Друговремец

1. НОВО НАЧАЛО

Поне на пръв поглед не приличаше на място, където човек да изчезне. Гостоприемницата на госпожа Беърд не се различаваше от хиляди подобни в шотландските възвишения през четиридесет и пета - тиха, спретната, с олющени тапети с цветни мотиви, лъснати подове и бойлер в банята, който работеше с монети. Самата госпожа Беърд, тантуреста и ведра, не възрази Франк да напълни с книгите и бележките си рафтовете по стените на мъничката й всекидневна, осеяна с розови китки. Той винаги пътуваше с бумагите си.

На излизане срещнах госпожа Беърд в антрето. Тя ме спря с пухкава длан на лакътя и пооправи косата ми.

- Божке, госпожо Рандал, как ще излизате такава?! Само да втъкна този кичур... Така! Така е по-добре. Да знаете, братовчедката ми разправяше как опитала едно ново къдрене, получавало се прекрасно и държало дълго. Може да опитате.

Не ми даваше сърце да й кажа, че за непокорните ми светлокафяви къдрици е виновна природата, а не повредена машина за къдрене. Собствените й стегнати букли не страдаха от подобна опърничавост.

- Да, може и да опитам, госпожо Беърд - излъгах. - Слизам до селото при Франк. Ще се върнем за чая. - Приведох се да мина през вратата и тръгнах по пътеката, преди нещо друго в недисциплинирания ми външен вид да й направи впечатление. След четири години като медицинска сестра в Кралската армия се наслаждавах на свободата от униформи и дневни дажби и си угаждах с леки памучни рокли с ярки десени, напълно неподходящи за преходи през пущинаците.

Не че бях възнамерявала да правя подобни - по-скоро планирах да спя до късно сутрин, а след това с Франк да мързелуваме и да се излежаваме до късно следобед, без да спим. Само че трудно ни се удаваше да поддържаме духа на нега и страст, докато госпожа Беърд яростно чистеше с прахосмукачката пред вратата.

- Това сигурно е най-мръсният килим в цяла Шотландия - беше отбелязал Франк в леглото по-рано сутринта, докато слушахме рева на машината в коридора.

- Почти толкова, колкото подсъзнанието на хазяйката ни - съгласих се. - Може би все пак трябваше да отидем в Брайтън. - Бяхме избрали шотландските възвишения за ваканция, преди Франк да започне да преподава история в Оксфорд, защото Шотландия се бе запазила донякъде от ужасите на войната, белязали останалата част на Великобритания, а и не се поддаваше на пресилената следвоенна празничност, заразила по-популярните места за отдих на Острова.

А и без да го обсъждаме, и двамата смятахме, че ще е символично място, където да подновим брака си. Бяхме се оженили преди седем години и прекарахме двудневен меден месец в Северна Шотландия, малко преди да избухне войната. Затова си мислихме, че ще е спокойно местенце, където да се преоткрием, без да съзнаваме, че макар голфът и риболовът да са най-популярните шотландски спортове на открито, клюките са най-популярният спорт на закрито.

- Къде отиваш? - попитах, докато Франк сваляше крака от леглото.

- Би ми било неприятно да разочаровам горката женица - отвърна той. Заподскача леко нагоре-надолу и старото легло ритмично заскърца. Прахосмукачката рязко замлъкна. След минутка-две той простена театрално и се отпусна назад, а пружините издрънчаха под него. Аз не се сдържах и се разхилих с лице във възглавницата, за да не смущавам тишината в коридора.

Франк повдигна питащо вежди.

- Трябва да стенеш в екстаз, а не да се хилиш - смъмри ме той. - Ще си помисли, че не ме бива.

- Ако очакваш възторжени стенания, трябва да издържаш по-дълго - отвърнах. - За две минути - толкова.

- Неразумна жено! Дошъл съм да си почивам, не помниш ли?

- Мързелан. Никога няма да удължиш родословното дърво с нов клон, ако не се постараеш.

Страстта на Франк към генеалогията бе още една причина да дойдем в планинска

Шотландия. Според една от мърлявите му хартийки, една от многото, които мъкнеше насам-натам, досаден негов предшественик имал някакви дела в този район в средата на осемнайсети - или може би седемнайсети - век.

- Ако свърша като бездетна издънка на фамилното ни дърво, несъмнено ще е по вина на неуморната ни домакиня отвън. Женени сме почти от осем години все пак. Малкият Франк-младши ще е напълно законороден и без свидетели при зачеването си.

- Ако изобщо бъде заченат - отбелязах черногледо. Седмицата преди да тръгнем към Шотландия отново бяхме разочаровани по този въпрос.

- При целия този чист въздух и здравословната диета? Как няма да ни се получи? -Предния ден бяхме вечеряли херинга, пържена. Обядвахме херинга, маринована. А острият мирис от стълбището ясно подсказваше, че за закуска ни предстои херинга, пушена.

- Ако не обмисляш бис за доброто на госпожа Беърд, по-добре се обличай - предложих аз. - Нямаш ли среща с онзи пастор в десет?

Преподобният д-р Реджиналд Уейкфийлд, викарий на местната енория, щеше да покаже на Франк някакви смайващо пленителни рождени свидетелства, а можеше и да е изкопал армейски комюникета, в които се споменава прочутият му предтеча.

- Как се казваше този твой пра-пра-прадядо? - попитах. - Който се е мотал из тези краища по време на въстанията? Не помня дали беше Уили, или Уолтър.

- Всъщност е Джонатан. - Франк приемаше спокойно пълната ми незаинтересованост към семейната му история, но бе винаги готов да се вкопчи и в най-малката ми проява на любопитство, за да ме осветли по всички известни до момента факти за ранните Рандал и семейните им връзки. Докато закопчаваше ризата си, очите му се озариха от налудничав блясък на лектор-фанатик.

- Джонатан Улвъртън Рандал - Улвъртън по линия на чичото на майка си, дребен рицар от Съсекс. Само че е бил широко известен с доста крещящото прозвище „Черния Джак“, с което се сдобил в армията, навярно докато е бил зачислен тук. - Проснах се по корем на леглото и демонстративно захърках. Франк не ми обърна внимание и продължи със схоластичните си обяснения: - Купил си офицерската длъжност в средата на трийсетте - на осемнайсети век, -капитан от драгуните. Според старите писма, които ми изпрати братовчедът Мей, се е проявил доста в армията. Тогава е била добър избор за втори син, както знаеш - по-малкият му брат също е последвал традицията¹ и е станал помощник на енорийски свещеник, но за него все още не зная много. Така или иначе Джак Рандал получил специална похвала от графа на Сандрингам за дейността си преди и по време на Якобитското въстание от 45-а -това е било второто, както знаеш - поясни той за невежите в публиката. - Сещаш се, Бони принц Чарли² и така нататък?

- Не съм сигурна, че шотландците и днес съзнават, че са изгубили въстанието - прекъснах го и седнах, като се опитвах да усмиря къдриците си. - Ясно чух бармана в пъба снощи да ни нарича сасенаки³ .

- Е, защо не? - спокойно отвърна Франк. - Значи просто „англичанин“, а в най-лошия случай - „другоземец“. Ние сме и двете.

- Знам какво значи. Възразявам срещу тона.

Франк затършува за колан в едно чекмедже на бюрото.

- Просто се подразни, защото му казах, че пивото му е слабо. Казах му, че в казана, където се вари истинското високопланинско пиво, трябва да сложиш стар ботуш, а после да прецедиш течността през дълго носено бельо.

- А, значи затова сметката ни беше такава.

- Е, формулирах го по-тактично, но само защото в келтския няма дума за долни гащи. Посегнах към чифт от своите, заинтригувана.

- Защо не? Древните келти не са ли носили?

Франк ме изгледа похотливо.

- Никога ли не си чувала старата песен за това какво носи шотландецът под поличката си?

- Навярно не мъжки чорапогащи - отвърнах сухо. - Може да издиря някой местен мъж с поличка и да го попитам, докато с викария се ухажвате.

- Е, постарай се да не те арестуват, Клеър. На декана на колежа „Сейнт Джайлс“ никак няма да му се понрави.

Така или иначе нямаше мъже с полички нито по централния площад, нито в околните магазини. Ежедневната си обиколка по тях обаче правеха доста домакини от породата на госпожа Беърд. Бяха шумни и не спираха да клюкарстват, а солидното им пъстро присъствие изпълваше магазините с уютна топлина, здрав устой срещу студените сутрешни мъгли.

Още нямах собствен дом за поддържане и не ми трябваха покупки, но с радост обходих скоро заредените рафтове, за да изпитам отново удоволствие от изобилието. Дълго време бяхме живели на дажби, без елементарни продукти, като яйца и сапун, и още по-дълго без дребния лукс на неща като одеколон „Льор бльо“

Задържах поглед върху витрина с битови стоки - бродирани покривки, калъфи за чайници, кани и чаши, купчина тави за пай и комплект от три вази.

Никога не бях притежавала ваза. През войната, разбира се, живеех в общежитието за сестрите в болница „Пембрук“, а после във френски лазарет. Но и преди това не се бях застоявала на едно място достатъчно дълго, за да купувам нещо подобно. Дори и да имах ваза, чичо Ламб щеше да я напълни с късове от древни глинени съдове, много преди да стигна до нея с китка маргаритки.

Куентин Ламбърт Бюшамп. Кю за студентите си по археология и приятелите си. Д-р Бюшамп в академичните кръгове, сред които се движеше и изнасяше лекции. Но за мен винаги бе чичо Ламб.

Единствен брат на баба ми и единствен мой жив роднина, когато се озовах при него петгодишна, малко след като родителите ми загинаха в катастрофа. Тъкмо се готвеше да замине за Близкия изток, но отложи пътуването си достатъчно, за да организира погребението, да уреди въпроса с имуществото на родителите ми и да ме запише в благоприличен девически пансион. Който категорично отказах да посещавам.

На тротоара до колата, изправен пред нуждата да откопчи пръстчетата ми от дръжката на шофьорската врата и да ме довлече до стълбите на пансиона, чичо Ламб - а той мразеше личен конфликт от всякакъв род - изпуфтя от безсилен гняв, сви рамене и прати здравомислието си на вятъра, заедно с новозакупената ми сламена шапка с панделка.

- Проклета му работа - мърмореше, докато я гледаше в огледалото за задно виждане как се носи безгрижно в далечината, а колата ревеше нагоре по стръмната улица. - И бездруго никога не съм харесвал как им стоят шапките на жените.

Хвърли ми свиреп поглед.

- Имам едно изискване - рече със страховит тон. - Няма да си играеш на кукли с персийските ми статуетки. Всичко друго, само не това. Ясно?

Аз кимнах удовлетворена. И поех с него към Близкия изток, към Южна Америка и още десетки археологически обекти по цял свят. Научих се да чета и пиша от чичовите чернови на академични статии, научих се да копая отходни ями и да преварявам вода, както и още много други неща, крайно неподходящи за млада дама с добър произход - докато не срещнах красивия тъмнокос историк, дошъл да посъветва чичо Ламб по въпрос от френската философия, свързан с египетските религиозни практики.

Дори след брака си с Франк живеехме като номади, както подобаваше на собствената му академична позиция, и поделяхме времето си между конференции на Континента и временни квартири, докато войната не ни раздели - него към Лагера за подготовка на офицери и Разузнаваческия отдел на МИ6, а мен към Лагера за подготовка на медицински сестри. Макар и женени от осем години, едва сега щяхме да се сдобием с първия си истински дом, къщата в Оксфорд.

Стиснах здраво чантата си под мишница, влязох в магазина и купих вазите.

С Франк се срещнахме на пресечката на Хай Стрийт с Гиърсайд Роуд и заедно поехме по него. Франк вдигна вежди, когато видя какво съм купила.

- Вази? Чудесно. Може би сега ще спреш да слагаш цветя в книгите ми.

- Не са цветя, а ботанически екземпляри. Ти самият ме насърчи. За да имам занимание.

- Така е. - Той кимна благосклонно. - Но не съзнавах, че всеки път, когато отворя нещо за справка, в скута ми ще изпадат зелениши. Какво беше онова ужасно ронливо кафяво нещо, което сложи в моя Тъскъм и Банкс?

- Седмолист. Помага при хемороиди.

- Готвиш се за неуморно настъпващата ми старост? Колко тактично от твоя страна, Клеър.

Преминахме със смях през портата и Франк ме пусна да се кача първа по тесните стъпала.

Ненадейно ме хвана за лакътя.

- Внимавай! Не стъпвай там.

Надигнах леко крак над голямото кафеникавочервено петно на най-горното стъпало.

- Колко странно - рекох. - Госпожа Беърд търка стълбището всяка сутрин, виждала съм я. Какво ли е това?

Франк се наведе и подуши внимателно.

- Ако трябва да гадая, мисля, че е кръв.

- Кръв! - отстъпих рязко назад. - Чия? - Погледнах през прозореца. - Да не би да се е случило нещо с госпожа Беърд? - Не можех да си представя как спретната ни хазяйка би оставила петно кръв да изсъхне на стълбището, освен ако не й се е случило нещо катастрофално. За миг се запитах да не би във всекидневната й да се укрива луд убиец с брадва, който се готви да ни връхлети със смразяващ кръвта крясък.

Франк поклати глава отрицателно и се надигна на пръсти, за да погледне над плета в съседната градина.

- Не, не мисля. Има подобно петно и пред прага на Колинс.

- Наистина ли? - Приближих се до него, за да погледна през плета и за морална подкрепа. Високопланинските шотландски градчета не ми се струваха типично място за масов убиец, но подобни хора едва ли подбираха според каквато и да било логика.

- Това е доста... противно. - Съседният дом също не даваше признаци на живот. - Какво е станало според теб?

Франк се намръщи умислен, после вдъхновено се плесна по крака.

- Май се сещам! Изчакай тук за малко. - Стрелна се през портата и се затича по пътя, оставяйки ме на прага в неведение.

Скоро се върна, грейнал, задето бе потвърдил предположението си.

- Това е, няма какво друго да е. Всяка къща в редицата си има.

- Какво си има? Следи от убиец маниак? - попитах остро, все още смутена, че ме бе изоставил в компанията на голямо кърваво петно.

Франк се засмя.

- Не, от ритуално жертвоприношение. Удивително! - Застана на четири крака в тревата, вгледан любопитно в петното.

Това не звучеше по-обнадеждаващо от вероятността за убиец маниак. Приклекнах до Франк, бърчейки нос. Беше рано за мухи, но няколко от големите, лениви високопланински комари се навъртаха около петното.

- Как така ритуално жертвоприношение? Госпожа Беърд е набожна жена, както и съседите й. Това не ти е Хълмът на друидите.

Той се изправи, отръсквайки връхчета трева от панталоните си.

- Така си мислиш ти, моето момиче. Няма място на света с повече стари суеверия и магия, смесени с ежедневието, от високопланинска Шотландия. Набожна или не, госпожа Беърд вярва в Старите, както и съседите й. - Посочи петното с прилежно лъснатия връх на обувката си и обясни с доволен вид: - Кръвта на черен петел. Къщите са нови. Еднакви сглобяеми модели.

Изгледах го студено.

- Помисли си пак, ако си решил, че току-що си ми обяснил всичко необходимо. Какво значение има колко са стари къщите? И къде са всички, за Бога?

- Вероятно в пъба. Да идем да видим, искаш ли? - Хвана ме под ръка и ме изведе отново на Гиърсайд Роуд.

- Едно време - обясняваше, докато вървяхме, - а и не толкова отдавна, е било прието да убиеш нещо и да го заровиш под основите на всяка нова къща, за да умилостивиш духовете на земята. Нали знаеш: „Със смъртта на първородния Си син ще тури основите му, и със смъртта на най-младия си син ще постави портите му.“^{4 -} Поверие, старо като планините.

Потреперих от цитата.

- В този случай явно използват пилета, защото са модерни и просветени хора. Значи искаш да кажеш, че къщите са нови и нищо не е погребано под тях, затова обитателите поправят пропуска.

- Точно така. - Франк изглеждаше доволен, че съм разбрала, и ме потупа по гърба. -Според викария мнозина от местните смятат, че Войната е била отчасти заради това, че хората са се отвърнали от корените си и не са взели нужните мерки, като например да заровят приношение под основите или да горят рибешки кости в огнището - е, освен кости на треска, разбира се - вметна той, радостно самовглъбен. - Не бива да гориш кости на треска, защото никога няма да уловиш друга. Тях трябва да ги заровиш.

- Ще го имам предвид. Кажи ми какво е нужно, за да не видя никога повече херинга, и ще го сторя тутакси.

Той тръсна глава, потънал в паметта си, в един от онези кратки мигове на академичен захлас, когато губеше връзка със света наоколо в опит да възстанови в пълен вид познанието си от всички източници, минали пред очите му

- За херинга не знам - рече разсеяно. - За мишки обаче окачваш из къщата средна сълзица. Но от телата в основите идват повечето от местните духове. Нали си виждала Маунтджералд, голямата къща в края на Хай Стрийт? Там има дух, един от работниците по строежа, принесен в жертва. Било е някъде през осемнайсети век, доста скоро всъщност - добави замислено. - Според историята собственикът на дома първо наредил да вдигнат една от стените, после от върха й пуснали камък върху един от работниците - навярно са избрали някой от по-неприятните, - след това го заровили в мазето и достроили къщата. Той и до днес витае из лобното си място, освен в годишнината на смъртта си и четирите Стари дни.

- Стари дни?

- Древните празници - отговори почти рефлексивно той, зареян из записките в ума си. -Хогманай, с други думи - Нова година, Деня на лятното слънцестоене, Белтейн в началото на май и Вси светии. Друидите, бийкърите, ранните пикти, всички са имали празници на слънцето и празници на огъня, доколкото знаем. Така или иначе през тези дни призраците бродят на воля, да помагат или вредят, както решат. - Той потърка брадичка. - Белтейн предстои скоро. Празнува се между пролетното и лятното равноденствие. Внимавай следващия път, когато минаваш покрай гробовете в църковния двор. - Очите му се засмяха и разбрах, че е излязъл от транса си.

Засмях се и аз.

- А има ли някакви прочути местни призраци?

Той сви рамене.

- Не знам. Ще попитаме викария, когато го видим пак, искаш ли?

Всъщност видяхме викария доста скоро след това. Той беше в пъба, заедно с останалите от градчето, и пиеше светла бира в чест на освещаването.

Доста се смути, задето го уловихме да насърчава езически практики, така да се каже, но в крайна сметка отбеляза, че е просто местен обред с историческа стойност, подобно на песента „Носенето на зелено“⁵ за ирландците.

- Всъщност обичаят е прелюбопитен - довери ни той и въздишайки вътрешно, аз разпознах зова на академичния ум, отчетлив като песента на скорец. Франк незабавно се настани до викария и започна брачният танц на архетипи и паралели между древните суеверия и модерните религии. Свих рамене и си проправих път до бара и обратно, с по едно бренди с газирана вода във всяка ръка.

От опит знаех колко трудно е да откъсна Франк от подобна дискусия, затова просто го хванах за китката, обвих пръстите му около едната чаша и го оставих на мира.

Намерих госпожа Беърд на пейка до прозореца. Споделяше халба горчиво пиво с възрастен мъж, когото ми представи като господин Круук.

- За този мъж ви разправях, госпожо Рандал - рече тя с блеснали от стимулиращия алкохол и компанията очи. - Той познава всякакви растения.

А на мъжа до себе си довери:

- Госпожа Рандал много обича цветенцата. - Круук наклони глава в комбинация от учтивост и глухота. - Слага ги в книги и така нататък.

- Така ли правите? - попита Круук и повдигна гъста бяла вежда. - Аз имам преси, истински, за цветя и подобни неща. Донесе ги племенникът, когато се върна от университета през ваканцията. Не ми даде сърце да му кажа, че не ползвам таквиз работи. Билките трябва да ги увесиш, да знайте, или да ги изсушиш на рамка и да ги туриш в торба или буркан, ама що тъй ще ги мачкате, не знам.

- Еми може би за да си ги гледа - намеси се внимателно госпожа Беърд. - Госпожа Рандал направи много хубави неща от цветове на слез и теменужки, можеш направо да си ги сложиш в рамка и да ги окачиш на стената.

- Хмпф. - Набръчканото лице на господин Круук като че ли показваше, че е готов да приеме подобна възможност. - Щом правите тъй, госпожо, може да ви свършат работа пресите ми, давам ви ги с радост. Не исках да ги хвърлям, обаче не ми трябват.

Уверих го, че много ще се радвам да използвам пресите му за цветя и че още повече ще се радвам да ми покаже къде растат някои от по-редките растения в околността. Той ме изгледа остро за миг, наклонил глава като стар керкенез, но сякаш накрая установи, че интересът ми е искрен, и се разбрахме да се срещнем сутринта за обиколка на местната флора. Знаех, че Франк ще ходи до Инвърнес, за да свери някакви документи в кметството, а аз се радвах да имам причина да не го придружа. Документите ми бяха напълно еднакви.

Малко по-късно Франк се откъсна от викария и се прибрахме заедно с госпожа Беърд. Не бях склонна да споменавам кръвта на петела, но Франк не страдаше от подобна свенливост и жадно я разпита за историята на обичая.

- Предполагам, че е доста стар, нали? - попита той, докато шибаше с пръчка плевелите покрай пътя. Лободата и очеболецът вече цъфтяха, а виждах и напращелите пъпки на жълтугата. Още седмица и щяха да нацъфтят.

- Ами че да. - Госпожа Беърд се клатушкаше в бързо темпо и не жалеше младите ни крака. - От незапомнени времена, господин Рандал. Отпреди дните на гигантите.

- Гиганти ли? - попитах.

- Да. Фион и Феин.

- Келтски народни приказки - отбеляза с интерес Франк. - Това са техни герои. С нордически корен, навярно. Нордическото влияние е силно тук, чак до западния бряг. Някои от местата са именувани в нордически стил.

Завъртях очи, предусещайки поредния изблик, но госпожа Беърд се усмихваше мило и го насърчаваше. Вярно е, каза, била на север и видяла скалата на Двамата братя, а тя била останка от викингите, нали?

- Слизали са по онези брегове стотици пъти между 500 г. и 1300 г. - каза Франк, вперил замечтан поглед в хоризонта. Навярно разпредения от ветровете облак насреща му приличаше на драконов кораб. - И са донесли много от митовете си. Тук има плодотворна почва за митове. Нещата като че ли здраво се вкореняват.

Можех да повярвам на това. Здрачаваше се, идваше и буря. На призрачната светлина под облаците дори чисто новите къщи покрай пътя изглеждаха древни и зловещи като камъка на пиктите на стотина метра от нас, който маркираше кръстопътя вече хиляда години. Нощта изглеждаше подходяща да си стоиш вкъщи с хлопнати кепенци.

Само че, когато се прибрахме, вместо да се настаним удобно във всекидневната на госпожа

Беърд и да си прожектираме гледки от пристанището в Пърт⁶, Франк реши да спази уговорката си за шери господин Бейнбридж, адвокат с интерес към местните исторически анали. Предвид една моя по-ранна среща с господина, реших да си остана вкъщи.

- Опитай да се върнеш преди бурята - казах и целунах Франк за довиждане. - И предай поздрави на господин Бейнбридж.

- Хм, да. Разбира се. - Като внимаваше да не срещне погледа ми, Франк нахлузи палтото си, взе чадър от стойката до вратата и излезе.

Затворих след него, но я заключих само с резето, за да може да влезе сам след това. Върнах се във всекидневната, замислена за това как Франк несъмнено щеше да се престори, че няма съпруга - а господин Бейнбридж с радост щеше да се включи в преструвката. Не че го винях.

Когато посетихме господин Бейнбридж предния следобед, всичко започна добре. Бях сдържана, възпитана, интелигентна, но не се самоизтъквах, с чудесни обноски и скромно облечена - всичко, което се изискваше от съпругата на Идеалния оксфордски преподавател. Докато не дойде чаят.

Обърнах длан и изгледах накриво големия мехур в основата на пръстите си. Не бях виновна аз, че вдовецът господин Бейнбридж имаше евтин тенекиен чайник, а не фаянсов, както е редно. Нито че, опитвайки се да е учтив, ме помоли да налея чая. Нито пък че ръкавицата беше протрита и нажежената дръжка на чайника докосна ръката ми.

Не, отсякох мислено. Напълно нормално бе да изпусна чайника. Скутът на господин Бейнбридж по случайност се оказа на неподходящо място - чайникът все някъде трябваше да падне. Проблемът беше във възклицанието ми „Мамичката му мръсна шибана!“, по-силно от вика от болка на Бейнбридж. Отвъд другия край на подноса с кифличките Франк ме изпепели с поглед.

Когато се съвзе от шока, господин Бейнбридж се насили да прояви галантност и се засуети около ръката ми, като старателно пренебрегваше опитите на Франк да извини езика ми -които се състояха в това да обясни, че почти две години съм живяла във военен лазарет.

- Боя се, че съпругата ми е прихванала някои, хм, цветисти фрази от янките и тем подобни - каза Франк с нервна усмивка.

- Така е - рекох през зъби, докато увивах влажна салфетка около ръката си. - Мъжете често са „цветисти“, когато вадиш шрапнели от тях.

Господин Бейнбридж тактично опита да отклони разговора в неутрална историческа територия, като сподели, че винаги се е интересувал от проявленията на вулгарната реч през вековете. Например скорошната диалектна форма „Бослепи“, развалена вариация на клетвата „Бог да ме ослепи“.

- Да, разбира се - отвърна Франк, благодарен за новата посока на дискусията. - Без захар, Клеър, благодаря. Ами „Бозукс“? Частта с „Бо“ е ясна, но „зукс“..

- Понякога ми се струва, че е развалена форма на стара шотландска дума, „юк“. Значи „сърбеж“. Така би имало смисъл, нали?

Франк кимна и перчемът му, неподобаващ за оксфордски дон, падна пред очите му. Той го отметна несъзнателно и продължи:

- Интересно... Еволюцията на вулгарната реч.

- О, да, и продължава - рекох аз, като внимателно вдигнах бучка захар с щипците.

- Така ли? - учтиво се поинтересува господин Бейнбридж. - Натъквали ли сте се на интересни разновидности по време на, хм, военните си преживявания?

- О, да. Любимо ми беше нещо, което един янки казваше винаги когато му сменях превръзките. Името му беше Уилямсън, от Ню Йорк, мисля.

- И какво е казвал?

- „Исусе Ш. Рузвелт Христе“ - отговорих и внимателно пуснах захарта в чая на Франк.

След спокойна и дори приятна вечер с госпожа Беърд се отправих нагоре по стълбите, за да се приготвя, преди Франк да се върне. Знаех, че не може да изпие повече от две чаши шери, затова сигурно щеше да се прибере скоро.

Вятърът се усилваше и статичното електричество в спалнята играеше по косата ми, докато прокарвах гребена през нея, а къдриците ми се заплитаха, вместо да се разплитат. Реших, че тази вечер ще мина без стоте сресвания. В такова време ми стигаше да си измия зъбите. Кичурите ми залепваха по бузите, когато се опитвах да ги пригладя назад.

В каната нямаше вода - Франк я беше използвал, за да се спретне преди гостуването у Бейнбридж, и не си бях направила труда да я напълня от мивката в тоалетната. Излях немалка част от одеколона „Льо бльо“ в дланта си. Разтрих енергично длани и ги прокарах през косата си. Излях още одеколон на четката си и сресах къдриците си зад ушите.

Така беше доста по-добре, реших, докато въртях глава и се оглеждах в огледалото. Влагата беше разпръснала статичното електричество и сега косата обрамчваше лицето ми на плътни, лъскави вълни. От одеколона беше останал много приятен аромат. На Франк ще му хареса, помислих си. „Льор бльо“ му беше любим.

Някъде наблизо рязко просветна, а миг по-късно прогърмя. Всички светлини угаснаха. Ругаейки под нос, затършувах опипом в чекмеджетата.

Някъде бях видяла свещи и кибрит - във високопланинските райони токът спираше толкова често, че във всяка стая на всяка гостоприемница имаше свещи. Бях ги виждала дори в най-елегантните хотели, където бяха ароматизирани с цветя и поставени в свещници с матирано стъкло.

Свещите на госпожа Беърд бяха съвсем обикновени, но в изобилие - намерих и три кибрита. Точно сега видът на свещите не ме вълнуваше особено.

На светлината на следващата светкавица поставих една в синия керамичен свещник на тоалетката и с него запалих още свещи на различни места в стаята, докато тя не се изпълни с меко, трепкащо сияние. Колко романтично, помислих си, и се сетих да изключа лампата, за да не се съсипе атмосферата в неподходящия момент, ако токът дойде.

Не бе изгорял повече от сантиметър восък, когато вятърът довя Франк в стаята почти буквално - течението след него угаси три от свещите.

Вратата се затръшна и угаси още две, а Франк се изцъкли в ненадейния сумрак и зарови пръсти в чорлавата си коса. Станах и запалих отново свещите, като го смъмрих, задето влиза така. Едва когато приключих и се обърнах да го попитам иска ли нещо за пиене, видях, че е пребледнял и смутен.

- Какво има? Да не си видял призрак?

- Ами - бавно започна той, - не съм сигурен, че не съм. - Разсеяно взе четката ми и я надигна към главата си. Когато долови одеколона ми, сбърчи нос, върна я обратно и се среса със своя гребен.

Зад прозореца клоните на брястовете вършееха във въздуха. В другия край на къщата хлопаше хлабав кепенец и ми хрумна, че няма да е зле да спуснем своя, макар че разразяващата се буря беше вълнуваща гледка.

- Твърде ветровито е за призраци - казах аз. - Не си ли падат повече по мъртвешка тишина и мъгливи нощи в гробището?

Франк се позасмя глуповато.

- Е, сигурно е било заради някоя от небивалиците на Бейнбридж и твърде многото шери, повече, отколкото възнамерявах да изпия. Нищо работа.

Но вече ме беше заинтригувал.

- Какво точно видя? - попитах, докато се разполагах на стола пред тоалетката. Направих жест към бутилката уиски и Франк побърза да налее две питиета.

- Ами, просто един мъж - започна той, като си отмери петдесетина грама и стотина за мен. - Стоеше на пътя отвън.

- До тази къща? - Засмях се. - Значи сигурно е бил призрак. Никой с всичкия си не би стоял навън в такава нощ.

Франк наклони каната над чашата си и ме погледна обвинително, когато разбра, че няма вода.

- Не ме гледай така. Ти използва всичката вода. Но нямам нищо против да е чисто. - Отпих, за да го докажа.

Франк сякаш се изкуши да отскочи до долу, за да напълни каната, но се отказа и продължи да разказва, като отпиваше така, все едно чашата му съдържаше сярна киселина, а не най-добрия едномалцов „Гленфидиш“.

- Да, стоеше от тази страна, в края на градината, оттатък оградата. Стори ми се, че... -Поколеба се, взрян в чашата си. - Стори ми се, че гледа към твоя прозорец.

- Моя? Забележително! - Не успях да потисна леката тръпка по гърба си и прекосих стаята, за да затворя кепенците, макар че май беше малко късно за това. Франк ме последва, като продължи да говори:

- Да, аз също те виждах отдолу. Решеше се и ругаеше, защото косата ти все настръхваше.

- В такъв случай въпросният господин навярно хубаво се е посмял - отвърнах хапливо. Франк поклати глава, но се усмихна и приглади косата ми с длани.

- Не, не се смееше. Всъщност изглеждаше много нещастен. Не виждах лицето му добре, но така ми се стори от стойката му. Приближих го и иззад гърба му го попитах дали мога да му помогна с нещо. Сякаш не ме чу, а аз си казах, че може би наистина не ме е чул заради вятъра, тъй че повторих и посегнах да го потупам по рамото - за да привлека вниманието му. Само че преди да го докосна, той се обърна, мина бързо покрай мен и продължи надолу по пътя.

- Звучи повече като грубиян, не като призрак - отбелязах, докато привършвах уискито. -Как изглеждаше?

- Здравеняк - отвърна Франк, като се смръщи от спомена. - Шотландец, до последния детайл на носията си. Имаше си кожена торба отпред, а на карираното наметало - прекрасна брошка във формата на бягащ елен. Исках да го попитам откъде я има, но си замина, преди да успея.

Налях си още едно.

- Хм, не звучи толкова нетипичен като за тези краища, нали? Виждала съм такива мъже в градчето.

- Хм, не... - Звучеше несигурен. - Не, не дрехите му бяха странни. Обаче когато мина покрай мен... заклевам се, беше достатъчно близо, за да ме избута. Само че не усетих нищо. Това ме учуди и аз се обърнах да го изпроводя с поглед. Крачеше по Гиърсайд, но малко преди ъгъла... изчезна. Тогава изтръпнах до кости.

- Може да си се разсеял за миг и да е пристъпил в сенките - предположих. - До онзи ъгъл растат много дървета.

- Мога да се закълна, че не свалих поглед от него - измърмори Франк. Изведнъж вдигна глава. - Сетих се! Спомням си защо ми се стори толкова странен, макар тогава да не можех да определя.

- Защо? - Малко ми беше писнало от призрака и исках да преминем към по-интересни неща - в леглото.

- Вятърът можеше да те среже на две, но разните му дипли - наметката на дясното рамо и поличката, - не помръдваха, освен когато се движеше.

Няколко секунди се гледахме безмълвно.

- Ами да - рекох накрая, - това е страшничко.

Франк сви рамене и се усмихна, отпъждайки мислите си.

- Поне ще има за какво да си говорим с викария следващия път. Ако е добре известен местен призрак, викарият може да ми разкаже кървавата му история. - Погледна си часовника. - Сега най-добре да си лягаме.

- Най-добре - промълвих.

Наблюдавах го в огледалото, докато си сваляше ризата и посягаше към закачалка. Ненадейно спря на едно от копчетата.

- Лекувала ли си много шотландци, Клеър? - попита внезапно. - В лазарета или в Пемброук?

- Разбира се - отвърнах леко объркана. - В лазарета в Амиен имаше мнозина от полковете

Сийфорт и Камерън, а малко по-късно, след Каен - и от полка Гордън⁷. Повечето бяха много симпатични. Големи стоици по принцип, но страшно се бояха от игли. - Усмихнах се, защото си спомних нещо. - Имахме един доста стар и чепат, гайдар от трети сийфордски полк, който не понасяше да го бодем, особено отзад. Часове наред се терзаеше ужасно, преди да позволи на някого с игла да го доближи, а тогава все ни увещаваше да му бием инжекцията в ръката, макар че трябваше да е мускулна. - Засмях се, когато си спомних ефрейтор Чизълм. -Каза ми: „Ако ще съм се прострял надупен, искам момата да е под мен, а не отзад с губерка!“

Франк се усмихна, но леко смутено, както винаги, щом чуеше недотам изисканите ми военни истории.

- Не се тревожи - уверих го. - Тази няма да я разказвам по оксфордските приеми.

Това сякаш го поразвесели и той застана зад мен и ме целуна по темето.

- Ти не се тревожи - отвърна. - Ще те обикнат, каквито и истории да разказваш. Мммм... Косата ти ухае прекрасно.

- Значи ти харесва? - В отговор ръцете му се плъзнаха по раменете ми и обхванаха гърдите ми през тънкия плат на нощницата. В огледалото виждах главата му над своята. Беше подпрял брадичка на темето ми.

- Харесвам всичко у теб - рече той със сладострастна дрезгавина в гласа. - Прекрасна си на свещи, знаеш ли? Очите ти са като шери в кристална чаша, кожата ти - като слонова кост. Омагьосваш ме. Може би трябва да изключа осветлението за постоянно.

- Трудно ще четеш в леглото - рекох, а пулсът ми се ускоряваше.

- Сещам се за по-добри варианти в леглото - промълви той.

- Така ли? - Надигнах се, обърнах се и обгърнах врата му - Например?

След известно време, сгушена в него, надигнах глава от рамото му и попитах:

- Защо попита дали съм се грижила за шотландци? Би трябвало да знаеш отговора. През онези болници минаваха какви ли не хора.

Той се размърда и прокара леко длан по гърба ми.

- Ммм... Няма значение. Просто когато видях онзи тип навън, ми хрумна, че може да е бил... - Той се поколеба и ме притисна по-близо до себе си. - Ами, нали знаеш, може да е някой, когото си лекувала, и може би... може да е разбрал, че си отседнала тук, и е дошъл да те види... нещо такова.

- А тогава - контрирах го благоразумно - защо да не влезе, за да се видим?

- Ами - отвърна Франк съвсем нехайно - може да не е искал да види мен.

Надигнах се на лакът и се взрях в него. Виждах го достатъчно добре на светлината на свещта. Извърнал глава от мен, той съвсем нехайно гледаше хромолитографа⁸ на Бони принц Чарли, с който госпожа Беърд беше счела за подходящо да украси стената ни.

Хванах го за брадичката и обърнах лицето му към своето. Той се ококори, преструвайки се на изненадан.

- Да не намекваш - подхванах, - че онзи отвън е бил някакъв, някакъв... - Затърсих подходящата дума.

- Любовник? - подсказа ми услужливо Франк.

- Мой романтичен интерес? - довърших.

- О, не, разбира се, че не - неубедително отвърна той. Отмести ръката ми от лицето си и се опита да ме целуне, но този път аз се извърнах. Задоволи се да ме притисне към себе си.

- Просто... - започна той. - Знаеш, Клеър. Минаха шест години. Видяхме се само три пъти, а последния - само за ден. Не би било необичайно, ако... искам да кажа, всички знаят под какво напрежение са лекарите и сестрите при спешни случаи... и аз... аз просто... е, бих разбрал, разбираш ли, ако е възникнало нещо, хм, спонтанно...

Прекъснах пелтеченето му, като се отскубнах от него и скокнах от леглото.

- Смяташ, че съм ти била невярна? Ако е така, изчезни от стаята веднага. И от къщата! Как смееш дори да намекваш нещо подобно? - Цялата кипях, а Франк седна и посегна към мен, за да ме успокои.

- Не ме пипай! - изсъсках. - Кажи ми само - наистина ли мислиш, понеже си видял странен мъж да гледа към прозореца ми, че съм имала страстна връзка с пациент?

Франк стана и ме прегърна. Стоях вцепенена като жената на Лот⁹, но той настоятелно галеше косата ми и разтриваше раменете ми, както обичах.

- Не, нищо подобно не си мисля - твърдо изрече той. Придърпа ме по-близо и аз се поотпуснах, макар и не достатъчно, за да отвърна на прегръдката.

Мина известно време и той промълви, заровил лице в косата ми:

- Знам, че никога не би направила такова нещо. Исках само да кажа, че ако някога си или ако някога го направиш... Клеър, няма да има значение. Толкова те обичам. Каквото и да сториш, не мога да спра да те обичам. - Обхвана лицето ми в шепи - само десет сантиметра по-висок, можеше да ме гледа право в очите. Каза тихо:

- Прощаваш ли ми? - Дъхът му, с лек аромат на „Гленфидиш“, стопли лицето ми, а устните му, подканящи и плътни, бяха смущаващо близо.

Светкавица блесна и извести внезапното начало на бурята. Дъжд заромоли гръмовно по плочите на покрива.

Бавно прегърнах Франк през кръста и цитирах:

- „Не иде милосърдието нивга по принуждение. То благ дъждец е, поръсил от небето към земята...“¹⁰

Франк се засмя и вдигна поглед - по тавана избиваха петна, лошо предзнаменование за съня ни през нощта.

- Ако това е капка от милосърдието ти - каза той, - хич не ми се ще да усетя мъстта ти. -Гръмотевицата отекна като нападение с минохвъргачка, сякаш в отговор на думите му И двамата се засмяхме, вече спокойни.

Едва по-късно, докато слушах дълбокото му равномерно дишане до себе си, се запитах: Вярно, че не бях сторила нищо, което да оправдае подозренията му за моя изневяра. Моя. Но както той сам каза, шест години са много време.

¹ Традицията по онова време е повелявала първият син да наследи баща си, вторият да стане войник, а третият - свещеник. - Бел. прев.

² Чарлс Едуард Стюарт, вторият якобитски претендент за британската корона, опитал да възстанови абсолютистката монархия и Стюартската династия на Острова. - Бел. прев.

³ Форма на „саксонец“, а иначе - обидно название за англичанин, използвано от ирландци и шотландци. - Бел. прев.

⁴ Библия, Исус Навин, 6 гл. 26 стих. - Бел. прев.

⁵ Ирландска улична балада в памет на Ирландското въстание от 1798 г. Зеленото е станало официалният цвят на въстаниците, Общността на обединените ирландци. - Бел. прев.

⁶ Става дума за шотландския град Пърт, а не за австралийския. - Бел. прев.

⁷ Сийфорт, Камерън и Гордън са съставлявали шотландския пехотен контингент през Втората световна война и войниците в тях са били най-вече от северните високопланински части на страната. - Бел. прев.

⁸ Хромолитограф - цветна гравюра върху метал. - Бел. прев.

⁹ Библейска героиня, която противно на заръката на Бог, поглежда назад към горящите Содом и Гомор, докато бяга оттам, и се превръща в стълб от сол. - Бел. прев.

¹⁰ Цитат от „Венецианският търговец“ на У Шекспир. Превод: В. Петров. - Бел. прев.

2. ПОБИТИТЕ КАМЪНИ

Господин Круук дойде да ме вземе, както се бяхме разбрали, точно в седем на следващата сутрин.

- Да хванем росата по лютичетата, а, моме? - рече той, а от думите му ромолеше старомодна галантност. Дойде с мотоциклет, приблизително на неговата възраст, с който да стигнем до околностите на градчето. Пресите за растения бяха пристегнати отстрани на огромната машина, като буфери по корпуса на шлеп. Поехме безгрижно сред притихналата природа, с която ревът на мотоциклета ярко контрастираше. Старецът наистина знаеше много за местните растения - не само кое къде се намира, но и кое какво лекува и как се приготвя. Щеше ми се да бях взела бележник, но въпреки това слушах внимателно пресипналия глас на стареца и се стараех да запомня колкото мога повече, докато прибирах екземплярите в тежките преси.

Спряхме за обилен ранен обяд в подножието на необичаен плосковръх хълм. Бе зелен като съседните му, със същите каменни издатини и пукнатини, но се отличаваше по добре отъпкания път, който водеше нагоре и рязко свършваше зад гол гранит.

- Какво има там горе? - попитах, жестикулирайки със сандвича си. - Неудобно място за пикник изглежда.

- А... - Господин Круук хвърли поглед към хълма. - Това е Креиг на Дун, моме. Щях да ти го покажа, след като хапнем.

- Така ли? Специален ли е с нещо?

- О, да - отвърна Круук, но не продължи. Каза само, че съм щяла да разбера, когато го видя. Опасявах се, че няма да може да се справи със стръмната пътека, но страховете ми се разсеяха, когато започнах да пъхтя след него. Накрая господин Круук изпъна костелива длан и ми помогна да преодолея последния метър до превала.

- Ей го. - Махна с ръка, сякаш притежаваше мястото.

- Но това е каменен кръг! - възкликнах развълнувано. - Миниатюрен каменен кръг.

Заради войната от няколко години не бях ходила до равнината Солсбъри, но с Франк бяхме посетили Стоунхендж малко след сватбата. И ние, като другите туристи, крачехме в страхопочитание сред огромните побити камъни и зяпахме Олтарния камък („Гдет’ древните друиди правели ужасните си жертвоприношения “, напевно нареждаше един от гидовете, дребен кокни, повел автобус италиански туристи, които послушно снимаха доста обикновения на вид каменен блок).

Със същата страст към прецизността, с която окачаше вратовръзките си така, че краищата им да висят поравно от двете страни на закачалката, Франк ме убеди да обходим кръга, да измерим разстоянието между дупките на двата концентрични кръга и да преброим напречните камъни на огромния външен кръг.

Три часа по-късно знаехме точно колко са дупките (петдесет и девет, ако ви е грижа - мен не ме е), но не бяхме добили по-добра представа за предназначението на конструкцията от десетките археолози, аматьори и професионалисти, пълзели край нея през последните петстотин години.

Не че всички нямаха мнения. Животът сред академичните среди ме бе научил, че добре изразено мнение струва повече от зле изразен факт, що се отнася до професионалния напредък.

Храм. Гробище. Астрономическа обсерватория. Място за екзекуции (оттам и неуместно кръстения Камък за заколения, обърнат на една страна, потънал наполовина в дупката си). Открито пазарище. Последното предположение ми се нравеше - представях си как мегалитни домакини се разхождат между камъните с кошници в ръце и оглеждат критично емайла на последната доставка чаши от червена глина, слушат скептично приказките на пекари от Каменната ера и продавачи на лопати от еленова кост и кехлибарени мъниста.

Единственото противоречие с тази хипотеза бяха телата под Олтарния камък и кремираните останки в дупките на вътрешния кръг - освен ако не бяха клетите останки на търговци, обвинени, че подправят везните. Но ми се струваше нехигиенично да погребваш хора на пазара.

В миниатюрния каменен кръг на този хълм нямаше следи от погребения. Под „миниатюрен“ имам предвид само, че беше по-малък от Стоунхендж. Иначе всеки камък беше два пъти по-висок от мен и много масивен.

От друг водач на туристически групи в Стоунхендж чух, че подобни каменни кръгове се намират къде ли не във Великобритания и Европа - някои в по-добро състояние от други, някои ориентирани по-различно спрямо звездите. Но и предназначението, и произходът им бяха неизвестни.

Господин Круук се усмихваше благосклонно, докато се промъквах сред камъните и поспирах, за да докосна някой - леко, сякаш се боях, че ще оставя отпечатък върху огромните канари.

Някои бяха бледо нашарени, други - като поръсени със слюда, която улавяше сутрешното слънце и проблясваше весело. Но всички бяха съвсем различни от купчините местни камъни, щръкнали от папратите наоколо. Който и да бе издигнал този кръг, и с каквато и да е цел, е смятал, че е достатъчно важен, за да изкопае, оформи и пренесе тези специални канари. Да ги оформи - но как? Да ги пренесе - отново, как и на какво разстояние?

- Съпругът ми ще се прехласне - рекох на господин Круук, след като му благодарих, че ми показа растенията и мястото. - По-късно ще го доведа.

По пътя надолу старецът галантно ми подаде ръка. Поех я, след като плъзнах поглед по стръмния склон и реших, че въпреки възрастта си навярно е по-стабилен от мен.

Същия следобед отидох до селото, за да взема Франк от жилището на викария. Докато подминавах пръснатите навред къщурки, с радост вдишвах дълбоко омайната високопланинска смесица от пирен, салвия и зановец, заедно с малко дим от комините и острия аромат на пържена херинга. Селцето се бе вгнездило в малка стръмнина в подножието на извисяващи се над бърдото скали. Тези къщурки край пътя бяха красиви. Плодовете на следвоенния просперитет се виждаха в новобоядисаните стени и дори домът на викария, здание на поне век, имаше яркожълти кантове по подпухналите от влага первази.

Отвори икономката на викария - висока, съсухрена жена с три реда изкуствени перли около врата. Когато се представих, тя ме пусна да вляза и ме преведе през дълъг, тесен и тъмен коридор, обкичен с портрети в сепия, може би на известни личности от отминали епохи или роднини на викария, или дори на кралското семейство - чертите на лицата им не се виждаха в сумрака.

За сметка на това кабинетът на викария ме ослепи със светлината, прииждащата от огромните прозорци, от пода почти до тавана. Стативът до камината, с недорисуван пейзаж на черни скали под вечерно небе, вероятно бе причината за прозорците, добавени навярно дълго след строежа на къщата.

На едно бюро до отсрещната стена Франк и нисък, тантурест мъж със свещеническа якичка се бяха задълбочили в купчина парцаливи хартии. Франк почти не вдигна глава, но викарият вежливо спря с обясненията си и дойде да се ръкува с мен, кръглото му лице сияеше от ведра общителност.

- Госпожо Рандал! - възкликна той и раздруса сърдечно ръката ми. - Колко се радвам да ви видя отново. Идвате тъкмо навреме, за да чуете новината!

- Новина? - Предвид вида на хартията и мастилото по документите, прецених, че новините навярно са от средата на осемнайсети век. Недотам ексклузивни, значи.

- Да, наистина. Проследяваме живота на Джак Рандал, предшественика на съпруга ви, с помощта на тогавашните армейски съобщения. - Викарият се приведе към мен и с половин уста, като гангстер в американски филм, измърмори: - Хм, „заех“ оригиналните съобщения от местната ни Историческа общност. Нали ще внимавате да не споменете никому?

Развеселена, аз му обещах да не разкривам съдбоносната му тайна и се огледах за удобен стол, преди да науча най-новото от осемнайсети век. Един стол със странични облегалки за главата до прозореца ми се стори подходящ, но когато посегнах да го обърна към бюрото, установих, че вече е зает. Малко момче с лъскава черна коса се беше свило на него и спеше дълбоко.

- Роджър! - Викарият бе дошъл да ми помогне и се изненада не по-малко от мен. Момчето се стресна и седна изправено, ококорило яркозелени очи.

- Какво правиш тук, малка мишко? - укори го добронамерено викарият. - Пак ли заспа с комиксите? - Събра шарените страници и ги подаде на детето. - Хайде, тичай, Роджър. Имам работа със семейство Рандал. О, забравих да ви запозная - госпожо Рандал, това е синът ми Роджър.

Изненадах се. Мислех си, че не съм срещала по-заклет ерген от преподобния Уейкфийлд. Въпреки това поех малката лепкава длан и я стиснах приятелски, устоявайки на подтика да я избърша в роклята си.

Преподобният Уейкфийлд изпроводи с топъл поглед момчето, което набиваше крак към кухнята.

- Син на племенницата ми - довери ни той. - Свалиха баща му над Канала, а майка му загина в Блица, та го прибрах при себе си.

- Колко хубаво от ваша страна - промълвих, като мислех за чичо Ламб. И той загина в Блица, след като бомба улучила лекционната зала на Британския музей, в която говорел. -Доколкото го познавах, навярно е почувствал най-вече облекчение, че съседното крило с персийски антики се е отървало невредимо.

- А, нищо работа. - Викарият размаха смутено ръка. - Хубаво е къщата малко да живне. Хайде, седнете.

Франк заговори още преди да оставя ръчната си чанта.

- Невероятен късмет, Клеър - взе да ми обяснява разпалено, докато прелистваше купчина хартии с омачкани ръбове. - Викарият е открил цяла поредица военни документи, споменаващи Джонатан Рандал.

- Изглежда, капитан Рандал сам се е погрижил за популярността си - отбеляза викарият, като взе част от документите, които Франк държеше. - Командвал е гарнизона при форт Уилям около четири години, но сякаш доста време е вилнял из шотландски поселища в името на Короната. Ето тези тук... - Той леко отдели няколко документа и ги постави на бюрото. -Това са доклади от оплаквания срещу капитана от различни семейства и собственици на имения, които заявяват какво ли не - от задевки със слугините от страна на войниците, до отявлени кражби на коне, да не говорим за десетките неуточнени „обиди“.

Развеселих се.

- Значи е бил конекрадец? - попитах Франк.

Той сви нехайно рамене.

- Бил е какъвто е бил, нищо не мога да направя. Просто искам да знам. Оплакванията не са били странни, като за периода - англичаните като цяло, и армията в частност, не са били особено популярни във високопланинските райони. Странното е, че оплакванията нямат последствия - дори сериозните.

Викарият, неспособен да стои мирен задълго, се включи:

- Точно така. Тогавашните офицери не са се съобразявали с правила, както е днес - можели са да правят каквото си поискат с малко последствия. Но странното е друго: не че оплакванията са разследвани и след това отхвърлени, а че никога не са споменати отново. Знаете ли какво подозирам, Рандал? Предшественикът ви е имал покровител. Някой го е закрилял от наказания.

Франк се почеса по главата и се взря в съобщенията.

- Може и да сте прав, но трябва да е бил някой с много власт. На върха на военна йерархия, може би, или дори аристократ.

- Да, или... - Госпожа Греъм влезе и изтръгна викария от конспиративните му размишления.

- Донесох ви нещо да се подкрепите, господа - заяви тя и постави подноса в средата на бюрото, откъдето викарият спаси безценните си документи в последния момент. Възрастната жена ме огледа преценяващо - не ме свърташе на едно място, а очите ми бяха започнали да се изцъклят. - Донесох само две чашки, защото реших, че госпожа Рандал ще поиска да се присъедини към мен в кухнята. Имам малко... - Не изчаках да довърши поканата си и пъргаво скокнах на крака. Зад гърба ми теориите отново се развихриха, докато минавахме през люлеещата се врата на път за кухнята.

В горещия, уханен зелен чай плуваха парченца листа.

- Мммм. - Оставих чашката. - Отдавна не бях опитвала Оолонг.

Госпожа Греъм кимна, озарена от гордост. Очевидно си беше направила труда - под фините порцеланови чашки бе разстлала ръчно плетени дантелени поставки, а към кифличките имаше плътна сметана.

- Да, през Войната такъв чай не се намираше. Но на него се гледа най-добре. С „Ърл Грей“ ми беше много трудно. Листата се разпадат толкова бързо, че нищичко не мога да видя.

- О, гледате на чай? - попитах леко развеселена. Нищо не бе по-далеч от общата представа за циганката гледачка от госпожа Греъм, с късите стоманеносиви къдрици и тройна перлена огърлица. Глътката чай видимо премина по дългия й жилав врат и изчезна под лъскавите мъниста.

- Разбира се, скъпа. Научи ме баба ми, а нея - нейната. Допий си чая и да видим какво ти се пише.

Пое чашката и дълго време мълча, като от време на време я накланяше, за да улови по-лесно светлината, и току я завърташе в длани, за да погледне от различен ъгъл.

Постави я внимателно на масичката, сякаш се боеше да не се взриви в лицето й. Бръчиците от двете страни на устата й се задълбочиха и тя събра вежди объркана.

- Така - каза накрая. - Това е от по-странните ми гледания.

- Така ли? - Още бях развеселена, но се заинтригувах. - Ще срещна ли висок, смугъл непознат, или ще прекося океана?

- Може, може. - Госпожа Греъм долови ироничния ми тон и отговори по същия начин, с лека усмивка. - Или пък не. Това е странното в чашката ти, скъпа. Всичко в нея си противоречи. Виждам извитото листо, „пътешествие“, но го пресича скъсано, което значи, че няма да пътуваш. И непознати има, няколко. Единият е съпругът ти, ако тълкувам листата както трябва.

Веселието ми повехна. След шест години далеч един от друг и последните шест месеца заедно, съпругът ми беше донякъде непознат. Макар да не знаех откъде е разбрало за това едно чаено листо.

Госпожа Греъм още се мръщеше.

- Подай ръка, дете - рече тя.

Дланта й бе съсухрена, но изненадващо топла. От пътя в косата й се носеше аромат на лавандула. Дълго време се взира в ръката ми и от време на време проследяваше някоя от линиите с пръст, сякаш бе карта, чиито пътища завършваха все сред пресъхнали наноси и пустинни дюни.

- Е, какво има? - опитах се да звуча лековато. - Или ориста ми е твърде ужасяваща?

Госпожа Греъм вдигна питащ поглед и ме загледа замислено, но не пусна пръстите ми.

Поклати глава и сви устни.

- О, не, скъпа. Тук не е начертана съдбата ти, а само зародишът й. - Птицеподобното й лице се обърна в полуанфас. - Линиите по дланта ти се променят, нали знаеш? В друг момент от живота ти може да са много по-различни.

- Не знаех. Мислех, че с каквито се родиш, с такива оставаш. - Потиснах желанието да отдръпна ръка. - Какъв е смисълът от четене по дланите тогава?

Не исках да звуча грубо, но това внимание ме смущаваше, особено след гадаенето на чаени листенца. Госпожа Греъм неочаквано се усмихна и затвори пръстите ми.

- Линиите на дланта ти показват какво си, скъпа. Затова се променят - или би трябвало. У някои не се променят никога - у клетниците, които никога не се променят. Но те са малцина. - Тя стисна леко свитата ми длан и я потупа. - Съмнява ме да си такава. Ръката ти вече показва много промени, като за толкова млад човек. Навярно заради Войната - промълви сякаш на себе си.

Отново се заинтригувах и отворих длан.

- Каква съм тогава според дланта си?

Госпожа Греъм се намръщи, но не посегна втори път към ръката ми.

- Не мога да река. Странно, повечето длани си приличат. Не, не казвам, че видиш ли една, все едно си видяла всички, но често има прилики. - Ненадейно тя се усмихна, разкривайки чистобели и очевадно фалшиви зъби.

После продължи:

- Така работи гадателят, знаеш. На църковния панаир всяка година гадая на чай и на ръка -е, поне преди го правех. Но Войната свърши и сигурно ще започна отново. Влиза в шатрата някое момиче и ето ме мен, с тюрбан и пауново перо, назаем от господин Доналдсън, и “премяна с ориенталско великолепие“ - халатът на викария, цял в извезани пауни и жълт като пладнешко слънце, - и я оглеждам, като се преструвам, че й гледам на ръка. Виждам, че деколтето на блузата й стига до пъпа, усещам евтиния парфюм, обиците й стигат до раменете... Не ми трябва кристално кълбо, за да предскажа, че до следващия панаир вече ще има дете. - Погледът й палаво проблясваше. - Макар че, ако не виждаш пръстен, по-тактично би било първо да предскажеш сватба.

Засмяхме се.

- Значи изобщо не ги гледате в ръцете? Освен за пръстени?

Тя доби изненадан вид.

- О, разбира се, че ги гледам. Но обикновено знаеш какво ще видиш, още преди да погледнеш. Обикновено. - Кимна към дланта ми. - Но такива линии не съм виждала. Този голям палец - тя все пак се наведе леко напред и го докосна, - не би се променил много. Значи, че имаш силна воля и не обичаш да ти противоречат. - Тя ми смигна. - Но това и мъжът ти може да ти го каже. Както и това. - Посочи една месеста издатина в основата на палеца.

- Какво е това?

- Нарича се Хълмът на Венера. - Тя присви благоприлично устни, макар крайчетата им да се дръпнаха нагоре. - У мъж значи, че си пада по моми. У жена е по-различно. Нека го кажа по-деликатно - предвиждам, че мъжът ти няма да търси нещо друго извън ложето ви. - Тя се засмя изненадващо дълбоко и неприлично, а аз се поизчервих.

Възрастната икономка отново се вглъби в ръката ми, като сочеше тук-там с нокът, за да подчертава думите си.

- Дълбока линия на живота имаш - в добро здраве си и вероятно ще си останеш така. Прекъсната е, което значи, че животът ти се е променил значително, но това важи за всички ни, нали? Твоята обаче е прекъсната на немалко места. А линията на брака ти, хм - тя поклати отново глава, - е разцепена на две. Не е необичайно, обикновено значи два брака...

Реагирах едва доловимо и незабавно се прикрих, но тя ме усети и вдигна поглед. Май наистина бе много проницателна гадателка. Закима успокоително.

- Не, не, моето момиче. Не значи, че нещо ще се случи на благоверния ти. Но ако се случи -тя подчерта „ако“, като ме стисна леко за дланта, - няма да чезнеш и тъгуваш по него цял живот. Ако изгубиш първата си любов, можеш отново да обикнеш

Тя примижа късогледо към дланта ми и леко прокара напукания си нокът по линията на брака ми.

- Но повечето разделени брачни линии са прекъснати - твоята е раздвоена. - Тя ми се ухили дяволито. - Да не си имаш друг съпруг тайничко?

Засмях се и тръснах глава.

- Не. Откъде време? - После обърнах длан с ръба нагоре. - Чувала съм, че вдлъбнатинките отстрани на дланта показват колко деца ще имаш. - Казах го нехайно, или поне се надявах така да прозвучи. Ръбът на дланта ми бе разочароващо гладък.

Госпожа Греъм махна подигравателно.

- Ба! След една-две рожби може и да ти се появят бразди по дланите. Но по-скоро ще се появят на лицето ти. Предварително нищо не значи.

- О, така ли? - Почувствах се глупаво, задето бях така облекчена. Щях да попитам дали браздите в основата на китката ми значат нещо (склонност към самоубийство?), но преподобният Уейкфийлд ни прекъсна, като влезе с празните чаени чаши. Постави ги до сушилника за съдове и шумно и непохватно затършува из скрина, очевидно с надеждата да получи помощ.

Госпожа Греъм скокна на крака, за да запази неприкосновеността на кухнята си, ловко избута преподобния настрани и се зае да подрежда приборите за чай на поднос, за да ги внесе обратно в кабинета. Преподобният Уейкфийлд ме дръпна на безопасно разстояние от шетнята.

- Защо не дойдете в кабинета ми за още една чаша чай с мен и съпруга ви, госпожо Рандал? Направихме извънредно удовлетворително откритие.

Виждах, че макар да се опитва да изглежда спокоен, всъщност се пръска от радост от находката им, като хлапак с жаба в джоба. Явно ми се падаше да прочета списъка с прането на капитан Джонатан Рандал, квитанциите му за обущар или някой също толкова удивителен документ.

Франк така се бе заровил в опърпани хартии, че почти не вдигна глава, когато влязох. Предаде ги неохотно в пухкавите ръце на викария и застана зад гърба му, сякаш не можеше да понесе да откъсне поглед от тях.

- Да? - попитах учтиво, прокарвайки пръсти по мърлявата хартия. - Хм, да, много интересно. - Всъщност ситният почерк бе така избледнял и засукан, че не ми се правеше труда да го разчета. Най-отгоре на един от по-запазен лист имаше герб. - Херцог на... Сандрингъм, така ли? - Взрях се в герба, избелял седнал леопард, и в отпечатаните под него букви, които се виждаха по-добре от ръкописа.

- Да, точно така - каза викарият и грейна още повече. - Титлата вече не съществува, знаехте ли?

Не знаех, но кимнах умно, добре запозната с поведението на историци в маниакалната хватка на някоя находка. Най-често трябваше просто да кимам от време на време и да мърморя „О, наистина ли?“ или „Колко удивително!“ на равномерни интервали.

След като Франк и викарият няколко пъти си отстъпиха думата, за да покажат щедрост, последният спечели честта да ми разкаже за откритието си. Явно според всички тези вторични суровини предшественикът на Франк, Черния Джак Рандал с черната си слава, е бил не само достоен войник на Короната, но и доверен - и таен - агент на херцога на

Сандрингъм.

- Почти агент провокатор, не бихте ли казали, доктор Рандал? - Викарият благородно прехвърли топката на Франк, който я пое и се затича с нея.

- Да, наистина. Изказът е много предпазлив, разбира се... - Той леко прелисти няколко документа.

- О, наистина ли? - вметнах аз.

- Но по това личи, че на Джонатан Рандал е било възложено да разпалва якобитски страсти, ако е имало почва за такива, сред известните местни шотландски фамилии. Трябвало да извади на бял свят всякакви баронети и предводители на кланове с тайни симпатии. Но това е странно. Не са ли подозирали самия Сандрингъм, че е якобит? - Франк се обърна към викария, събрал замислено вежди. Челото на Уейкфийлд също се набръчка.

- Ами да, мисля, че сте прав. Но нека проверя в Камерън - каза той и се спусна към рафта, натъпкан с книги в кожена подвързия, - не може да не споменава Сандрингъм.

- Колко удивително! - промълвих, като отклоних вниманието си към огромната коркова дъска, която покриваше изцяло една от стените.

Дъската бе отрупана с невероятно разнообразие от хартии - сметки за газ, писма, обявление от Съвета на диоцеза, извадени страници от романи, бележки с почерка на викария, но и с дреболии като ключове, капачки от бутилки и дори малки автомобилни части, съединени с гвоздеи и връв.

Разсеяно разхождах поглед по предметите и надавах по едно ухо на спора зад себе си. (Накрая решиха, че херцогът на Сандрингъм е бил якобит.) Спрях се на едно родословно дърво, внимателно прикачено с четири кабърчета встрани от другите неща. Най-отдолу се виждаха имена с дати от ранния шестнайсети век. Но впечатление ми направи името най-отгоре: „Роджър У. (Макензи) Уейкфийлд.“

- Извинете - прекъснах последните издихания на спора за това дали леопардът на герба има лилия в лапите си, или може би минзухар. - Това родословното дърво на сина ви ли е?

- Моля? А, да, то е. - Викарият се приближи, отново ухилен до уши. Свали внимателно листа и го постави на масата пред мен. - Не исках да забрави семейството си. Фамилията е стара, стига чак до седемнайсети век. - Късият му показалец проследи произхода на момчето почти с благоговение. - Дадох му името си, защото ми се струваше по-подходящо, все пак живее тук, но не исках да забрави откъде е дошъл. - Сви уста извинително. - Боя се, че няма с какво да похваля собствената си фамилия в исторически план. Викарии и помощници на енорийски свещеници, и тук-таме по някой книжар. Стигат само до 1762 г. Не са пазили добре архивите си - каза той, като клатеше укорително глава заради нехайността на предците си.

Вечерта напредваше, когато най-после излязохме от дома на викария. Той още рано сутринта щеше да отнесе писмата в града, за да ги копират. През повечето път до госпожа Беърд Франк щастливо бърбореше за шпиони и якобити. Накрая обаче забеляза, че съм се умълчала.

- Какво има, скъпа? - попита и пое дланта ми. - Не ти ли е добре? - В тона му се долавяха и притеснение, и надежда.

- Не, добре съм. Просто си мислех... - Поколебах се, защото вече бяхме говорили по въпроса. - Мислех си за Роджър.

- Роджър ли?

Въздъхнах нетърпеливо.

- Стига, Франк! Не може да си такъв... заплес! Роджър е момчето на преподобния Уейкфийлд.

- О, да, разбира се - смотолеви той. - Очарователно дете. Та какво за него?

- Ами... има много такива като него. Сирачета.

Франк ме изгледа остро и поклати глава.

- Не, Клеър. Наистина бих искал, но съм ти казвал какво мисля за осиновяването. Просто... Не бих могъл да изпитвам нужните чувства към дете, което не е... моя кръв. Сигурно е абсурдно и егоистично, но това е. Може с времето да променя решението си, но сега... -Повървяхме в наежено мълчание. Ненадейно той спря, обърна се към мен и ме хвана за китките.

- Клеър - промълви пресипнало, - искам наше дете. За мен ти си най-важното нещо в света. Искам да си щастлива, преди всичко, но и искам... е, искам те за себе си. Боя се, че чуждо дете, с което нямаме истинска връзка, ще ни се натрапи и ще го намразя. Но да мога да ти дам дете, да видя как расте в теб, да видя как се ражда... ще го усещам като твое продължение, може би. И мое. Истинска част от семейството. - Очите му, широко отворени, ме умоляваха.

- Да, добре. Разбирам. - Склонна бях зарежа темата, засега. Обърнах се, за да продължа, но той се пресегна и ме прегърна.

- Клеър. Обичам те. - Милувката в гласа му ме надви и облегнах глава на рамото му, усещайки топлината му и силата на ръцете му

- И аз те обичам. - Постояхме прегърнати и леко се поклащахме с поривите на вятъра по улицата. Франк се отдръпна и ми се усмихна.

- Освен това - рече тихо и отмести няколко кичура от лицето ми - още не сме се отказали, нали?

Отвърнах му с усмивка.

- Не.

Хвана дланта ми, постави я на топло в сгъвката на лакътя си и отново поехме към къщата.

- А искаш ли да пробваме сега?

- Да. Защо не?

Стигнахме до Гиърсайд Роуд. Там, на един от завоите, се намираше Бараг Мхор, пиктският камък, който ми напомни нещо.

- Забравих! - възкликнах. - Имам да ти покажа нещо интересно.

Франк погледна към мен и ме придърпа по-близо.

- И аз - каза той с широка усмивка. - Може да ми покажеш твоето утре.

Когато стана утре обаче, имахме друго за правене. Бях забравила, че сме планирали да отскочим до Голямата долина при Лох Нес.

Трябваше да изминем много път през Долината, затова тръгнахме рано, преди зазоряване. След суетенето около приготовленията в предутринния студ, в колата се отпуснах под едно одеяло и с удоволствие усетих как топлината се връща в ръцете и краката ми. Обзе ме сладка

сънливост и заспах блажен сън на рамото на Франк. Последното, което видях, преди да се унеса, бе силуетът му, обрамчен в червеното на изрева.

Пристигнахме след девет, а водачът, който Франк беше намерил, ни чакаше на ръба на езерото, заедно с малък скиф.

- И ако ви се ще, господине, питах се дали да не се метнем с лодката до приезерната страна на замъка Ъркхарт. Може там да хапнем и да продължим нататък. - Водачът беше неприветлив на вид дребосък с овехтели от вятър, дъжд и слънце памучна риза и диагонално тъкани панталони. Той ловко прибра кошницата за пикник под седалката и с мазолеста ръка ми помогна да вляза в лодката.

Денят бе прекрасен и отраженията на цъфтящата зеленина по стръмните брегове се размиваха в ясните води.

- Ей там е замъкът Ъркхарт. - Мъжът посочи към гладка каменна стена, която едва се виждаше през дърветата. - Или поне останките му Вещиците на Долината го проклели и едно след друго му се стекли нещастия.

Разказа ни за Мери Грант, дъщеря на местния земевладелец, когато замъкът още бил цял, както и нейният любовник Доналд Дон, поет от рода Макдоналд от Боухънтин. Макар баща й да им забранил да се срещат, заради навика на Дон да задига всякакъв добитък, който му попадне (стара и благородна високопланинска професия, увери ни водачът), те въпреки това се виждали. Бащата разбрал, примамил Доналд на лъжлива среща и го заловил. Осъден на смърт, Доналд се примолил да го обезглавят, като джентълмен, а не да го бесят като прост бандит. Изпълнили молбата му и докато го водели към дръвника, повтарял: „Дяволът ще прибере владетеля на Грант, а Доналд Дън няма да увисне на въжето.“ Не увиснал и според преданието главата му се търкулнала с думите: „Мери, вдигни ми главата.“

Потреперих и Франк ме прегърна през раменете. Водачът продължи:

- От стиховете му са останали няколко реда.

Стиснах леко дланта на съпруга си.

След като изслушахме какви ли не истории за предателство, убийство и насилие, реших, че езерото си е заслужило зловещата слава.

- Ами чудовището? - попитах, като се взирах в дълбините. Изглеждаше много подходящо за подобна обстановка.

Водачът ни сви рамене и плю във водата.

- Странно е туй езеро, дума да няма. Говори се за нещо старо и зловещо, което живеело в дълбокото. Принасяли му жертви - добитък и дори деца, хвърляли ги във върбови кошници.

Отново се изплю и продължи:

- И някои викат, че езерото било бездънно, в средата имало дупка, по-дълбока от всичко в Шотландия. От друга страна... - Мъжът присви очи развеселено. - Преди някоя друга година едно семейство от Ланкашир изтърча в полицията в Инвърмористън и се развикаха, че видели как от водата излиза чудовище и се скрива в папратите. Било кошмарно създание, с червена козина и страховити рога, дъвчело нещо и от устата му капела кръв. - Вдигна ръка и спря възклицанието на върха на езика ми. - Един полицай отишъл, върнал се и казал: „Ами, с изключение на кръвта, е много добро описание на... - и тук водачът спря, за да подчертае кулминацията - едра планинска крава, която преживя в пущинака“.

Преплавахме половината дължина на езерото и спряхме за обяд. Оттам поехме през Долината с колата и не видяхме нищо по-зловещо от червена лисица на пътя, с малък гризач в уста, която стреснахме, докато взимахме един завой. Тя отскочи встрани и се плъзна нагоре по брега като сянка.

Бе наистина късно, когато се добрахме до алеята пред госпожа Беърд, но застанали сгушени на прага, докато Франк търсеше ключа, се смеехме на преживяното през деня.

Чак когато се приготвяхме за лягане, се сетих да спомена каменния кръг. Умората на Франк се изпари.

- Наистина?! И знаеш къде е? Изумително, Клеър! - Той се ухили широко и се разрови в куфара си.

- Какво търсиш?

- Будилника. - Извади го.

- Че защо? - попитах озадачена.

- Искам да станем навреме, за да ги видим.

- Кои?

- Вещиците.

- Вещиците ли? Кой ти е казал за вещици?

- Викарият - отвърна Франк. Иронията явно му се струваше много смешна. - Икономката му е една от тях.

Сетих се за достопочтената госпожа Греъм и изсумтях.

- Не ставай глупав!

- Е, не са съвсем вещици. В Шотландия стотици години е имало вещици - горили са ги чак до края на осемнайсети век, - но тези би трябвало да са нещо като друиди. Едва ли са обособено сборище - не и сатанинско, искам да кажа. Но викарият каза, че някаква местна група още спазва древните сезонни ритуали. Позицията не му позволява да се интересува особено от това, но е и твърде любопитен, за да го пренебрегне. Не знаеше къде се провеждат церемониите, но щом има каменен кръг, там ще е. - Потри ръце. - Какъв късмет!

Да станеш веднъж по тъмно за разходка е приключение. В два поредни дни вече прилича на мазохизъм.

А този път и си нямахме топла кола с одеяла и термос. Кретах сънена нагоре по хълма след Франк, спъвах се в корени и си удрях палците в камъни. Беше студено и мъгливо, затова зарових ръце по-дълбоко в джобовете на жилетката си.

Последно усилие нагоре до хребета и кръгът се откри пред нас. В предутринта камъните почти не се виждаха. Франк закова на място, докато им се любуваше, а аз седнах запъхтяна на един удобен камък.

- Великолепно - промълви Франк. С плахи, тихи стъпки доближи външния край на кръга и силуетът му се сля със сенките на канарите. Бяха наистина красиви, но и зловещи, да му се не види. Тръпките ми не бяха само от студ. Ако създателите на кръга бяха искали да е внушителен, определено си знаеха работата.

След миг Франк се върна.

- Още няма никого - прошепна ненадейно иззад мен и аз подскочих. - Хайде, намерих откъде да наблюдаваме.

Източното небе вече сивееше, слабо, но достатъчно, за да не се спъна някъде, докато Франк ме превеждаше през една пролука сред няколко елхови храста в края на пътеката. Свободното място едва стигаше да застанем рамо до рамо. Пътеката обаче се виждаше ясно, както и вътрешността на кръга - бяха на не повече от шест-седем метра. Не за пръв път се запитах какво точно е правил Франк през войната. Твърде добре знаеше как да се движи безшумно в мрака.

Най-много от всичко ми се искаше да се свия под някой храст и да си отспя - само че нямаше място и останах права, втренчена в пътеката, по която щяха да дойдат друидите. Гърбът ми се схващаше, а краката ме боляха, но навярно малко оставаше - хоризонтът розовееше, оставаше не повече от половин час до изгрева.

Първата пристигна почти толкова безшумно, колкото Франк. Близо до върха ритна едно камъче, но иначе не издаде звук. Постепенно се подаде прилежно сресаната посивяла глава на госпожа Греъм. Значи беше вярно. Бе облечена дебело, с рокля от туид и вълнено палто. Стискаше под мишница бял вързоп. Скри се зад един от камъните, тиха като призрак. Останалите бързо я последваха, по една или по две, с приглушено хихикане и шепот, които бързо утихнаха, когато влязоха в кръга.

Разпознах няколко от тях: госпожа Бюканън, пощальонката, с прясно накъдрена руса коса, от която осезаемо лъхаше на „Нощ в Париж“. Потиснах смеха си. Така значи се носеха съвременните друиди!

Бяха общо петнайсет, всичките жени, на възраст от шейсетина години, като госпожа Греъм, до момиче едва прехвърлило двайсетте - бях я видяла да бута детска количка два дни по-рано. Всички носеха дрехи за трудни преходи и еднакви вързопи. Почти без да разговарят, те се скриха зад канарите и храстите и се показаха целите в бяло, с голи до раменете ръце. Долових аромата на сапун за пране, когато една подмина нашите храсти, и разбрах, че премените са чаршафи, с които жените бяха увили телата си.

Събраха се пред кръга, подредиха се от най-възрастната към най-младата и зачакаха смълчани. Светлината на изток се усилваше.

Докато ръбът на слънцето се подаваше над хоризонта, редицата пое с бавен ход между два от камъните. Предводителката ги отведе право в средата на кръга и започнаха да обикалят бавно и царствено като лебеди.

Предводителката спря, вдигна ръце и пристъпи в средата на кръга. Вдигна лице към двете канари в най-източната му част и извиси глас. Не силен, но достатъчно ясен, за да се чува около кръга. Застиналата мъглица разпрати ехото от думите й, сякаш идваха отвсякъде едновременно, като че ли от самите камъни.

Каквото и да значеха думите, останалите ги повториха - и затанцуваха. Не се докосваха, но протягаха ръце една към друга, люшкаха се и приклякаха, движейки се в кръг. Ненадейно се разделиха на две. Седем от танцьорките продължиха по часовниковата стрелка, а останалите - обратно. Двата полукръга се разминаваха все по-бързо, като току оформяха цял кръг, а миг по-късно - две успоредни редици. Предводителката стоеше неподвижна в средата и повтаряше скръбния висок зов на отдавна забравен език.

Трябваше да ни се струват абсурдни и навярно наистина бяха. Група жени в чаршафи, някои пълни и далеч не грациозни, обикалят в кръг на върха на хълм. Но докато ги гледах и слушах, косъмчетата по тила ми настръхваха.

Спряха едновременно и се обърнаха с лице към изгряващото слънце, два полукръга с пътека между тях. Когато цялото слънце излезе над хоризонта, лъчите му лумнаха между източните камъни, преминаха като нож през средата на кръга и попаднаха върху огромния разцепен камък в другия му край.

Танцьорките постояха като замръзнали в сенките от двете страни на лъча. Тогава госпожа Греъм изрече нещо на странния език. Завъртя се и с изпънат гръб и блеснала на слънцето вълниста коса запристъпва по осветения път. Останалите безмълвно се наредиха зад нея. Една по една преминаха през пролуката в канарата и се скриха от поглед.

След малко, със смях и бъбрене, се показаха в старите си дрехи и заслизаха по хълма, за да пият кафе в дома на викария.

- Леле! - Протегнах се, за да раздвижа краката и гърба си. - Каква гледка само, а?

- Прекрасно! - разпалено възкликна Франк. - Никога не бих пропуснал подобно нещо. -Измъкна се от храстите ловко като змия и ме остави да се освободя сама, докато той шареше из вътрешността на кръга, долепил лице до земята като хрътка.

- И какво точно търсиш? - попитах аз. Влязох в кръга колебливо, но денят бе дошъл и камъните, макар и още впечатляващи, вече не изглеждаха заплашително надвиснали над мен.

- Линии - отвърна той, докато лазеше, без да откъсва поглед от късата трева. - Как знаеха къде да започнат и да спрат?

- Добър въпрос. Не виждам нищо. - Стори ми се обаче, че зърнах интересно растение в основата на един от камъните. Незабравка ли беше? Не, едва ли. Тъмносините цветчета имаха оранжеви тичинки. Закрачих заинтригувана натам. Франк, който винаги е имал по-остър слух от мен, скочи на крака и ме сграбчи за ръката. Двамата бързо излязохме от кръга, само миг преди една от танцьорките да влезе от другата страна.

Беше госпожа Грант, тантурестата женица, която - логично, предвид вида й, - държеше магазина за захарни изделия на централната улица. Завъртя объркано глава, присвила очи, и се разтърси из джобовете си за очила. Сложи ги, разходи се из кръга и след малко победоносно изрови от тревата изгубената си фиба. Върна я сред гъстите си къдрици, ала изглежда не бързаше да се връща към града. Седна на канара, облегна се на един от камъните, като на удобен стол в дома си, и запали цигара.

Франк изсумтя приглушено.

- Е - каза примирен, - по-добре да си вървим. Като я гледам, може да си остане там цяла сутрин. А и не видях линии по земята.

- Може да се върнем по-късно - предложих. Все още исках да разгледам цветето.

- Да, добре. - Но вече беше загубил интерес към кръга и се вманиачаваше по подробностите от ритуала. По пътя обратно неуморно ме разпитваше и ме подтикваше да си спомня как точно са звучали песенните части, както и каква точно е била хореографията на танца.

- Скандинавски - рече накрая, удовлетворен. - Корените на думите са оттам, почти съм сигурен. Но танцът... - Поклати глава. - Не, той е много по-стар. Не че няма подобни викингски ритуали - повдигна вежди критично, сякаш бях предположила, че наистина няма.

- Но смяната на фигурата и двете редици, това е.. хм, прилича на... по някои от гланцираните съдини от културата Бийкър са изрисувани точно такива геометрични форми, но пък... хм.

Изпадна в един от академичните си трансове, като от време на време си говореше под нос. От унеса го изтръгна нещо в основата на хълма - той се спъна в него, разпери ръце, извика стреснато и се претърколи по последните метър-два от пътеката, спирайки в туфа девесил.

Втурнах се след него, но докато стигна, той вече се надигаше.

- Добре ли си? - попитах, макар да виждах, че е.

- Така ми се струва. - Прокара ръка по лицето си и приглади тъмната си коса. - В какво се спънах?

- В това. - Вдигнах кутия от сардини, изхвърлена от някой друг посетител. - Един от рисковете на цивилизацията.

- О... - Франк взе кутията, погледна вътре и я хвърли през рамо. - Огладнях след този излет. Да проверим ли какво може да ни приготви госпожа Беърд за късна закуска?

- Става - отвърнах, като пригладих няколко от кичурите му. - А може и да го направим ранен обяд.

Задържах погледа му.

- О - повтори той със съвсем различен тон. Прокара бавно длан нагоре по ръката ми и по шията ми, като леко погъделичка с палец ухото ми. - Може.

- Ако не си твърде гладен. - Другата му длан вече бе на гърба ми и леко ме придърпа към него, докато пръстите му ме галеха все по-ниско и по-ниско. Отвори леко устни и съвсем нежно духна в деколтето ми. Топлият му дъх погъделичка зърната на гърдите ми.

Внимателно ме отпусна на тревата, а край главата му рехавите цветчета на девесила сякаш кръжаха във въздуха. Наведе се и ме целуна. Продължи да ме целува, докато разкопчаваше копче след копче на роклята ми, бавно, за да ме влуди - посегна под нея и започна да си играе с твърдите ми зърна. Най-после отвори роклята от горе до долу.

- О... - потрети, отново с различен тон. - Като бяло кадифе. - Говореше пресипнало, косата пак бе паднала пред очите му, но не посегна да я приглади.

С обиграно движение на палеца откопча сутиена ми и се зае умело да се любува на гърдите ми. После се отдръпна и ги обхвана с шепи, бавно събра длани между тях, после нежно ги раздалечи, масажирайки гръдния ми кош чак до гърба. И отново нагоре до гърдите, пак надолу до гърба - докато не застенах и не се обърнах към него. Устните ни се сляха и той ме притисна така, че хълбоците ни плътно прилепнаха. Гризна ухото ми.

Дланта по гърба ми се протягаше все по-надолу, ала ненадейно спря изненадано. След още едно плахо докосване Франк повдигна глава и се ухили насреща ми.

- А какво имаме тук? - попита като патрулиращ полицай, попаднал на нередност. - Или по-скоро, какво нямаме?

- Просто съм подготвена - отвърнах с тон на благопристойна отличничка. - Медицинските сестри се учат да предвиждат неочаквани ситуации.

- За Бога, Клеър! - промълви той, плъзгайки ръка под полите ми и нагоре по бедрото, към неприкритата топлина между краката ми, - ти си най-ужасяващо практичният човек, когото познавам.

Същата вечер, докато седях на стол във всекидневната с голяма книга в скута, Франк се приближи зад мен.

- Какво правиш? - попита и постави нежно длани на раменете ми.

- Търся едно растение. - Отбелязах си с пръст докъде съм стигнала. - Видях го в каменния кръг. Виж... - Отворих книгата. - Може да е от семейство Campanulaceae, или Gentianacae, или Polemoniaceae, или Boragimceae - мисля, че последното е най-вероятно, незабравки, -но може би е разновидност на тези, Anemone patens. - Посочих цветна илюстрация на съсънка. - Не мисля, че беше от семейството на тинтявата обаче, венчелистчета не бяха съвсем заоблени...

- Защо не се върнеш да го откъснеш? - предложи той. - Господин Кук вероятно би ти заел таратайката си... не, имам по-добра идея. Вземи колата на госпожа Беърд, по-безопасна е. Пътят от шосето до подножието на хълма е кратък, можеш да го изминеш пеша.

- А оттам около километър право нагоре - отвърнах аз. - Защо пък толкова те интересува това растение?

Завъртях се към него. Лъчите на лампата поръбваха силуета на лицето му с тънка златиста светлина, като в средновековна гравюра на светец.

- Не ме интересува растението. Но ако ще се качваш, може да хвърлиш бърз поглед на външната част на кръга.

- Добре - услужливо се съгласих. - Защо?

- Следи от огън. Във всичко, което успях да прочета за Белтейн, се споменава ритуален огън, а жените тази сутрин не използваха такъв. Запитах се дали не са го палили предната вечер, а после са се върнали за танца. Макар че в исторически план краварите са правили това. В кръга нямаше нищо - добави той. - Но се наложи да си тръгнем по-скоро, отколкото ми се искаше.

- Добре - повторих и се прозях. Двете ранни ставания за два дни взимаха своето. Затворих книгата и се изправих. - Стига да не трябва да ставам преди девет.

Всъщност стигнах до каменния кръг почти в единайсет. Ръмеше, а бях забравила да взема дъждобран и цялата прогизнах. Набързо огледах външния край на кръга, но дори там да бе пален огън, някой хубаво се беше постарал да го прикрие.

Намерих растението много по-лесно - точно където си го спомнях, в сянката на най-големия камък. Отрязах няколко цветчета и ги прибрах в кърпичката си. Щях да се погрижа за тях по-обстойно в колицата на госпожа Беърд, където бях оставила тежките преси за хербаризиране.

Най-високият камък беше разполовен вертикално. Странно, но парчетата сякаш бяха някак раздалечени, почти на метър едно от друго.

Някъде наблизо нещо жужеше дълбоко. Реших, че в процепа има кошер, и се подпрях на камъка, за да се приведа по-лесно напред.

Камъкът изпищя.

Отдръпнах се така светкавично, че се препънах и паднах назад. Втренчих се изпотена в камъка.

Никога не бяха чувала нищо подобно от живо същество. Няма как да го опиша, освен че звучеше като писък на камък. Кошмарно.

Останалите камъни подеха писъка. Връхлетя ме трясъкът на битката, крясъци на умиращи мъже и повалени коне.

Тръснах яростно глава, но шумовете продължиха. Изправих се със залитане и се запрепъвах към края на кръга. Врявата ме обграждаше, от нея ме боляха чак зъбите, а главата ми не спираше да се мае. Погледът ми се замъгли.

Не знам дали целенасочено съм тръгнала към пролуката в големия камък, или неволно, докато съм се носила сляпо в хаоса на сетивата си.

Веднъж, докато пътувах нощем с кола, заспах на седалката до шофьора, унесена от еднообразния звук на двигателя и от движението - сякаш се реех в безтегловност. Шофьорът се качи на един мост твърде бързо и изгуби контрол, а аз се събудих от унеса си право сред кошмарния ослепителен блясък на насрещни фарове и ужасното чувство, че падам неконтролируемо. Този преход бе най-близкото усещане до онова в каменния кръг, макар и всъщност да не го доближава изобщо.

Бих могла да кажа, че полезрението ми се бе свило до една-едничка ярка точица и след това бе изчезнало напълно, оставяйки след себе си не мрак, а ярка бездна. Бих могла да кажа, че сякаш се въртях около себе си или че се обръщах наопаки. Всичко това е вярно, ала нито едно от тези описания не предава усещането за пълен срив, за сблъсъка, който понесох с нещо, което всъщност не съществуваше.

Истината е, че нищо не помръдна, не се промени, наглед нищо не се случи, ала изпитах толкова атавистичен ужас, че изгубих всякаква представа за това коя, какво и къде съм. В сърцето на хаоса силите на тялото и ума бяха напълно безполезни.

Не точно изгубих съзнание, но доста време нямах съзнание за себе си. „Събудих“ се, ако това е думата, когато се спънах в скала в долния край на хълма. Залитнах през последния метър и спрях на колене и длани в туфа гъста трева.

Гадеше ми се и ми се виеше свят. Допълзях до няколко дъбови фиданки и се облегнах на една от тях, за да си поема дъх. Наблизо се чуваха тропот и викове, които ми напомниха на глъчката, която бях почувствала и в костите си. Ала нечовешките тонове ги нямаше - това звучеше като свада между хора и аз се обърнах натам.

3. МЪЖЪТ В ГОРАТА

Мъжете бяха далеч, когато ги зърнах за пръв път. Двама или трима, с полички, тичаха през една полянка, сякаш дяволът бе по петите им. Още замаяна, с мъка разпознах далечния пукот като изстрели.

Съвсем се убедих, че халюцинирам, когато звукът бе последван от петима-шестима мъже с червени мундири и бричове до коляно. Размахваха мускети. Примигнах в недоумение. Вдигнах два пръста пред лицето си. Толкова и видях, както си му беше редът. Погледът ми беше фокусиран. Подуших предпазливо въздуха - острия аромат на разлистени дървета и лек полъх на детелина до краката ми. Нямах обонятелни халюцинации.

Опипах главата си. Никъде не бе подута. Значи малка вероятност от комоцио. Сърцето ми биеше малко бързо, но ритмично.

Далечните викове рязко се смениха с тропот на копита. Към мен се бяха втурнали няколко коня, яздени от пременени в полички шотландци с боен вик на уста. Отместих се с ловкост, която като че ли доказваше, че не съм контузена, в каквото и състояние да бе съзнанието ми.

Но когато един от мъжете с червените мундири бе проснат по гръб от бягащ шотландец и театрално размаха юмрук след него, нещата ми се изясниха. Разбира се. Филм! Укорително поклатих глава, задето не бях схванала по-рано. Снимаха исторически филм, нищо повече. Несъмнено някоя от онези смесици от история и измислици като приключенията на Робин Худ.

Както и да е. Независимо от артистичните достойнства на филма, хората от екипа едва ли биха ми благодарили за нотката анахронизъм в кадрите си. Върнах се към горичката с идеята да заобиколя отдалеч полянката и да изляза на пътя при колата. Беше ми по-трудно от очакваното - лесът бе млад и гъстите храсти се оплитаха в дрехите ми. Трябваше да внимавам с тънките фиданки и постоянно да освобождавам полата си от шипковите бодили.

Ако беше змия, щях да го настъпя, без да го видя. Тъй безшумно се криеше сред младите дървета, че като нищо можеше да е едно от тях. Забелязах го едва когато ръката му се стрелна и ме стисна за лакътя. С другата запуши устата ми и ме завлече назад в горичката, докато се мятах паникьосана. Нападателят ми, който и да беше, не изглеждаше много по-висок от мен, но бе доста силен в ръцете. Долових слаб цветен аромат, като от лавандулова вода, заедно с нещо по-екзотично и острата миризма на мъжка пот. Докато раздвижените от борбата ни листа трепкаха, забелязах нещо познато у дланта и предмишницата около кръста си.

Тръснах рязко глава, за да освободя устата си.

- Франк! - избухнах. - На какво си играеш, по дяволите! - Разкъсваха ме облекчение, че сме се намерили, и раздразнение, че се прави на интересен. Смутена от преживяването си сред камъните, нямах нужда от груби палавости.

Той ме освободи, но докато се обръщах, усетих нещо странно. Не просто непознатият одеколон, а нещо по-трудно доловимо. Застанах като ударена от мълния, а косъмчетата по тила ми се изправиха.

- Ти не си Франк - прошепнах.

- Не съм - съгласи се, като ме оглеждаше с интерес. - Макар да имам братовчед с това име. Надали бихте ни сбъркали, госпожо. Не сме си точно лика-прилика.

Както и да изглеждаше братовчед му, мъжът срещу мен можеше да бъде брат на Франк. Същото слабовато, но жилаво и съразмерно тяло, изсечените скули, спокойните, големи кафяви очи - същата тъмна коса.

Само че тя бе по-дълга, стегната в опашка с кожена връв. А кожата му бе опалена от месеци, не, години на слънце - досега през ваканцията Франк бе хванал единствено лек златист загар.

- Кой си ти всъщност? - поисках да зная, извънредно смутена. Франк имаше многобройни роднини, но мислех, че познавам всички от британския клон на родословното му дърво. Нито един не приличаше на този, а и Франк не би пропуснал да спомене, ако някой живееше тук, нали? Не само това, щеше да настои да го посетим, въоръжен с обичайните си генеалогични карти и тефтери, гладен за всякакви късчета от фамилната история на прочутия Черен Джак Рандал.

Непознатият повдигна вежди.

- Кой съм аз? Бих могъл да ви попитам същото, госпожо, и то с много повече право. -Погледът му ме обходи обстойно, с безочливо одобрение премина по тънката ми рокля с везани божури и се спря, странно развеселен, на краката ми. Не разбрах какво крие този поглед, но много ме обезпокои и отстъпих крачка-две, докато гърбът ми не опря в дърво.

Мъжът най-после се обърна настрани. Сякаш отмести тежка длан от мен и въздъхнах облекчено, едва сега осъзнала, че не съм смеела да дишам.

Той посегна към мундира си, провесен на най-ниския клон на един млад дъб. Отръска го от листата и го облече.

Сигурно съм ахнала, защото отново ме погледна. Мундирът бе тъмночервен, с дълги раздвоени поли, без ревери и с петелки на гърдите. Кожената подплата на навитите ръкави покриваше поне петнайсет сантиметра от вътрешната им част, а от единия еполет лъщеше златен ширит. Беше мундир на драгун¹, офицер при това. И тогава се сетих - естествено, беше актьор, от онези оттатък горичката. Макар че късият меч, който препаса, изглеждаше много по-реалистичен от всеки реквизит, който бях виждала.

Притиснах се в успокояващо твърдата кора на дървото и скръстих отбранително ръце.

- Кой си ти, дяволите да те вземат? - попитах отново. Този път въпросът прозвуча дори на мен като уплашен грак.

Той се престори, че не ме е чул, и без да бърза, заоправя украсите по униформата си. Едва тогава ми обърна внимание. Поклони се язвително с ръка на сърцето.

- Аз, госпожо, съм Джонатан Рандал, ескуайър , капитан от осми полк на Кралските драгуни. На вашите услуги.

Побягнах. Гърдите ми хриптяха, докато се провирах между дъбове и елши, като пренебрегвах шипките, копривата, камъните, повалените дънери... всичко на пътя си. Някой се провикна зад мен, но в паниката си не можех да определя посоката.

Клоните ме драскаха по лицето и ръцете, глезените ми се кривяха в дупки и камъни. В ума ми не бе останало място за рационална мисъл - исках просто да избягам от него.

Нещо тежко се стовари на кръста ми и аз се проснах по очи. Падането ме остави без дъх. Груби длани ме обърнаха по гръб и капитан Джонатан Рандал се изправи на колене над мен. Дишаше тежко и беше изгубил меча си. Изглеждаше чорлав, мръсен и силно раздразнен.

- Какво правиш, да те вземе рогатият? - попита той. Гъст кичур тъмна коса бе увиснал пред лицето му и така още по-смущаващо приличаше на Франк.

Наведе се и ме стисна за ръцете. Още запъхтяна, аз се помъчих да се отскубна, ала успях единствено да го повлека към земята.

Той падна върху мен. Това обаче сякаш накара цялото му раздразнение да се стопи.

- А, така значи? - Подсмихна се. - Е, с радост бих се погрижил по въпроса, работливке, но избираш доста неподходящ момент. - Тялото му притискаше хълбоците ми, а един малък -камък болезнено се впиваше в кръста ми. Размърдах се, за да го поместя, но мъжът върху мен прие това като покана и размърда собствените си хълбоци, приклещил ме за раменете. Зяпнах.

- Какво? - започнах, но той светкавично ме целуна и прекрати възраженията ми. Езикът му нахлу в устата ми и я обходи нагло и по свойски. След това, също толкова ненадейно, той се отдръпна.

Потупа ме по бузата.

- Добре, добре, работливке. Може би по-късно ще имам свободното време да те обслужа подобаващо.

В този миг вече си бях поела дъх и го използвах - изпищях право в ухото му, а той подскочи, като че бях го пробола с нажежена тел. Възползвах се от това и забих коляно в ребрата му. Той се просна върху лишеите.

Изправих се нескопосано. За сметка на това той се претърколи умело и застана до мен. Завъртях глава панически, но се намирахме точно в подножието на една от онези гранитни канари, които се извисяват почти отвесно в шотландските планини. В скалата имаше лека пролука. Той препречи пътя към нея, като разпери ръце и ги опря в скалните стени. На лицето му се смесваха гняв и любопитство.

- С кого си? - попита. - Кой е този Франк? В отряда ми няма такъв. Или този живее наблизо? - Усмихна се подигравателно. - Не миришеш на тор, така че не си била с някой ратай или кравар. А и изглеждаш скъпичка за джоба на местен.

Стиснах зъби и юмруци. Каквото и да си беше наумил този шегобиец, не на мене такива.

- Нямам никаква представа за какво говорите и ще съм ви благодарна да ме пуснете да премина незабавно! - Използвах най-добрия си тон на болнична отговорничка. Обикновено помагаше при мързеливи санитари и стажанти, но сякаш просто развесели капитан Рандал. Решително потисках страха и объркването, които се вихреха в гърдите ми.

Той бавно поклати глава и отново ме огледа.

- Още не, работливке. Питам се - рече нехайно - защо проститутка по бельо би носила обувки? При това доста хубави - добави и посочи към обикновените ми кафяви мокасини.

- Моля?!

Не обърна внимание на възклицанието ми. Върна поглед към лицето ми, ненадейно пристъпи напред и обхвана брадичката ми. Сграбчих китката му и задърпах.

- Пусни ме! - Пръстите му бяха като от стомана. Без да забелязва усилията ми да се освободя, той завъртя лицето ми наляво-надясно, за да го освети по-добре слабото следобедно слънце.

- И кожа на благородничка - промълви. Наведе се напред и подуши. - Френски парфюм в косата. - Пусна ме, а аз потърках възмутено брадичката си, сякаш изтрия допира му.

- Всичко това е възможно с пари от богат клиент - разсъждаваше той на глас, - но и говориш като благородничка.

- О, много благодаря! - изсъсках. - Махни се от пътя ми. Съпругът ми ме очаква. Ако не се върна до десет минути, ще ме потърси.

- А, съпругът ти? - Изразът на подигравателно възхищение се посмекчи, но не изчезна. - И как му е името? Къде е? И защо позволява на съпругата си да блуждае из пущинака полуразсъблечена?

Потисках частта от ума си, която се опитваше да осмисли целия следобед. Сега тя успя да се включи достатъчно настойчиво, за да ми каже, че колкото и абсурдни да ми изглеждаха заключенията й, само щях да се вкарам в по-голяма беля, ако кажа фамилията на Франк, същата като на този мъж. Не благоволих да му отвърна и се опитах да се провра покрай него. Той препречи пътя ми с мускулеста ръка, а с другата посегна към мен.

Нещо изфуча отгоре и зърнах неясен силует, последван от глухо тупване. Капитан Рандал се озова на земята в краката ми, под нещо, което приличаше на купчина карирани парцали. От нея се издигна покафенял юмрук, като обрасъл камък, и със сериозна сила се стовари върху някоя издадена кост, ако се съдеше по пукота. Краката, обути с високи кафяви ботуши, спряха да ритат и рязко се отпуснаха.

В мен се впериха черни очи. Жилестата ръка, която временно бе сложила край на нежеланото внимание на капитана, сега ме стискаше като огромна мида.

- А ти кой си, по дяволите? - попитах изумена. Спасителят ми, ако решах да го нарека така, бе пет-десет сантиметра по-нисък от мен и слабоват, но ръцете му бяха като изтъкани от мускули и цялото му тяло сякаш бе навита пружина. Не беше и красавец -набраздена от шарка кожа, ниско чело и малка челюст.

- Насам. - Дръпна ме за ръката, а аз го последвах послушно, вцепенена от вихъра на събитията.

Новият ми спътник бързо си проправи път през гъсталака, свърна покрай голяма канара и се озовахме на пътека. Обрасла с пирен и прищип и така разкривена, че никога не се виждаха повече от два метра от нея, все пак бе пътека и водеше нагоре към върха на стръмния хълм.

Чак когато внимателно се спускахме по оттатъшния склон на хълма, си върнах достатъчно въздух и самообладание, за да попитам къде отиваме. Не получих отговор и повторих по-силно: „Къде отиваме?!“

Съвсем неочаквано мъжът застана срещу мен и с изкривено лице ме избута от пътя. Отворих уста, но той я запуши с длан и ме събори на земята.

Не отново! Мятах се отчаяно насам-натам, за да се освободя, когато чух каквото бе чул и той. Гласове, съпроводени от тежки стъпки и плисъци. Говореха на английски. Всячески се опитвах да освободя устата си. Ухапах го по дланта и имах време, колкото да разбера, че е ял маринована херинга с ръце, преди нещо да ме халоса по тила и всичко да потъне в мрак.

През пелена нощна тъма изведнъж се проясни образът на каменна къщурка. Кепенците бяха плътно залостени и пропускаха само тънки нишки светлина. Нямах представа колко време съм била в несвяст и не можех да преценя колко далеч се намирам от хълма или от Инвърнес. Бяхме на кон - похитителят ми беше зад мен, а китките ми - вързани на върха на седлото. Нямаше обаче пътека, тъй че напредвахме бавно.

Реших, че е минало малко време - нямах симптоми на сътресение или други неприятни ефекти от удара, само цицина в основата на черепа. Мъжът зад мен, верен на пестеливата си реч, отвръщаше на всичките ми въпроси и саркастични подмятания с универсалното незаинтересувано шотландско „Ммммпфм.“ Дори да не знаех от коя страна е, този звук бе непогрешим признак за националността му.

Лека-полека свиквах със сумрака, докато конят се препъваше по камъните през шубраците, тъй че преходът от почти пълен мрак към ярката светлина вътре ме стресна. След няколко мига разбрах, че е просто камина, няколко свещи и не съвсем безопасна на вид маслена лампа.

- Какво имаш там, Мърто?

Подобният на невестулка мъж ме сграбчи за ръката и ме избута до огъня, докато аз мигах неориентирано.

- Сасенакска пачавра, Дугал, като я слушам как говори. - Неколцината мъже в стаята ме зяпнаха, някои с любопитство, други неприкрито мръснишки. Този следобед бях скъсала роклята си на няколко места и бързо огледах щетите. Виждах ясно очертанията на едната си гърда през раздрания плат и бях убедена, че и мъжете я виждат. Опитах ли да събера скъсаните краища, само щях да привлека повече внимание натам - затова избрах произволна физиономия и се втренчих дръзко в нея, с надеждата да разсея я мъжа, я себе си.

- А, хубавка е, нищо, че е сасенак - каза мъжът, дебел, мазен тип. Седеше до огъня с комат хляб и не си направи труда да го пусне, когато дойде при мен. Повдигна брадичката ми с опакото на дланта си и отметна косата ми. В деколтето ми паднаха няколко трохи. Останалите се скупчиха край мен, планина от бради и кариран плат, смърдящи на алкохол и пот. Едва тогава видях, че всички носят полички - странно дори за тази част от планините. На сборище на клан ли бях попаднала, или на възпоменателно събиране на някой полк?

- Ела тук, моме. - Един едър, чернобрад мъж ми направи знак. Бе останал на масата до прозореца. По осанката му личеше, че той командва. Мъжете се разделиха неохотно, а Мърто ме избута напред.

Смуглият предводител ме огледа внимателно и безизразно. Стори ми се хубав и не особено враждебно настроен. Ала по челото му личаха тегобите му и гневът му със сигурност не бе приятен.

- Как ти викат, моме? - Гласът му бе тънък като за размерите му, не беше дебелият бас, който очаквах от подобен гръден кош.

- Клеър... Клеър Бюшамп - рекох аз, внезапно решила да използвам моминското си име. Ако си бяха наумили нещо като откуп, не исках да им давам име, което да ги отведе до Франк. А и не исках тези страшни на вид мъже да знаят коя съм, преди да разбера кои са те.

- И какво си мислиш, че... Бюшамп? - Гъстите вежди се повдигнаха и всички се раздвижиха изненадани. - Френско, несъмнено?

Всъщност беше произнесъл фамилията ми на френски, макар че аз я изрекох на английски - като „Бийчъм“.

- Да, точно така - отвърнах.

- Къде я намери тая? - попита Дугал, като се завъртя към Мърто, който отпиваше от кожена манерка.

Дребният мъж сви рамене.

- Долу, при Креиг на Дун. Приказваха си с един драгунски капитан, дето по една случайност го познавам - добави и повдигна многозначително вежди. - Май спореха дали дамата е проститутка, или не.

Дугал пак ме огледа от глава до пети, като се спираше на всяка подробност от роклята и обувките.

- Ясно. И каква се изкарваше дамата в тоя разговор? - запита той, като натърти язвително на думата „дама“ - а това започваше да ми писва. Забелязах, че шотландският му акцент не е така силен като този на Мърто.

Мърто изви уста, мрачно развеселен.

- Вика, че не била. Капитанът нещо се чудеше и маеше по тоя въпрос, ама реши да не пробва.

- Може да пробваме ние. - Дебелакът пристъпи ухилен към мен, като си подръпваше колана. Отдръпнах се светкавично колкото можах по-назад - което не беше много, предвид размерите на колибата.

- Дотам, Рупърт. - Дугал още ми се мръщеше, но гласът му прозвуча достатъчно заповеднически, за да спре настъплението на Рупърт, който направи комична гримаса на разочарование.

- Не ми се нрави насилването, а и време нямаме. - С радост чух това изявление, колкото и да ми се струваше съмнителна моралната му основа, но все така ме тревожеше неприкритата похот по лицата на някои от другите. Чувствах се абсурдно, все едно съм се показала навън по бельо. Нямах представа кои и какви са тези бандити, но изглеждаха опасни, по дяволите! Задържах езика си зад зъбите и не си позволих множеството неразумни забележки, които ми идваха на ум в момента.

- Какво ще кажеш, Мърто? - попита Дугал похитителя ми. - Нещо не му връзва на Рупърт.

- Това не е доказателство - възрази нисък оплешивяващ мъж. - Не й даде сребро. Не може да искаш някоя жена да пристане на Рупърт без много пари - предварително. - Останалите се разсмяха. Дугал обаче спря глъчката с рязък жест и кимна към вратата. Плешивецът, още ухилен, послушно се измъкна в нощта.

Мърто, който не се смееше, а ме оглеждаше начумерен, поклати глава и мазният кичур над челото му се залюля.

- Не - каза с тон на окончателност. - Не знам каква е, обаче си залагам най-хубавата риза, че не е проститутка. - Надявах се най-хубавата му риза да не е тази, която носеше, тъй като тя определено не си струваше облога.

- Ти ще знаеш, Мърто, достатъчно ги знаеш - пошегува се Рупърт, но Дугал го смълча с жест.

- После ще му мислим - безцеремонно отсече Дугал. - Имаме много път тази нощ, а и за Джейми трябва да се погрижим - не може да язди такъв.

Свих се в сенките край камината, с надеждата, че няма да ме забележат. Мърто ме бе развързал, преди да ме въведе в къшурката. Може би можех да им се изплъзна в суматохата. Бяха насочили вниманието си към един младеж на табуретка в ъгъла. Почти не бе проявил интерес към вида ми и разпита, а, наклонил глава, стиснал дясното си рамо с лявата ръка, бавно се поклащаше напред-назад от болка.

Дугал внимателно отмести ръката му от раната. Друг от мъжете издърпа наметката на младежа - оцапаната с кал ленена риза отдолу беше прогизнала от кръв. Дребен мъж с гъст мустак приближи с нож иззад момчето и разряза ризата.

Ахнах заедно с неколцина от останалите. На рамото имаше дълбока и нащърбена рана, ала по-шокираща бе самата става. Отстрани се виждаше страховита издутина, а ръката висеше под невъзможен ъгъл.

Дугал изсумтя.

- Ммхф. Измъкнала се е - горкият. - Младежът вдигна поглед за пръв път. Макар и изопнати от болка и скрити зад наболата рижа брада, чертите му издаваха сила и благ характер.

- Паднах си на ръката, когато изстрелът ме свали от коня. Направо с цялата си тежест се изръсих, и прас!, замина.

- Прас, я. - Мустакатият - по речта му личеше, че е образован - опипваше рамото му, а младежът правеше болезнени гримаси. - Раната нищо не е. Мускетната сачма е преминала през мускула. - Мъжът взе мръсно парче плат от масата и попи кръвта. - Но не знам какво да правя с изместването. Ще ни трябва целител. Не можеш да яздиш така, нали Джейми, моето момче?

„Мускетна сачма? - недоумявах аз. - Целител? “

Младежът поклати глава пребледнял.

- И като не мърдам, боли. На кон няма да мога изобщо. - Стисна очи и здраво прехапа долната си устна.

Мърто заговори нетърпеливо:

- Ама не можем и да го оставим, нали? Омарите не ги бива много да ни дирят в тъмното, но рано или късно ще намерят това място, със или без кепенци. А Джейми няма да мине за краварче, целият надупчен така.

- Не го мисли - простичко отвърна Дугал. - Нямам намерение да го оставям.

Мустакатият въздъхна.

- Няма какво да се прави, значи. Ще опитаме да наместим ставата. Мърто, ти и Рупърт го дръжте. Аз ще пробвам.

Наблюдавах съчувствено, докато се опитваше да натисне ръката нагоре, хванал я за китката и лакътя. Не го правеше както трябва и болката сигурно беше чудовищна. Младежът се изпоти, ала издаде само лек стон. Ненадейно се отпусна напред и двамата, които го държаха, трябваше да го хванат по-здраво, за да не се катурне на пода.

Единият отвори кожена манерка и я поднесе до устните му. Смрадта на силен алкохол достигна дори до моя ъгъл. Младежът се задави и закашля, но преглътна. По остатъците от ризата му покапаха кехлибарени капки.

- Да пробваме още веднъж, моето момче? - попита плешивият. - Или може Рупърт да опита - предложи, като се обърна към тантурестия чернобрад негодник.

Рупърт се възползва от поканата и разкърши ръце, сякаш се готвеше да хвърля дялан кол , сграбчи китката на младежа, очевидно с намерението да намести рамото му с груба сила. Очевидно щеше да му счупи ръката като дръжка на метла.

- Да не си посмял! - Всяка мисъл за бягство бе надвита от професионално възмущение и закрачих напред, без да обръщам внимание на стреснатите мъже край себе си.

- Как така?! - възкликна раздразнен плешивият.

- Така. Ще му счупите ръката, ако продължавате - отвърнах ядно. - Отместете се, моля. -Сръгах Рупърт с лакът и хванах китката на пациента. Той изглеждаше не по-малко изненадан от останалите, но не се възпротиви. Беше много топъл, но нямаше треска.

- Трябва да нагласите костта под правилен ъгъл, преди да влезе в ямката.

Младежът беше едър и ръката му тежеше като олово.

- Това е най-тежкото - предупредих го. Хванах го за лакътя, готова да го избутам нагоре и навътре.

Устните му трепнаха почти в усмивка.

- Няма как да стане по-зле. Давай. - Сега и аз започнах да се потя. Наместването на рамо е тежка работа, в най-добрия случай. Но пациентът ми бе едър, бяха минали часове от изместването и подутият мускул опъваше ставата - беше нужна цялата ми сила. Огънят бе опасно близо - надявах се да не залитнем и двамата в него.

Внезапно рамото приглушено изхрущя и ставата легна на мястото си. Пациентът не можеше да повярва. Вдигна другата си ръка, за да опипа.

- Не боли вече! - Ухили се облекчен, а останалите нададоха радостни възгласи и заръкопляскаха.

- Ще боли. - Потях се от усилието, но резултатът ме изпълваше със задоволство. - Ще е много чувствително няколко дни. Не бива да движиш ставата навън известно време. Когато започнеш, прави го много бавно. Спри веднага, ако те заболи, и слагай топли компреси всеки ден.

Докато го съветвах и той ме слушаше търпеливо, останалите ме гледаха къде изумени, къде изпълнени с подозрение.

- Сестра⁴ съм - рекох малко смутена.

Погледите и на Дугал, и на Рупърт се спуснаха към пазвата ми, ужасени и удивени едновременно. Спогледаха се, а Дугал върна поглед към лицето ми.

- И така да е - повдигна вежди той, - за дойка се справяш добре с целителството. Можеш ли да спреш кръвта на момчето, колкото да може да язди?

- Мога да превържа раната - отвърнах остро. - Ако имате с какво. Какво искаш да кажеш с това „дойка“? И защо смяташ, че искам да ви помагам?

Не ми обърнаха внимание, Дугал се обърна и заговори на почти непознатия ми келтски на жена, която се беше свила в ъгъла. Обградена от толкова мъже, не я бях забелязала досега. Беше облечена странно, с дълга раздърпана рокля и блуза с дълги ръкави, покрита с някакъв корсет или прилепнал жакет. Всичко по нея, включително лицето, бе мърляво. Но като се огледах, установих, че на колибата й липсва не просто електричество, но и водоснабдяване -може би имаше някакво оправдание за мръсотията.

Жената се поклони набързо и заситни покрай Рупърт и Мърто. Затършува в един лакиран дървен сандък до камината и извади купчина вехти парцали.

- Не, това не става - казах, като прокарах пръсти по тях. - Първо трябва да дезинфекцираме раната и да я превържем с чист плат, ако няма стерилни бинтове.

Всички изглеждаха удивени.

- Дез...инфекцираме? - попита мустакатият дребосък.

- Да - отвърнах категорично. Струваше ми се простоват, въпреки акцента. - Трябва да премахнем пръстта от раната и да я почистим с препарат, за да не се събират бактерии и да оздравее по-бързо.

- Какъв препарат?

- Йод, например. - Не срещнах разбиране. Опитах отново: - Мертиолат? Карболов разтвор? Или просто алкохол? - Облекчени лица. Най-сетне бях стигнала до дума, която познаваха. Мърто ми подаде кожената манерка. Въздъхнах. Знаех, че високопланинските райони са примитивни, но това не беше за вярване.

- Вижте - рекох възможно най-търпеливо. - Защо не го откарате в града? Не може да е далеч, там сигурно има лекар.

Жената се ококори насреща ми.

- Какъв град?

Дугал пренебрегваше разговора, като внимателно се вглеждаше в мрака зад завесите на прозореца. Пусна ги, пристъпи тихо през прага и се скри в нощта.

След миг се върна с плешивия и донесе отвън острия аромат на черен бор. Мъжете го погледнаха питащо, а той поклати глава.

- Не, няма никой наблизо. Да тръгваме веднага, докато е безопасно.

Най-после благоволи да ме погледне, спря и се замисли. Кимна ми - беше решил.

- Идва с нас. - От купчината парцали на масата вдигна нещо, което някога е било шалче.

Мустакатият явно не смяташе това за добра идея, където и да отиваха.

- Защо не я оставим?

Дугал го изгледа с нетърпение, но позволи на Мърто да обясни:

- Където и да са червените мундири сега, до изгрев ще са тук. Значи скоро. Ако тази е английски шпионин, не можем да я остави, та да им каже накъде сме тръгнали. А ако не се спогажда с тях - той ме изгледа, - не можем да оставим сама жена по фуста. - Поразведри се, докато опипваше плата на полата ми. - Може и да струва някакъв откуп. Малко е облякла, но е хубаво.

- Пък и може да ни е от полза по пътя- прекъсна го Дугал. - Знае да лекува. Сега обаче нямаме време за това. Ще трябва да минеш без „дезинфекциране“, Джейми - добави и тупна младежа по гърба. - Можеш ли да яздиш с една ръка?

- Да.

- Добро момче. Ето. - Подхвърли ми мазния парцал. - Превържи го. Тръгваме веднага. -Обърна се към Мърто и дебелия Рупърт. - Вие двамата доведете конете.

Заобръщах с погнуса парцала в ръцете си.

- Не мога да го използвам. Мръсен е.

Не го видях да помръдва, но в следващия миг едрият мъж стискаше рамото ми, а тъмните му очи бяха на сантиметри от моите.

- Действай!

Бутна ме назад и закрачи към вратата след двамата си подчинени. Разстроена, аз се заех да превържа раната. Не смеех дори да се замисля за парчето плат, което искаха да използвам.

Потиснах ужаса и объркването и затърсих нещо по-подходящо. След известно време се спрях на парчетата изкуствена коприна, които откъснах от ръба на полата си. В никакъв случай не бяха стерилни, но пък най-чистият материал, с който разполагах.

Ленената риза на пациента ми бе стара и износена, но изненадващо здрава. С малко усилия разкъсах остатъка от ръкава и импровизирах клуп, в който да вкара ръката си. Отстъпих назад, за да огледам резултата, и се блъснах в едрия, който безшумно се бе върнал, за да наблюдава.

Гледаше одобрително.

- Добра работа, моме. Хайде, готови сме.

Дугал хвърли монета на жената и ме изведе от колибата, последван бавно от бледия Джейми. Оказа се много висок, десетина сантиметра над иначе високия Дугал.

Рупърт и Мърто бяха при конете, шест на брой, и им мълвяха нещо на келтски, за да ги успокоят. Нямаше луна, ала звездите се отразяваха в металните части на сбруите им като късчета лъскав живак. Вдигнах очи и дъхът ми почти секна - не бях виждала толкова много звезди. Завъртях глава и се досетих: нямаше ги града и светлините му, които да забулват нощното небе.

И се вцепених, смразена по-дълбоко, отколкото биха могли да ме смразят нощните повеи. Нямаше ги града и светлините му. „Какъв град?“, бе попитала жената в колибата. Бях свикнала с режим на тока и въздушни нападения, така че в първия миг не ми се стори странно. Но войната беше свършила и светлините на Инвърнес трябваше да се виждат от километри.

В мрака мъжете представляваха безформени силуети. Зачудих се дали да не опитам да се измъкна, но Дугал сякаш предугади мисълта ми, хвана ме за лакътя и ме задърпа към конете.

- Джейми, качвай се - обади се той. - Девойката е с теб.

И продължи по-тихо:

- Може да държиш юздите, ако Джейми не се справя с една ръка, но не смей да се отклоняваш Ако опиташ нещо такова, ще ти прережа гърлото. Разбра ли?

Кимнах. Устата ми бе твърде пресъхнала, за да продумам. Не звучеше заплашително, но вярвах на всяка негова дума. Не се изкушавах да опитвам нещо, защото нямах представа какво да е то. Не знаех къде се намирам, кои са спътниците ми и защо толкова бързахме, но нямах алтернативи. Тревожех се за Франк, който сигурно отдавна ме търсеше, но моментът не изглеждаше подходящ да го споменавам.

Дугал явно бе доловил кимването ми, защото ме пусна и се наведе в краката ми. Гледах го глуповато, докато той не изсъска:

- Дай си крака, моме! Не този, левият! - добави почти отчаяно. Бързо свалих дясното си стъпало от шепите му и вдигнах левия си крак. Дугал изсумтя леко и ме избута пред Джейми, а той ме прибра към себе си със здравата си ръка.

Въпреки смущаващата ситуация бях благодарна за топлината на младежа. Миришеше силно на дим, кръв и беше немит, но нощният студ ме щипеше през тънката рокля и нямах нищо против да се отпусна в него.

Юздите прозвънтяха едва чуто и поехме в осветената от звезди нощ. Мъжете не разговаряха, но бяха нащрек. Когато стигнахме пътя, конете ускориха в тръс и неудобната езда стигаше, за да не искам да говоря, дори някой да бе готов да ме слуша.

Рижият Джейми сякаш нямаше проблеми, въпреки че не можеше да използва дясната си ръка. Бедрата му зад моите притискаха от време на време коня, за да го насочват. Държах се за късото седло, за да не падна - и преди бях яздила, но определено не ме биваше колкото Джейми.

След известно време достигнахме кръстопът и спряхме за миг, докато плешивият и предводителят се посъветват тихо. Джейми прехвърли юздите над главата на коня, за да пасе спокойно, и започна да се върти и усуква зад мен.

- Внимателно! - предупредих го. - Превръзката ти ще падне! Какво се опитваш да направиш?

- Да те покрия с наметката си - отвърна той. - Трепериш Обаче не мога с една ръка. Стигаш ли закопчалката на брошката ми?

С дърпане и несръчно наместване най-после отпуснахме наметката. С изненадващо ловко движение той завъртя парчето плат и го остави да покрие раменете му като шал. След това постави краищата върху моите раменете и ги втъкна под седлото, така че и двамата се оказахме добре загърнати.

- Така! Не искаме да замръзнеш, преди да стигнем.

- Благодаря - отвърнах. - Но къде ще ходим?

Не виждах лицето му, но направи пауза, позасмя се, преди да отвърне:

- Право да ти кажа, моме, и аз не знам.

Нещо в местността, през която се движехме, ми се струваше познато. Бях виждала онова скално образувание, което приличаше на петльова опашка, нали?

- Скалата Кокнамон! - възкликнах.

- Да, май че е тя - отвърна спътникът ми, не особено въодушевен от откритието ми.

- Англичаните не са ли я използвали за засади? - попитах, мъчейки се да си спомня отегчителните подробности от местната история, с които Франк ме заливаше цяла седмица. - Ако наоколо има английски патрул... - Поколебах се. Ако наоколо имаше английски патрул, може би не трябваше да привличам вниманието към него. Но в случай на засада бих била неотличима от спътника си, скрита под наметката му. Отново се сетих за капитан Джонатан Рандал и потреперих. Всичко видяно, откакто пристъпих през разцепения камък, сочеше към напълно ирационалната мисъл, че в гората съм срещнала пра-пра-пра-пра-пра-прадядото на Франк. Борих се упорито с този извод, но не можех да стигна до друг.

Отначало мислех, че сънувам ярък сън, но целувката на Рандал, безкомпромисна и натрапчива, ме разубеди. Нито пък сънувах, че Мърто ме е ударил по главата - към цицината ми се прибавяха и охлузените от неудобното седло бедра, съвсем не като в сън. И кръвта, да. Познавах я достатъчно добре, за да я сънувам редовно. Но никога не бях сънувала миризмата й - топла и металическа, - която се носеше от мъжа зад мен.

- Тк-тк. - Джейми изкътка на коня си и го поведе към Дугал. Двамата заговориха тихо на келтски. Конете забавиха ход.

Дугал даде знак и Джейми, Мърто и дребният плешив мъж изостанаха, а другите двама се впуснаха в галоп към скалата, на триста метра напред и вдясно от нас. Бе изгрял полумесец и бе достатъчно светло, за да се откроят листата на слеза край пътя - сенките в пукнатините на скалите обаче можеха да крият какво ли не.

Точно когато галопиращите силуети подминаха скалата, от една кухина блесна мускетен огън. Иззад мен се надигна смразяващ кръвта крясък и конят скочи напред като прободен с остра пръчка. Понесохме се към скалата, редом с Мърто и другия. Яростни крясъци и рев разцепваха въздуха.

Вкопчих се отчаяно в седлото. Спряхме до голям храст, Джейми ме сграбчи през кръста и безцеремонно ме хвърли там. Конят му се завъртя рязко и отново се понесе напред, заобиколи скалата и се появи от южната й страна. Ездачът се приведе ниско в сянката на камъка. Когато животното се показа, още в галоп, седлото бе празно.

Повърхността на скалата бе осеяна с вирчета мрак. Чуваха се викове, гръм на мускети, но не виждах дали се движат хора, или са прос то сенките на разкривените дъбове, които се протягаха с всяко проблясване.

С мъка се откопчих от храсталака и извадих няколко особено натрапчиви бодилчета от роклята и косата си. Облизах една драскотина на дланта си и се зачудих какво, за Бога, да правя сега. Можех да изчакам да свърши битката. Ако шотландците спечелеха, или поне оцелееха, навярно щяха да се върнат. Можех да отида при англичаните, които пък да решат, че щом съм пътувала с шотландците, съм им била съратник. Съратник в какво, нямах представа, но мъжете от колибата явно очакваха на англичаните силно да не им хареса.

Може би бе най-добре да избягвам и двете страни в този сблъсък. Все пак знаех къде съм и имах възможност да се върна към някое познато градче или село, дори пеша. Решително поех по пътя, препъвайки се по неизброимите гранитни късчета, издънки на скалата Кокнамон.

Луната мамеше стъпките ми - виждах всичко по земята, но не можех да преценя колко е далеч. Плоски на вид растения и ръбати камъни ми се струваха еднакво високи и вдигах крака прекалено нагоре, за да прекрачвам несъществуващи препятствия. Удрях палците си в стърчащи скали, които ми се струваха на крачки от мен. Вървях възможно най-бързо, като се ослушвах за конски тропот зад себе си.

Звуците на битката обаче бяха затихнали още когато излязох на пътя. Знаех, че така се виждам твърде лесно, но трябваше да го следвам, ако исках да стигна до град. В тъмното нямах понятие от посоките, а така и не научих от Франк как да се ориентирам по звездите. От мисълта за него ми се доплака, затова опитах да се разсея с мисли за случилото се този следобед.

Струваше ми се немислимо, но по всичко личеше, че тук порядките и политиката от края на осемнайсети век важат с пълна сила. Дори така щях да помисля всичко за някаква скъпа възстановка, ако не бях видяла раната на младия Джейми. Наистина изглеждаше като от мускетен куршум. А и мъжете никак не се държаха като актьори. Сериозни мъже с истински ками и мечове.

Може би бяха някаква откъсната общност, в която местните редовно разиграваха исторически събития? Чувала бях за подобни неща в Германия, но не и в Шотландия. „Не си чувала и актьори да се обстрелват с мускети, нали?", подигра ми се неприятно рационалната част от ума ми.

Обърнах се към скалата, за да сверя позицията си, после напред, към хоризонта, и кръвта ми замръзна - нищо, освен борови корони, непроницаемо черни на фона на звездното покривало. Къде бяха светлините на Инвърнес? Ако онова бе скалата Кокнамон, значи градът бе на по-малко от пет километра на югозапад. Оттук вече трябваше да се виждат светлините му. Ако беше там.

Отърсих се раздразнено и стиснах лакти в шепи. Дори и да допуснех за миг безумната идея, че се намирам в друго време, Инвърнес съществуваше от около шестстотин години. Там беше. Но нямаше светлини. В този случай - нямаше електричество. Още едно доказателство. Доказателство за какво?

От мрака пред мен се появи силует, тъй близо, че почти се блъснах в него. Потиснах писъка си и се обърнах да избягам, но една едра длан ме стисна за ръката.

- Не бой се, моме. Аз съм.

- От това се боях - отвърнах заядливо, щом познах гласа на Джейми. От него не се страхувах колкото от останалите, макар да изглеждаше също толкова опасен. Беше млад - по-млад дори от мен, доколкото можех да преценя. А и ми беше пациент.

- Дано си внимавал с рамото - рекох с тон на старша сестра. Ако успеех да го респектирам достатъчно, може би щях да го убедя да ме пусне.

- Ами онова там при скалата не му помогна особено - призна той, докато разтриваше рамото си.

Точно тогава пристъпи на осветено от луната място и видях огромното петно кръв на ризата му Артериална кръв - как се държеше на крака?

- Ранен си! - възкликнах. - Раната ли си отворил, или е друго? Седни, нека погледна! -Забутах го към купчина камъни, като бързо си припомнях процедури за спешна помощ. Нямах никакви превръзки, освен дрехите си. Посегнах отново към ръба на роклята си и той се засмя.

- Не, не го мисли, моме. Не е моята кръв. Поне повечето от нея - добави и отлепи прогизналата риза от кожата си.

Преглътнах на сухо - малко ми прилоша.

- О... - изрекох с усилие.

- Дугал и останалите чакат на пътя. Да вървим. - Хвана ме под ръка, не толкова от галантност, колкото за да е сигурен, че ще тръгна с него. Реших да рискувам и забих пети в земята.

- Не! Няма да дойда!

Джейми спря изненадан.

- Ще дойдеш. - Не изглеждаше разстроен от отказа. Като че ли дори го забавляваше.

- И какво ще стане, ако не го направя? Ще ми прережеш гърлото? - Поставих въпроса ребром.

Той помисли и кротко отвърна:

- Не, разбира се. Не изглеждаш тежка. Ако не искаш да дойдеш, ще те метна на рамо. Това ли предпочиташ? - Пристъпи към мен и бързо се отдръпнах. Не се съмнявах, че ще го стори, въпреки раната.

- Не! Не може - пак ще си повредиш рамото.

Лицето му не се виждаше ясно, но ми се стори, че се е ухилил и зъбите му проблясват на лунната светлина.

- Е, щом не искаш да се нараня, значи идваш с мен, нали?

Затърсих подходящ отговор, но не намерих. Джейми отново ме подхвана, този път по-здраво, и поехме по пътя.

Когато се препъвах в растения и камъни, той ми помагаше да се изправя, ала сам вървеше в пущинака като по павиран път посред бял ден. Има нещо котешко у него, мислех си - как иначе ще успее да ме издебне в мрака?

Както беше казал, останалите чакаха недалеч с конете си - явно нямаше нито загуби, нито ранени. Покатерих се непохватно и с омерзение на седлото. Без да искам, ударих с глава раната на Джейми и той просъска.

Опитах се да прикрия неприязънта си към развоя на ситуацията и съжалението, че съм го наранила, с превзета грубост:

- Така ти се пада, като се въргаляш из полята и търчиш през храсти и камънаци. Казах ти да не движиш ставата - сигурно вече имаш и скъсани мускули.

Това само го развесели.

- Е, нямах много избор. Ако не бях размърдал рамото, нямаше да размърдам нищо повече. Мога да се оправя с един червен мундир с една ръка, може би дори с двама - рече самохвално, - но не и с трима. А и ти ще ми го оправиш пак, когато стигнем, накъдето сме тръгнали. - Притегли ме към себе си.

- Така си мислиш ти - отвърнах студено и се отдръпнах от лепкавата му риза. Той даде сигнал на коня си и потеглихме. Мъжете бяха в много добро настроение след схватката, смееха се и се шегуваха. Участието ми в предотвратяването на засадата получи много похвали и неколцина пиха в моя чест от манерките си.

Предложиха ми, ала отказах, понеже и така ми бе трудно да стоя на седлото. От разговорите разбрах, че врагът е бил малоброен английски патрул с мускети и саби.

Някой подаде манерка на Джейми и докато той пиеше, усетих миризмата на силния алкохол. Не бях жадна, но лекият остатъчен аромат на мед ми напомни, че умирам от глад, при това не отскоро. Стомахът ми се възпротиви на тази небрежност със смущаващо силно къркорене.

- Ей, Джейми! Гладен ли си, бе? Или си носиш гайдата? - извика Рупърт, неразбрал кой е източникът на шума.

- Достатъчно съм гладен, за да си изям гайдата - отвърна Джейми, поемайки галантно вината. Миг по-късно манерката отново стигна до лицето ми.

- По-добре си пийни - прошепна ми той. - Няма да ти напълни корема, но ще забравиш, че си гладна.

Надявах се да забравя и друго. Надигнах манерката.

Спътникът ми се оказа прав - уискито запали малък, топъл огън в стомаха ми и уютно заличи глада. Яздихме няколко километра без проблеми, като се редувахме с юздите и манерката. До една разнебитена къщурка обаче дишането му се превърна в пресекливо пъхтене. Равновесието ни, което досега поддържахме под формата на спокойно поклащане, стана много по-нестабилно. Обърках се - аз не бях пияна, така че нямаше как той да е.

- Спрете! Помощ! - извиках. - Ще падне!

Спомних си последното си неподготвено падане и нямах намерение да го повтарям. Обградиха ни тъмни фигури и настъпи объркано мърморене. Джейми се плъзна от седлото като чувал картофи, за щастие - в нечии ръце. Останалите слязоха от конете и го положиха на земята, докато сляза и аз.

- Диша - рече някой.

- Колко много ми помогна! - сопнах се, докато бясно търсех пулс. Най-сетне открих - бърз, ала доста силен. Поставих ръка на гърдите му и ухо до устата му, като усетих равномерно дишане - нямаше го онова пъхтене отпреди малко. Изправих се.

- Мисля, че просто е припаднал - рекох. - Сложете дисаги под краката му и ми донесете вода, ако има. - С изненада установих, че незабавно се подчиняват на заповедите ми. Явно младежът беше много важен за тях. Той изстена и отвори очи като черни дупки на слабата звездна светлина. Лицето му приличаше на череп - бледа кожа, опъната около очите.

- Добре съм - каза и се опита да седне. - Малко се замаях.

Притиснах го надолу.

- Лежи и не мърдай. - Опипом проверих дали всичко е наред, изправих се на колене и се обърнах към надвиснал силует. По размерите предположих, че е Дугал. - Раната се е отворила, освен това са го намушкали, идиота му с идиот. Не мисля, че е сериозно, но е изгубил доста кръв. Ризата му е подгизнала, но не знам колко от кръвта е негова. Трябва му спокойствие и почивка - най-добре да лагеруваме тук поне до сутринта.

Силуетът поклати глава.

- Не. По-далеч сме, отколкото би ни последвал гарнизонът, но трябва да внимаваме и за Стражата. Остават още поне двайсет километра. - Вдигна глава, явно преценяваше движението на звездите. - Поне пет часа, по-вероятно седем. Но можем да останем, колкото да спреш кръвта и да превържеш раната. Само толкова.

Заех се за работа, като мърморех под нос, а Дугал тихо нареди на двама мъже да бдят над нас край пътя с конете си. Останалите се поотпуснаха, пиеха от манерките и си говореха. Мърто ми помагаше - късаше парчета плат, носеше ми вода и повдигаше пациента, за да го превържа по-лесно. Бях забранила на Джейми да се движи, макар той все да повтаряше, че е съвсем наред.

- Не си наред и нищо чудно - сопнах се, давайки глас на страха и раздразнението си. - Що за идиот получава тежки рани и дори не спира, за да се погрижи за себе си? Не можа ли да прецениш колко много кървиш? Имаш късмет, че не си мъртъв, с всички тези дивотии из пущинаците, схватки и скачане от коне... стой мирно, глупак такъв. - Трудно превързах -раната в мрака. Парчетата лен и коприна се изплъзваха от ръцете ми като рибки под повърхността на мрачно езеро. Беше студено, но по врата ми изби пот. - Върнете се... ах, мамичката му! Мамичката му мръсна! - Джейми беше помръднал и краищата на превръзката се развързаха.

Последва изпълнена с удивление тишина.

- Исусе! - каза дебелият Рупърт. - Никога не съм чувал жена да говори така.

- Не си чувал леля ми Гризел - каза някой и всички се разсмяха.

- Съпругът ти трябва да ти загрее врата, жено - дочух глас от мрака под едно дърво. - Свети Павел казва: „Жените нека мълчат...“

- Ти да си гледаш проклетата работа - изръмжах, а от ушите ми капеше пот. - Свети Павел също. - Обърсах чело. - Обърни го наляво.

А на пациента рекох:

- А ти, ако помръднеш и мускулче, докато стягам превръзката, ще те удуша с нея.

- Добре, добре - покорно отвърна той.

Дръпнах твърде рязко последната превръзка и всичко се изплъзна за пореден път.

- Всичко да върви на майната си! Майната му! - изревах и ударих земята. Отново всички се смълчаха удивени и докато правех пореден опит, пак подеха темата за неблагопристойния ми език.

- Може би трябва да я изпратим в „Света Анна“, Дугал - предложи един от безликите силуети, приклекнали край пътя. - Откак се отдалечихме от брега, Джейми веднъж не е изругал, а някога можеше да засрами и моряк. Тия четири месеца в манастира все са имали някакъв ефект. Вече не споменаваш напразно името Божие, нали, Джейми?

- И ти няма да го правиш, ако трябваше да се покайваш, като лежиш три часа в полунощ на каменния под на параклиса насред февруари, само по риза - отвърна пациентът ми.

Всички се засмяха, но той продължи:

- Е, прекарах само два часа, но цял час се надигах. Мислех, че ми е замръзнал... че съм замръзнал за плочника, но се оказа, че просто съм се схванал.

Явно се чувстваше по-добре. Усмихнах се против волята си, но заговорих твърдо:

- Ти да мълчиш, или ще те нараня. - Той плахо докосна превръзките си и плеснах ръката му.

- Ще ме заплашваш, така ли? - попита той безочливо. - А ти дадох от питието си!

Манерката отново обиколи мъжете. Дугал приклекна край Джейми и внимателно я поднесе

към устата му Надигна се лютивият, прегорял мирис на силно уиски и аз поставих ръка на манерката.

- Без повече алкохол - рекох. - Трябва му чай или в най-лошия случай вода. Никакъв алкохол.

Дугал издърпа манерката от ръката ми и изля здрава глътка в гърлото на пациента ми, който се закашля. Дугал го изчака да спре и повтори.

- Спри! - Посегнах отново към уискито. - Искаш да го напиеш така, че да не може да стане ли?

Той ме избута грубо с лакът.

- Ама не се дава дребната гадинка, нали? - развеселен подхвърли пациентът ми.

- Довърши си работата, жено - нареди Дугал. - Имаме още много път и ще ни трябва цялата сила, която питието може да му даде.

Още щом пристегнах превръзките, пациентът опита да се изправи. Върнах го на земята и го притиснах с коляно.

- Няма да мърдаш - заповядах. Сграбчих Дугал за крайчеца на поличката и го дръпнах рязко към себе си. - Виж това - обявих и хвърлих в скута му подгизналия парцал, в който се бе превърнала ризата на Джейми. Той го пусна отвратен.

Хванах ръката му и я сложих на рамото на пациента.

- И това. Някакво острие е проболо трапецовидния му мускул.

- Байонет - подсказа услужливо Джейми.

- Байонет! - възкликнах. - И защо не ми каза?

Той сви рамене, но само донякъде - простена леко и ги отпусна.

- Усетих го да влиза, но не знаех колко е зле. Не болеше толкова.

- А сега боли ли?

- Боли - каза.

- Добре - отвърнах, търпението ми се бе изчерпало. - Пада ти се. Може би ще се научиш да не се шляеш насам-натам, да отвличаш жени, да у-убиваш хора и да... - Бях на косъм да се разплача, затова спрях и опитах да се овладея.

На Дугал разговорът му дотягаше.

- Можеш ли да възседнеш кон, момче?

- Не може да се движи! - възпротивих се възмутена. - Трябва да е в болница! Не може да...

Както обикновено, думите ми бяха посрещнати с пълно пренебрежение.

- Можеш ли да яздиш? - повтори Дугал.

- Да, ако махнете девойчето от мен и ми дадете чиста риза.

¹ Лека кавалерийска военна част през XVII-XX век, обучена както в конни действия, така и в пехотни бойни умения и тактика. - Бел. прев.

² Еквивалент на „господин“, който обаче се поставя в края на името, а не в началото. - Бел. прев.

³ Шотландска национална спортна дисциплина. - Бел. прев.

⁴ На английски „nurse“ означава „медицинска сестра“ и „дойка“ - Бел. ред.

4. ПРИСТИГАМ В ЗАМЪКА

Oстатъкът от пътуването мина спокойно, ако за спокойно се смята двайсеткилометрова нощна езда през неравен терен, често встрани от пътищата и в компанията на въоръжени до зъби шотландци, докато зад теб се поклаща ранен човек. Поне не ни нападнаха бандити, не се натъкнахме на диви зверове и не валеше. По стандартите, с които бях започнала да свиквам, беше направо скучно.

Над замъгленото бърдо се процеждаха разпокъсаните лъчи на зората. Целта ни се извисяваше отпред, огромна маса тъмен камък, обрамчена от сивкавата светлина.

Околностите вече не бяха тихи и самотни. Към замъка се тътреха групички примитивно облечени хора. Пристъпваха встрани от пътя, за да преминат конете, и зяпаха странните ми -според тях - одежди.

Обичайно за тези ширини, мъглата се сгъстяваше, но имаше достатъчно светлина, за да се открои каменен мост над поточе, което течеше край фасадата на замъка и се вливаше в мътно блещукащо езеро на около триста метра от нас.

Самият замък не бе красив, ала изглеждаше здрав. Нямаше назъбени бойници или засукани кулички. Приличаше повече на огромна укрепена къща с дебели каменни стени и зарешетени прозорци. Над лъскавите плочки на покрива димяха комини и само подсилваха усещането за сивота.

Входът на замъка бе достатъчно широк за две каруци една до друга. Казвам го уверено, защото точно това се случваше, докато прекосявахме моста. Едната теглена от вол каруца бе натоварена с каци, а другата - със слама. Върволицата ни се скупчи в края на моста, нетърпелива каруците да влязат.

Осмелих се да задам въпрос, докато конете пристъпваха по хлъзгавите камъни на вътрешния двор. Не бях разговаряла със спътника си, откакто го превързах. И той мълчеше, освен когато някоя по-тежка стъпка на коня не раздрусаше рамото му

- Къде сме? - попитах, пресипнала от мълчание и студ.

- Крепостта Леох - отвърна той.

Замъкът Леох. Е, поне вече знаех къде точно съм. Когато го видях за последно, Леох беше живописна руина на около петдесет километра северно от Баргренан. Сега бе много по-живописен, със свинете, риещи в основите на стените, и смрадта на отходен канал. Започвах да приемам невъзможната идея, че най-вероятно се намирам в осемнайсети век.

Със сигурност подобен хаос и нечистоплътност не съществуваха никъде в Шотладния от 1945-а, със или без бомбардировките.

- Ей, Дугал! - извика опърпан коняр, докато притичваше да вземе юздите на коня. -Подраняваш, друже. Не мислех, че ще те видим преди Събора!

Предводителят на групичката ни слезе от коня, като го остави на младежа.

- Да, имахме късмет, и добър, и лош. Отивам при брат си. Повикай госпожа Фиц да нахрани момчетата. Ще им трябва храна и легло.

Даде знак на Мърто и Рупърт да го последват и заедно се скриха отвъд един заострен свод.

Останалите също слязохме от конете и постърчахме десетина минути насред влажния двор, докато госпожа Фиц, която и да беше, се съгласи да се покаже. Обградиха ни любопитни деца, които се зачудиха на глас каква съм и какво правя с останалите. По-дръзките тъкмо събраха смелост да подръпнат полата ми, когато една едра, набита жена с кафява ленена рокля излезе на двора и ги пропъди.

- Уили, моето момче! - извика. - Колко се радвам да те видя! И Неди! - Поздрави дребния оплешивяващ мъж с такава целувка, че почти го събори. - Сигурно ще ви трябва закуска. В кухнята има колкото щете. Отивайте да ядете.

Обърна се към мен и Джейми и се отдръпна като ухапана от змия. Зяпна срещу ми, после се обърна към Джейми, за да й обясни що за чудо вижда.

- Клеър - каза той и наклони глава към мен. - И госпожа Фицгибънс - добави, като наклони глава към нея. - Мърто я намери вчера, а Дугал каза да я вземем. - По тона му личеше, че не иска той да отнесе вината.

Госпожа Фицгибънс затвори уста и ме огледа проницателно. Навярно реши, че съм достатъчно безвредна, защото се усмихна - благо, въпреки няколкото липсващи зъба - и ме хвана под ръка.

- Е, Клеър. Добре си дошла тогаз. Ела и ще ти намерим нещо по-... хм. - Тя огледа полата и обувките ми и поклати глава.

Спомних си пациента си.

- О, почакайте! Забравих за Джейми!

Госпожа Фицгибънс се изненада.

- Джейми и сам може да се грижи за себе си. Знае къде е храната, а някой ще му намери легло.

- Но е ранен. Вчера са го простреляли, а снощи го намушкаха. Превързах раната, за да може да язди, но нямах време да я почистя добре. Трябва да се погрижа сега, преди да се инфектира.

- Да се инфектира ли?

- Да, искам да кажа... Да се възпали, с гной, подуване, треска.

- Да, разбирам. Но сигурна ли си, че знаеш какво да правиш? Знахарка ли си? От Бийтънови?

- Нещо такова. - Нямах представа кои са Бийтънови, нито пък желание да изброявам медицинските си квалификации, докато стърча под студения дъждец, който започна. Госпожа Фицгибънс изглеждаше на същото мнение, защото повика Джейми обратно - беше поел в противоположната посока, - хвана и него под ръка и ни завлече в замъка.

След като дълго вървяхме по студените тесни коридори, осветени слабо от зарешетените прозорци, стигнахме до относително голяма стая с легло, няколко трикраки столчета и най-важното - запалена камина.

Временно пренебрегнах пациента си, за да си стопля ръцете. Госпожа Фицгибънс, сякаш неуязвима за студа, сложи Джейми да седне на стол и внимателно свали остатъците от ризата му, като ги замени със завивка от леглото. Изцъка с език, когато видя ожуленото подуто рамо и опипа превръзката.

Извърнах се от огъня.

- Мисля, че трябва да го прочистя първо с вода, после с разтвор срещу... срещу треска.

От госпожа Фицгибънс щеше да излезе чудесна медицинска сестра.

- Какво ще ти трябва? - попита.

Замислих се. С какво са предотвратявали инфекции преди антибиотиците? И от този ограничен набор от средства кои бяха достъпни в шотландски замък по зазоряване?

- Чесън! - почти извиках победоносно. - Чесън и, ако имате, вирджински орех. Ще ми трябват и няколко чисти парчета плат и чайник за преваряване на вода.

- Да, мисля, че имаме всичко. А може би и малко зарасличе? Също чай от лайка? На момчето му личи, че е прекарало тежка нощ.

Момчето всъщност се олюляваше от умора и нямаше сили дори да се възпротиви на това, че го обсъждаме като неодушевен предмет.

Госпожа Фицгибънс се върна бързо, с пълна престилка чесън, мрежести торбички с билки и парчета стар лен. От едната й яка предмишница висеше малък черен чайник. В същата ръка стискаше голяма дамаджана с вода, все едно беше възглавница с гъши пух.

- Какво да правя сега, скъпа? - попита с весел тон. Казах й да кипне водата и да обели чесъна, докато разглеждах съдържанието на мрежичките с билки. Ето го вирджинския орех, също зарасличето, дъбравник и някаква кора, може би черешова.

- Болкоуспокояващо - измърморих доволно, спомняйки си обясненията на господин Круук за употребата на различните кори и билки, които намирахме на Креиг на Дун. Определено щеше да ни потрябва нещо за болката.

Сложих във врящата вода няколко скилидки чесън и малко от вирджинския орех, а след тях - част от плата. Дъбравникът, зарасличето и черешовата кора киснеха в тавичка с гореща вода до огъня. Приготовленията ми помогнаха да се успокоя. И да не знаех къде съм и защо съм тук, поне знаех какво да правя в следващите двайсетина минути.

- Благодаря ви... госпожо Фицгибънс - рекох с уважение. - Оттук мога да продължа сама, ако имате друго за вършене. - Жената се засмя и гърдите й се затресоха.

- Ех, моме! Работа винаги имам! Ще ви изпратя по една супа. Викни, ако ти трябва нещо друго. - Тя се заклатушка с изненадваща скорост към вратата и се зае с другите си задължения.

Свалих превръзките възможно най-внимателно. Бяха залепнали за плътта и паднаха с припукването на засъхнала кръв. По краищата на раната се появиха капчици прясна кръв и се извиних на Джейми, че го наранявам, макар да не бе помръднал и продумал.

Поусмихна се, сякаш плахо флиртуваше.

- Нямай грижи, моме. Наранявали са ме много по-лошо, и то хора, дето не са толкова хубави. - Приведе се напред, за да промия раната с разтвора от чесън, и наметката падна от рамото му

Веднага видях, че говори самата истина. Бяха го наранявали много по-лошо. Бледи белези от бичуване покриваха горната част на гърба му Личеше, че е минавал през това повече от веднъж. На някои места имаше сребристи следи от зараснала плът, а на неравномерни интервали - малки дупчици, където няколко удара са попаднали на едно и също място и са

откъснали парченца кожа и мускул.

Разбира се, бях виждала всякакви рани през войната, но тези белези ми се сториха изключително брутални. Сигурно бях ахнала, защото той обърна глава към мен и видя, че съм зяпнала. Сви здравото си рамо.

- Омари. Бичуваха ме два пъти за една седмица. Щяха и в един ден да го направят, предполагам, но са искали да ме убият. Не е весело да бичуваш мъртвец.

Опитах да говоря спокойно, докато промивах раната.

- Не бих казала, че е редно някой да се весели на това.

- Така ли би казала? Е, трябваше да го видиш.

- Кого?

- Червеният мундир, дето ми свали кожата от гърба. Може да не се е веселил, но определено беше много доволен от себе си. Аз не бях толкова доволен от него - добави кисело. - Казваше се Рандал.

- Рандал! - Вече не можех да овладея гласа си. Сините очи на Джейми ме изгледаха студено.

- Познаваш ли го? - попита подозрително.

- Не, не! Познавах семейство с тази фамилия, преди много, хм, преди много време. - Бях изпуснала плата. - Мътните го взели, ще трябва пак да го преварявам. - Грабнах го от пода и забързах към камината, като се опитвах да скрия объркването си със суетене. Възможно ли бе този капитан Рандал да е предшественикът на Франк, галантният офицер с безупречни постижения, получил многобройни похвали от херцози? И ако да, можеше ли роднина на милия ми Франк да е способен на подобно зверство?

Заех се с огъня, хвърлих още няколко шепи вирджински орех и чесън и накиснах още няколко парчета плат. Когато реших, че съм овладяла гласа и изражението си, се върнах при Джейми.

- Защо са те бичували? - попитах ненадейно.

Не бе тактично, но много ми се щеше да зная и бях твърде уморена, за да го формулирам по-учтиво.

Той въздъхна и размърда сковано рамо. И той беше уморен, а и вероятно го болеше, колкото и да внимавах.

- Първият път - защото избягах, втория - бил съм откраднал. Поне така пишеше на обвинителния лист.

- От какво си бягал?

- От англичаните. - Той повдигна иронично вежда. - Ако питаш „откъде“, от форт Уилям.

- Да, предположих, че е било от англичаните - рекох със същата суха ирония. - А какво си правил там изобщо?

Той потърка чело със здравата си ръка.

- А, това ли? Мисля, че се води „възпрепятстване на реда“.

- Възпрепятстване, бягство и кражба. Звучиш като истински бандит - подхвърлих, с надеждата да го разсея от болката.

Донякъде помогна - широките му устни се извиха и едно тъмносиньо око, вперено в мен през рамо, улови проблясък от камината.

- А, такъв съм - каза той. - Не мога да повярвам, че се мислиш в безопасност в една стая с мен. А и си англичанка.

- Е, засега изглеждаш достатъчно безвреден. - Никак не беше вярно. Гол до кръста, целият в кръв и белези, с набола брада и почервенели от дългата езда клепачи, изглеждаше непочтен до мозъка на костите си. А уморен или не, сигурно бе способен на безчинства при нужда.

Той се засмя, необичайно дълбоко и заразително.

- Безвреден като гълъб на перваз - съгласи се. - Твърде гладен съм, за да съм опасен за каквото и да било, освен за закуската. Обаче ми остави някоя пита на ръка разстояние и не отговарям за последствията. Ооох!

- Извинявай - смотолевих. - Прободната рана е дълбока и се е замърсила.

- Няма проблем. - Ала под медната му четина избиваше бледност. Опитах се да го върна на темата.

- Какво точно е това „възпрепятстване“? - подпитах нехайно. - Не звучи като нещо сериозно.

Той пое дълбоко дъх и закова поглед върху резбования орнаметален стълб на кревата, докато обирах все по-дълбоко мръсотията от раната.

-Ами, предполгам, че е каквото англичаните кажат. В моя случай значеше, че защитавах семейството и собствеността си и едва не загинах. - Сви устни, сякаш се отказа да продължи, но все пак го стори. Явно искаше да съсредоточи вниманието си върху нещо различно от рамото си. - Стана преди почти четири години. Именията край форт Уилям бяха обложени - да дават храна за гарнизона, коне за превоз, такива неща. На повечето не им се нравеше, но даваха каквото им искат. Наминаваха малки групи войници с офицер и една-две каруци и събираха храна и други неща. Един октомврийски ден онзи ми ти капитан Рандал идва в Л... - Той замълча, погледна ме и продължи: - Вкъщи.

Кимнах окуражително, без да отделям поглед от раната.

- Мислехме, че няма да стигнат до нас. Мястото е далеч от форта и труднодостъпно. Но стигнаха.

Затвори очи за кратко. Отвори ги и поде отново:

- Баща ми го нямаше, беше на погребение в съседната ферма. Аз бях на полето с повечето други мъже. Наближаваше жътва и имахме много работа. Сестра ми била сама вкъщи, заедно с две-три прислужнички, и всички се качили на втория етаж, за да скрият глави под завивките, когато видели червените мундири. Мислели, че ги праща дяволът, и няма да отрека, че може и да са били прави.

Оставих парцала. Мръсната работа беше приключила - сега ми трябваше нещо, което да наложа отгоре. Без йод или пеницилин само това можех да сторя срещу инфекцията - и хубава, стегната превръзка. Младежът, още затворил очи, сякаш не забелязваше.

- Върнах се в къщата от задния край, исках да взема парче сбруя от обора. Чух викове и писъците на сестра ми вътре.

- И какво стана? - Говорех възможно най-тихо и ненатрапчиво. Искаше ми се да разбера още за капитан Рандал - историята досега не бе разсеяла първоначалните ми впечатления.

- Минах през кухнята и заварих двамина да тършуват из скриновете и да тъпчат торбите си с брашно и свинско. Ударих единия в главата, а другия изхвърлих през прозореца с все торбата му Нахлух във всекидневната и още двама. Бяха със сестра ми Джени. Малко й бяха скъсали роклята, а тя беше одраскала единия по лицето. - Отвори очи и се усмихна мрачно. -

Не задавах въпроси. Въртяхме се из стаята и се справях добре, само двама бяха, все пак. Тогава влезе Рандал.

Рандал спрял схватката, като просто опрял пистолет в челото на Джени. Принуден да се предаде, Джейми бързо се оказал в ръцете на двамата войници, които го вързали. Рандал се усмихнал чаровно на пленника и казал: „Е, котка и котарак ли си хванахме? Малко тежък труд ще ти смекчи характера, види ми се, а ако не стане - ще срещнеш друга котка, деветоопашата¹. За котараните има и други лекове, нали така?“

Джейми спря и раздвижи челюст.

- Държеше ръката на Джени зад гърба й, но я пусна и премести длан отпред на роклята й, около гърдата й, така... - Той се усмихна ненадейно. - И Джени заби пета в крака му, сръга го лакът в корема. И докато онзи се давеше, се завъртя и добре му сплеска орехите с коляно. -Изсумтя развеселен и продължи: - Онзи си изпусна пистолета, тя посегна към него, но един от драгуните, дето ме държаха, се добра до него пръв.

Бях приключила с превръзката и стоях смълчана до него, с ръка на здравото му рамо. Сякаш му бе важно да ми каже всичко, но се боях да не би да спре, ако му напомня за присъствието си.

- Когато си пое достатъчно дъх, за да каже нещо, Рандал нареди на хората си да ни изведат отвън. Свалиха ми ризата, вързаха ме за теглича на каруцата и Рандал ме заудря с тъпото на сабята си. Беше разярен, но не и в идеално физическо състояние, така да се каже. Поожули ме, но нямаше сили за повече.

Краткият прилив на веселие секна и рамото под дланта ми се напрегна.

- Когато спря, се обърна към Джени, държеше я един от драгуните, и я попита иска ли да види още, или ще се прибере в къщата с него и ще му предложи по-добро забавление. -Рамото трепна. - Не можех да мърдам много-много, но се развиках, че не съм ранен - и наистина не бях особено ранен, - и да не ходи с него, ако ще да ми прережат гърлото пред очите й. Държаха я някъде зад мен, така че не я виждах, но чух, че май му се изплю в лицето. Сигурно това е направила, защото след миг онзи ме хвана за косата, дръпна главата ми назад и опря нож във врата ми.

Рандал казал през зъби: „Изкушавам се да приема предложението ти“, и пробол кожата му достатъчно, за да прокърви. Джейми продължи:

- Виждах камата до лицето си и точиците кръв в прахта под каруцата. - Говореше почти замечтано и разбрах, че е изпаднал в нещо като транс. Може би дори не помнеше, че съм при него. - Понечих пак да извикам, да кажа на Джени, че предпочитам да умра, за да не се мърси тя с подобни боклуци. Само че Рандал вкара камата между зъбите ми и не можах.

Джейми потърка уста, сякаш още вкусваше стоманата. Млъкна и впери поглед напред.

- Какво стана след това? - Не биваше да продумвам, но трябваше да знам.

Той се отърси, сякаш се будеше, и потърка врата си с едра длан.

- Отиде с него - изрече рязко. - Мислеше си, че Рандал ще ме убие, и сигурно е била права. След това не знам какво е станало. Един от другите ме удари с приклада на мускета си. Събудих се овързан в каруцата при пилетата. Трополяхме към форт Уилям.

- Разбирам - казах тихо. - Съжалявам. Сигурно е било ужасно.

Той се усмихна внезапно, без следа от умора.

- О, да. Пилетата са ужасна компания, особено на дълъг път. - Усети се, че съм готова с

превръзката, и пробно раздвижи рамо, като неволно трепна от болка.

- Не прави така! - възкликнах обезпокоена. - Наистина, не бива да го движиш. Всъщност... - Хвърлих поглед към масата, за да проверя дали са останали сухи парчета плат. - Ще фиксирам ръката ти към тялото. Не мърдай.

Той не каза нищо, но се поотпусна, когато разбра, че няма да боли. Чувствах странна близост с този млад непознат шотландец - вероятно отчасти заради ужасната му история и отчасти заради дългата езда в мрака, унесени и притиснати един в друг. Не бях спала с много мъже, освен с мъжа си, но знаех, че да спиш с някого, просто да спиш, създава подобна близост - сякаш сънищата ви са се смесили и са ви покрили с одеяло от споделено знание. Вероятно атавизъм. В по-примитивни времена („Като тези ли? попита една част от ума ми) е било знак на доверие да спиш в нечие присъствие. Ако доверието е било взаимно, това е можело да ви сближи повече от единението на телата.

Приключих с новата манипулация и му помогнах с ленената риза, като я преметнах над раненото му рамо. Той се изправи, запаса я в поличката си и се усмихна.

- Благодаря ти, Клеър. Внимателно пипаш - Посегна, сякаш за да ме докосне по лицето, но отпусна ръка. Явно и той бе почувствал странния прилив на близост. Извърнах бързо глава и махнах с ръка, за да му покажа да не се смущава.

Обходих с поглед стаята, черното от сажди огнище, тесните прозорци, дъбовите мебели. Без електричество. Без килими. Без лъскави месингови топки по стълбовете на леглото.

Приличаше си на замък от осемнайсети век. Ами Франк? Мъжът в гората смущаващо приличаше на него, но описанието на Джейми нямаше нищо общо с моя нежен, миролюбив съпруг. Но пък ако всичко беше вярно - а започвах да признавам пред себе си, че е, - тогава този Рандал би могъл да е какъв ли не. Познавах го само от едно родословно дърво на лист хартия, защо да прилича на наследниците си?

Но в момента Франк бе превзел мислите ми. Ако това бе осемнайсети век, къде беше той? Какво щеше да стори, когато не се върнех при госпожа Беърд? Щях ли да го видя отново? Тези въпроси преляха чашата. От мига, когато пристъпих през онази скала и нормалното спря да съществува, ме нападаха, заплашваха, отвличаха и блъскаха. Повече от денонощие не бях яла, нито спала. Опитах да се овладея, но устната ми затрепери и очите ми се напълниха със сълзи.

Обърнах се към огъня, за да скрия лицето си, но закъснях. Джейми ме хвана за ръката и внимателно ме попита какво не е наред. Огънят блестеше в златната ми венчална халка и аз заподсмърчах наистина.

- О, ще... ще се оправя, наистина, просто... съпругът ми, не мога да...

- Ех, моме, вдовица ли си, значи? - Гласът му беше толкова изпълнен със съчувствие, че напълно изгубих контрол.

- Не... да... Не знам... да, май че съм вдовица! - Обзета от непреодолима емоция и умора, аз се отпуснах в него с истерични ридания.

Момчето имаше добро сърце. Вместо да повика помощ или да се оттегли объркан, той ме взе в скута си с една ръка и ме залюля, като ми мълвеше успокоителни слова на келтски и галеше косата ми. Плаках горчиво в страха и хаоса на разбитото си сърце, но лека-полека се успокоих. Джейми галеше врата и гърба ми, а аз се бях свила до широкия му топъл гръден кош. Плачът ми стихна и започнах да се успокоявам, отпусната уморено на рамото му. Нищо чудно, че толкова го бива с конете, мислех си, докато ме галеше внимателно зад ушите и ми говореше утешително на неразбираемия си език. Ако бях кон, бих му позволила да ме язди докъдето поиска.

За нещастие тази абсурдна мисъл съвпадна с осъзнаването, че младежът все пак не е напълно изтощен. Всъщност и за двама ни ставаше смущаващо. Прокашлях се и обърсах очи с ръкав, докато ставах от скута му

- Много съжалявам... така де, искам да кажа, благодаря за... но... - Пелтечех и с пламнало лице отстъпвах от него. Той също се беше позачервил, ала не беше особено смутен. Посегна към ръката ми и ме издърпа при себе си. Като внимаваше да не ме докосва другаде, хвана брадичката ми и ме принуди да обърна лице към него.

- Не бива да те е страх от мен - рече тихо. - Нито от когото и да било, докато съм с теб. -Пусна ме и се обърна към огъня. - Трябва ти нещо топло, моме - каза сухо, - и нещо за хапване. Това ще ти помогне повече от всичко друго.

Засмях се смутено на опитите му да си налее супа с една ръка и му помогнах. Прав беше -храната наистина помогна. Сърбахме чорбата и ядохме хляб в приятно мълчание, споделяйки растящото удобство от топлината и пълните стомаси.

Накрая той се изправи и взе от пода падналото одеяло. Върна го на леглото и ми направи знак.

- Поспи, Клеър. Съвсем си изтощена, а не след дълго някой сигурно ще иска да си поговорите.

Това бе злокобно подсещане за положението ми, ала бях твърде изтощена, за да ме е грижа. Възразих протоколно, че не бива на мен да се пада леглото - ала никога легло не ме беше привличало толкова. Джейми ме увери, че може да си намери легло другаде. Строполих се по нос в купчината завивки и заспах, преди той да стигне до вратата.

¹ Става въпрос за разновидност на кожения бич с девет края. - Бел. прев.

5. КЛАНЪТ МАКЕНЗИ

Събудих се напълно объркана. Смътно помнех, че нещо никак не е наред, но не и какво. Всъщност така дълбоко бях спала, че за миг не осъзнавах коя съм, още по-малко къде съм. Беше ми топло, но в стаята край мен цареше пронизващ студ. Опитах да се заровя отново в какавидата си от одеяла, но събудилият ме глас не ми даваше мира.

- Хайде, моме! Хайде, ставай! - Гласът беше дълбок и добродушен, ала и настойчив, като лай на овчарско куче. Открехнах с нежелание едно око и пред мен се открои планина от кафяв груб лен.

Госпожа Фицгибънс! Гледката ме върна в пълно съзнание, а с него се завърнаха и спомените ми. Беше истина, значи.

Увих се в едно одеяло, станах със залитане и се запътих моментално към огъня. Госпожа Фицгибънс беше приготвила супа - отпих, чувствах се като оцелял от опустошителна въздушна атака. Жената разстилаше нови дрехи на леглото: дълга жълтеникава долна риза, тънко поръбена с дантела, фуста от фин памук, две горни поли в кафеникави тонове и бледожълт корсаж. Тоалетът ми завършваха вълнени чорапи с кафяви ресни и чифт жълти пантофи.

Без да обръща внимание на възраженията ми, госпожа Фицгибънс ме измъкна от незадоволителните ми одежди и се облякох пред очите й. Отстъпи назад и огледа със задоволство свършеното.

- Жълтото ти отива, моме. Така ми се стори още отначало. Хубаво ти стои, с тази кафява коса и златните петънца в очите ти. Обаче почакай, ще ти трябва и лента за коса. - Тя обърна навън един от торбестите си джобове и извади шепа ленти и дребни дрънкулки.

Твърде зашеметена, за да се възпротивя, аз й позволих да ми върже косата, докато недоволстваше колко неженствена е дължината до раменете.

- Божичко, мила, какви си ги мислила, докато си я рязала тая коса толкова късо? Да не си се маскирала? Чувала съм, че някои девойки го правят, за да се скрият от проклетите червенодрешковци, докато пътуват. Хубаво ще е девойките да могат пак да пътуват в безопасност.

Продължаваше да говори, като приглаждаше тук някоя къдрица, там някоя гънка в облеклото ми. Накрая като че ли остана доволна.

- Гледай ти, колко хубаво. Сега имаме време за по залък, преди да те заведем при него самия.

- Него самия? - Не ми харесваше как звучи. Който и да бе Той самият, навярно щеше да задава неприятни въпроси.

- Големия Макензи. Кой друг?

Кой друг наистина? Замъкът Леох бе насред земите на клана Макензи. Напълно логично предводителят бе Макензи. Започна да ми става ясно защо групичката ни бе яздила цяла нощ, за да стигне дотук - тук биха били в пълна безопасност от Короната. Никой английски офицер с капка здрав разум не би отвел хората си толкова навътре в земите на клан. В противен случай рискуваше смърт от засада още при първата горичка. Освен това само относително многобройна армия би стигнала до портите на замъка. Опитвах се да се сетя дали английската армия е успяла да стигне дотук, когато ненадейно ми хрумна, че крайната съдба на крепостта не е толкова важна, колкото моето непосредствено бъдеще.

Нямах апетит за питата и кашата на госпожа Фицгибънс, но се престорих, че ям, за да имам време да помисля. Докато госпожа Фиц се върне, за да ме въведе при Големия Макензи, бях скалъпила план.

Земевладелецът ме прие в стая на върха на голямо каменно стълбище. Намираше се в една от кулите и бе кръгла и отрупана с картини и гоблени. Остатъкът от замъка ми се струваше удобно място за живеене, макар и голо, но тази стая бе пищно претъпкана с мебели, украси и стоплена от голям огън и свещници. Макар че външните стени на замъка имаха високи зарешетени прозорци, за да отблъсват по-добре атаки, прозорците на вътрешната стена изглеждаха по-нови и бяха на панти, за да пропускат повече дневна светлина.

Още щом влязох, огромна метална клетка привлече вниманието ми. Бе хитроумно измайсторена, така че да пасва във формата на стената от пода до тавана - вътре прехвъркваха десетки малки пернати: сипки, овесарки, синигери и други пойни птички. Приближих и полезрението ми се изпълни с тумбести телца и мънистени очи сред листа от дъб, бряст и орех, дървета в големи наторени делви, разположени по пода на клетката. Веселата глъч бе прекъсвана от пърхането на криле и шумолящите листа, докато обитателите прескачаха от клон на клон.

- Суетят се дребосъците, нали? - Гласът дойде иззад мен, дълбок и приятен. Обърнах се с усмивка, която се смръзна на лицето ми.

Колъм Макензи споделяше широкото лице и високото чело на брат си Дугал, а живецът, който придаваше на Дугал опасна осанка, бе смекчен, но не и отслабен. Колъм бе с по-тъмна коса и сиви като гълъбича перушина очи, а не кафяви. Той също излъчваше наситена енергия, която те кара да се чувстваш, сякаш стои по-близо до теб, отколкото е комфортно. Само че в този момент смущението ми идваше от това, че благородната глава и дългият торс завършваха с шокиращо изкривени къси крака. По всичко останало личеше, че би трябвало да е висок поне метър и осемдесет, но той стигаше едва до рамото ми.

Колъм наблюдаваше птиците, давайки ми няколко мига, за да си върна самообладанието. Вероятно беше свикнал с реакциите на хората, които го срещаха за пръв път. Докато обхождах стаята с поглед, се запитах колко ли често се среща с нови хора всъщност? Това приличаше повече на личен параклис - самостоен свят за човек, за когото останалата част от реалността е нежелана или просто недостъпна.

- Желая ви добра среща, госпожо - каза той и се поклони леко. - Казвам се Колъм бан Кембъл Макензи, владетел на този замък. От брат си разбрах, че, хм, се е натъкнал на вас на известно разстояние оттук.

- Отвлече ме, ако ще уточняваме - отвърнах. Щеше ми се разговорът ни да е приятен, но още повече исках да се махна от замъка и да се върна на хълма с каменния кръг. Каквото и да

ми се беше случило, там се намираше отговорът. Ако имаше такъв.

Феодалът повдигна гъсти вежди и изви в усмивка фино оформените си устни.

- Може би, може би - съгласи се. - Дугал понякога е малко... буен.

- Е... - Махнах с ръка, сякаш за да отпъдя темата. - Готова съм да призная, че може да не сме се доразбрали. Но много ще се радвам да ме върне... откъдето ме взе.

- Хм... - Още вдигнал вежди, той ми посочи един стол. Седнах, Колъм кимна към един от прислужниците си и той излезе.

- Изпратих го за нещо за пиене, госпожице... Бюшамп, нали? Разбрах, че брат ми и хората му са ви открили в... в беда. - Сякаш криеше усмивка и се зачудих в какви точно подробности са му описали оскъдното ми облекло.

Поех си дъх дълбоко. Дойде време за лъжливото обяснение. Докато го измислях, се бях сетила за един разказ на Франк, как по време на офицерската подготовка е карал курс по -устояване на разпит. Основният принцип, доколкото помнех, беше да се придържаш към истината колкото е възможно повече и да променяш само това, което искаш да скриеш. Така било по-малко вероятно да объркаш дребен детайл. Е, да видим как щеше да ми помогне това.

- Да, бях в беда. Бях нападната.

Той кимна, а очите му светнаха от любопитство.

- Така ли? От кого?

Кажи истината.

- От английски войници. По-точно, от мъж на име Рандал.

Благородното лице се измени. Макар да изглеждаше все така заинтригуван, Колъм бе поприсвил устни и бръчиците край тях личаха повече. Очевидно знаеше името. Главатарят на Макензи се облегна назад и сплете пръсти, като ме загледа внимателно над тях.

- Така ли, значи? Разкажете още.

И, Бог да ми е на помощ, разказах му още. Описах му в подробности стълкновението между шотландците и хората на Рандал, защото така или иначе щеше да попита и Дугал за това. Разказах му в най-общи линии разговора си с Рандал, тъй като не знаех колко е дочул Мърто.

Той кимаше вглъбено.

- Да. Но как изобщо се озовахте там? Много далеч е от пътя към Инвърнес, откъдето сте възнамерявала да се качите на кораб, предполагам?

Кимнах и си поех дъх.

Вече навлизахме в измислицата. Щеше ми се да бях внимавала повече в историите на Франк за бандитите от тази епоха, но и сега щях да се постарая. Бях вдовица от Оксфордшир, отвърнах (малко или много вярно), бях тръгнала със свой слуга за Франция (струваше ми се безопасно отдалечено като дестинация). Нападнали ни бандити, а слугата ми или загинал, или избягал. Аз съм избягала в гората с коня си, но съм се озовала далеч от пътя. Принудила съм се да се разделя с коня си и всичките си неща. И докато съм бродила из гората, съм се натъкнала на капитан Рандал и хората му.

Облегнах се, доволна от историята си. Проста, спретната и вярна във всяка доказуема подробност. Лицето на Колъм изразяваше единствено любезно внимание. Тъкмо се канеше да ме пита нещо, когато откъм прага нещо леко прошумоля. Там стоеше мъж, бях го видяла във вътрешния двор по-рано същия ден, и държеше кожена кутия.

Главатарят на клана Макензи се извини галантно и ме остави да наблюдавам птиците, като ме увери, че скоро ще се върне, за да продължим крайно интересния си разговор.

Още щом вратата се затвори зад него, аз се озовах пред рафта с книгите и прокарах ръка по кожените подвързии. Около трийсет книги тук и повече на другата стена. Бързо отгърнах всеки том на първата страница. Няколко нямаха дати на публикуване. Другите имаха, от 1720 г. до 1742 г. Колъм Макензи явно обичаше лукса, но останалата част от стаята не подсказваше, че обича стари книги. Подвързиите бяха нови, страниците още гъвкави.

Преодоляла всякакви скрупули, безсрамно претършувах бюрото му от маслиново дърво, като се ослушвах за стъпки отвън.

Открих това, което търсех, в централното чекмедже. Недовършено писмо с натруфен почерк - за разчитането не помагаха и странният правопис, и пълната липса на пунктуация. Хартията беше чиста и нова, а мастилото наситено черно. Читаемо или не, писмото си имаше дата най-отгоре. За мен сякаш бе изписана с огън: 20 април, 1743 г.

Когато няколко минути по-късно се върна, Колъм намери гостенката си седнала до прозореца, с ръце в скута. Седях, защото краката вече не ме държаха. С ръце в скута, за да не се вижда как треперят - толкова трепереха, че трудно бях върнала писмото на мястото му.

Носеше поднос с пиво и овесени курабии с мед. Гризнах малко от една - стомахът ми се бунтуваше твърде бурно, за да ми позволи повече.

Той ми се извини за отсъствието си и изрази съчувствие към неволята ми. После седна, изгледа ме замислено и попита:

- Но как така, госпожо Бюшамп, брат ми и хората му са ви открили по нощница? Бандитите не биха ви посегнали, защото по-скоро ще предпочетат да ви държат за откуп. А и каквото и да знам за капитан Рандал, изненадва ме вероятността английски офицер да изнасилва изгубени млади дами.

- Така ли? - сопнах се. - Е, каквото и да сте чували за него, уверявам ви, че е напълно способен на това. - Не бях обърнала внимание на частта с облеклото, докато обмислях историята си, и се зачудих в кой точно момент ни е заварил Мърто.

- Е... - въздъхна Колъм. - Възможно е. Има лоша репутация, дума да няма.

- Възможно? Как така? Не ми ли вярвате? - По лицето на Големия Макензи се четеше слаб, но отчетлив скептицизъм.

- Не съм казал, че не ви вярвам, госпожо - отвърна с равен тон. - Но не ръководя този клан вече повече от двайсет години, защото съм свикнал да вярвам безрезервно на всяка история, която чуя.

- Е, ако не вярвате, че съм тази, която ви казвам, че съм, за коя ме мислите, мътните ви взели? - попитах ядосано.

Той примигна, объркан от езика ми. След това острите черти отново си върнаха решителния вид.

- Остава да разберем. Междувременно, госпожо, сте добре дошла в Леох. - Вдигна ръка, за да покаже, че сме приключили, и слугата до вратата направи крачка напред, за да ме придружи до покоите ми.

Колъм не изрече последните си думи, но въпреки това ги чух ясно. Витаеха във въздуха зад мен, все едно ги бях чула от собствената му уста:

...докато разберем коя сте наистина.