Друговремец

24. ЧУВСТВАМ, ПАЛЦИ МЕ СЪРБЯТ¹

Суетнята около ненадейното ни пристигане и вообявения ни брак бе засенчена почти незабавно от още по-важно събитие.

На следващия ден седяхме на вечеря и приемахме поздравления и наздравици в наша чест.

- Буйохус, ма карич² .

Джейми се поклони след последното поздравление и седна сред все по-спорадичните аплодисменти. Дървената пейка се разтресе под него и той затвори за кратко очи.

- Много ли ти идва? - прошепнах. Той беше понесъл основната тежест на събитието, като изпиваше по една чаша с всеки от благопожелателите. Аз се бях отървала само със символични глътки, съпроводени от щастливи усмивки и гръмки и неразбираеми келтски фрази.

Джейми отвори очи и ме погледна усмихнат.

- Питаш дали съм пиян? Не, мога да пия цяла нощ.

- Това и правиш - отвърнах и хвърлих поглед към празните бутилки вино и каменните делви за бира на дъската пред нас. - Вече е късно.

На масата на Колъм свещите догаряха в свещника, а разтопеният восък грееше в златисто и хвърляше странни сенки по братята Макензи, които разговаряха тихо, приведени един към друг. Като нищо можеха да са част от изсечените в камъка край огнището гномски глави и се зачудих дали те не са вдъхновени от лицата на предишни главатари на клана - може би дело на някой каменоделец с чувство за хумор... или със силни фамилни връзки.

Джейми се поизтегна на мястото си и направи гримаса на неудобство.

- От друга страна - каза, - мехурът ми ще се пукне след броени мигове. Сега се връщам. Постави ръце на пейката, прескочи я ловко и се скри зад по-ниската арка.

Обърнах се в посоката, където седеше Гейлис Дънкан и скромно отпиваше бира от сребърна купа. Артър, съпругът й, беше на съседната маса с Колъм, както подобаваше на районния криминален обвинител, но Гейли бе настояла да седне до мен с оправданието, че не иска да слуша мъжки разговори цяла вечер.

Хлътналите очи на Артър бяха затворени, със синкави торбички от вино и умора. Беше се отпуснал на лакти, гледаше безизразно и не слушаше разговора на главатарите до себе си. Светлината открояваше рязко острите им чертите, но Артър изглеждаше просто болен и дебел.

- Съпругът ти не изглежда много добре - отбелязах. - Стомахът му влошава ли се? Симптомите бяха объркващи - нито язва, нито рак, не и с толкова плът по костите му. Може би просто беше хроничен гастрит, както настояваше Гейли.

Хвърли бегъл поглед към съпруга си, преди да свие рамене.

- А, добре си е - рече. - Поне не е по-зле. Ами твоят съпруг?

- Какво той? - попитах предпазливо.

Сръчка ме познайнически в ребрата с доста острия си лакът и видях, че и на нейната маса има немалко празни бутилки.

- И без риза ли е толкова хубав?

- Ами... - Зачудих се какво да отговоря, а тя проточи врат към входа.

- А ми обясняваше как никак не ти харесва! Хитруша. Половината момичета в замъка биха искали да те оскубят. На твое място бих внимавала какво ям.

- Какво ям ли?

Сведох объркан поглед към дървения поднос, празен, с изключение на мазно петно и самотна глава варен лук.

- Отрова - изсъска мелодраматично в ухото ми тя, като ме обля и със солидно количество изпарения от бренди.

- Глупости - отвърнах студено и се отдръпнах от нея. - Никой не би искал да ме отрови само защото... е, защото... - Думите не ми идваха лесно и ме осени, че и аз може да съм пила повече, отколкото си мислех. - Стига, Гейли. Този брак... не съм го планирала, знаеш това. Не съм го искала! Беше просто... необходима договорка - довърших, надявайки се, че светлината на свещите скрива руменината ми.

- Ха! - възкликна тя иронично. - Струва ми се, че някой добре се е погрижил за теб. -Хвърли поглед към свода, под който се беше скрил Джейми. - И проклета да съм, ако това на врата ти не са смучки. - Вдигна платинена вежда. - Ако е било необходима уговорка, бих казала, че си получила добра отплата.

Приведе се към мен.

- Вярно ли е? - прошепна. - Това, дето го казват за палците?

- Палци ли? Гейли, какво, за Бога, бръщолевиш?

Тя ме изгледа съсредоточена. Красивите й сиви очи бяха разфокусирани и се надявах да не се катурне върху мен.

- Не може да не знаеш! Всеки знае! Палците на един мъж показват колко му е дълъг. Е, и тези на краката - добави благоразумно, - но те се преценяват по-трудно заради обувките. А онова рижо вълче - и тя кимна към свода, където точно се бе появил Джейми, - може да обхване цяла тиква с една ръка. Или цял задник, а? - Отново ме сръчка.

- Гейлис Дънкан, я... да... млъкваш! - изсъсках й, а лицето ми пламна. - Някой ще те чуе!

- О, никой, който... - започна тя, но млъкна и се втренчи зад рамото ми. Джейми ни бе подминал, сякаш не ни виждаше. Беше пребледнял и свил устни, като че ли му предстоеше особено неприятно задължение.

- Какво му има? - попита Гейли. - Прилича на Артър, след като е ял сурова ряпа.

- Не знам. - Избутах пейката назад, разколебана. Крачеше към масата на Колъм. Дали да го последвам? Очевидно нещо се беше случило.

Гейли се огледа и ме дръпна за ръкава, като сочеше към Джейми.

Под арката стоеше мъж и също се колебаеше. Беше прашен и окалян - идваше от път. Вестител. Каквото и да бе съобщението му, го бе доверил на Джейми, който го предаваше на Колъм на ухо.

Не, не на Колъм. На Дугал. Червенокосата глава се приведе между двете тъмни и на свещите изсечените красиви черти на тримата добиха нереално сходство. Ненадейно ме осени, че приликата не е защото бяха роднини, а заради общия им израз на шок и скръб. Пръстите на Гейли се впиваха в предмишницата ми.

- Лоши новини - рече тя ненужно.

- Двайсет и четири години - рекох тихо. - Звучи много дълго за брак.

- Да, така е - съгласи се Джейми. Топъл вятър раздвижи клоните на дървото над нас и подигна косата от раменете ми. Тя погъделичка лицето ми. - По-дълго, отколкото съм бил на света.

Наблюдавах го, облегнат на оградата на пасбището, длъгнест, изящен, силен. Често забравях колко е млад - изглеждаше толкова самоуверен и способен.

- При все това - рече той и хвърли парче слама в разрохканата пръст на пасбището, -съмнявам се Дугал да е прекарал с нея повече от три години. Той е предимно тук, в замъка. Или из земите на Колъм, по негови дела.

Съпругата на Дугал, Маура, бе починала в имението им в Беанахд. Треска. Самият Дугал беше тръгнал по изгрев, заедно с Нед Гауън и вестителя от снощи, за да подготви погребението и да се погрижи за собствеността на жена си.

- Значи не са били близки, така ли?

Джейми сви рамене.

- Не повече, отколкото при останалите съпрузи, струва ми се. Тя беше заета с домакинството и децата - едва ли й е липсвал особено, макар да му се радваше, колчем се прибереше.

- О, да, ти си живял с тях, нали? - Замислих се. Запитах се дали това не е и представата на Джейми за брак. Да живеем отделно и да се събираме само за да правим деца. Ала от малкото, което знаех, бракът на неговите родители е бил изпълнен с близост и любов.

Той отново сякаш прочете мислите ми.

- С моите беше много по-различно, знаеш. Бракът на Дугал беше по сметка, подобно на този на Колъм, повече за земи и съюзи, отколкото защото са се искали. Но моите - е, ожениха се по любов, против волята и на двете семейства, така че бяхме... не точно откъснати, но по-скоро самостоятелни в Лалиброх. Родителите ми не посещаваха често роднини, нито пък вършеха много работа извън имението, затова мисля, че са разчитали повече един на друг.

Той постави длан на кръста ми и ме придърпа към себе си. Наведе глава и докосна с устни връхчето на ухото ми.

- И нашият беше уреден - каза тихо. - Но се надявам, че... може би един ден...

Той млъкна смутено, усмихна се накриво и махна с ръка.

Не исках да го насърчавам, затова се усмихнах възможно най-неутрално и се обърнах към пасбището. Усещах го до себе си - почти се докосвахме, а той стискаше оградата. Аз сторих същото, за да се спра да не го хвана за ръката. Исках повече от всичко да се обърна към него, да му предложа утеха, да го уверя с думи и жестове, че между нас има нещо повече от договорка. Но ме спря именно това, че бе истина.

Какво е това между нас, беше ме питал. Когато съм с теб, когато ме докосваш. Не, не бе никак обичайно. Не беше и просто увлечение, както ми се бе сторило отначало. Нищо не можеше да е по-малко просто.

Но оставаше и истината, че бях обвързана, с обет, вярност, закон. И с любов.

Не можех, не можех да кажа на Джейми какво изпитвам. Да го направя и след това да си замина би било най-голяма жестокост. Не можех и да го лъжа.

- Клеър. - Беше се обърнал към мен и ме съзерцаваше - усещах го. Не продумах, но обърнах лице към него, за да ме целуне. И по този начин не можех да го лъжа, затова не го и сторих. Все пак смътно ми хрумна, че му бях обещала честност.

Иззад оградата ни прекъсна едно силно „Ахм!“. Джейми се сепна, извъртя се и инстинктивно ме бутна зад себе си. Спря и се ухили, когато видя Стария Алек Макмеън с мръсните му панталони и язвителния взор на едничкото му синьо око.

Старецът държеше чифт плашещи на вид ножици за кастриране, които вдигна в ироничен поздрав.

- Щях да използвам тези на Махомет - отбеляза. - Но може да ги вкарам в употреба по-добре тук, а? - Щракна подканящо с плътните остриета, - на твоя място бих мислил за работата си, а не за чепа си, младок.

- Дори не се шегувай с това - каза Джейми ухилен. - Трябвам ли ти за нещо?

Алек размърда вежди като мъхести стоножки.

- Не, какво те кара да мислиш така? Реших да пробвам да кастрирам чистокръвно двугодишно сам, за удоволствие.

Посмя се хрипливо на собственото си остроумие и махна към замъка с ножиците.

- Хайде, моме, беж да те няма. Ще ти го върна за вечеря - макар че дотогава няма да става за много.

Джейми очевидно нямаше много вяра на последната забележка, протегна дългата си ръка и взе ножиците от ръцете на Алек.

- Ще се чувствам по-спокоен, ако са у мен - каза и изгледа Стария Алек многозначително. - Хайде, сасенак. Когато свърша работата на Алек вместо него, ще те намеря.

Приведе се да ме целуне по бузата и прошепна в ухото ми:

- Конюшните. По пладне.

Конюшните в замъка бяха по-добре построени от много от колибите, които бях виждала по време на пътуването с Дугал: каменен под и стени, а единствените отвори бяха тесните прозорци в единия край и вратата в другия, както и по-тесните цепнатини под дебелия сламен покрив, за да кацат по-лесно бухалите, които се хранеха с мишките в сламата. Проветряваха добре и пропускаха достатъчно светлина, така че помещението да е приятно притъмнено, но не и мрачно.

В плевнята, точно под покрива, светлината бе още по-добра, образуваше ивици върху купчините слама, а прашинките на пътя й грейваха като злато. Въздухът влизаше на топли вълни през процепите и ухаеше на шибой, самакитка и чесън от градините, а отдолу се вдигаше приятната миризма на конете.

Джейми се размърда под дланта ми и седна. Главата му се премести от сенките към един ярък лъч слънце - сякаш някой палеше свещ.

- Какво има? - попитах го сънливо и обърнах глава накъдето гледаше и той.

- Малкия Хамиш - рече тихо, докато се взираше надолу през ръба на плевнята. - Сигурно си иска понито.

Претърколих се непохватно по корем и се покрих с долната си риза - глупаво, понеже отдолу никой не можеше да види нещо повече от темето ми.

Синът на Колъм вървеше бавно между преградите. Край някои от тях спираше колебливо, макар да не обръщаше внимание на любопитните червеникави и кафяви глави, щръкнали над вратите. Търсеше нещо, но не беше дебелото му кафяво пони, което спокойно дъвчеше слама в отделението си до вратата.

- Боже, отива към Донас! - Джейми сграбчи поличката си и бързо я навлече, преди да се спусне. Направо увисна на ръце и скочи на пода. Приземи се леко на посипаните със слама камъни, но все пак достатъчно шумно, за да стресне Хамиш.

Макар луничавото лице на малчугана да се поуспокои, когато видя кой е, в сините му очи се четеше предпазливост.

- Помощ ли ти трябва, братовчеде? - Той направи няколко крачки към кошарите и се облегна на една от отвесните греди, като препречи пътя на Хамиш

Хамиш се подвоуми, но изпъна гръб и издаде брадичка.

- Ще яздя Донас - каза той, опитвайки да звучи решително, макар да не успя съвсем.

Донас - името му значеше „демон“ и не бе предвидено да го ласкае, - се намираше сам в края на конюшнята, разделен с празна преграда от най-близкия си съсед. Огромен и зъл дорест жребец, той не ставаше за яздене и никой, освен Стария Алек и Джейми, не смееше да го доближи. От отделението се чу раздразнено изцвилване, огромна меденочервеникава глава се стрелна оттам и изтрака със зъби в опит да ухапе голото рамо на Джейми.

Той не помръдна, защото знаеше, че звярът не може да го достигне, но Хамиш отскочи назад и изписка от страх пред ококорените, кървясали очи и разширени ноздри.

- Не мисля - спокойно рече Джейми. Хвана малкия си братовчед за рамото, като го отведе по-далеч от коня, който изрита недоволно преградата си. Хамиш потрепери заедно с дъските.

Джейми завъртя момчето към себе си и го изгледа отгоре надолу с ръце на хълбоците.

- Сега - рече твърдо. - Какво ти става? Защо изобщо искаш да имаш нещо общо с Донас?

Хамиш беше стиснал челюст, но лицето на Джейми едновременно бе увещаващо и непреклонно. Побутна леко с юмрук момчето и получи слаба усмивка в отговор.

- Хайде, де - продължи тихо Джейми. - Знаеш, че няма да кажа на никого. Нещо глупаво ли си направил?

Светлата кожа на момчето поруменя.

- Не. Поне... не. Е, може би малко.

След още малко окуражаване историята се изясни, първо несигурно, а след това в прилив от самопризнания.

Предния ден яздел понито си с още няколко момчета. По-големите започнали да се надпреварват кой ще прескочи по-високо препятствие. Хамиш едновременно им се възхитил и им завидял, и желанието да се изперчи надделяло над благоразумието. Опитал да накара дебелото си пони да прескочи каменна ограда. То нямало нито способностите, нито интереса за това, и спряло рязко пред оградата. Малкият Хамиш полетял над главата му, над оградата и право в копривата от другата страна. Жегнат и от копривата, и от смеха на другарите си, той решил да излезе на „истински кон“, както се изрази.

- Няма да се смеят, ако изляза с Донас - рече той, като предвкусваше сценката с мрачно удоволствие.

- Не, няма да се смеят - съгласи се Джейми. - Твърде ще са заети да ти събират кокалите.

Изгледа братовчед си и бавно поклати глава.

- Нека ти кажа нещо, момко. На добрия ездач му трябват кураж и благоразумие. Имаш куража, но благоразумието малко ти липсва.

Постави успокоително ръка на рамото му и го придърпа към края на конюшнята.

- Хайде, друже. Помогни ми да изгребем сламата и ще те запозная с Кобхар. Прав си. Ако си готов, трябва да имаш по-добър кон, но не е нужно да се убиеш, за да се докажеш.

Пътьом Джейми хвърли поглед към плевнята, вдигна вежди и сви рамене безпомощно. Усмихнах му се и махнах с ръка, за да му покажа, че няма проблем. Джейми взе една ябълка от кошницата край вратата. Взе вила от ъгъла и поведе Хамиш към една от централните прегради.

- Ето, братовчеде. - Джейми подсвирна тихо през зъби и от преградата се подаде ръждив на цвят кон с едра глава и изпръхтя. Тъмните му очи бяха големи и топли и бе вирнал уши, така че изглеждаше приятелски настроен.

- Е, Кобхар, киамар а та ту? - Джейми потупа гладкия врат и почеса коня зад ушите. Направи знак на братовчед си. - Ела. Така, до мен. Достатъчно близо, за да те подуши. Конете обичат това.

- Знам. - Гласецът на Хамиш бе презрителен. Едва стигаше до носа на коня, но посегна нагоре и го потупа. Не помръдна, докато животното свеждаше глава и рошеше косата му

- Дай ми ябълка - каза Хамиш на Джейми и получи една. Меките устни на коня внимателно взеха плода от дланта му, прехвърлиха го към огромните кътници и там ябълката изчезна със сочно хрущене. Джейми наблюдаваше одобрително.

- Добре. Мисля, че ще се разберете. Хайде, посприятелете се, докато привърша с храненето на другите, а после може да го изведеш на разходка.

- Сам? - попита развълнувано Хамиш. Кобхар, чието име значеше „пяна“, беше добър, но много силен и одухотворен скопец. По нищо не приличаше на кафявото пони.

- Ще обиколиш пасбището два пъти под мой надзор и ако не паднеш или не го дърпаш твърде силно за поводите, ще го изкараш сам. Но няма да скачате, докато не разреша.

Дългият гръб на Джейми се приведе, когато напълни една вила сено от купчината в ъгъла и я отнесе до най-близката преграда.

Изправи гръб и се усмихна на братовчед си.

- Ще подадеш ли една и на мен?

Подпря вилата на преградата и захапа ябълката. Двамата хапваха, облегнати един до друг на стената. Джейми подаде огризката си на един от любопитните коне и отново вдигна вилата. Хамиш го следваше надолу по пътечката и дъвчеше.

- Чувал съм, че баща ми е бил добър ездач - подхвана плахо Хамиш след миг мълчание. -Преди... преди, когато е можел.

Джейми стрелна братовчед си с поглед, но първо остави сламата в преградата на младия кон, който беше получил огризката. После отвърна на неизречената мисъл на детето, вместо на думите му

- Не съм го виждал да язди, но ще ти кажа, момко, надявам се никога да не ми потрябва толкова много кураж, колкото има Колъм.

Хамиш любопитно премести поглед върху белезите по гърба на Джейми, но не продума. След втората ябълка мислите му явно се рееха другаде.

- Рупърт каза, че е трябвало да се ожениш - отбеляза с пълна уста.

- Исках да се оженя - каза твърдо Джейми и върна вилата до стената.

- О... Ами... добре - рече несигурно Хамиш, сякаш тази нова идея го обърка. - Само се чудех... пречи ли?

- Кое? - Джейми сякаш осъзна, че разговорът може да продължи по-дълго, и се настани на една бала.

Краката на Хамиш не стигаха съвсем до пода, иначе сигурно щеше да подритне прахта. Вместо това изтрополи с пети по здраво натъпканата слама.

- Пречи ли ти, че си женен. Да спиш с жена всяка нощ, имам предвид.

- Не - каза Джейми. - Не, всъщност е много приятно.

Хамиш като че ли се съмняваше.

- Не мисля, че много би ми харесало. Но пък всички момичета, които познавам, са мършави и миришат, сякаш се къпят само с вода, и то рядко. Дамата Клеър - твоята дама, имам предвид - добави бързо, сякаш за да няма объркване, - тя, хм, с нея спането изглежда приятно. Имам предвид, че е мека.

Джейми кимна.

- Да, вярно е. И хубаво мирише - рече той. Дори в сумрака виждах как край устата му трепка мускулче и разбрах, че не смее да вдигне поглед към мен.

Последва дълго мълчание.

- Как разбра? - попита Хамиш.

- Какво как съм разбрал?

- Коя е вярната дама, за която да се ожениш - нетърпеливо повтори момчето.

- О... - Джейми се облегна на каменната стена, подпрял глава с ръце. - Веднъж попитах баща си същото - каза той. - Каза ми, че човек просто усеща. И ако не усети, не е вярната девойка.

- Ммммхм... - По изражението на момчето личеше, че не намира отговора за особено задоволителен. Облегна се, съзнателно имитирайки позата на Джейми. Краката му, по чорапи, но без обувки, стърчаха от ръба на балата. Колкото и да беше малък, фигурата му обещаваше някой ден да заприлича на тази на братовчед му. Раменете, формата на главата - и по двете си приличаха почти като две капки вода.

- Къде са ти обувките? - обвинително го попита Джейми. - Нали пак не си ги забравил в пасбището? Майка ти ще ти нашари бузите, ако си ги изгубил.

Хамиш сви рамене - заплахата от това не му беше важна. Явно мислеше за нещо по-належащо.

- Джон... - започна той, мръщейки се замислено, - Джон казва...

- Джон конярчето, помощникът в кухнята, или Джон Камерън? - попита Джейми.

- Конярчето. - Хамиш махна с ръка, за да не го разсейва повече Джейми. - Каза за жененето...

- М? - окуражи го Джейми, но тактично не го гледаше в лицето. Погледна към мен. Ухилих му се и той прехапа устна, за да не се ухили също.

Хамиш си пое дълбоко дъх и го изпусна заедно с думите, като сачми от въздушна пушка.

- Каза-че-трябва-да-обслужиш-девойката-както-жребец-кобила-и-не-му-повярвах-обаче-вярно-ли-е?

Захапах здраво пръста си, за да не се разсмея с глас. Джейми нямаше предимството да е скрит, затова заби пръсти в крака си и се изчерви поне колкото Хамиш. Приличаха на два домата, представени за оценка на някой земеделски панаир.

- Ами, да... е, в известна степен... - произнесе задавено. После се овладя и повтори по-уверено: - Да, така правим.

Хамиш погледна полуужасен към съседната преграда, където си почиваше един от конете, а между краката му висяха трийсетина сантиметра репродуктивно оборудване. После погледна със съмнение в скута си, а аз натъпках шепа плат в устата си.

- Има разлика, де - продължи Джейми. Наситеният цвят на лицето му чезнеше, но около устата му още трепкаха мускулчета. - Например... по-нежно е.

- Значи не ги хапеш по врата? - Хамиш питаше със сериозното, вглъбено изражение на човек, който си води старателни записки наум. - За да не мърдат?

- Хм... не. Не и по принцип. - Упражнявайки впечатляващата си воля, Джейми мъжествено се изправяше пред отговорността да просветли детето. Продължи, като внимаваше да не поглежда нагоре: - Има и още една разлика. Може да се прави и лице в лице, вместо само отзад. Както желае дамата.

- Дамата ли? - Хамиш сякаш не му хващаше много вяра. - Аз бих предпочел да е отзад. Не мисля, че ще искам някой да ме гледа, докато го правя. Трудно ли е да не се смее човек?

Когато същата нощ си лягах, още мислех за Джейми и Хамиш. Отметнах завивките усмихната. От прозореца духаше студен ветрец и нямах търпение да се мушна под тях, до топлия Джейми. Неуязвим за студа, сякаш носеше у себе си малка пещ и кожата му беше винаги топла - понякога почти гореща, сякаш се разгаряше, когато я докосвах с хладните си пръсти.

Още бях непозната и другоземка, но вече не гостувах в замъка. Макар омъжените жени да ми се струваха по-дружелюбни сега, когато бях част от тях, по-младите като че ли ненавиждаха факта, че един от наличните ергени вече не е свободен. Всъщност толкова много от тях ме гледаха студено и злословеха, скрили усти с ръце, че се зачудих колко точно от девиците на замъка са се озовавали в някоя ниша заедно с Джейми Мактавиш по време на краткия му престой.

Е, вече не беше Мактавиш, разбира се. Повечето обитатели на замъка винаги бяха знаели кой е и независимо дали ме мислеха за английски шпионин, или не, трябваше да се примирят, че вече и аз знам. Затова сега открито се наричаше Фрейзър, както и аз. В стаята над кухнята вече ме посрещаха с „госпожо Фрейзър“, там, където задомените шиеха и дундуркаха бебетата си, като разменяха майчински мъдрости и заглеждаха преценяващо собствената ми талия.

Заради предишните си неуспехи в зачеването не бях се замисляла за бременност, когато се съгласих да се омъжа за Джейми, затова зачаках нетърпеливо цикъла си. Случи се навреме. Този път не тъгувах, а ме обзе облекчение. Животът ми беше достатъчно сложен и без бебе.

Стори ми се, че Джейми донякъде съжалява, макар и той да каза, че е облекчен. Бащинството беше лукс, който човек в неговото положение не можеше да си позволи.

Вратата се отвори и той влезе, като търкаше глава с ленена кърпа, а капчици от косата му тъмнееха по ризата.

- Къде си бил? - попитах го изумена. Колкото и да бе пищен Леох в сравнение със селските домове и колиби, в него нямаше бани, освен една медна вана, в която Колъм от време на време топеше краката си, както и малко по-голяма, използвана от жените, които смятаха, че уединението в нея си струва усилието да я напълнят. Всичко друго се случваше на части, с помощта на леген и стомна, или навън - в езерото или в малка стаичка с каменни стени до градината, където младите жени бяха свикнали да се поливат една друга с кофи вода.

- В езерото - отвърна той, като провеси влажната кърпа през перваза. Мрачно рече: - Някой е оставил вратата на една от кошарите отворена, както и тази на конюшнята, и Кобхар е поплувал по здрач.

- О, затова не беше на вечеря. Но конете не обичат да плуват, нали? - попитах.

Той поклати глава и прокара пръсти през косата си, за да я изсуши.

- Не, не обичат. Но и те са като хората. Всякакви ги има. А Кобхар обича напъпилите водни растения. Пасял е край брега, когато дошла глутница кучета от селото, и го изтикали в езерото. Трябваше да ги прогоня и да вляза след него. Само почакай да спипам тоя бръмбазък Хамиш - закани се мрачно. - Ще го науча как се оставят вратите отворени.

- Ще кажеш ли на Колъм? - попитах. Малко ми беше мъчно за виновника.

Джейми поклати глава и затършува за кожената си торба. Извади комат хляб и парче сирене, вероятно задигнати от кухнята.

- Не. Колъм е много строг с момчето. Ако чуе за това, ще му забрани да язди цял месец. Не че би могъл след боя, който би получил. Боже, умирам от глад.

Захапа яростно хляба и пръсна трохи край себе си.

- Не си лягай с храната - предупредих го и сама се вмъкнах под завивките. - Какво ще правиш с Хамиш тогава?

Той преглътна остатъците и ми се усмихна.

- Не го мисли. Ще го откарам навътре в езерото точно преди вечеря утре и ще го хвърля във водата. Докато излезе и се изсуши, вечерята ще е приключила. - Изяде сиренето на три хапки и облиза пръсти. Завърши мрачно: - Нека той си легне мокър и гладен, да видим ще му хареса ли.

Взря се с надежда в едно от чекмеджетата на бюрото, където понякога съхранявах ябълки или други парченца храна. Само че тази вечер беше празно и той затвори чекмеджето с въздишка.

- Е, ще оцелея до закуска - заключи той философски. Съблече се бързо и се намести до мен, разтреперан. Макар крайниците му да бяха студени от плуването в езерото, тялото му бе блажено топло.

- Мм, хубаво е да човек да се сгъне до теб - промълви той, докато, предполагам, се „сгъваше“ до мен. - Миришеш различно. Плевила ли си днес?

- Не - отвърнах изненадана. - Мислех, че си ти. Миризмата, имам предвид.

Беше остра миризма на билки, не неприятна, но непозната.

- Аз мириша на риба - отбеляза той, докато душеше опакото на дланта си. - И на мокър кон. - Приближи лице към мен и вдиша. - Не, и ти не си. Но е наблизо.

Стана и отметна завивките. След известно тършуване го намерихме под възглавницата ми.

- Какво е това, за Бога? - Вдигнах го и го изпуснах. - Ох! Има бодли!

Беше вързопче растения, изкоренени и вързани с черен конец. Бяха увехнали, но от смачканите листа още се носеше остър аромат. В букета имаше едно цвете, иглика, чието стъбло ме беше уболо.

Засмуках засегнатия пръст и заобръщах стръка внимателно с другата си ръка. Джейми гледаше растенията, без да помръдва. След това рязко ги грабна, отиде до отворения прозорец и ги изхвърли. Върна се в леглото, събра старателно в дланта си парченцата пръст и изхвърли и тях. Затвори прозореца с трясък и се върна, отупвайки длани.

- Няма ги вече - каза ненужно. - Връщай се в леглото, сасенак.

- Какво беше?

- Сигурно шега. Лоша шега, но шега. - Надигна се на лакът и издуха свещта. - Хайде, мо дюин. Студено ми е.

Въпреки смущаващото зложелание, спах добре, в двойна безопасност зад залостената врата и в обятията на Джейми. Малко преди да се съмне, засънувах тревисти поляни, пълни с пеперуди. Жълти, кафяви, бели и оранжеви, кръжаха около мен като есенни листа, кацаха на главата и раменете ми, спускаха се като дъжд надолу по тялото ми, гъделичкаха ме, а прозирните им крилца биеха като отгласи на собственото ми сърце.

Бавно се върнах в реалността и осъзнах, че пеперудените крачка по стомаха ми са яркочервените кичури на Джейми, а уловената между бедрата ми пеперуда е езикът му.

- Ммм - рекох по-късно. - Много хубаво. Ами ти?

- И на мен ще ми е хубаво след около минута, ако продължаваш така - каза той и отдръпна ръката ми. - Но по-скоро бих се позабавил. Аз съм търпелив и лукав по природа. Може ли да ме удостоите с компанията си тази нощ, госпожо?

- Може - отвърнах. Сложих ръце зад главата си и го изгледах предизвикателно през полузатворени клепачи. - Ако искаш да кажеш, че си толкова разнебитен, та не можеш да се справиш повече от веднъж на ден.

Той ме изгледа косо, седнал на ръба на леглото. Рязко се спусна към мен и се оказах притисната дълбоко в пухеното легло.

- Е, добре - рече той, заровил лице в косата ми, - да не кажеш, че не съм те предупредил.

След две минути и половина той простена и отвори очи. Енергично разтърка с длани лицето и косата си и тя щръкна. След това изруга приглушено на келтски и стана с нежелание от леглото. Заоблича се, разтреперан в студената утрин.

- Предполагам, не можеш да кажеш на Алек, че си болен, и да се върнеш, нали? - попитах с надежда.

Той се засмя и се приведе, за да ме целуне. После опипом намери чорапите си под леглото.

- Де да можех, сасенак. Съмнявам се, че нещо по-малко от шарка, чума или тежка телесна повреда ще ми свърши работа като извинение. Ако не кървя, Стария Алек ще е при мен незабавно и ще ме извлачи от смъртния ми одър, за да помагам да очисти конете от глисти.

Изгледах прасците му, докато си слагаше чорапа и го прегъваше старателно отгоре.

- Тежка телесна повреда, така ли? Може и да успея да измисля нещо - рекох мрачно.

Той изсумтя и посегна за другия чорап.

- Е, внимавай къде ще ме нараняваш, сасенак. - Опита се да ми намигне мръснишки, но успя само да примижи. - Удариш ли твърде високо, няма да съм полезен и на теб.

Повдигнах вежда и се сгуших в завивките.

- Не се тревожи. Няма да те пипам над коленете.

Потупа ме по една от по-големите извивки и пое към конюшнята, докато си припяваше силно: „Насред пирена“. Рефренът се понесе от стълбището:

Прав беше - музиката наистина му беше чужда.

За кратко си позволих да ме обземе доволна сънливост, но скоро станах за закуска. Повечето обитатели на замъка бяха яли и вече работеха - тези в залата ме поздравиха сравнително приятелски. Нямаше присвити очи, нито прикрита враждебност, никой не се чудеше дали гадният му номер е сработил. Но въпреки това внимателно наблюдавах лицата.

Прекарах сутринта сама в градина и полето, с кошницата и пръчката ми за копаене. Свършваха ми някои от най-често употребяваните билки. Обикновено хората отиваха при Гейлис Дънкан, но в последно време при мен се бяха появили и неколцина души от селото и цяровете ми се търсеха много. Може би болестта на съпруга й пречеше да се грижи за обичайните си пациенти.

Прекарах късния следобед в лечебницата. Нямаше много хора - само един с упорита екзема, един с разместен палец и помощник в кухнята, който се бе залял с гореща супа. След като дадох мехлем от стилингия и син ирис и наместих палеца, се заех да начукам крайно подходящо именувания камен корен в едно от по-малките хаванчета на покойния Бийтън.

Беше досадно, но пък подходящо за мързелив следобед като този. Времето беше хубаво и когато се качих на масата си, за да погледна през прозорчето, видях как се удължават синкавите сенки под западните брястове.

Вътре стъклениците лъщяха спретнати, а в скрина до тях се мъдреха подредени купчинки превръзки и компреси. Аптекарският шкаф бе почистен и дезинфекциран из основи и сега съдържаше изсушени листа, корени и плесени, прибрани в торбички от тънък памук. Дълбоко вдишах ароматите на убежището си и въздъхнах удовлетворено.

Спрях да удрям по растението и оставих чукалото. Наистина бях удовлетворена, осъзнах шокирана. Въпреки непрестанната несигурност на живота тук, въпреки зложелателството от снощи и малката, непрестанна болка от липсата на Франк, всъщност не бях нещастна. Тъкмо напротив.

Незабавно се засрамих, почувствах се като предател. Как можеше да съм щастлива, когато Франк сигурно вече беше полудял от тревога? Ако времето там наистина продължаваше да тече - а не виждах защо да е иначе, - нямаше ме вече повече от четири месеца. Представях си как претърсва шотландските чукари, звъни в полицията, чака някакъв знак, някаква вест от мен или за мен. Сигурно вече почти бе изгубил надежда и навярно очакваше да му съобщят само, че са намерили тялото ми.

Оставих хаванчето и започнах да кръстосвам тясната си стаичка и да търкам ръце в престилката си в спазъм на виновна скръб и съжаление. Трябваше да съм се измъкнала вече. Трябваше да съм се постарала повече да избягам. Но аз се бях постарала, напомних си. Неколкократно. И ето какво се случи.

Женена за издирван престъпник, с когото бяхме преследвани от садистичен капитан на отряд драгуни и живеехме сред варвари, които по-скоро биха убили Джейми, ако се окажеше заплаха за скъпоценната им кланова приемственост. И най-лошото - бях щастлива.

Седнах и се загледах безпомощно в подредените бутилки и буркани. Откакто се върнахме в Леох, живеех ден за ден и нарочно потисках спомените от предишния си живот. Дълбоко в себе си знаех, че трябва да взема решение, но все отлагах тази необходимост за следващия ден, за следващия час, като заравях несигурността си в удоволствието от компанията на Джейми - и от обятията му.

Ненадейно от коридора се разнесоха тропот и ругатни и бързо отидох до вратата, тъкмо навреме, за да видя как с препъване влиза Джейми. От едната страна го крепеше Стария Алек Макмеън, а от другата - старателно, но не особено успешно, - едно от момчетата, които помагаха в конюшнята. Джейми се отпусна на столчето ми с изпънат ляв крак, като го погледна с ядна гримаса - явно не го болеше толкова, затова приклекнах да го огледам без особено безпокойство.

- Леко изкълчване - казах. - Какво си направил?

- Паднах - рече кратко Джейми.

- От оградата? - подкачих го. Той ме изгледа като буреносен облак.

- Не. От Донас.

- Яздил си онова създание? Е, тогава имаш късмет, че само с това си се отървал.

Взех една превръзка и започнах да увивам с нея ставата.

- Е, не беше толкова зле - опита се да го защити Стария Алек. - Всъщност, момче, доста добре се справяше за малко.

- Знам - сопна се Джейми и стисна зъби, когато пристегнах. - Ужили го пчела.

Гъстите вежди на стареца се стрелнаха нагоре.

- А, така ли било? Сякаш някоя зла фея прошепна на звяра - довери ми. - Подскочи и с четирите крака, право нагоре, после направо лудна. Търчеше из ограждението като оса в буркан. Младокът обаче се държеше - и Алек кимна към Джейми, който измайстори поредната си неприятна физиономия вместо отговор, - докато чудовището не прескочи оградата.

- Прескочил е оградата? Къде е сега? - попитах, докато ставах и отупвах ръце.

- На половината път обратно към ада, предполагам - каза Джейми, като постави крак на земята и внимателно отпусна тежестта си на него. - Да си стои там. - Трепна и отново седна.

- Съмнявам се, че на Дявола му е нужен полуопитомен жребец - отбеляза Алек. Самият той може да се превръща в кон, когато поиска.

- Може би той е Донас - предложих, развеселена.

- Не бих се усъмнил - каза Джейми, още кисел, но настроението му като че ли се пооправяше. - Само че Дяволът обикновено е черен жребец, нали?

- О, да - каза Алек. - Огромен черен жребец, бърз като греховната помисъл, дето прехвърча между момък и девойка.

Усмихна се добронамерено на Джейми и стана, за да си ходи.

- И като говорим за помисли - рече и ми смигна, - момко, да не си стъпил утре в конюшнята. Лежи си и... си почивай.

- Защо - попитах, докато изпровождах с поглед стария отговорник по конете, - всички смятат, че мислим само как да си легнем?

Джейми отново опита да се отпусне на крака си, като се подпираше на тезгяха.

- Първо, женени сме от по-малко от месец. Второ... - Той ми се ухили, клатейки глава. - И преди съм ти казвал, сасенак. Всяка мисъл е изписана на лицето ти.

- Мамицата му - отвърнах.

С изключение на бързо отскачане до лечебницата, за да проверя има ли спешни случаи, прекарах цялата следваща сутрин в грижи за настойчивите нужди на единствения си пациент.

- Предполага се да си почиваш - укорих го в някакъв момент.

- Почивам си. Е, поне глезенът ми. Виждаш ли?

Изпъна дългия си пищял и размърда стъпало. Рязко спря с приглушено „ох“. Свали още подутия си глезен и внимателно го разтърка.

- А така, да видиш ти - казах и свалих крака на пода. - Хайде. Стига си киснал в леглото. Трябва ти свеж въздух.

Той приседна и косата падна над очите му.

- Мислех, че искаш да си почивам.

- Може да си почиваш на открито. Стани. Ще оправя леглото.

Докато се оплакваше колко съм безчувствена и колко малко внимание показвам към тежко ранения, той се облече и поседя достатъчно дълго, за да превържа слабия глезен, преди естествената му жизненост да надделее.

- Навън е малко влажно - каза той и погледна през прозореца, където лекият ръмеж се беше превърнал в порой. - Да се качим на покрива.

- На покрива? Да, разбира се. Нищо по-добро за изкълчен глезен от шест стълбища.

- Пет. Освен това си имам бастун. - Той победоносно извади иззад вратата въпросния „бастун“ - една стара тояга.

- Откъде го взе? - попитах, докато го разглеждах. Отблизо беше още по-очукан, метър твърда дървесина, твърда като диамант.

- Алек ми го зае. Използва го за мулетата - чуква ги между очите, за да внимават.

- Звучи много полезно - рекох и хвърлих многозначителен поглед на парчето дърво. -Трябва да опитам някой път. С теб.

Накрая се появихме на едно закътано местенце, над което висеше крайчец от покрива. Пред нас имаше малък парапет.

- О, прекрасно е! - Въпреки дъжда гледката бе величествена - сребърното езеро се ширеше, скалите отвъд се извисяваха към каменносивото небе като набраздени юмруци.

Джейми се подпря на парапета, за да облекчи ранения си крак.

- Да, така е. От време на време идвах тук, при предните си престои в замъка.

Посочи оттатък езерото, което се къдреше под дъжда.

- Виждаш ли цепнатината между онези две скали?

- В планините ли? Да.

- Оттам е пътят към Лалиброх. Когато ми ставаше самотно за дома, понякога идвах тук и се заглеждах. Представях си как прелитам като гарван през прохода, под мен хълмовете и полята от другата страна на планината, а в края на долината - дома ми.

Докоснах го по ръката.

- Искаш ли да се върнеш, Джейми?

Завъртя глава и ми се усмихна.

- Замислял съм се. Не съм сигурен, че искам, но мисля, че трябва. Не мога да кажа какво ще открием там, сасенак. Но... да. Сега съм женен. Ти си господарката на Брох Туарах. Издирван или не, трябва да се върна, дори само за да оправя нещата там.

У мен се надигнаха вълнение, облекчение и нервност при мисълта да напусна Леох и интригите му.

- Кога заминаваме?

Той се намръщи и затрополи с пръсти по парапета. Камъкът бе потъмнен и влажен от дъжда.

- Е, мисля, че трябва да изчакаме херцога. Възможно е да реши да направи услуга на Колъм, като се застъпи за мен. Ако не успее, може да ми уреди поне амнистия. Тогава ще е много по-безопасно да се върнем.

- Е, да, но...

Той ме изгледа остро.

- Какво има, сасенак?

Поех си дълбоко дъх.

- Джейми... ако ти кажа нещо, ще ми обещаеш ли да не питаш откъде знам?

Хвана ме за ръцете и се вгледа в лицето ми. Дъждът оставаше на миниатюрни капчици в косата му, които се търкаляха по лицето му. Усмихна ми се.

- Казах ти, че няма да те питам за нищо, което не искаш да ми кажеш Да, обещавам.

- Нека седнем. Не бива да стоиш прав на този крак.

Намерихме част от стената, останала суха под покрива, и се настанихме удобно с гръб към стената.

- Добре, сасенак. Какво има? - попита той.

- Херцогът на Сандрингам - рекох. Прехапах устна. - Джейми, не му вярвай. Самата аз не знам всичко за него, но знам... че нещо не наред.

- Значи знаеш за това? - попита ме той изненадан.

Сега аз го зяпнах.

- Значи вече знаеш? Срещал ли си го? - Бях облекчена. Може би тайнствената връзка между Сандрингам и якобитската кауза бе по-добре позната, отколкото подозираха Франк и викарият.

- О, да. Беше тук на посещение, когато бях на шестнайсет. Когато... си тръгнах.

- А защо си си тръгнал? - Заинтригувах се, защото си спомних какво беше казала Гейлис Дънкан при първата ни среща в гората. Странният слух, че Джейми е истинският баща на сина на Колъм. Самата аз знаех, че това няма как да е възможно - но като че ли само аз в замъка бях наясно с това. Може би то беше довело до опита на Дугал да убие Джейми - ако атаката срещу Джейми наистина е била негово дело.

- Не е било заради... заради лейди Летиша, нали? - попитах колебливо.

- Летиша ли? - Изражението му на изумление и шок отпусна нещо, което се бе стегнало под лъжичката ми. И преди не бях смятала, че е истина, но все пак...

- Защо, за Бога, я споменаваш? - попита Джейми. - Живях в замъка година и си спомням само един път, в който сме разговаряли, когато ме привика в покоите си и ме нахока, задето бях повел една игра с момчетата през розовата й градина.

Казах му за твърденията на Гейли и той се засмя, изпускайки пара в хладния, влажен въздух.

- Боже, сякаш имам дързостта!

- Не смяташ, че Колъм е подозирал нещо, нали?

Той тръсна глава решително.

- Не, не мисля, сасенак. Ако му беше хрумнало, нямаше да доживея до седемнайсет, камо ли до преклонните двайсет и три.

Това повече или по-малко потвърди впечатленията ми от Колъм, но въпреки това се поуспокоих. Изражението на Джейми стана замислено, а сините му очи се зареяха към нещо, което само той виждаше.

- Като се замисля, май че не знам дали Колъм знае защо си заминах толкова бързо. И ако Гейлис Дънкан разпространява такива слухове... тази жена е беля, сасенак - клюкарка и кавгаджийка, дори да не е вещица, за каквато я мислят хората. Е, тогава най-добре да му кажа защо си тръгнах.

Вдигна глава към водата, която се лееше обилно от стрехите.

- По-добре да слизаме, сасенак. Малко е мокро.

Надолу поехме по различен маршрут, като прекосихме покрива и заслизахме по външностълбище, водещо към кухненските градини. Поисках да отскубна малко пореч³ , ако дъждът ми позволеше. Скрихме се под един перваз на прозорец на стената на замъка.

- За какво ти е поречът, сасенак? - попита Джейми, загледан в мършавите увивни растения и растения, омачкани от силния порой.

- Когато е зелен, не ми върши работа. Първо го изсушаваш, а после...

Прекъсна ме ужасяващ шум - лай и викове оттатък градинската стена. Затичах се натам през дъжда, следвана по-бавно от Джейми.

Отец Байн, селският свещеник, тичаше по пътя, а краката му плискаха в локвите, подгонен от глутница кучета. Спъна се в тежкото си расо и падна сред експлозия от капчици и кал. След миг кучетата го наобиколиха с ръмжене.

Над стената до мен прелетя кариран плат и Джейми се озова сред тях, размахвайки тоягата си. Развика се на келтски, като така добавяше към данданията. Ругатните му нямаха много ефект, но тоягата имаше. Когато улучваше някое животно, то рязко проскимтяваше -постепенно глутницата се обърна и избяга към селото.

Джейми отметна запъхтян косата от очите си.

- По-лоши са от вълци - рече той. - Вече бях казал на Колъм за тези. Те вкараха Кобхар в езерото преди два дни. Най-добре да нареди да ги застрелят, преди да убият някого.

Аз приклекнах до падналия свещеник и го огледах. Дъждът се оттичаше от краищата на косата ми и усещах как шалът ми прогизва.

- Е, още не са. Оставили са си зъбите по него, но като цяло е добре.

Расото на отец Байн бе скъсано от едната страна и се подаваше бялото му, неокосмено бедро. По него имаше грозна драскотина, както и следи от зъби, от които се процеждаше кръв. Свещеникът се изправяше на крака. Бе блед като овесена каша. Очевидно раните му не бяха тежки.

- Елате с мен в лечебницата, отче, ще почистя нараняванията - предложих, потискайки усмивката си при вида на дебелия дребен свещеник - расото му плющеше на вятъра и чорапите му се виждаха.

В най-добрия случай лицето на отец Байн приличаше на стиснат юмрук. Сега червените петна по него караха бръчките му да личат още повече. Изгледа ме, сякаш му бях предложила да се съблече публично.

Явно точно така мислеше, защото следващите му думи бяха:

- Какво, човек на Бога да позволи жена да докосва личните му части? Ще ви кажа, мадам, не знам какви неморални деяния са допустими в кръга, в който се движите, но знайте, че тук това не се търпи - не и докато аз се грижа за душите на това паство!

И той се обърна и закуцука обратно, като се мъчеше неуспешно да придържа скъсаните части на расото си.

- Както искате - подвикнах след него. - Ако не ми позволите да прочистя раната, ще забере!

Свещеникът не отвърна, но се попрегърби и заподскача по стълбището на градината като пингвин по парче лед.

- Този човек не харесва много жените, нали?

- Предвид професията му, така е по-добре - отвърна Джейми. - Да отидем да ядем.

След обяд изпратих пациента си в леглото - този път сам, въпреки протестите му, - и слязох в лечебницата. Дъждът правеше работата ми спокойна - хората си стояха на закрито, вместо да мачкат краката си с рала или да падат от покриви.

Прекарах няколко приятни часа, докато обновявах медицинското ръководство на Дейви Бийтън. Точно докато приключвах, един посетител изпълни целия праг.

Примижах в полумрака и видях, че е Алек Макмеън, увит в няколко палта, шалове и парчета конски чул.

По походката ми напомни на Колъм, когато бе дошъл в лечебницата с мен, така че ми стана ясно какъв е проблемът.

- Ревматизъм, нали? - попитах съчувствено, докато той сядаше сковано на единственото ми столче и простена приглушено.

- Да. Влагата направо попива в кокалите ми. Може ли нещо да се направи?

Постави огромната си възлеста длан на масата и позволи на пръстите си да се отпуснат. Ръката му се отвори бавно, като нощно цвете, и разкри мазолестата вътрешност на дланта му. Хванах един от пръстите и го раздвижих леко напред-назад, масажирайки дланта. Сбръчканото лице на стареца се сбърчи за миг, после се отпусна, когато първите болки отминаха.

- Като дърво е - рекох. - Малко уиски и силен масаж е най-добрата ми препоръка. Чаят от вратига помага само донякъде.

Той се засмя и от рамото му паднаха няколко шала.

- Уиски, а? Съмнявах се, моме, но виждам, че от теб ще излезе лекар.

Извадих от скрина с лекарствата една кафява бутилка без етикет. В нея беше запасът ми от дестилационната на Леох. Поставих го на масата пред него заедно с купичка.

- Пий - казах, - след това се съблечи, доколкото ти е удобно, и легни. Ще наклада огъня.

Синьото му око се взря с признателност в бутилката и разкривената му длан бавно посегна към нея.

- По-добре пийни и ти, моме - посъветва ме. - Ще е тежка работа.

Изстена от нещо средно между болка и задоволство, когато се подпрях силно на лявото му рамо, за да го отпусна, след което го повдигнах и завъртях цялата му лява част.

- Жена ми ми мачкаше гърба - отбеляза той, - заради лумбагото. Но това е още по-добре. Хубави, силни ръце имаш, моме. Добър коняр ще излезе от теб.

- Предполагам, че това беше комплимент - рекох сухо и полях още малко от затоплената смес от олио и восък, като после я разстлах по широкия му бял гръб. Между обветрената и покафеняла от слънцето кожа на ръцете му и белите рамене и гръб имаше рязка разлика, белязана от навитите ръкави на ризата, която носеше обикновено.

- Бил си хубав, светъл момък - отбелязах. - Кожата на гърба ти е бяла като моята.

Той се позасмя гърлено и плътта под ръцете ми трепна.

- Никога не би предположила, нали? Да, Елън Макензи веднъж ме видя гол до кръста, докато израждах едно жребче, и ми каза, че Бог сякаш е поставил погрешната глава на тялото ми. Вместо торба млечен пудинг съм имал лице като от резбата над олтара.

Реших, че има предвид преградата между две от частите на параклиса, на която бяха изобразени множество извънредно неприятни на вид демони, измъчващи грешници.

- Елън Макензи сякаш не си е поплювала с оценките - отбелязах. Бях немалко заинтригувана от майката на Джейми. От подхвърлените тук-таме думи си бях изградила образ за баща му Брайън, но той никога не споменаваше майка си и не знаех друго, освен че е починала млада, докато е раждала.

- О, да, остър език имаше Елън, и остър ум. - Развързах крачолите на панталоните му и ги повдигнах нагоре, за да масажирам мускулестите му прасци. - Но и беше достатъчно мила, за да й прощават всички, освен братята й. Но пък тя не им обръщаше много внимание.

- Да. И аз така съм чувала. Избягала е с Брайън, нали? - Притиснах с палци сухожилията зад коляното му и той издаде звук, който у по-малко горделив човек би прозвучал като изписукване.

- О, да. Елън беше най-голямата от децата на Макензи - година-две по-голяма от Колъм - и беше писаното яйце на Джейкъб. Затова толкова време Елън не се омъжи. Не искаше да има нищо общо с Джон Камерън или Малкълм Грант, нито пък с някой от другите главатари, а на баща й не му даваше сърце да я насилва.

Тогава обаче старият Джейкъб се споминал и Колъм вече не бил толкова търпелив към своенравната си сестра. Опитвайки се отчаяно да заздрави хватката си върху клана, той потърсил съюз с Мънро на север и Грант на юг. И двата клана имали млади главатари, подходящи за женихи. Младата Джокаста, едва на петнайсет, склонила да се омъжи за Джон Камерън и заминала на север. Елън, почти стара мома, на двайсет и две, се противяла значително повече.

- Предполагам, че молбата на Грант е била твърдо отказана, предвид как се държеше преди две седмици - отбелязах.

Стария Алек се засмя и смехът му се превърна в удовлетворен стон, когато притиснах по-дълбоко.

- Да. Не чух какво му е казала, но сигурно го е жегнало. Случи се на големия Събор, там се срещнаха. Излязоха в розовата градина и всички очакваха да разберат какво ще се случи. Стъмни се, а хората още чакаха. Стъмни се още, запалиха фенерите, започнаха песните и все така ни знак от Елън или Малкълм Грант.

- Божичко. Кой знае какъв разговор е бил.

Отлях още мазило между раменете му и той изсумтя от удоволствие.

- Така изглеждаше. Много време минаваше, а те все не се връщаха. Колъм започна да се опасява, че Грант е избягал с нея. Против волята й. И наистина изглеждаше така, защото не намериха никого в розовата градина. Тогава ме повика от конюшните и му казах, че хората на Грант наистина са си взели конете и цялата пасмина е отпрашила без думичка.

Разярен, осемнайсетгодишният Дугал скочил на коня си и поел след Грант, без да изчака други, нито да се посъветва с Колъм.

- Когато Колъм разбра, че Дугал е погнал Грант, изпрати мен и още неколцина след него, понеже добре познаваше нрава му и не искаше новият му шурей да загине, преди бракът да бъде признат за официален. Смяташе, че щом не е успял да склони Елън да се омъжи за него, Грант я е отвлякъл, за да я принуди.

Алек млъкна замислено. След малко продължи:

- Дугал виждаше само обидата, разбира се. Но не мисля, че Колъм бе толкова разстроен. Щеше да му реши проблема - а и Грант навярно нямаше да иска зестра от Елън и дори щеше да плати обезщетение на Колъм. - Алек изсумтя цинично. - Колъм никога не пропуска възможност. Лукав и безжалостен, такъв е той. - Синьото му око се завъртя към мен зад прегърбеното рамо. - Имай го предвид, моме.

- Едва ли ще забравя - уверих го мрачно. Спомних си историята на Джейми, как са го наказали по заповед на Колъм, и се зачудих доколко е било отмъщение за разбунтувалата се негова майка.

Но така или иначе Колъм нямал шанс да се възползва от отворилата се възможност. По зазоряване Дугал намерил Малкълм Грант и лагера му край главния път. Всички спели край храстите.

Когато Алек и останалите стигнали дотам по-късно, се заковали на място при вида на Дугал Макензи и Малкълм Грант, голи до кръста и нашарени с рани. Клатушкали се и се препъвали по пътя и току замахвали един към друг, когато били в обсег. Хората на Грант стояли в редица покрай тях като бухали на клон и въртели глави, докато приключващият двубой се пренасял тук и там край тях.

- И двамата пъхтяха като умиращи коне, а от телата им се вдигаше пара. Носът на Грант беше подут двойно, а Дугал почти не виждаше. На гърдите им капеше и засъхваше кръв.

Когато се появили хората на Колъм, тези на Грант скочили с ръце на мечовете си и нещата навярно щели да завършат със сериозно кръвопролитие, ако някой от по-зорките Макензи не забелязал, че Елън Макензи никаква я няма.

- Е, след като поляха Малкълм Грант с вода и го свестиха, успя да ни каже каквото Дугал не искал да чуе. Елън прекарала с него не повече от четвърт час в градината. Не искаше да каже какво точно са си казали, но така се обидил, че поискал да си тръгне незабавно и да не си показва лицето в Залата. Оставил я там и оттогава не я бил виждал, нито искал да чува името й. После се качи на коня - олюляваше се от боя, - и си замина. И оттогава не е приятел на никого от клана Макензи.

Слушах го като хипнотизирана.

- А къде е била Елън през това време?

Стария Алек се засмя със звука на проскърцваща врата на конюшня.

- През девет планини в десета. Но още известно време не успяха да го разберат. Обърнахме към дома, за да открием Колъм пребледнял във вътрешния двор, подпрян на Ангъс Мхор. Елън я нямаше.

Последвало още по-голямо объркване, защото с всичките гости стаите на замъка били пълни, както и всички плевници и кътчета, където може да се спи, включително килерите и кухните. Изглеждало безнадеждно да се разбере кой точно липсва, но Колъм привикал всички слуги и упорито минал по списъците с поканените, питайки кой е бил видян предната вечер, къде и кога. Накрая една помощничка в кухнята си спомнила мъж в един от страничните коридори, точно преди да сервират вечерята.

Забелязала го, защото бил много хубав - висок и едър, с коса като черно морско пале и очи като на котка. Изпроводила го с поглед, за да му се полюбува, и видяла, че посреща някого при една от външните врати - жена, цялата в черно, скрита под наметало с качулка.

- Какво е морско пале? - попитах аз.

Алек ме погледна и по развеселено присви очи.

- Англичаните им викате тюлени. Дълго време след това, въпреки че знаеха истината, хората по селата разказваха как Елън Макензи я отвлекли в морето, да живее с тюлените. Знаеш ли, че морски палета хвърлят кожите си, когато излязат на сушата, и ходят сред нас като хора? Ако намериш кожата им и я скриеш, той - или тя - добави той безпристрастно, -не може да се върне в морето, а трябва да остане с теб на сушата. Разумно е да сториш така, защото жените тюлени са много добри готвачки и отдадени майки.

Замисли се и добави благоразумно:

- При все това Колъм не вярваше много на тези врели-некипели, така и каза. Затова привика гостите един по един и ги разпита виждали ли са мъж с такъв вид. Накрая стигна и до името му, Брайън, но никой не знаеше клана му или фамилията - бил на Игрите, но там просто го наричали Брайън Дху, Брайън Чернокосия.

И известно време имали само това, Макензи нямали представа накъде да се насочат в търсенето. Но и най-добрите ловци трябва да почукат рано или късно на нечия врата, за шепа сол или малко мляко. В крайна сметка до Леох стигнала вест за двамата, защото Елън била девойка с необичайна красота.

- С коса като огън - говореше отнесено Алек, наслаждавайки се на топлината по гърба си. - И очи като на Колъм, сиви, с дълги черни мигли, много красиви, но и такива, че направо те пронизват. Висока - по-висока дори от теб. И толкова красива, че те болят очите, като я гледаш. По-късно дочух, че се видели за пръв път на Събора и мигом решили, че ще се вземат. Затова направили план и избягали под носовете на Колъм Макензи и още триста гости.

Засмя се ненадейно от спомена.

- Накрая Дугал ги открил в колиба на ръба на земите на Фрейзър. Решили, че ще се крият, докато Елън не забременее и не наедрее достатъчно, за да няма съмнение чие е. После Колъм трябвало да благослови брака, независимо дали иска, или не. А никак не искаше, да знаеш. - Алек се ухили. - Докато пътувахте, случайно да видя белега на Дугал, на гърдите му?

Бях го видяла - тънка бяла ивица, която минаваше върху сърцето му, от рамото до ребрата.

- Брайън ли го е сторил?

- Не, Елън - отвърна и се засмя, когато видя изражението ми. - За да попречи на Дугал да пререже гърлото на Брайън. Не бих говорил с Дугал за това на твое място.

- Да, добър съвет.

За щастие планът им проработил и Елън била в петия месец, когато Дугал ги открил.

- Настана голяма дандания, Леох и Боли, замъкът на Фрейзър, си размениха много груби писма, но накрая се разбраха и Елън и Брайън се нанесоха в Лалиброх седмица преди да се роди детето. Ожениха се пред прага - добави, сякаш между другото, - за да я пренесе през него за пръв път като своя жена. След това ми каза, че почти му се скъсал далакът, когато я повдигнал.

- Сякаш добре си ги познавал - рекох. Приключих с процедурата и избърсах мазилото от ръцете си с кърпа.

- О, малко - отвърна Алек, разтопен от масажа. Клепачът му тежеше върху здравото око и лицето му се бе отпуснало и вече не изразяваше лекото неразположение, което му придаваше непрестанния вид на напрежение.

- Познавах Елън добре, разбира се. С Брайън се запознахме години след това, когато доведе момчето - спогодихме се добре. Много разбираше от коне.

Гласът му заглъхна и клепачът се затвори.

Загърнах го с одеяло и се измъкнах на пръсти, като го оставих на сънищата му край огъня.

Качих се в стаята ни с Джейми, само за да го открия в същото състояние като наставника си. Човек, принуден да стои на закрито, може да разнообрази мрачния дъждовен ден само по няколко начина и не исках нито да го будя, нито да спя до него, така че ми оставаха четенето и шиенето. Предвид че във второто не бях дори посредствена, реших да заема книга от библиотеката на Колъм.

В съзвучие със странните архитектурни принципи на Леох - накратко, правите линии не бяха на почит, - стълбището до покоите на Колъм два пъти завиваше под прав ъгъл, като всеки завой завършваше с малка площадка. На втората обикновено стоеше прислужник, готов да изпълнява нарежданията на господаря си или да му помогне да слезе, но днес нямаше никого. Отгоре се чуваха гласове - може би прислужникът беше с Колъм. Спрях пред вратата, несигурна дали да влизам.

- Винаги съм знаел, че си глупак, Дугал, но не те мислех чак за такъв идиот.

Свикнал с домашни учители от малък и спрял да излиза сред бойците и обикновените хора във владенията си, Колъм нямаше тежкия шотландски акцент, който отличаваше речта на Дугал. Културният акцент обаче се пропукваше и двата гласа бяха почти неразличими, натежали от гняв.

- Докато беше на двайсет, очаквах от теб такива неща, но дяволите те взели, човече, на четирийсет и пет си!

- Е, ти не би разбирал много-много от тези неща, нали? - В тона на Дугал личеше грозна подигравка.

- Не - отсече Колъм. - И макар рядко да ми се е случвало да благодаря на Бог, може би се е смилил над мен в това. Хората неслучайно казват, че мозъкът на един мъж спира да работи, когато му стане чепът, и вече им вярвам.

Краката на нечий стол проскърцаха по каменния под.

- Ако братята Макензи имат общо един чеп и един мозък, е, аз се радвам кое от двете съм получил!

Реших, че трети участник в препирнята им щеше да е несъмнено излишен и леко отстъпих от вратата, като се обърнах да се върна по стълбището.

Звукът на шумолящи поли от първата площадка ме спря рязко. Не исках да ме намерят пред стаята на главатаря, затова се обърнах към вратата. Тази площадка беше широка и едната стена бе почти изцяло покрита с гоблен. Краката ми щяха да се виждат, но нямаше какво да се стори.

Спотаена като плъх зад плата, чух стъпките отдолу да се забавят, докато приближаваха вратата. След това спряха в далечния край на площадката, когато неизвестният посетител осъзна, като мен, личния характер на разговора между двамата братя.

- Не - говореше Колъм, вече по-спокоен. - Не, разбира се, че не. Жената е вещица, или каквото там е най-близо до това.

- Да, но... - Думите на Дугал бяха нетърпеливо прекъснати от брат му.

- Казах да се погрижиш, човече. Не го мисли, малки братко, ще се погрижа да има справедливост.

В гласа на Колъм се прокрадваше неохотно съчувствие.

- Ще ти кажа нещо. Писал съм на херцога, че може да ловува в земите над Ерлик - иска да постреля по елени там. Ще изпратя Джейми с него, може би още таи някакво приятелство към момчето...

Дугал го прекъсна с нещо на келтски, явно цинична забележка, защото Колъм се засмя и каза:

- Не, Джейми ми се струва достатъчно голям, за да се грижи за себе си. Но ако херцогът бъде убеден да се застъпи за него пред Негово Величество, това би бил най-добрият му шанс за помилване. Ако искаш, ще кажа на Негова Светлост, че и ти ще отидеш. Помогни на Джейми както искаш, а и няма да си тук, докато оправям нещата.

Оттатък площадката се чу приглушено тупване и рискувах да надзърна. Беше Лери, бледа като варосаната стена зад себе си. Държеше поднос с гарафа - една от купичките бе паднала на покрития с килим под.

- Какво беше това? - чу се резкият глас на Колъм отвътре. Лери остави подноса на маса до вратата, като почти катурна и гарафата в бързината, и изтича надолу по стълбите.

Чувах как Дугал крачи към вратата и знаех, че няма да се измъкна, без да ме види. Едва имах време да се измъкна иззад скривалището и да вдигна падналата купичка, преди вратата да се отвори.

- О, ти ли си? - Дугал звучеше донякъде изненадан. - Това ли е сместа от госпожа Фиц за гърлото на Колъм?

- Да - включих се плавно в ситуацията. - Казва, че се надява скоро Колъм да се чувства по-добре.

- Обещавам. - С по-бавна крачка Колъм се появи до брат си. Усмихна ми се. - Благодари на госпожа Фиц от мое име. А на теб благодаря, задето ми го донесе. Ще поседиш ли с мен, докато го изпия?

От подслушания разговор бях забравила защо съм се качила, но сега си спомних. Дугал се извини и си тръгна, а аз последвах Колъм в библиотеката му и той ми даде пълна свобода сред лавиците.

Още бе зачервен от кавгата, но отговаряше на въпросите ми за книгите с привичното си спокойствие и елегантност. Единствено светналите му очи и леката напрегнатост в стойката го издаваха.

Една-две ботанически книги ми се сториха интересни и си ги заделих, докато прелиствах страниците на дебел роман.

Колъм прекоси стаята до клетката на птиците, несъмнено за да се успокои, както обикновено, с гледката на прекрасните самовглъбени създания сред клоните - всяко си бе напълно самодостатъчно.

Викове привлякоха вниманието ми. От тази височина полята зад замъка се виждаха чак до езерото. Малка група конници яздеха по брега му и викаха превъзбудени, докато дъждът ги шибаше.

Когато приближиха, видях, че са просто момчета, а сред тях се мяркаха и по-малки, почти деца, възседнали понита и притиснати в тях, мъчейки се да не изостават. Запитах се дали Хамиш е с тях и скоро мярнах отличителната ярко рижа коса, която лъщеше в средата на групичката. Беше на гърба на Кобхар.

Бандата пришпори животните към замъка и се упъти към една от неизброимите каменни огради, които деляха полята. Едно след друго няколко от по-големите момчета я прескочиха с безгрижие, породено от дълъг опит.

Кобхар сякаш се поколеба, но несъмнено си въобразявах. Всъщност следваше останалите с желание и нетърпение. Засили се към оградата, приготви се и скочи.

Сякаш го стори както всички преди него, но нещо се случи. Може би ездачът му се поколеба, или бе дръпнал юздите твърде силно, или седлото не бе пристегнато добре. На предните копита не им достигнаха няколко сантиметра и конят, заедно с ездача, се прекатури през стената в най-впечатляващата парабола на обречеността, която бях виждала.

- О, не!

Привлечен от възклицанието, Колъм завъртя глава към прозореца, точно навреме за да види как Кобхар пада тежко на една страна и притиска под себе си дребния Хамиш. Макар и сакат, Колъм светкавично се озова до мен, а в следващия миг се навеждаше през прозореца още преди конят да започне да се изправя.

Вятърът и дъждът нахлуха и обляха кадифеното палто на Колъм. Взирайки се уплашена през рамото му, видях момчетата да се бутат в нетърпението си да помогнат. След като че ли много време групичката се раздели и между тях премина Хамиш, притиснал стомаха си. Поклати глава в отрицание на множеството предложения за помощ и се заклатушка целенасочено към стената, приведе се над нея и повърна обилно. После се отпусна по нея на тревата, изпружил крака, и вдигна лице към дъжда. Когато видях, че отваря уста и изплезва език под капките, поставих длан на рамото на Колъм.

- Добре е - рекох. - Само си е изкарал въздуха.

Колъм затвори очи и въздъхна шумно, а тялото му се отпусна от напрежението. Наблюдавах го със съчувствие.

- Обичаш го като свой, нали? - попитах го.

Сивите очи пламнаха, впити в моите с изумителен израз на уплаха. За миг в стаята се чуваше само тиктакането на стъкления часовник на една от лавиците. След това по носа на Колъм се търкулна капка дъжд и спря блеснала на върха му. Несъзнателно посегнах да я попия с кърпичката си и лицето му се успокои.

- Да - рече простичко.

Накрая казах на Джейми само за плана на Колъм да го изпрати на лов с херцога. Вече бях убедена, че не чувства нищо към Лери освен кавалерско уважение, но не знаех какво ще стори, ако разбере, че чичо му е прелъстил момичето и я е забременил. Явно Колъм нямаше намерение да се възползва от услугите на Гейли Дънкан - чудех се дали момичето ще трябва да се омъжи за Дугал, или Колъм ще й намери друг съпруг, преди бременността й да започне да си личи. Във всеки случай, ако Джейми и Дугал щяха да прекарат няколко дни в ловна хижа, по-добре тази новина да не стои между тях.

- Хм - изсумтя той замислено. - Струва си. Хората много се сближават, докато ловуват по цял ден, а след това цяла вечер пият уиски край огъня.

Привърши с пристягането на роклята ми и се наведе да ме целуне по рамото.

- Не ме мисли - казах аз. Не бях се замисляла, че ще остана сама в замъка, и мисълта ме притесняваше. Но реших да се справя, ако това щеше да му помогне. - Готов ли си за вечеря? - попитах.

Ръката му остана на кръста ми и се обърнах към него.

- Ммм - отвърна след няколко мига. - Бих погладувал.

- Е, аз не бих. Ще трябва да почакаш.

Хвърлих поглед по протежението на масата за вечеря, след което огледах стаята. Вече познавах повечето присъстващи, някои добре. Колко разнородна тайфа, замислих се. Франк щеше да се шашне - толкова много различни лица.

Мислите за Франк бяха като докосване на болен зъб - идваше ми да спра незабавно. Но наближаваше моментът, когато нямаше да мога да отлагам повече, затова върнах ума си към него и преминах с вътрешния си поглед по дългите гладки дъги на веждите му, така както някога минавах по тях с пръсти. Ненадейно пръстите ми поизтръпнаха от спомена за едни други вежди, по-рошави и гъсти, и тъмносините очи под тях.

Бързо се обърнах към най-близкото лице, за да потисна смущаващите мисли. Бе Мърто. Е, той поне не приличаше на нито един от двамата.

Нисък, дребен, но жилав като гибон, а дългите ръце само подсилваха приликата. Имаше ниско чело и тясна челюст, които ми напомняха на пещерните хора и рисунките на Ранния човек от някои от книгите на Франк. Само че не неандерталец. Пикт. Да, това беше. Имаше нещо устойчиво у дребния мъж, което ми напомняше на обветрените, украсени камъни, древни дори в тази епоха, непрестанни стражи по кръстопътища и гробища.

Заинтригувана от идеята, огледах и другите, за да разпозная етническите им корени. Мъжът край огнището, например, Джон Камерън, беше съвсем типичен нормандец, макар и да не бях виждала нормандци - високи скули, високо, тясно чело, дълга горна устна и тъмна галска кожа.

Тук-таме саксонци... а, Лери, идеалният пример. Бледа, синеока, съвсем леко пълничка... Потиснах дребнавото наблюдение. Внимателно избягваше да среща моя поглед или този на Джейми и оживено бъбреше с приятелките си на една от масите по-близо до изхода.

В обратната посока, на следващата маса, седеше Дугал Макензи, както никога отделно от брат си Колъм. Проклет викинг, несъмнено. Висок, широкоплещест, с широки, плоски скули. Лесно си го представях на носа на викингски кораб, а хлътналите му очи искрят от алчност и похот, докато се взира през мъглата към някое сгушено в крайбрежните скали селце.

Край мен посегна едра длан, леко окосмена сякаш с мед, за да вземе комат овесен хляб от подноса. Още един викинг - Джейми. Напомняше ми на легендите на госпожа Беърд, за расата великани, които някога кръстосвали Шотландия и полагали дългите си кости в северните предели на острова.

Разговорът беше на дребни теми, както обикновено - групички хора бърбореха между хапките. Но слухът ми изведнъж улови познато име от близката маса. Сандрингам. Стори ми се, че го изрича Мърто, и се обърнах. Седеше до Нед Гауън, който дъвчеше усилено.

- Сандрингам? А, старият Уили, похитителят на задници - рече Нед замислено.

- Какво?! - Един от по-младите пазачи се задави с бирата си.

- Многопочитаемият ни херцог си пада по момченца, доколкото знам - обясни Нед.

- Мммм - съгласи се Рупърт с пълна уста. Преглътна и добави: - Беше си паднал и по младия Джейми последния път, когато ни посети, ако помня правилно. Кога беше това, Дугал? Трийсет и осма? И девета?

- И седма - отвърна от съседната маса Дугал. Присви очи. - Хубав момък беше на шестнайсет, Джейми.

Джейми кимна и каза през залъка си:

- Да. И бърз.

Когато смехът утихна, Дугал започна да подкача Джейми.

- Не знаех, че си му любимец, Джейми. Не един и двама край херцога са разменили болката отзад за земи и титли.

- Забележи, че нямам нито едното, нито другото - отвърна Джейми с усмивка и останалите отново се запревиваха от смях.

- Какво? Дори не си се доближавал до него? - попита го Рупърт, докато мляскаше.

- Малко повече, отколкото ми се искаше, честно казано.

- А, а колко ти се искаше, а, момко? - Викът долетя от далечния край на масата, от един висок, брадат мъж, когото не познавах, и го посрещнаха още смях и мръснишки подмятания. Джейми се усмихна спокойно и посегна към втори комат.

- Затова ли толкова бързо се изнесе от замъка, обратно при баща ти? - попита Рупърт.

- Да.

- Трябваше да ми кажеш, че имаш проблеми, момко - каза Дугал, като се правеше на загрижен. Джейми изсумтя по шотландски.

- Да, а след това, дърт нехранимайко, щеше да ми сипеш маков сок в бирата някоя вечер и да ме оставиш в леглото на Негова Светлост като подарък.

Масата отново избухна в смях, а Джейми се приведе под хвърления от Дугал лук.

Рупърт примижа срещу Джейми.

- Момко, струва ми се, че скоро преди да си тръгнеш, те видях да влизаш в покоите на херцога по мръкване. Дали нещо не криеш от нас? - Джейми грабна на свой ред една глава лук и го замери с нея. Не улучи и зеленчукът се изтърколи на пода.

- Не - отвърна Джейми през смях. - Още съм девствен. Е, там. Но ако искаш да толкова да знаеш, преди да си легнеш, Рупърт, ще ти кажа.

Сред викове „Кажи! Кажи!“ Джейми бавно си наля халба бира и се изтегна в класическата разказваческа поза. На главната маса Колъм се приведе напред, заинтригуван като конярите и войниците на нашата.

- Така - започна той, - вярно дума Нед. Негова Светлост ми беше хвърлил око, макар на шестнайсет да бях невинен... - Прекъснаха го с няколко мръснишки забележки, но той продължи на по-висок глас: - Както казах, бях невинен и не разбирах от тези неща, така че нямах представа какво иска. Макар че ми беше странно как само ме галеше като пале и все се интересуваше какво държа в кожената си торба. („Или под нея!“ чу се нечий пиянски глас.)

Джейми продължи:

- Още по-странно ми се стори, когато ме видя да се мия в реката и поиска да ми измие гърба. Когато продължи след това, започнах да се смущавам, а когато пъхна ръка под поличката ми - тогава разбрах. Може да съм бил невинен момък, но не и пълен глупак, знаете. Измъкнах се от ситуацията, като се гмурнах целия, с все поличката и кожената торба, и преплувах до другата страна - а Негова Светлост не би искал да си рискува скъпите дрехи в калта и водата. Така или иначе след това много внимавах да не остана насаме с него. Веднъж-дваж ме спипваше я в градината, я в двора, но имах място да се измъкна, преди да стори нещо повече от това да ме целуне по ухото. Другият сериозен случай беше, когато ме издебна сам в конюшнята.

- В моята конюшня? - Старият Алек изглеждаше ужасен. Понадигна се и подвикна към главната маса: - Колъм, тоя да не припарва до кошарите ми! Няма да ми плаши конете, не ме интересува, че е херцог! И момчетата да не закача! - Добави, сякаш между другото.

Джейми продължи, необезпокоен от прекъсването. Двете дъщери на Дугал слушаха в захлас, поотворили усти.

- Та, бях в една от кошарите и нямаше място за маневри. Бях се навел (още мръснишки шеги)... бях се навел над яслите, казвам, и чистех, когато чух нещо зад себе си и преди да се изправя, някой ми замята поличката около кръста и нещо твърдо се притиска в задника ми.

Махна с ръка, за да спре врявата, и продължи:

- Е, не ми се нравеше мисълта някой да ме напъне отзад в конска кошара, но не виждах изход. Просто стиснах зъби и се надявах да не боли много, когато конят - онзи голям черен скопец, Нед, който взе в Брокълбъри и Колъм го продаде на Брейдалбин, - така или иначе на коня не му хареса какви звуци издава Негова Светлост. Повечето коне обичат да им говориш, но този имаше особена неприязън към много високи гласове. Не можех да го изведа на двора, ако там имаше дечурлига, защото се изнервяше от писукането им, започваше да тъпче на едно място и да рие земята. Знаете, че Негова Светлост има доста висок гласец, а тогава беше още по-висок, защото, така да се каже, се беше повъзбудил. Както казах, на коня не му хареса - нито пък не мен,- и започна да тропа и да пръхти. Завъртя се и притисна с тяло Негова Светлост към стената на кошарата. Аз скочих и се примъкнах от другата страна на коня, като оставих Негова Светлост да се измъква както може.

Джейми направи пауза, за да си поеме дъх и да пийне малко бира. Вече си беше спечелил вниманието на цялата стая и обърнатите към него лица сияеха на светлината от факлите. Тук-таме зървах възмущение от тези разкрития за най-могъщия аристократ на английската корона, но основната реакция беше неудържим възторг от скандала. Стори ми се, че херцогът не е най-популярната личност в замъка Леох.

- Та, стигнал толкова близо, така да се каже, Негова Светлост реши, че ще ме има, пък каквото ще да става. На следващия ден каза на Големия Макензи, че телякът му се разболял и иска да ме заеме, за да му помогна да се изкъпе и облече.

Колъм скри лице в лъжлив смут и тълпата се разсмя. Джейми кимна към Рупърт.

- Затова ме видя да влизам в покоите на Негова Светлост. По заповед, може да се каже.

- Можеше да ми кажеш, Джейми. Нямаше да те пусна - подвикна Колъм с упрек.

Джейми сви рамене и се ухили.

- Попречи ми естествената ми свенливост, чичо. Освен това знаех, че се опитваш да се спогодиш с него. Реших, че може да попречи на преговорите ви, ако се принудиш да кажеш на Негова Светлост да не докосва задника на племенника ти.

- Много съобразително, Джейми - отвърна Колъм сухо. - Жертвал си се в името на интересите ми, значи?

Джейми вдигна халбата.

- Винаги мисля за интересите ти, чичо. - Стори ми се, че при все закачливия тон, в думите му имаше остър намек, който не убягна и на Колъм.

Пресуши халбата и я постави на масата.

- Но не - каза Джейми и обърса уста, - в този случай не мислех, че семейният дълг струва толкова скъпо. Отидох до покоите на херцога, защото ми нареди, но само дотам.

- И не те разпори? - попита скептично Рупърт.

Джейми се ухили.

- Да, измъкнах се. Веднага щом чух, отидох при госпожа Фиц и й казах, че имам отчаяна нужда от доза сироп от смокини. Когато ми го даде, видях къде държеше бутилката, така че се върнах малко по-късно и го изпих целия.

Цялата стая избухна в смях, включително госпожа Фиц, която така се зачерви, че помислих, че получава пристъп. Изправи се церемониално, заклатушка се към Джейми и го перна по врата.

- Значи това е станало с лекарството ми, диване такова! - С ръце на хълбоците, тя поклати глава и зелените й обеци заискриха като светулки. - Най-хубавото, което съм правила!

- О, беше много ефикасно - увери я той през смутен смях.

- Не се и съмнявам! Като си помисля какво е сторил с вътрешностите ти целият този сироп. Дано си е струвало. Сигурно за нищо не си ставал дни след това.

Той поклати глава.

- Така е, но това значеше, че не ставам и за Негова Светлост. Никак не се противеше, когато го помолих да си отида. Но знаех, че не мога да го сторя два пъти, затова щом крампите поотминаха, скочих на кон и избягах. Дълго време яздих до дома, защото трябваше да спирам на всеки десет минути, но вечерта на следващия ден си бях вкъщи.

Дугал направи знак за още една кана бира, която се предаде от ръка на ръка до Джейми.

- Да, баща ти ми писа, че си научил достатъчно за живота в замъка за момента - каза той с горчива усмивка. - Стори ми се, че долавям в писмото му особен тон, който тогава не разбрах какво значи.

- Е, дано сте приготвила още смокинов сироп, госпожо Фиц - прекъсна го Рупърт, като я сръчка в ребрата. - Негова Светлост ще пристигне след ден-два. Или разчиташ жена ти да те пази, Джейми? - Изгледа ме преценяващо. - Май ще се наложи ти да я пазиш. Чувам, че прислужникът на херцога не споделя предпочитанията на Негова Светлост, но е също толкова неумолим.

Джейми се изправи от пейката и ми подаде ръка. Прегърна ме през раменете и се усмихна на Рупърт.

- Е, тогава с теб ще трябва да се бием гръб в гръб.

Рупърт ококори очи ужасен.

- Гръб в гръб! - възкликна. - Знаех си, че сме забравили да ти кажем нещо преди сватбата, момко! Нищо чудно, че още не е бременна!

Джейми ме стисна за рамото и ме обърна към арката, откъдето избягахме, сподиряни от смях и вулгарни препоръки.

В тъмния коридор отвън Джейми се опря на камъните и се преви от смях. Неспособна да стоя, и аз приклекнах до него, хилейки се безпомощно.

- Не си му казала, нали? - успя накрая да промълви Джейми.

Поклатих глава.

- Не, разбира се, че не.

Докато още хриптях, подхванах ръката му и той ме изправи. Отпуснах се на гърдите му

- Да видим дали сега ще го направя както трябва. - Обхвана лицето ми с длани и притисна чело в моето. Лицето му беше толкова близо, че очите му се превърнаха в едно голямо яркосиньо петно и усещах дъха му по брадичката си.

- Лице в лице. Така ли? - Веселието отмираше в кръвта ми, заменено от нещо съвсем друго и също толкова силно. Докоснах устните му с език и ръцете ми бяха заети по-надолу

- Лицата не са най-важните части, но се учиш.

На следващия ден в лечебницата слушах търпеливо една старица от селото, някаква роднина на готвача, която доста кавгаджийски описваше симптомите на болно гърло на снаха си, които теоретично имаха нещо общо с нейните оплаквания от ангина, макар да не виждах връзката. На прага падна сянка и прекъсна старицата.

Вдигнах стреснат поглед - в стаята влетяха Джейми и Стария Алек, и двамата с притеснен и превъзбуден вид. Джейми безцеремонно взе от ръцете ми импровизирания инструмент за оглеждане на гърлото и ме вдигна на крака, като стисна дланите ми със своите.

- Какво... - започнах аз, но Алек ме прекъсна. Зяпаше ръцете ми иззад рамото на Джейми, а той му ги показваше.

- Да, много хубаво, но по-нагоре? Достатъчно ли й е дълга ръката?

- Виж. - Джейми изпъна едната ми ръка, сравнявайки я със своята.

- Хм - изсумтя Алек, като я оглеждаше със съмнение, - може и да стане. Да, може и да стане.

- А бихте ли били така добри да ми кажете какви ги вършите? - попитах, но преди да получа отговор, двамата ме изведоха от стаята, а възрастната ми пациентка ни изпроводи с поглед, изпълнен с недоумение.

След няколко мига гледах скептично право в големите, лъскави, кафеникави задни части на кон, на около двайсет сантиметра от лицето ми. Проблемът се изясни пътьом към конюшнята. Джейми говореше, а Стария Алек се включваше със забележки, проклятия и възклицания.

Лосган обикновено раждаше лесно и бе една от най-хубавите кобили на Колъм, но сега имаше проблеми. Това се виждаше и с просто око - лежеше на една страна и от време на време лъскавият й гръден кош се издуваше, а огромното тяло потреперваше. На лакти и колене пред задната й част виждах как вагината й леко се разтваря при всяка контракция, но не се случваше нищо повече - не се показваше копитце, нито влажно носле. Кончето, което и бездруго беше закъсняло, явно се бе завъртяло наопаки или настрани. Алек мислеше второто, Джейми мислеше първото и се запрепираха за миг, преди нетърпеливо да се обърна към тях, за да ги попитам какво очакват от мен.

Джейми ме изгледа, сякаш бях бавноразвиваща се.

- Да обърнеш кончето, разбира се - обясни ми търпеливо. - С предните крака напред, за да се измъкне.

- А, само това? - Погледнах кобилата. Лосган, чието красиво име всъщност значеше „жаба“, имаше фини кости, като за кон, но въпреки това беше огромна. - Да бръкна, значи?

Хвърлих поглед към ръката си. Вероятно щеше да се побере - отворът бе достатъчно голям, - но после какво?

Ръцете и на двамата мъже бяха твърде големи. Родерик, момчето, което обикновено вършеше тази работа, сега, разбира се, бе негоден за това, защото преди два дни бе счупил ръката си и я бях обездвижила. Уили, другият помощник, беше отишъл да го доведе, защото все пак можеше да помогне със съвети и окуражаване. Той пристигна, само по парцаливи панталони, а тялото му се белееше в смътната светлина на конюшнята.

- Тежка работа е - каза той със съмнение в тона, след като му обясниха ситуацията и това, че ще го замествам. - Пипкава. Има си тънкости, но трябва и сила.

- Това не го мисли - уверено рече Джейми. - Клеър е много по-силна от теб, щиглец такъв. Само кажи какво трябва да напипа и какво да прави и ще го обърне за нула време.

Оцених доверието на съпруга си, но не бях ентусиазирана колкото него. Казах си, че няма как да е по-зле от това да помагам при коремна операция и отидох да се преоблека с панталони и груба туника, както и да намажа дясната си ръка до рамото с мазен сапун.

- Е, то се е видяло... - измърморих си и пъхнах ръка.

Имаше много малко място за движение и не бях сигурна какво усещам. Затворих очи, за да се съсредоточа по-добре, и внимателно заопипвах. Имаше гладки части и издатини. Гладките навярно бяха тялото, а другите - крака и глава. Трябваха ми краката, и по-точно предните. Лека-полека свикнах, включително с нуждата да не мърдам, когато настъпи контракция -невероятно силните мускули на матката стискаха ръката ми като менгеме и мачкаха костите ми болезнено, докато контракцията отмине и можех да продължа.

Накрая пръстите ми слепешката откриха нещо, за което бях убедена какво е.

- Пръстите ми са в носа му! - извиках победоносно. - Открих главата!

- Браво, моме, браво! Не пускай! - Алек приклекна нервно до мен и потупа успокоително кобилата, докато започваше поредната контракция. Стиснах зъби от болка и подпрях глава на хълбока на животното. Контракцията поспря, а аз не пусках. Внимателно обходих нагоре с длан и отрих едното око и челото над него, както и прилепнало до главата ухо. Изтърпях още една контракция, след която последвах извивката на врата надолу до рамото.

- Обърнало е глава към нас - докладвах. - Поне тя е в правилната посока.

- Добре. - Джейми галеше кестенявия врат на майката. - Краката сигурно ще са сгънати под гръдния кош. Виж дали можеш да откриеш някое коляно.

И така, продължих, опипвайки слепешката в топлия мрак на коня. Усещах ужасяващата сила на родилните болки и периодичното им отминаване, докато се мъчех да стигна до целта. Имах чувството, че аз самата раждам. Беше тежка работа, по дяволите.

Накрая докоснах копито - усещах заоблената повърхност и острия връх на още неизползвания крайник. Следвайки паникьосаните, често противоречащи си указания на останалите, бутах и дърпах, докато придвижвах тялото на кончето в правилната посока -един крак напред, друг назад, а аз се потях и стенех заедно с кобилата.

И изведнъж се случи. След края на една контракция всичко застана на мястото си. Изчаках неподвижно да дойде следващият напън. При него един малък влажен нос се подаде навън, като избута и ръката ми. Ноздрите се разшириха, сякаш бебето намираше новото усещане за крайно интересно, след което носът изчезна.

- При следващия напън ще стане! - Алек почти танцуваше в екстаз, а поразеното му от артрит тяло се усукваше и подскачаше нагоре-надолу в сламата. - Хайде, Лосган. Хайде, жабчето ми!

Сякаш в отговор, кобилата изпръхтя конвулсивно. Задните й части рязко се стегнаха и кончето се плъзна леко на чистата слама - тънички крачета и огромни уши.

Отпуснах се на сламата, ухилена идиотски. Бях покрита със сапун, слуз и кръв, изтощена и умирисана на недотам приятните части от анатомията на коня. Бях в еуфория.

Уили и Родерик се погрижиха за новороденото създание, като го обтриваха със стиски слама. Извиках радостно с останалите, когато Лосган се обърна и го близна, а след това нежно го побутна с нос, за да се изправи на огромните в сравнение с краката му копитца.

- Страшна работа, моме! Страшна работа! - Алек не можеше да си намери място, докато разтръскваше чистата ми ръка. Ненадейно осъзна, че се олюлявам и не съм никак представителна - обърна се и викна на едно от момчетата да донесе вода. После постави мазолести длани на раменете ми. С изключителна ловкост и внимание започна да ги разтрива, за да отпусне крампите във врата ми.

- Ето, моме, така - каза накрая. - Тежка работа, нали?

Усмихна ми се и след това дари жребчето с цялото си внимание.

- Хубаво момче - загука му - Прекрасно момче, нали? Нали?

Джейми ми помогна да се почистя и преоблека. Не можех да закопчея корсета си и знаех, че цялата ми ръка ще е синя на следващата сутрин, но се чувствах умиротворена и доволна.

Сякаш валя цяла вечност, така че когато най-после изгря ярката зора, примижах срещу нея като новородено къртиче.

- Кожата ти е толкова фина, че виждам как кръвта се движи отдолу - каза Джейми и проследи пътя на един слънчев лъч по корема ми. - Мога да видя пътя на вените ти от ръката до сърцето.

Прокара нежно пръст нагоре от китката ми към сгъвката на лакътя, след това по вътрешната част на ръката ми под рамото и през ключицата.

- Това е субключичната вена - отбелязах, следейки с поглед пътя на пръста му

- Така ли? Да, защото е под ключицата ти. Кажи ми още. - Пръстът продължи бавно надолу - Обичам да слушам как се казват някакви неща на латински. Никога не съм си представял, че ще е толкова приятно да се любя с лекар.

- Това - рекох с престорена превзетост, - е ареола, което знаеш, защото ти казах миналата седмица.

- Да, каза ми - промълви той. - А ето и още една, гледай ти.

Яркорижата му глава се наведе и езикът замени пръста, след което продължи надолу

- Умбиликус - казах и ахнах леко.

- Хм - изсумтя той и устните му по кожата ми се разтеглиха в усмивка. - А това какво е?

- Ти ми кажи - казах, заровила пръсти в косата му Само че той вече нямаше как да говори.

По-късно се бях отпуснала на стола в лечебницата и се припичах сънливо, спомняйки си как се будя на легло от слънчеви лъчи, а чаршафите са ослепително бели, като дюните на африкански плаж. Едната ми ръка беше на гърдата ми и си играех мързеливо със зърното си, наслаждавайки се как набъбва в дланта ми под тънката тъкан на корсета.

- Наслаждаваш се на себе си?

Саркастичният глас от прага ме накара да скоча така рязко, че си ударих главата в един рафт.

- О... - измърморих сърдито. - Гейли. Че кой друг? Какво правиш тук?

Тя се плъзна в лечебницата сякаш на колела. Знаех, че има крака, бях ги виждала. Но не разбирах къде ги поставя, докато крачи.

- Нося на госпожа Фиц шафран от Испания. Трябва й за посещението на херцога.

- Още подправки? - попитах, възвръщайки си доброто настроение. - Ако този човек изяде и половината от това, което му готви, ще трябва да го изтърколят обратно до дома му

- Те и сега биха могли. Чувала съм, че бил топка от плът и кръв.

Тя изостави темата за вида на херцога и ме попита дали искам да я придружа до близките хълмове.

- Трябва ми малко плесен - обясни. Размаха грациозно дългите си гъвкави ръце. - Чудесно мазило за ръце става от нея, ако я свариш в мляко с малко овча вълна.

Вдигнах поглед към цепнатинката-прозорче, където прашинките лудееха в златните лъчи. По ветреца се носеше лек аромат на зрял плод и прясно окосена слама.

- Защо не?

Докато ме чакаше да си събера бутилките и кошниците, Гейли разглеждаше лечебницата и напосоки взимаше неща и ги оставяше където й падне. Спря пред една масичка и взе намръщена един предмет от нея.

- Какво е това?

Спрях се и застанах до нея. Държеше вързопче сухи растения, вързани с три цвята конец: черен, бял и червен.

- Джейми казва, че е зложелание.

- Прав е. Откъде се е взело?

Разказах й как сме открили вързопчето в леглото.

- На следващия ден го открих под прозореца ни, където го изхвърли Джейми. Имах намерение да ти го донеса и да те питам за него, но забравих.

Тя замислено почука с нокът по предните си зъби и поклати глава.

- Не, не бих казала, че знам. Но може би има начин да разбера кой ви го е оставил.

- Наистина ли?

- Да. Ела вкъщи утре сутрин и тогава ще ти кажа.

Отказа да доуточни, завъртя се, разпервайки зеленото си наметало, и ме остави да я следвам както мога.

Поведе ме далеч през хълмовете, в галоп, когато пътят го позволяваше, пеша, когато не можеше да язди. На час езда от селото спряхме край поточе, обградено от върби.

Прекосихме го и се залутахме сред хълмовете. Беряхме останалите къснолетни растения, както и зреещите ранноесенни боровинки и гъстатата жълтеникава плесен по стволовете на дърветата в сенчестите долчинки.

Гейли се скри в папратите над мен, докато аз остъргвах трепетликова кора в кошницата си. Върху фината кора бяха застинали капчици смола, като замръзнала кръв, озарени в наситено червено.

От захласа ми ме изтръгна някакъв звук и вдигнах глава в посоката, откъдето бе дошъл.

Отново се чу - високо проплакване, като скимтене. Сякаш идеше отгоре, от една скална вдлъбнатина на хребета. Оставих кошницата си на земята и се закатерих.

- Гейли! - извиках. - Ела! Някой е оставил бебе там!

Дращенето и ругатните й я предшестваха нагоре по хълма, докато си проправяше път през храсталаците. Беше зачервена, раздразнена и скубеше съчки от косата си.

- Какво, в името Божие... - поде тя, но след това се хвърли напред. - Исусе Христе! Остави го!

Тя грабна бебето от ръцете ми и го остави където го бях намерила, в една вдлъбнатина в скалата. Беше гладка и с формата на купа, по-малко от метър в диаметър. От едната й страна имаше плитка купичка мляко, а в краката на бебето имаше букет диви цветя, вързани с червен конец.

- Но... Болно е! - възпротивих се яростно и отново понечих да взема детето. - Кой би изоставил болно дете?

Болестта си личеше - личицето бе зеленикаво, с тъмни кръгове под очите, а юмручетата махаха изтощено под одеялото. Когато го бях взела на ръце, детето беше отпуснато - чудех се има ли изобщо силата да плаче.

- Родителите му - каза Гейли и ме хвана за лакътя. - Остави го. Да се махаме.

- Родителите му? - изумено попитах. - Но...

- Това е сменено дете - рече тя нетърпеливо. - Остави го и идвай. Веднага!

Повлече ме след себе си и се върнахме сред растителността. По целия път до долу не спрях да се противя. Накрая, когато я принудих да спрем, бяхме зачервени и без дъх.

- Какво искаш да кажеш? Не можем просто да изоставим болно дете на открито. Как така е сменено?

- Не може да не знаеш какво е това. Когато феите откраднат човешко дете, оставят друго на мястото му. Знаеш, че е подменено, защото само плаче и недоволства и не иска да расте.

- Разбира се, че знам - рекох. - Но не може да вярваш на тези глупости.

Хвърли ми странен поглед, изпълнен с подозрение и предпазливост. После изражението й си върна познатия вид на полуразвеселен цинизъм.

- Не, не вярвам - призна. - Но хората тук вярват. - Погледна нервно към склона, но оттам не последваха звуци. - Семейството сигурно е наблизо. Да вървим.

Неохотно й позволих да ме завлече към селото.

- Защо са го оставили там? - попитах, докато седях на скала и свалях чорапите си, за да прегазя един поток. - Да не би да се надяват, че от Малкия народ ще дойдат и ще го излекуват?

Случката дълбоко ме тревожеше - детето изглеждаше много болно. Не знаех какво му има, но навярно можех да помогна.

Можех да оставя Гейли в селото и да се върна. Но трябваше да е скоро - вдигнах глава на изток. Кълбестите дъждовни облаци моравееха. На запад розовият светлик още не се бе разсеял, но едва ли оставаше повече от половин час светлина.

Гейли овеси на врата си върбовата дръжка на кошницата си, набра полите си и пристъпи в потока, като потръпна от водата.

- Не - каза. - Или по-скоро, да. Това е една от фейските могили и е опасно човек да спи тук. Ако оставиш подменено дете за през нощта, феите може да си го приберат и да върнат детето, което са отвлекли.

- Само че няма, защото това не е подменено дете - казах и изсъсках през зъби, когато и аз пристъпих в разтопения сняг. - Това е просто болно дете. Може и да не оцелее!

- Няма да оцелее - отсече тя. - Ще е мъртво до утре. И се моля никой да не ни е видял да го доближаваме.

Рязко спрях, докато се обувах.

- Мъртво! Гейли, връщам се. Не мога да го оставя там.

Отново поех към потока.

Тя ме хвана и бутна по лице в плитката вода. Размахвах ръце и хълцах, докато се изправях на колене, плискайки вода във всички посоки. Гейли също стоеше в потока, с измокрена рокля, и ме гледаше яростно.

- Проклета твърдоглава английска овца! - извика. - Нищо не можеш да направиш! Чуваш ли? Нищо! Детето е мъртво отсега! Няма да ти позволя да рискуваш своя и моя живот, задето ти е щукнала някаква глупост!

Докато сумтеше и ругаеше под нос, тя се пресегна и ме хвана под мишниците, за да се изправя по-лесно.

- Клеър - настоя тя и ме разтресе за раменете. - Слушай ме. Ако доближиш онова дете и то умре - а то ще умре, повярвай ми, виждала съм такива, - семейството ще обвини теб. Не осъзнаваш ли колко е опасно? Не осъзнаваш ли какво ще говорят за теб в селото?

Треперех на студения привечерен ветрец, разкъсана между паниката на Гейли и мисълта за безпомощно дете, което умира само в тъмното с букет диви цветя в краката.

- Не. - Отместих мокрите кичури от лицето си. - Гейли, не. Не мога. Ще внимавам, обещавам, но трябва да отида.

Отскубнах се от ръцете й и се обърнах към отсрещния бряг, след което се запрепъвах сред лъжовните сенки.

Иззад мен Гейли изръмжа безпомощно и тръгна в противоположната посока. Е, поне нямаше повече да ми пречи.

Бързо се стъмваше, а аз напредвах през храстите и плевелите толкова бързо, колкото ми позволяваше увереността. Не бях сигурна, че ще открия правилния хълм, ако скоро се стъмни - наблизо имаше няколко възвишения, които много си приличаха. Със или без феи мисълта да се шляя сама в мрака не ми харесваше. Въпросът как ще се върна в замъка бе нещо, за което щях да мисля после.

Накрая познах хълма по няколкото млади лиственици, които растяха в основата му. Вече беше почти тъмно, а луна нямаше, затова често се спъвах и падах. Листвениците се гушеха една в друга и тихо си шепнеха и проскърцваха.

Скапаното място наистина е обладано от духове, мислех си, докато слушах разговора над главата си и крачех между тънките стъбла. Нямаше да се изненадам да срещна някой призрак зад следващото дърво.

Само че се изненадах. Всъщност си изкарах акъла, когато потъналия в сенки силует се показа и ме хвана. Изпищях пронизително и замахнах.

- Исусе Христе! Какво правиш тук! - отново изкрещях, след което се отпуснах щастлива на гърдите на Джейми.

Хвана ме за лакътя и понечи да ме изведе от малкия лес.

- Дойдох за теб - почти прошепна. - Идвах насам да те взема, защото видях, че се стъмва. Край потока на свети Йоан срещнах Гейлис Дънкан и тя ми каза къде си.

- Но... бебето... - подех, обръщайки се към хълма.

- Мъртво е - каза лаконично. - Първо отидох там.

Последвах го без повече колебания, опечалена, но и облекчена, че няма да ми се наложи да се катеря до върха на омагьосаната могила и да търся обратния път. Потисната от мрака и шепота на дърветата, не продумах, докато отново не прекосихме потока. Още мокра от препирнята с Гейли, не си направих труда да си махам чорапите. Джейми обаче скочи първо върху една скала насред водата, след това към другия бряг, като състезател по дълъг скок.

- Имаш ли представа колко е опасно да си сама в такава нощ, сасенак? - попита ме. Не изглеждаше разгневен, само любопитен.

- Не... искам да кажа, да, съжалявам, ако съм те разтревожила. Но не можех да оставя детето само, просто не можех.

- Знам. - Той ме прегърна. - Имаш добро сърце, сасенак. Но нямаш представа с какво си имаш работа.

- С феи, а? - Бях уморена и разстроена, но се опитах да го скрия с лековатост. - Не ме е страх от суеверия. А ти вярваш ли във феи, подменени деца и прочие?

Той се поколеба.

- Не. Не, не вярвам, но проклет да съм, ако преспя на фейска могила. Но съм образован човек, сасенак. В дома на Дугал имах германец учител, много добър. Научих гръцки, латински и така нататък, а след това на осемнайсет отидох във Франция и... е, поизучих малко история и философия. Видях, че светът е много повече от долчинки, бърда и водните коне в езерата. Но тези хора... - Той махна с ръка към мрака. - Никога не са били на повече от ден ходене от мястото, където са родени, освен за някое голямо събитие като Събор на клана. А това я стане два пъти в живота им, я не. Живеят сред долчинките и езерата и не познават нищо повече от това, което отец Байн им говори в неделната църква. Това - и старите истории.

Отмести от пътя ми един клон, за да се наведа под него. Бяхме на дивечовата пътека, по която бяхме вървели с Гейли, и се успокоих, че Джейми знае пътя, дори в тъмното. По-далеч от могилата говореше с нормален тон и спираше само за да си освободи пътя от някой храст.

- Тези истории не са нищо повече от интересно прекарана вечер с Гуилин, когато седиш в Залата и пиеш рейнско вино. - Вървеше пред мен и гласът му се носеше по нощния въздух, тих и настойчив. - Но тук, а и дори в селото... Съвсем друго е. Хората градят живота си около тези истории. Предполагам, че у някои дори има зрънце истина.

Сетих се за кехлибарените очи на водния кон и се запитах кои ли други истории са верни. Джейми продължи:

- А за някои хора... - и гласът му стана толкова тих, че го чувах трудно. - За родителите на това дете ще е по-лесно да повярват, че е умряло подмененото дете, а тяхното живее вечен живот с феите.

Стигнахме до конете и след половин час вече ни приветстваха светлините на замъка. Никога не бих повярвала, че ще смятам това мрачно здание за стълб на цивилизацията, но точно в този миг светлините ми се струваха фар на познанието.

Чак когато наближихме, осъзнах, че яркостта на светлините ме е впечатлила толкова, защото по цялото протежение на моста сияеха фенери.

- Нещо се е случило. - Обърнах се към Джейми и видях, че не носи обичайната си протрита риза и мръсна поличка. Ризата му беше снежнобяла, а през седлото бе преметнато най-хубавото му - единственото му, - кадифено палто.

- Да. - Той кимна напред. - Затова те взех. Херцогът най-после пристигна.

Херцогът ме изненада леко. Не знам какво точно съм очаквала, но не и сърдечния, грубоват и червендалест мъж, който видях в залата на Леох. Имаше приятно, широко и обветрено лице, със светлосини очи, които винаги примижваха, сякаш се взираше към слънцето, за да проследи полета на някой фазан.

За миг се зачудих дали разказите на Джейми от предния ден не са малко пресилени. Само че се огледах из помещението и видях, че всяко момче под осемнайсет е с предпазливо изражение и не сваля поглед от херцога, който се смееше и говореше оживено с Колъм и Дугал. Значи Джейми не просто е търсел публика, а и е предупреждавал.

Когато ме представиха на херцога, ми беше трудно да остана сериозна. Беше едър, здрав мъжага, от тези, които се надвикваха по кръчмите и налагаха мнението си с мощен глас и непрестанни повторения. Физическото впечатление бе толкова силно, че когато херцогът се приведе над ръката ми и каза: „Очарован съм да срещна сънародничка на това отдалечено място, госпожо“ с гласа на настъпена мишка, трябваше да прехапя буза, за да не се изложа публично.

Изтощени от пътя, херцогът и хората му си легнаха рано. На следващата вечер обаче след вечерята имаше музика и разговори, към които се присъединихме и ние с Джейми. Сандрингам се превземаше за рейнското вино на Колъм и говореше на висок тон за ужасите на пътуването в планинска Шотландия, но и за красотата на пейзажа. Слушахме го внимателно, а аз внимавах да не гледам към Джейми, докато херцогът писукаше за премеждията си.

- Счупихме ос на каретата преди Стърлинг и се закотвихме за три дни - насред проливния дъжд, - докато прислужникът ми да открие ковач, който да поправи проклетията. А половин ден след това улучихме най-зловещата дупка в пътя, която съм виждал, и пак счупихме оста! После на един от конете му падна подкова, трябваше да разтоварим каретата и да вървим до нея - насред калта, - и да водим сакатата кранта. А после...

Историята продължаваше, от злополука към злополука, а мен все повече ме напушваше смях. Опитах се да го удавя с вино - навярно грешка.

- Обаче дивечът, Макензи, дивечът! - възкликна херцогът в някакъв момент и подбели очи в екстаз. - Не можех да повярвам. Нищо чудно, че си сложил такава трапеза. - Потупа големия си стомах. - Кълна се, давам си кучешките зъби, за да хвана елен като този, който видяхме преди два дни. Великолепен звяр, ве-ли-ко-ле-пен. Изскочи от гъсталака точно пред каретата, скъпа - довери ми. - Така стресна конете, че насмалко пак да излезем от пътя!

Колъм вдигна гарафата подканящо и вдигна питащо вежда. Наля в чашите ни и каза:

- Е, може да ви уредим някой лов, Ваша Светлост. Племенникът ми е чудесен ловец.

Изгледа остро Джейми изпод вежди, а той едва доловимо му кимна.

Колъм се отпусна назад, остави гарафата и каза с небрежен тон:

- Чудесно значи. Може би рано следващата седмица. Още не е дошъл сезонът на фазаните, но елени имаме. - Обърна се към Дугал, който се беше облегнал на тапициран стол до него. -Може и брат ми да дойде, ако възнамерявате да пътувате на север. Ще ви покаже земите, за които говорихме преди малко.

- Прекрасно, прекрасно! - Херцогът плесна ръце и потупа Джейми по крака. Мускулите на Джейми се стегнаха, но самият той не помръдна. Усмихна се благовидно, а херцогът остави ръката си малко по-дълго, отколкото се полагаше. После Негова Светлост забеляза, че го гледам, усмихна ми се с весело изражение, което казваше: „Е, струва си човек да опита, нали?“ Пряко волята си отвърнах на усмивката му Изненадах се, но установих, че го харесвам.

Сред вълнението покрай пристигането му бях забравила за предложението на Гейли да ми помогне да разбера кой ни е сложил билките в леглото. А и след сценката при хълма не бях сигурна дали искам да опитвам това, което има да ми предложи.

Но любопитството надделя и когато Колъм поиска Джейми да отиде при семейство Дънкан и да ги покани на пира след два дни, отидох с него.

Затова в четвъртък се озовахме в приемната на Артър Дънкан, където той ни развличаше с нескопосана учтивост, докато съпругата му приключваше с тоалета си на горния етаж. Макар и възстановен от поредния си стомашен пристъп, Артър още не изглеждаше напълно здрав. Като мнозина пълни мъже, които рязко губят тегло, той се бе стопил в лицето, а не в корема, който още издуваше зелената му жилетка. Кожата на бузите и врата му пък беше провиснала.

- Може би бих могла да се кача за малко да помогна на Гейли с косата й - предложих. -Донесла съм й нова панделка.

Предвидливо си носех пакет, за да мога да си намеря причина да поговоря с Гейли. Вече бях на стълбите, преди Артър да успее да се възпротиви.

Тя ме чакаше.

- Хайде - каза тя, - ще се качим в личната ми стая. Но трябва да побързаме. Не се тревожи, няма да отнеме дълго.

Последвах Гейли по тясната усукана стълба. Стъпалата бяха различно високи - при някои трябваше да запрятам пола, за да не се спъна. Реших, че дърводелците от осемнайсети век или са били некадърни, или с интересно чувство за хумор.

Личните покои на Гейли се намираха най-горе, в отдалечено таванско помещение над стаите на прислугата. Вратата се отваряше с огромен ключ, който като че ли тежеше половин килограм, беше дълъг двайсетина сантиметра, а главата му бе украсена с мотив на лоза, увиващата се около цвете. Ако човек го хванеше за обратната страна, можеше да го използва за оръжие. И ключалката, и пантите бяха добре смазани и дебелата врата се отвори безшумно навътре.

Стаичката беше малка, а пространството беше допълнително ограничено от капандурите с фронтони, които минаваха по фасадата на къщата. Всяка стена бе скрита от рафтове, отрупани с буркани, бутилки, стъкленици и мензури. От гредите отгоре висяха всякакви билки, внимателно вързани с разноцветни конци. Главата ми току ги докосваше и от тях се посипваше уханен прахоляк.

По нищо не приличаше на чистата, спретната стая на долния етаж. Беше претъпкана и сумрачна, въпреки капандурите.

На един от рафтовете имаше книги, най-вече стари и парцаливи, а по гърбчетата им не пишеше нещо. Прокарах пръст по кожените подвързии. Повечето бяха от телешка кожа, но две-три бяха подвързани с нещо меко и неприятно мазно на пипане. А една изглеждаше подвързана с рибя кожа. Извадих томче напосоки и го отворих внимателно. Беше написано на ръка, на странна смесица от старофренски и още по-древна форма на латински, но поне заглавието се четеше: L’Grimoire d’le Comte St. Germain.

Затворих книгата и я върнах на рафта с леко изумление. Гримоар. Наръчник за магия. Усещах погледа на Гейли на гърба си. Когато се обърнах, тя ме наблюдаваше с дяволито пламъче в очите, но и с предпазливост. Какво да сторя сега?

- Значи не е просто мълва, така ли? - рекох с усмивка. - Наистина си вещица.

Запитах се докъде ли стигаше увлечението й - дали си вярва, или е просто старателна преструвка, за да разсее скуката от брака с Артър. Също така се запитах каква точно магия практикува - или си мисли, че практикува.

- О, бяла. - Тя се ухили. - Определено бяла.

С горчивина се замислих колко прав е Джейми за лицето ми - сякаш всички можеха да отгатнат мислите ми.

- Е, това е хубаво. Не си падам по танци край кладата в полунощ, яздене на метли и целуване на задника на Сатаната.

Гейли отметна глава и се разсмя.

- Не си падаш да целуваш ничий задник, като гледам - каза тя. - Нито пък аз. Макар че с огненото дяволче в леглото ти и аз бих размислила.

- Това ми напомня - подех, но тя вече се беше извърнала и започваше приготовленията си, като си мърмореше под нос.

Първо провери дали вратата е добре заключена зад нас, след това прекоси стаята до прозореца и затършува в един сандък под перваза за сядане. Извади голяма плитка тава и висока бяла свещ в свещник. След малко намери и износена покривка, която разстла на пода против прахоляк и тресчици.

- Какво ще правиш, Гейли? - попитах, докато оглеждах предметите. Не виждах нищо зловещо в тава, свещ и покривка, но пък и бях, меко казано, начинаеща чародейка.

- Призоваване - отвърна тя, като подръпна краищата на покривката, за да ги подравни с дъските на пода.

- Кого ще призоваваш? - Или може би „какво“.

Гейли се изправи и приглади коса. Фина като на бебе и много гладка, тя се изплъзваше от фибите. Гейли започна да мърмори и накрая ги махна. Косата й се разпиля в лъскав водопад с цвят на богата сметана.

- Ами призраци, видения. Всичко, което би ни потрябвало. Започва по един и същи начин, но билките и думите са различни за всяка разновидност. Сега ни трябва видение, за да разберем кой ви е урочасал. След това ще можем да му върнем зложеланието обратно.

- Хм, ами... - Не исках да съм отмъстителна, но пък бях любопитна. Исках да видя какво представлява призоваването и кой ме е урочасал.

Тя постави тавата насред покривката и наля малко вода от една кана, докато обясняваше:

- Може да използваш всякакъв съд, за да получиш добро отражение, но в гримоара пише, че трябва да е сребърна тавичка. Дори езерце или локва на открито биха свършили работа, но трябва да са уединени. Важно е да вършиш това на спокойствие.

Тя обиколи бързо прозорците, спускайки тежките завеси, докато цялата светлина в стаята изчезна. Почти не виждах дребничката й фигура в сумрака, докато тя не запали свещта. Трепкащото пламъче озаряваше лицето й и хвърляше клиновидни сенки под острия нос и изсечената челюст.

Постави свещта до тавата, от отсрещната страна. Много внимателно напълни тавата до ръба, така че само повърхностното напрежение й пречеше да се разлее. Приведох се и видях, че отражението е много по-добро от това в кое да е огледало в замъка. Сякаш отново четеше мислите ми, Гейли обясни, че освен за призоваване на духове, тавичката върши чудесна работа и при нагласянето на прическата.

- Но не я докосвай, за да не се разлее върху теб - посъветва ме, докато се суетеше с кремъка и огнивото. Нещо у практичния тон на забележката, така прозаичен насред свръхестествените приготовления, ми напомни на някого. Отначало не можех да се досетя, но след миг успях. Разбира се. Макар изящната жена срещу мен да не приличаше по нищо на старомодната дама, надвесена над чайника в кабинета на преподобния Уейкфийлд, тонът бе досущ като на госпожа Греъм.

Може би имаше и друго - отношението им към окултното, прагматизъм, който разглеждаше магията като набор естествени явления, не по-различни от метеорологични. Нещо, с което боравиш внимателно - като с остър кухненски нож, - но не и нещо, от което да се боиш.

Или пък бе ароматът на лавандулова вода. Свободната й рокля винаги миришеше на есенциите, които дестилираше от билките: невен, лайка, дафинов лист, нард, мента, риган. Днес беше лавандула, същата миризма, която се носеше от практичната синя жилетка на госпожа Греъм и от кокалестата й пазва.

А пазвата на Гейли, въпреки дълбокото деколте, не издаваше с нищо костите под нея. За пръв път виждах Гейли Дънкан по-неглиже - обикновено носеше строги рокли, които се закопчаваха високо на шията, както подобаваше на съпругата на обвинител. Изобилието пред очите ми ме изненада - щедри форми, бели почти колкото облеклото й. Добих представа защо мъж като Артър Дънкан се е оженил за девойка без потекло и без пукнат грош. Неволно отместих поглед към старателно надписаните буркани на стената, търсейки селитра.

Гейли избра три бурканчета и изля по малко от всяко във вдлъбнатината на малък метален мангал. Разпали въглените под нея със свещта и духна. Надигна се ароматен дим.

Въздухът в стаичката бе така неподвижен, че сивкавият дим се издигна право нагоре, без да се разсейва, и оформи стълб, подобен по форма на дългата бяла свещ.

Гейли седеше между двата стълба като жрица в храм, свила крака под себе си.

- Така. Мисля, че всичко е готово.

Бързо изтръска няколко парченца розмарин от пръстите си и огледа доволно приготовленията. Черните завеси, обшити с тайнствени символи, скриваха всяка светлина и оставаше само свещта. Пламъкът се отразяваше и разсейваше в тавичката, която мъждукаше, сякаш и тя бе източник на светлина.

- А сега какво? - попитах.

Големите сиви очи лъщяха като водата, блеснали в очакване. Тя махна с ръце над водата и ги скръсти между краката си.

- Седи мирна за малко - каза ми. - Вслушай се в ритъма на сърцето си. Дишай спокойно, бавно и дълбоко.

Въпреки оживеното й изражение гласът й бе бавен и спокоен, за разлика от обикновено.

Послушно изпълних препоръката й и усетих как пулсът ми се забавя заедно с дишането ми. Долових розмарина в дима, но не бях сигурна кои са другите две растения - напръстниче, може би, или петолистник? Стори ми се, че моравите листенца бяха беладона, но каквото и да бяха, състоянието ми едва ли бе резултат само от думите на Гейли. Сякаш нещо притискаше гръдната ми кост и забавяше дишането ми, дори без да си внушавам.

Самата Гейли седеше напълно неподвижна и ме гледаше, без да мига. Кимна веднъж и отново се подчиних - сведох поглед към повърхността на водата.

Тя заговори с равномерен, разговорен тон, който отново ми напомни на госпожа Греъм, която викаше слънцето в каменния кръг.

Думите не бяха на английски, но и по някакъв начин бяха. Бе странен език и чувствах, че би трябвало да го знам, ала сякаш Гейли говореше точно под прага на слуха ми.

Ръцете ми изтръпнаха и понечих да ги помръдна от скута си, ала не можах. Гласът й продължаваше да нарежда, тихо и увещаващо. Сега разбирах какво казва, но още не можех да го облека в думи.

Смътно осъзнах, че съм или под хипноза, или във властта на някакъв наркотик - умът ми опита да се върне към съзнателната мисъл и да устои на натиска на сладкия дим. Виждах отражението си във водата - зеници като карфици, очи, ококорени като на бухал на слънце. През все по-немощните ми мисли премина думата „опиум“.

- Коя си ти? - Не разбрах коя от двете ни зададе въпроса, но усетих как собственото ми гърло се раздвижва и отговорих: - Клеър.

- Кой те изпрати?

- Дойдох сама.

- Защо?

- Не мога да кажа.

- Защо не можеш?

- Защото никой няма да ми повярва.

Гласът в главата ми зазвуча още по-успокояващо, приятелски, примамливо.

- Аз ще ти повярвам. Вярвай ми. Коя си ти?

- Клеър.

Рязък шум развали заклинанието. Гейли се стресна и бутна тавичката с коляно. Отражението се накъдри.

- Гейлис? Скъпа? - Гласът оттатък вратата бе слаб, но и заповеден. - Трябва да тръгваме. Конете са готови, а още не си се облякла.

Мърморейки нещо нецензурно под нос, Гейли стана и отвори прозореца. Нахлулият въздух разсея малко от мъглата в главата ми.

Тя се изправи и ме изгледа преценяващо, след което се приведе да ми помогне да се изправя.

- Е, хайде - каза тя. - Май се позамая? Понякога им се случва така на хората. Най-добре полегни на леглото ми, докато се облека.

Лежах в спалнята й на долния етаж със затворени очи и слушах шумоленето от стаичката й за преобличане, чудейки се откъде се бе взело всичко това. Нямаше нищо общо със зложеланието и изпращача, със сигурност. Само със самоличността ми. Умът ми лека-полека се проясни и ми хрумна, че Гейли може би е шпионин на Колъм. В настоящото си положение чуваше за делата и тайните на всички наоколо. Кой, ако не Колъм, би се интересувал от произхода ми?

Какво ли щеше да се случи, ако Артър не ни беше прекъснал? Дали щях да чуя нейде из ароматната мъглица обичайните думи на хипнотизатора: „Когато се събудиш, няма да помниш нищо“? Но помнех и не спирах да се питам.

Във всеки случай нямах възможност да попитам Гейли. Вратата се отвори и влезе Дънкан. Прекоси стаята, почука веднъж и влезе в стаичката за преобличане.

Отвътре се чу слабичък уплашен писък, а после - мъртвешка тишина.

Артър се появи на прага, ококорен и невиждащ, така пребледнял, че сякаш беше получил пристъп. Скокнах на крака и забързах към него, докато той се подпираше на касата.

Преди да стигна обаче, той се отдръпна от вратата и излезе, като се олюляваше леко. Подмина ме, сякаш ме нямаше.

И аз почуках.

- Гейли! Добре ли си?

След секунда тишина тя ми отвърна напълно спокойно:

- Да, разбира се. Сега излизам.

Когато най-после слязохме в приемната, Артър като че ли се бе посъвзел и пиеше бренди с Джейми. Изглеждаше разсеян, сякаш мислеше за друго, но посрещна жена си с комплимент за вида й и изпрати коняра за животните.

Пирът тъкмо започваше, когато пристигнахме, а обвинителят и съпругата му бяха отведени до почетните си места на главната маса. С Джейми бяхме с по-нисък статут, така че седнахме при Рупърт и Нед Гауън.

Госпожа Фиц бе надминала себе си и грееше от задоволство, докато отвсякъде я обсипваха с комплименти за храната, питиетата и подготовката.

Наистина беше вкусно. Никога не бях опитвала печен фазан, пълнен с киснати в мед кестени, и си взимах трето парче, когато Нед Гауън, наблюдавайки с интерес апетита ми, ме попита дали съм опитала прасенцето.

Отговорът ми бе прекъснат от движение в другия край на залата. Колъм бе станал от масата и вървеше към мен, съпроводен от Стария Алек Макмеън.

- Виждам, че способностите ви нямат граници, госпожо Фрейзър - отбеляза главатарят и се поклони леко. На красивото му лице имаше широка усмивка.

- Превързвате рани, лекувате болежки и израждате кончета. Скоро ще ви викаме и да възкресявате мъртъвци, предполагам.

Всички край нас се позасмяха, макар един-двама от мъжете да хвърлиха неспокойни погледи към отец Байн, който се тъпчеше с печено овнешко в ъгъла.

- Във всеки случай - продължи Колъм и бръкна в единия си джоб - позволете ми да ви дам нещо в знак на благодарност.

Подаде ми малка дървена кутийка, резбована със знака на Макензи. Не бях осъзнала колко ценен кон е Лосган и наум благодарих на доброжелателните духове, отговорни за случилото се, че нищо не се беше объркало.

- О, няма нужда! - възкликнах и опитах да върна подаръка. - Не съм направила нищо изключително. Просто имам късмет, че ръцете ми са малки.

- При все това. - Колъм бе непреклонен. - Ако предпочитате, смятайте го за малък сватбен подарък, но искам да го приемете.

Джейми ми кимна и аз неохотно поех кутийката и я отворих. Вътре имаше прекрасна броеница от черен кехлибар. Всяко мънисто бе старателно оформено, а кръстът -инкрустиран със сребро.

- Прекрасна е - рекох. Наистина беше, макар и да нямах представа какво ще правя с нея. Номинално се водех католичка, но ме бе отгледал чичо Ламб, агностик до мозъка на костите си, така че имах много смътна идея за смисъла на броеницата. Въпреки това благодарих сърдечно на Колъм и подадох броеницата на Джейми, за да ми я пази в кожената си торба.

Направих реверанс към Колъм и установих със задоволство, че овладявам странната поза, без да падам по нос. Той отвори уста, вероятно за да ми пожелае приятна вечер, но го прекъсна ненадеен трясък иззад мен. Обърнах се, но видях само гърбове и глави - хората бяха наскачали от пейките, за да се скупчат около причината за данданията. Колъм с мъка си проправи път покрай масата, като разпъди тълпата с нетърпеливо махване. Хората отстъпиха пред него и на пода вече се виждаше Артър Дънкан, който конвулсивно размахваше крайници и така отблъскваше протегнатите ръце. Жена му си проби път през мърморещото множество и клекна на пода, като се опита да подпре главата му на скута си. Поразеният риеше с пети по пода и изопна гръб, като хриптеше и издаваше звуци на душащ се човек.

Гейли вдигна зелените си очи и нервно огледа тълпата, сякаш търсеше някого. Предположих, че търси мен, затова намерих пътя на най-малкото съпротивление и пропълзях под масата на лакти и колене.

Стигнах до нея и хванах лицето на съпруга й между ръцете си. Опитах се да отворя устата му - струваше ми се, че се е задавил с храна.

Челюстта бе здраво стисната, а устните синееха, по тях имаше пенлива слюнка, която не бе симптом на задушаване. По всичко останало обаче личеше, че е така - гръдният кош се свиваше напразно.

- Бързо, да го обърнем настрани - обадих се на висок глас. Неколцина посегнаха да помогнат и туловището му застана на една страна, с гръб към мен. Глухо задумках с основата на дланта си между плешките му. Огромният гръб потрепваше от ударите, но запушеното гърло не се освобождаваше.

Сграбчих тлъстото му рамо и го обърнах отново по гръб. Гейли се приведе до втренченото в нищото лице, викаше името на Артър, масажираше гърлото му. Той подбели очи, а петите му отслабиха ударите си. Ръцете, разкривили пръсти в агония, рязко се простряха встрани и плеснаха в лицето един от приведените наблюдатели.

Хриптенето рязко спря и Артър се отпусна като торба ечемик върху каменния под. Панически затърсих пулс на една от китките и с крайчеца на окото си забелязах, че Гейли прави същото, впивайки пръсти в дебелата гуша под челюстта.

И двете търсехме напразно. Сърцето на Артър Дънкан, измъчено от годините тласкане на кръв през охраненото му тяло, най-сетне се беше предало.

Опитах всички възкресителни техники, които познавах, макар и да знаех, че ще са безполезни: размахвах ръцете му, сърдечен масаж, дори дишане уста в уста, колкото и да ми беше неприятно. Но без резултат. Артър Дънкан бе мъртъв.

Изправих уморено гръб и се поотдръпнах, докато отец Байн, гледайки ме сурово, падна на колене до обвинителя и бързо се зае да му дава последно причастие. Гърбът и ръцете ме боляха, а по лицето ми пробягваха тръпки. Врявата край мен ми се струваше необичайно приглушена, сякаш от претъпканата зала ме делеше завеса. Затворих очи и прокарах длан по устните си, опитвайки се да изтрия вкуса на смърт.

Въпреки смъртта на обвинителя и последвалите обреди и формалности около погребението ловът на херцога бе отложен с не повече от седмица.

Когато осъзнах колко скоро ще тръгне Джейми, се потиснах дълбоко - усетих с какво нетърпение го чакам за вечеря след работата за деня, как подскача сърцето ми, когато го зърна неочаквано, и колко разчитам на компанията му и на солидното му, успокоително присъствие насред сложния живот в замъка. А и, честно казано, обичах силата му и в леглото ни всяка нощ, и да се будя сутрин от усмихнатите му целувки и рошавата му коса. Заминаването му вещаеше само пустота за мен.

Той ме държеше в обятията си, а главата ми подпираше брадичката му.

- Ще ми липсваш, Джейми - рекох тихо.

Той ме прегърна по-силно и се засмя горчиво.

- И ти на мен, сасенак. Не съм го очаквал, честно казано, но ще ме боли да те оставя тук.

Леко погали гърба ми, прокарвайки пръсти по прешлените ми, един по един.

- Джейми... нали ще внимаваш?

Доловихразвеселеното боботене в гръдния му кош, когато ме попита:

- С кое? С херцога или с коня?

За мое учудване, и притеснение, възнамеряваше да язди Донас на лова. Представях си как конят се хвърля от някоя скала просто от проклетия или прегазва Джейми под смъртоносните си копита.

- И с двете - рекох сухо. - Ако конят те хвърли и счупиш крак, ще останеш на милостта на херцога.

- Така е. Но и Дугал ще е там.

Изсумтях.

- Той ще ти счупи другия крак, за по-сигурно.

Джейми се засмя и се наведе да ме целуне.

- Ще внимавам, мо дюин. А ти ще ми обещаеш ли същото?

- Да - и наистина го мислех. - Имаш предвид човека, който ми е оставил зложеланието?

Веселието му се стопи.

- Може би. Не мисля, че си в опасност, иначе нямаше да тръгна. Но все пак... а, и стой настрана от Гейлис Дънкан.

- Какво? Защо? - Поотдръпнах се, за да погледна лицето му. Беше тъмна нощ и не го виждах, но тонът определено бе сериозен.

- Позната е като вещица, а историите за нея... е, станаха много по-лоши, откак умря съпругът й. Не те искам край нея, сасенак.

- Сериозно ли мислиш, че е вещица? - попитах. Силните му ръце обхванаха дупето ми и той ме придърпа към себе си. Прегърнах го, наслаждавайки се на мускулестото му тяло.

- Не - каза след кратък размисъл. - Но това какво аз мисля няма значение. Обещаваш ли?

- Добре. - Всъщност не изпитвах големи угризения. След случката с подмененото дете и призоваването нямах голямо желание да посещавам Гейли. Допрях устни до зърното на Джейми и го близнах. Той проскимтя и ме придърпа по-близо.

- Отвори крака - прошепна. - Искам да съм сигурен, че ще ме помниш, докато ме няма.

Малко по-късно се събудих от студ. Размахах сънливо ръка, за да се завия, но не намерих одеялото. Ненадейно то падна върху мен от само себе си. Надигнах се на лакът изненадана.

- Съжалявам - каза Джейми. - Не исках да те събудя.

- Какво правиш? Защо си буден? - Примижах през рамо. Още беше тъмно, но очите ми свикнаха и видях, че изражението му е срамежливо и смутено. Беше напълно буден и седеше на столче до леглото, с наметката си върху раменете.

- Ами... просто, сънувах, че си изгубена и не мога да те намеря. Събудих се и... пригця ми се да те погледам, това е. Да те запазя в ума си и да те помня, докато ме няма. Без да искам, съм те отвил. Съжалявам.

- Няма нищо. - Ногцга бе студена и безмълвна. Сякаш на света бяхме само ние. - Идвай в леглото. Сигурно и ти замръзваш.

Той се плъзна до мен и се сви до гърба ми. Погали ме от врата до раменете, после продължи с извивките на гърба ми и по-надолу.

- Мо дюин - изрече тихо. - Но сега си мо аиргеадак. Сребърната ми. Имаш луна в косата, а кожата ти е бяло кадифе. Калман геал. Бяла гълъбица.

Притиснах се към него подканящо, а той се настани с въздишка, докато твърдостта му ме изпълваше. Държеше ме здраво към гърдите си и се движеше с мен, бавно, дълбоко. Ахнах слабо и той отпусна хватката си.

- Съжалявам - промълви. - Не исках да те нараня. Но искам да съм в теб, да остана в теб, дълбоко в теб. Искам със семето си да ти оставя усещането, че съм бил в теб. Искам да те държа в прегръдките си до съмване и да си тръгна, докато спиш, и още да усещам формите ти в ръцете си.

Притиснах се по-плътно.

- Няма да ме нараниш.

След като Джейми си тръгна, ме налегна тегоба. Грижих се за пациенти в лечебницата, ровех по градините и се разсейвах, като се шляех из библиотеката на Колъм, но цялото това празно време ми тежеше.

Вече от две седмици бях сама, когато срещнах Лери в коридора пред кухните. Предните дни я заглеждах скришом, след като станах свидетел на паниката й пред покоите на Колъм. Изглеждаше относително весела, макар и все още да й личеше напрегнатостта. Разсеяна, лесно менеше настроението си - нищо чудно, горкото дете.

Но този ден изглеждаше превъзбудена.

- Госпожо Фрейзър! Имам съобщение за вас.

Вдовицата Дънкан й казала, че е болна и искала да ме види.

Поколебах се, защото си спомних предупреждението на Джейми, но двойната сила на съчувствието и отегчението ме засили към селцето още след час, с кутията с лекарства на седлото зад мен.

Домът на Дънкан излъчваше изоставеност, безредие, плъзнало през цялата къща. Никой не ми отвори, когато почуках, а щом отворих вратата, антрето и всекидневната тънеха в книги и мръсни чаши, смачкани черги и прах по мебелите. Не се появи прислужник, когато подвикнах, а кухнята беше празна и в същия безпорядък като цялата къща.

Все по-не спокойна, се качих на втория етаж. Спалнята също беше празна, но дочух слабо протътряне от килера за алкохол оттатък площадката.

Вътре Гейли се бе изтегнала на удобен стол, подпряла крака на тезгяха - пияна. На тезгяха имаше чаша и гарафа, а стаята миришеше на бренди.

- Какво има? - попитах. - Не си ли болна?

Тя ми се оцъкли изумена.

- Болна? Аз? Не. Всички слуги си тръгнаха, в къщата няма храна, но има много бренди. Ще пийнеш ли?

Тя се обърна към гарафата. Сграбчих я за ръкава.

- Не си ли искала да ме видиш?

-Не.

- Защо тогава... - Отвън се чу далечно боботене, като мърморене на великан. И преди го бях чувала и тогава дланите ми се бяха изпотили при мисълта да се изправя срещу тълпата, от която идеше.

Обърсах ръце в полата си. Боботенето наближаваше и нямаше нито време, нито нужда от въпроси.

¹ Цитат от четвърто действие на шекспировата трагедия Макбет. Фразата завършва със „...значи, злото е на път!“. - Бел. прев.

² „Благодаря, приятелю“. - Бел. прев.

³ Borago officinalis, познато като „лечебна краставица“ е едногодишна билка идваща от Сирия.

25. МАГЬОСНИЦА ЖЕНА ДА НЕ ОСТАВИШ¹

Навлечените с грубо сукно рамене пред мен се разделиха, но от другата страна имаше само тъмнина. Лакътят ми се удари в нещо дървено и ръката ми изтръпна. Някой грубо ме изблъска през някакъв праг. Паднах по очи в черна смрад, оживяла от движението на невидими форми. Изпищях и размахах крайници, опитвайки се да се откопча от безбройните крачка и нападението на нещо по-голямо, което проскимтя и ме халоса здраво по бедрото.

Успях да се претърколя, но след по-малко от метър се ударих в пръстена стена и върху главата ми се посипа дъжд от пръст. Сгуших се до нея, опитвайки се да сподавя собственото си хълцане, за да чуя какво още е затворено с мен в смрадливата дупка. Беше голямо, дишаше тежко, но не ръмжеше. Прасе?

- Кой е? - разнесе се глас от пълния мрак, уплашен, но силен, предизвикващ. - Клеър, ти ли си?

- Гейли! - възкликнах и опипом се примъкнах към нея, докато сключим пръсти. Прегърнахме се здраво и се залюляхме в полумрака.

- Тук има ли и друго, освен нас? - попитах, като се оглеждах предпазливо. Дори вече свикнала с мрака, не виждах почти нищо. Някъде отгоре идваха слаби лъчи, но сенките край нас стигаха поне до раменете ни - почти не виждах лицето на Гейли, само на сантиметри от моето.

Тя се засмя с разтреперан глас.

- Няколко мишки, мисля, и други вредители. И смрад, която може да убие пор.

- Това го забелязах. Къде сме, за Бога?

- Тук хвърлят крадците. Назад!

Отгоре нещо проскърца и се изля дневна светлина. Притиснах се към стената, тъкмо навреме, за да избегна дъжда от кал и мръсотия от малкия отвор на затвора ни. Последва последно слабо тупване. Гейли се приведе и вдигна нещо. Отворът не се скри и различих малкия самун, мухлясал и омазан с мръсотия. Тя го отупа плахо с една гънка на полата си.

- Вечеря - каза. - Гладна ли си?

Дупката над нас остана отворена и празна, с изключение на нещата, с които от време на време ни замеряха минувачите. Вмъкна се слаб дъждец, а след него и любопитните пръсти на вятъра. Беше студено, влажно и изключително депресиращо. Навярно подходящо за хората, за които бе предназначено. Крадци, бездомници, богохулници, прелюбодейци... и вещици.

С Гейли се подпирахме на стената и се гушехме една в друга, без да говорим. Нямаше и какво да се каже, нито какво да се направи, освен да се въоръжим с търпение.

Дупката лека-полека притъмняваше с идването на нощта и накрая съвсем изчезна.

- Колко ли дълго ще ни държат?

Гейли се размърда и опъна крака, така че малкият овал от сутрешна светлина падна върху раираната й ленена рокля. Беше бяло-розова, макар и не в момента.

- Не дълго - каза тя. - Ще чакат църковните обвинители. Артър пишеше писма преди около месец, за да наминат на рутинна проверка. Втората седмица на октомври. Би трябвало да пристигнат всеки момент.

Тя разтърка ръце, за да ги стопли, постави ги на коленете си, насред каренцето слънчева светлина.

- Разкажи ми за обвинителите - казах. - Какво точно ще се случи?

- Не мога да знам. Не съм виждала съд на вещици, макар да съм чувала, разбира се. - Тя направи пауза за миг, мислеше. - Няма да очакват това. Щяха да дойдат, за да отсъдят за някакви имотни неразбории. Така че поне няма да водят бодач на вещици.

- Какво?

- Вещиците не усещат болка - обясни Гейли. - Нито кървят, когато ги убодеш.

Бодачът на вещици, оборудван с най-различни карфици, ланцети и други остри пособия, трябвало да провери дали това е така. Смътно си спомнях нещо такова от книгите на Франк, но бях решила, че е обичайно за седемнайсети век, не за този. От друга страна, помислих си горчиво, Крейнсмюир не беше точно център на света.

- Е, тогава не е хубаво, че няма да има бодач - казах, макар и да потръпнах леко. - Можем лесно да преминем този тест. Поне аз - добавих саркастично. - Подозирам, че от теб ще тече ледена вода.

- Не съм сигурна - отвърна тя замислено, като пренебрегна обидата. - Чувала съм за специални карфици, свивали се, когато ги притиснеш до кожата.

- Но защо? Защо някой нарочно ще доказва, че сме вещици?

Слънцето вече преваляше, но следобедната светлина обливаше дупката ни с мътно сияние. По лицето на Гейли се четеше единствено съжаление за наивността ми.

- Още нищо не разбираш, нали? Искат да ни убият. Няма значение какво е обвинението, какви са доказателствата. Ще горим.

Предната нощ шокът от нападението на тълпата и мизерното ни обкръжение не ми оставиха повече от това да се сгуша в Гейли и да чакам изгрева. С новия ден обаче започнах да си връщам самообладанието.

- Защо, Гейли? - попитах я, задъхана от напрежение. - Знаеш ли?

Въздухът в дупката беше наситен със смрадта на гнило, мръсотии и влажна почва, а пръстените стени сякаш се сближаваха, като в зле изкопан гроб.

По-скоро усетих, отколкото видях как свива рамене - стълбът светлина над нас се движеше заедно със слънцето и сега огряваше стените на затвора ни, като ни оставяше сред студен, лепкав мрак.

- Ако ти е някаква утеха - рече Гейли сухо, - съмнявам се, че са възнамерявали да хванат теб. Проблемът е между мен и Колъм - ти имаше нещастието да си с мен, когато дойдоха от селото. Ако беше в замъка, щеше да си в безопасност, нищо че си сасенак.

Думата „сасенак“, изречена в обичайния си пренебрежителен смисъл, предизвика рязък копнеж по мъжа, който ме наричаше така галено. Обвих с ръце тялото си, за да възпра някак самотата и страха.

- Защо дойде? - попита Гейли.

- Мислех, че си ме повикала. Едно от момичетата ми предаде съобщение, уж от теб.

- Аха. Лери, нали?

Облегнах се на мръсната стена въпреки отвращението си. Гейли долови движението ми и се примъкна по-близо. Приятели, врагове - при все това си бяхме единствените източници на топлина.

- Как разбра, че е била Лери?

- Тя е оставила зложеланието под възглавницата ти - отвърна Гейли. - От самото начало ти казах, че има такива, които ще ти завидят за червенокосия. Мислела си е, че без теб отново ще има шанс с него.

Онемях и няколко секунди безуспешно се мъчех да продумам.

- Но... как би могла!

Смехът на Гейли дрезгавееше от студа и жаждата, но още беше звънък.

- Който забележи как те гледа младежът, ще го разбере. Но тя вероятно не познава света достатъчно, за да усети. Нека преспи с един-двама и ще узнае, но не и сега.

- Не това имах предвид! - избухнах. - Не иска Джейми. Момичето е бременно от Дугал Макензи.

- Какво?! - Тя впи пръсти в ръката ми. - Откъде ти хрумна подобно нещо?

Казах й, че съм видяла Лери на стълбището пред стаята на Колъм, и й разказах за заключенията си.

Гейли изсумтя.

- Пфу! Чула е Колъм и Дугал да говорят за мен, затова е пребледняла. Помислила е, че Колъм е разбрал как е дошла при мен за зложеланието. Би я бичувал до кръв за такова нещо. Не позволява небогоугодни неща във владенията си.

- Ти си й дала зложеланието?

Гейли изправи рязко гръб.

- Не съм й го дала. Продадох й го.

Опитах се да я погледна в очите насред сгъстяващия се мрак.

- Какво е разликата, за Бога?!

- Съвсем ясна - отвърна тя нетърпеливо. - Беше си търговия. А аз не издавам тайни на клиенти. Освен това не ми каза за кого е. А и се опитах да те предупредя.

- Да, много благодаря - рекох саркастично. - Но... - Мозъкът ми кипеше, опитвайки се да преподреди представите ми в светлината на новата информация. - Но ако тя е оставила китката под възглавницата ми, значи е искала Джейми. Това обяснява защо ме изпрати при теб сега. Ами Дугал.

Гейли се поколеба, после сякаш взе някакво решение.

- Момичето не е бременно от Дугал Макензи.

- Откъде си толкова сигурна?

Тя потърси ръката ми в мрака. После постави дланта ми на корема си.

- Защото бременната съм аз.

- Ти.

- Аз. - Говореше простовато, без обичайната си превзетост. - Какво е казал Колъм... „Ще се погрижа за нея?“, нещо такова, нали? Е, явно това е решението му на проблема.

Дълго време мълчах и премислях.

- Гейли - рекох накрая, - тези стомашни болки на съпруга ти...

Тя въздъхна.

- Бял арсеник. Мислех, че ще го довърши, преди детето да започне да си личи, но той издържа повече, отколкото мислех, че е възможно.

Спомних си погледа на ужас и осъзнаване на лицето на Артър Дънкан, когато изскочи от дрешника на жена си в последния си ден на земята.

- Разбирам - казах. - Не е знаел, че си бременна, докато не те е видял полугола, в деня на банкета. А когато е разбрал... предполагам, е имал основания да смята, че не е от него.

Тя се позасмя слабо.

- Селитрата ми струваше скъпо, но пък се изплати до последното петаче² .

Потреперих и се свих по-плътно до стената.

- Затова си рискувала да го убиеш пред хора, на банкета. Щял е да те нарече прелюбодейка и отровителка. Дали е знаел, че го тровиш?

- О, знаеше. Не би ми го признал, не би го признал дори на себе си. Но знаеше. Седяхме в двата края на масата и го питах: „Искаш ли още яхния с треска, скъпи? Или още малко бира?“ И той ме гледаше с ония очи като варени яйца и казваше, че не иска, нямал апетит. Ставаше от масата и по-късно го чувах как в кухнята тайничко нагъва край долапа, мислейки си, че е в безопасност, стига да не взема нищо от мен.

Гласът й бе лековат и развеселен, все едно споделяше сочна клюка. Отново потреперих и се отдръпнах от създанието, с което споделях мрака.

- Не разбра, че е у тоника, който пиеше. Не приемаше нищо, което аз правех, а поръчваше от Лондон. За безбожни пари. - В гласа й се промъкна неприязън от разхищението. - В напитката поначало имаше арсеник и той не усещаше разлика във вкуса, когато добавях още.

Винаги бях чувала, че слабостта на убийците е в самолюбието им. Явно беше вярно - тя продължаваше да говори, като не обръщаше внимание на положението, в което се намира, и гордо описваше постиженията си.

- Беше рисковано да го убия пред толкова много хора, но трябваше да измисля нещо бързо.

Значи не е било арсеник. Спомних си сините устни на обвинителя и как изтръпнаха моите, когато го докоснах. Бърза и смъртоносна отрова.

А си мислех, че Дугал си признава за връзка с Лери. Но в този случай, дори Колъм да не одобряваше, можеше лесно да ожени брат си за девойката - тя беше неомъжена, а той вдовец.

Но прелюбодейство със съпругата на обвинителя? Това беше съвсем различно нещо. Спомних си колко са тежки наказанията за прелюбодейство. Колъм не можеше да потисне мълва от такъв калибър, но и не виждах как ще осъди брат си на бичуване или заточение. А за Гейли убийството на мъжа й може да й се е сторило по-разумно решение, пред това да я жигосат по лицето и да я хвърлят в затвора за няколко години, където щеше да мачка коноп по дванайсет часа на ден.

Значи е взела предпазни мерки, както и Колъм. И ето ме и мен, между чука и наковалнята.

- Но... детето? - попитах. - Би могла да...

Тя се изсмя мрачно.

- Случват се непредвидени неща, дружке. И на най-добрите сред нас. А щом се случи... - Тя сви рамене. - Щях да се отърва от бебето, но помислих, че може да го накарам да се ожени за мен, когато Артър умре.

В мен назря ужасно подозрение.

- Но тогава жената на Дугал е била още жива... Гейлис?

Роклята й прошумоля, когато тя тръсна глава, а един от кичурите й лъсна за миг.

- Щях и от нея да се отърва, но Бог ми спести усилията. Тогава ми се стори знак от провидението. Всичко щеше да се подреди чудесно, ако не беше Колъм Макензи.

Разтърках лактите си, за да се стопля. Вече говорех само колкото да се разсейвам.

- Дугал ли искаше, или само положението и парите му

- О, имах достатъчно пари - каза тя със задоволство. - Знаех къде Артър държи ключа за всичките си документи. А човекът пишеше четливо, лесно подправих подписа му През последните две години успях да си присвоя близо десет хиляди паунда.

- Но за какво?!

- За Шотландия.

- Какво? - За миг ми се стори, че не съм доразбрала. След това реших, че една от нас малко не е в ред и това не бях аз. - Как така Шотландия?

Не бях сигурна колко точно е полудяла, може би бременността й влияеше така.

- Не се бой, не съм луда.

Циничното веселие в гласа й ме накара да се изчервя и да благодаря за мрака.

- Така ли? - попитах засегната. - По собствено признание си извършила измама, кражба и убийство. По-благосклонно от моя страна би било да те смятам за луда, защото ако не си...

- Нито луда, нито извратена - каза тя решително. - Аз съм патриот.

Слънцето изгря. Издишах рязко.

- Якобит. Ти си якобит.

Беше. Това обясняваше какво ли не. Защо Дугал, който бе като огледало на мненията на брат си, бе показал такава предприемчивост в полза на дома Стюард. И защо Гейлис Дънкан, така способна да впримчи всеки мъж, бе избрала двама толкова различни мъже като Артър Дънкан и Дугал Макензи. Единият - за парите, а другият - заради властта и влиянието му върху мнението на хората.

- Колъм щеше да е най-подходящ - продължаваше тя. - Жалко. Нещастието му е и мое. Той трябваше да е мой - единствения, когото виждах като подходящ за мен. Заедно можехме... е, какво да се прави. Само него исках и само него не можех да имам с методите на свое разположение.

- Затова си взела Дугал.

- О, да. - Беше потънала в мислите си. - Силен, с някаква власт. С някакво имущество. Хората се вслушват в него. Но не е нищо повече от краката и члена - и тя се позасмя - на Колъм Макензи. Колъм е силният. Почти колкото мен.

Самохвалството й ме дразнеше.

- Колъм има неща, които ти липсват. Например някакво съчувствие.

- А, да. Направо до мозъка на костите си - отвърна тя с ирония. - Сякаш му е от полза.

Смъртта нашепва в ухото му - и отдалеч се вижда. Ако живее още две години, пак ще е много.

- А ти колко ще живееш? - попитах.

Тя обърна иронията към себе си, ала гласът й не трепна.

- Малко по-малко, предполагам. Няма значение. Успях да постигна много - десет хиляди паунда към Франция, целият регион в полза на принц Чарлз. Когато въстанието се случи, ще знам, че съм помогнала. Ако доживея дотогава.

Тя се намираше почти точно под дупката в покрива. Вече бях свикнала достатъчно с мрака, за да я отлича като блед силует, неспокоен призрак. Рязко се обърна към мен.

- Каквото и да се случи оттук нататък, не съжалявам за нищо, Клеър.

- Единствено за това, че имаш само един живот, който да отдадеш на страната си? -попитах иронично.

- Добре казано.

- Направо чудесно.

Когато се смрачи, спряхме с разговорите. Чернотата на дупката бе осезаема сила, която притискаше дробовете ми и ги задръстваше с миризмата на смърт. Свих се на кълбо опрях глава на коленете си и се предадох на дрямката, на ръба между измръзването и паниката.

- Обичаш ли го? - попита Гейли ненадейно.

Вдигнах стреснато глава. Нямах представа кое време е - отгоре светеше една звезда, но светлината й не ни достигаше.

- Кого, Джейми?

- Че кого друг? - попита сухо. - Него викаш насън.

- Не знаех, че го правя.

- Е, обичаш ли го?

Студът предизвикваше сънливост, почти ступор, но гласът на Гейли ме извади донякъде от него.

Стиснах колене и се залюлях напред-назад. През дупката вече се виждаше кадифеният мрак на ранната нощ. Обвинителите щяха да пристигнат до ден-два. Беше вече късно за увъртания, било то пред Гейли или пред мен самата. Трудно ми бе да призная пред себе си, че може съвсем скоро да умра, но ми ставаше все по-ясен подтикът на осъдените на смърт да се покаят, преди да бъде изпълнена присъдата им.

- Наистина, имам предвид - настояваше Гейли. - А не просто защото го желаеш. Знам, че е така, и с теб, и с него, но това е обичайно. Обичаш ли го?

Обичах ли го? Отвъд щенията на плътта? Дупката обезличаваше, караше ме да се чувствам като в изповедалня, а душа на прага на смъртта нямаше време за лъжи.

- Да - отвърнах и отново положих глава на коленете си.

Дълго време никоя от нас не продума и отново се зареях по границите на съня, когато я чух да проговаря пак, сякаш на себе си.

- Значи е възможно - рече замислено.

Обвинителите пристигнаха след ден. Чухме спохождащото ги оживление - виковете на селяните, тропота на коне по главната улица. Суетнята стихна, когато върволицата отмина и се насочи към площада.

- Дойдоха - каза Гейли.

Несъзнателно се хванахме за ръце - враждите ни отстъпиха пред страха.

- Е - опитах се да прозвуча смело, - предполагам, че е по-добре да ни изгорят, отколкото да ни оставят да измръзнем.

Но помръзнахме още ден. Чак след това, по обед, отвориха вратата на затвора ни и ни изведоха, за да ни съдят.

Несъмнено за да може да присъства цялата тълпа, събитието щеше да се случи на площада пред дома на Дънкан. Видях как Гейли вдига глава към ромбоидните прозорци на всекидневната, след това се извръща безизразно.

Обвинителите бяха двама, седнали на тапицирани табуретки зад донесена специално за случая маса. Единият беше извънредно висок и слаб, а другият нисък и набит. Веднага се сетих за главните герои от един американски комикс. Понеже не знаех как се казват мъжете, ги кръстих наум Мът и Джеф.

Присъстваха повечето жители на селото. Зърнах мнозина от някогашните си пациенти. Обитателите на замъка обаче ги нямаше.

Джон Макрей, тъмничарят на Крейнсмюир, прочете обвинение срещу лицата Гейлис Дънкан и Клеър Фрейзър, обвинени от Църковния съд във вещерство.

- Ще бъдат изложени доказателства, че обвинените са причинили смъртта на Артър Дънкан чрез вещерство - зачете Макрей със силен, ясен глас. - Че са причинили помятането на Джанет Робинсън, че са причинили потъването на лодката на Томас Макензи и са хвърлили върху Крейнсмюир прокоба, болест на червата...

Продължи доста дълго. Колъм се бе подготвил добре.

След това извикаха свидетелите. Повечето бяха непознати селяни - нямаше мои пациенти, за което бях благодарна.

Показанията на мнозина бяха просто безумни, а други очевидно бяха подкупени, но някои звучаха достоверно. Например показанията на Джанет Робинсън, довлачена от баща си с морава синина на лицето. Тя призна, че е заченала от женен мъж и се е домогнала до услугите на Гейлис Дънкан, за да се отърве от детето.

- Даде ми да пия отвара и ми каза три пъти да повторя едно заклинание, по новолуние -измърмори момичето, докато мяташе изпълнен със страх поглед ту към баща си, ту към Гейлис, сякаш не знаеше от кого да се страхува повече. - Каза, че така ще ми дойде.

- И така ли се случи? - попита с интерес Джеф.

- Отначало не, Ваша Чест. - Момичето заклати нервно глава. - Но пих отново и започна.

- Започнало?! Девойчето почти умря! - включи се една възрастна жена, очевидно майка й. - Каза ми само защото се беше уплашила.

Жената с охота започна да дава кървави подробности и с мъка й затвориха устата, за да се изкажат и останалите свидетели.

Като че ли никой от тях нямаше кой знае какво да каже по мой адрес, освен че съм присъствала при смъртта на Артър Дънкан и че съм го докоснала. Започнах да мисля, че всичко това наистина няма общо с мен. Може би щях да се спася. Или поне така си мислех, докато не се появи жената от хълма.

Когато застана отпред, слаба, прегърбена женица с жълта забрадка, усетих, че сме в сериозна беда. Не бе от селяните - никой не я познаваше. Беше боса и прашна от извървения път.

- Имате ли обвинение срещу някоя от жените тук? - попита високият слаб съдия.

Жената се страхуваше - не смееше да вдигне очи и да погледне съдиите. Но кимна и тълпата се смълча.

Говореше тихо и Мът я помоли да повтори.

Със съпруга й имали болно дете. Родило се здраво, но после отслабнало, спряло да расте. Решили, че е подменено от феите, и го сложили в Столчето на феите на хълма Кроик Горм. Наблюдавали, за да си вземат детето, когато им го върнат феите, но вместо това видели двете жени, надвесени над него. Вдигнали детето и започнали да мълвят странни заклинания.

Жената закърши ръце под престилката си.

- Цяла нощ гледахме, господа. И когато се стъмни, дойде огромен демон, цял черен, без звук и гък, и се наведе над младенеца.

Последва шепот от изпълнената със страхопочитание тълпа и усетих как косъмчетата по тила ми настръхват, макар да знаех, че демонът е Джейми, който е отишъл да провери дали детето е живо. Подготвих се за края на разказа.

- Зазори се и с мъжа ми отидохме да видим. И намерихме замененото, мъртво на хълма, и ни следа от нашия малчо.

Тя не издържа и скри лице в престилката си.

Сякаш жената бе някакъв знак мъката да започне и за мен, тълпата се раздели, за да пусне Питър говедаря. Изстенах наум, когато го видях. Бях усетила как емоциите на тълпата се обръщат против мен в последните минути - трябваше ми само този човек да излезе и да разкаже за водния кон.

Наслаждавайки се на мига си известност, той изпъна гръб и изпъна показалец към мен.

- Ей тази тук е истинска вещица, господа! С двете си очи я видях да призовава воден кон от водите на Злото езеро, за да изпълни повелята й! Огромно създание, като бор високо, с врат като синя змия, очи като ябълки, дето с един поглед могат да ти изцедят душата.

Съдиите изглеждаха впечатлени от тези показания и си зашептяха, докато Питър ме гледаше яростно с поглед, който сякаш казваше: „Сега ще видиш!“

Накрая дебелият съдия прекрати съвещанието и направи знак на Джон Макрей.

- Тъмничар! - Съдията се обърна и посочи Питър. - Изведи този оттук и го заключи на позорния стълб за публично пиянство. Това е тежък съд. Нямаме време за обвиненията на безумец, на когото му се привиждат водни коне, когато се напие!

Говедарят беше толкова вцепенен, че дори не се възпротиви, когато Макрей го хвана за ръката и го изведе. Само ме изгледа паникьосано. Не устоях да му махна за довиждане.

След това кратко разсейване на напрежението обаче нещата бързо се влошиха. Една след друга се заизреждаха жени и девойки, които си купували отвари и амулети от Гейлис, за да причинят някому болест, да се отърват от нежелана бременност или да накарат някого да се влюби в тях. Всички без изключение се кълняха, че магиите са проработили - впечатляващо като за знахарка, замислих се цинично. Никой не ме замеси в тази част от обвинението, но няколко от тях казаха - с право, - че често са ме виждали в стаята с билките на Гейлис, да й помагам в приготвянето на цярове.

Но пък още толкова хора излязоха отпред и потвърдиха, че съм ги излекувала по най-обикновени начини, без никакви заклинания, амулети и тем подобни вещерски прийоми.

Предвид натиска да бъдем осъдени, тези хора бяха проявили сериозно самообладание, за да свидетелстват в моя полза - и им бях благодарна за това.

От дългото стоене ме боляха краката - съдиите разполагаха с някакви удобства, но не и ние. Когато обаче се появи следващият свидетел, съвсем забравих за краката си.

С усет към драматичното, който си съперничеше с този на Колъм, отец Байн отвори рязко вратите на църквицата си и се появи на площада, подпирайки се на дъбова тояга. Бавно стигна до средата на площада, наклони глава към съдиите и се обърна, за да огледа тълпата, докато погледът му не превърна шума на множеството в тихо, неспокойно мърморене. Когато заговори, сякаш бичуваше събралите се.

- Съд връз вас е туй, люде на Крейнсмюир! „Пред лицето Му върви пораза, а по стъпкитеМу - палещ вятър.“³ Да, оставихте се да ви изкусят встрани от праведния път! Посяхте вятър и сега сред вас върлува бурята!

Втренчих се в отеца, изумена от дар словото му. Или може би реториката му се удаваше само в криза. Той продължи:

- Поразата ще ви оглозга и ще загинете за греховете си, ако не се покаете! Въвели сте всред себе си блудницата вавилонска... - това навярно бях аз, предвид как ме изгледа - и сте продали душите си на Врага, та тъй да скътате английската усойница в пазвата си. И сега мъстта на Всемогъщия Бог е сред вас. „За да те спаси от жената на другиго, от чуждата, която подслажда думите си, която е оставила другаря на младостта си и е забравила завета на своя

Бог. Домът й води към смърт, и пътеките й - към мъртъвци“⁴ Покайте се, люде, преди да стане късно! Паднете ничком, думам, и измолете прошка! Изхвърлете английската блудница и се отречете от съглашението със Сатаната!

Той сграбчи броеницата от колана си и размаха голямото дървено разпятие към мен.

Колкото и да бе интересно всичко това, Мът ставаше неспокоен. Може би професионална завист.

- Хм, ваше преподобие - каза той и му се поклони леко, - имате ли доказателства срещу тези жени?

- Имам. - След експлозията от ораторско майсторство Байн вече се бе поуспокоил. Изпъна заплашително показалец към мен и пряко волята си почти пристъпих назад. - По пладне преди две седмици, във вторник, срещнах тази жена в градините на замъка Леох. С неестествените си сили тя насъска глутница хрътки срещу мен, те ме събориха и бях в смъртна опасност. Ранен в крака, аз се опитах да избягам. Жената се опита да ме примами с греховната си сладострастност, но когато устоях, тя ме прокле.

- Що за проклети безсмислици! - възкликнах възмутено. - Това е най-абсурдното преувеличение, което съм чувала.

Отецът обходи с поглед наблюдателите, после го прикова към мен, помътнял и лъскав от треска.

- Отричаш ли, жено, че изрече тези думи? „Ела с мен, свещенико, или раната ти ще загние и гнояса?“

- Е, карай по-леко с подбора на думи... но да, нещо такова - признах.

Стиснах зъби победоносно, той отметна долната част на расото си. Бедрото му бе обвито с превръзка, оцапана със засъхнала кръв и пожълтяла от гной. Плътта около раната се бе

надула под превръзката, а по крака се разклоняваха зловещи на вид червени ивици.

- Исусе Христе, човече! Кръвта ти е отровена. Трябва някой да се погрижи за това, или ще умреш.

Шокираните хора от тълпата си зашепнаха. Дори Мът и Джеф изглеждаха стреснати.

Отец Байн бавно поклати глава.

- Чувате ли я? - попита той множеството. - Наглостта на жената не познава граници. Проклина ме със смърт, човек на Бога, пред самия Църковен съд!

Превъзбудените звуци от тълпата се усилиха. Отец Байн отново проговори, като повиши глас, за да го чуват по-добре.

- Оставям ви да отсъдите според собствените си очи и уши, и заповедта Божия: „Магьосница жена да не оставиш!“.

Драматичните доказателства на отец Байн сложиха край на показанията. Явно никой не искаше да се съревновава с това изпълнение. Съдиите обявиха кратка почивка и получиха храна и напитки от странноприемницата. За обвинените нямаше подобни удобства.

Подръпнах пробно кожените ремъци, с които бях вързана. Проскърцаха, но не поддадоха и на сантиметър. Това, помислих си, опитвайки се да изтласкам на заден план паниката, е моментът, когато напетият млад герой разделя тълпата с коня си, изблъсква уплашените селяни и спасява припадничавата героиня.

Но моят собствен напет юнак пиеше бира по горите заедно със застаряващ гей благородник и колеше невинни сърни. Малко вероятно беше, помислих си и стиснах зъби, Джейми да се върне навреме, дори за да събере пепелта ми и да я погребе, преди вятърът да я разнесе по четирите посоки.

Вглъбена в нарастващия си страх, отначало не чух тропота на копита. Едва когато жуженето на тълпата и обърнатите в противоположната посока глави привлякоха вниманието ми, дочух ритмичния звук, ехтящ по камъните на главната улица.

Възклицанията станаха по-силни и тълпата се раздели, за да пусне ездача, когото все още не можех да видя. Въпреки доскорошното си отчаяние почувствах слаба, нелогична надежда. Ами ако Джейми се беше върнал по-рано? Може би херцогът е бил твърде настоятелен или сърните - твърде малко. Надигнах се на пръсти, за да видя лицето на наближаващия ездач.

Хората се бутаха, за да пуснат коня, който подаде дългия си нос между двама мъже най-отпред. Пред изумените погледи на всички - включително и моя, - от коня слезе мършавият Нед Гауън.

Джеф го огледа изумен.

- А вие, сър, сте? - Несъмнено неохотната му вежливост бе породена от сребърните токи на обувките на Нед, както и от кадифеното му палто - работата за главатаря на Макензи се отплащаше добре.

- Казвам се Едуард Гауън, Ваша Светлост - изрече той ясно. - Адвокат.

Мът се прегърби и се поразмърда на табуретката. Дългото му тяло явно вече усещаше напрежението от часовете седене на едно място. Изгледах го втренчено, пожелавайки му да получи херния. Ако щях да изгоря, задето урочасвах хората, нека поне ми се получи веднъж.

- Адвокат ли? - избоботи той. - И какво ви води тук?

Сивата адвокатска перука на Нед Гауън се наклони в извънредно прецизен официален поклон.

- Дошъл съм да предложа услугите си на госпожа Фрейзър, Ваша Светлост - каза той, -изтънчена дама, която със собствените си очи съм виждал да прилага лечебното изкуство с внимание и милосърдие, които не отстъпват на познанията и майсторството й.

Много добре, помислих си. От самото начало започва да движи нещата в наша полза. В другия край на площада Гейли се поусмихна, наполовина възхитено, наполовина подигравателно. Нед Гауън бе необичаен чаровен принц, но точно сега не бях придирчива. Какъвто закрилник дойде - такъв.

С поклон към съдиите и още един, не по-малко церемониален, към мен самата, Нед Гауън изпъна гръб, както му бе привично, вкара палци в гайките на панталона си и се подготви с цялата романтичност на старото си галантно сърце да се бори, използвайки най-силното оръжие на закона - смазващата скука.

Определено бе скучен. Със смъртоносната точност на автоматизирана месомелачка той взимаше под внимание всяко обвинение и го разкъсваше с острието на законите и прецедентите.

Бе благородно представление. Говореше. Говореше. И още - спираше сякаш само за да получи допълнителни въпроси от мъжете на скамейката, но всъщност просто си поемаше дъх за поредния порой от думи.

Дребният възрастен мъж държеше живота ми в ръцете си, а бъдещето ми зависеше изцяло от красноречието му Би трябвало да не пропускам и думичка от пледоарията му Вместо това най-неблагодарно се прозявах, неспособна да покрия уста, и пристъпвах от крак на крак, молейки се да ме изгорят и да се свършва с това мъчение.

Тълпата сякаш се чувстваше по същия начин, а вълненията от сутринта отстъпиха пред отегчението, докато малкият спретнат гласец на господин Гауън не спираше да бае. Хората се разотиваха, сетили се ненадейно за неиздоените си крави и неизметените си подове, уверени, че няма да последва нищо интересно, докато този глас не млъкне.

Когато Нед Гауън най-после приключи с първоначалното изложение, вече се смрачаваше -тантурестият съдия, когото бях нарекла Джеф, обяви, че съдът ще се събере отново на сутринта.

След като известно време се съвещава с Нед Гауън и Джон Макрей, той позволи да ме отведат в странноприемницата, съпроводена от двама едри селяни. Хвърлих поглед през рамо - отвеждаха Гейли в обратната посока. Тя вървеше бавно и отмерено, отказваше да я пришпорват и пренебрегваше обкръжението си.

В тъмната стаичка в пристройката на хана най-сетне премахнаха ремъците от китките ми и донесоха свещ. Пристигна Нед, с бутилка бира и поднос с месо и хляб.

- Имам само няколко минутки с теб, скъпа, и ми струваха скъпо, затова слушай внимателно. - Дребният мъж се приведе съзаклятнически към мен. Очите му бяха ясни и не изглеждаше преуморен, въпреки леко поразместената перука.

- Господин Гауън, така се радвам да ви видя - рекох искрено.

- Да, да, скъпа, но сега нямаме време. - Потупа ръката ми благосклонно, но и забързано.

- Успях да ги убедя да разгледат случая ти отделно от този на вещ... на госпожа Дънкан. Това може да ни е от помощ. Явно не са имали намерение да арестуват и теб, а си била затворена само защото си била при нея.

- И все пак - продължи той - има опасност за теб, няма да го крия. Настроенията в селото не са много ласкави. Какво те е прихванало - попита необичайно разгорещен, - та да докоснеш онова дете? - Отворих уста, но той махна с ръка. - Няма значение. Трябва да използваме факта, че си англичанка, но не защото това те прави странна, а защото те прави невежа, и да си спечелим възможно повече време. То работи в наша полза, защото най-зловещите от тези процедури се случват насред истерия, когато доказателствата биват пренебрегнати в името на това да се утоли кръвожадността на тълпата.

Кръвожадност. Точно тази емоция бях видяла по лицата в тълпата. Тук-таме се мяркаше съмнение или съчувствие, но да застанеш срещу разяреното множество се иска силен характер, а в Крейнсмюир липсваха такива. Не, поправих се. Имаше един - този дребен единбургски адвокат, корав като пословичния стар ботуш, на който така приличаше.

- Колкото повече протакаме - каза той благоразумно, - толкова по-малко склонни ще са останалите да действат прибързано. Така че - и той постави длани на коленете си - твоята роля утре е да мълчиш. Ще говоря само аз и дано, в името на Бога, това да е достатъчно.

- Струва ми се добра идея - казах и уморено опитах да се усмихна. Погледнах към входната врата на хана, откъдето се чуваха силни гласове. Господин Гауън забеляза и кимна.

- Да. След малко те оставям. Ще преспиш тук.

Той се огледа със съмнение. Помещението се използваше най-вече за съхранение на излишни предмети и запаси, беше студено и тъмно, но и многократно по-добро в сравнение с онази дупка.

Вратата се отвори и от мрака се оформи силуетът на ханджията, който се взираше в нас на бледата трепкаща светлина на свещта. Господин Гауън стана, но го хванах за ръкава. Исках да узная нещо.

- Господин Гауън... Колъм ли ви изпрати?

Той се поколеба, но въпреки професията си оставаше безупречно честен.

- Не. - Той се смути и добави: - Дойдох... сам.

Нахлузи шапката на главата си и се обърна към вратата с едно бързо „Лека вечер“, преди да се скрие сред тълпата в претъпкания хан.

Не се бяха готвили за отсядането ми, имаше само малка стомна вино и хляб - този път чист, - върху една от бъчвите, а на земята бе сгънато старо одеяло.

Увих се в него и седнах на една от по-малките каци, за да ям и да помисля.

Значи не го беше изпратил Колъм. Дали изобщо знаеше, че господин Гауън смята да идва? Сигурно беше забранил на когото и да било да слиза в селото, за да не се замесва в лова на вещици. Човек можеше да усети с кожата си вълните на страх и истерия в селото - усещах ги отвъд стените на нищожното си убежище.

В главното помещение на хана избухна някакъв шум и ме разсея. Може би просто отлагахме неизбежното. Но на ръба на смъртта бях благодарна дори за един час повече живот. Увих се в одеялото, дръпнах го над главата си, за да не чувам звуците от хана, и се помъчих да не чувствам нищо друго, освен благодарност.

След извънредно неспокойна нощ ме събудиха по зазоряване и отново ме отведоха на площада, макар съдиите да пристигнаха едва час след това.

Спретнати и добре хапнали, те се заеха за работа. Джеф се обърна към Джон Макрей, който се бе върнал на мястото си зад обвинените.

- Неспособни сме да преценим вината по силата на досега изложените доказателства.

Новосъбралата се тълпа избухна в негодувание - явно сами бяха стигнали до присъда, но

Мът ги укроти с очи като свредели, които насочи право към младежите най-отпред. Те млъкнаха като кучета, полети с ледена вода. Редът бе възстановен и той обърна ъгловатото си лице към тъмничаря.

- Проводете затворниците към езерото, ако обичате.

Тълпата отново се разшумя, този път от доволно очакване, и най-лошите ми подозрения се потвърдиха. Джон Макрей хвана под ръка мен и Гейли, но получи и много помощ Освирепели пръсти сграбчваха роклята ми, щипеха ме и ме бутаха. Някакъв идиот бе донесъл барабан и сега удряше по него. Тълпата напяваше нещо като химн в ритъма, но не разбирах думите насред подвикванията. Не исках и да знам.

Върволицата се понесе по една ливада, надолу към брега на езерото, където се намираше малък дървен кей. Стигнахме до края му, където вече ни чакаха двамата съдии. Джеф се обърна към тълпата по брега.

- Извадете въжетата! - Последва нов шум от тълпата, а хората се споглеждаха очаквателно, докато някой не се появи с две парчета въже. Макрей ги взе и ме приближи неохотно. Погледна към съдиите, което сякаш му даде кураж.

- Бъдете така добра да си свалите обувките, госпожо - нареди ми той.

- Какво по дяв... Защо? - Скръстих ръце.

Той премигна, явно неподготвен за отпора ми, но един от съдиите го изпревари.

- Това е процедурата за водния съд. Обвинената във вещерство ще бъде завързана с две въжета, от левия палец на ръката до десния на крака, и обратно. А след това...

Той хвърли красноречив поглед към водите на езерото. В калта на брега стояха боси двама рибари, навили крачолите на панталоните си, привързани с коноп. Единият ми се ухили и хвърли малък камък към стоманеносивата повърхност. Той подскочи веднъж и потъна.

- Когато влезе във водата - намеси се ниският съдия, - виновната вещица ще се понесе по нея, защото чистота на течността ще отхвърли покварената й особа. Невинната ще потъне.

- Значи имам избор да ме осъдите като вещица или да ме оневините и да ме удавите -сопнах се. - Не, благодаря!

Стиснах лакти, опитвайки се да потисна тръпките, вече постоянна част от плътта ми.

Ниският съдия се наду като уплашена жаба.

- Няма да говориш пред съда без разрешение, жено! Как смееш да отказваш законен разпит?

- Как смея да откажа да ме удавите? Лесно!

Твърде късно зърнах Гейли, която тръскаше диво глава, така че косата й се вееше покрай лицето.

Съдията се обърна към Макрей.

- Съблечи я и я бичувай - каза с равен тон.

През пелената от изумление чух дружно ахване, може би от шок - а всъщност от предвкусване на добро зрелище. Разбрах какво значи омраза. Не тяхната. Моята.

Не си направиха труда да ме върнат на площада. Нямах почти нищо за губене, така че ги затрудних, доколкото можах.

Груби ръце ме заблъскаха напред, дърпайки блузата и корсета ми.

- Пусни ме, скапано говедо! - извиках и изритах грубиянина там, където знаех, че най-много ще го заболи. Той се свлече със стон, но бързо бе скрит от кипящото множество на разкривени от викове лица. Сграбчиха ме за ръцете и ме задърпаха напред, като ме повдигаха над падналите в хаоса хора.

Някой ме удари в стомаха и ми изкара въздуха. Корсетът ми бе станал на парчета, затова не падна и остатъкът от него. Никога не съм страдала от особена свенливост, но полугола сред подигравките на тази тълпа и с потни длани на гърдите ми, се изпълних с омраза и омерзение, каквито дори не бях си представяла.

Джон Макрей върза ръцете ми пред тялото, като остави около метър свободно въже. Имаше достойнството да изглежда засрамен, но не смееше да вдигне поглед и бе ясно, че не мога да очаквам нито помощ, нито пощада - той бе на милостта на тълпата, също както и аз.

Гейли навярно минаваше през същото - зърнах платиненорусата й коса, развята на внезапно появилия се вятър. Макрей прехвърли свободното въже през един клон и ръцете ми се опънаха над главата. Стиснах зъби и яростта си - само с нея можех да се сражавам срещу страха си. Атмосферата беше наситена с бездиханно очакване, сред което току се дочуваше превъзбудена реч или подвикване.

- Давай, Джон! - извика един мъж. - Дай й да разбере!

Джон Макрей, наясно с театралния аспект на професията си, направи пауза, хванал бича на нивото на кръста си, и огледа тълпата. Направи крачка напред и внимателно ме намести с лице към дървото - почти докосвах кората. Отстъпи назад, вдигна бича и замахна.

Шокът бе по-лош от болката. Едва след няколко удара всъщност осъзнах, че тъмничарят се старае да ми спести по-голямата част от наказанието. Но един-два удара бяха достатъчно силни, за да разранят кожата - почувствах рязкото жило на ударите.

Бях стиснала здраво очи, притиснала буза към дървото, опитвах се да си се представям другаде. Внезапно обаче чух нещо, което ме върна веднага.

- Клеър!

Въжето около китките ми се поотпусна достатъчно, за да се извърна рязко с лице към тълпата. Ненадейното ми движение попречи на следващия удар на тъмничаря, който улучи единствено въздуха, изгуби равновесие и си удари главата в един клон. Това имаше много добър ефект върху множеството, което го заля с обиди и подигравки.

Косата ми падаше в очите, залепнала към лицето ми от сълзи, пот и мръсотията от затвора. Тръснах глава и хвърлих поглед настрани. Той потвърди чутото.

Джейми се блъскаше през тълпата с поморавяло от ярост лице и безскрупулно се възползваше от размерите си.

Чувствах се като американският генерал Маколиф при Бастон⁵, който току-що е зърнал Трета армия на Патън, дошла да го избави. Въпреки ужасния риск за Гейли, за мен и вече и за Джейми, никога не съм била толкова щастлива да видя някого.

- Мъжът на вещицата! Женихът й! Смрадлив Фрейзър! - Подобни епитети се разнесоха сред останалите обиди към мен и Гейли. - Хванете го и него! Изгорете ги! Всичките ги изгорете!

Истерията на тълпата, временно разсеяна от залитането на Макрей, отново се издигаше до трескави височини. Джейми бе спрял, възпрепятстван от увисналите на ръцете му помощници на тъмничаря. Опита се да стигне до колана си и единият от мъжете го удари силно в стомаха.

Джейми се попреви, но се изправи мигновено и заби лакът в лицето на нападателя си. Освободил едната си ръка, той пренебрегна отчаяните опити на другия мъж да го възпре. Взе нещо от кожената си торба и го хвърли, като извика:

- Клеър! Не мърдай!

Няма и накъде, помислих си замаяно. Видях пред лицето си размазано петно и понечих да се отдръпна, но спрях тъкмо навреме. Размазаното петно се спусна над мен, изтрака и ме удари в ухото, а черните мъниста на броеницата почти се нанизаха на врата ми. Или не съвсем - висеше накриво, закачена наполовина на врата ми и наполовина на дясното ми ухо.

Тръснах глава с насълзени от удара очи и огърлицата се намести на врата ми, а разпятието се люшна между голите ми гърди.

Лицата от предния ред се взираха в мен със смесица от ужас и озадаченост. Ненадейната тишина подейства и на тези зад тях и ревът постепенно утихна. Гласът на Джейми обикновено не бе висок дори когато се гневеше, но сега отекна в тишината - силен и рязък.

- Свалете я!

Тези край мен се бяха отдалечили, а тълпата се раздели пред него. Тъмничарят го гледаше зяпнал и вцепенен.

- Казах, свали я! Веднага!

Тъмничарят най-после се отърси от апокалиптичното видение на червенокосата смърт пред него, размърда се и потърси камата на колана си. Прерязаното въже се раздели рязко и ръцете ми се отпуснаха безсилно. Боляха ме от напрежението. Препънах се и щях да падна, но силна, позната длан ме сграбчи за лакътя и ме вдигна на крака. След това лицето ми срещна гърдите на Джейми и нищо друго не ме интересуваше.

Може би съм загубила съзнание или просто така ми се струваше от огромното облекчение. Ръката на Джейми ме придържаше през кръста, а наметката му бе върху раменете ми и най-сетне нещо ме скриваше от погледите на селяните. Глъчта отново се надигаше, но не бе налудничавата кръвожадна радост от преди.

Гласът на Мът - или може би Джеф? - се чуваше насред объркването.

- Кой си ти? Как смееш да се месиш в този съд?

По-скоро усетих, отколкото видях как тълпата се бута напред. Джейми бе едър и въоръжен, но сам. Свих се в него под гънките на наметката му Дясната му ръка ме притисна по-здраво, а лявата посегна към ножницата. Сребристосиньото острие просъска заплашително и остана извадено наполовина, а хората най-отпред рязко спряха.

Съдиите бяха от друг сой. Иззад гърба на Джейми виждах, че Джеф го гледа свирепо. Мът изглеждаше по-скоро объркан, отколкото раздразнен.

- Смееш да извадиш оръжие срещу Божията справедливост? - сопна се тантурестият съдия.

Джейми извади целия меч и заби бляскавата стомана в земята. Дръжката трептеше от силата на движението.

- Вадя го в защита на тази жена и на истината - каза той. - Ако някой понечи да сложи ръка върху кое да е от двете, ще отговаря пред мен, а след това пред Бог, в този ред.

Съдията премигна, сякаш неспособен да повярва на ушите си, след което отново се впусна в атака.

- Нямате място сред този съд, сър! Искам незабавно да предадете затворничката. Със собственото ви поведение ще се разправим скоро!

Джейми огледа хладно съдиите. Под бузата ми сърцето му биеше яростно, но ръцете му бяха непоклатими - едната върху дръжката на меча, другата върху камата в колана.

- Колкото до това, сър, врекох се пред Божи олтар да защитавам тази жена. Ако ми казвате, че смятате собствения си авторитет над този на Всевишния, нека отбележа, че не споделям мнението ви, сър.

Последвалото мълчание се наруши, когато някой се изхили смутено, последван от неколцина други. Симпатията на тълпата определено не бе на наша страна, но инерцията, повлякла ни към катастрофалния изход, за момента бе овладяна.

Джейми постави длан на рамото ми и ме обърна. Не можех да понеса лицата в множеството, но знаех, че трябва да се обърна към тях. Вирнах брадичка, доколкото можах, а очите ми се съсредоточиха оттатък хората, в малка лодка насред езерото. Взирах се в нея, докато не ми се насълзиха очите.

Джейми завъртя наметката върху мен, като я смъкна колкото да се виждат раменете и вратът ми. Докосна черната броеница и я залюля леко.

- Този камък изгаря плътта на вещиците, нали? - попита той съдиите. - Още повече -кръстът на Исус. Но вижте.

Подхвана мънистата с показалец и вдигна разпятието. Кожата ми не бе наранена, само мръсна от пленничеството. Тълпата ахна и се разшумя.

Кураж, стоманено самообладание и инстинкт към показността. Колъм Макензи с право се тревожеше от амбициите на Джейми. И предвид боязънта му от това, че мога да разкрия кой е бащата на Хамиш, или поне да посея съмнение, бе разбираемо и защо беше сторил това на мен. Разбираемо, но непростимо.

Настроението на тълпата бе крайно несигурно. Кръвожадността се разсейваше, но все още можеше да ни залее, ако получеше тласък. Мът и Джеф се спогледаха нерешително - сепнати от последния развой, за момента бяха изгубили контрол над ситуацията.

Гейлис Дънкан излезе от окопа и право в огъня. Нямам представа дали тогава все още е имало шанс за нея. Във всеки случай тя преметна предизвикателно коса през рамо и се прости с живота си.

- Тази жена не е вещица - рече простичко. - Но аз съм.

Показното на Джейми, колкото и да бе добро, не можеше да се мери с това. Последвалият рев удави напълно гласовете на съдиите, които се мъчеха да задават въпроси.

По нищо не личеше какво мисли, както винаги - челото й бе ясно и гладко, а големите зелени очи сияеха сякаш развеселено. Стоеше с дрипите си, изпънала гръб, омазана с мръсотия, вперила поглед надолу към обвинителите си. Когато хората се поукротиха, тя заговори, като не благоволи да повиши тон и така накара всички да млъкнат, за да я чуват.

- Аз, Гейлис Дънкан, признавам, че съм вещица и булка на Сатаната. - Последваха нови викове и тя изчака със съвършено търпение да спрат. - Подучена от своя Властелин, убих с вещерство своя съпруг Артър Дънкан.

Стрелна ме косо с поглед и се поусмихна. След това очите й се извиха към жената с жълтата забрадка, но не промениха изражението си.

- От злоба направих магия на подмененото дете, та да умре и човешкото дете да остане с феите.

Тя се завъртя и ме посочи.

- Възползвах се от невежата Клеър Фрейзър и я използвах за целите си. Но тя нито участваше, нито дори знаеше какво правя, нито пък служи на моя Властелин.

Тълпата отново мърмореше, хората се бутаха, за да погледнат по-отблизо. Тя протегна ръце към тях с дланите навън.

- Назад! - Ясният й глас изплющя като камшик, с приблизително същия ефект. Тя отметна глава към небето и застина, сякаш слушаше.

- Чуйте! - провикна се. - Чуйте вятъра, що го предшества! Страхувайте се, люде на Крейнсмюир! Властелинът ми иде на крилете на вятъра!

Сведе глава и изпищя високо и страховито, победоносно. Очите й не мигаха и не трепваха, като в транс.

Вятърът наистина се усилваше - откъм далечния край на езерото по небето препускаха буреносни облаци. Хората се заоглеждаха неспокойно. Неколцина се отделиха от краищата на тълпата и избягаха.

Гейли започна да се върти - косата й се ветрееше бясно, ръката й бе изпъната нагоре като на балерина. Наблюдавах я стъписана.

Косата й криеше лицето. При последното завъртане обаче тя я отметна, така че ясно видях изражението й. Маската на транса бе изчезнала, а устата й оформи една-едничка дума. След това Гейли отново се обърна към тълпата и продължи да крещи.

Думата беше „Бягайте!“

Ненадейно спря да се върти и с вид на диво тържество сграбчи остатъците от корсета си и го скъса отпред. Достатъчно, за да покаже на всички тайната, която бях научила, свита до нея в дните ни на пленничество - тайната, която Артър Дънкан бе научил часове преди смъртта си. Парчетата плат изпопадаха, откривайки шестмесечната й бременност.

Бях напълно неспособна да помръдна, но Джейми не се колеба. Сграбчи ме с една ръка, стиснал меча с другата, и се хвърли в тълпата, разблъсквайки хората с лакти, колене и дръжката на оръжието, за да се добере до ръба на езерото. Свирна пронизително през зъби.

Прехласнати по зрелището под дъба, отначало малцина осъзнаха какво се случва. След това, когато завикаха и започнаха да посягат към нас, по коравата пръст над брега отекнаха копита.

Донас не харесваше хората и много искаше да го покаже. Ухапа първата ръка, понечила да хване сбруите му, и мъжът падна назад с викове и окървавена ръка. Конят се изправи на задните си крака, изцвили и размаха копита във въздуха. Неколцината насочили се към него смелчаци внезапно изгубиха интерес.

Джейми ме метна на седлото като торба със зърно и се качи с плавно движение. Разчисти път със свирепи махове на меча си и обърна Донас през тълпата. Хората се втурнаха да се спасяват от яростните атаки на зъби, копита и острие, а ние успяхме да наберем скорост и да оставим зад себе си езерото, селото и Леох. От удара в седлото нямах дъх, за да говоря, за да крещя.

Защото не се бях вцепенила от издутия корем на Гейли, а от нещо друго, което ме смрази до мозъка на костите. Докато тя се въртеше, изпънала ръце, видях това, което и тя бе видяла, когато ме съблякоха. Белег на едната й ръка. В тази епоха бе знак на вещица, на маг, а всъщност бе болезнено обикновен белег от ваксинация срещу едра шарка.

Дъжд трополеше по водата и облекчаваше болката от подутото ми лице и претритите китки. Загребах шепа вода от потока и пих бавно и с благодарност.

Джейми изчезна за няколко минути и се върна с тъмнозелени сплеснати листа. Бе сдъвкал няколко и изплю кашата в дланта си. Натъпка още листа в устата си и ме обърна с гръб към себе си. Разтърка внимателно гърба ми със сдъвканите листа и щипещата болка значително намаля.

- Какво е това? - попитах в опит да си върна самообладанието. Още треперех и подсмърчах, но сълзите от безпомощност вече пресъхваха.

- Пореч - отвърна той приглушено заради листата в устата си. Изплю и тях и ги наложи на гърба ми. - Не само ти знаеш природни цярове, сасенак.

- Какво е... какво е на вкус? - попитах, преглъщайки с мъка риданията.

- Отвратително - отвърна той лаконично. Привърши и леко постави наметката си върху раменете ми.

- Няма... - Той се поколеба, но продължи: - Прорезите не са дълбоки и няма да... останат. -Говореше смутено и малко рязко, но ме докосваше изключително внимателно и отново се разплаках.

- Съжалявам - измърморих, докато бършех нос с крайче на наметката. - Не знам какво ми става. Не знам защо не мога да спра да плача.

Той сви рамене.

- Предполагам, че досега никой не се е опитвал да те нарани нарочно, сасенак. Сега си стресната не само от болката, но и от това.

Той повдигна леко наметката върху гърба ми.

- И аз бях така, моме - каза без особена емоция. - После повърнах и плаках, докато ме почистваха. След това треперих.

Избърса лицето ми внимателно и сложи ръка под брадичката ми, за да повдигне лицето ми към своето.

- А когато спрях да треперя, сасенак - каза тихо той, - благодарих на Бог за болката, защото значеше, че съм още жив. - Пусна ме и ми кимна. - Когато стигнеш до този етап, кажи ми. Имам какво още да ти споделя.

Изправи се и стигна до брега на поточето, за да измие окървавената кърпичка в студена вода.

- Какво те върна? - попитах, когато отново дойде при мен. Успях да спра да плача, но още треперех и се сгуших по-плътно в наметката.

- Алек Макмеън - каза той с усмивка. - Казах му да те наблюдава, докато ме няма. Когато селяните отвлекли теб и госпожа Дънкан, той яздил цяла нощ и цял ден, за да ме открие. След това и аз яздих така, сякаш дяволът ме гонеше. Боже, какъв кон!

Той вдигна глава към склона и изгледа Донас, вързан за дърво в горния край на брега -гърбът му лъщеше като кована мед.

- Ще трябва да го преместя - рече Джейми замислено. - Съмнявам се, че някой ще ме последва, но не сме чак толкова далеч от Крейнсмюир. Можеш ли да ходиш?

Последвах го по стръмния хълм с големи затруднения - под краката ми се претъркулваха малки камъчета и папрати, а бодливи храсти се залавяха за дрехата ми. До върха на склона имаше малък лес от елши, толкова близо една до друга, че по-ниските клонове се сплитаха и оформяха зелен покрив над папратите по земята. Джейми повдигна клоните достатъчно, за да се промъкна там, след това внимателно върна избутаните клони и папрати по местата им. Отстъпи назад и огледа преценяващо скривалището, като кимаше доволно.

- Да, така става. Тук никой няма да те открие. - Понечи да тръгне към Донас, но се обърна към мен. - Опитай да поспиш, ако можеш, и не се тревожи, ако не се върна бързо. Ще половувам. Нямаме храна, а не искам да привличам внимание, като се отбивам до някоя колиба. Скрий се с карето и се увери, че покрива дрехата ти - бялото личи отдалеч.

Храната ми се струваше нещо излишно - имах чувството, че никога повече няма да ям. Но сънят бе друго. Гърбът и ръцете още ме боляха, китките ми още пареха от въжето и цялата бях охлузена и насинена - само че изтощена от страх, болка и изтощение, заспах почти незабавно, а острият аромат на папратите ме обгръщаше като тамян.

Събудих се, когато някой ме сграбчи за глезена. Сепнах се и се надигнах рязко, като забих глава в гъвкавите клони отгоре. Върху ми се посипаха листа и съчки и аз размахах диво ръце, опитвайки се да освободя косата си от тях. Издраскана, чорлава и раздразнена, се измъкнах от прикритието, а развеселеният Джейми клечеше наблизо и ме гледаше. Бе почти по залез -слънцето бе вече наполовина скрито зад ручея и скалистата урва тънеше в сенки. От скалите край водата се носеше миризмата на печено, както и димът от малък огън. На шишове от заострени зелени клонки бяха набучени два заека.

Джейми ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза по склона. Надменно отказах и поех надолу сама, като се препънах само веднъж в крайчеца на наметката. Гаденето вече бе изчезнало и нападнах яростно месото.

- След като хапнем, ще се качим в гората, сасенак - каза Джейми и откъсна един крак. - Не искам да спим край водата. Няма да мога да чуя нищо през ромоленето.

Не разговаряхме особено много. Ужасът от сутринта и мисълта какво сме оставили зад себе си ни потискаха. Освен това аз скърбях дълбоко. Не само се бях простила с възможността да науча повече за това защо и как съм се озовала тук, но бях изгубила и приятел. Единствения ми приятел. Твърде често се усъмнявах в мотивите на Гейли, но не се съмнявах, че тази сутрин тя бе спасила живота ми. Знаеше, че е обречена, и бе дала всичко от себе си, за да имам възможност да избягам. Огънят, почти невидим на светло, сияеше все по-ярко, колкото повече мракът обземаше всичко край нас. Вгледах се в пламъците и погледът ми попадна върху препечената кожа и кафявите кости на зайците. От един строшен кокал в огъня капна кръв, просъска и се изпари в нищото. Месото рязко заседна в гърлото ми. Оставих бързо къса заешко и се извърнах да повърна.

Не говорихме много, докато излизахме от урвата. Намерихме си удобно място в края на една горска поляна. Край нас се издигаха вълнообразни хълмове, но Джейми беше подбрал по-височина с добра гледка от пътя към селото. Косите лъчи на залеза за миг усилиха цветовете край нас, които грейнаха като светлина в скъпоценен камък - ярки смарагди в долчинките, красив помръкнал аметист сред пирена, горящия рубин на кучешкото грозде по върховете на хълмовете. Спомних си, че кучешкото грозде прогонвало вещиците. Далеч пред нас контурите на замъка Леох личаха слабо в полите на Бен Аден. Бързо се скриха, когато светлината отмря.

Джейми стъкна огън на едно закътано местенце и седна до него. Дъждът бе преминал в лек ръмеж, който изпълваше въздуха с капчици. Полепваха по миглите ми и рисуваха дъги пред погледа ми, щом се вгледах в пламъците.

Той също дълго се взира в огъня. Накрая вдигна глава към мен, обхванал коленете си с длани.

- Преди ти бях казал, че няма да питам за неща, които не искаш да ми кажеш сама. И сега не бих, но трябва да знам. В името на твоята и моята безопасност. - Поколеба се. - Клеър, ако досега си била честна с мен, нека е тъй и сега. Вещица ли си?

Зяпнах.

- Вещица? Не... Не може да ме питаш сериозно!

Бях решила, че се шегува, но уви. Сграбчи ме за раменете и ме стисна здраво, втренчен в очите ми, сякаш можеше да изтръгне отговор със силата на волята си.

- Трябва да попитам, Клеър! А ти трябва да ми кажеш!

- А ако бях? - попитах с пресъхнала уста. - Ако вярваше, че съм вещица? Все така ли щеше да ме защитиш?

- Бих застанал до теб на кладата! - почти изрева той. - И после в Ада и отвъд, ако се наложи. Но нека Бог има милост над моята и твоята душа, кажи ми истината!

Напрежението ме победи. Откъснах се от хватката му и изтичах в другия край на поляната - не можех да търпя откритото пространство. Вкопчих се в едно дърво - прегърнах го, впих нокти в него, притиснах лице и се предадох на истеричен смях.

Лицето на Джейми, бяло и застинало в шок, се подаде иззад дървото. Смътно осъзнах, че сигурно звуча извънредно вещерски и направих огромно усилие, за да спра. Запъхтяна се втренчих в него.

- Да - рекох и заотстъпвах, като току се изсмивах неудържимо. - Да, вещица съм! За вас не може да не съм. Никога не съм имала едра шарка, но мога да премина през стая, тъпкана с умиращи, и да не я прихвана. Мога да се грижа за болните, да дишам въздуха им, да докосвам телата им и болестта няма да докосне мен. Нито холерата, нито тетанус, нито дифтерит. И вие си мислите, че е магия, защото никога не сте чували за такова нещо като ваксина, а няма как иначе да ви го обясня.

- Нещата, които знам... - Спрях да отстъпвам и застанах неподвижно, като дишах тежко и се мъчех да се овладея. - Знам всичко за Джон Рандал, защото ми казаха всичко за него. Знам кога е роден, кога ще умре, знам какво е сторил и какво ще направи, знам за Сандрингам, защото... защото Франк ми каза. Той знае за Рандал, защото... о, Боже!

Отново ми се догади и затворих очи, за да спрат да се въртят звездите над мен.

- А Колъм... мисли, че съм вещица, защото знам, че Хамиш не е негов. Знам... че не може да има деца. Но той си мисли, че знам кой точно е бащата... отначало реших, че си ти, но след това разбрах, че няма как и...

Пелтечех, бранех се срещу световъртежа със звука на собствения си глас.

- Всичко, което съм ти казвала за себе си, е вярно. - Кимах истерично, сякаш за да уверя и самата себе си. - Всичко. Нямам семейство, нямам история. Още не съм се случила. Знаеш ли кога съм родена? - Вдигнах глава. Знаех, че косата ми стърчи във всички посоки, а очите ми блуждаят, но не ме интересуваше. - На двайсети октомври, в лето Господне 1918-о. Чуваш ли? Чуваш ли? - Той само премигваше и не помръдваше, сякаш не бе чул и думичка. - Казах, хиляда деветстотин и осемнайсета! След почти двеста години! Чуваш ли?

Вече виках и той кимна бавно.

- Чувам - рече тихо.

- Да, чуваш! - избухнах. - И мислиш, че съм ненормална. Нали? Признай си! Това си мислиш Трябва да мислиш така, защото няма как да си ме обясниш. Не можеш да повярваш, не можеш дори да посмееш да допуснеш.. О, Джейми... - Губех контрол над изражението си. Цялото това време криех истината, абсолютно убедена, че няма как да я споделя никому, и сега осъзнавах, че мога да кажа на Джейми, на възлюбения си съпруг, когото обичах над всички и всичко друго, и той не искаше... не можеше да ми повярва.

- Скалите. Хълма на феите. Каменният кръг. Камъните на Мерлин. Оттам дойдох. - Давех се, ридаех и речта ми започна да губи смисъл. - Имало едно време, но всъщност винаги са двеста години. В приказките са винаги двеста години... но в приказките хората винаги се връщат. Аз не можах.

Извърнах се, олюлях се и опитах да намеря опора. Седнах прегърбена на скалата и оброних глава. В гората бе много тихо. Тишината продължи толкова дълго, че малките нощни птички си върнаха куража и отново се заеха да писукат, докато гонеха последните летни насекоми.

Накрая вдигнах очи - бях решила, че просто е станал и ме е оставил, смазан от думите ми. Но още седеше пред мен, стиснал колене, свел глава, сякаш замислен.

Косъмчетата по ръцете му бяха щръкнали като медни жички, като тези по врата на уплашено куче. Боеше се от мен.

- Джейми - промълвих и усетих как сърцето ми се къса от пълна самота. - О, Джейми.

Седнах на земята и се свих на топка, за да обхвана с плътта си сърцевината на болката си.

Вече нищо нямаше значение и се разридах безнадеждно.

Усетих дланите му върху раменете си и той ме надигна, за да видя лицето му През пелената от сълзи зърнах изражението му - бойното му изражение, борба, преминала точката на върховно усилие и превърнала се в покой и убеденост.

- Вярвам ти - рече твърдо. - Все още не разбирам съвсем, но ти вярвам, Клеър. Вярвам ти! Чуй ме! Между нас има само истина и каквото и да ми кажеш, ще повярвам.

Пораздруса ме леко и продължи:

- Няма значение какво е. Казала си ми. Засега стига. Не мърдай, мо дюин. Положи глава тук и спи. По-късно ще ми кажеш останалото. Ще ти повярвам.

Още плачех и не разбирах какво ми говори. Задърпах се, но той ме сгуши по-плътно в себе си и постави главата ми върху гънките на наметката си, като непрестанно повтаряше:

- Вярвам ти, вярвам ти.

Накрая, от чисто изтощение, се успокоих достатъчно, за да го погледна и да кажа:

- Но не може да ми вярваш.

Той ми се усмихна. Устните му трепереха леко, но се усмихна.

- Няма ти да ми казваш какво не мога, сасенак. - Направи пауза. - На колко си години? Никога не съм те питал.

Въпросът прозвуча толкова безумно, че ми трябваше минута да се сетя.

- На двайсет и седем... или двайсет и осем. - Това сякаш го сепна. На двайсет и осем жените от тази епоха бяха почти на средна възраст.

- О... - Той си пое дълбоко дъх. - Мислех, че си колкото мен или по-млада.

За миг не помръдна, но после отново ме погледна и каза:

- Честит рожден ден, сасенак.

Няколко секунди само го гледах глуповато.

- Какво?

- Честит рожден ден. Днес е двайсети октомври.

- Така ли? Изгубила съм представа... - смотолевих. Отново треперех, от студ, от шок, от тирадата си. Джейми ме придърпа към себе си и приглади косата ми, подпря главата ми на гърдите си. Отново се разплаках, но от облекчение. В това състояние на ума бе логично да реша, че щом е научил истинската ми възраст и още ме иска, всичко ще е наред.

Джейми ме вдигна и ме отнесе до огъня, където бе поставил седлото си. Приседна и се облегна на него, като още ме държеше в скута си.

Дълго след това продума:

- Така. Разкажи ми.

Разказах му всичко, на пресекулки, но свързано. Изтощението притъпяваше всичко у мен, но все пак се чувствах удовлетворена, като заек, надбягал лисица, и открил временен подслон под някой дънер.

Не е пълна сигурност, но поне е някакъв отдих. Казах му и за Франк.

- Франк - рече Джейми тихо. - Значи все пак не е мъртъв.

- Още не е роден. - Отново се надигна малка вълна истерия, но съумях да я овладея. - Нито пък аз.

Успях да си възвърна самообладанието с помощта на Джейми, който ме галеше и потупваше леко, докато мълвеше успокоителни слова на келтски.

- Когато те спасих от Рандал при форт Уилям - каза внезапно, - си се опитвала да се върнеш. При камъните. И... при Франк. Затова не ме дочака в горичката.

- Да.

- А аз те набих след това. - Едва го издума с пропит от съжаление глас.

- Нямаше как да знаеш. Нямаше как да ти кажа. - Много ми се спеше.

- Да, нямало е как. - Той придърпа наметката, така че да ме покрива по-добре, и я втъкна внимателно под раменете ми. - Поспи сега, мо дюин. Никой няма да те нарани, тук съм.

Свих се в рамото му и позволих на преумореното си съзнание да потъне в забвение. Насилих се да изплувам само за да попитам:

- Наистина ли ми вярваш, Джейми?

Той въздъхна и ми се усмихна горчиво.

- Да, вярвам ти, сасенак. Но щеше да е много по-лесно, ако просто беше вещица.

Заспах дълбоко и се събудих схваната и с ужасно главоболие. Джейми пазеше в кожената си торба малко овес и ме накара да ям драмах - овес със студена вода. Едва го преглъщах, но хапнах малко.

Обгрижваше ме бавно и внимателно, но почти не говореше. След закуска бързо събра всичко от малкия бивак и оседла Донас.

Още вцепенена и телом, и духом, дори не попитах къде отиваме. Стигаше ми, седнала зад него, да подпра лице на широкия му гръб и да се оставя движенията на коня да ме унесат.

Слязохме от склоновете покрай езерото Мадох, през хладната утрин, към ръба на сивата вода, равна като тава. Диви патици полетяха в нестройни ята от тръстиките и закръжаха над мочурищата, като крякаха силно, за да събудят успалите се под тях живи твари. Подмина ни и добре подреден клин от гъски, които надаваха сърцераздирателния си зов.

Сивата мъгла се вдигна по обед на втория ден и ливадите с прещип и метличина се озариха от слабо слънце. На няколко километра от езерото излязохме на тесен път и свихме на северозапад. Отново се заизкачвахме към ниските хълмчета, които се превърнаха в скалисти чукари. Оттук минаваха малцина, а ние благоразумно се скривахме сред храстите, чуехме ли тропот на копита.

Растителността премина в борови гори. Дишах дълбоко свежия смолист аромат, макар привечер да стана много хладно. Спряхме на малка полянка, далеч от пътя. Събрахме на едно място борови иглички и одеяла и се сгушихме за топлина, покрити с едно от одеялата и наметката на Джейми.

Малко по-късно той ме събуди и прави любов с мен, бавно и внимателно, без да говори. Наблюдавах блещукащите звезди през плетеницата черни клони и заспах отново с приятната му тежест върху себе си.

На сутринта Джейми изглеждаше по-весел, или поне по-спокоен, сякаш бе стигнал до трудно решение. Обеща ми горещ чай за вечерта, което не бе особена утеха в ледения студ. Сънливо го последвах към пътя, като отупах от роклята си борови иглички и паячета. С напредването на деня тясната пътека почти се скри сред гъсти туфи власатка и продължаваше на зигзаг покрай по-големите скали.

Дотогава не обръщах особено внимание на обкръжението си, докато сънливо се наслаждавах на растящата топлина на слънцето, но погледът ми ненадейно попадна върху познато скално образувание и ме изтръгна от апатията. Знаех къде сме. И защо.

- Джейми!

Той се обърна.

- Не знаеше ли?

- Че идваме тук? Не, разбира се. - Започна да ми става лошо. Краиг на Дун не бе на повече от километър-два - виждах гърбицата му през остатъците от сутрешната мъгла.

Преглътнах с мъка. От шест месеца се опитвах да стигна дотук. Сега исках да съм другаде. Каменният кръг на върха на хълма не се виждаше от основата му, но сякаш излъчваше небясним ужас, който се пресягаше към мен.

Далеч преди върха теренът стана твърде неудобен за Донас. Слязохме и го вързахме за един недорасъл бор. Продължихме пеша.

Пъхтях и се потях, докато стигнем до гранитния ръб на върха - Джейми не показваше с нищо, че се е уморил, само вратът му леко се бе зачервил. Тук над боровете бе тихо, но вятърът настойчиво се промъкваше в скалните цепнатини. Покрай нас се стрелкаха лястовици, издигаха се рязко на някое въздушно течение, подгонили насекомите, и пикираха като бомбардировачи.

Джейми ме хвана за ръка и ме издърпа на последното естествено стъпало преди каменната площадка. Не ме пусна, а ме приближи към себе си и се взря в мен, сякаш запаметяваше чертите ми.

- Защо? - започнах задъхана.

- Това е мястото ти - каза пресипнало той. - Нали?

- Да. - Загледах като в унес каменния кръг. - Изглежда същият.

Джейми ме последва до кръга. Хвана ме под ръка и отидохме до раздвоената скала.

- Тази ли е? - попита.

- Да. - Опитах да се отдръпна. - Внимателно! Не го доближавай!

Той гледаше ту мен, ту скалата с очевидно недоверие. Може би с право. Внезапно се усъмних в истинността на собствената си история.

- Аз... не знам нищо за него. Може би това, каквото и да е... се е затворило зад мен. Може би работи само в определени дни. Първият път беше около майския фестивал.

Джейми хвърли поглед през рамо на слънцето, блед диск зад дебел слой облаци.

- Сега е почти Вси светии - каза. - Подходящо, нали? - Потрепери неволно, въпреки шегата. - Когато... си дошла, какво си правила?

Опитах се да си спомня. Обля ме ледена тръпка и скръстих ръце под мишниците си.

- Обикалях кръга, разглеждах разни неща. Просто напосоки, нямаше никаква мисъл и цел. След това стигнах до раздвоената скала и дочух жужене, като от пчели...

Все още се чуваше. Почти отскочих назад, сякаш бях чула змия.

- И тогава? - Свистенето се загнездваше в главата ми, но гласът му бе по-остър от него.

- Поставих длан на скалата.

- Ами направи го. - Побутна ме напред и когато не реагирах, хвана китката ми и опря ръката ми на кафяво-сивата повърхност.

Хаосът ме сграбчи.

Слънцето спря да се върти бясно пред погледа ми, а свистенето, извисило се до писък, заглъхна. Замени го друг звук, Джейми, който ме викаше по име.

Чувствах се твърде слаба, за да стана или да отворя очи, но махнах немощно с ръка, за да му покажа, че съм жива.

- Добре съм - промълвих.

- Добре ли си? О, Боже, Клеър! - Притисна ме към гърдите си. - Исусе! Помислих, че си умряла. Започна... започна да... да чезнеш някак. Имаше най-ужасяващото изражение, сякаш си се уплашила наистина до смърт. Издърпах те от камъка. Спрях те, не биваше... съжалявам, моме.

Открехнах клепачи досатъчно, за да видя лицето му над себе си, разкривено от шок и страх.

- Всичко е наред. - Още говорех с мъка, дезориентирана и изчерпана, но си връщах присъствие на духа. Опитах да се усмихна, но устата ми сякаш само трепна леко.

- Поне... знаем... че още работи.

- О, Боже! Да, да... работи.

Погледът му към камъка преливаше от страх и омраза.

Отдръпна се, колкото да намокри кърпичката си от една дъждовна локва в каменна вдлъбнатина наблизо. Намокри лицето ми, като не спираше да мърмори успокояващо и да ми се извинява. Успях да си върна достатъчно сили, за да се понадигна.

- До самия край не ми вярваше, нали? - Макар и смачкана, се чувствах и донякъде отмъстена. - Е, вярно е.

- Да, вярно е. - Той седна до мен и няколко минути не откъсна поглед от камъка. Междувременно обтривах лице с мокрия плат и още не смеех да правя резки движения. Внезапно Джейми скочи на крака, отиде до скалата и я плесна с ръка.

Не се случи абслютно нищо и след минута той отпусна рамене и се върна при мен.

- Може би работи само при жени - казах, опитвайки се да мисля. - В преданията са винаги жени. Или пък съм само аз.

- Е, не съм аз. По-добре да се уверя все пак.

- Джейми! Внимавай! - извиках, но безполезно.

Той се върна при камъка, отново го удари с длан, след това с рамо, мина през процепа, върна се, но за него камъните бяха просто монолит. А аз се разтрепервах дори само от мисълта отново да доближа този портал на лудостта.

И все пак. Когато бях започнала да се предавам на хаоса, мислех за Франк. И го бях усетила, сигурна бях. Някъде в бездната имаше точица светлина и там бе той. Знаех обаче, че има и друга точица светлина, която седеше неподвижна до мен и се взираше в камъка, а по бузите му се стичаше пот въпреки хладния ден.

Накрая се обърна към мен и ме стисна за ръцете. Приближи ги до устните си и целуна всяка церемониално.

- Милейди - каза едва чуто. - Моя... Клеър. Няма смисъл да протакаме. Нека се разделим сега.

Устата ми бе изтръпнала и не можех да продумам, но изражението ми, както обикновено, явно е било лесно за разчитане.

- Клеър - каза той трескаво, - оттатък това... нещо те чака твоето време. Там имаш дом, имаш място. Всичко, с което си свикнала. И... и Франк.

- Да - отвърнах, - и Франк.

Джейми ме хвана за раменете и ме изправи на крака. Пораздруса ме умолително.

- От тази страна няма нищо за теб, моме! Нищо освен насилие и опасности. Върви! -Побутна ме с лице към каменния кръг. Обърнах се към него и на свой ред стиснах ръцете му

- Наистина ли няма нищо за мен тук? - Задържах погледа му, като не му позволих да се извърне.

Той леко се измъкна от ръцете ми, без да ми отвърне, и застана на няколко крачки от мен. Изведнъж се превърна във фигура от друго време на фона на мъгливите поля и хълмове, а животът в лицето му - като че ли игра на скалните сенки, като притиснато върху платно под пластове боя, смътен спомен на художник за отдавна забравени места и страсти, превърнали се в прах.

Взрях се в очите му и през болката и копнежа в тях той отново доби вид на човек от плът и кръв, истински, тук, любовник, съпруг.

Страданието отново се бе изписало по лицето ми и той се поколеба, обърна се на изток и посочи надолу по склона.

- Виждаш ли онова място, зад онези дъбове? Малко по-нататък от тях.

Видях дъбовете и видях какво сочи, полуразрушена колиба на зловещия хълм.

- Ще отида там и ще остана до вечерта. За да се уверя... да се уверя, че си преминала.

Погледна ме, но не понечи да ме докосне. Затвори очи, сякаш не можеше да понесе да ме вижда повече.

- Сбогом - рече и се обърна.

Известно време го изпровождах с поглед, вцепенена, но после се сетих нещо. Трябваше да му го кажа. Извиках го.

- Джейми!

Той спря, свел глава. След миг се обърна и лицето му беше пребледняло, изопнато, а устните му бяха почти посинели.

- Да?

- Трябва да ти кажа... да ти кажа нещо, преди да си тръгна.

Той затвори очи, стори ми се, че се олюля, но може би просто вятърът подръпваше поличката му.

- Няма нужда. Не. Хайде, върви, моме. Не бива да се бавиш още. Върви.

Ала не можа да се обърне, преди да го стисна за ръкава.

- Джейми! Чуй ме! Трябва!

Той поклати глава безсилно и вдигна ръка, може би за да ме избута от себе си.

- Клеър... не. Не мога.

Вятърът навлажняваше очите му.

- За въстанието става въпрос. - Тръснах ръката му. - Джейми, слушай. Принц Чарли... армията му. Колъм е прав! Чуваш ли ме, Джейми? Колъм е прав, не Дугал.

- А? Какво искаш да кажеш? - Бях привлякла вниманието му. Потърка лице с ръкава си и очите му пак станаха проницателни и ясни. Вятърът свистеше в ушите ми.

- Принц Чарли. Ще има въстание, Дугал е прав за това, но то ще се провали. Известно време армиите на Чарли ще побеждават, но всичко ще приключи с клане. Всичко ще свърши при Кулоден. Клановете... - Спомних си клановите камъни, канарите, пръснати на полето, всяка с името на клана, чиито хора са били изтребени в този ден. Поех си дълбоко дъх и стиснах ръката му, за да запазя равновесие - беше студена като на труп. Потреперих и затворих очи, за да се концентрирам върху думите си.

- Всички планинци - всички кланове под знамената на Чарли - ще бъдат избити. Стотици, хиляди ще умрат при Кулоден. Останалите ще бъдат изловени и избити. Клановете ще бъдат смазани и няма да се надигнат отново. Не по твое време, не и по мое.

Отворих очи - взираше се безизразно в мен.

- Джейми, не се меси! - замолих се. - Ако можеш, махни и хората си оттам, но в името на Бог... Джейми, ако... - Щях да кажа „Джейми, ако ме обичаш“, но не можех. След броени часове щях да го изгубя завинаги и щом досега не му бях говорила за любовта си, не можех да започна тепърва. - Просто не ходи във Франция - казах тихо. - Отиди в Америка, в Испания, в Италия. Но в името на хората, които те обичат, Джейми, не стъпвай в Кулоден.

Той не откъсваше поглед от лицето ми. Зачудих се дали изобщо ме е чул.

- Джейми? Чу ли ме? Разбираш ли ме?

След няколко секунди той кимна несигурно.

- Да - промълви, отново едва чуто. - Да, разбрах.

Пусна ръката ми и каза:

- Бог с теб... мо дюин.

Пристъпи от скалния ръб и си проправи път по склона, като крачеше през туфите трева и се залавяше за клоните, за да не падне. Не се обръщаше назад. Накрая се скри сред дъбовете с бавна стъпка, като тежко ранен човек, който знае, че не бива да спира, но усеща как животът му изтича през пръстите върху раната.

Коленете ми трепереха. Седнах върху гранита с кръстосани крака. Лястовичките все тъй се стрелкаха над главата ми. Долу едва се подаваше покривът на колибата, в която сега се помещаваше миналото ми. Зад гърба ми се издигаха разполовеният камък и бъдещето ми.

Цял следобед просто седях. Опитах се да се отърся от всяка емоция и да си служа с разума си. Джейми със сигурност го бе използвал, докато ме убеждаваше да се върна: у дома, в безопасност, при Франк. Дори малките битови удобства силно ми липсваха от време на време, например горещите вани и канализацията, а и дума да не ставаше за по-важни неща като истински медицински грижи и удобно пътуване.

Но макар и да бях готова да призная неудобствата и направо опасностите на това място, трябваше да призная и че харесвам много негови страни. Пътуванията бяха неудобни, но пейзажът все още не бе загрозен от вездесъщия бетон, нито пък от шумните смрадливи автомобили, които криеха собствени опасности. Животът бе много по-прост, такива бяха и хората. Не по-малко интелигентни, но много по-директни - с няколко сияйни изключения като Колъм Макензи, помислих си мрачно.

Заради заниманията на чичо Ламб бях живяла на най-различни места, много от които по-примитивни и неудобни от това. Лесно се нагаждах към подобни условия и „цивилизацията“ не ми липсваше дотолкова, когато бях далеч от нея, макар също толкова бързо да свиквах с неща като електрически печки и душове. Потреперих от студения вятър и обгърнах тялото си с ръце, вперила поглед в скалата.

Разумът не ми помагаше особено. Обърнах се към емоциите и започнах с голямо нежелание да възстановявам подробностите от двата си брака - първо с Франк, след това с Джейми. Накрая останах съсипана и ридаеща, а сълзите леденееха върху бузите ми.

Добре, ако разумът и емоциите не помагаха, оставаше дългът. Бях се врекла на Франк и вярвах в обета си до дъното на душата си. Бях дала обет и на Джейми с намерението да го наруша при първа възможност. А кой от двата обета бих предала сега? Останах седнала, докато слънцето се търкаляше все по-ниско в небето, а лястовиците се изпокриха по гнездата си.

Вечерницата се разгоря сред черните клони на боровете и заключих, че в тази ситуация мисленето е безполезно. Трябваше да разчим да друго - на какво, не бях сигурна. Обърнах се към раздвоената канара и направих крачка, след това втора, трета. Спрях, обърнах се и опитах в другата посока. След още няколко стъпки и преди да осъзная какво съм решила, вече бях на половината път надолу по склона, тъпчех туфите трева, подхлъзвах се и падах по сипеите.

Когато стигнах до колибата, останала без дъх от страх, че вече си е заминал, видът на пасящия Донас, вързан наблизо, ме успокои безмерно. Конят надигна глава и ме изгледа с неприязън. Пристъпвайки тихо, стигнах до вратата и я открехнах.

Беше в голямата стая и спеше на тясна дъбова пейка. Лежеше по гръб, както обикновено, със сплетени на корема пръсти и поотворена уста. Последните слънчеви лъчи от прозореца зад мен очертаваха лицето му като метална маска - по златистата кожа лъщяха сребристите следи на засъхнали сълзи, а четината с цвят на мед по бузите му просветваше.

Погледах го, изпълнена с неизразима нежност. Много тихо и внимателно отидох до пейката и се настаних до него. Обърна се към мен насън, както често правеше, придърпа ме към себе си и отпусна буза върху косата ми. Посегна да отмести един кичур от носа си и миг по-късно рязко се сепна, когато осъзна, че съм там. Изтърколихме се на пода, Джейми върху мен.

Нямаше никакво съмнение, че е човек от плът и кръв, а не образ от платно. Опитах се да го избутам от себе си с коляно.

- Махни се! Не мога да дишам!

Вместо това той само влоши положението, като ме целуна страстно. За миг пренебрегнах липсата на кислород и се съсредоточих върху по-важните неща.

Дълго време стояхме прегърнати, без да продумаме. Накрая той промълви в косата ми едно-единствено „Защо?“.

Целунах го по мократа солена буза. Сърцето му биеше в ребрата ми и не ми се щеше нищо друго, освен да останем така завинаги, да не се движим, да не правим любов, просто да дишаме един и същи въздух.

- Трябваше - отвърнах. Позасмях се пресипнало. - Нямаш представа колко малко ми оставаше да предпочета горещите вани.

И тогава се разплаках и се поразтреперих, защото осъзнах, че всъщност изборът ми се бе случил едва преди мигове, а и защото радостта от мъжа в прегръдките ми се смесваше със скръбта за този, когото нямаше да видя никога вече.

Джейми ме държеше здраво и ме засланяше с тялото си, сякаш ме пазеше от рева и притегателната мощ на каменния кръг. Накрая не ми останаха повече сълзи и останах изтощена, опряла глава на гърдите му Вече се беше стъмнило съвсем, но той не ме пускаше и мълвеше тихи слова, като на уплашеното от нощта дете. Не искахме да се пускаме, дори за да запалим огън или свещ

Накрая той се изправи, вдигна ме и ме отнесе на пейката. Там седна, а аз - в скута му Вратата бе отворена и над долината пред нас започваха да излизат звездите.

- Знаеш ли - казах сънливо, - че на светлината на тези звезди са й нужни хиляди години, за да ни достигне? Някои от звездите, които виждаме, може вече да са мъртви, но няма как да знаем, защото още виждаме светлината им.

- Така ли? - отвърна той, докато галеше гърба ми. - Не знаех това.

В някакъв момент заспах, без да усетя, но се поразбудих, когато ме постави внимателно на пода, на легло, скалъпено от одеяла от седлото на коня. Легна до мен и отново ме обгърна с ръце.

- Отпусни глава, поспи, моме - прошепна. - На сутринта ще те отведа у дома.

Тръгнахме на път точно преди зазоряване и слънцето ни посрещна надолу по пътеката,

водеща по-далеч от Краиг на Дун, който нямахме търпение да оставим зад себе си.

- Къде отиваме, Джейми? - попитах, възрадвана от мисълта, че мога да мисля за бъдеще с него, макар и да се бях простила с последния шанс да се върна при мъжа, който ме беше обичал. (Който щеше да ме обича?)

Джейми дръпна юздите и погледна през рамо в далечината. Каменният кръг не се виждаше оттук, но скалистият склон се издигаше не по-малко заплашително, настръхнал от канари и храсталаци. Оттук разпадащите се стени на колибата приличаха също на част от естествения пейзаж, костелива става, щръкнала от гранитния юмрук на хълма.

- Ще ми се да се бях бил с него за теб - каза внезапно Джейми, като премести поглед върху мен. Сините му очи тъмнееха в контражур, сериозни и задълбочени.

Усмихнах му се.

- Битката не беше твоя, а моя. Но ти въпреки това спечели.

Подадох му ръка и той я стисна.

- Да, но нямах това предвид. Ако се бях бил с него и бях спечелил, нямаше да се чувствам виновен. Ако изобщо...

- Няма повече „ако“- рекох твърдо. - Всичките „ако“ ми минаха през главата вчера и все пак съм с теб.

- Слава Богу - каза той с усмивка, - и Бог да ти е на помощ. - Добави: - Макар че още не разбирам защо.

Прегърнах го през кръста, докато конят се приплъзваше надолу по склона.

- Защото не мога без теб, Джейми Фрейзър, чисто и просто. Нищо повече. Сега къде ме водиш?

Джейми се изви в седлото, за да погледне отново нагоре по склона.

- По целия път нагоре по хълма се молих. Не за да останеш, не мисля, че е редно. Но се молих да имам силата да те отпратя. - Поклати глава, без да откъсва очи от възвишението. -Казах: „Боже, ако досега не си ме дарявал със смелост, направи го сега. Нека имам смелостта да не падна на колене и да не прося да остане.“ - Усмихна ми се за секунда. - Най-трудното нещо, което някога съм правил, сасенак.

Обърна се напред и поведе коня на изток. Сутринта, необичайно за това време на годината, бе бляскава и ранното слънце позлатяваше всичко, като чертаеше тънък огнен контур по юздите, по извивката на конския врат и по лицето и широките рамене на Джейми.

Той си пое дълбоко дъх и кимна към полето напред и към далечен проход между две огромни отвесни скали.

- Сега, предполагам, мога да сторя второто най-трудно нещо. - Попришпори леко коня и му изцъка с език. - Отиваме си у дома, сасенак. В Лалиброх.

¹ Библия, Изход, гл. 22, стих 18. - Бел. прев.

² Субстанцията е известна с това, че потиска нагона. - Бел. прев.

³ Библия, Авакум, гл. 3, стих 5. - Бел. прев.

⁴ Библия, Притчи Соломонови, гл. 2, стихове 16-18. - Бел. прев.

⁵ Сражението при френския град Бастон е едно от най-тежките за американската армия по време на Втората световна война. - Бел. прев.