Друговремец

26. ЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ

Отначало бяхме толкова щастливи да сме заедно и далеч от Леох, че не разговаряхме кой знае колко. През бърдото Донас можеше да ни носи без затруднения и аз бях прегърнала Джейми през кръста, щастлива, че усещам сгряната от слънцето мускулеста плът. Каквито и проблеми да срещахме, а знаех, че са много - бяхме заедно. Завинаги. Това стигаше.

Когато първият шок от радостта ни премина в топлината на предишната ни задружност, отново се разговорихме. Започнахме с пейзажа, откъдето минавахме. След това предпазливо преминахме към мен и откъде идвах. Джейми се прехласваше по описанията ми на модерния начин на живот, макар и да виждах, че му звучи до голяма степен като вълшебна приказка. Най-много му харесваха автомобилите, танковете и самолетите и ме караше да му ги описвам отново и отново, в най-големи подробности. Негласно се бяхме разбрали да не споменаваме Франк.

След това отново преминахме към разговори за настоящата реалност - Колъм, замъка, лова на елени и херцога.

- Изглежда приятен - отбеляза Джейми. Когато теренът стана неудобен, той слезе от коня и закрачихме, което правеше разговорите по-лесни.

- И аз така си помислих - отвърнах. - Но...

- О, да, не може да имаш вяра на това как изглежда някой - съгласи се той. - Но двамата добре се разбирахме. Често говорихме цяла вечер край огъня. Много по-умен е, отколкото изглежда, например - знае как го кара да изглежда гласът му и мисля, че го използва, за да се прави на глупец, а през цялото време умът му работи усилено.

- Хм. От това се боя. А ти... каза ли му?

Той сви рамене.

- Донякъде. Знае името ми, разбира се, от първото си посещение.

Засмях се, когато си спомних разказа му.

- А говорихте ли за едно време?

Той се усмихна широко, а крайчетата на косата му се понесоха край лицето му на есенния ветрец.

- Малко. Попита ме още ли имам нервен стомах. Гледах да не се издавам и му отговорих, че като цяло нямам, но точно сега май пак нещо се разболявам. Той се засмя и каза, че се надява това да не е голям проблем за прекрасната ми съпруга.

И аз се засмях. Точно в момента делата на херцога не ми се струваха особено важни, но един ден може би щяха да бъдат.

- Споделих му малко - продължи Джеми. - Че съм извън закона, но не съм виновен, макар и да нямам големи шансове да го докажа. Изглеждаше загрижен, но внимавах да не му споделям много от обстоятелствата, да не говорим за това, че има награда за главата ми. Още не бях решил дали да му доверя останалото, когато... е, старият Алек влетя като подгонен от орда демони и с Мърто поехме натам, откъдето беше дошъл.

- А къде е Мърто? След като се е върнал с теб.

Надявах се, че дребният мъж не се е сблъскал с Колъм или селяните в Крейнсмюир.

- Тръгна с мен, но неговото животно не можеше да се мери с Донас. Да, страхотно момче си ти, Донас.

Тупна червеникавия врат на коня, а животното изцвили и тръсна грива. Джейми ме погледна с усмивка.

- Не го мисли Мърто. Веселият скорец може и сам да се грижи за себе си.

- Весел скорец? Мърто? - Определението ми се струваше напълно неподходящо. - Мисля, че никога не съм го виждала да се усмихва. А ти?

- О, да. Поне дваж.

- А откога го познаваш?

- Двайсет и три години. Той ми е кръстник.

- А. Е, това обяснява някои неща. Не мислех, че ще тръгне да ме спасява заради мен самата.

Джейми ме потупа по крака.

- Разбира се, че ще тръгне. Харесва те.

- Ще го приема на доверие.

Бяхме стигнали до темата на скорошните събития, затова поех дълбоко дъх и попитах нещо, което много ме вълнуваше.

- Джейми?

- Да?

- Гейлис Дънкан. Ще... ще я изгорят ли наистина?

Той се понамръщи и кимна.

- Предполагам. Но не и преди да се роди детето. Това ли те терзае?

- Едно от нещата е. Джейми, погледни. - Опитах се да вдигна тежкия ръкав на роклята си, не успях и се задоволих просто да оголя рамо, за да покажа белега си от ваксинацията.

- Боже милостиви - каза бавно той, когато му обясних. - Значи затова... от твоето време ли е?

Свих рамене.

- Не знам. Мога само да кажа, че е родена някъде след 1920-а. Тогава навлиза масовата ваксинация. - Погледнах през рамо, но ниските облаци скриваха скалите и ни деляха от Леох. - Но сега едва ли ще разбера.

Джейми хвана Донас за юздите и го поведе встрани, в малка борова горичка, покрай едно поточе. Хвана ме през кръста и ме свали от коня.

- Не тъжи за нея - каза твърдо. - Тя е лоша жена. Убийца, ако не вещица. Убила е съпруга си, нали?

- Да - отвърнах и потреперих, като си спомних стъкления поглед на мъртвия Артър Дънкан.

- Но все така не разбирам защо ще го убива. - Той поклати глава объркан. - Имаше пари, добра позиция в обществото. Едва ли я е биел.

Стрелнах го с поглед, невярващо и раздразнено.

- Това ли е твоето определение за добър съпруг?

- Ами... да. Какво още може да иска от него?

- Какво още? - Толкова се изненадах, че известно време само се взирах в него, а след това просто седнах на тревата и се разсмях.

- Какво е толкова смешно? Досега си говорихме за убийства. - Но и той се усмихна и ме прегърна през раменете.

- Просто си мислех - казах, като още сумтях развеселена, - ако определението ти за добър съпруг е такъв с пари и позиция, който не бие жена си... тогава ти какъв си?

- О... - Той се ухили. - Е, сасенак, никога не съм твърдял, че съм добър съпруг. Нито пък си го твърдяла ти. Мисля, че ме нарече „садист“, както и други неща, които не смея да повторя. Но не и добър съпруг.

- Добре. Тогава ще се въздържа да те отровя с цианид.

- Цианид? - Той повдигна вежди. - Какво е това?

- Това, което уби Артър Дънкан. Страшно бърза и мощна отрова. Често се среща в моето време, но не и тук. - Облизах се замислено. - Вкусих я от устните му и съвсем малко бе достатъчно, за да изтръпне цялото ми лице. Действа почти незабавно, както видя. Още тогава трябваше да се досетя за Гейли. Сигурно го е приготвила от костилки на праскови или череши, макар да е било страшно много работа.

- А каза ли ти защо го е направила?

Въздъхнах и разтрих стъпала. При бягството от езерото бях изгубила обувките си и лесно ми се образуваха мазоли, за разлика от Джейми.

- И това, и още много. Ако в дисагите имаш нещо за ядене, донеси го и ще ти разкажа всичко.

На следващия ден навлязохме в долината Брох Туарах. Докато слизахме от възвишенията, зърнах самотен ездач в далечината. Движеше се горе-долу в нашата посока. Бе първият човек, когото виждах след Крейнсмюир.

Изглежда, благоденстваше - бе пълен, с широка бяла връзка и добро на вид сиво палто от шевиот, а фракът покриваше почти целите му бричове.

Пътувахме от по-малко от седмица, спяхме на открито, миехме се в студените води на потоците и се хранехме добре със зайците и рибата, които Джейми улавяше, както и с растенията, които намирах аз. Диетата ни бе по-добра, отколкото в замъка, а и доста по-разнообразна, макар и понякога да не бе ясно кога ще ядем.

Но ако животът сред природата осигуряваше добра храна, никак не помагаше за външния вид и бързо огледах и двама ни, докато господинът на коня се поколеба намръщен и смени посоката, за да ни огледа по-отблизо.

Джейми бе настоял да върви през по-голямата част от пътя, за да щади коня, изглеждаше жестоко опърпан - чорапи, оцапани догоре с червеникав прахоляк, резервна риза, прокъсана от бодли, а от лицето му страховито стърчеше едноседмична брада.

Косата му беше пораснала достатъчно, за да стига на места до раменете му. Обикновено я връзваше в плитка или на опашка, но сега нямаше как, а и в нея се намираха множество парченца листа и съчки. Лицето му бе обветрено и загоряло, обувките му бяха скъсани от ходене, а от колана му се подаваха мечът и камата - приличаше на див планинец от главата до петите.

Аз с нищо не му отстъпвах. Макар и покрита благоприлично от хубавата риза на Джейми, както и от останките на моята, бях боса, с наметката му на главата. Приличах на циганка. -Заради прекомерната влага и липсата на четка или гребен, косата ми бе избуяла във всички посоки. При престоя ми в замъка беше пораснала и се носеше над раменете ми като парче заплетена прежда. Влизаше в очите ми всеки път, когато вятърът духаше зад нас, както в случая.

Като отметнах няколко нахални кичура, се вгледах във внимателно приближаващия господин в сиво. Джейми спря коня и зачака да се приближи достатъчно, за да говорят.

- Това е Джок Греъм - каза ми, - от Мурх Нардах.

Мъжът стигна на няколко метра от нас, дръпна юздите и ни огледа внимателно. Очите му, потънали в тлъстини, се присвиха подозрително срещу Джейми, но ненадейно се ококориха.

- Лалиброх? - попита невярващо.

Джейми кимна щедро. С напълно неоснователен тон на собственическа гордост, той сложи ръка на бедрото ми и каза:

- И дама на Лалиброх.

Джок Греъм зяпна леко, но бързо затвори уста и доби изражение на объркване и уважение.

- Хм... милейди... - запелтечи и се сети да си свали шапката и да ми се поклони. - Значи ще се връщате у дома? - Опитваше се да не ме зяпа в захлас. Кракът ми бе открит до коляното през процеп в скъсаната дреха, и оцапан с бъзов сок.

- Да. - Джейми завъртя глава назад, към прохода в хълма, който явно бе входът към Брох Туарах. - Наминавал ли си скоро там, Джок?

Греъм отдели с мъка очи от мен и погледна Джейми.

- А? А, да. Да, бях. Всички са добре. Сигурно ще се радват да ви видят. Е, върви тогава, Фрейзър.

Бързо смушки коня си и пое нагоре по долината. На стотина метра от нас спря. Обърна се в седлото, надигна се на стремената и сложи ръце около устата си. Провикването му бе тъничко, но отчетливо.

- Добре дошли у дома!

Скри се зад едно възвишение.

Брох Туарах значеше „обърната на север кула“. От страната на планината над нас „кулата“ не изглеждаше по-различна от купчина скали, като тези в основаната на хълмовете, откъдето бяхме минали.

Преминахме през тесен процеп между две скали. Оттам нататък теренът стана по-равен. Пътят ни водеше през поля и пръснати тук-там колибки - накрая попаднахме на път, който се виеше право към къщата.

Беше по-голяма, отколкото очаквах - хубава, на три етажа, от бял камък. Прозорците бяха обрамчени с недялани сиви камъни, имаше и висок скосен покрив с няколко комина и още няколко малки варосани здания край нея, като пиленца край кокошка. На едно възвишение зад къщата се издигаше двайсетметрова каменна кула, а върхът й бе конусовиден като шапка

на вещица, опасана с три реда бойници.

Когато наближихме, от една от пристройките се разнесе ужасен шум, Донас се вдигна на два крака и изцвили. Не ме биваше да яздя и съответно паднах, като се приземих унизително в прахта на пътя. Джейми, с по-добър поглед върху важните неща, сграбчи юздата на коня и ме остави да се оправям сама.

Докато се окопитя, кучетата почти ме бяха връхлетели - лаеха, ръмжаха и оголваха зъби. В ужасените ми очи ми се струваха поне десетина. Джейми се провикна:

- Бран! Люк! Шеас!

Кучетата рязко спряха объркани на метър-два от мен. Затъпкаха на едно място и ръмжаха несигурно, докато той не се обади отново:

- Шеас, мо маеси! На място, негодяи дребни!

Изпълниха заповедта, а опашката на най-голямото махна питащо веднъж-дваж.

- Клеър. Ела вземи коня. Няма да им позволи да го доближат, а и бездруго искат мен. Върви бавно, няма да те наранят. - Говореше небрежно, за да не плаши животните. Аз бях в друго настроение, но внимателно доближих Донас. Той тръсна глава и подбели очи, когато сграбчих юздата, само че не бях в настроение да му търпя характера - дръпнах рязко юздата и стиснах оглавника.

Устните му се отдръпнаха от зъбите, но дръпнах по-силно. Приближих лице до хвърлящото искри златисто око и отвърнах със също толкова яростен поглед.

- Да не си посмял! - предупредих го. - Или ще свършиш като закуска за кучетата и няма да си мръдна и пръста, за да те спася.

Междувременно Джейми бавно вървеше към кучетата, изпънал юмрук. Бяха ми се сторили повече, но се оказаха четири - дребен кафеникав териер, две чорлави овчарки и чудовищен черно-кафяв мастиф, като излязъл от „Баскервилското куче“.

Това олигавено чудовище проточи врат, по-дебел от кръста ми, и леко подуши кокалчетата на Джейми. Дебелата като корабно въже опашка се размаха все по-енергично. После животното отметна глава и излая щастливо, хвърли се върху господаря си и го просна на пътя.

- „Главата, в която Одисей се завръща от Троянската война и го познава вярната му хрътка“ - изрецитирах на Донас, който изцвили, изразявайки мнение я за Омир, я за недостойните демонстрации на емоция, на които ставаше свидетел.

Джейми се смееше, рошеше козината на кучетата и ги дърпаше за ушите, а те се опитваха едновременно да оближат лицето му Накрая си спечели достатъчно пространство, за да се изправи, макар и да не му бе лесно, да остане прав край тях.

- Е, някой поне е доволен да ме види - каза той ухилен и потупа едно от животните по главата. - Това е Люк - и посочи териера, - а тези двамата са Елфин и Марс. Братя, страхотни овчарски кучета. А това е Бран. - Той постави длан на огромната черна глава.

- Аха... - Посегнах много внимателно със свита ръка към носа му, за да ме подуши. - Какво е той?

- За лов на елени е. - Той почеса животното зад ушите и изрецитира:

- Ако това е всичко нужно, значи имаш точно каквото му е трябвало на Фингал - рекох, докато оглеждах Бран. - Ако опашката и главата му бяха по-далеч една от друга, би могъл направо да го яхнеш.

- Това и правех като малък. Не с Бран, а с дядо му Неърн.

Потупа хрътката за последно и се изправи, вперил поглед в къщата. Взе юздата на раздразнения Донас и го обърна надолу по хълма.

- „Главата, в която Одисей се връща у дома, предрешен като просяк...“ - цитира той на гръцки, явно чул думите ми отпреди малко. - А сега... - Прегъна решително яката си. -Предполагам, че е време да отида и да се разправя с кадидат-женихите на Пенелопа.

Когато стигнахме до двойната врата - кучетата пъхтяха по петите ни, - Джейми се поколеба.

- Да почукаме ли? - попитах нервно. Той ме изгледа изумен.

- Това е домът ми. - Бутна вратата навътре.

Поведе ме през къщата, като не обръщаше внимание на неколцината стреснати слуги, които подминахме - през антрето, след това през малък арсенал и накрая във всекидневната. Насред нея имаше широка камина с лъскава полица, а тук-там блещукаха сребро и стъкло. За миг ми се стори, че стаята е празна. След това долових слабо движение в единия ъгъл, близо до камината.

Момичето беше много по-дребно, отколкото очаквах. С брат като Джейми бях подготвена за жена с моя ръст или дори по-висока, но тази край огъня нямаше дори метър и шейсет. С гръб към нас посегна за нещо на рафта и краищата на пояса на роклята й докоснаха пода.

Джейми се вцепени, когато я видя, и промълви:

- Джени.

Жената се обърна и зърнах вежди като изписани с мастило и ококорени сини очи насред бяло като платно лице. Тя се спусна към брат си.

- Джейми!

Колкото и да бе дребна, той се разлюля, когато се хвърли на врата му Инстинктивно я прегърна през раменете и за миг останаха така, тя - заровила лице в ризата му, а той -внимателно подхванал я в основата на врата. В изражението му се четяха толкова несигурност и радостен копнеж, че се почувствах натрапник.

Тя се притисна още по-плътно в него и промълви нещо на келтски - емоцията в изражението му се превърна в шок. Хвана я за ръцете и я отдръпна от себе си, свел поглед.

Лицата им много си приличаха - същите странно скосени тъмносини очи и изпъкнали скули. Същите тънки, малко въздълги носове. Тя обаче имаше тъмна, къдрава коса, която бе привързана със зелена панделка.

Беше прекрасна - красиво оформени черти и алабастрова кожа. Също така беше много бременна.

Джейми бе пребледнял чак до устните.

- Джени - шепнеше и клатеше глава. - О, Джени. Мо кри¹.

На прага се появи малко дете и тя се отдели от брат си, без да забележи колко е смутен. Хвана мъника за ръка и го поведе в стаята, като му нашепваше да не се притеснява. Той крачеше неохотно, с палче в уста, и ни гледаше иззад полите на майка си.

Очевидно бе, че му е майка. Имаше нейната гъста, къдрава черна коса и формата на раменете й, макар по лице да не приличаше на нея.

- Това е малкият Джейми - каза Джени, вперила горд поглед в детето. - А това е чичо ти Джейми, мо кри, на когото те кръстих.

- На мен? Кръстила си го на мен? - Джейми заприлича на боксьор, комуто току-що са изкарали въздуха. Направи крачка-две назад, спъна се в един стол и седна на него, сякаш не можеше да се държи на крака. Скри лице в шепи.

Сестра му вече усещаше, че нещо не е наред. Докосна го плахо по рамото.

- Джейми? Какво има, скъпи? Лошо ли ти е?

Той вдигна глава и видях сълзите в очите му.

- Трябваше ли така, Джени? Нима малко съм страдал за това, което стана - което позволих да стане, - та да кръстиш и копелето от Рандал на мен, за да чувствам и да виждам упреците на съдбата, додето съм жив?

Лицето на Джени, и бездруго бледо, изгуби всякакъв цвят.

- Копелето на Рандал? - повтори неразбиращо. - Джон Рандал? Капитанът на червените мундири?

- Да, той. Кой друг, за Бога! Сигурно го помниш, нали?

Джейми се бе оживил достатъчно, за да си върне обичайния саркастичен маниер. Сестра му го изгледа пронизващо, вдигнала вежда.

- Полудял ли си, човече? Или на връщане си изпил някой мях повече?

- Не биваше да се връщам - промърмори той. Надигна се и се опита да я подмине, без да я докосва. Тя се изпречи на пътя му и го хвана за лакътя.

- Братко, поправи ме, ако бъркам - започна бавно, - но имам силното впечатление, че според теб съм се обезчестила с този капитан Рандал, а аз самата пък се питам какви червеи ти шават в мозъка, та да говориш така.

- Червеи, тъй ли? - Джейми се обърна към нея с разкривена от горчивина уста. - Ще ми се да беше така - ще ми се да бях в гроба и да гниех, а не да докарам сестра си дотук. - Сграбчи я за раменете и я пораздруса, като повиши тон: - Защо, Джени, защо? Унижението да се съсипваш заради мен ми стига, за да ме убие. Но това...

Отпусна ръце в жест на отчаяние, който обхващаше и корема й.

Извъртя се рязко към вратата и една възрастна жена, за чиито поли се бе хванало детето и която слухтеше жадно, се отдръпна стресната.

- Не биваше да идвам. Отивам си.

- Нищо такова няма да правиш, Джейми Фрейзър - остро рече сестра му. - Не и преди да ме изслушаш. Сядай и ще ти разкажа за капитан Рандал, щом толкова искаш да знаеш.

- Не искам да знам! Не ща да чувам! - Тя се приближи към него, а той се завъртя към прозореца пред двора. Тя го последва, повтаряйки името му, но той я отблъсна силно.

- Не! Не ми говори! Не мога да го понеса!

- А, тъй ли било? - Тя изгледа брат си, който стоеше разкрачен до прозореца и се подпираше на перваза. Прехапа устна и като че ли се замисли. После се приведе мълниеносно и стрелна ръка под поличката му като атакуваща змия.

Джейми изрева от негодувание и се изпъна като летва. Опита да се извърне, но застина -явно беше стиснала по-здраво.

- Има разумни мъже - каза ми тя с лукава усмивка - и покорни животни. А тези, които не са нито едното, нито другото, можеш да ги вразумиш само ако ги хванеш за топките. Сега ще ме слушаш ли като нормален човек - рече тя на брат си, - или да завъртя ръка?

Джейми стоеше неподвижен и дишаше тежко през зъби.

- Ще слушам, а после ще ти извия вратлето, Джанет! Пусни ме!

Тя изпълни нареждането и той незабавно се извъртя към нея.

- Какво си мислиш, че правиш?! Посрамваш ме пред жена ми!

Джени остана невъзмутима. Отпусна се на пети и язвителният й поглед прескочи между мен и брат й.

- Е, ако ти е жена, подозирам, че е по-запозната с топките ти от мен. Аз самата не съм ги виждала, откакто порасна достатъчно, за да се подмиваш сам. Понаедрели са... малко.

Лицето на Джейми премина през няколко притеснителни фази, както повелява сблъсъкът на цивилизованото поведение с примитивния импулс на по-малкия брат да удари един шамар на сестра си. Накрая цивилизацията победи и той процеди с каквото достойнство съумя да събере:

- Остави топките ми на мира. И понеже ти няма да мирясаш, докато не чуя всичко, разкажи ми за Рандал. Кажи ми защо не се подчини на заповедта ми и избра да обезчестиш и себе си, и семейството си.

Джени постави ръце на кръста и се изправи напълно, готова за схватка. По-бавно от него губеше самообладание, но и нейният фитил не беше дълъг.

- Не съм се била подчинила на заповедта ти, тъй ли? Това ли те яде, Джейми? Знаеш най-добре от всички и ако не те слушаме, ще се погубим и поробим, тъй ли? - Подскочи от гняв. - И ако бях те послушала в онзи ден, щеше да си мъртъв на двора, татко щеше да виси на въжето или да гние в затвора, задето е убил Рандал, а земите ни щяха да станат част от Короната. А аз, останала без семейство и имот, щях да прося по пътищата.

Джейми вече моравееше.

- Значи избра да се продадеш, вместо да просиш! По-скоро бих умрял, удавен в кръвта си, и бих видял баща си и земите си в Ада, и ти го знаеш!

- Да, знам! Ти си мухльо, Джейми, винаги си бил! - разярена отвърна сестра му

- Ти ли ще ме ругаеш! Не ти стига да си съсипеш доброто име и моето, но продължаваш да се позориш и да разнасяш срама си пред всички!

- Няма да ми говориш така, Джеймс Фрейзър, брат или не! Какво искаш да кажеш с този срам и позор? Глупак такъв...

- Какво искам да кажа? Разнасяш се насам-натам, издута като разгневена жаба! - И оформи с ръка дъга пред корема си.

Тя отстъпи крачка назад и го зашлеви с всичка сила. Ударът отметна главата му наляво и остави бял отпечатък на бузата му. Той бавно вдигна ръка към лицето си и се взря немигащо в сестра си. Нейните очи искряха яростно, а гърдите й се надигаха и спадаха учестено. Тя занарежда през стиснати зъби:

- Жаба, тъй ли било? Долен страхливец, смелостта не ти стига за нищо повече от това да ме оставиш тук, да те мисля за мъртъв или в затвора, да не знам нищичко за теб, а един ден ми идваш, че и с жена, сядаш ми в стаята и започваш да ме наричаш жаба, уличница и...

- Не съм те нарекъл уличница, но трябва! Как може да...

Въпреки разликата в ръста им двамата почти бяха опрели носове и си съскаха в опит да не се чуват из цялото имение. Опитът им се провали, ако можех да съдя по лицата, подаващи се откъм кухнята, коридора и прозореца. Господарят на Брох Туарах бе направил прелюбопитно завръщане.

Реших да ги оставя да се оправят без мен и безшумно излязох в коридора. Кимнах смутено на възрастната жена и продължих към двора. Там имаше градинска беседка с пейка. Седнах и се огледах.

До беседката се намираше малка оградена със стени цветна градина, където цъфтяха последните летни рози. Оттатък нея, Джейми ми беше споделил по пътя, бе гълъбарникът. Над отвора в тавана му постоянно прелитаха разнородни по цвят и размери гълъби.

Знаех, че има обор, както и барака за силаж - навярно от другата страна на къщата, заедно с хамбара, кокошарника, градината за плодове и зеленчуци и неупотребявания параклис. От тази страна имаше още една малка каменна сграда, за чиято функция не можех да се досетя. Оттам подухваше есенният вятър - вдишах дълбоко и ме възнагради богатият аромат на хмел и бирена мая. Значи това беше пивоварната.

Пътят оттатък портата водеше нагоре, през малък хълм. Там се показа групичка мъже, не повече от силуети на привечерната светлина. Известно време сякаш се сбогуваха помежду си и надолу по хълма тръгна само един от тях, а останалите поеха през полята към няколкото колибки в далечината.

Ясно личеше, че мъжът куца силно. Когато мина през портата, видях защо - липсваше десният му крак до коляното и на негово място носеше дървена протеза.

Въпреки накуцването се движеше като младеж. Всъщност, когато приближи беседката, видях, че навярно не е навършил и трийсет. Беше висок почти колкото Джейми, но много по-слаб, почти мършав.

Спря в началото на беседката, подпрян на решетката, и се вгледа в мен с интерес. Гъста кафява коса падаше над високото му чело, а в хлътналите кафяви очи се четяха търпение и благост.

Джейми и сестра му повишаваха тон непрестанно. Прозорците стояха отворени заради топлото време и спорът се чуваше добре, макар че не всички думи бяха ясни.

- Вреслива кучка! - долетя гласът на Джейми.

- Нямаш дори благоприличие да... - Отговорът на сестра му се изгуби насред силен повей на вятъра.

Новодошлият кимна към къщата.

- А, Джейми се е върнал, значи.

Кимнах в отговор, несигурна дали да се представя. Нямаше значение - младежът се усмихна и наклони глава към мен.

- Аз съм Иън Мъри, съпругът на Джени. А ти си... хм...

- Пачаврата сасенак, за която се ожени Джейми - довърших. - Казвам се Клеър. Е, значи сте научили?

Той се засмя, а през това време умът ми препускаше. Съпругът на Джени?

- О, да, научихме. От Джо Ор, който пък научил от калайджия в Ардри. Сред планините тайни няма задълго. Сигурно знаеш, дори да сте женени само от месец. Джени от седмици се чуди каква си.

- Курва! - изрева Джейми отвътре. Съпругът на Джени не обърна внимание, а продължи да ме оглежда с приятелско любопитство.

- Много си хубава. Харесваш ли Джейми?

- Ами... да. Да, харесвам го много - отвърнах постресната. Бях започнала да свиквам с прямотата на повечето планинци, но още ме хващаше неподготвена от време на време.

Той сви устни и кимна, сякаш бях улучила верния отговор, след което седна до мен.

- Дай им още няколко минути. - Той махна към къщата, откъдето виковете вече се носеха на келтски. Сякаш изобщо не го вълнуваше причината за свадата. - Фрейзър не слушат никого, когато са такива. Навикат ли се, може би има шанс човек да ги вразуми, но не и преди това.

- Да, забелязала съм - отвърнах сухо и той отново се засмя.

- Значи вече имаш опит? Чухме как Дугал е накарал Джейми да те вземе. Но Джени каза, че на Джейми му трябва повече от един Дугал Макензи, за да стори нещо, което не му е по сърце. Сега си ми пред очите и виждам защо го е направил.

Повдигна вежди, подканяйки ме да продължа, но нямаше намерение да ме принуждава.

- Сигурно е имал причини - отвърнах, вниманието ми бе раздвоено между събеседника ми и къщата, където крясъците продължаваха. - Не искам... Искам да кажа, надявам се...

Иън правилно разбра защо се колебая, а и не криех погледите си към прозореца.

- О, сигурно имаш нещо общо с онова. Но и да си тук, и да те няма, би му натрила сол на главата. Ужасно много обича Джейми и много се тревожеше, докато го нямаше, особено след като баща й си отиде толкова бързо. Ти знаеш, нали?

Наблюдаваше ме преценяващо, като че ли искаше да разбере докъде се простира доверието между мен и Джейми.

- Да. Джейми ми каза.

- Аха. - Той кимна към къщата. - А и е бременна.

- Да, и това забелязах.

- То не се пропуска. - Иън отново се усмихна и ме разсмя. - Става неприятна понякога -обясни, - но не я виня. А и не съм достатъчно смел, за да се разправям с нея в деветия месец.

Облегна се назад и изпъна дървения си крак.

- Изгубих го при Даумиър, бих се за Фъргъс Леодас - обясни. - Сачми от упор. Малко боли в края на деня.

Потърка плътта точно над кожения ремък, който крепеше парчето дърво.

- Опитвал ли си мехлем? - попитах го. - Запарен цвят от седефче може да помогне.

- Това не съм го опитвал - отвърна той заинтересуван. - Ще попитам Джени дали знае как се приготвя.

- О, аз ще го приготвя. - Харесвах го. Отново обърнах поглед към прозореца. - Ако останем достатъчно дълго - добавих със съмнение.

Известно време си бъбрихме, като надавахме ухо и на сблъсъка вътре. Накрая Иън се надигна и внимателно нагласи изкуствения крак, преди да стане докрай.

- Най-добре да влизаме. Ако някой от тях спре да вика достатъчно задълго, за да чуе другия, ще започнат да нараняват чувствата си.

- Дано само това да си наранят.

Иън се позасмя.

- О, не мисля, че Джейми ще я удари. Свикнал е да се въздържа, когато го провокират. А Джени може да му бие шамари, но не повече.

- Вече стигнаха дотам.

- Е, пистолетите са заключени, а всички ножове са в кухнята, освен тези по Джейми. А той едва ли ще й позволи да се приближи достатъчно, за да му измъкне камата. Ще оцелеят. -Той се спря на прага. - Колкото до теб и мен... Това е друг въпрос.

Слугините вътре се сепнаха и се засуетиха, когато видяха Иън. Икономката обаче още се навърташе покрай всекидневната и се взираше улисана в сценката вътре - момчето, кръстено на Джейми, бе в скута й, облегнато на щедрата й гръд. Когато Иън я заговори, тя така се уплаши, че подскочи като прободена, след това постави длан на сърцето си.

Иън й кимна учтиво, взе детето от ръцете й и влезе пръв във всекидневната. Спряхме малко след прага, за да преценим какво се случва. Братът и сестрата бяха млъкнали, за да си поемат дъх, още наежени като разярени котки.

Малкият Джейми видя майка си и се задърпа и зарита, за да слезе. След това се спусна право към нея.

- Мама! - извика той. - Вдигни! Джейми вдигни!

Тя хвана момченцето и го подпря на рамо като пушка.

- Може ли да кажеш на чичо си на колко си годинки, миличък? - попита го, сподавяйки тона си, макар дрънчащата стомана още да се чуваше отчетливо в него. Момчето също я чу -обърна се и зарови лице във врата й. Тя го потупа несъзнателно по гърба, впила очи в брат си.

- Понеже той не иска, ще ти кажа аз. През август навърши две. Ако си достатъчно умен, за да броиш - позволи ми да се усъмня, - ще се досетиш, че е заченат шест месеца след срещата ти с Рандал в собствения ни двор, когато почти те преби до смърт с тъпото на сабята си.

- Така ли било? - Джейми се навъси. - Друго чувам. Всички знаят, че си го приела в леглото си - не само веднъж, а за постоянно. Това дете е негово.

Кимна презрително към съименника си, който изпод брадичката на майка си гледаше с едно око големия шумен непознат.

- Вярвам ти, че новото копеле в корема ти не е негово - Рандал беше във Франция до март. Така че не само си блудница, но и разпътна блудница. Кой е бащата на новото ти дяволско отроче?

Иън се прокашля извинително и поразсея напрежението в стаята.

- Аз - рече спокойно. - И на това също. - Направи няколко крачки напред и взе сина си от ръцете на беснеещата му майка. Сложи го да седне в сгъвката на ръката му - Някой казват, че се е метнал на мен.

Всъщност едно до друго лицата им бяха почти идентични, с изключение на кръглите бузи на детето и кривия нос на бащата. Същото високо чело и тесни устни. Същите редки вежди над големи, тъмнокафяви очи.

Сякаш някой удари Джейми в бъбреците. Той затвори уста и преглътна, очевидно без никаква представа как да продължи.

- Иън - промълви слабо. - Значи сте женени?

- О, да - отвърна шуреят му - Няма как.

- Разбирам... - Джейми се прокашля и му кимна. - Хм, много щедро от твоя страна. Да я приемеш Много щедро.

Усетих, че има нужда от морална подкрепа, застанах до него и го докоснах по ръката. Сестра му ме проследи замислено с поглед, но не каза нищо. Джейми се постресна, все едно бе забравил, че съм там. Нищо чудно. Но изглеждаше облекчен от прекъсването и ме избута напред.

- Жена ми - рече той малко рязко. Кимна към Джени и Иън. - Сестра ми и нейния, хм... -Гласът му заглъхна и двамата с Иън си разменихме учтиви усмивки.

Джени не се разсея от насиления опит за церемониалност.

- Какво искаш да кажеш с това, че бил щедър да ме приеме? - попита тя. - Сякаш не ти разбрах намека! - Иън я погледна питащо, но тя махна презрително към брат си. - Иска да каже, че си бил много щедър да се жениш за мен, омърсената! - Изсумтя като двойно по-едър човек. - Ненормалник!

- Омърсена? - Иън се изненанада от новия развой на разговора, а Джейми внезапно се приведе напред и стисна сестра си за лакътя.

- Не си му казала за Рандал! - просъска слисан. - Джени, как си могла!

Иън държеше другата ръка на Джени и само това й попречи да не налети на брат си. Съпругът й я издърпа зад себе си и сложи в ръцете й малкия Джейми. След това постави ръка на рамото на Джейми и го отдалечи на няколко крачки от нас.

- Не е разговор за тук - каза той с нисък, неодобрителен тон, - но знай, че сестра ти беше девствена в брачната нощ. Все пак бях в положение да разбера.

Гневът на Джени се раздели поравно между съпруга й и брат й.

- Как смееш да говориш такива неща в мое присъствие, Иън Мъри?! - разбесня се тя. - Или дори да не бях тук! Брачната ни нощ е наша си работа - и със сигурност не е негова! Какво още, ще му покажеш чаршафите ли?

- Ако му ги покажа, ще решим проблема, нали? - отвърна Иън успокояващо. - Хайде, хайде, не се пали толкова, лошо е за бебето. А и за малкия Джейми.

Посегна към хленчещото дете, което още не беше сигурно дали ситуацията изисква сълзи. Иън ми направи знак с глава и стрелна с поглед Джейми.

Разбрах какво се иска от мен и хванах Джейми за ръката, като го оставих да седне в едно кресло в неутрален ъгъл на стаята. Иън пък сложи Джени на двуместно канапе и постави ръце върху раменете й, за да не става повече.

- Така. - Въпреки скромното си поведение Иън Мъри притежаваше неоспорим авторитет. Още държах Джейми за рамото и усещах как напрежението го напуска.

Стаята ми се стори като боксов ринг - двамата бойци в ъглите, нервни и с трепкащи мускули, всеки зачакал гонга, а мениджърите им ги успокояват преди схватката.

Иън кимна на Джейми с усмивка.

- Радвам се да те видя, човече. Всички се радваме, че си у дома с жена си. Нали, мила? -попита той Джени и пръстите му видимо се свиха върху рамото й.

Тя не търпеше принуда. Притисна устни, сякаш ги запечата, и пропусна през тях само една дума:

- Зависи.

Джейми потърка лице и надигна глава, готов за нов рунд.

- Видях те да влизаш с Рандал - упорстваше той. - И от това, което ми каза после... Откъде знае, че имаш бенка на гръдта?

Тя отново изсумтя силно.

- Помниш ли изобщо какво се случи онзи ден, или капитанът ти е избил спомените със сабята си?

- Разбира се, че помня! Никога не бих забравил!

- Тогава си спомни, че в един момент дадох на капитана да разбере, право между краката с коляното си.

Джейми се попрегърби и доби предпазлив вид.

- Да, помня.

Джени се усмихна победоносно.

- Е, тогава, ако жена ти - чието име дори не знам, кълна се, Джейми, никакви обноски нямаш, - така де, ако тя реши да стори същото с теб, а не е като да не си си го заслужил, смяташ ли, че след това ще можеш да изпълниш съпружеските си задължения?

Джейми понечи да я прекъсне сестра си, но замълча. Дълго се взира в Джени и ъгълчето на устата му трепна.

- Зависи - отвърна. Устата му отново трепна. Досега бе седял приведен напред, но сега се облегна със скептичното изражение на момче, което слуша приказки, знае, че е твърде пораснало, за да им вярва, но въпреки това не може да им устои.

- Наистина ли? - попита накрая.

Джени се обърна към Иън.

- Донеси чаршафите, Иън - нареди му.

Джейми вдигна ръце.

- Не. Не, вярвам ти. Просто след това той се държа...

Джени също се облегна удобно на ръката на съпруга си, прегърнала сина си, доколкото й позволяваше коремът, олицетворение на милостивия победител.

- Е, след всичко отвън, не можеше да каже на хората си, че не е бил способен, нали? Трябвало е да изглежда, сякаш е изпълнил това, за което се е заканил. A и - призна тя, -трябва да кажа, че беше много груб. Удари ме и ми скъса нощницата. Всъщност почти ме събори в несвяст, докато се мъчеше да стори нещо, а когато се съвзех, всички англичани си бяха заминали и те бяха отвлекли.

Джейми въздъхна дълбоко и закратко затвори очи. Широката му длан стискаше едното му коляно и поставих леко ръка върху нея. Той отвори очи, стисна ръката ми и ми се усмихна слабо, преди да се обърне към сестра си.

- Добре. Но, Джени, кажи ми: знаеше ли, когато влезе с него, че няма да те нарани?

Тя помълча, но не отклони поглед от лицето на брат си - накрая поклати глава с лека усмивка.

Вдигна ръка, за да спре възраженията на Джейми, и фино оформените остри вежди се надигнаха питащо в елегантна дъга.

- И ако животът е подходяща цена за честта ми, защо честта ми да не е подходяща цена за живота ти? - Събра вежди, досущ като брат си. - Или намекваш, че не те обичам колкото ти мен? Ако това намекваш, Джейми Фрейзър, отсега да знаеш, че грешиш!

Джейми бе отворил уста да отвърне, но я затвори, сепнат от последните думи на сестра си.

- Защото те обичам, ако ще да си дебелоглав, слабоумен, видиотен бунак. И няма да ми умираш на пътя или в краката ми, защото си твърде упорит да си държиш устата затворена поне веднъж в живота си!

Двата чифта сини очи се пронизваха взаимно и сякаш във всички посоки летяха искри. Джейми с мъка преглъщаше обидите на върха на езика си и се мъчеше да роди рационален отговор. Сякаш взимаше решение. Накрая изправи рамене.

- Добре тогава, съжалявам. Сгреших и искам прошката ти.

Гледаха се още дълго, но каквато и прошка да бе очаквал, не я получаваше. Тя дъвчеше долната си устна и не каза нищо. Накрая той се измори от мълчанието.

- Казах, че съжалявам! Какво още искаш? Искаш да падна на колене ли? Ако трябва, и това ще направя, но продумай!

Тя бавно поклати глава, още прехапала устна.

- Не - рече накрая, - няма да колечиниш в собствения си дом. Но искам да станеш.

Джейми се изправи, тя остави малчугана на канапето и застана пред брат си.

- Свали си ризата - нареди му

- Няма!

Тя издърпа крайчетата на ризата му от поличката и посегна към копчетата. Джейми нямаше възможност да й се противопостави със сила, така че или трябваше да се подчини, или да се остави да го съблече. Реши да запази достойнство, доколкото може, отстъпи от нея и стиснал устни, свали въпросната дреха.

Тя го заобиколи и огледа гърба му с внимателно контролирана безизразност, каквато бях виждала и у него, когато се опитваше да скрие силна емоция. Джени кимна, сякаш се потвърждаваха нейни отколешни догадки.

- Е, ако си сглупил, Джейми, то очевидно си платил за глупостта си. - Постави внимателно ръка върху най-жестоките белези. - Изглежда е боляло.

- Болеше.

- Плака ли?

Той неволно сви юмруци до хълбоците си.

- Да!

Джени се върна пред него, вдигнала остра брадичка, а скосените й очи се бяха окръглили и светеха.

- И аз - изрече тихо. - Всеки ден, откакто те отведоха.

Скулестите лица отново имаха огледални изражения, но такива, че станах и тихо излязох, за да ги оставя насаме. Докато вратата се затваряше зад мен, видях Джейми да хваща ръцете на сестра си и пресипнало да мълви нещо на келтски. Тя потъна в обятията му и чорлавата яркочервена глава се приведе към тъмнокосата.

¹ Сърце мое (от келтски) - Бел. прев.

27. ПОСЛЕДНАТА ПРИЧИНА

На вечеря се натъпкахме, а след това се оттеглихме в голямата, просторна спалня и спахме като пънове. Когато се събудихме, слънцето ще да е било високо в небето, но бе скрито от облаци. Знаех, че е късно, защото оживление бе обзело къщата, всички вече работеха, а отдолу се носеха изкусителни аромати.

След закуска мъжете се приготвиха да излязат, да посетят арендаторите, да прегледат оградите за дупки, да поправят каруци и като цяло да се забавляват. Докато навличаха палтата си в антрето, Иън забеляза голямата кошница на Джени на масата под огледалото.

- Да ти набера ли ябълки от овощната градина, Джени? Би ти спестило ходенето.

- Добра идея - рече Джейми и огледа преценяващо формите на сестра си. - Не искаме да го просне на пътя.

- Теб ще те просна на място, Джейми Фрейзър - отвърна тя, докато търпеливо държеше палтото на Иън, за да го облече. - Бъди полезен, както никога, и вземи това диване навън. Госпожа Круук е в пералното помещение. Може да го оставиш там. - Тя побутна с крак малкия Джейми, който стискаше полите й и нареждаше монотонно: „Вдигни, вдигни“.

Чичо му послушно сграбчи диването през кръста и го изнесе през вратата с главата надолу, докато малкият пищеше от възторг.

- Ех - въздъхна доволно Джени, като се приведе да се огледа. Облиза пръсти и приглади вежди, след което закопча роклята си до врата. - Колко е хубаво човек да си завърши тоалета, без някой да му виси от полата или да го стиска през коленете. Понякога едва стигам до тоалетната, нито пък успявам да издумам едно изречение докрай, без да ме прекъсне.

Бузите й руменееха, а тъмната й коса лъщеше върху синята коприна на роклята. Иън й се усмихна, грейнал от вида й.

- E, ще имаш време за раздумка с Клеър, предполагам - каза той. Повдигна вежда и ме погледна. - Навярно е достатъчно възпитана, за да те слуша, но в името на Бога, не й чети поезията си, или ще хване следващата карета за Лондон, преди да сме се върнали с Джейми. Джени щракна с пръсти под носа му, пренебрегвайки закачките му.

- Не съм особено разтревожена. Следващата карета е чак април догодина, а дотогава сигурно ще ни е свикнала. Хайде, бягай, Джейми те чака.

Докато мъжете си вършеха работата, с Джени прекарахме деня във всекидневната - тя шиеше, а аз навивах разчорлени късове вълна и сортирах цветните парчета коприна.

Външно любезни, двете внимателно се проучвахме чрез разговорите си и се гледахме с крайчеца на очите си. Сестрата на Джейми, жената на Джейми - той беше средоточието, но не говорихме за него, макар мислите и на двете ни несъмнено да са били насочени натам.

Детството им ги свързваше завинаги, като вътък, но сплетените нишки на живота им се бяха отпуснали от подозрения и отсъствие, а след това и от браковете им. Нишката на Иън обаче бе присъствала редом с техните от самото начало. Как моята щеше да промени

тъканта, какви нови напрежения щеше да породи?

Разговорът ни бе небрежен, но неизказаните думи ясно се долавяха през него.

- Значи си поела домакинството след смъртта на майка си?

- О, да. Откакто бях на десет.

Аз го отгледах и обичах като малък. Какво ще сториш с човека, когото съградих?

- Джейми казва, че си веща лечителка.

- Наместих рамото му, когато се срещнахме за пръв път.

Да, умела съм и грижовна, няма да го изоставя.

- Чувам, че бързо сте се оженили.

За парите и земите ли се ожени за брат ми?

- Да, много бързо. Научих истинската му фамилия едва след церемонията.

Не знаех, че е господар на това място - омъжих се заради него самия.

И така цяла сутрин - след това обядвахме леко и продължихме през следобеда да разменяме клюки, мнения за това или онова, както и малки, колебливи шеги, докато се преценявахме. С тази жена шега не биваше - от десетгодишна бе поела грижите за къщата, а след това бе продължила след смъртта на баща си и изчезването на брат си. Чудех се какво ли мисли за мен, но изглеждаше не по-малко способна от брат си да крие мислите си.

Когато часовникът върху камината удари пет, Джени се прозя и се протегна. Дрехата, която кърпеше, се плъзна по окръгления й корем и падна на пода.

Тя тромаво посегна към нея, но аз приклекнах първа.

- Не, аз ще я вдигна.

- Благодаря... Клеър. - Тя се поусмихна срамежливо, след като използва името ми за пръв път, и аз й отвърнах със същото.

Преди да се върнем към разговора си, госпожа Круук, икономката, подаде дългия си нос във всекидневната и притеснено попита дали сме виждали малкия господар Джейми.

Джени въздъхна и спря с кърпенето.

- Пак ли е избягал нанякъде? Не се тревожи, Лизи. Сигурно е някъде с баща си или с чичо си. Ще отидем да проверим, нали, Клеър? Добре би ми дошъл малко свеж въздух преди вечеря.

Тя се изправи с мъка и подпря длани на кръста си. Изстена и ми се усмихна накриво.

- Три седмици остават. Нямам търпение.

Бавно излязохме навън, след което Джени ми показа параклиса и пивоварната, даде ми някои подробности за историята на имението и кое кога е било построено.

Когато наближихме гълъбарника, дочухме гласове откъм беседката.

- Ето го къде е, диването! - възкликна Джени. - Само да ми падне!

- Почакай. - Поставих ръка на рамото й, защото бях разпознала по-дълбокия глас заедно с този на момчето.

- Не се тревожи, малкия - говореше Джейми. - Ще се научиш. Още е трудно, нали, когато пишката ти не се подава по-напред от пъпа?

Надзърнах иззад ъгъла - Джейми седеше на дръвника и говореше мъника, който смело се бореше с краищата на ризата си.

- Какво правиш с детето? - попитах предпазливо.

- Уча младия Джеймс на финото изкуство да не си пикае по краката - обясни той. - Най-малкото това мога да сторя, чичо съм му все пак.

Повдигнах вежда.

- Приказките са лесни. Най-малкото, което чичо му може да стори, е да му покаже.

Той се ухили.

- Е, имаше няколко демонстрации. Макар че последния път стана малък проблем. - С племенника му се спогледаха обвинително. - Не ме гледай! - каза той на детето. - Ти беше виновен. Казах ти да стоиш мирен.

- Кхъм - сухо се намеси Джени, като погледна и двамата Джейми по един и същи начин. Малкият покри главата си с ризата, но големият само се усмихна весело и се изправи, като отупваше бричовете си. Постави ръка на темето на дребосъка и го обърна към къщата.

- „Има време за всяко нещо - изрецитира той от Книгата на Еклесиаст, - и срок за всяка работа под небето.“ Първо ще работим, млади Джеймс, а после ще се измием. А после -слава Богу, - идва вечерята.

След като се погрижи за непосредствените си задължения, Джейми прекара остатъка от следобеда с мен, в разходка из къщата. Строена през 1702-ра, тя беше наистина модерна за времето си, с такива нововъведения като порцеланови отоплителни печки и огромна тухлена фурна, вградена в стената на кухнята, така че вече не печаха хляба сред въглените в огнището. Коридора на приземния етаж, стълбището и стените на всекидневната бяха отрупани с картини. Тук-там се мяркаше пасторален пейзаж или скица на животно, но повечето бяха на семейството, както и на близки и далечни родственици.

Спрях пред един портрет на Джени като млада девойка. Седеше на градинската стена, а зад нея се извиваше червенолистна лоза. Пред нея на стената се бяха подредили много птички: врабчета, дрозд, чучулига и дори фазан. Всички сякаш се бутаха да застанат по-близо до усмихнатата си господарка. Никак не приличаше на по-церемониалните портрети, където този или онзи предтеча се бе оцъклил така, сякаш яката го задушаваше.

- Майка ми нарисува тази - рече Джейми, когато забеляза интереса ми. - Нарисува и доста от тези на стълбището, но тук има само две. Тази винаги й е била любима. - Внимателно прокара едрия си показалец по лозата. - Това бяха питомните птички на Джени. Хората й носеха някоя с навехнат крак или счупено крило и тя ги лекуваше за броени дни и ги научаваше да ядат от ръката й. Тази винаги ми е напомняла на Иън.

Той почука с пръст фазана, разперил криле, за да пази равновесие. Беше се взрял в господарката си с обожание.

- Джейми, ужасен си - рекох през смях. - А майка ти рисувала ли е теб?

- О, да. - Поведе ме към отсрещната стена, до прозореца.

Седнали до огромен мастиф, две червенокоси хлапета, пременени в карирано сукно, гледаха важно от платното. Кучето сигурно беше Неърн, дядото на Бран, а децата бяха Джейми и по-големият му брат Уили, който се беше споминал от едра шарка на единайсет. Джейми изглеждаше на не повече от две - стоеше прав между коленете на по-големия си брат и беше поставил ръчичка на главата на Неърн.

Една вечер Джейми ми беше разказал за Уили, докато се топлехме край огъня в една долчинка. Спомних си малката змия от черешово дърво, която беше извадил от торбата си.

- Уили ми я подари за петия рожден ден - каза и погали извивките. Беше смешна малка статуетка. Тялото се бе прегънало под невъзможни артистични ъгли, а главата сочеше назад, сякаш змията гледаше през рамо - ако змиите имаха рамене.

Джейми ми подаде предмета и го заобръщах внимателно.

- Какво пише отдолу? З-а-н-и. Зани?

- Това съм аз - каза Джейми и се поприведе смутено. - Умалено от второто ми име, Алегзандър. Така ме наричаше Уили.

Лицата от картината много си приличаха - всички млади Фрейзър имаха прямотата, която те предизвикваше никога да не гледаш на тях със снизхождение. На портрета обаче бузите на Джейми бяха кръгли, а носът - като копче. Чертите на брат му вече даваха обещание, така и неизпълнено, за мъжа, в който би се превърнал,

- Много ли го обичаше? - попитах тихо и поставих длан на рамото му. Той кимна и погледна към пламъците в огнището.

- О, да. - И се усмихна едва. - Беше пет години по-голям от мен и го мислех за Бог, или поне за Божия син. Следвах го навсякъде - е, където ми позволяваше.

Извърна се и закрачи пред лавиците с книги. Оставих го насаме с мислите му и зареях поглед през прозореца.

От тази страна на къщата, смътно през падащия дъжд, се виждаха контурите на скалиста, покрита с рехава трева могила в далечината. Напомни ми за Краиг на Дун, където бях пристъпила през процеп в камък и се бях показала като Алиса от заешката дупка. Но това ми се струваше толкова отдавна.

Джейми бе дошъл при мен пред прозореца и гледаше разсеяно дъжда.

- Имаше и друга причина. Главната - каза след малко.

- Причина?

- Да се оженя за теб.

- И коя беше? - Не знам какво съм очаквала да ми каже, може би поредното разкритие за усуканите дела на семейството му. Но думите му бяха по-шокиращи от кое да е фамилно откровение.

- Защото те исках. - Извърна се от прозореца и застана с лице към мен. - Повече, отколкото съм искал каквото и да било.

Зяпах го, останала без думи. Той видя изражението ми и продължи лековато:

- Когато попитах баща си как човек разбира дали е намерил правилната жена, той ми каза, че като му дойде времето, правилната жена няма да ти остави никакво съмнение. Така и стана. Когато се събудих в тъмното по пътя към Леох, а ти седеше на гърдите ми и ме ругаеше, задето кръвта ми изтича, си казах: „Джейми Фрейзър, каквато и да е на вид и нищо, че тежи колкото товарен кон - това е жената.“ - Закрачих към него и той заотстъпва, а речта му набираше скорост. - Викам си: „Вече втори път за два часа те кърпи, момко. А животът сред Макензи е такъв, че е хубаво да имаш такава жена до себе си.“ И си викам още: „Джейми, ако е толкова хубаво, когато те докосва по врата, представи си какво ще е по-надолу...“

Той се скри зад един стол и продължи:

- Разбира се, може да е бил ефектът от четири месеца в манастир без женска компания, но когато яздихме в тъмното... - той направи пауза и въздъхна театрално, като с лекота избегна замахналата ми ръка, - с този прекрасен едър задник между бедрата ми - наведе се, за да избегне удара ми към главата му, и направи стъпка встрани, като постави между нас ниска масичка, - и тази корава глава, която ме удряше в гърдите - малко метално украшение отскочи от собствената му дебела глава и издрънча на пода, - и си викам...

Вече се смееше толкова силно, че трябваше да си поема дъх между думите.

- Джейми... викам си... може да е кучка сасенак... със змийски език... с такъв задник... какво значение има, че лицето й е като на ов...ов-овца?

Препънах го рязко и се хвърлих на корема му с двата крака напред, а той се сгромоляса с тътен, който разтърси къщата.

- Значи ми казваш, че си се оженил за мен по любов? - попитах. Той повдигна вежди, докато се мъчеше да си поеме дъх.

- Не казах ли... точно това?

Сграбчи ме през раменете с едната ръка и прокара другата под полата ми, където яростно нащипа частта от анатомията ми, която допреди малко хвалеше.

Джени се върна, за да си вземе кошницата с бродериите - спря се и фиксира брат си със скептичен, но и развеселен поглед.

- И какви ги мислиш сега, малки ми Джейми? - попита тя, вдигнала вежда.

- Ще правя любов с жена си - изпъхтя той, останал без дъх насред хиленето и боричкането.

- Е, намерете си по-подходящо място. - Тя повдигна и другата си вежда. - Подът ще ти напълни задника с трески.

Лалиброх бе спокойно, ала и оживено място. Всеки сякаш се разбуждаше моментално по първи петли, а оттогава, та чак до след залез, фермата се движеше като сложен часовников механизъм, докато по тъмно зъбчатите колелца не отпаднеха едно по едно, за да хапнат и спят - само за да се появят на следващата сутрин по местата си сякаш с магия.

Толкова незаменим изглеждаше всеки - мъж, жена и дете, - че не можех да си представя как са се справяли в последните няколко години без господаря си. Сега не само Джейми, но и аз се впуснах в непрестанна работа. За пръв път разбрах истинското значение на строгите шотландски забрани срещу бездействието, които преди ми се струваха просто причудливост - или по-скоро предстоеше да се превърнат в такава. На бездействието се гледаше не просто като на знак за морален упадък, но и като на тежко оскърбление към естествения ред.

Имаше и други моменти, разбира се. Онези промеждутъци, мимолетни, когато сякаш всичко застиваше и съществуването се крепи в идеално равновесие, като мигът между светлината и мрака, когато и двете те обкръжават - и същевременно нито едното от двете.

Наслаждавах се на един такъв миг по време на вечерта на втория или третия ден, откакто бяхме пристигнали. Седях на оградата зад къщата и можех да видя жълтеникавокафявите поля чак до ръба на скалата в далечината, а плетеницата от дървета оттатък прохода лека-полека чернееше на фона на мъждивото перлено небе. И близките, и далечни предмети ми се струваха на едно и също разстояние, докато дългите им сенки се стопяваха в дрезгавината.

Идещият мраз правеше въздуха студен и си рекох, че скоро трябва да влизам, макар да не исках да изоставям застиналата красота на това място.

Не усетих Джейми да приближава, докато не плъзна върху раменете ми тежките гънки на наметалото. Не бях осъзнала колко е студено, докато не усетих топлината на плътната вълна.

Заедно с наметалото ме обгърнаха и ръцете на Джейми и се сгуших в него, потрепервайки.

- От къщата те виждах, че трепериш. - Той пое ръцете ми в своите. - Ще простинеш, ако не внимаваш.

- Ами ти? - извърнах се да го огледам. Въпреки все по-острите зъби на вятъра, изглеждаше невъзмутим по риза и поличка, а носът му леко червенееше, колкото да покаже, че не е нежна пролетна вечер.

- Е, аз съм свикнал. Шотландците не сме болнави като южняшките превземковци. -Повдигна брадичката ми и ме целуна усмихнат по носа. Хванах го за ушите и го прицелих по-надолу.

Целувката продължи достатъчно, за да се изравнят температурите ни, а когато се облегнах пак на оградата, кръвта бушуваше в ушите ми. Ветрецът развяваше покрай лицето ми чорлави кичурчета. Той вдигна още от тях от раменете ми и ги разроши с пръсти, така че залезът да прозира през косата ми.

- Сякаш имаш ореол, когато светлината е зад теб - каза тихо. - Ангел с корона от злато.

- Ти също - отвърнах тихо и прокарах показалец по челюстта му, там, където кехлибареният светлик искреше в наболата му брада. - Защо не ми каза преди?

Знаеше какво имам предвид. Повдигна вежда и се усмихна - половината му лице на слънце, другата на сянка.

- Е, знаех, че не искаш да се омъжиш за мен. Не исках да те натоварвам или да изляза глупак, като ти кажа тогава, когато беше ясно, че ще легнеш с мен само за да изпълниш обет, който не искаш да даваш. - Той се ухили и зъбите му се белнаха в сянката, като така победи възраженията ми още преди да ги направя. - Поне първия път. Имам си гордост, жено.

Пресегнах се и го придърпах, така че той застана между краката ми, преметнати през оградата. Усетих кожата му, хладна, и го обгърнах с краката си и наметалото. Той ме прегърна силно и притисна бузата ми към ризата си.

- Любов моя - прошепна. - О, любов моя. Толкова те желая.

- Това не е същото, нали? - попитах. - Любовта и желанието.

Той се засмя дрезгаво.

- Почти едно и също са, сасенак, поне за мен. - Усещах силата и настойчивостта на желанието му. Той ненадейно пристъпи назад, приведе се и ме вдигна от оградата.

- Къде отиваме? - Отдалечавахме се от къщата, към сбраните по края на една брястова горичка колиби.

- Да си намерим купа сено.

28. ЦЕЛУВКИ И ДОЛНИ ГАЩИ

Постепенно намирах мястото си в делата на имението. Джени вече не можеше да върви до колибите на арендаторите, затова аз се заех с посещенията - понякога в компанията на момче от конюшните, понякога с Джейми или Иън. Носих си лекарствата, както и храна, лекувах болните, както можех, и правех предложения как да подобрят здравето и хигиената си - приемаха ги с различна степен на благодарност.

В самия Лалиброх вършех това-онова из къщата и около нея - гледах да съм полезна където мога, най-вече в градините. Освен прекрасната орнаментална градинка имението имаше и такава за билки и още една, огромна, за кухненски подправки и зеленчуци. Оттам идваха репите, зелето и другите зеленчуци.

Джейми беше навсякъде - в кабинета, отрупан със счетоводни книги, в полето с арендаторите, в конюшнята с Иън. Навсякъде гледаше да навакса изгубеното време. Имаше и нещо повече от обикновен дълг и интерес, стори ми се. Скоро трябваше да заминем - той искаше да подкара нещата в коловоз, за да продължат така, докато го няма, докато той - ние, - се върнем завинаги.

Знаех, че скоро ще тръгваме, но обградена от спокойствието в имението, както и във веселата компания на Джени, Иън и малкия Джейми, се чувствах най-сетне като у дома.

Една сутрин след закуска Джейми стана от масата и заяви, че ще отиде до другия край на долината, за да разгледа някакъв кон, който Мартин Мак бил обявил за продан.

Джени се извърна смръщена от бюфета.

- Джейми, мислиш ли, че ще е безопасно? Последния месец наоколо шарят английски патрули.

Той сви рамене и взе палтото си от стола.

- Ще внимавам.

- Хей, Джейми - подвикна Иън, който тъкмо влизаше с наръч дърва за горене. - Щях да те помоля да отскочиш до мелницата. Джок дойде снощи да каже, че нещо не е наред с колелото, било заседнало. Погледнах набързо, но и двамата не можахме да го помръднем. Мисля, че са се заклещили някакви боклуци, но са под водата.

Той почука с дървения си крак по пода и ми се усмихна.

- Още мога да ходя, слава Богу, даже и да яздя, но не мога да плувам. Само се мятам насам-натам и се въртя в кръг като мушица с откъснато крило.

Джейми върна палтото си на стола, ухилен от описанието на шурея си.

- Лошо няма, Иън, щом ще те спаси от това да мръзнеш цяла сутрин във воденичния вир. -Обърна се към мен. - Искаш ли да дойдеш с мен, сасенак? Утрото е хубаво и може да си вземеш кошничката. - Хвърли ироничен поглед към огромната плетена кошница, в която събирах билки. - Ще отида да се преоблека. Сега се връщам.

Пое към стълбището и атлетично заподскача нагоре, взимайки по три стъпала наведнъж.

С Иън се спогледахме усмихнати. Ако съжаляваше, че вече не е способен на подобни подвизи, то го прикриваше с удоволствието, че вижда Джейми толкова въодушевен.

- Хубаво е да си е у дома - каза той.

- Само да можехме да останем.

Благите му кафяви очи се изпълниха с притеснение.

- Няма да тръгвате веднага, нали?

Поклатих глава.

- Не, не веднага. Но ще трябва да тръгнем дълго преди да падне сняг. - Джейми беше решил, че ще е най-добре да отидем до Боли, седалището на клана Фрейзър. Може би дядо му, лорд Ловат, можел да ни помогне - ако ли не, можел поне да ни осигури безопасен път до Франция.

Иън кимна успокоен.

- О, да. Но има още няколко седмици.

Беше прекрасен, сияен есенен ден, с въздух, сладък като ябълков сок, и небе, толкова синьо, че можеше да се удавиш в него. Вървяхме бавно, за да се оглеждам за късноцъфтящите шипки и лугачки, като междувременно бъбрехме.

- Следващата седмица е платежен ден - каза Джейми. - Готова ли ще е новата ти рокля дотогава?

- Сигурно. Защо, повод ли има?

Той ми се усмихна и взе кошницата ми, а аз се наведох да набера малко вратига.

- В някакъв смисъл. Нищо подобно на големите пиршества на Колъм, дума да няма, но всички арендатори в Лалиброх ще дойдат да си платят наемите - и да засвидетелстват уважението си към новата господарка на Лалиброх.

- Сигурно ще се изненадат, че си се оженил за англичанка.

- Неколцина бащи ще са разочаровани. Преди да ме арестуват и да ме отведат във форт Уилям, ухажвах някои от местните девойки.

- Съжаляваш ли, че не взе местно момиче? - попитах кокетно.

- Ако смяташ, че ще кажа „да“, докато държиш градинарското ножче, не си преценила добре здравомислието ми.

Пуснах ножчето, изпънах ръце и зачаках. Когато се отскубнахме един от друг, си взех ножчето и го подкачих:

- Винаги съм се чудила как си останал девствен толкова дълго. Момичетата в Лалиброх до една ли са грозници?

- Не - отвърна той и примижа срещу слънцето. - Най-вече баща ми е отговорен за това. Вечерите се разхождахме през полята и си говорехме. И когато пораснах достатъчно, за да е възможно, той ми каза, че всеки мъж е отговорен за семето, което сее, защото е длъжен да се грижи за жена си и да я закриля. И ако не съм готов за това, нямам право да обременявам никоя с последствията от действията си.

Хвърли поглед през рамо към къщата - и към малкото семейно гробище в подножието на кулата, където почиваха родителите му.

- Каза, че най-великото нещо в живота на един мъж е да легне с жената, която обича - рече тихо. Усмихна ми се, а очите му синееха като небето над нас. - Беше прав.

Докоснах леко лицето му и прокарах пръст по бузата му, надолу към челюстта.

Джейми се ухили, а силен порив на вятър поде поличката му.

- Е, Църквата учи, че да си посягаш сам е грях, но според баща ми, ако опре до това да посегнеш на себе си или на някоя клета жена, всеки благоприличен мъж би се пожертвал.

Когато спрях да се смея, поклатих глава и казах:

- Не. Не, няма да питам. Но си останал девствен въпреки всичко.

- Благодарение единствено на милостта на Бог и на наставленията на баща ми. Когато навърших четиринайсет, само момичета ми бяха в главата. Но след това ме пратиха при Дугал.

- Там нямаше ли момичета? Мислех, че Дугал има дъщери.

- Да, четири. Най-малките две не са нищо особено, но най-голямата беше много хубаво девойче. Година-две по-голяма от мен, Моли. Мисля, че не се ласкаеше много от вниманието ми. Често я зяпах от другия край на масата, а тя ме гледаше отвисоко и ме питаше дали нямам перде. Ако съм бил имал, да съм си легнел, а ако ли не - да спра да я зяпам, защото не искала да ми гледа сливиците, докато се храни.

- Разбирам как си останал девствен - рекох и запретнах поли, за да прекрача през един нисък плет. - Но не може всички да са били такива.

- Не - отвърна Джейми умислено, докато ми подаваше ръка. - Не, не бяха. По-малката сестра на Моли, Табита, беше по-дружелюбна. - Усмихна се от спомена. - Тиби е първото момиче, което целунах. По-скоро първото, което целуна мен. Помагах й с две кофи мляко, от плевнята към маслобойната, и през цялото време планирах как ще я приклещя зад вратата, за да не се измъкне, и ще я целуна. Само че и двете ми ръце бяха заети и тя трябваше да ми отвори вратата. Така че аз се озовах зад вратата, а Тиби ме издебна, хвана ме за ушите и ме целуна. И разляхме млякото.

- Звучи като запомнящо се първо преживяване - рекох през смях.

- Едва ли й е било първо. Знаеше много повече от мен. Но не продължи дълго - след ден-два майка й ни хвана в кухненския килер. Само ме изгледа остро, а на Тиби каза да подреди масата за вечеря, но явно след това е казала на Дугал.

Ако Дугал Макензи бе реагирал, както бях чула, за да защити честта на сестра си, не можех да си представя какво би сторил, за да защити дъщеря си.

- Потрепервам, като си помисля - казах и се усмихнах широко.

- И аз - отвърна Джейми и потрепери наистина. Изгледа ме косо, смутен.

- Знаеш, че младите мъже сутрин се събуждат с... е, с... - Той се червеше.

- Да, знам - отвърнах. - Както и старците на по двайсет и три. Мислиш, че не забелязвам? Достатъчно често ми обръщаш внимание на това.

- Мхм. Е, на сутринта след като майка й ни хвана, се събудих призори. Бях я сънувал -Тиби, не майка й, - и не се изнанедах, когато почувствах ръка на члена си. Изненадах се, че не е моята.

- Не е била на Тиби, нали?

- Не, не беше. Беше на баща й.

- Дугал?! Какво, за Бога?!

- Ококорих се и той ми се усмихна, много добронамерено. След това седна на леглото и си поговорихме, чичо и племенник, покровител и храненик. Обясни ми колко се радва, че съм дошъл, той нали си нямал син, и така нататък. И как цялото семейство много ме харесвало. И как никак не му се мислело, че може някой да се възползва от благородните, невинни чувства на дъщерите му към мен, но пък се радвал, че може да ми вярва като на роден син. И през цялото време държи с едната си ръка камата си, а с другата - младите ми топки. И само повтарях да, чичо, не, чичо, а когато си тръгна, се свих на постелята и сънувах свине. И не целунах момиче отново, докато не станах на шестнайсет и не се преместих в Леох.

Той ме погледна усмихнат. Беше привързал косата си с кожена връв, но по-късите краища стърчаха както обикновено и лъщяха червеникавозлатисти в хладния, ясен въздух. По време на пътуването от Леох до Краиг на Дун кожата му бе загоряла и сега целият приличаше на жизнерадостно есенно листо, подето от вятъра.

- А ти, хубава ми друговремко? - попита ухилен. - Момците плезеха ли се подире ти, или си била стеснителна девица?

- Не колкото теб - отвърнах благоразумно. - Бях на осем.

- Безсрамница! Кой беше щастливецът?

- Синът на преводача ни. Бяхме в Египет, а той беше на девет.

- А, значи не е твоя вината. Въвлечена в грях от по-възрастен мъж. Че и проклет неверник.

Мелницата се показа под нас, хубава като картинка, с тъмночервена лоза, плъзнала от едната страна на жълтата стена, кепенците отворени и добре поддържани, макар че зелената им боя бе поолющена. Водата се изливаше весело във воденичния вир от улея под спрялото колело. Дори се мяркаха патици - примкар и потапница звънарка, спрели да отдъхнат по пътя си на юг.

- Виж. - Бяхме на върха на хълма и аз сложих ръка на рамото на Джейми. - Не е ли прекрасно?

- Много по-прекрасно ще е, когато колелото се завърти отново - рече практично. След това погледна към мен и се усмихна. - Да, сасенак. Много е хубаво. Като малък плувах наблизо. Покрай завоя на реката има широк вир.

Няколко крачки надолу по хълма вирът вече се виждаш зад върбите. Момчетата също. Бяха четири, търчаха, плискаха се във водата и викаха, голи като птички.

- Бррр - рекох. Времето беше хубаво като за есента, но въздухът бе достатъчно студен, за да се радвам, че съм си взела широкия шал. - Само като ги гледам, ми изстива кръвта.

- Така ли? Е, нека ти я стопля.

Той хвърли бърз поглед към момчетата в потока и пристъпи назад в сянката на голям кестен. Хвана ме през кръста и ме придърпа.

- Не си първата девойка, която съм целувал, но се кълна, че ще си последната.

И сведе глава към извърнатото ми нагоре лице.

Когато воденичарят се показа от леговището си и ни се представи набързо, аз се върнах към бреговете на воденичния вир, а Джейми няколко минути слуша обяснения на проблема. Воденичарят се прибра, за да опита да завърти камъка отвътре, а Джейми се вгледа в тъмните обрасли дълбини на вира. Накрая сви рамене примирено и се зае да се съблича.

- Няма какво да се прави - отбеляза. - Иън е прав, нещо е заседнало в колелото под улея.

Трябва да се гмурна и... - Той рязко спря, когато чу как ахвам, и се обърна към мен. - Какво ти става? Не си ли виждала мъж по долни гащи?

- Не... не и... такива! - успях да изпелтеча. Предвиждайки работа под водата, той бе навлякъл под поличката си невероятно вехта къса дреха. Явно е била от червена вълна, но сега бе скърпена от главозамайващо разнообразни цветове и материали. Този чифт долни гащи явно бе принадлежал на някой доста по-широк в кръста от Джейми. Едва се крепяха на хълбоците му, а гънките висяха върху плоския му корем.

- На дядо ти ли са? - предположих аз, докато правех неуспешни опити да сподавя смеха си.

- Или на баба ти?

- На баща ми - рече той студено и ме изгледа важно. - Нали не очакваше да вляза гол като пушка пред жена си и арендаторите си?

Със завидно достойнство той събра увисналия плат с едната си ръка и нагази във вира. Обходи водите край колелото, ориентира се, пое си дълбоко дъх и се потопи с краката нагоре - последно видях издутото дъно на долните му гащи. Воденичарят се подаваше от прозореца, подвикваше окуражаващо и наставляваше Джейми, покажеше ли се главата му над водата.

По краищата на брега гъмжеше от водни растения и аз ги разровичках с пръчка, за да потърся корен от слез и малките фини листа на орешеца. Бях напълнила кошницата до половината, когато чух учтиво прокашляне зад себе си.

Беше наистина много възрастна, или поне така изглеждаше. Подпираше се на тояжка и носеше дрехи, които навярно бяха единственият й чифт за последните двайсет години, вече твърде големи за свитото в тях тяло.

- Добро ти утро - поздрави ме тя, кимайки като бобина на стан. Носеше колосана забрадка, която скриваше косата й, макар няколко стоманеносиви кирурчета да се подаваха край бузите й, сбръчкани като кожата на есенни ябълки.

- Добро утро - отвърнах и понечих да се стана от земята, но тя направи няколко крачки и седна до мен с изненадваща ловкост. Дано да можеше да стане отново.

- Аз съм... - подех, но тя ме прекъсна бързо.

- Ти си новата господарка, разбира се. Аз съм госпожа Макнаб - баба Макнаб ми викат, защото всичките ми снахи също са госпожи Макнаб.

Дръпна кошницата ми към себе си с кокалестата си ръка и затършува вътре.

- Корен от слез, да, добро е за кашлица. Но това не ти трябва, моме. - Побутна с показалец една кафеникава грудка. - Прилича на корен от лилия, но не е.

- А какво е?

- Сладка папрат. Ако го вкусиш, моме, ще се затъркаляш превита по земята.

Извади го от кошницата и го изхвърли във вира. После намести кошницата в скута си и огледа всички останали растения, а аз я наблюдавах развеселена, но и подразнена. Накрая, доволна, тя ми я подаде обратно.

- Е, никак не си глупава, за девойче сасенак - отбеляза. - Различаваш ранилист от сладка трева, ако не друго. - Хвърли око на вира, където главата на Джейми се показа за миг, гладка като на тюлен, преди да се скрие отново под воденицата. - Господарят не се е оженил за теб само заради лицето.

- Благодаря - отвърнах, реших да го изтълкувам като комплимент. Погледът на старицата, остър като нож, се премести към корема ми.

- Още ли не си с дете? Малинови листа ти трябват. Направи разтвор от тях и плод на шипка и го изпий, когато луната е почти пълна. После, когато започне да линее, хапни малко плод на берберис, за да очистиш утробата си.

- О, хм, ами...

- Искам да помоля господаря за услуга - продължи старицата. - Но е зает, затова ще помоля теб.

- Добре - съгласих се неуверено, макар да не виждах как бих я спряла.

- Внук ми - каза тя и ме прикова със сивите си очички, малки и лъскави като камъчета. -Внук ми Роби. Имам шестнайсет и трима се казват Робърт, но единият е Боб, а другият е Роб, така че на малкия му викаме Роби.

- Поздравления - рекох учтиво.

- Искам господаря да вземе момчето в конюшните.

- Ами, не знам дали ще мога...

- Заради баща му, разбираш. - И тя се приведе напред съзаклятнически. - Не че има нещо лошо в строгостта - иначе детето ще се разглези, а и Бог знае, че на момчетата си им трябват шамари, иначе нямаше да ги прави такива диванета. Но като започнеш да си буташ детето във въглените и да му оставяш синини колко ръката само задето си взело допълнително парче питка от подноса, е, тогава...

- Искате да кажете, че бащата на Роби го бие, така ли? - прекъснах я.

Старицата закима, доволна от схватливостта ми.

- Дума да няма. Нали това казвам? - Тя вдигна ръка. - Да беше както обикновено, не бих се намесила. Мъжът може да прави с детето си каквото реши, но... е, Роби ми е любимец. И не е виновен, че баща му е вмирисан на бъчва от глава до пети, колкото и да ме е срам да го призная за сина си.

Изпъна предупредително кокалестия си показалец и продължи:

- Не че бащата на Роналд не пиеше повечко. Но на мен и децата никога не е посягал - не и след първия път, де - добави замислено. Внезапно ми се усмихна и бузите й се стегнаха и заискриха като летни ябълки. Виждаше се ясно що за весела хубавица е била. Довери ми: -Веднъж ме удари, а аз грабнах с кърпа едно дърво от огъня и го халосах с него. - Заклати се напред-назад, смеейки се. - Помислих си, убих го. Рева, държа му главата в скута и се чудя какво ще правя, вдовица с две деца? Но се свести и никога повече не ми посегна, нито на децата. Родих тринайсет, да знаеш - похвали се тя. - Отгледах десет.

- Поздравления - рекох впечатлена.

- Малинови листа - рече, като постави длан на коляното ми. - Слушай ме, моме, малиновите листа ще свършат работа. Ако ли не, ела при мен, ще ти направя една отвара от пурпурна маргаритка и семена на тиквичка, ще ти разбия вътре и сурово яйце. Така ще изсмучеш право в утробата си семето на мъжа и до Великден ще си се надула като тиква.

Прокашлях се изчервена.

- Ммм, добре. И искате Джейми, хм, господаря, имам предвид, да вземе внука ви в конюшните, за да го отърве от баща му, нали?

- Да, точно така. Много работливо дете е Роби и господарят няма да се...

Лицето й застина. Погледнах през рамо и също застинах. Червени мундири. Драгуни, шестима, на коне. Внимателно приближаваха мелницата надолу по хълма.

С удивително присъствие на духа госпожа Макнаб се изправи и седна върху дрехите на Джейми, като ги покри с полите си.

Зад мен Джейми се показа с плясък и рязко пое дъх. Страхувах се да го повикам по име и дори да помръдна, за да не привлека вниманието на драгуните към вира, но ненадейната мъртвешка тишина ми подсказа, че и той ги е видял. Тишината бе нарушена от една-едничка дума, произнесена тихо, но с чувство.

- Мерде.

Със старицата не помръдвахме, с лица като от камък, докато войниците слизаха по хълма. Докато взимаха последния завой по пътя към мелницата, тя се обърна към мен и постави пръст на устните си. Не биваше да говоря, за да не разберат, че съм англичанка. Нямах време дори да кимна, преди оцапаните с кал копита да спрат на два-три метра от нас.

- Добра ви утрин, дами - каза предводителят. Беше ефрейтор, но за щастие не ефрейтор Хокинс. Бързо огледах останалите и с облекчение установих, че не съм виждала никого от тях при форт Уилям. Отпуснах съвсем леко пръстите си, впити в дръжката на кошницата. Ефрейторът продължи: - Видяхме мелницата отгоре и решихме да купим малко брашно.

Той се поклони някъде между нас, несигурен към коя да се обърне.

Госпожа Макнаб бе студена, но вежлива.

- Добра утрин - рече тя и наклони глава. - Но ако сте дошли за брашно, боя се, че ще ви разочароваме. Колелото не работи. Може би следващия път, като наминете.

- О? Какво му има? - Ефрейторът, нисък, млад и румен, сякаш се заинтересува искрено. Отиде до края на вира и се взря в колелото. Воденичарят се показа, за да докладва докъде е стигнал с воденичния камък, зърна го и бързо се прибра обратно.

Ефрейторът повика един от хората си и му направи знак да се наведе, след това се качи на гърба му Посегна нагоре и се хвана за покрива. Покатери се върху сламата. Изправен, едва достигаше ръба на голямото колело. Посегна и го раздруса. Приведе се и извика на воденичаря през прозореца да опита да завърти камъка на ръка.

С усилие на волята държах очите си далеч от дъното на улея. Не знаех как точно работят воденичните колела, но се боях, че ако ненадейно се освободи, всичко до него под водата ще бъде смазано. Явно страхът ми не бе неоснователен, защото госпожа Макнаб се обърна с резки думи към един от близките войници.

- Кажи на командира си да слезе, момко. Няма да помогне така. Не бива да се бърка в неща, които не разбира.

- О, не се бойте, госпожо - рече небрежно войникът. - Бащата на ефрейтор Силвърс има мелница в Хампшир. Не знам какво не разбира от тези неща, но ще да е толкова малко, че и в ботуша ми би влязло.

С госпожа Макнаб се спогледахме разтревожено. Ефрейторът закрачи по покрива, пробно побутна колелото още няколко пъти и слезе при нас. Потеше се обилно и обърса лице с голяма мръсна кърпа, преди да заговори:

- Не мога да го помръдна отгоре, а онзи глупец воденичарят явно не говори английски. -Погледна първо към здравата тояжка и възлестите крайници на госпожа Макнаб, после към мен. - Може би младата дама ще влезе да поговори с него вместо мен?

Госпожа Макнаб ме сграбчи закрилнически за ръкава.

- Ще извините снаха ми, господине. Нещо й стана, откак последният й младенец се спомина. Не е продумала вече година, горката. А не мога да я оставя и за миг, страхувам се, че от мъка ще се удави.

Постарах се да изглеждам с размътен разсъдък, което не ми костваше кой знае какви усилия, предвид състоянието ми в момента.

Ефрейторът доби притеснен вид.

- О... Ами...

Залута се към края на вира и се загледа намръщен във водата. Изражението му бе като това на Джейми преди час - навярно и намеренията му бяха същите.

- Няма какво да се прави, Колинс - каза той на възрастния си помощник. - Ще се гмурна да видя какво пречи.

Свали си мундира и се зае да разкопчава ръкавелите си. С госпожа Макнаб разменихме ужасени погледи. Под воденицата може би имаше достатъчно въздух за Джейми, но пък нямаше място къде да се скрие.

Обмислях без особена надежда шансовете да изиграя убедителен епилептичен пристъп, когато колелото ненадейно проскърца. Със звук на падащо дърво огромното приспособление се завъртя наполовина, поспря и след това плавно заработи, като хвърляше вода в улея под себе си.

Ефрейторът спря да се разсъблича и започна да се любува на работещото колело.

- Гледай ти, Колинс! Какво ли го е спирало?

Сякаш в отговор, нещо се показа навръх колелото. Висеше от една от лопатките - от прогизналите червени гънки се процеждаше вода. Лопатката влезе във водата и предметът се отскубна. Някогашните долни гащи на бащата на Джейми величествено се понесоха по водите на вира.

Възрастният войник ги извади с пръчка и ги отнесе на командира си, който ги взе с два пръста като човек, на когото му се налага да пипа вмирисана риба.

- Хм - изсумтя, като оглеждаше критично гащите. - Това пък откъде ще се е взело? Сигурно се е усукало около оста. Странно, че нещо такова може да причини такива беди, нали, Колинс?

- Да, сър. - Войникът явно не считаше вътрешните механизми на шотландска воденица за особено вдъхновяващи, но отговаряше учтиво.

Ефрейторът повъртя гащите в ръцете си, накрая сви рамене и обърса ръце в тях.

- Добра вълна - рече, докато ги изцеждаше. - Ще свърши работа за полиране на юздите и седлото на коня. Сувенир, а, Колинс?

Поклони ни се вежливо и се върна при коня си.

Драгуните едва се бяха скрили от поглед оттатък върха на хълма, когато плисъци възвестиха надигането на местната водна фея.

Беше пребелял и посинял като карарски мрамор и зъбите му така тракаха, че не разбрах какво казва, но и без това беше на келтски.

Госпожа Макнаб обаче разбра и челюстта й увисна. Бързо затвори уста и направи нисък реверанс към господаря. Той я видя и спря, като водата стигаше благоприлично до кръста му. Пое си дълбоко дъх, стисна зъби, за да се овладее, и махна дълъг къс водорасло от рамото си.

- Госпожо Макнаб - каза той и се поклони.

- Господине - отвърна тя и му върна поклона. - Хубав ден, нали?

- М-м-малко х-х-ладно. - Той ме погледна. Свих рамене безсилно.

- Радваме се да разберем, че пак сте си у дома, господине, и се надяваме - аз и момчетата, - че скоро ще се установите за постоянно.

- И аз така се надявам, госпожо Макнаб - каза любезно Джейми. Обърна глава към мен със зъл поглед. Усмихнах се неутрално.

Старицата сви ръце в скута си и се намести достолепно на земята.

- Искам малка услуга от вас, господине - започна тя, - свързана с...

- Бабо Макнаб - прекъсна я Джейми и пристъпи заплашително във водата, - каквото и да искаш, ще го получиш. Стига да ми върнеш ризата, преди деликатните ми части да окапят от студ.

29. ОЩЕ ОТКРОВЕНОСТ

Вечерите, след като отсервирахме, обикновено седяхме във всекидневната с Джени и Иън и си говорихме за това-онова или слушахме историите на Джени.

Само че тази вечер беше мой ред и Джени и Иън ме слушаха в захлас, докато им разказвах за госпожа Макнаб и червените мундири.

- Бог знае, че на момчетата си им трябват шамари, иначе нямаше да ги прави такива диванета. - Имитацията ми на баба Макнаб пожъна безусловен успех.

Джени обърса сълзите си от смях.

- Божичко, истина е. А и тя знае най-добре. Колко има, Иън, осем момчета?

Иън кимна.

- Да, най-малко. Даже не помня имената на всички. Когато с Джейми бяхме по-млади, сякаш винаги имаше един-двама Макнаб, с които да ходим на лов и за риба.

- Значи се израснали заедно? - попитах. Джейми и Иън си размениха съзаклятнически усмивки.

- О, да, добре се знаем - каза Джейми. - Бащата на Иън беше управителят на имението, както сега е и Иън. Докато лудеехме на младини, често се озовавахме с господин Мъри пред някой от бащите ни и сме обяснявали как външният вид лъже или как обстоятелствата променят случаите.

- И ако не ги убедим - допълни Иън, - се озовавахме с господин Фрейзър превити на оградата, а аз го слушах как крещи до побъркване, докато чакам реда си.

- Никога! - отвърна Джейми възмутен. - Не съм викал.

- Както щеш го наричай, Джейми - отвърна другият, - но беше много шумен.

- И двамата се чувахте на километри - намеси се Джени. - Не само викането. Джейми не спираше да спори с големите, чак докато започне боят.

- Да, трябваше да станеш адвокат, Джейми. Но нямам представа защо ти давах да говориш - И Иън поклати глава. - Вкарваше ни във все по-големи каши.

Джейми пак се разсмя.

- Имаш предвид кулата ли?

- Да. - Иън се обърна към мен и посочи на запад, където древната постройка се издигаше от хълма зад имението. - Да, Джейми беше направо блестящ тогава. - И подбели очи. - Каза на Брайън, че е нецивилизовано да използваш физическа сила, за да спечелиш в спор. Телесното наказание било варварщина и отживелица. Да биеш някого само защото е извършил нещо, с чиито следващи неп... непредвидености - да, това беше думата, - с чиито непредвидености не си съгласен, не било конструктивна форма на наказание...

Вече всички се смеехме гръмко.

- А Брайън вслуша ли се? - попитах.

- О, да. - Иън кимна. - Просто стоях до Джейми и кимах, когато спираше, за да си поеме дъх. Най-накрая приключи, баща му се прокашля и каза „Разбирам“. После се обърна и погледа известно време през прозореца, като въртеше каиша и кимаше, сякаш мислеше. Стояхме рамо до рамо, както каза Джейми, и се потяхме. Накрая Брайън се обърна към нас и ни каза да го последваме към конюшнята.

- Даде ни по една метла, четка и кофа и ни насочи към кулата - поде историята Джейми. -Убедил съм го бил и решил да ни накаже „конструктивно“.

Иън проследи с поглед кулата по цялата й дължина.

- Това нещо е двайсет метра високо - каза ми той - и е десет метра в диаметър, на три етажа. - Въздъхна тежко. - Пометохме я от върха до основата и я изтъркахме от основата до върха. Пет дни. Още усещам гнилите стръкове овес, когато кашлям.

- На третия ден се опита да ме убиеш - каза Джейми, - задето ни бях забъркал. - Докосна главата си. - Голяма рана ми отвори над ухото с метлата.

- Е... Ти пък тогава ми разби носа за втори път, така че сме наравно.

- Такива са Мъри, сметки им дай - каза Джейми и поклати глава.

- Да видим - рекох и започнах да броя на пръсти. - Според теб Фрейзър са дебелоглави, Кембъл са потайни, Макензи са чаровни, но лукави, а Греъм са глупаци. С какво се отличават Мъри тогава?

- Можеш да разчиташ на тях в схватка - почти в един глас казаха Иън и Джейми.

- Наистина - рече Джейми през смях. - Само се надявай да са на твоя страна.

И двамата се разхилиха неудържимо.

Джени поклати неодобрително глава към съпруг и брат.

- А още не сме пили нищо. - Остави бродерията си и стана. - Ела, Клеър, да проверим дали госпожа Круук е направила някакви бисквити за портвайна.

Петнайсетина минути след това се връщахме по коридора с подносите, когато чух Иън да казва:

- Значи нямаш против, Джейми?

- Какво?

- Че се оженихме без съгласието ти.

Джени вървеше пред мен и спря рязко пред вратата на помещението.

Джейми изсумтя откъм двуместното канапе, където бе подпрял крака на една възглавничка.

- Не ви казах къде съм и нямахте представа кога - и дали - ще се завърна, така че не ви виня, че не сте чакали.

Виждах профила на Иън, надвесен над кошницата с цепениците. Беше сбърчил вежди.

- Е, не мислех, че е редно, а и аз сакат...

Чу се още по-силно изсумтяване.

- Джени не можеше да си намери по-добър съпруг от теб, ако ще да си беше изгубил и другия крак и двете ръце - отсече Джейми. Бледият Иън се поизчерви. Джейми се прокашля, свали крака от възглавничката и се наведе да вземе една подпалка, паднала от кошницата.

- Как така се оженихте, предвид скрупулите ти? - попита и крайчето на устните му трепна нагоре.

- Божичко, човече - възнегодува Иън на шега, - да не мислиш, че имах избор? Срещу Фрейзър? - Поклати глава и се ухили на приятеля си. - Идва един ден в полето при мен, докато се мъча да поправя счупеното колело на една каруца. Изпълзявам, покрит с кал, и я гледам пред мен, като храст, покрит от пеперуди. Оглежда ме от глава до пети и казва... - Той поспря и се почеса по главата. - Ами, не знам точно какво каза, но накрая ме целуна, с все калта по мен, и ми каза „Добре де, ще се оженим на свети Мартин.“¹

Разпери ръце в комично примирение и продължи:

- Още й обяснявах защо не можем, когато се озовах пред свещеника, рецитирах: „Взимам теб, Джанет...“ и се заклевах във всякакви неправдоподобни неща.

Джейми се отпусна назад и се засмя.

- Да, познато ми е усещането. Нереално е, нали?

Иън отвърна на усмивката му, забравил смущението си.

- О, да. Още усещам това, знаеш ли, когато Джени ми се покаже пред очите, на върха на хълма и слънцето грее зад нея, или когато държи малкия Джейми и не ме гледа. Виждам я и си мисля: „Боже, човече, не може да е твоя, просто не може.“ Поклати глава и кафявият му перчем падна пред очите. - После се обръща и ми се усмихва... Е, и ти знаеш какво е. Комай е същото с теб и Клеър. Тя е... специална, нали?

Джейми кимна. Усмивката не изчезна от лицето му, но някак се промени.

- Да - отвърна тихо. - Специална е.

На по чаша портвайн и бисквити Джейми и Иън се отдадоха на още спомени за споделеното си детство и за бащите си. Бащата на Иън бе починал миналата пролет и Иън трябваше да се оправя сам с имението.

- Помниш ли, когато баща ти ни намери при потока и ни накара да отидем с него до ковачницата, за да видим как се поправя ос на каруца?

- Да, и все не разбираше защо шаваме и подскачаме от крак на крак...

- И не спря да те пита ходи ли ти се до нужника...

И двамата се смееха твърде неудържимо, за да могат да довършат, затова погледнах към Джени.

- Жаби - отвърна тя кратичко. - Имали по пет-шест жаби в пазвата си.

- О, Боже! - намеси се Иън. - Когато едната се покачи на врата ти и скочи в огнището, ми се стори, че ще умра от смях.

- Не мога да си представя защо баща ми не ми изви врата. - Джейми поклати глава. - Чудо е, че доживях да порасна.

Иън се вгледа преценяващо в собственото си отроче, което старателно трупаше дървени блокчета едно връз друго край огнището.

- Не знам как аз ще се справя с това, когато дойде време да бия малкия Джейми. Така де... толкова е малък.

Направи безпомощен жест към дребничката фигура, чието крехко вратле се бе източило, докато малчуганът се прехласваше по заниманието си.

Джейми хвърли циничен поглед на съименника си.

- Да, ще е същият калпазанин като теб и мен, само му дай време. Сигурно и аз съм бил такъв някога.

- Беше - каза Джени неочаквано, докато поставяше калаена купичка сайдер в ръката на съпруга си. Потупа брат си по главата. - Много сладко бебе беше, Джейми. Помня как те гледах в креватчето ти. Трябва да си бил на около две, спеше с палче в уста и всички се съгласихме, че си най-хубавото момченце на света. Имаше дебели кръгли бузки и най-сладките къдрички.

Лицето на най-хубавото момченце на света доби интересен розов нюанс, след което Джейми изпи сайдера си наведнъж, без да ме поглежда.

- Е, бързо свърши - рече Джени и зъбите й блеснаха в дяволита усмивка. - На колко те биха за пръв път, Джейми? На седем?

- Не, осем - отвърна той и сложи нова цепеница в пушещата купчина подпалки. - Боже, как болеше... Дванайсет удара право по дупето, без никаква почивка. Баща ми никога не си почиваше. - Той се отпусна на пети и потърка нос с кокалчетата на ръката си. Бузите му руменееха, а очите му светеха от усилието. - Когато приключи, баща ми се отдалечи и седна на една скала, докато се опомня. Когато спрях да пищя и просто заподсмърчах, той ме повика. Дори си спомням какво точно ми каза. Може да го кажеш на малкия Джейми след време, Иън.

Джейми затвори очи и заговори:

- Сложи ме да седна на коленете му и ме накара да го погледна в лицето. Каза: „Това ти беше за пръв път, Джейми. Преди да пораснеш, ще трябва да повторя навярно още сто пъти.“ Позасмя се и каза още: „На моя баща му се наложи дори повече, а ти си поне толкова упорит и дебелоглав, колкото мен. Понякога сигурно ще ми харесва да те налагам, зависи с какво си си го заслужил. Но най-вече няма да ми харесва. Затова помни, момко. Ако главата ти роди някоя лудория, задните ти части ще плащат за нея.“ После ме прегърна и каза: „Смелчага си ми ти, Джейми. Хайде, отиди сега в къщата и дай на майка ти да те успокои“. Отворих уста, но той ме превари. „Да, знам, че нямаш нужда, но тя има. Хайде, изчезвай.“ И влязох вкъщи, а майка ми ми даде хляб с мармалад.

Джени се разсмя.

- Спомних си как татко разказваше същата случка. Каза, че когато те изпратил до къщата, си стигнал до средата на пътя, спрял си и си го изчакал. Когато дошъл при теб, си вдигнал глава и си го попитал: „Татко, хареса ли ти, когато ме наби сега?“ Казал „не“, а ти си кимнал и си му отвърнал: „Хубаво. И на мен не ми хареса много.“

Цяла минута се смяхме, след което Джени поклати глава, гледайки брат си.

- Много обичаше да разказва тази история. Винаги казваше, че някой ден ще му видиш сметката, Джейми.

Веселостта на Джейми рязко изчезна и той сведе глава към дланите върху коленете си.

- Да - рече тихо. - Така и стана, нали?

Джени и Иън се спогледаха смутени и объркани, а аз сведох поглед към собствения си скут. Не знаех какво да кажа. За миг се чуваше само припукването на огъня. След това Джени хвърли последен поглед към Иън за кураж и докосна брат си по коляното.

- Джейми. Нямаш вина.

Той й се поусмихна мрачно.

- Нямам ли? А кой има?

Тя въздъхна дълбоко и рече:

- Аз.

- Какво? - Той се втренчи в нея, стъписан и недоумяващ.

Беше пребледняла повече от обикновено, но още се владееше.

- Казах, че вината е моя. За... за това, което ти се случи, Джейми. И което се случи на татко.

Той сложи ръка върху нейната и я потърка.

- Не говори глупости. Направила си, каквото трябва, за да ме спасиш - права си, ако не беше отишла с Рандал, сигурно щеше да ме убие на място.

Гладкото й чело се посмръщи.

- Не, не съжалявам, че повиках Рандал в къщата - дори да беше... е, не. Не беше това.

Тя си пое дълбоко дъх и продължи:

- Когато влязохме, се качихме в стаята ми. Не... не знаех точно какво да очаквам. Нямах никакъв опит с мъжете. Само че той също изглеждаше много нервен, зачервен, сякаш не беше сигурен в себе си, което ми се стори странно. Бутна ме на леглото и после просто остана прав, като се докосваше. Първо си помислих, че съм му направила нещо с коляното си, макар да знаех, че не съм го ударила толкова силно. - Лицето й все повече се наливаше с кръв и тя погледна крадешком към Иън. - Сега знам какво се е опитвал да прави, да... да се приготви. Не исках да си мисли, че ме е страх, затова се поизправих на леглото и го загледах. Това май че го ядоса и ми нареди да се обърна. Не исках и продължих да го гледам.

Лицето й беше добило цвета на розите край прага.

- Той... той се откопча и... и му се присмях.

- Какво? - попита Джейми невярващо.

- Присмях му се. Искам да кажа... - Срещна непокорно погледа на брат си. - Знаех какво представлява голият мъж. Виждала съм те гол често, както и Уили, и Иън. Но той... - По устните й заигра усмивка, въпреки опитите й да я скрие. - Изглеждаше толкова смешен, целият зачервен, и истерично се търкаше, а беше само наполовина...

От Иън долетя сподавен звук и тя прехапа устни, но смело продължи напред.

- Не му харесваше да му се смея, затова му се смях още. Тогава се хвърли към мен и ми разкъса роклята. Ударих го в лицето и той ми отвърна, достатъчно силно, за да ми се -привидят звезди. После изсумтя, сякаш му беше харесало, и се покачи на леглото. Имах достатъчно свяст, за да му се изсмея отново. Застанах на колене и... и го подканих. Казах му, че виждам как не е никакъв мъж и не може с жена.

Сведе глава още по-надолу, така че тъмните й къдрици се люшнаха покрай пламналите й бузи. Почти шепнеше.

- Аз... си отворих роклята и... и го предизвиках с гърдите си. Казах му, че зная, че се бои от мен, защото не става за жени, а само за животни и момченца...

- Джени - отрони Джейми и поклати глава безпомощно.

Тя вдигна глава, за да го погледне.

- Е, тогава ми се стори добра идея. Само за това се сетих, а и виждах, че не е на себе си, но беше ясно, че... не може. Втренчих се в бричовете му и му се присмях. След това ме стисна за гушата и започна да ме души, ударих си главата в таблата на леглото и.. и когато се събудих, го нямаше, теб също.

В прекрасните й сини очи лъщяха сълзи, докато стискаше ръцете на Джейми.

- Джейми, ще ми простиш ли? Знам, че ако не го бях разгневила, нямаше да се отнесе така с теб, а после татко...

- О, Джени, скъпа, недей. - Той коленичи пред нея и положи лицето й на рамото си. Иън приличаше на изсечен от камък.

Джейми я полюля в обятията си, докато тя ридаеше.

- Тихо, гълъбице. Хубаво си направила, Джени. Не си била виновна, нито дори аз. - Погали я по гърба. - Слушай. Наредили са му да дойде и да върши поразии. Нямало е значение какво ще сторим ти или аз. Искал е да причини вреда и да настрои хората навред срещу англичаните, за свои собствени цели. И тези на мъжа, който го е наел.

Джени спря да плаче, изправи гръб и се загледа удивена в брат си.

- Да настрои хората срещу англичаните? Но защо?

Джейми направи жест на нетърпение.

- За да разбере кои ще подкрепят принц Чарлс, ако се стигне до още едно въстание. Не знам на чия страна е господарят на Рандал - дали иска информацията, за да наблюдава тези, които подкрепят принца, и да изземе собствеността им, или той самият смята да подкрепи принца и иска планинците готови за война, когато дойде времето. Не знам и сега не е важно.

Приглади косата й и отмести няколко кичура от челото й.

- Важно е само, че си добре, а аз съм у дома. Скоро ще се върна завинаги, обещавам.

Тя вдигна дланта му към устните си и я целуна грейнала. Затършува в джоба си за кърпичка и издуха носа си. След това обаче погледна към все още вцепенения Иън, очите му бяха изпълнени с болка и гняв.

Докосна го леко по рамото.

- Мислиш, че е трябвало да ти кажа.

Той не помръдна, но и не свали поглед от нея.

- Да - рече тихо.

Тя остави кърпичката в скута си и го хвана за ръцете.

- Иън, за Бога, не ти казах, защото не исках да изгубя и теб. Брат ми го нямаше, баща ми също. Не исках да изгубя и най-скъпия си човек. Защото си по-скъп и от дом, и от род. - Тя се усмихна на Джейми. - А това значи много.

Взря се умоляващо в очите на съпруга си, а по лицето му битка поведоха любовта и ранената гордост. Джейми се изправи и ме докосна по рамото. Измъкнахме се тихо от стаята и ги оставихме пред догарящия огън.

Беше ясна нощ и луната се лееше обилно през високите прозорци. Не можех да заспя и ми се стори, че светлината държи и Джейми буден - лежеше неподвижно, но по дишането му личеше, че не спи. Обърна се по гръб и се подсмихна.

- На какво се смееш? - попитах.

Обърна глава към мен.

- О, събудих ли те, сасенак? Извинявай. Просто си спомнях разни неща.

- Не спях. - Примъкнах се до него. Леглото явно бе от онези дни, когато цялото семейство е спяло на един матрак - огромно пухено легло, за което са отишли перата на стотици гъски, а ориентацията в тази шир бе като да прекосиш Алпите без компас. - Какво си спомни? -попитах, когато успешно стигнах до неговата страна.

- Неща за баща ми, най-вече. Какво казваше. - Скръсти ръце зад главата си и се загледа умислено в дебелите греди на ниския таван. - Странно, когато беше жив, не му обръщах много внимание. Когато почина, започнах да се вслушвам повече. - Отново се позасмя. -Мислех си за последния път, когато ме наби.

- Смешно е било, така ли? Някой да ти е казвал, че имаш много странно чувство за хумор, Джейми? - Разтършувах се из завивките за ръката му, отказах се и ги отметнах. Той започна да ме гали по гърба и аз се сгуших до него, като заскимтях от удоволствие.

- Чичо ти не те ли е биел при нужда? - попита той.

Сподавих смеха си.

- Божке, не! Би се ужасил от тази мисъл. Чичо Ламб не вярваше в боя на деца. Смяташе, че с тях трябва да се излезе на глава като с възрастни хора.

Джейми издаде шотландското подигравателно сумтене при тази налудничава идея.

- Това обяснява дефектите в характера ти, дума да няма. - И ме потупа по дупето. -Недостатъчно дисциплинирана си била.

- Какви дефекти в характера ми? - запитах заядливо. На луннната светлина ясно се виждаше широката му усмивка.

- Искаш да ги изредя ли?

- Не. - Сръчках го с лакът в ребрата. - Разкажи ми за баща си. На колко си бил тогава? -попитах.

- О, на тринайсет-четиринайсет. Висок, мършав, пъпчив. Не помня защо ме биеше -сигурно вече е било за нещо, което съм казал, а не направил. Помня само, че и двамата здравата беснеехме. Беше един от случаите, когато ме наби с удоволствие. - Придърпа ме към себе си и ме облегна на рамото си, обгърнал ме с ръка. Погалих мускулестия му корем и се заиграх с пъпа му.

- Стига, гъделичка. Искаш ли да чуеш, или не?

- О, искам. Какво ще правим, ако имаме деца - ще ги вразумяваме ли, или ще ги бием? -Сърцето ми забърза при тази мисъл, макар всичко да сочеше, че въпросът ще си остане теоретичен. Ръката му покри моята на корема му

- Просто е. Ти ще ги вразумяваш, а когато приключиш, ще ги изведа навън и ще ги натупам.

- Мислех, че харесваш децата.

- Да. Баща ми ме харесваше, когато не се държах като идиот. И ме обичаше - достатъчно, за да ми вади звезди посред бял ден от бой, когато се държах като идиот.

Обърнах се по корем.

- Добре тогава. Разкажи ми.

Джейми се надигна на възглавницата и сложи още една отгоре й, след това се намести удобно и отново скръсти ръце зад главата си.

- Ами, прати ме при оградата, както обикновено, винаги ме караше да отида пръв, за да изпитам правилната смесица от ужас и разкаяние, докато го чаках. Но беше толкова ядосан, че ми крачеше по петите. Приведох се и той започна, а аз стисках зъби, решен да не гъквам -проклет да бях, ако му позволя да разбере колко боли. Стисках дървото толкова силно, че в пръстите ми оставаха трески. Лицето ми моравееше, защото не смеех да дишам. - Той си пое дълбоко дъх, сякаш за да компенсира, и издиша бавно. - Обикновено знаех кога ще му дойде краят, но този път не спря. Едва си държах устата затворена - грухтях с всеки удар и усещах сълзите да напират, колкото и да мигах, но се сдържах, сякаш животът ми зависи от това.

Беше гол до кръста и почти сияеше на лунна светлина, а косъмчетата му блещукаха като от сребро. Усещах под дланта си равномерния му пулс.

- Не знам колко дълго продължи, но на мен ми се стори цяла вечност. Накрая спря за миг и ми се развика. Не беше на себе си, аз също, затова отначало почти не разбрах какво ми говори. Ревеше: „Проклет да си, Джейми! Не можеш ли да извикаш? Голям си вече, няма никога повече да те бия, но викни веднъж, преди да приключа, за да разбера, че най-после нещо ти се е набило в дебелата глава!“ - Джейми се засмя и разстрои пулса си. - Толкова се разсърдих, че се изправих, завъртях се и креснах: „А що не каза така отначало, дърт глупако! ОХ!“ В следващия миг бях на земята и ушите ми пищяха, а челюстта ми беше изтръпнала от шамара му Стоеше над мен, пъхтеше, косата му щръкнала, брадата му чорлава. Посегна надолу и ме вдигна за ръката. Потупа ме по бузата и каза, още запъхтян: „Това беше, задето наричаш баща си глупак. Може да е вярно, но е неуважително. Хайде да се измием за вечеря.“ И никога повече не ме удари. Викаше ми, но и аз му виках, като мъж на мъж.

Джейми се засмя спокойно и се усмихна в къдриците ми.

- Ще ми се да бях познавала баща ти - казах. - Или по-скоро не. Сигурно не би искал да се ожениш за англичанка.

Джейми ме прегърна по-плътно и вдигна завивките до раменете ми.

- Не, би си помислил, че най-сетне ми е дошъл акълът. - Погали ме по косата. - Би уважил избора ми, която и да беше, но ти... - обърна глава и ме целуна нежно по челото, - много би те харесал, моя сасенак.

Разпознах и оцених огромната похвала.

¹ Единайсети ноември. - Бел. прев.

30. РАЗГОВОРИ КРАЙ ОГНИЩЕТО

Каквото и да се бе случило между Джени и Иън след признанията й, явно бързо бяха решили проблема си. На следващата вечер, след като се нахранихме, седяхме във всекидневната - Иън и Джейми обсъждаха работата в чифлика в единия ъгъл, до гарафа бъзово вино, а Джени си почиваше, подпряла подутите си глезени на една възглавничка. Опитвах се да записвам някои от рецептите, които ми бе подхвърлила през рамо, докато работехме през деня, като от време на време я питах за неща, които бях забравила.

ЛЕК ЗА ЦИРЕИ, гласеше единият от листовете.

ВОСЪЧНИ СВЕЩИ, гласеше друг лист.

Ръката ми се уморяваше, а още не бях стигнала до формите за свещи, за усукването на фитили и изсушаването на свещите.

- Джени - обадих се, - колко време отнема цялото правене на свещи?

Тя остави в скута си ризата, която кърпеше, и помисли.

- Половин ден да събереш питите, два да изцедиш меда - един, ако е топло, - един, за да почистиш восъка, освен ако не е много или ако не е много мръсен, тогава два. Още половин ден за фитилите, един-два за формите, половин ден, за да стопим восъка и да ги изсушим. Горе-долу седмица.

Слабата светлина от лампата и пръскащото капки мастило перо ми идваха в повече след труда през деня. Седнах до Джени и се полюбувах на миниатюрната дрешка, която бродираше с почти невидими шевове.

Кръглият й корем внезапно се размърда, когато обитателят му смени позицията си. Наблюдавах удивена. Никога не съм била толкова близо до бременна жена така задълго и не осъзнавах колко много се случва в утробата й.

- Искаш ли да пипнеш? - предложи Джени, когато видя, че зяпам корема й.

- Ами...

Хвана ме за китката и постави ръката ми на корема си.

- Ето тук. Само почакай, скоро пак ще ритне. Не обича да лежа по гръб. Става неспокоен и се размърдва.

Така и се случи - изненадващо силен тласък повдигна ръката ми на няколко сантиметра.

- Божичко! Силен е!

- Да. - Джени потупа корема си с гордост. - Ще е прекрасен, като брат си и баща си. -Усмихна се на Иън, чието внимание бе отвлечено от списъците на животните за разплод към нея и бъдещото му дете. Джени добави, като ме сръчка: - Или дори като безполезния си риж чичо.

- Какво? - Джейми вдигна глава. - На мен ли говориш?

- Чудя се дали се обърна на „риж“ или „безполезен“? - подпита ме тихичко Джени и пак ме сръчка, а на Джейми отвърна мило: - Нищо, нищо, сърце мое. Просто обсъждахме възможността новото да има нещастието да прилича на чичо си.

Въпросният чичо се ухили широко и дойде при нас, като приседна на възглавничката. Джени отдръпна крака, за да му направи място, и ги сложи в скута му.

- Разтрий ми ги, Джейми - примоли му се. - По-добре се справяш от Иън.

Той се подчини, а Джени се облегна назад и притвори блажено очи. Пусна ризката, която бродираше, на корема си, който все така се надигаше, сякаш негодуваше. Джейми зяпаше в захлас движението, точно като мен преди малко.

- Не е ли неудобно? - попита. - Някой да се премята така в корема ти?

Джени отвори очи и направи гримаса, когато по протежението на корема й премина нещо като вълничка.

- Мда. Понякога имам чувството, че черният ми дроб е целият в синини. Но най-често усещането е приятно. Като... - Тя се позамисли, а после се усмихна на брат си. - Трудно е да го опиша на мъж, нямате нужната анатомия. Не мисля, че има как да ти кажа какво е бременността, все едно ти да ми опишеш какво е да те ритнат в топките.

- А, това мога дори да ти го покажа. - Той се сви, хвана се между краката и подбели очи, като нададе ужасяващ гъгнещ стон.

- Не е ли точно, Иън? - попита и завъртя глава към табуретката, на която Иън се превиваше от смях, подпрял дървения си крак на огнището.

Джени постави деликатно стъпало на гърдите му и го избута назад.

- Добре, смешнико. В този случай се радвам, че си нямам топки.

Джейми се поизправи и отметна няколко кичура от челото си.

- Не, наистина - настоя заинтересуван, - само до различната анатомия ли опира? Как би го описала на Клеър? Тя е жена, нищо че още не е раждала.

Джени изгледа талията ми преценяващо и отново усетих онази малка, не съвсем физическа болка.

- Хм, може би. - Говореше бавно, докато формулираше думите в ума си. - Първо си чувстваш кожата много изтъняла. Усещаш всичко, което те докосва, дори дрехите си, и то не само на корема, но и по краката, по хълбоците и по гърдите. - Ръцете й се вдигнаха несъзнателно до тях и докоснаха ленения плат отгоре. - Усещаш ги тежки, налети... и са много чувствителни по връхчетата. - Малките заоблени палци ги докоснаха и зърната се надигнаха под плата. - И, разбира се, си едра и непохватна. - Джени се поусмихна с лека горчивина и потърка ханша си, където се беше ударила в една маса. - Заемаш повече място, отколкото си свикнала. - Но ето тук - ръцете й се сключиха над корема, - тук усещаш всичко най-силно, разбира се.

Погали го, сякаш галеше детето си. Очите на Иън следяха движението на дланите й, нагоре и надолу. Джени продължи със смях, като побутваше корема на брат си с палеца на крака си.

- В първите дни е като газове. Ето тук, като мехурчета. Но след това усещаш детето, като риба на кукичка, която се измъква и се скрива обратно в дълбокото. Подръпва бързо, но всичко отминава толкова скоро, че не си сигурна, че си го почувствала.

Сякаш възнегодуваше срещу това описание, невидимият й придружител се размърда напред-назад и стомахът й заизпъква ту оттук, ту оттам.

- Предполагам, че вече си съвсем сигурна - отбеляза Джейми, следейки с удивен поглед движенията.

- О, да. - Тя сложи ръка на корема си, сякаш за да успокои бебето. - Спят, понякога с часове. Понякога се страхуваш, че е умряло, когато дълго не помръдва. После се опитваш да го събудиш - Ръката й рязко притисна едно място отстрани и получи рязък отклик. - И се радваш, когато отново те изрита. Но не е само бебето. Чувстваш се подута отвсякъде, към края. Не те боли... просто си така презряла, че имаш чувството, че ще се пръснеш. Сякаш е много важно да те докосват внимателно. - Джени вече не ме гледаше. Беше се взряла в съпруга си и знаех, че вече за нея нито аз, нито брат й сме наоколо. С Иън излъчваха интимност, сякаш често бе разказвала тази история, но все още не се бяха уморили от нея.

Понижи тон и ръцете й отново се вдигнаха към гърдите, тежки и привлекателни под финия корсет.

- През последния месец започва да се появява млякото. Усещаш как се пълниш, по малко всеки път, всеки път, когато детето се размърда. И тогава изведнъж всичко се втвърдява и заобля. - Отново обхвана корема си. - Няма болка, а само нещо като задъхване, а после гърдите ти изтръпват и напират, като че ще експлодират, ако няма кой да суче. - Затвори очи и се облегна назад, галейки огромния си корем, сякаш с жестове произнасяше заклинание. Хрумна ми, че ако някога е имало вещици, Джанет Фрейзър би била съвършена такава.

Задименият въздух бе изпълнен с унеса, пропил стаята - чувството в корените на похотта, ужасният копнеж за сливане, за творене. Можех да преброя всеки косъм по тялото на Джейми, без да го поглеждам, и знаех, че всеки от тях е настръхнал.

Джени отвори очи, тъмновиолетови сред сенките, и се усмихна на съпруга си, бавна, богата на обещания извивка на устните.

- А късно, в последните седмици, когато детето се движи много, понякога чувството е както когато мъжът ти е в теб, когато навлиза дълбоко и се излива в теб. Тогава, когато възбудата ти тупти заедно с неговата - такова е, но много по-голямо. Преминава по стените на утробата ти, изпълва те цялата. Тогава детето притихва и сякаш него си приела в себе си, цялото и наведнъж. - Ненадейно се обърна към мен и заклинанието се развали. - Затова искат понякога... - Тя се усмихна право в очите ми. - Искат да се върнат.

След известно време Джени се надигна и се понесе към вратата, като хвърли поглед към Иън, като го притегли сякаш като железни стружки към севера на компас. Спря до прага, за да го изчака, и премести поглед към брат си, който не помръдваше край огнището.

- Нали ще наглеждаш огъня, Джейми? - Изтегна се и изви гръб, странна успоредица на извивката на корема й. Иън прокара ръка по гръбнака й. Тя изстена и след миг ги нямаше.

И аз се протегнах, изпъвайки ръце нагоре - уморените мускули приятно се напрегнаха. Ръцете на Джейми се смъкнаха от двете ми страни, към хълбоците. Наведох се към него и придърпах пръстите му напред, като си представих как обгръщат издутината на наше собствено неродено дете.

Когато обърнах глава, за да го целуна, видях малкото телце в края на канапето.

- Виж. Забравили са малкия Джейми. - Момченцето обикновено спеше на легълце на колела в стаята на родителите си. Тази вечер беше заспал край огъня, докато сме разговаряли на по чаша вино, но никой не се бе сетил да го сложи да спи. Моят Джейми обърна лице към мен и отмести мой кичур от носа си.

- Джени никога нищо не забравя - рече. - Подозирам, че с Иън не искат компания точно сега. - Ръцете му ме прегърнаха през кръста и се засуетиха с връзките на полата ми. - Добре му е там.

- Ами ако се събуди?

Тършуващите му ръце стигнаха до охлабените краища на корсета ми. Джейми повдигна вежда към легналия на една страна свой племенник.

- Лошо няма. Рано или късно ще трябва да разбере какво да прави, нали? Не искам да е невежа като чичо си. - Хвърли на пода пред огнището няколко възглавници и приседна, като ме придърпа със себе си.

Пламъците лъщяха по сребристите белези на гърба му, сякаш наистина бе човекът от желязо, както някога го бях обвинила, и металното ядро се подаваше през процепите в крехката плът. Прокарах пръсти по белезите, един по един, и той потръпна от докосването ми.

- Смяташ ли, че Джени е права? - попитах по-късно. - Мъжете наистина ли искат да се върнат обратно? Затова ли правите любов с нас?

Дъхът от смеха му раздвижи косата край ухото ми.

- Е, не е първото нещо, което ми минава през ума, когато те слагам в леглото, сасенак. Никак. Но пък... - Ръцете му докоснаха леко гърдите ми и устните му се затвориха около едното ми зърно. - Но и не бих казал, че изцяло греши. Понякога... да, понякога ми се струва, че би било хубаво отново да съм вътре, в безопасност... цял. Знаем, че не можем, и навярно това ни кара да искаме да се множим. Ако самите ние не можем да се върнем, можем да дадем на синовете си този дар, поне за малко... - Той тръсна глава и рамене внезапно, като подсушаващо се куче.

- Не ме мисли, сасенак - промълви. - Разкисвам се, когато пия вино от бъз.

31. ПЛАТЕЖНИЯТ ДЕН

На вратата леко се почука и влезе Джени, с лека синя дреха, преметната през ръка, шапка в другата. Огледа критично брат си и кимна.

- Да, ризата става. Поотпуснах най-хубавото ти палто - откакто те видях за последно, си пораснал в раменете. - Тя наклони глава на една страна и го огледа. - Добре си се справил със себе си - поне от врата надолу. Я седни и ще ти оправя косата.

Посочи табуретката до прозореца.

- Косата ми? Какво й има на косата ми? - Джейми вдигна ръка, за да провери. Пораснала почти до раменете, беше пристегната с кожена връв, за да не му влиза в очите.

Сестра му не губеше време в приказки, а го бутна да седне на табуретката, махна връвта и енергично се зае да го реши с костените си гребени.

- Какво ти има на косата ли? - повтори тя реторично. - Ами, да видим. Имаш бодили в нея. - Извади от къдриците му малък кафяв предмет и го пусна в скрина. - И парченца дъбови листа. Къде си бил вчера - риел си в шумата като нерез? Да не говорим, че е по-заплетена от мокра прежда...

- Ох!

- Стой мирен, рой! - Смръщила чело от концентрация, тя взе по-едър гребен и оправи кълбото от коса, като я остави гладка и лъскава - меднокафяво, червеникаво, канелено и златно. Всичко искреше на сутрешното слънце. Джени повдигна кичурите в ръцете си и заклати глава.

- Не мога да се сетя за причина добрият Бог да похаби подобна коса за мъж - отбеляза. -На места е като козина на елен.

- Прекрасна е, нали? - съгласих се. - Виж как слънцето я е изсветлило отгоре, има прекрасни руси кичури.

Обектът на възхищението ни ни гледаше свъсено отдолу нагоре.

- Ако не спрете, ще си обръсна главата. - Протегна заплашително ръка към тоалетката, където се намираше бръсначът му. Сестра му, ловка въпреки напредналата бременност, го плесна с гребена по ръката. Той извика и след това повтори, когато тя дръпна косата му.

- Стой мирен. - Започна да разделя кичурите му на три. - Ще ти я сплета, както си му е редът - заяви доволно. - Няма да се срещаш с арендаторите си като някакъв дивак.

Джейми измърмори нещо непочтително под нос, но се остави в ръцете на сестра си. Джени ловко прибра косата му и я сплете в дебела официална плитка, като събра краищата и ги върза с конец. След това извади от джоба си синя копринена лента и я върза на панделка в косата му.

- Така! Не е ли хубаво? - Обърна се към мен за потвърждение и трябваше да призная, че стегнатата коса добре очертаваше лицето му. Чист, спретнат, със снежнобяла ленена риза и сиви панталони, Джейми изглеждаше прекрасно.

- Особено лентичката - рекох и едва потиснах смеха си. - Същият цвят като очите му е.

Джейми изгледа сестра си кръвнишки.

- Не. Без лентички. Това да не ти е Франция! Не ме интересува, ако ще и на цвят да е като мантията на Дева Мария. Без панделки, Джанет!

- Добре, де, добре. Мрънкало. Ето. - Тя махна лентата, пристъпи назад и отбеляза със задоволство: - Да, и така става. - После обърна пронизващите си сини очи към мен и изсумтя замислено, потропвайки с крак.

Бях пристигнала на практика по дрипи, така че се наложи да ми съшият две рокли колкото е възможно по-бързо - една от дебело сукно за всеки ден и една копринена за ситуации като тази, която предстоеше. Повече ме биваше да шия рани, отколкото плат, така че помагах с оразмеряването, но кройката и шиенето оставих на Джени и госпожа Круук.

Бяха свършили прекрасна работа и жълтата като иглика коприна пасваше на тялото ми като ръкавица, а дълбоките гънки минаваха по раменете и се спускаха към бухналите поли. Двете се бяха съгласили с мен да не ми слагат никакви корсети, затова хитроумно бяха подсилили горната част на роклята с банели от китова кост, които бяха приспособили от един друг корсет.

Погледът на Джени бавно ме обходи отдолу догоре и се застоя там. Тя въздъхна и посегна отново към четката за коса.

- Хайде и ти - рече.

Седнах с пламнали бузи и не смеех да гледам Джейми в очите, докато сестра му внимателно премахваше парченца дърво и дъбови листца от къдриците ми, като ги поставяше на тоалетката до растителността, извадена от косата на брат й. В крайна сметка бях сресана и оформена в кок. Джени извади малка дантелена шапчица.

- Така. - И я закрепи здраво върху къдриците ми. - Всичко ти е както трябва. Изглеждаш много порядъчна, Клеър.

Предположих, че това е комплимент, и измърморих някакъв отговор.

- Имаш ли бижута? - попита Джени.

Поклатих глава отрицателно.

- Не, боя се, че не. Само перлите, които Джейми ми подари на сватбата ни, а те... -Предвид как се бяхме измъкнали от Леох, перлите бяха последното, за което ми се мислеше.

- О! - Джейми сякаш ненадейно си бе спомнил нещо. Затършува в кожената си торба и победоносно измъкна броеницата от перли.

- Откъде успя да ги вземеш!? - възкликнах изумена.

- Мърто ги донесе рано тази сутрин. Върнал се в Леох по време на делото и се е натоварил с всичко, което можел да носи - решил, че ще ни трябва, ако успеем да се измъкнем. Търсел ни е по пътя насам, но ние... първо минахме през онзи хълм.

- Още ли е тук? - попитах.

Джейми застана зад мен, за да ми закопчае огърлицата.

- О, да. Долу е, яде всичко наред в кухнята и тормози госпожа Круук.

Като изключим песните му, от дребния жилав мъж не бях чула и пет изречения през цялото време, откакто го познавах. Не можех да си представя как „тормози“ когото и да било. Навярно в Лалиброх се чувстваше като у дома си.

- Кой точно е Мърто? Роднина ли ви е?

Джейми и Джени добиха изненадан вид.

- О, да - отвърна тя. Обърна се към брат си. - Какъв беше, Джейми? Чичо на втория братовчед на татко?

- Племенник, не чичо - поправи я той. - Не помниш ли? Дъртият Лео имаше две момчета, а после...

Запуших демонстративно уши с длани. Това сякаш напомни на Джени нещо и тя плесна с ръце.

- Обеци! Мисля, че имам едни перлени, ще си отиват с огърлицата! Сега идвам.

И тя изчезна с обичайната си мълниеносна скорост.

- Защо сестра ти те нарича Рой? - попитах Джейми, докато си пристягаше връзката пред огледалото. Имаше изражението на воин, вкопчен в смъртна схватка, типично за всеки мъж през вековете, измъчен от парчето плат около врата си, но въпреки това ми се усмихна.

- А, това. Не е английското име Рой, а умалително на келтски. Цветът на косата ми. Думата значи „червен“. - Трябваше да я произнесе буква по буква с келтски акцент, за да доловя разликата.

- Все така ми звучи като „Рой“ - казах и поклатих глава.

Джейми взе торбата си и се зае да връща предметите, които бе извадил, докато търсеше перлите. Откри парче намотана риболовна корда и изсипа всичко торбата си върху леглото, на голяма купчина. Започна да преглежда предметите един по един, старателно навиваше корди и конци, намираше кукички за въдица и ги връщаше по местата им на корка. Отидох до леглото и огледах хаоса.

- Никога не съм виждала толкова боклуци - отбелязах. - Като сврака си, Джейми.

- Не са боклуци - отвърна ми, жегнат. - Използвам всички тези неща.

- Кордите и кукичките, да. Както и вървите за капани. Дори ватата за пистолет и оловните топчета. От време на време съм те виждала да носиш пистолет. Както и малката змия, която Уили ти даде. Но камъчетата? Черупка от охлюв? Парче стъкло? И... - Приведох се напред, за да идентифицирам тъмна космата топка. - Какво е... не е каквото си мисля, нали, Джейми? Защо, за Бога, носиш изсушен крак на къртица?

- Срещу ревматизъм, разбира се. - Грабна го изпод носа ми и го натъпка обратно в торбата си.

- Да, разбира се - съгласих се и го огледах с интерес. Беше се поизчервил. - Сигурно работи, отникъде не скърцаш. - Взех една малка библия и я разлистих, а той прибра остатъка от ценните си придобивки. - Алегзандър Уилям Родрик Макгрегър - прочетох името на форзаца. - Каза, че си му длъжник. Какво имаше предвид?

- А, това ли.

Седна до мен на леглото, взе книжката от ръцете ми и внимателно я прелисти.

- Казах ти, че е принадлежала на затворник, умрял във форт Уилям, нали?

- Да.

- Аз самият не познавах момчето - умрял е месец преди да пристигна. Но лекарят, който ми даде библията, ми разказа за него, докато се грижеше за гърба ми. Мисля, че имаше нужда да каже някому, а е нямало как да разговаря с човек от гарнизона.

Затвори страниците, постави библията на коляно и се взря през прозореца към весело грейналия октомврийски ден.

Алекс Макгрегър, младеж на около осемнайсет, бил арестуван за обичайно нарушение, кражба на добитък. Хубав и мълчалив момък, навярно щял да си излежи присъдата и да си тръгне по живо по здраво. Само че седмица преди да го пуснат, го намерили обесен под навеса на обора.

- Нямало съмнение, че сам го е сторил. - Джейми галеше с палец кожената подвързия на книжката. - А лекарят не каза направо какво мисли, но намекна, че капитан Рандал е имал личен разговор с момчето седмица по-рано.

Преглътнах с мъка и въпреки слънчевата утрин сякаш захладня.

- И мислиш...

- Не. - Гласът му бе тих и уверен. - Не мисля. Знам, знаеше и лекарят. Предполагам, че и подофицерът на Рандал е знаел и затова е умрял. - Джейми разпери длани на коленете си и погледна към дългите си пръсти. Големи, силни, умели - ръце на земеделец и на воин. Прибра библията в торбата си. - Ще ти кажа едно, мо дюин. Един ден Джак Рандал ще умре от моята ръка. Когато е мъртъв, ще върна книгата на майката на това момче, с вест, че синът й е отмъстен.

Джени дойде и разсея напрежението, прекрасна в синя копринена рокля и дантелена шапчица. Държеше голяма кутия, покрита с износен марокен.

- Джейми, дойдоха Къранови, както и Уили Мъри, и семейство Джефри. Най-добре слез и закусвай пак с тях... Сложила съм нови питки и осолена херинга, а госпожа Круук ще направи кексчета със сладко.

- Добре. Клеър, слез, когато си готова. - Той се изправи и спря само колкото да ме целуне, бързо, но страстно, и изчезна. Стъпките му затрополиха надолу по стълбите и се забавиха едва в края, до темпо, подобаващо на земевладелец.

Джени се усмихна след него и обърна вниманието си към мен. Остави кутията на леглото, вдигна капака и разкри купчина бижута и малки накити. Изненадах се - не изглеждаше типично за подреданата, спретната Джени Мъри, под чиято желязна ръка домакинството вървеше като добре смазана машина от сутрин до мрак.

Тя разбърка искрящия безпорядък с показалец, след това, сякаш дочула мислите ми, вдигна глава и се усмихна.

- Все си мисля, че един ден трябва да подредя тези неща, но когато бях малка, майка ми ми позволяваше да ровичкам в кутията й. Все едно търсех съкровища - не знаех на какво ще попадна. Може би си мисля, че ако е подредено, магията някак ще изчезне. Глупаво, нали?

- Не. - И отвърнах на усмивката й. - Не е.

Разгледахме бавно съдържанието на кутията, като вдигахме и внимателно оглеждахме ценностите на четири поколения.

- Това беше на баба ми от страната на Фрейзър - каза Джени и ми показа една сребърна брошка. Беше във формата на полумесец и с малък диамант на единия връх, като звезда.

- А това - каза и извади тънка златна халка с рубин, обграден от брилянти. - Това е венчалната ми халка. Иън изхарчи половин годишна заплата за нея, макар че му казах, че е глупак. - Нежното й изражение обаче ми подсказваше, че е бил всичко друго, но не и глупак. Тя лъсна камъчето в плата на роклята си и му се полюбува отново, преди да го прибере в кутията.

- Ще се радвам, когато се роди бебето - каза и потупа корема си с гримаса. - Пръстите ми са толкова подути сутрин, че не мога да си вържа връзките на дрехите, камо ли да нося пръстени.

Нещо в дъното на кутията проблесна, но не като метал, и аз посочих към него.

- Какво е това?

- А тези ли? - Извади предметите. - Никога не съм ги носила, не ми отиват. Но ти би могла. Висока и царствена си, като майка ми. Бяха нейни.

Бяха чифт гривни от бивна на див глиган, полирана до дълбокото матово сияние на слонова кост, а краищата бяха покрити със сребристи шийки, гравирани с флорални плетеници.

- Боже, прекрасни са! Никога не съм виждала нещо толкова... красиво по варварски начин.

Джени се развесели.

- Да, такива са. Някой ги е подарил на майка ми за сватбата й, но не казваше кой. Баща ми все я подпитваше, но тя не му казваше, само се усмихваше като котка, бръкнала в сметаната. Ето, пробвай ги.

Костта бе хладна и тежка. Не устоях да прокарам пръсти по жълтеникавата повърхност, огрубяла от годините.

- Да, много ти отиват - заяви Джени. - Ще си отиват и с жълтата ти рокля. Ето ти обиците. Сложи ги и да слизаме.

Мърто седеше на кухненската маса и старателно унищожаваше шунка, набодена на върха на камата му Госпожа Круук ловко се приведе с подноса иззад него и допълни бързо празнещата се чиния с три топли пити.

Джени шеташе насам-натам и наглеждаше приготовленията. Спря се за миг и свали поглед към Мърто.

- Не се стеснявай, друже - заяви. - В кошарата имаме още един нерез, все пак.

- Свидят ти се няколко хапки за роднина ли? - попита я той, без да спира да дъвче.

- На мен? - Джени застана с ръце на хълбоците. - Божке, не! А и си изял само четири порции. Госпожо Круук - обърна се тя към излизащата домакинка, - когато приключите с питите, направете купа каша на умиращия от глад. Не искаме да припадне от глад, като стане.

Когато ме видя на прага, Мърто се задави с шунката си.

- Мммпхпм - изфъфли, вместо да ме поздрави, след като Джени го потупа здравичката по гърба.

- И аз се радвам да те видя - отвърнах и седнах срещу него. - Благодаря, между другото.

- Мммпхмп? - Този път въпросът бе сподавен от половин питка, намазана с мед.

- Че си ми взел нещата от замъка.

- Мммп. - Махна небрежно с ръка, жест, който завърши с посягане към маслото.

- Донесох ти и някакви стрити треви и тем подобни - каза и кимна към прозореца. - На двора, в дисагите ми.

- Донесъл си ми кутията с лекарствата? Прекрасно! - Бях очарована. Някои от растенията бяха много редки и трудно ги бях открила и приготвила. - Но как си успял? Надявам се, че не си срещнал трудности.

След като се възстанових от ужасите на процеса, често се питах как обитателите на Леох са приели всичко.

- А, нямах проблеми. - Отхапа още веднъж смело, но изчака бавно и славно да преглътне, преди да продължи: - Госпожа Фиц ги беше прибрала и вече беше опаковала всичко. Отидох най-напред при нея, защото не бях сигурен как ще ме посрещнат.

- Много разумно. Госпожа Фиц едва ли би вдигнала тревога, когато те види - съгласих се. Питите димяха леко в хладния въздух и ухаеха райски. Посегнах към една от тях и гривните потракаха на китката ми. Видях, че Мърто ги гледа, и ги нагласих, така че да види и гравираното сребро.

- Не са ли прекрасни? - попитах. - Джени каза, че са били на майка й.

Мърто сведе очи към купата с каша, която госпожа Круук безцеремонно бе набутала под носа му.

- Отиват ти - смотолеви. След това ненадейно се върна към предишната тема: - Не, не би вдигнала аларма. С Глена Фицгибънс се знаем отдавна.

- О, изгубена любов? - подкачих го, представяйки си колоритната гледка: Мърто в обятията на пищната госпожа Фиц.

Мърто вдигна студен поглед от кашата си.

- Не беше, ще съм ти благодарен да говориш прилично за дамата. Съпругът й беше брат на майка ми. И си беше изкарала акъла заради теб, да знаеш.

Сведох поглед и посегнах към меда, за да скрия смущението си. Каменната делва бе предварително затоплена във вода, за да се втечни медът, и бе приятна на пипане.

- Съжалявам - рекох и посипах малко мед върху питата си, като внимавах да не го разлея. -Чудех се какво си е помислила, когато... когато аз...

- Отначало не разбрахме, че те няма - каза дребният мъж небрежно. - Когато не дойде за вечеря, всички си помислиха, че си останала до късно в полята или си си легнала, без да ядеш. Вратата ти беше затворена. На следващия ден започна олелията около госпожа Дънкан, но никой не се сети да те потърси. Никой не те спомена, само нея, когато дойдоха вестите, и в цялото вълнение никой не се сети да те потърси.

Кимнах замислено. Никой не би усетил липсата ми, освен пациентите - бях прекарала повечето си време в библиотеката на Колъм, докато Джейми го нямаше.

- Ами Колъм? - попитах. Не се интересувах просто от любопитство. Исках да знам наистина ли е планирал всичко, както си мислеше Гейли?

Мърто сви рамене. Огледа масата за още храна, явно не откри нищо по вкуса си и се облегна назад, скръствайки ръце на корема си.

- Когато чухме какво е станало в селото, той нареди веднага да затворят портите и забрани на всички да ходят там, за да не се забъркат в кашата. - Облегна се още малко назад и ме изгледа преценяващо. - Госпожа Фиц искаше да те намери, на втория ден. Попитала всички прислужнички дали са те виждали. Никоя не знаела, освен една - казала й, че може да си отишла до селото и да си се приютила в някоя колиба.

Едно от момичетата... Онова, което прекрасно е знаело къде съм.

Той се пооригна, без да си прави труда да сподавя звука.

- Чух, че госпожа Фиц е преобърнала замъка и е накарала Колъм да изпрати някого в селото, когато се уверила, че те няма. А щом разбраха... - Смуглото му лице просветна от леко веселие. - Не ми каза всичко, но разбрах, че е направила живота на главатаря още по-тежък и постоянно му натяквала да слезе в селото и да те освободи със сила. Но без успех, защото той й отвръщал, че нещата са отишли оттатък подобни мерки, всичко било в ръцете на съдиите, и т.н., и т.н. Сигурно е било страшна гледка - каза замислено, - две непоклатими воли една срещу друга.

Накрая явно никой не надделял. Нед Гауън, с дарбата си на адвокат, намерил безопасен път между двамата и предложил да отиде на процеса, не като представител на главатаря, а като независим адвокат.

- А тя мислеше ли, че може да съм вещица? - попитах.

Мърто изсумтя.

- И досега не съм виждал възрастна жена да вярва във вещици, нито пък млада, да ти кажа. Мъжете си въобразяват всички тия неща, а всъщност сте си просто такива същества по природа.

- Започвам да разбирам защо никога не си се женил - рекох.

- Така ли било? - Рязко избута стола си назад и се надигна, като хвърли карираната наметка на раменете си. - Тръгвам си. Предай поздрави на земевладелеца - каза на Джени, която се беше появила от антрето, където посрещаше арендаторите. - Не се съмнявам, че му пуши главата.

Джени му подаде голяма платнена торба, привързана отгоре. Очевидно съдържаше провизии като за цяла седмица.

- Нещо за хапване на връщане - рече и му се усмихна с дълбоките си трапчинки. - Може да ти стигне, додето превалиш близкия хълм.

- Да - отвърна той, - ако ли не, ще видите гарваните да кълват пресъхналия ми труп.

- Сякаш ще има какво да кълват - отвърна му цинично, оглеждайки кокалестото му тяло. -Виждала съм по-дебели метли.

Киселото лице на Мърто не промени изражението си, но в очите му сякаш проблесна искрица.

- А, така ли? Ами, ще ти кажа, моме... - Те и разговорът им продължиха надолу по коридора и след миг се сляха с екота от антрето.

Поседях още малко, прокарвайки лениво пръсти по гривните на Елън Макензи. Когато някъде далеч се тръшна врата, се отърсих от унеса и се изправих, за да заема позицията си на господарката на Лалиброх.

Макар и обикновено имението да бе активно, в този ден направо гъмжеше. Арендатори идваха и си отиваха цял ден. Мнозина идваха колкото да си платят наемите - някои стояха по цял ден, шляеха се из имението, посещаваха приятели и се освежаваха във всекидневната. Джени цъфтеше в синята си коприна и заедно с госпожа Круук, спретната в бял лен, прехвърчаше между кухнята и всекидневната, наглеждайки двете слугини, които се превиваха под подносите с разнообразни сладкиши.

Джейми ме представи церемониално на арендаторите в трапезарията, след което се скри с Иън в кабинета си, за да приема хората един по един, да се съветва с тях за нуждите на пролетната сеитба, да разговоря за продажбите на вълна и зърно, както и да отбелязва дейността на имението и да подрежда нещата за следващите три месеца.

Аз се помотвах, разменях по някоя дума с гостите, помагах за закуските, когато имаше нужда, а понякога просто отстъпвах на заден план и наблюдавах случващото се.

Спомних си обещанието на Джейми към старицата край воденичния вир и любопитно чаках да се появи Роналд Макнаб.

Дойде малко след дванайсет, на високо и кльощаво муле, а за колана му се бе вкопчило малко момченце. Проследих ги скришом с поглед от вратата на всекидневната, питайки се колко точно го бе описала майка му

Реших, че „пияндурник“ може да не е най-точното определение, но като цяло бе права. Косата на Роналд Макнаб бе дълга и мазна, нехайно привързана с връв, а яката и ръкавелите му сивееха от мръсотия. Беше година-две по-млад от Джейми, ала изглеждаше поне с петнайсет по-стар - лицето му подуто, блясъкът на малките кървясали очички приглушен.

Детето също беше опърпано и мръсно. Още по-лошо, стори ми се, че се спотайва зад баща си, забило поглед в пода, и се свиваше назад, когато Роналд се обърнеше към него с резки думи. Джейми чакаше на вратата на кабинета си и също забеляза това - спогледа се остро със сестра си, която носеше пълна гарафа към кабинета.

Тя кимна почти недоловимо и му подаде гарафата. След това хвана детето за ръката и го повлече към кухнята с думите:

- Ела, дребосък. Мисля, че имаме една-две останали сладки. А какво ще кажеш за малко плодова пита?

Джейми кимна делово на Роналд Макнаб и се дръпна встрани, докато мъжът пристъпваше в стаята. Джейми улови погледа ми и кимна към кухнята. Обърнах се към Джени и малкия Роби.

Открих ги да си говорят дружелюбно с госпожа Круук, която наливаше пунш от големия котел в една кристална купа. Преля мъничко в дървена чаша и я предложи на малчугана, който се отдръпна с подозрителен поглед, но накрая прие. Джени продължи да бъбри на момчето, докато пъленеше подноси, но не получаваше нищо повече от сумтене в отговор. Но полудивото създание като че ли се отпускаше и успокояваше.

- Ризата ти е малко мръсна, момче - отбеляза тя и се приведе, за да обърне яката. - Свали я и ще я поизмия, преди да си тръгнеш.

„Малко мръсна“ бе ужасно меко казано, а момчето се отдръпна отбранително. Само че бях зад него и когато Джени ми направи знак, го хванах за ръцете, за да не се измъкне.

Той риташе и викаше, но Джени и госпожа Круук също се приближиха и трите успяхме да свалим мръсната му риза.

- Ах... - Джени почти просъска. Стискаше главата на момчето под мишницата си и гърбът му ясно се виждаше. От двете страни на гръбнака му се виждаха подутини и рани, някои току-що зараснали, а други толкова стари, че представляваха само сенки по изпъкналите ребра. Джени хвана момчето за врата, заговори успокояващо и бавно пусна главата му Направи ми знак към коридора.

- По-добре му кажи.

Почуках плахо на вратата на кабинета, стиснала поднос с медени овесени питки за извинение. Джейми приглушено ме подкани да вляза, аз отворих вратата и се вмъкнах вътре.

Докато сервирах на Макнаб, изражението ми явно е било достатъчно красноречиво, защото не ми се наложи да помоля Джейми да говоря с него. Той ме изгледа замислено, след което

се обърна към арендатора си.

- Е, Рони, стига толкова с разпределението на зърното. Но исках да говоря с теб и за друго. Имаш едно момче на име Роби и ми трябва малчуган като него, да помага в конюшните. Би ли желал да го пуснеш при мен? - Дългите пръсти на Джейми превъртаха перото за писане. Иън седеше на по-малка маса отстрани, подпрял брадичка на дланите си. Гледаше Макнаб с неприкрит интерес.

Макнаб се въсеше войнствено. Стори ми се, че на лицето му се бореха раздразнението и неприязънта на човек, който не е пиян, но иска да бъде.

- Не, трябва ми - отсече той.

- Хм. - Джейми се отпусна назад в стола, скръстил длани на корема си. - Ще ти платя за услугите му, разбира се.

Мъжът изсумтя и се размърда на мястото си.

- Майка ми ти е говорила, нали? Казах не, така и ще си остане. Момчето ми е син и ще го правя каквото искам. А искам да го държа питомно.

Джейми се втренчи замислено в Макнаб, но се обърна към счетоводните книги без повече приказки.

Късно следобеда, когато останалите гости се отправяха към по-топлите ъгълчета на долапите и приемните стаи, за да хапнат, преди да си тръгнат, зърнах от прозореца Джейми да крачи към свинарника, преметнал приятелски ръка през рамото на мърлявия Макнаб. Двамата изчезнаха зад кошарата на животните, ужким за да проучат нещо от земеделски интерес. Появиха се минута-две след това.

Джейми не беше променил позата си спрямо по-ниския мъж, но сега сякаш го крепеше. Лицето на Макнаб бе болнаво сивкаво и потно - вървеше много бавно, сякаш не можеше да се изправи докрай.

- E, хубаво тогава - заяви весело на висок глас Джейми, когато приближиха имението. -Госпожата ще остане доволна от допълнителните пари, нали, Роланд. А, ето го и животното ти - хубав дорест звяр, нали?

Прояденото от молци ръждивокафеникаво муле, докарало двамата Макнаб, се показа от двора, където се бе наслаждавало на гостоприемството на имението. От крайчето на устата му още се подаваха стиски слама и плавно се надигаха и спускаха, докато животното дъвчеше.

Джейми помогна на Макнаб да се качи - по всичко личеше, че онзи определено има нужда от помощ. Макнаб дори не махна в отговор на гръмогласните сбогувания и благопожелания на Джейми - само кимна замаяно, докато излизаше от двора, на пръв поглед вглъбен в някакви тайнствени терзания.

Джейми стоеше подпрян на оградата и разменяше любезности с останалите гости, докато си заминаваха, докато Макнаб не се скри оттатък хълма. Поизправи гръб, още вгледан към хълма, след което се обърна и подсвирна. Изпод една каруца със сено изпълзя малка фигура в чиста, макар и прокъсана риза, и мръсна поличка.

- Е, млади Роби - сърдечно рече Джейми. - Баща ти като че ли най-после ми разреши да те взема за помощник в конюшните. Сигурен съм, че ще работиш здраво и няма да го излагаш, нали?

Момчето ококори неразбиращо кървясали очи, без да продума. Джейми го хвана

внимателно за рамото и го обърна към коритото за поене на конете.

- В кухнята те чака хапване, синко. Но първо иди се измий - госпожа Круук е придирчива. О, Роби - и Джейми се приведе и прошепна на момчето, - измий си и ушите, или ще го направи тя. Тази сутрин добре насапуниса моите.

Джейми постави ръце зад ушите си и ги перна. Момчето се усмихна свенливо и избяга към коритото.

- Радвам се, че успя - рекох му, докато го хващах под ръка, за да отидем да вечеряме. - С малкия Роби Макнаб, имам предвид. Как го направи?

Той сви рамене.

- Отведох Роналд в задния край на пивоварната и го ударих два-три пъти в меките части. Предложих му да се раздели със сина си или с черния си дроб. - Намръщи се. - Не беше правилно, но не се сетих какво друго да направя. Не исках момчето да се връща с него. Не само защото бях обещал на баба му. Джени ми каза за гърба му. - Поколеба се. - Едно ще ти кажа, сасенак. Баща ми ме биеше толкова често, колкото му се струваше нужно, и доста по-често, отколкото ми се струваше нужно на мен. Но не съм се свивал от страх, когато ме е заговарял. И не мисля, че Роби някой ден ще лежи с жена си и ще се смее на тези спомени.

Попрегърби се и полусви рамене по онзи странен начин, който не бях виждала от месеци.

- Прав е, момчето му е син и може да прави с него каквото иска. А аз не съм Бог, само земевладелецът. И все пак... - Погледна ме с крива усмивка. - Границата между справедливост и бруталност е много тънка, сасенак. Надявам се да не съм я прекрачил.

Прегърнах го през кръста.

- Добре си сторил, Джейми.

- Мислиш ли?

- Да.

Върнахме се към къщата, вплели ръце. Варосаните пристройки сияеха в кехлибарено на залязващото слънце. Вместо да се приберем обаче, Джейми ме насочи към малкото възвишение зад имението. Там, върху оградата на пасбището, виждахме всички поля на имението.

Облегнах глава на рамото на Джейми и въздъхнах. Той ме притисна в обятията си.

- За това си роден, нали, Джейми?

- Може би, сасенак. - Завъртя глава към полята и зданията, колибките и пътищата, а след това сведе поглед и се усмихна.

- А ти, моя сасенак? Какво си родена да правиш? Да си господарка на имение или да спиш в полето като циганите? Да лекуваш, да си съпруга на земевладелец, любовница на престъпник?

- Родена съм за теб - рекох просто и протегнах ръце към него.

- Знаеш ли - отбеляза той, след като ме пусна от прегръдките си, - никога не си ми го казвала.

- Ти също.

- Казвал съм ти го. В деня, когато дойдохме. Казах, че те искам повече от всичко.

- А пък аз ти казах, че любовта и желанието не са едно и също - парирах го.

Той се засмя.

- Може би си права, сасенак. - Приглади косата ми и ме целуна по челото. - Пожелах те още когато те видях, но те обикнах, когато плака в ръцете ми и ми позволи да те утеша първия път в Леох.

Слънцето се скри зад редицата черни борове и излязоха първите звезди. Беше средата на ноември и вечерният въздух застудяваше все повече, макар дните още да не бяха мразовити. Оттатък оградата Джейми приведе глава и опря чело в моето.

- Първо ти.

- Не, ти.

- Защо?

- Боя се.

- От какво, моя сасенак? - Тъмнината се разтягаше по полята и изпълваше земите наоколо, надигаше се към смрачаващото се небе. Бледата светлина на новолунието очертаваше ъглите на веждите и носа му и озаряваше половината му лице.

- Боя се, че ако започна, никога няма да спра.

Той зарея поглед към хоризонта, където вече се надигаше лунният сърп.

- Почти зима е, мо дюин, и нощите са дълги. - Приведе се през оградата, посегна към мен и пристъпих в обятията му. Почувствах топлината на тялото му и ритъма на сърцето му.

- Обичам те.

32. ТЕЖЪК ТРУД

След няколко дни малко преди залез бях на хълма зад къщата и изтръгвах малка леха грудки, която бях открила. Чух шепота на раздвижена от стъпки трева и се обърнах, очаквайки да видя Джени или госпожа Круук да ме викат за вечеря. Вместо това се показа Джейми, косата му щръкнала от влагата - беше се измил преди вечеря, - и още по риза, завързана на възел между краката му, за да работи по-лесно в полето. Дойде иззад мен, прегърна ме през кръста и отпусна брадичка на рамото ми. Заедно загледахме захода на слънцето зад боровете, в одежди от злато и пурпур. Пейзажът избледня край нас, но не помръднахме, сякаш обгърнати в задоволството си. Накрая, когато се смрачи, чух Джени откъм къщата.

- По-добре да влизаме - рекох и се размърдах с неохота.

- Ммм. - Джейми само ме хвана по-здраво, без да мести поглед от сгъстяващите се сенки, сякаш се опитваше да запомни всяко камъче и стръкче трева.

Обърнах се към него и го прегърнах през врата.

- Какво има? - попитах тихо. - Ще тръгваме ли скоро?

Сърцето ми се сви, когато си помислих, че скоро може да напуснем Лалиброх, но знаех, че е опасно да стоим дълго. Червените мундири можеха да дойдат всеки момент, с много по-страшни резултати.

- Да. Утре или най-късно вдругиден. В Нокойлъм има англичани. На трийсет километра оттук е, но са само два дни на кон в хубаво време.

Заслизах от оградата, но Джейми ме подхвана под коленете и ме повдигна, след което ме сгуши до гърдите си.

Усещах топлината на слънцето по кожата му, ухаеше на пот и овесени стръкове. Беше помагал при последната част от жътвата и миризмата ми напомняше на една вечеря отпреди седмица, когато разбрах, че Джени - винаги дружелюбна и отзивчива, - най-накрая ме беше приела като част от семейството.

Жътвата беше тежка работа и Иън и Джейми често оклюмваха към края на вечерите ни. В един такъв случай бях станала, за да взема млечен пудинг за десерт, и когато се върнах, двамата спяха дълбоко, а Джени се смееше тихо. Иън се беше прегърбил на стола си, отпуснал брадичка на гърдите си, и дишаше тежко. Джейми беше подпрял буза на скръстените си ръце, проснат почти до кръста на масата, и хъркаше тихо между подноса и мелничката за пипер.

Джени взе пудинга от ръцете ми и ни сложи по малко, като клатеше глава, загледана в спящите мъже.

- Толкова много се прозяваха, че се зачудих какво ще стане, ако спра да говоря. Помълчах и след две минути бяха заспали и двамата.

Тя нежно приглади косата на Иън.

- Затова през юли тук се раждат толкова малко деца - каза и накриви вежда. - Мъжете не могат да стоят будни достатъчно дълго, за да ги правят.

Беше си вярно и се засмях. Джейми се размърда и изхърка до мен, а аз поставих ръка на врата му, за да го успокоя. Устните му оформиха лека неволна усмивка, а после се отпуснаха отново в сън.

Джени рече:

- Странна работа. Не съм го виждала да прави така, откакто беше малък.

- Да прави какво?

Тя кимна.

- Да се усмихва насън. Често го правеше, когато отидеш до люлката му и го погалиш, или дори след това, в кошарката. Понякога с майка се редувахме да го галим по главата, за да видим можем ли да го накараме да се усмихне. Винаги успявахме.

- Странно, нали? - Експериментирах и внимателно го погалих по темето и по врата. И, разбира се, бях възнаградена от извънредно нежна усмивка, която продължи само миг, а след това лицето му си върна строгото изражение.

- Чудно защо ли го прави - рекох удивена. Джени сви рамене и ми се усмихна широко.

- Предполагам, значи, че е щастлив.

Не успяхме да си тръгнем на следващия ден. През нощта ме събуди тих разговор в стаята. Претърколих се и отворих очи. Иън се бе привел над леглото със свещ в ръка.

- Бебето се ражда - рече Джейми, когато видя, че съм се събудила. Седна и се прозина. - Не е ли рано, Иън?

- Човек не знае. Малкият Джейми закъсня. По-добре по-рано, отколкото по-късно, струва ми се.

Иън се поусмихна бързо и нервно. Джейми се обърна към мен.

- Сасенак, можеш ли да изродиш бебе? Или да повикам акушерката?

Не се поколебах.

- Извикай акушерката.

По време на обучението си бях виждала само три раждания - всичките в стерилна операционна, а пациентката беше подготвена и упоена. Не се виждаше нищо освен гротескно раздутия перинеум и подаващата се след това главица.

Когато изпратих Джейми към акушерката, госпожа Мартинс, последвах Иън нагоре по стълбището.

Джени седеше на стол край прозореца, облегната назад. Беше си навлякла стара нощница, а върху пухения матрак имаше износено одеяло. Чакаше.

Иън се въртеше нервно край нея. Тя се усмихваше, ала изглеждаше разсеяна, сякаш вгледана навътре в себе си, вслушана в нещо далечно, което само тя чуваше. Иън се бе облякъл и блуждаеше из стаята, вдигаше неща и ги оставяше обратно по местата им, докато Джени не му нареди да излезе.

- Слез и събуди госпожа Круук, Иън - рече му тя с усмивка, за да не го засегне. - Кажи й да приготви нужното на госпожа Мартинс. Тя знае какво.

Рязко си пое дъх и постави ръце на корема си. Втренчих се в него, докато внезапно се свиваше на топка. Джени прехапа устна и се запъхтя, но след миг се отпусна. Коремът й отново бе добил обичайната си леко крушовидна форма.

Иън колебливо постави ръка на рамото й и тя сложи своята върху нея, като му се усмихна отново.

- И й кажи да ти даде да хапнеш нещо. На двамата с Джейми ще ви трябва. Казват, че второто се ражда по-бързо от първото. Може би, докато приключите, и аз ще съм готова за лека закуска.

Той я стисна за рамото и я целуна, като промълви нещо в ухото й, преди да излезе. На прага се поколеба и се обърна към нея, но тя му махна строго с ръка.

Сякаш мина ужасно много време, преди Джейми да пристигне с акушерката, а колкото по-силни ставаха контракциите, толкова повече се притеснявах. Вторите деца наистина се раждаха по-бързо, според всички. Ами ако това решеше да излезе, преди да дойде госпожа Мартинс?

Отначало с Джени си бъбрехме, а тя спираше само за да се поприведе напред, хванала корема си, докато контракциите я стискаха все по-здраво. Но бързо изгуби желание за разговор и просто седеше облегната, почивайки си безмълвно между все по-мощните пристъпи на болка. Накрая, след като един от тях почти я преви на две, тя се изправи с олюляване.

- Помогни ми да се поразходя, Клеър - рече. Не бях сигурна какво точно се прави, но я подхванах за ръката, за да може да стои права. Няколко пъти бавно обиколихме стаята, като спирахме по време на контракциите. Малко преди да дойде акушерката, Джени стигна до леглото и се отпусна там.

Видът на госпожа Мартинс вдъхваше успокоение - висока, слаба, но широкоплещеста и с мускулести ръце. Изражението й бе благо и практично, на човек, на когото може да се има доверие. Между сивкавите й вежди имаше две бръчици, които се задълбочаваха, когато се концентрираше.

Докато оглеждаше Джени, бръчиците не бяха особено дълбоки. Значи досега всичко бе наред. Госпожа Круук беше приготвила купчина чисти и изгладени парчета лен и госпожа Мартинс подпъхна едно от тях сгънато под Джени. Кървавите петънца по бедрата й ме стреснаха.

Госпожа Мартинс ми кимна успокоително.

- Да. Кървава работа си се. Няма нищо. Ще се притесняваме само ако кръвта е ярка и е много наведнъж. Засега нищо й няма.

Всички зачакахме. Госпожа Мартинс говореше тихо и утешително на Джени и разтриваше кръста й, като по време на контракциите натискаше здраво. Болките зачестиха, а Джени стискаше устни и сумтеше. Често простенваше дълбоко, когато болката я обладаваше напълно.

Косата й бе плувнала в пот, а лицето й червенееше ярко от усилието. Вече осъзнавах напълно защо наричат бременните жени „трудни“. Раждането беше ужасно тежък труд.

През следващите два часа нямаше особено развитие, освен че болките непрестанно се засилваха. Отначало Джени можеше да дава кратки отговори на въпроси, но вече само лежеше, пъхтеше в края на всяка контракция, а лицето й се променяше плашещо бързо от мораво в смъртнобледо.

Отново сви устни, когато дойде поредната, и след това ме повика.

- Ако детето оцелее... - каза тя, останала без дъх, - и ако е момиче... ще се казва Маргарет. Кажи на Иън... да я кръсти Маргарет Елън.

- Да, разбира се - уверих я. - Но и сама ще можеш да му кажеш. Малко остава.

Тя само поклати глава в уверено отрицание, стисна зъби и се приготви за следващия пристъп. Госпожа Мартинс ме хвана за ръката и ме отведе в другия край на стаята.

- Не го мисли, моме - рече тя небрежно. - Все си мислят, че ще мрат.

- О... - Това ме поуспокои.

- Обаче - продължи тя по-тихо - понякога умират.

Дори госпожа Мартинс сякаш започна да се тревожи леко, когато нямаше напредък. Джени се уморяваше - след всяка контракция цялото й тяло се отпускаше напълно, а понякога дори заспиваше, като че търсеше да избяга от ударите на собственото си тяло в съня. След това се разбуждаше от болки и подновяваше борбата със стенания, усукваше се на една или друга страна и се свиваше закрилнически около буцата в корема си.

- А възможно ли е детето да е... наобратно? - попитах плахо, притеснена да давам подобни предложения на опитна акушерка. Госпожа Мартинс никак не се засегна, но бръчиците между веждите й се задълбочиха, докато наблюдаваше мъчещата се родилка.

Когато следващите болки поотминаха, госпожа Мартинс отметна рязко одеялото и нощницата на Джени и бързо се захвана за работа, като натискаше огромната подутина с бързи, умели пръсти. Отне й няколко опита, тъй като опипването причиняваше допълнителни болки, а и нямаше как да се случи по време на неумолимите контракции.

Накрая се отдръпна замислена, като потропваше с крак, докато пристъпите разкривиха гръбнака на Джени още два пъти. Докато тя се мяташе на одеялото, едно от парчетата плат рязко се скъса.

Като че ли по сигнал, госпожа Мартинс се спусна напред, взела решение, и ми направи знак да се приближа.

- Облегни я назад, моме - нареди ми, без изобщо да се притеснява от виковете на Джени.

В края на следващата контракция госпожа Мартинс се захвана за работа. Сграбчи детето през моментно отпуснатите стени на утробата и се опита да го обърне. Джени изпищя и се разтресе в ръцете ми, когато започна следващата контракция.

Госпожа Мартинс опита отново. И отново. И отново. Неспособна да удържи напора си, Джени се изтощаваше далеч отвъд границите на силите си и на обикновената човешка сила, опитвайки се да избута детето от себе си.

И тогава се получи. Нещо плавно се размърда и безформените очертания на детето през корема на родилката се преобърнаха в ръцете на госпожа Мартинс. Формата на корема на Джени се промени и моментално усетих, че нещата наистина потръгват.

- Сега напъвай. - Джени започна и госпожа Мартинс падна на колене до леглото. Явно видя някакъв напредък, защото се изправи и бързо грабна от масата до леглото малка бутилка, която си беше донесла. Изля малко олио в дланта си и започна внимателно да го втрива между краката на Джени.

Тя нададе дълбок свиреп вик на протест, задето някой смее да я докосва, докато започва поредната контракция, и госпожа Мартинс дръпна ръка. Джени клюмна неподвижна и акушерката продължи с нежния си масаж, докато гукаше на пациентката си и й повтаряше как всичко ще е наред, само да си почива, а сега... Напъвай!

През следващата контракция госпожа Мартинс постави длан върху пъпа на Джени и силно натисна. Джени изкрещя, но тя продължи да натиска, докато контракцията приключи.

- При следващата напъни заедно с мен - каза ми акушерката. - Почти излезе.

Сложих ръце върху ръката на госпожа Мартинс и когато ни каза, и трите натиснахме едновременно. Джени изсумтя победоносно и между бедрата й ненадейно се подаде мазна подутина. Тя опря пети здраво в матрака и напъна още веднъж, а Маргарет Елън Мъри се стрелна на белия свят като прасенце, намазано с лой.

Малко след това се изправих, избърсах лицето на усмихнатата Джени и стрелнах поглед към прозореца. Беше почти залез.

- Добре съм - рече тя. - Много добре.

Очарованата й усмивка, когато видя бебето си, сега бе заменена от малка, но постоянна усмивчица на дълбоко задоволство. Пресегна се с трепереща ръка и докосна ръкава ми.

- Отиди да кажеш на Иън. Ще се тревожи.

За циничното ми око, изобщо не му личеше. Видът на кабинета, където се бяха намърдали с Джейми, силно приличаше на подранило празненство. На бюфета имаше празна гарафа и няколко бутилки, а из цялата стая витаеха силни алкохолни изпарения.

Гордият баща като че ли беше припаднал, опрял глава на бюрото на земевладелеца. Последният беше още буден, но мигаше на парцали, облегнат на ламперията.

Възмутена, закрачих с тежки стъпки към бюрото и стиснах Иън за рамото, след което го раздрусах грубо, пренебрегвайки Джейми, който се понадигна и понечи да ми каже нещо.

Иън не беше съвсем в безсъзнание. Вдигна глава с неохота и ме погледна с вцепенено лице и празен, умолителен поглед. Ненадейно осъзнах, че е мислел, че идвам, за да му кажа за смъртта на Джени.

Отпуснах хватката си и го потупах леко по гърба.

- Добре е - казах тихо. - Имаш дъщеря.

Той отново отпусна глава върху ръцете си и аз излязох - тесните му рамене се тресяха, а Джейми го потупваше по гърба.

Когато посъживихме оцелелите от премеждието и се измихме, семействата Мъри и Фрейзър се събрахме, за да отпразнуваме събитието с вечеря. Малката Маргарет, почистена и увита в одеялце, бе положена в ръцете на баща си, който я прие с благоговение.

- Здравей, малка Маги - прошепна и докосна нослето-копче с върха на пръста си.

Дъщеря му, не особено впечатлена от запознанството, затвори очи съсредоточено, стегна се и се изпишка на ризата на баща си.

По време на краткотрайната весела суматоха и смяна на дрехи, последвала лекия пропуск във възпитанието на малката Маги, малкият Джейми успя да се изтръгне от ръцете на госпожа Круук и се хвърли на леглото на Джени. Тя изсумтя от болка, но се пресегна и го взе в прегръдките си, като махна с ръка на госпожа Круук, която тъкмо се канеше да го отскубне от нея.

- Моята мама! - заяви той и се сгуши в нея.

- Ами че да, кой друг? - попита тя здравомислещо. - Ето, моето момче.

И го прегърна по-здраво, целуна го по темето и той се усмири. Тя внимателно положи главата му на възглавницата и го погали по косата.

- Хайде, поспи - рече му тя. - Мина ти времето за сън. Поспи.

Успокоен от присъствието й, той сложи пръст в устата си и заспа.

Когато дойде ред на Джейми да държи бебето, той се оказа извънредно умел - подхвана малката главица в шепата си като топка за тенис. Сякаш не му се щеше да върне бебето на Джени. Когато го стори, тя го приласка към гърдите си и му загука нежно.

Накрая стигнахме до нашата стая, която ни се струваше тиха и празна в сравнение с топлата семейна картина на долния етаж - Иън до леглото на жена си, поставил ръка върху малкия Джейми, докато тя кърми бебето. За пръв път усетих колко съм уморена - бяха минали почти двайсет и четири часа, откак Иън ме беше събудил.

Джейми тихо затвори вратата зад себе си. Без да продума, застана зад мен и развърза вървите на роклята ми. Обгърна ме през кръста и аз се облегнах на гърдите му. Наведе се да ме целуне и аз се завъртях, като сложих ръце на врата му. Чувствах се не само уморена, но и много крехка, а и малко тъжна.

- Може би така е по-добре - рече Джейми бавно, сякаш на себе си.

- Кое?

- Че си ялова. - Не виждаше лицето ми, но явно бе усетил как се вцепенявам. - Да, разбрах отдавна. Гейлис Дънкан ми каза скоро след като се оженихме. - Нежно ме погали по гърба. -Отначало съжалих, но след това реших, че го предпочитам. Така както живеем, много трудно ще се справим, ако забременееш. А сега - и той потрепери, - сега мисля, че дори се радвам. Не искам да страдаш по този начин.

- Не бих имала нищо против - рекох след дълго мълчание, мислейки си за пухкавата главица и пръстчетата на Маргарет Елън.

- Аз бих. - Целуна ме по темето. - Гледах лицето на Иън. Сякаш собствената му плът се разкъсваше, когато Джени крещеше. - Прокарвах пръсти по белезите на гърба му. - Самият аз мога да понеса много болка - каза той тихо, - но не мога да понеса твоята. Ще ми трябва повече сила, отколкото имам.

33. СТРАЖАТА

Джени бързо се възстанови след раждането на Маргарет, като настояваше да слезе и да помага в къщната работа още на следващия ден. Иън и Джейми дружно настояха да не се захваща с нищо, затова тя само наблюдаваше от канапето във всекидневната, където си почиваше, а бебето Маргарет спеше в люлката си до нея.

Само че все така не я свърташе на едно място и след ден-два стигаше вече до кухнята, а после и до задната градина. Сядаше на стената с детето в ръце и ми правеше компания, докато едновременно скубех мъртвите лози и наблюдавах огромния котел, в който се вареше прането на домакинството. Госпожа Круук и прислужничките вече бяха прострели чистите дрехи - сега чаках водата да изстине, за да я изхвърлим.

Малкият Джейми ми „помагаше“, като късаше растения в захлас и мяташе парчета съчки във всички посоки. Подвикнах му да внимава, когато се приближи твърде много до котела, и се втурнах натам, защото не ме послуша. За щастие котелът бързо беше изстинал - бе просто топъл. Предупредих Джейми да отиде при майка си и наклоних котела.

Отдръпнах се бързо, когато мръсната вода се изля през ръба, вдигайки пара в хладния въздух. Малкият Джейми беше клекнал до мен и радостно плесна с длани в топлата кал. Черни капчици опръскаха полите ми.

Майка му слезе от стената, дръпна го за яката и го удари рязко по дупето.

- Нямаш ли акъл, гиле? Погледни се! Пак ще ти перем ризата! И виж какво направи с полата на леля си, диване такова!

- Няма проблем - рекох бързо, защото видях как долната устна на малкия се разтреперва.

- Е, за мен има проблем - отвърна Джени и изгледа отрочето си шеговито-заплашително. -Извини се на леля си, момко, после влез и дай на госпожа Круук да те измие.

Отново го потупа отзад, този път леко, и го побутна към къщата.

Тъкмо се обръщахме към купчината мокри дрехи на дъното на котела, когато откъм пътя затрополиха копита.

- Това ще да е Джейми - рекох. - Но нещо подранява.

Джени поклати глава и се взря съсредоточено в пътя.

- Не е неговият кон.

Когато животното се показа на върха на хълма, тя не го позна, ако можех да съдя по намръщеното й чело. Мъжът отгоре обаче ни бе пределно познат. Тя се вцепени и се затича към портата, обхващайки бебето с две ръце, за да не го друса твърде много.

- Иън е! - извика.

Беше опърпан, прашен и с охлузено лице, докато бавно се свличаше от коня си. Една от синините на лицето му се беше подула, а през веждата му минаваше дълбока резка. Джени го подхвана под мишница, докато той падаше - забелязах, че дървеният му крак го няма.

- Джейми - изпъшка той. - Срещнахме Стражата край мелницата. Чакаха ни. Знаеха, че идваме.

Стомахът ми се сви рязко.

- Жив ли е?

Той кимна, докато се мъчеше да си поеме дъх.

- Да. Не е и ранен. Отведоха го на запад, към Килин.

Джени заопипва лицето му.

- Зле ли си ранен?

Поклати глава.

- Не. Взеха ми коня и крака. Нямаше нужда да ме убиват, за да не мога да ги последвам. Джени хвърли поглед към хоризонта, където слънцето се намираше току над дърветата.

Може би около четири следобед, прецених. Иън проследи погледа й и предугади въпроса.

- Натъкнахме се на тях по пладне. Отне ми два часа да стигна, докато взема друг кон. Джени известно време не помръдваше и мислеше. Обърна се към мен решително.

- Клеър. Помогни на Иън да стигне до къщата и ако му е нужна някаква помощ, стори го колкото можеш по-бързо. Ще дам бебето на госпожа Круук и ще доведа конете.

Отдалечи се, преди който и да е било от нас да се възпротиви.

- Нима има предвид... но тя не може! - възкликнах. - Не може да остави бебето!

Иън се подпираше на рамото ми, докато бавно напредвахме по пътеката към къщата. Той поклати глава.

- Може би не. Но не мисля и че иска англичаните да обесят брат й.

Стъмваше се, докато стигнем мястото, където бяха издебнали Джейми и Иън. Джени слезе от коня си и се разтършува из храсталака като ловно кученце, избутваше клони от пътя си и мърмореше нещо под нос, което подозрително звучеше като някои от по-сполучливите ругатни на брат й.

- На изток - рече тя, когато най-сетне излезе от дърветата, мръсна и изподраскана. Отръска няколко листа от полата си и взе юздите на коня си от изтръпналите ми ръце. - Не можем да ги последваме по тъмно, но поне знаем накъде да тръгнем призори.

Устроихме прост бивак, вързахме конете за едно дърво и накладохме огън. Възхитих се на ефиксността, с която Джени върши всичко. Тя се усмихна.

- Карах Джейми и Иън да ми показват разни неща, когато бяхме по-малки. Как се пали огън, как се катерят дървета, дори как се дерат животни. И как се проследяват.

Отново завъртя глава накъдето бе тръгнала Стражата.

- Не се тревожи, Клеър. - Седна до огъня. - Двайсет коня не могат да минат през гъсталака, но два могат. Както изглежда, Стражата ще поеме по пътя към Ескадейл. Ще минем напряко през хълмовете и ще ги срещнем край Мидмеънс.

С ловки пръсти разтваряше деколтето си. Изумена гледах, докато сваляше надолу ризата и освобождава гърдите си. Бяха много големи и изглеждаха напращели от мляко. В невежеството си дори не се бях запитала какво прави кърмачка, когато няма кого да кърми.

- Не мога да оставя бебето задълго - рече, като че в отговор на мислите ми, и направи гримаса, когато подхвана една от гърдите си. - Ще се пръсна.

Млякото бе започнало да се стича, рядко и синкаво. Извади голяма кърпа от джоба си и я подпъхна под гърдата си. На земята до нея имаше калаена купичка, която бе взела от дисагите си. Притисна ръба на купичката под зърното и леко го масажира с два пръста. Млякото започна да тече по-бързо, след това ареолата се сви и млякото бликна в малка, ала изненадващо силна струйка.

- Не знаех, че става така! - изтърсих, зяпнала като омагьосана.

Джени приближи купичката още малко и кимна.

- О, да. Бебето суче и така започва, но когато млякото се отпусне, детето трябва само да преглъща. О, така е по-добре. - Тя затвори закратко очи, облекчена.

Изля купичката на земята, като отбеляза:

- Срамота е така да се прахосва, но няма какво да се прави. - Постави купичката от другата страна и повтори процеса. - Неудобство си е. Почти всичко с мъниците е неудобство. Но пък никога няма да предпочетеш да ги няма.

- Не - отвърнах тихо. - Никога.

Погледна ме през огъня с добродушно и загрижено изражение.

- Още не не ти е дошло времето. Един ден ще си имаш свои.

Засмях се малко неуверено.

- По-добре първо да намерим бащата.

Изпразни купичката за втори път и се зае да си връзва роклята.

- О, ще го намерим. Утре. Ще трябва, защото не мога да стоя далеч от Маги задълго.

- А когато ги намерим?

Тя сви рамене и посегна към постелята.

- Зависи от Джейми. И колко ги е накарал да го наранят.

Оказа се права - на следващия ден открихме Стражата. Развалихме бивака, преди да съмне напълно, като спирахме само колкото Джени да изцеди млякото си още веднъж. Сякаш можеше да намира просеки и следи, където няма такива, и аз я следвах безпрекословно в гъсто залесените райони. Напредвахме бавно, но тя ме увери, че се справяме много по-бързо от Стражата, които нямаше как да свърнат встрани от пътя.

Стигнахме до тях по пладне. Чух звънтенето на юзди и небрежните разговори - изпънах ръка, за да спра Джени, която в този миг ме следваше.

- През поточето под нас минава брод - прошепна ми тя. - Май че са спрели, за да напоят конете.

Слезе от коня и хвана и двете юзди. Привърза конете и ми направи знак да тръгна след нея, след това продължи през храсталака като змия.

От мястото, до което стигнахме, на малка скална издатина над брода, почти виждахме всички мъже от Стражата - повечето на крак, - които си говореха на групички, други седяха на земята и се хранеха, трети водеха конете на водопой. Не виждахме Джейми.

- Дали не са го убили? - прошепнах паникьосана. Бях ги преброила добре. Двайсетима мъже и двайсет и шест коня - всички се виждаха ясно. Но нямаше и следа от затворник, нито пък слънцето хвърляше отблясъци по нечия червена коса.

- Едва ли - отвърна Джени. - Но има един начин да разберем.

Започна да си проправя път назад от издатината.

- И какъв е той?

- Ще попитаме.

Пътят се стесняваше след брода и се превръщаше в прашна пътека през гъсти групи борове и елши. Тя не беше достатъчно широка, за да могат мъжете от Стражата да яздят един до друг.

Когато последният от колоната наближи един завой в пътеката, Джени пристъпи ненадейно пред него. Конят се стресна, а мъжът се опита да го овладее, ругаейки. Когато отвори уста, за да попита възмутено какво значи това, пристъпих от един храст отзад и го халосах здраво по тила с един клон.

Изненадан, той загуби равновесие, а конят отново се надигна уплашено. Мъжът падна на пътеката. Не беше зашеметен, но Джени бързо поправи това с помощта на едър камък.

Грабна юздите на коня и започна яростно да жестикулира.

- Хайде! - прошепна. - Дръпни го от пътя, преди да забележат, че го няма.

Така че, когато Робърт Макдоналд от Стражата в Глен Елрайв дойде на себе си, се оказа здраво вързан за дърво и се взираше в дулото на пистолет, държан от сестрата на бившия си затворник.

- Какво направихте с Джейми Фрейзър? - попита.

Макдоналд тръсна замаяно глава, явно мислеше, че си въобразява. Опита се да помръдне и бързо разбра, че всичко е наяве. Позволихме му да псува и да ни заплашва колкото поиска, а накрая се примири, че ще го пуснем само ако ни каже каквото искаме да знаем.

- Мъртъв е - каза Макдоналд сърдито. Пръстът на Джени се сви около спусъка и той добави паникьосан: - Не бях аз! Сам си беше виновен.

Джейми яздел с един от Стражата, а ръцете му били вързани с кожена каишка. От двете им страни имало още двама от Стражата. Изглеждал мирен и не били взели други предпазни мерки, докато прекосявали реката на десет километра от мелницата.

- Глупакът се хвърли от коня в дълбокото - каза Макдоналд, като сви рамене, доколкото можеше. - Стреляхме. Сигурно сме го уцелили, защото не се показа. Но точно под брода потокът е бърз и дълбок. Разтърсихме се, но нямаше тяло. Сигурно е било някъде надолу по потока. Сега ме развържете, в името на Бога!

Джени го заплаши няколко пъти, но не успя да изтръгне нищо повече, затова решихме, че е истина. Тя не го освободи направо, само охлаби въжетата му, за да може след известно време да се освободи сам. После побягнахме.

- Мислиш ли, че е мъртъв? - пъхтях, докато приближавахме вързаните коне.

- Не мисля. Плува като риба и съм го виждала да си задържа дъха за повече от три минути. Хайде. Ще претърсим брега.

Крачехме нагоре и надолу по брега, препъвахме се по скалите и се плискахме в плитчините, драскахме длани и лица по върбите, пуснали клони във вирчетата.

Накрая Джени се провикна победоносно и аз отидох при нея, като с мъка пазех равновесие върху мъхнатите скали по дъното на потока.

Тя държеше кожена каишка, още вързана в кръг. От едната страна кафенееше кръв.

- Тук се е измъкнал от каишката - каза тя, мачкайки парчето кожа. Обърна поглед в посоката, откъдето бяхме дошли, и надолу - по пълен с остри камъни сипей от преплитащи се канари, дълбоки вирове и разпенени бързеи. Поклати глава.

- Как си успял, Джейми? - рече сякаш на себе си.

Намерихме малко смачкана трева, недалеч от ръба, където явно си беше почивал. На кората на една трепетлика наблизо забелязахме кафеникаво петно.

- Ранен е - казах.

- Да, но се движи - отвърна Джени, като крачеше напред-назад, гледайки към земята.

- Добра ли си в следенето? - попитах с надежда.

- Не съм по лова - отвърна ми и тръгна напред, а аз я последвах. - Но ако не мога да проследя нещо с размерите на Джейми Фрейзър през сухи папрати, съм не само сляпа, но и глупава.

И наистина, широка просека от прегазени папрати водеше от едната страна на хълма и се скриваше в гъста туфа пирен. Обиколихме мястото, но не открихме нищо повече, нито получихме отклик на провикванията си.

- Отминал е - каза Джени, седна на един пън и започна да си вее. Стори ми се бледа и осъзнах, че да отвличаш и заплашваш въоръжени мъже не е работа за жена, родила преди по-малко от седмица.

- Джени, трябва да се върнеш. А и може да е поел към Лалиброх.

Тя поклати глава.

- Не, не би се върнал. Каквото и да ни е казал Макдоналд, няма да се откажат толкова лесно, не и ако ги чака награда. Ако още не са го намерили, ще изпратят някого да следи фермата. Не, това е едното място, където няма да отиде. - Тя подръпна деколтето на роклята си. Беше хладно, но се потеше, а се виждаха и тъмни петна по роклята й, където бе текло мляко.

Видя ме, че я гледам, и кимна.

- Да, скоро ще трябва да се върна. Госпожа Круук дава на малката да суче козе мляко и подсладена вода, но няма да може без мен още дълго, нито аз без нея. Никак не ми се ще да те оставям сама.

И на мен не ми се нравеше да претърсвам шотландската пустош за човек, който би могъл да е навсякъде, но запазих спокойствие.

- Ще се справя - рекох. - Можеше и по-зле да е. Поне е жив.

- Така е. - Тя погледна слънцето, беше ниско над хоризонта. - Ще остана през нощта.

По-късно, сгушени край огъня, не говорихме много. Джени мислеше за детето си, а аз - как

ще се справя сама, без да познавам нито мястото, нито местния език.

Ненадейно Джейни вирна глава и се заслуша. Аз сторих същото, но не чух нищо. Взрях се в тъмната гора, накъдето гледаше Джени, и слава Богу, не зърнах блясъка на очи в мрака.

Когато се обърнах към огъня, Мърто седеше от другата страна и спокойно сгряваше ръцете си. Джени обърна светкавично глава, когато възкликнах, и се засмя изненадано.

- Можех и на двете да ви прережа гърлата още преди да се обърнете накъдето трябва -отбеляза той.

- Така ли било? - Джени седеше, свила колене и стиснала глезените си. Ръката й мигновено посегна под края на полата и на огъня блесна острие.

- Не е зле - съгласи се Мърто, кимайки премъдро. - А малката сасенак става ли?

- Не - отвърна Джени, докато връщаше острието в чорапа си. - Но е добре, че ще си с нея. Иън те е изпратил, нали?

Дребният мъж кимна.

- Да. Намерихте ли вече Стражата?

Казахме му какво сме сторили досега. При новината, че Джейми е избягал, можех да се закълна, че видях как едно мускулче в крайчето на устата му трепва, но „усмивка“ би била силна дума.

Накрая Джени се надигна и сгъна одеялото си.

- Къде отиваш?! - попитах изненадана.

- У дома. - Кимна към Мърто. - Сега той ще е с теб. Не ти трябвам, а имам друга работа.

Мърто вдигна глава към небето. Луната тънееше иззад рехави облаци, а из клоните над нас

шептеше дъждец.

- По-добре се прибери призори, не бързай. Вятърът се усилва и никой няма да стигне далеч тази вечер.

Джени поклати глава и продължи да втъква кичури в забрадката си.

- Знам пътя. А и щом никой няма да стига далеч, значи никой няма да ми пречи по пътя, нали?

Мърто изпухтя нетърпеливо.

- Ината си като онзи бивол брат си, ще ме извиняваш. Няма причина да бързаш толкова, ти казвам - мъжът ти едва ли си е хванал друга за два дни.

- Не виждаш по-далеч от носа си, а това никак не е далеч - сопна му се Джени. - Ако си живял толкова, без да знаеш, че не бива да заставаш между кърмачка и детето й, нямаш акъла да ловиш прасета, камо ли да намериш някого в пущинака.

Мърто вдигна ръце победен.

- О, да, все ще е твоето. Не мислех, че се опитвам да вразумя дива свиня. Най-много да получа някоя бивна в крака.

Ненадейно Джени се засмя.

- Като нищо, дърт мошеник. - Приведе се и вдигна тежкото седло на коляното си. - Грижи се за Клеър и ми пратете вест, когато намерите Джейми.

Тя се обърна да оседлае коня, а Мърто добави:

- Между другото, май ще откриеш нова прислужница, когато стигнеш у дома.

Тя спря с приготовленията и го изгледа, после бавно върна седлото на земята.

- И коя ще да е тя?

- Вдовицата Макнаб - отвърна, натъртвайки на първата дума.

За миг тя не помръдна, само забрадката и наметалото й се поклащаха на вятъра.

- Как? - попита накрая.

Мърто се наведе, за да вземе седлото. Вдигна го и го пристегна към коня с едно-единствено плавно движение.

- Пожар - рече, като подръпна за последен път стремената. - Внимавайте, докато минавате през полето. Пепелта още пари.

Събра ръце, за да й помогне да се качи, но тя поклати глава, хвана юздите и ми направи знак да се приближа.

- Разходи се с мен до върха на хълма, Клеър, ако обичаш.

По-далеч от огъня въздухът натежаваше и бе студен. Полите ми бяха влажни от седенето и се заплитаха в краката ми. Джени бе привела глава срещу вятъра, но виждах профила й и пребледнелите й устни.

- Макнаб ли е издал Джейми на Стражата? - попитах накрая.

Тя бавно кимна.

- Да. Иън сигурно е разбрал, или някой от другите. Няма значение кой.

Бе късен ноември и Денят на Гай Фокс бе отминал отдавна, но внезапно ми се привидя клада, чийто пламъци се издигат по дървени стени и продължават по сламения покрив, докато огънят вътре реве. А вътре е чучелото, застанало насред пепелта на каменната плоча, готово да се срине в черната пепел при следващия порив на студения вятър през останките на дома му. Границата между справедливост и бруталност е много тънка, сасенак.

Осъзнах, че Джени още ме гледа питащо и й отговорих с кимване. Бяхме заедно, поне сега, от една и съща страна на тази произволна, зловеща граница.

Спряхме на върха на хълма, а под нас Мърто беше черно петънце до пламъците. Джени затършува в един страничен джоб на полата си и притисна в дланта ми кожена торбичка.

- Рентата от приемния ден - рече. - Може да ти потрябва.

Опитах се да върна парите с думите, че Джейми не би ги приел, защото са за имението, но Джанет Фрейзър, макар и наполовина на размерите на брат си, бе по-упорита дори от него.

Накрая се отказах и прибрах парите в гънките на собствения си тоалет. По настояване на Джени взех и нейния нож.

- На Иън е, но той има друг - каза ми. - Сложи го в чорапа си и го прикрепи с жартиера. Не го махай дори когато спиш.

Тя направи пауза, като че ли имаше да ми казва още нещо. Явно имаше.

- Джейми рече - продължи тя с внимание, - че може... понякога да ми казваш разни неща. И ако го правиш, да те слушам, без да задавам много въпроси. Има ли... нещо, което да ми кажеш?

С Джейми бяхме обсъждали нуждата да подготвим Лалиброх и обитателите му за бедствията от Въстанието. Но тогава мислехме, че има време. Сега нямаше време, или най-много няколко минути, в които да кажа на новата си и прескъпа сестра достатъчно, за да опази Лалиброх от идещата буря.

За пръв път си помислих, че да си пророк е много неприятно занимание. Изпитах силна симпатия към Йеремия и неговите Lamentations ¹. И осъзнах точно защо Касандра е била толкова непопулярна. Но нямаше какво да се прави. На върха на шотландски хълм, където косата и полите ми яростно се ветрееха в прииждащата есенна буря, обърнах лице към забулените небеса и се подготвих да пророкувам.

- Засадете картофи - казах.

Устата на Джени се отвори изумено, но след това стисна зъби и кимна отривисто.

- Картофи. Добре. Най-близо има в Единбург, но ще изпратя хора да вземат. Колко?

- Възможно най-много. Още никой не ги сади в планинска Шотландия, но скоро ще започнат. Грудки са и са много издръжливи, а реколтата винаги е по-добра от пшеницата. -Заделете възможно най-много земя за тях. Ще има глад, голям глад, след две години. Ако имате непродуктивни земи, продайте ги за злато. Ще има война, кланета. Мъже ще бъдат преследвани, тук и навсякъде наоколо. - Замислих се. - В къщата има ли някакъв тайник?

- Не, няма.

- Направете тогава, или измислете някое друго тайно място. Надявам се Джейми да няма

нужда от такова - и преглътнах с мъка при мисълта, - но някой може да има.

- Добре. Това ли е всичко? - Лицето й бе сериозно и съсредоточено в сумрака. Мислено благодарих на Джейми, задето е имал предвидливостта да я предупреди, и на нея, задето му се е доверила. Не ме питаше как и защо, само внимаваше в думите ми и знаех, че прибързаните ми нареждания ще бъдат изпълнени.

- Това е всичко. Поне само за това се сещам. - Опитах да се усмихна, но усилието ми се стори недостатъчно убедително.

Тя се справи по-добре. Докосна бузата ми за довиждане.

- Бог да е с теб, Клеър. Ще се срещнем отново. Когато върнеш брат ми у дома.

¹ „Плач Йеремиев“, книга от Стария завет. - Бел. ред.