или пък своите, изглеждаше твърде късно.

Не продумах, но протегнах дясната си ръка и треперещите си пръсти към него. Хладният, лъскав пръстен премина по пръста ми и спря в основата му - пасваше ми добре. Джейми подържа ръката ми за миг, загледан в нея, и после рязко целуна пръстите ми. Вдигна глава и зърнах лицето му и ожесточената емоция по него, преди да ме придърпа в скута си.

Притисна ме към себе си, безмълвен, и усетих пулса в гърлото му Сърцето му блъскаше като моето. Постави ръце на голите ми рамене и ме отдръпна леко от себе си, така че гледах нагоре към него. Ръцете му бяха големи и много топли, леко се замаях.

- Искам те, Клеър - каза той задавено. Направи пауза, несигурен как да продължи. - Искам те толкова много, че не мога да дишам. Ще... - Преглътна и се прокашля - Ще ме приемеш ли?

Гласът ми вече се беше върнал. Проскърцваше и трепереше, но работеше.

- Да - отвърнах. - Да, приемам.

- Мисля, че... - започна той и спря. Разхлаби токата на поличката си, но ме погледна и пусна колана си, след което стисна юмруци. Заговори с мъка, сякаш удържаше нещо толкова силно, че ръцете му трепереха от усилие.

- Няма... Не мога... Клеър, не мога да съм нежен сега.

Имах време само да кимна веднъж, за да кажа, че съм разбрала - или може би, че позволявам, - преди да ме притисне с тежестта си.

Не си направи труда да се съблича. Можех да помириша прахта от пътуването в ризата му, да вкуся слънцето и потта по кожата му Държеше ръцете ми прострени и стискаше китките ми. Пръстите ми се плъзнаха по каменната стена и един от сватбените ми пръстени прозвънтя по нея. Един за всяка ръка - златен и сребърен. И парченцата метал изведнъж натежаха като окови, които ме притискаха към леглото, разпъната между две крайности, прикована като Прометей към скалата, а любовта към двама мъже ме разкъсваше, както орелът - черния дроб на титана.

Джейми разтвори бедрата ми с коляно и влезе до дъно с един-единствен тласък, от който ахнах. Той издаде нещо като стон и ме сграбчи по-здраво.

- Моя си, мо дюин - рече тихо, докато се притискаше в бедрата ми. - Само моя, сега и завинаги. Моя, искаш или не. - Опитах да размърдам ръце и вдишах, ахвайки слабо, когато продължи. Прошепна: - Да, и мисля да те използвам, моя сасенак. Искам да те притежавам, и телом, и духом.

Опитах се слабо да му се противя, но той не спираше с мощните, неумолими удари по утробата ми.

- Искам да ме наричаш „господарю“, сасенак. - Тихият му глас заплашваше с отмъщение за емоционалната агония от последните минути. - Искам да те направя своя.

Разтреперих се и застенах, а плътта ми също тръпнеше в спазми от нахълталото в мен присъствие. Той продължи дълги минути, а аз бях на ръба между болката и удоволствието. Сякаш се бях разпаднала и съществувах само там, където бе атаката, на ръба на пълното предаване.

- Не! - изпъшках. - Спри, моля те, нараняваш ме!

От лицето му се стичаше пот и капеше по възглавницата и гърдите ми. Плътта ни вече се срещаше със силата на удари, които бързо прекосяваха границата към болката. Бедрата ми бяха ожулени, а китките ми като че ли щяха да се счупят, ала захватът му бе неумолим.

- Да, моли ме за милост, сасенак. Няма да я получиш. Още не.

Усещах учестения му горещ дъх, ала не показваше с нищо, че е уморен. Цялото ми тяло изпадаше в конвулсии, а краката ми се надигаха, за да се обвият около него, да удържат усещането.

Усещах сътресението от всеки тласък дълбоко в корема си и умът ми уплашено се отдръпваше от него, макар хълбоците ми предателски да се надигаха. Той усети, че откликвам, и засили атаката си, като притискаше раменете ми надолу, по-плътно приковани под себе си.

А откликът ми нямаше начало и край, бе само продължителна тръпка, която достигаше върха си с всеки тласък. Тласъците бяха въпроси, повтаряха се отново и отново в плътта ми, искаха отговора ми. Той отново притисна краката ми към леглото и продължи, отвъд болката

и сред чистото усещане, оттатък капитулацията.

- Да! - изкрещях. - О, Боже, Джейми, да!

Той ме хвана за косата и отметна главата ми назад, за да гледам в очите, грейнали от яростен триумф.

- Да, сасенак - промълви, в отговор повече на движенията ми, отколкото на думите ми. -Ще те яздя!

Ръцете му се плъзнаха към гърдите ми, галеха и стискаха, а след това надолу, към хълбоците ми. Притискаше ме с цялата си тежест, после ме прихвана и повдигна за още по-дълбоко проникване. Тогава изкрещях, но той ме спря с уста - не целувка, а още една атака, с която отвори силом устните ми и ожули лицето ми с четината по страните си. Тласкаше по-силно и по-бързо, сякаш за да насили душата ми, както насилваше тялото ми. С тяло и душа запали някаква искра и от пепелищата на отстъплението се роди ответна яростна страст.

Извих се нагоре, за да го срещна, тласък за тласък. Ухапах го по устната и вкусих кръв.

Усетих зъбите му по врата си и впих нокти в гърба му Одрасках го от врата до задника и той също изпъна гръб и извика. Нападахме се отчаяно, хапехме се и се драскахме, опитвахме се да си пуснем кръв, сякаш всеки от нас искаше да се слее с другия и разкъсваше плътта му в желанието си. Викът ми зазвуча заедно с неговия и накрая се изгубихме един в друг в този последен миг на разпад и завършеност.

Върнах се към себе си бавно, наполовина отпусната на гърдите на Джейми, а бедрата ни бяха залепени. Той дишаше тежко със затворени очи. До ухото ми сърцето му биеше със свръхестествено бавния и мощен ритъм, следващ оргазма.

Усети, че се будя, и ме придърпа по-близо, сякаш за да запази още за миг единението ни от онези последни секунди на опасното ни дело. Свих се до него и го прегърнах.

Той отвори очи и въздъхна, а дългите му устни се извиха в лека усмивка, когато погледите ни се срещнаха. Вдигнах вежди в безмълвен въпрос.

- О, да, сасенак - отвърна той с горчивина. - Аз съм твой господар... а ти - мой. Изглежда, не мога да притежавам душата ти, без да изгубя своята.

Обърна ме на една страна и обви тялото ми със своето. Вечерният бриз от прозореца охлаждаше стаята и Джейми се пресегна да ни завие с куверюрата. Твърде схватлив си, момко, мислех си сънливо. Франк така и не бе разбрал това за мен. Заспах, обгърната здраво от ръцете му, и с топлия му дъх в ухото ми.

Когато се събудих на следващата сутрин, накуцвах и ме боляха всички мускули. Затътрих се към нужника, след това към легена за миене. Чувствах вътрешностите си като разбито масло. Сякаш ме бяха били с тъп предмет - и осъзнах, че това е като цяло истината. Тъпият предмет се виждаше, когато се върнах в леглото, сега относително безвреден на вид. Притежателят му се събуди, когато седнах до него, и ме разгледа с нещо много подобно на мъжко самодоволство.

- Като че ли беше здрава езда, сасенак - каза той и леко докосна синината от вътрешната страна на бедрото ми. - Седлото май те е ожулило.

Присвих очи и прокарах пръст по дълбоките следи от ухапване на рамото му

- И ти изглеждаш поизносен, момко.

- Еееми... - отвърна той със силен шотландски акцент. - Ако си легнеш с лисичка, трябва да очакваш да хапе.

Посегна и ме хвана зад врата, придърпвайки ме към себе си.

- Ела, лисичке. Ухапи ме пак.

- А, не. - Заотдръпвах се. - Не бих могла, твърде съм ожулена.

Джеймс Фрейзър не приемаше „не“ за отговор.

- Ще съм много внимателен - придумваше ме той, докато ме дърпаше неумолимо под кувертюрата. И наистина беше внимателен, както само едрите мъже можеха - държеше ме като яйце, беше смирен и търпелив. Стори ми се като компенсация, макар нежната му настойчивост да намекваше за продължение на жестокия урок, започнат през нощта. Щеше да е нежен, но нямаше да приеме отказ.

Докато свършваше, потръпна в прегръдките ми, като се стараеше да не се движи, да не ме нарани. Просто позволи на мига да го завладее.

След това, докато още не се бяхме разделили, той прокара ръка по бледнеещите синини, които пръстите му бяха оставили по раменете ми преди два дни, край пътя.

- Съжалявам за това, мо дюин - каза той и нежно целуна първо едното, след това другото. - Бях много разгневен, но това не е извинение. Срамно е да нараняваш жена, независимо от гнева си. Няма да го правя повече.

Позасмях се иронично.

- За тези ли се извиняваш? Ами останалото? Цялата съм в синини, от глава до пети!

- Така ли? - Той ме огледа преценяващо. - Е, за тези по рамото ти се извиних, а тези - и той ме тупна леко отзад, - си ги заслужи и няма да се извинявам за тях, защото за тях не съжалявам. А пък тези... - Той премина към бедрото ми. - И за тях няма да се извинявам. За тях и ти ми се отплати, с лихвите. Разкървавила си ме на поне две места, сасенак, а гърбът ме щипе дяволски.

- Е, легни си с лисичка... - Ухилих се. - Няма да ти се извинявам за това.

Той се засмя и ме придърпа върху себе си.

- Не казах, че искам извинение, нали? Ако помня вярно, казах „Ухапи ме пак.“