Друговремец

6. ЗАЛАТА НА КОЛЪМ

Малчуганът, когото госпожа Фицгибънс наричаше „младия Алек“, дойде да ме заведе на вечеря. Тя се случваше в дълго, тясно помещение с маси край всяка стена -изпод сводовете в двата края на стаята непрестанно прииждаха слуги, натоварени с подноси, копани и стомни. Косата светлина на следобедното слънце се процеждаше през високи, тесни прозорци, а по стените под тях бяха прикрепени незапалени факли за след залез.

Знамена и карирани парчета плат висяха между прозорците, наметки и хералдика във всякакви форми и размери придаваха разноцветие на каменните стени. За сметка на това повечето от събралите се под тях хора носеха нюанси на сивото и кафявото или кафеникавозеленото на ловни одежди - приглушени цветове, подходящи за укриване в лесовете.

Докато младият Алек ме водеше към срещуположния край на стаята, усещах любопитните погледи в гърба си, но повечето присъстващи учтиво се съсредоточаваха върху храната си. Вечерята никак не изглеждаше церемониална - хората се хранеха както им падне, взимаха си от подносите или ставаха и се разхождаха с дървените си чинии до шиша, на който две момчета въртяха овца над огромно огнище. Около четирийсетина души се хранеха, а десетима сервираха. Навсякъде се носеха разговори, най-вече на келтски.

Колъм вече седеше на маса на най-видното място, скрил сакатите си крака под набраздената дъбова повърхност. Кимна ми галантно и махна да седна вляво от него, до закръглена и хубавка червенокоска, която ми представи като съпругата си Летиша.

- А това е синът ми Хамиш. - Колъм сложи длан на рамото на чаровно рижо момче на не повече от седем или осем години, което отдели поглед от вечерята си само колкото да ми кимне набързо.

Разгледах момчето с интерес. Приличаше на всички останали Макензи, с високи, плоски скули и хлътнали очи. Ако не беше червенокос, щеше да е умалено копие на чичо си Дугал, който седеше до него. Двете млади девойчета до Дугал, които се засмяха в шепи и се побутнаха една друга, когато той ми ги представи, бяха дъщерите му Маргарет и Елинор.

Дугал ми се усмихна бързо, но топло, преди да грабне подноса изпод лъжицата на една от дъщерите си. Избута го към мен.

- Нямаш ли обноски, дете? - скара се той на Елинор. - Първо гостите!

Колебливо взех голямата рогова лъжица пред себе си. Не знаех каква храна ще има на вечерята и с облекчение установих, че на подноса са подредени добре познатите ми пушени херинги.

Никога не бях опитвала да ям херинга с лъжица, но не видях нищо, подобно на вилица, а и смътно съобразих, че тризъбата вилица още не е измислена.

По поведението на останалите ми стана ясно, че когато лъжицата не върши работа,

използваха камите си - вечно подръка, - за да режат месото и да премахват костите. Аз нямах кама и реших просто да дъвча внимателно - приведох се напред, за да загреба една риба, ала срещнах обвинителните сини очи на Хамиш.

- Още не си казала молитва - строго рече той, намръщен. Явно ме смяташе за неверница без капчица съвест, ако не и за олицетворение на покварата.

- Ами, може би ще си така добър да я кажеш вместо мен? - осмелих се да предложа.

Очите като цветчета на метличина се ококориха от изненада, но след миг размисъл той

кимна и сплете пръсти делово. Хвърли свиреп поглед на останалите, за да е сигурен, че всички показват подходящото почтително отношение. После сведе глава и напевно занарежда:

Вдигнах поглед от набожно сплетените си пръсти и улових погледа на Колъм - усмихнах му се и леко наклоних глава към момчето му. Той сподави собствената си усмивка и кимна бавно и сериозно на сина си.

- Добре казано, моето момче. Ще раздадеш ли хляба?

Разговорите на масата се ограничаваха до спорадични молби за още храна - всички се отнасяха с подобаваща сериозност към вечерята. Установих, че апетитът ми е доста слаб, отчасти заради шока от всичко край мен и отчасти заради това, че в края на краищата просто не харесвах херинга. Овчето обаче беше много вкусно, както и хлябът - топъл, с коричка - и големи буци прясно неосолено масло.

- Надявам се, че господин Мактавиш е по-добре - рекох, докато си поемах дъх между хапките. - Не го виждам.

- Мактавиш ли? - Изписаните вежди на Летиша се извиха над сините очи. По-скоро усетих, отколкото видях как до мен Дугал вдига глава.

- Младият Джейми - рече кратко, преди да се върне към кокала в ръцете си.

- Джейми ли? Че какво му е станало на момчето? - Кръглото й лице се сви от притеснение.

- Драскотина, скъпа - успокои я Колъм, след което погледна към брат си. - Къде е той наистина, Дугал?

Може би си въобразявах, но тъмните му очи сякаш бяха изпълнени с подозрение.

Брат му вдигна рамене, без да откъсва поглед от чинията.

- Пратих го в обора, да помогне на младия Алек с конете. Най-подходящото място за него, предвид всичко. - Отвърна на погледа на брат си. - Или си имал нещо друго наум?

Колъм се замисли.

- Обора? Да, ами... Вярваш ли му достатъчно?

Дугал обърса разсеяно уста с длан и посегна към хляба.

- Кажи си, ако не си съгласен с решението ми.

Колъм поприсви устни, но каза само:

- Съгласен съм, добре ще му е там - и продължи да се храни.

Аз имах съмнения дали оборът е най-доброто място за пациент с прострелна рана, но в тази компания се въздържах от мнение. Реших да потърся Джейми на сутринта, за да се уверя, че за него се грижат достатъчно добре.

Отказах пудинга и се оттеглих от масата с обяснението, че съм уморена - в никакъв случай невярно. В изтощението си едва дочух Колъм да казва:

- Лека ви нощ, госпожо Бюшамп. На сутринта ще изпратя някого да ви вземе и да ви доведе в Залата.

Една от слугините забеляза, че вървя опипом по коридора и любезно ме заведе до стаята. Запали със своята свещ свещта на масичката до леглото от своята и по огромните камъни се разля мека светлина, а аз за миг се почувствах като в мавзолей. Ала когато тя си тръгна, отворих бродираните завеси и зловещото усещане изчезна в свежия хладен порив от прозореца. Опитах се да обмисля случилото се, но умът ми пъдеше всяка мисъл, освен тази за сън. Мушнах се под завивките, духнах свещта и се унесох, докато пред очите ми луната бавно изгряваше.

Отново възедрата госпожа Фицгибънс пристигна, за да ме събуди на сутринта, понесла нещо, подобно на пълен набор козметика на заможна шотландска дама. Оловни гребенчета за потъмняване на веждите и миглите, гърненца с корен от перуника и ориз на прах, дори нещо като прах за сенки по клепачите, макар никога да не бях виждала такъв, както и деликатна порцеланова купичка с френски руж, гравирана с ред позлатени лебеди.

Госпожа Фицгибънс носеше и раирана зелена горна пола и копринен жакет, както и жълти памучни чорапи - промяна в сравнение с дрехите от грубо платно от предния ден. Каквото и да представляваше тази „Зала“, явно беше важна. Изкуших се да настоя на личните си дрехи, просто напук, ала ме възпря споменът за погледа на дебелия Рупърт.

Освен това харесвах Колъм, въпреки че явно възнамеряваше да ме държи тук за неопределено време. Е, ще видим, мислех си, докато се стараех с ружа. Дугал беше казал, че пациентът ми е в обора, нали? А там имаше коне, с които беше възможно човек да избяга. Веднага след като приключех със Залата, щях да потърся Джейми Мактавиш.

А Залата се оказа, ами, залата - тази, в която бяхме вечеряли. Ала сега изглеждаше различно. Масите, скамейките и столчетата бяха избутани до стените, главната маса не се виждаше, заменена от голям резбован стол от тъмно дърво, покрит - така предполагах, - с традиционната носия на клана, тъмнозелено и черно с по-бледи червено-бели мотиви. По стените висяха клонки зеленика, а на пода бяха опънати черги.

Млад гайдар настройваше малкия си инструмент зад празния стол. До него се бяха наредили навярно близките съветници на Колъм: мъж със слабовато лице, тесни карирани панталони и дълга риза, оплешивяващ дребосък с украсено с брокат палто - очевидно писар, защото седеше на малка маса с мастилница, пера и хартия, - двама мускулести мъже с полички, които стояха в позата на бодигардове, а малко по-встрани - един от най-едрите мъже, които бях виждала някога.

Удивена, вперих поглед във великана. Четинеста черна коса растеше от темето му почти до веждите. Подобно окосмяване покриваше огромните му предмишници - беше навил ръкавите на ризата чак до лактите. За разлика от повечето останали мъже, великанът не изглеждаше въоръжен, с изключение на мъничък нож в единия ботуш. Едва отличавах дръжката сред гъсталака от косми по краката му, над шарените чорапи. Огромен кожен колан опасваше кръста му, ала не виждах нито кама, нито меч. Въпреки размерите си, мъжът имаше весело изражение и като че ли се шегуваше с този с карираните панталони, който до него приличаше на кукла.

Гайдарят ненадейно започна да свири - гайдата му нададе пронизителен писък, който лека-полека се превърна в нещо като мелодия.

Присъстваха около трийсет-четирийсет души, всички по-добре облечени и спретнати от гостите предната нощ. Обърнаха глави към другия край на залата, където след известна пауза в мелодията влезе Колъм, следван на няколко крачки от Дугал.

И двамата Макензи носеха очевидно церемониални дрехи - тъмнозелени полички и добре скроени палта. Палтото на Колъм беше бледозелено, а това на Дугал - червеникавокафяво. Наметките им падаха свободно пред гърдите, прикрепени с по една голяма, украсена с бижу брошка. Колъм бе пуснал черната си коса, внимателно намазана с масло и накъдрена по раменете. Тази на Дугал още беше на опашка, почти със същия цвят като палтото му.

Колъм бавно обходи цялата зала, кимаше и се усмихваше на хората и от двете си страни. Столът му се намираше до една арка. Можеше да влезе оттам, а не от противоположния край на залата. Значи беше нарочно - тази показност на недъга му и клатушкането му по дългия път към мястото му. Нарочен бе и контрастът с високия му по-малък брат, който гледаше право напред и следваше Колъм, като застана зад дървения стол.

Колъм седна и изчака за момент, след което вдигна ръка. Мелодията на гайдата се разплете в абсурден хленч и „Залата“ започна.

Бързо ми стана ясно, че това е редовното събиране, на което владетелят на замъка Леох раздава правосъдие на подчинените си и хората, живеещи по земите му, като изслушва техните просби и решава спорове. Имаше си и протокол - плешивият писар прочиташе някое име и съответният човек заставаше пред Колъм.

Макар някои от тях да говореха английски, повечето разисквания се случваха на келтски. Вече бях забелязала, че езикът включва много въртене на очи и тропане с крак за по-голяма убедителност, така че ми бе трудно да преценя колко сериозен е даден иск само по поведението на участниците.

Точно когато реших, че един от просителите, доста опърпана особа с огромна кожена торба на врата¹, сякаш направена от цял бобър, обвинява съседа си в най-малкото в убийство, палеж и прелюбодейство с жена му, Колъм вдигна вежди и каза нещо на бърз келтски, така че и обвинителят, и обвиняемият почти паднаха от смях. Обвинителят обърса сълзите си и кимна, като се здрависа с доскорошния си враг, а писарят разигра перото си по листа със звук на миши крачка.

Аз бях пета в програмата. Навярно мястото ми е било преценено така, че на всички в тълпата да им стане ясно колко важно е присъствието ми в замъка.

Заради мен се говореше на английски.

- Госпожо Бюшамп, бихте ли излязла напред? - обади се писарят.

Подбутната ненужно от здравата ръка на госпожа Фицгибънс, аз се спрях пред Колъм и направих доста нескопосан реверанс, както бях видяла да правят другите жени. Обувките ми не бяха нито лява, нито дясна - просто две издължени парчета оформена кожа, с които грациозните движения бяха на практика невъзможни. Тълпата се раздвижи заинтригувана, когато Колъм ме удостои с честта да стане от стола си. Подаде ми ръка, а аз я поех, за да не се пльосна по лице.

Най-после си върнах нормалната поза, ругаейки наум пантофите. Вдигнах глава и погледът ми срещна гърдите на Дугал. Явно той трябваше да поеме отговорността за посещението ми - или пленничеството ми, в зависимост от гледната точка. С интерес зачаках да науча как точно двамата братя са се разбрали да обяснят присъствието ми.

- Сър - започна Дугал, като се поклони церемониално на Колъм, - молим за снизхождението и милостта ви, що се отнася до тази дама, на която са нужни помощ и убежище. Госпожа Клеър Бюшамп, английска дама от Оксфорд, е преживяла нападение от бандити, убили най-подло слугата й, избягала е във вашите гори и там я открихме и спасихме. Молим замъкът Леох да й предложи убежище, докато... - той направи пауза и устата му се изкриви в цинична усмивка - ...докато английските й роднини не научат за местоположението й и не й осигурят безопасно връщане у дома.

Не пропуснах ударението на „английските“, нито пък останалите в залата. Значи щяха да ме търпят, но и да ме гледат с подозрение. Ако беше споменал мои френски роднини, щях да съм в позицията на добре дошъл, макар и неканен гост. Щеше да ми е по-трудно да се измъкна от замъка, отколкото предполагах.

Колъм ми се поклони и ми предложи безграничното гостоприемство край огнището си, или нещо подобно. Отново направих реверанс, малко по-добре отпреди, и се върнах сред другите, споходена от любопитни и като цяло дружелюбни погледи.

Досега казусите бяха вълнували най-вече участниците. Наблюдателите често си говореха тихо и очакваха своя ред. Моето появяване обаче бе посрещнато с догадки и шушукане, но като че ли по-скоро добронамерени.

Ала сега залата се оживи още повече. Пред феодала пристъпи едър мъж, помъкнал младо момиче. Тя изглеждаше на около шестнайсет, хубава, с нацупени устни и дълга руса коса, вързана със синя лента. Застана сама пред Колъм, а мъжът зад нея занарежда нещо на келтски, като размахваше ръце и от време на време я сочеше обвинително. Сред тълпата се надигна шепот.

Госпожа Фицгибънс, седнала на здрава табуретка, проточваше врат напред. Приведох се към нея и прошепнах:

- Какво е направила?

Тя отвърна, без да движи устни или да откъсва очи от действието.

- Баща й я обвинява в разпътно поведение. Виждала се неблагопристойно с младежи срещу волята му Иска Макензи да я накажат за неподчинението й.

- Да я накажат ли? Как?

- Шшг.

Вниманието на всички се беше насочило към Колъм, който обмисляше какво да прави с момичето и баща й. Като гледаше ту нея, ту него, той заговори. Почука намръщен с юмрук по страничната облегалка на стола и през тълпата премина тръпка.

- Реши - прошепна госпожа Фицгибънс, макар и да ми бе ясно. Решението му също ми бе ясно. Великанът се размърда, като спокойно разкопча кожения си колан. Двамата пазачи я сграбчиха за ръцете и я обърнаха с гръб към Колъм и баща й. Тя се разплака, но не възрази. Тълпата наблюдаваше с вниманието, типично за зрителите на публични екзекуции и пътни произшествия. Ненадейно от задния край на тълпата се издигна келтски глас.

Хората се обърнаха, за да видят кой говори. Госпожа Фицгибьнс също се обърна и дори се надигна на пръсти. Нямах представа какво каза, ала сякаш разпознах гласа, дълбок, но мек, и изговаряше крайните съгласни малко по-рязко.

Тълпата се раздели и пред стола на феодала пристъпи Джейми Мактавиш. Наклони почтително глава към Големия Макензи и каза още нещо. Думите му предизвикаха спор. Включиха се Колъм, Дугал, дребният писар и бащата на момичето.

- Какво става? - попитах госпожа Фиц. Пациентът ми изглеждаше много по-добре, макар да беше още блед. Отнякъде беше намерил чиста риза и беше втъкнал празния десен ръкав в поличката си.

Госпожа Фиц наблюдаваше случката с огромен интерес.

- Момчето предлага да поеме наказанието вместо девойката - каза тя разсеяно и надникна над рамото на един мъж пред нея.

- Какво? Ранен е! Не може да му позволят! - Говорех възможно най-тихо, за да се слее гласът ми с тези от тълпата.

Госпожа Фиц поклати глава.

- Не знам, моме. Сега го говорят. Разрешено е мъж от собствения й клан да направи такова предложение, но момчето не е Макензи.

- Не е ли? - попитах изненадана. Очаквах всички от групичката на похитителите ми да са от клана.

- Разбира се, че не е - нетърпеливо отвърна госпожа Фиц. - Не му ли виждаш шарката на наметката?

И наистина я видях, сега, когато госпожа Фиц ми обърна внимание. Джейми също носеше наметка за лов в нюанси на зеленото и кафявото, ала цветовете бяха различни от тези на останалите мъже. Кафявото беше по-тъмно, почти като дървесна кора, с бледосини райета.

Явно последните думи на Дугал се оказаха решаващи. Съвещаващата се групичка се разпръсна и тълпата се смълча и зачака. Пазачите пуснаха момичето, което се скри сред хората, а Джейми пристъпи напред, за да заеме мястото й. Взрях се в сцената с ужас, когато посегнаха да го хванат, но той каза нещо на келтски на великана с кожения колан и двамата пазачи се отдръпнаха. Невероятно - широка, дръзка усмивка грейна за миг на лицето му. Още по-странно бе, че великанът му отвърна със същото.

- Какво каза? - попитах преводачката си.

- Избира юмруци, а не колана. Мъж може да предпочете това, жена - не.

- Юмруци?! - Нямах време за още въпроси. Изпълнителят на присъдата засили юмрук с размерите на бут пушена шунка и го заби в корема на Джейми, който се преви и се задави, останал без дъх. Мъжът изчака Джейми да се изправи, приближи се и нанесе няколко бързи удара в ребрата и ръцете. Джейми не правеше опит да се защити и само местеше центъра на тежестта си, за да не падне.

Последва юмрук в лицето. Трепнах и несъзнателно затворих очи, когато Джейми отметна глава. Изпълнителят на наказанието чакаше между ударите, като внимаваше да не събори младежа и да не го удря твърде често на едно и също място. Беше премислен побой, така че да насини и нарани, ала не и да осакати. Едно от очите на Джейми се подуваше и той дишаше тежко, но иначе не изглеждаше особено зле.

Наблюдавах на тръни, да не би някой удар да нарани повторно рамото. Превръзките ми още държаха, ала при такъв развой - едва ли задълго. Колко щеше да продължи? Всички се бяха смълчали и се чуваше само глухият сблъсък на плът в плътта и тихи стенания.

- Малкия Ангъс ще спре при първа кръв - прошепна госпожа Фиц, догадила въпроса ми. -Обикновено когато му счупи носа.

- Варварщина - изсъсках яростно. Неколцина край нас ни изгледаха укоризнено.

Изпълнителят явно беше решил, че наказанието е продължило колкото е нужно. Засили се и нанесе мощен удар - Джейми се олюля и падна на колене. Двамата пазачи избързаха да го изправят на крака и когато вдигна глава, от разбитата му уста капеше кръв. Тълпата избухна в облекчени разговори, а изпълнителят се отдръпна, доволен от изпълнената присъда.

Един от пазачите придържаше Джейми за ръката и го шамаросваше, за да му избистри главата. Момичето не се виждаше никакво. Джейми отново вдигна глава и впери поглед право в гиганта. За мое изумление отново се усмихна - окървавените устни помръднаха.

- Благодаря - рече той с мъка и се поклони, преди да се обърне. Тълпата върна интереса си към Големия Макензи и следващия казус.

Джейми излезе през вратата в отсрещния край на залата. Беше ми по-важен от раздаването на правосъдие, така че си взех довиждане с госпожа Фицгибънс и си проправих път към него.

Настигнах го в малък страничен вътрешен двор - подпираше се на един кладенец и попиваше кръв от устата си с крайчеца на ризата.

- Ето, вземи това - подадох му кърпичка от джоба си.

- Мхъ. - Приех сумтенето за благодарност.

Вдигаше се бледо, мътно слънце и на светлината му внимателно огледах младежа. Разцепена устна и зле подуто око бяха най-тежките контузии, макар че отпечатъците по челюстта и врата му също щяха да посинеят скоро.

- Прехапал ли си се?

- Мхъ. - Той се наведе и отворих устата му, като внимателно обърнах долната устна -дълбока резка и малки следи от зъби, от които се процеждаха кръв и слюнка.

- Вода - рече той с мъка и попи кървавата струйка по врата си.

- Да. - За щастие на ръба на кладенеца имаше кофа с купичка. Джейми изплакна уста и плю няколко пъти, след това си наплиска лицето.

- Защо го направи? - попитах.

- Кое? - Той се поизправи и обърса лице с ръкава си. Опипа леко устната си и потръпна.

- Защо предложи да те накажат вместо момичето. Познаваш ли я? - Не исках да любопитствам твърде много, но държах да узная в какво се корени донкихотовският жест.

- Мярвал съм я. Не сме си говорили.

- Тогава защо?

Той сви рамене, от което също потръпна.

- Голям срам щеше да е за нея да я бият в Залата. За мен е по-лесно.

- По-лесно? - повторих удивено, докато се взирах в разнебитеното му лице. Той проверяваше целостта на ребрата си, но вдигна глава и ми се усмихна лекичко.

- Да. Много е малка. Щеше да е посрамена пред всичките си познати и това дълго щеше да я мъчи. Мен само ме поочукаха, ще ми мине за ден-два.

- Но защо ти? - попитах. Въпросът сякаш му се стори странен.

- Защо не аз?

„Защо не ти ли? - прииска ми се да извикам. - Защото не я познаваш, тя нищо не значи за теб. Защото вече си ранен. Защото се иска много специален кураж, за да стоиш насред пълна зала и да позволиш огромен мъж да те налага в лицето, независимо от мотива ти.“

- Ами, мускетна сачма през трапецовидния мускул може да се счита за добра причина да не го направиш - отбелязах сухо.

Това като че ли го разведри и той докосна раната си.

- Трапецовиден, така ли се казва? Не знаех.

- Ах, ей те, момче! Намерили сте се с лечителката. Може би няма да ти трябвам тогава. -Госпожа Фицгибънс се клатушкаше, леко странично, през тесния вход към дворчето. Държеше поднос с няколко буркана, голяма купа и чиста ленена кърпа.

- Само му дадох малко вода - рекох. - Мисля, че не е лошо ранен, но не съм сигурна какво мога да сторя за него, освен да му измия лицето.

- Ах, все нещо може да се направи - рече тя спокойно. - Това око, например. Дай да погледна, момче.

Джейми услужливо приседна на ръба на кладенеца и обърна лице към нея. Месестите пръсти на жената докоснаха лилавия оток и оставиха бледи следи, които бързо изчезнаха.

- Още кървиш под кожата. Пиявиците ще помогнат. - Вдигна похлупака на купата, разкривайки няколко плужека, дълги около пет сантиметра и покрити с неприятна на вид течност. Тя загреба две от създанията и притисна едното в плътта под веждата, а другото -точно под окото.

- Когато синината се образува докрай, пиявиците не вършат работа - обясни ми тя. - Но ако такова подуване расте, значи кръвта още тече под кожата и пиявиците могат да я изсмучат.

Наблюдавах удивена и отвратена.

- Не боли ли? - попитах Джейми. Той поклати глава и плужеците се заклатушкаха гнусно.

- Не. Малко е студено, нищо повече.

Госпожа Фиц се суетеше с бурканите и бутилчиците си.

- Хората не използват пиявиците както трябва. Много помагат понякога, но ако знаеш как. Използваш ли ги на стара синина, пият здрава кръв и не вършат работа. И трябва да внимаваш, да не са твърде много наведнъж. Ще отслабят някой болен, особено ако вече е загубил кръв.

Слушах внимателно и запомнях, но искрено се надявах да не се налага да ги използвам.

- Сега, момко, изплакни си устата с това. Ще прочисти раните и ще облекчи болката. Отвара от върбова кора - обясни ми, - с малко стрит корен от перуника.

Кимнах. Помнех смътно от една стара лекция по ботаника, че върбовата кора съдържа салицилова киселина, активната съставка в аспирина.

- Върбовата кора няма ли да засили кървенето? - попитах.

Госпожа Фиц кимна одобрително.

- Да. Така става понякога. Затова после му даваш жълт кантарион в оцет. Той спира кръвта, ако го набереш по пълнолуние и хубаво го смачкаш. - Джейми послушно изплакна уста с оцетния разтвор, а очите му се насълзиха.

Пиявиците се бяха напили и се бяха се подули четворно на размерите си. Тъмната им сбръчкана кожа беше изопната и лъщеше - приличаха на мокри речни камъчета. Едната ненадейно падна и отскочи от земята в краката ми. Госпожа Фиц ловко я вдигна, въпреки килограмите си, и я пусна в купата. Хвана внимателно другата точно зад челюстите и леко подръпна.

- Не трябва твърде силно - рече тя. - Понякога се пукат. - Потръпнах неволно. - Но ако са почти пълни, лесно се откачат. Не искат ли, остави ги да паднат сами. - Пиявицата наистина се откачи лесно, оставяйки след себе си тънка струйка кръв. Обърсах раничката с крайчето на кърпата, потопено в оцетния разтвор. С изненадана установих, че пиявиците са помогнали - подуването бе спаднало значително, а окото почти можеше да премигва. Госпожа Фиц го огледа критично и реши да не използва още пиявици.

- Утре на нищо няма да приличаш, момко, дума да няма - рече тя, клатейки глава, - но поне ще виждаш с това око. Трябва ти парче сурово месо на отока и супа с малко пиво, да те подсили. Ела след малко в кухнята, ще ти намеря нещо. - Взе подноса и направи кратка пауза. - Хубаво, че го направи, момко. Лери ми е внучка, знаеш. Благодаря ти вместо нея. Дано и тя се сети, ако има някакво възпитание. - Потупа Джейми по бузата и се отдалечи с тежка стъпка.

Огледах го внимателно - старинният лек си беше свършил работата чудесно. Клепачът имаше почти нормален цвят и съвсем леко се беше подул, а раната в устната бе чиста, само малко по-тъмна от останалата тъкан.

- Как се чувстваш? - попитах.

- Добре. - Сигурно съм го изгледала недоумяващо, защото той се усмихна, леко, за да щади устата си. - Само синини са. Отново ти благодаря - лекуваш ме за трети път в три дни. Сигурно си мислиш, че само белята си търся.

Докоснах една морава следа на челюстта му.

- Не си я търсиш. Но и не бягаш от нея. - Нещо жълто-синьо се мярна в края на дворчето. Идваше момичето, Лери. Спря, щом ме видя.

- Мисля, че някой иска да говори с теб насаме - рекох. - Ще те оставя. Но още утре може да свалим превръзките на рамото ти. Ще се видим тогава.

- Да. Отново ти благодаря. - Леко стисна ръката ми за довиждане. Тръгнах си, като пътьом огледах с любопитство момичето. Отблизо беше още по-хубава, с яркосини очи и кожа като розов цвят. Когато погледна Джейми, сякаш цялата се озари. Запитах се дали галантният му жест е бил чак толкова алтруистичен.

На следващата сутрин ме събудиха писукащи птички и суетящи се хора. Облякох се и се ориентирах из ветровитите коридори на път към залата. Тя отново се беше превърнала в трапезария и слугите разнасяха огромни котели с каша и пити на жар, поръсени с меласа. Ароматът на топла храна бе толкова силен, че човек можеше почти да се облегне на него. Още не се ориентирах съвсем добре, но закуската ме укрепи достатъчно, за да поизследвам.

Открих госпожа Фицгибънс, в тесто чак до пухкавите лакти, и заявих, че искам да намеря Джейми, за да сваля превръзките и да видя как зараства раната му. Тя извика едно момче прислужник с махване на мощната си побеляла от брашно ръка.

- Малък Алек, я изтичай да намериш Джейми, новия отговорник по конете. Кажи му да дойде, за да му прегледат рамото. Ще сме в билковата градина. - Щракна рязко с пръсти и малчуганът хукна да намери пациента ми.

Госпожа Фиц заръча на една прислужница да довърши, изплакна ръце и се обърна към мен.

- Има време, докато се върнат. Искаш ли да разгледаш билковата градина? Познаваш някои растения и ако искаш, можеш да помагаш в свободното си време.

Градината, важно хранилище на лековити билки и подправки, бе сгушена в едно от вътрешните дворчета, достатъчно голямо, за да позволява слънце, ала и скрито от пролетните ветрове. Имаше си собствен кладенец. В западния край растеше розмарин, на юг - лайка, а на север - щир. В източния край се издигаше стената на замъка, допълнителен заслон от прищевките на времето. Разпознах стъблата на късни минзухари и нежните листа на киселеца в богатата черна почва. Госпожа Фиц ми посочи напръстник, тученица и ранилист, заедно с още няколко, които не познавах.

Късната пролет беше за садене. В кошницата си госпожа Фиц носеше изобилие от чеснови глави, от които щяха да поникнат летните посеви. Матроната ми я подаде, заедно с пръчка за садене. Явно достатъчно бях мързелувала - докато Колъм намереше някаква полза от присъствието ми, госпожа Фиц щеше да намира работа за човек със свободно време като мен.

- Ето, мила. Засади ги по южния край, между мащерката и напръстника. - Показа ми как да разделям главите, без да разкъсвам обвивката на скилидките, и как да ги засаждам. Простичко беше - заравях всяка скилидка в земята с тъпия край надолу, на около 4-5 сантиметра под повърхността. Госпожа Фиц се надигна от земята и изтръска полите си.

- Запази няколко глави - посъветва ме. - Раздели ги и ги посади поотделно тук-там из градината. Чесънът пази другите растения от буболечки. Лукът и белият равнец - също. Обери и мъртвите цветчета на невена, но ги запази, полезни са.

Многобройни невени осейваха градината и цъфтяха в ярко златисто. Точно тогава малчуганът, който търсеше Джейми, се появи запъхтян и съобщи, че пациентът отказвал да се откъсне от работата си.

- Вика - изпъхтя момчето, - че не е толкова зле, та да му трябва лекуване, но благодари за вниманието.

Госпожа Фиц сви рамене, макар съобщението да не беше това, на което се надявах.

- Щом не ще, не ще. Но ти, моме, може да наминеш към конните пасбища по обед. Може да не спре, за да го лекуват, но ще спре, за да яде, доколкото познавам младите момчета. Младият Алек ще се върне да те заведе дотам.

Госпожа Фиц ме остави да засадя останалия чесън и се понесе като галеон, а младият Алек я последва с подскоци.

Работих с удоволствие през останалата част от сутринта - садях чесън, обирах прецъфтели цветове, плевях и водех вечната битка на градинаря с плужеци, охлюви, бръмбари и тем подобна напаст. Ала тук се борех с тях с голи ръце, без помощта на химически средства. Така се бях вглъбила, че не забелязах кога младият Алек се е върнал - трябваше да се прокашля, за да му обърна внимание. Явно не си падаше по празните приказки, защото едва ме изчака да се изправя и да се отръскам от пръстта, преди да се шмугне през портата на дворчето.

Пасбището, където ме заведе, бе далеч от конюшните, насред голяма ливада. Три млади коня играеха жизнерадостно наблизо. Покрита с леко одеяло червеникавокафява млада кобила бе завързана за оградата.

Джейми внимателно се примъкваше от едната й страна, а тя го наблюдаваше със силно подозрение. Той постави леко длан на гърба й, като й говореше тихо, готов да се отдръпне, ако кобилата се възпротиви. Тя завъртя очи и изпръхтя, но не помръдна. Без да спира да говори, той много бавно се качи на гърба й. Кобилата се поизправи и направи крачка встрани, но той настоя, повишавайки тон.

Тогава кобилата завъртя глава и видя, че с момчето приближаваме. Надуши беда, изправи се на задните си крака и изцвили. Завъртя се към нас и притисна Джейми към оградата. Пръхтейки и ритайки със задните си крака, тя подскочи и се опита да се освободи от въжето. Джейми се претърколи от другата страна на оградата, по-далеч от копитата й. Изправи се с мъка, като ругаеше на келтски, и се обърна, за да види кой му е попречил да си свърши работата.

Когато ни видя, гръмоносното му изражение се смени с такова на учтиво гостоприемство, макар да стана ясно, че не сме се появили в най-подходящия момент. Кошницата с обяд, предвидливо дадена ни от госпожа Фиц, която наистина познаваше младите мъже, му върна голяма част от доброто настроение.

- Добре де, успокой се, зверче проклето - скара се той на кобилата, която още не се бе укротила. Джейми изпрати младия Алек да си ходи с приятелско пляскане по врата, взе от земята одеялото на кобилата, изтръска го от прахта и го разстла пред мен.

Тактично реших да не споменавам премеждията с животното, а налях бира и извадих няколко парчета хляб и сирене.

Той яде много съсредоточено, което ми напомни за отсъствието му от трапезарията преди две вечери.

- Проспах го - каза той, когато го попитах. - Когато те оставих, заспах веднага и се събудих чак вчера по зазоряване. Вчера след Залата поработих и седнах на бала слама, за да отпочина преди вечеря. - Засмя се. - Събудих се тази сутрин, още тук, а един кон ми гризеше ухото.

Стори ми се, че почивката му се е отразила добре - синините от вчера тъмнееха, ала край тях кожата бе с хубав цвят, пък и апетитът му беше голям.

Той привърши храната и обра с навлажнен пръст трохичките от ризата си.

- Добър апетит имаш - казах през смях. - Ако нямаше друго, сигурно щеше да ядеш трева.

- Ял съм трева - съвсем сериозно отвърна той. - Не е лоша, но не засища.

Изненадах се и помислих, че се шегува.

- Кога?

- Зимата, по-миналата година. Живеех без подслон - в гората, - с... с едни момчета, правихме набези през границата. Повече от седмица никак не ни вървеше, нямахме храна. От време на време някой пастир ни даваше пита, но тези хора са толкова бедни, че най-често нямат какво да споделят. Но все ще намерят по нещо, дори за непознат. Двайсетима обаче идват в повече, дори за гостоприемството на един планинец.

Той се ухили ненадейно.

- А чувала ли си... не, едва ли. Щях да попитам дали си чувала каква молитва казват пастирите.

- Не. Каква е?

Той отметна косата от очите си и изрецитира:

Хайде, да не ви събирам с пръчката. Амин.

- Не в торбата ли? - попитах разбиращо.

Той потупа кожената торба на колана си.

- Тази.

Посегна към стрък дълга трева и го изкорени. Завъртя го между длани и главата на стръка се откъсна.

- Късно дойде зимата тогава и беше мека, иначе нямаше да издържим. Обикновено се намираше по някой заек - ядяхме ги сурови, когато не можехме да рискуваме с огън. Понякога хващахме дори дивеч, но тогава от дни не бяхме попадали на нищо.

Белите му зъби сдъвкаха стръка трева. Аз също откъснах един и го гризнах от края. Беше сладко-кисел, но не повече от 2-3 сантиметра ставаха за ядене.

Джейми хвърли остатъка от своя стрък, откъсна още и продължи да разказва:

- Беше навалял малко сняг няколко дни по-рано - само тънък слой под дърветата, навсякъде другаде - кал. Търсех плесени, нали знаеш, големите оранжеви неща, дето растат в основата на дърветата. Пробих снега с крак и стигнах до парче трева между две дървета. Явно от време на време там е греело слънце. Обикновено сърните изриват снега и я изяждат тревата чак до корените. Още не бяха стигнали до тази и си помислих: „Ако те презимуват така, защо не и аз?“ Бях толкова гладен, че бих си сварил обувките, но ми трябваха, тъй че ядох трева, чак до корените, като сърна.

- От колко време бяхте без храна? - попитах удивена.

- Три дни без нищо и седмица с по шепа каша: овес и мляко. Да - рече той, замислено загледан в стръка трева в ръката си, - зимната трева е жилава и кисела, не като тази, но не ми пречеше. - Внезапно ми се ухили широко. - Обаче не обърнах внимание на това, че сърните имат четири стомаха, а аз само един. Ужасно ме присви и дни наред имах газове. Един от по-старите ми каза, че ако ще ям трева, трябва първо да я сваря, но тогава не го знаех. И да го знаех, бях твърде гладен, за да чакам. - Той стана и се наведе да ми подаде ръка: - По-добре да се връщам на работа. Благодаря за храната, моме. - Връчи ми кошницата и се запъти към конюшните, а косата му лъщеше на слънцето като купчина златни и медни монети.

Върнах се бавно в замъка. Мислех си за хората, които живеят в студената кал и ядат трева. Чак във вътрешния двор се досетих, че съвсем съм забравила за рамото му.

¹Част от шотландската народна носия. - Бел. прев.

7. КИЛЕРЪТ НА ДЕЙВИ БИЙТЪН

С изненада установих, че един от хората на Колъм ме чака при портата на замъка. Господарят щял да ми е задължен, ако съм го била посетила в покоите му.

Там дългите прозорци бяха отворени и вятърът свистеше през клоните дърветата и нахлуваше в помещението. Сякаш още бях навън.

Колъм пишеше нещо на писалището си, но спря веднага и стана, за да ме посрещне. След като ме попита как съм и дали съм в добро здраве, той ме поведе към клетките до стената, където се полюбувахме на малките обитатели, които подсвиркваха и подскачаха сред листата, превъзбудени от вятъра.

- Дугал и госпожа Фиц твърдят, че сте много умела целителка - вметна Колъм, като пъхна пръст в металната мрежа на клетката. Навярно свикнала, малка сива овесарка се спусна и се приземи леко на него, стисна то с малките си нокти и разпери криле за равновесие. Колъм леко я погали по главата с мазолест пръст на другата си ръка. Това ме учуди - не приличаше на човек, който би вършил черна работа.

Свих рамене.

- Не се иска особено умение, за да превържеш повърхностна рана.

Той се усмихна.

- Може би, но пък се иска умение да го сториш в пълен мрак край пътя, нали? А госпожа Фиц казва, че сте наместила пръста на един от малчуганите и сте превързала опарената ръка на една от помощничките й в кухнята.

- И това не е особено трудно - отвърнах, като се чудех накъде бие. Той направи знак на един от прислужниците си, който бързо извади малка покрита купа от едно чекмедже. Свали похлупака и започна да пръска семената през мрежата. Птичките скочиха от клоните и заподскачаха по пода като топки за крикет, а овесарката се присъедини към тях.

- Нямате връзки с клана Бийтън, нали? - попита той. Спомних си въпроса на госпожа Фицгибънс при първата ни среща. Беше ме попитала същото.

- Никакви. Какво общо имат те с медицината?

Колъм ме изгледа изненадан.

- Не сте чувала за тях? Целителите от клана Бийтън са всеизвестни сред планинците. Пътуващи знахари. Всъщност известно време един от тях беше отседнал тук.

- Беше? Какво му се е случило? - попитах.

- Умря - отвърна Колъм, без да се церемони. - Разболя се от треска и си замина за по-малко от седмица. Оттогава не сме имали лечител, с изключение на госпожа Фиц.

- Тя изглежда много веща - рекох, като се сетих колко ефикасно се бе справила с нараняванията на Джейми. Оттам пък се сетих какво ги беше предизвикало и ме заля вълна неприязън към Колъм. Неприязън и предпазливост. Този мъж беше законът, жури и съдия за хората във владенията си - и очевидно бе свикнал да получава каквото поиска.

Той кимна, още вглъбен в птиците. Пръсна остатъка от семената в посоката на закъсняло сиво-синьо коприварче.

- О, такава е. Много я бива в тези неща, но си има твърде много работа и така, да командва целия замък и мен - каза той и ми се усмихна очарователно. - Чудех се, след като понастоящем нямате толкова работа, дали бихте погледнала какво е оставил след себе си Дейви Бийтън. Може да се досетите за какво служат някои от церовете му.

- Ами... сигурно бих могла. Защо не? - Всъщност вече се отегчавах от настоящия си маршрут между градината, помещението за дестилиране на алкохол и кухнята. Любопитно ми беше да видя какво е считал за полезно покойният господин Бийтън.

- Аз или Ангъс можем да заведем дамата, сър - предложи прислужникът.

- Не го мисли, Джон - каза Колъм и с внимателен жест го отпрати. - Сам ще заведа госпожа Бюшамп.

Напредъкът му надолу по стълбите беше бавен и очевидно болезнен. Ала не поиска помощ и аз не му предложих.

Работната стая на Бийтън се оказа в отдалечено кътче на замъка, скрито зад кухните. Бе близо само до гробището, където сега се помещаваше самият Бийтън. Тясната тъмна стаичка се намираше при външната стена на замъка и единственият прозорец беше просто процеп високо в една от стените, така че плосък лъч светлина разделяше мрака под тавана от сумрака в останалата част от стаята.

Взирайки се над рамото на Колъм в удавените в сенки кътчета, забелязах висок килер с десетки малки чекмеджета, всяко с надпис. Буркани, кутии и стъкленици с всякакви форми и размери бяха старателно подредени на рафтовете над един тезгях, където покойният Бийтън явно бе смесвал лекарствата си, ако можех да съдя по петната и хваналото коричка хаванче.

Колъм влезе преди мен. Прашинки блещукаха на светлината и се носеха нагоре, раздвижени от присъствието ни, сякаш влизахме в току-що отворена гробница. Той постоя, за да привикнат очите му, и продължи бавно, като се оглеждаше. Стори ми се, че не беше влизал тук.

Наблюдавах го, докато напредваше несигурно през стаята, и казах:

- Знаете ли, масажът би помогнал. За болката, имам предвид.

Сивите му очи проблеснаха и за миг ми се прииска да не се бях обаждала, но изражението му почти веднага доби познатия вид на любезно внимание.

- Трябва да е силен - продължих, - особено в основата на гръбнака.

- Знам - отвърна той. - Нощем го прави Ангъс Мхор. - Той се поспря и прокара пръст по една от стъклениците. - Значи наистина знаете немалко за лечите лството.

- По-скоро малко. - Внимавах, за да не се налага да ме изпитва, като ме кара да разпознавам лекарствата в помещението. На етикета на стъкленицата в ръката му пишеше ПУРЛЕС ОВИС. Кой знае какво беше това! За щастие той върна стъкленицата на мястото й и прокара предпазливо ръка по прахта, покрила един голям сандък до стената.

- Отдавна никой не е идвал тук - каза той. - Ще кажа на госпожа Фиц да изпрати някое от девойчетата да поразчисти.

Отворих вратата на един скрин и се закашлях сред облак прах.

- Да, добра идея - съгласих се. На долния рафт на скрина забелязах дебел том, подвързан със синя кожа. Вдигнах го - под него имаше книга, подвързана с евтин черен плат и много износена по краищата.

Тя се оказа служебният дневник на Бийтън, където спретнато бе записал имената на пациентите си, подробности за болежките им и предписаното лечение. Методичен човек, отбелязах с одобрение. Една от записките гласеше: „Втори февруари, 1741 г. Сара Греъм Макензи, рана на палеца. Причина - убола споменатия пръст на вретено. Лечение с преварен полски джоджен, както и лапа от една част бял равнец, жълт кантарион и цветчета от мише ухо, смесени с фина глина за основа. Мише ухо? Бял равнец? Навярно се намираха в някой от съдовете край мен.

- Палецът на Сара Макензи заздравя ли? - попитах Колъм, като затворих книгата.

- На Сара ли? Хм. Не, мисля, че не.

- Наистина? Чудя се какво се е случило. Може да го погледна по-късно.

Той поклати глава и ми се стори, че прочетох в погледа му мрачно веселие.

- Защо? - попитах. - Да не би да е напуснала замъка?

- Може да се каже - отвърна той. - Мъртва е.

Зяпнах го, а той закрачи обратно към прага.

- Надявах се, че ще се справите по-добре от покойния Дейви Бийтън, госпожо Бюшамп. -На прага той се обърна към мен със язвително изражение. Лъчът светлина го улови като прожектор. - Трудно бихте се справила по-зле - добави и се скри в мрачния коридор.

Обходих няколко пъти тясната стаичка, като оглеждах всичко. Навярно повечето неща бяха боклуци, но може би щях да открия нещо полезно. Извадих едно от малките чекмеджета в шкафа с лекарствата и освободих облак камфорен прах. Е, това беше полезно, няма що. Върнах чекмеджето на мястото му и избърсах пръсти в полата си. Може би трябваше да почакам прислужниците на госпожа Фиц да разчистят, преди да продължа.

Взрях се в сумрачния коридор. Беше празен и тих. Но не бях така наивна, та да вярвам, че наблизо няма никого. Дали заради заповедите или тактичността си, тези, които ме наблюдаваха, не се натрапваха. Но ме наблюдаваха. В градината ме наблюдаваха. Наблюдаваха ме, докато изкачвах стълбите - все някой поглеждаше скришом към мен, за да види в коя посока вървя. Още при пристигането си не пропуснах да забележа въоръжените пазачи под стрехите. Не, със сигурност нямаше да ми позволят да си тръгна, а какво остава да ми дадат средства и кон.

Въздъхнах. Поне бях сама, засега. А наистина имах нужда от малко усамотение.

Неведнъж бях опитвала да мисля за всичко случило се след преминаването ми през каменния кръг. Ала тук нещата се развиваха с такава скорост, че почти нямах време за себе си, освен когато спях.

Но сега като че ли най-после можех да помисля на спокойствие. Отдръпнах прашния сандък от стената и седнах на мястото му, облегната на камъните. Бяха много здрави. Опрях длани в тях и се опитах да си спомня всяка подробност от каменния кръг.

Крещящите канари бяха последното, което наистина си спомнях. Дори в това се съмнявах. Крясъците бяха продължили и след това. Възможно бе звуците да не са идвали от самите камъни, а от... нещото... в което бях пристъпила. Кръгът някакъв портал ли представляваше?

Към какво? Каквото и да беше, нямах думи, с които да го опиша. Процеп във времето навярно, защото съвсем очевидно в един момент бях тогава, а в следващия - сега, като камъните бяха единствената връзка.

И звуците. Макар и стъписващи, сега ми се струваше, че много наподобяваха звуци на битка. Полевата болница, в която работех, бе бомбардирана три пъти през Войната. Макар да знаехме, че паянтовите стени на временните здания няма как да ни защитят, лекарите, сестрите и санитарите се втурваха вътре и се скупчваха заедно за кураж. Куражът е много скъп, когато на метри от теб пищят снаряди и се взривяват бомби. И този вид ужас е най-близкото до онова, което усетих при кръга.

Тогава осъзнах, че всъщност си спомням някои неща за самото пътуване, макар и много бегло. Спомних си чувството, че се боря физически, сякаш хваната в течение. Борих се с него, каквото и да бе то. В това течение имаше и образи. Не точно визуални, а по-скоро като недовършени мисли. Някои ме ужасяваха и затова се борех с тях, докато... преминавах. Дали не съм се носила към други? Струваше ми се, че се бях стремила някак да изплувам. Дали не бях избрала да се появя тук, защото предлагаше убежище от водовъртежа?

Тръснах глава. Така не стигах до отговори. Нищо не ми беше ясно, освен стремежът ми да се върна при каменния кръг.

- Госпожо? - Плах гласец ме принуди да вдигна глава. Две момичета, на не повече от седемнайсет, ме гледаха срамежливо оттатък прага. Бяха облечени в грубо платно, носеха дървени обувки, а на главите си имаха забрадки. Девойката, която се беше обадила, носеше четка и няколко сгънати парчета плат, а другата - димяща кофа. Момичетата на госпожа Фиц, които щяха да почистят стаята.

- Нали няма да ви пречим, госпожо? - попита притеснено едното.

- Не, не - уверих ги. - И бездруго си тръгвах.

- Пропуснахте обяда - уведоми ме другото момиче. - Но госпожа Фиц ми каза да ви кажем, че в кухнята има храна. Когато искате, да отидете.

Хвърлих поглед към прозореца в края на коридора. Слънцето леко преваляше и рязко усетих глад. Усмихнах се на момичетата.

- Може и така да сторя. Благодаря.

Отново занесох обяд на Джейми, опасявайки се, че иначе отново ще забрави да яде. Докато седяхме на тревата и той се хранеше, го попитах защо е живял сред пущинаците и е крадял добитък по границата. Достатъчно бях видяла и от посетителите от съседните села, и от жителите на самия замък, за да знам, че Джейми е отгледан в по-благородна среда и е много по-добре образован. Като че ли идваше от заможно семейство, ако съдех по описанието на фермата му. Защо бе тъй далеч от дома?

- Аз съм престъпник - каза той, сякаш се изненада, че не зная. - Англичаните са обявили награда от десет златни лири за главата ми. Не колкото за някой бандит, който граби по пътищата, но и повече от джебчия.

- Само за възпрепятстване на реда? - Не можех да повярвам. Десет златни паунда бяха половината приход от малка ферма. Не си представях как един избягал затворник би струвал толкова на англичаните.

- О, не. И за убийство. - Задавих се с хапката хляб и кисела краставичка. Джейми ме потупа по гърба, докато можех отново да продумам.

С насълзени от усилието очи попитах:

- К-кого си убил?

Той сви рамене.

- Ами, малко е необичайно. Всъщност не убих този, заради чието убийство обявиха наградата. Но пък съм видял сметката на няколко червенодрешковци, така че не е несправедливо.

Той направи пауза и пораздвижи рамене, сякаш ги търкаше в невидима стена. Бях забелязала, че му е навик, когато първата сутрин в замъка се погрижих за рамото му и зърнах белезите по гърба му

- Беше при форт Уилям. Ден-два не можех да се движа, след като ме биха втория път, а от раните ме хвана треска. Когато отново можех да стоя прав, някои... приятели се постараха да ме измъкнат, по начин, който по-добре да не описвам. Така де, вдигнахме малко врява и един старши сержант беше застрелян - по една случайност този, които ме беше бил първия път. Не бих го застрелял - нямах нищо лично против него, а и бях твърде слаб, за да правя каквото и да било, освен да се държа за коня. - Широката му уста се присви, а устните му изтъняха. -Макар че, ако беше капитан Рандал, щях да се постарая.

Той отпусна рамене и ленената риза се опъна по гърба му Сви рамене и продължи:

- Но обвиниха мен. Затова сам не се отдалечавам от замъка. Толкова високо в планините не е никак вероятно да попаднеш на английски патрул, но често прекосяват границата. А я има и Стражата, макар че не приближават замъка. Колъм няма нужда от услугите им, има си собствени хора. - Той се усмихна и прокара пръсти през късо подстриганата си коса, така че тя щръкна като ярки таралежови бодли. - А и не съм точно незабележим, виждаш. Съмнява ме в самия замък да има доносници, но из селата може и да се намират някои, които с радост биха ме предали на англичаните за няколко пенса - ако знаеха, че съм издирван. Сигурно си се досетила, че не се казвам Мактавиш?

- Колъм знае ли?

- Че съм престъпник ли? О, да, знае. Повечето хора по тези краища сигурно знаят - нещата във форт Уилям предизвикаха доста шум тогава, а новините тук пътуват бързо. Само че не знаят, че англичаните търсят точно Джейми Мактавиш - стига някой, който знае истинското ми име, да не ме види. - Косата му стърчеше по абсурден начин. Силно ми се прищя да я пригладя, но устоях на изкушението.

- Защо носиш косата си така? - попитах ненадейно и се изчервих. - Съжалявам, не е моя работа. Просто се зачудих, понеже повечето от другите я носят дълга...

Той сплеска бодличките си, малко смутен.

- И моята беше дълга. Сега е така, защото монасите трябваше да обръснат тила ми само преди два-три месеца. - Той се приведе, за да разгледам тила му - Ето, виждаш ли, тук.

Усещах мястото с пръсти, а когато разделих гъстите косми с пръсти, видях петнайсетинасантиметров белег, още розов и подут. Натиснах го леко. Добре зараснала, добре зашита рана - но навярно много дълбока.

- Боли ли те глава? - попитах с професионална загриженост. Той се изправи, приглади косата си над раната и кимна.

- Понякога, ала не толкова силно, колкото преди. Повече от месец след като се случи, бях сляп, а главата ме болеше чудовищно. Когато зрението ми се върна, болките отшумяха. - Той примигна неколкократно, сякаш изпробваше зрението си. - От време на време се замъглява, когато съм много уморен. Нещата се размиват.

- Цяло чудо е, че не си загинал - отвърнах. - Сигурно имаш дебела глава.

- О, да. Кокали и отвън, и отвътре, според сестра ми. - И двамата се засмяхме.

- Какво точно стана? - попитах. Той се намръщи и гласът му стана несигурен.

- Ами... там е работата - рече бавно. - Нищичко не помня. Бях при прохода Кариарик, с няколко момчета от Лох Лаган. Последно помня, че си проправях път нагоре по хълма през едни шубраци. Убодох се на една зеленика и си помислих, че капките кръв приличат точно на плодовете й. В следващия миг се събудих във Франция, в абатството „Света Ана“, някой сякаш блъскаше главата ми като тъпан, а друг ми даваше да пия нещо студено.

Той потърка тила си, сякаш още го болеше.

- Понякога ми се струва, че помня някакви дреболии - как над главата ми се люлее лампа, вкус на нещо сладко и мазно, как някакви хора ми говорят. Но не знам дали нещо от това е наистина. Знам, че монасите са ми давали опиум и че съм сънувал почти през цялото време. - Той притисна клепачи с палец и показалец. - Един сън сънувах най-често. Как в главата ми растат корените на дърво, големи и закривени, възлести, растат, надуват се, вадят ми очите, задавят ме. И не продължаваха надолу, извиваха се, растяха. Накрая ставаха достатъчно големи, за да пръснат черепа ми, и се събуждах със звука на пукащи се кости в ушите. -Направи гримаса. - Едно такова сочно пукане, като изстрели под вода.

- Отврат!

Над нас падна сянка и един здрав ботуш се показа пред погледа ми, побутвайки Джейми в ребрата.

- Лениво копеленце - рече новодошлият без грам страх, - тъпчеш се, а конете търчат безконтролно. И кога ще опитомиш онази кобилка?

- Няма да стане по-скоро, ако се уморя от глад, Алек - отвърна Джейми. - А ти си вземи, има много. - Подаде едно парче сирене в ръката на мъжа, полусвита от артрит. Той пое храната, докато присядаше.

С нетипична изтънченост, Джейми ми представи посетителя - Алек Макмеън Макензи, главен коняр в замъка Леох.

Набит мъж с кожени панталони и груба туника, главният коняр имаше властното излъчване, достатъчно за да укроти всеки жребец. „Взор на Марс - жив закон и страх“, хрумна ми неканен цитатът от „Хамлет“. Взорът представляваше едно-единствено око. Другото беше скрито под черна превръзка. Сякаш за да компенсират липсата, веждите му никнеха като че ли от средата на челото - дълги сиви косми, като антените на насекомо, се поклащаха заплашително насред кафявия гъсталак.

След като ми кимна веднъж, Стария Алек (така го наричаше Джейми, несъмнено за да не го бърка с младия Алек, моя водач през тези няколко дни) не ми обърна повече внимание. Гледаше ту храната, ту трите млади коня, махащи с опашки в ливадата под нас. Аз също бързо изгубих интерес, когато разговорът се превърна в дълго обсъждане на родословното дърво на няколко несъмнено благородни коня, които не присъстваха, както и в изброяване на подробности за размножаването на всички представители на конюшнята за няколко години назад и неразбираеми забележки за конското устройство - глезенни стави, мускули между плешките, раменете и други части от анатомията им. Понеже единствените части от анатомията на конете, които забелязвах, бяха муцуната, опашката и ушите, тънкостите на разговора съвсем ми убягнаха.

Облегнах се на лакти и вдигнах лице към топлото пролетно слънце. Странен покой бе обзел деня, усещане, че нещата тихо работят както трябва и нищо не обръща внимание на дребнавите човешки тревоги. Може би чувствах покоя, който човек винаги изпитва навън, далеч от сгради и шум - или бе заради градинарството, ненатрапчивото удоволствие да докосваш растящ живот, да му помагаш да расте. Или просто удоволствието, че съм си намерила работа за вършене, вместо да се шляя из замъка, напълно не на място, и да изпъквам като мастилено петно върху лист хартия.

Макар да не участвах в разговора за конете, не се чувствах чужда. Старият Алек се държеше, все едно съм част от пейзажа, а макар от време на време да поглеждаше към мен, Джейми лека-полека спря да ми обръща внимание и разговорът им премина в ритъма на келтския, сигурен знак, че са навлезли в емоционални води. Понеже не разбирах нищичко, звуците ме успокояваха като жуженето на пчели в цветовете на пирена. Странно омиротворена и сънлива, изтласках всички мисли за подозренията на Колъм, за собствените си беди и други смущаващи идеи. „Утрешният ден ще се безпокои за себе си“, изникна в главата ми библейският цитат.

По-късно нещо ме събуди, може би хладината на преминаващ облак или смяна в тона на разговора между двамата мъже. Отново бяха преминали на английски и говореха със сериозен тон, вече не за коне.

- Няма и седмица до Събора, момко - казваше Алек. - Реши ли какво ще правиш?

Джейми въздъхна тежко.

- Не, Алек, не съм. Понякога ми се струва едно, понякога друго. Хубаво ми е тук, да работя с животните и теб. - Долових усмивка в гласа на младежа, която изчезна, когато продължи: -А Колъм ми обеща да... е, няма как да знаеш. Но целувката на желязото, да променя името си на Макензи и да се откажа от всичко, с което съм роден? Не, не мога да се накарам.

- Упорит като татко си - отбеляза Алек, макар и с неохотно одобрение. - Понякога ми приличаш на него, нищо че си висок и светъл като рода на майка си.

- Познавал си го, значи? - Джейми звучеше заинтригуван.

- Малко. Повече съм чувал. Знаеш, че съм бил в Леох още отпреди родителите ти. И ако слушаш какво говорят Дугал и Колъм за Черния Брайън, ще си кажеш, че е самият дявол, даже по-лош А майка ти - Дева Мария, отнесена от него в Ада.

Джейми се засмя.

- И съм като него, така ли?

- Дума да няма, момко. Да, виждам защо ще ти приседне да станеш човек на Колъм. Но монетата си има две страни, нали? Ако стигнем до битки със Стюардите, например, и Дугал получи каквото иска. Ако си от правилната страна в тази война, ще си върнеш земите, че и още в добавка, пък Колъм да прави каквото ще.

Джейми отвърна с това, което вече наричам „шотландския звук“, неясното гърлено възклицание, което би могло да значи почти всичко. В този случай Джейми сякаш се съмняваше, че може да се стигне до подобен развой.

- Да - отвърна той, - ами ако Дугал не получи своето? Или боят се обърне в лоша посока?

Алек на свой ред издаде гърления звук.

- Тогава остани тук, момко. Бъди отговорник на конете на мое място - няма да ме бъде още много дълго, а по-добър от теб с животните не съм виждал.

Джейми изсумтя скромно, но личеше, че се е зарадвал на комплимента.

По-възрастният мъж продължи:

- Макензи също са ти рода. Няма да предаваш кръвта си. А има и друго за мислене - и гласът му доби игрива нотка, - например госпожица Лери?

Отново получи странен звук в отговор, този път с тон на смущение и отрицание.

- Стига, момко, няма да се оставиш да те бият заради девойка, за която не те е грижа. А и знаеш, че баща й няма да позволи да се омъжи извън клана.

- Много е малка, Алек, и ми стана жал - отбранително заяви Джейми. - Нищо повече. - В сумтенето на Алек долових подигравателно неверие.

- Говори го на някое конче това, момко. То може да ти повярва. Но дори да не е Лери - а с нея никак няма да сбъркаш, дума да няма, - пак ще си по за женене, ако имаш малко пари и бъдеще, например като станеш следващият отговорник по конете. Ще можеш да си избереш която мома поискаш - ако първо някоя не избере теб! - Алек почти се засмя, като човек, който почти никога не го прави. - Мухите край делвата с мед нищо няма да са! И сега, дето си без пукнат грош, без никакво име, момите припадат по теб, виждал съм! Даже тая сасенакска пачавра не може да се откъсне от теб, а уж вдовица!

Поисках да предотвратя очертаващите се все по-неприятни за мен откровения на коняря и реших, че е време официално да се събудя. Протегнах се, прозях се и седнах, търкайки показно очи, за да не ми се налага да гледам към когото и да било от двамата.

- Май че съм заспала. - Замигах очарователно към тях. Джейми, с пламнали уши, се правеше на вглъбен в прибирането на остатъците от пикника. Старият Алек се втренчи в мен, явно обръщайки ми внимание за пръв път.

- Интересуват ли те конете, моме? - попита ме той. Трудно можех да отрека, предвид обстоятелствата. Съгласих се и получих подробен анализ на младата кобила на полянката, която дремеше на сянка и току пропъждаше някоя муха с опашката си.

- Добре си дошла да гледаш, когато поискаш, моме - довърши Алек, - стига да не се приближаваш толкова, та да разсейваш конете. Трябва да работят, знаеш - Определено звучеше, сякаш ме пъди, ала не станах. Спомних си защо бях дошла.

- Да, ще внимавам следващия път - обещах. - Но преди да се върна в замъка, исках да прегледам рамото на Джейми и да сваля превръзката.

Алек кимна бавно, но за моя изненада самият Джейми отказа, като се извърна и закрачи към полянката.

- Ще почака - каза той, без да ме гледа в очите. - Има още много за вършене днес. Може би по-късно, след вечеря, а? - Много странно. По-рано не бързаше да се връща към работата си. Но едва ли можех да го накарам насила. Свих рамене и се съгласих да се срещнем след вечеря, след което поех към замъка.

Пътьом се замислих каква форма имаше белегът на тила на Джейми. Не беше права резка, като от английски меч, а като от закривено острие. Локабърска алебарда? Но, доколкото знаех, подобни оръжия са били носени - носеха се все още, поправих се, - от шотландски

кланове.

Едва когато се отдалечих, ми хрумна, че за беглец с толкова врагове Джейми бе необичайно доверчив към непозната като мен.

Оставих кошницата в кухнята и се върнах в кабинета на Бийтън, вече блеснал от чистота след енергичната работа на помощничките на госпожа Фиц. Дори десетките стъкленици искряха на слабата светлина от прозореца.

Скринът ми се стори добро място за начало, с инвентара си от билки и лекарства. Предната вечер, преди да заспя, разгледах за няколко мига част от подвързаната книга на Бийтън. Това се оказа „Указател и наръчник на лекаря“, списък с рецепти за най-различни симптоми и болести, а съставките явно се намираха пред очите ми. Книгата се делеше на няколко части: „Възстановителни билки, еметици и сладки смеси“, „Таблетки“, „Лапи и ползите от тях“, „Варене на билки и противоотрови“, както и доста дълга част със зловещото название „Очистителни“.

Когато прочетох няколко рецепти, ми стана ясна липсата на успех на покойния Дейви Бийтън. На едно място пишеше следното: „За главоболие вземете едно парче конска тор, внимателно го изсушете, стрийте го на прах и го изпийте, смесено с бира.“ Или пък това: „За детски конвулсии - пет пиявици зад ухото.“ А няколко страници след това пишеше: „Разтвори корените на жълтениче, куркума и соковете на 200 мокрици, не може да не помогнат при жълтеница.“ Затворих книгата, удивена колко много от пациентите на лекаря, според дневника му, не просто са оцелели след подобни намеси, но и са оздравели.

Най-отпред в скрина се мъдреше голям кафяв буркан с няколко подозрителни на вид топчета. След всичко прочетено имах добра представа какво е това. Завъртях надписа към себе си и победоносно прочетох: КОНСКА ТОР Подобна субстанция едва ли се облагородяваше след престояване, така че внимателно оставих буркана, без да го отварям.

Малко след това установих, че PURPLES OVIS е латинското название на подобна субстанция, само че от овце. МИШЕ УХО също се оказа не име на растение и изтръпнала от погнуса, избутах стъкленицата по-далеч от себе си.

Запитах се що за чудо ще са “мокриците“, които срещах навсякъде, изписани по какъв ли не начин - бяха важна съставка на много лекарства, - и най-сетне открих буркан с това име. Беше наполовина пълен с нещо като малки сиви хапчета. Бяха не по-големи от половин сантиметър и така съвършено обли, че се изумих на майсторството на Бийтън. Приближих стъкленицата до лицето си - струваше ми се твърде лека. Тогава видях фините като косъм бразди по всяко “хапче“, както и микроскопични сгърчени крачка. Бързо оставих стъкленицата, обърсах длан в престилката си и си отбелязах наум какво са мокриците.

Имаше и немалко безвредни субстанции, както и няколко буркана със сушени билки, които дори бяха полезни. Открих малко от стрития перуников корен и ароматния оцет, с който госпожа Фиц беше прочистила раната на Джейми. Намерих и ангелика, пелин, розмарин и нещо с наименованието СМРАДЛИВ АРАГ. Отворих го внимателно и открих меките краища на елхови клонки, а от бутилката се разнесе приятен балсамов аромат. Оставих съда отворен и го поставих на масата, за да освежи въздуха в тъмната стаичка, като продължих да разглеждам съдържанието на шкафовете.

Изхвърлих няколко буркана сушени охлюви, както и един с надпис МАСЛО ОТ ЗЕМНИ ЧЕРВЕИ - който се оказа точно това. Също така ВИНУМ МИЛИПЕДАТУМ - стоножки, накиснати във вино; ПРАХ ОТ ЕГИПЕТСКА МУМИЯ, неопределен на вид, но подозирах, че произхожда от песъчлив речен бряг, а не от фараонска гробница; КРЪВ ОТ ГЪЛЪБ, мравешки яйца, няколко сушени жаби, старателно уплътнени с мъх, и ЧОВЕШКИ ЧЕРЕП НА ПРАХ. Чий ли беше?

Почти цял следобед тършувах из скрина и чекмеджетата на шкафа. Когато приключих, подът беше отрупан с бутилки, кутии и флакони за изхвърляне, и много по-малка групичка полезни съставки, които върнах обратно в скрина.

Доста време се колебаех в коя от двете купчини да поставя една торба паяжини. И Наръчникът на Бийтън, и собствените ми смътни спомени за народната медицина твърдяха, че паяжините помагат за превръзки. Макар да бях склонна да приема подобни неща за крайно нехигиенични, опитът ми с ленените превръзки край пътя сочеше, че е желателно превръзките ми не само да попиват добре, но и да стоят на място. Накрая върнах паяжините в скрина, като реших да потърся начин да ги стерилизирам. С преваряне едва ли щеше да се получи. Може би парата нямаше да унищожи лепкавостта им?

Потърках ръце в престилката си. Бях прегледала почти всичко, с изключение на дървения сандък до стената. Отворих го и отстъпих незабавно от вдигналата се смрад.

Сандъкът съдържаше хирургичните приспособления на Бийтън. Зловещи на вид триони, ножове, длета и други подобни, които сякаш подхождаха повече за строителни дейности, отколкото за работа върху хора. Смрадта вероятно бе плод на това, че Дейви Бийтън не бе сметнал за нужно да чисти инструментите си преди и след всяка употреба. Направих отвратена гримаса, когато забелязах тъмните петна по остриетата, и затръшнах капака.

Довлачих сандъка до вратата с намерението да кажа на госпожа Фиц, че след като превари инструментите, може да ги достави на дърводелеца на замъка, ако имаше такъв.

Движение зад мен ме накара да спра, тъкмо навреме, за да не се блъсна в двама младежи. Единият крепеше другия, който куцаше силно. Куцият крак бе скрит от вързоп парцали, оцапани с прясна кръв.

Огледах се и посочих сандъка.

- Седни - казах. Явно новият лекар на замъка Леох вече практикуваше.

8. ВЕЧЕРНО ЗАБАВЛЕНИЕ

Лежах на леглото съвсем изтощена. Странно, но доста се насладих на тършуването из вещите на Бийтън, а и работих с неколцина пациенти, макар и с крайно недостатъчни средства. Въпреки това отново се чувствах така, сякаш присъствам в света и съм полезна с нещо. Плътта и костите под пръстите ми, докато отмервам пулс, изплезените езици и ококорените очи - всичко тъй познато, - успяха да потушат паниката, обзела ме, откакто докоснах канарата. Колкото и странни да бяха обстоятелствата, колкото и не на място да се чувствах, с голямо успокоение осъзнавах, че това наистина са хора. Топли и космати, с биещи сърца и работещи дробове. Някои миришеха лошо, гъмжаха от въшки и бяха мръсни, но това не беше нищо ново. Със сигурност не по-лошо от положението в полевата болница - а и за щастие раните до момента бяха дребни. Бях изключително доволна отново да мога да облекча нечия болка, да наместя става, да почистя рана. Отговорността за здравето на останалите ме караше да се чувствам по-малко като жертва на безумната си орис и бях благодарна на Колъм, задето ми го предложи.

Колъм Макензи. Странен мъж. Образован, дори твърде любезен и тактичен, резервиран, ала здрав като стомана отвътре. Стоманата личеше много по-ясно у брат му Дугал. Роден воин. Ала видиш ли ги рамо до рамо, става ти ясно кой е по-силният. Колъм бе водач, въпреки болестта си.

Синдромът на Тулуз-Лотрек. Никога не бях виждала на живо болестта, ала ми бе описвана. Получила бе името си от най-известния неин представител (който още не беше роден, напомних си) и представляваше дегенеративно заболяване на костите и съединителната тъкан. Болните често изглеждаха нормални, ако и болнави, докато не настъпи ранният пубертет, когато дългите бедрени кости се предаваха под тежестта на торса.

Бледата кожа и ненавременните бръчки също бяха симптом на слабото кръвообращение, с което се характеризираше болестта - както и сухите, мазолести пръсти на ръцете и краката, които вече бях забелязала. Заедно с краката, нерядко се изкривяваше и гръбнакът и причиняваше изключително натрапчиви болки. Припомних си описанието на болестта от учебниците, докато разсеяно приглаждах косата си. Ниска концентрация на бели кръвни телца, по-голяма уязвимост към инфекции, склонност към ранен артрит. Заради лошото кръвообращение и проблемите със съединителната тъкан болните са неизменно стерилни и често полово немощни.

Потокът на мислите ми спря рязко, когато се сетих за Хамиш. „Синът ми“, беше го представил гордо Колъм. Хмм. Може би не беше импотентен. Или пък беше. Но пък за Летиша беше добре, че мъжете Макензи толкова си приличаха.

Ненадейно почукване смути прелюбопитните ми размисли. Едно от вечно мотаещите се наоколо хлапета ме чакаше оттатък прага с покана от самия Колъм. Щяло да има певческо представление в Залата, пишеше в нея, и владетелят на замъка щял да бъда поласкан от присъствието ми.

Любопитно ми бе отново да видя Колъм, в светлината на скорошните ми мисли. Огледах се набързо в огледалото и безрезултатно пригладих къдриците си, след което последвах малкия си водач по студените, лъкатушещи коридори.

Нощем Залата изглеждаше различно, празнична с боровите факли, които припукваха по стените и от време на време просветваха в синьото на терпентиновото масло, което гореше в тях. Огромната камина с многото шишове и котели вече не гъмжеше от активност след вечерята. Шишовете бяха прибрани в големия като пещера комин, а огънят бе само един. Поддържаха го две огромни цепеници.

Масите и пейките бяха преместени малко по-далеч от огнището - явно там щеше да е забавата. Големият резбован стол на Колъм бе разположен недалеч. Самият той седеше в него, с топло одеяло върху краката, а на ръка разстояние - масичка с гарафа и бокали.

Когато ме видя, че се суетя около прага, той ми направи знак да седна на пейка до него.

- Радвам се, че слязохте, Клеър - каза той с приятно неформален тон. - Гуилин ще се зарадва, че някой нов ще чуе песните му, макар ние винаги да го слушаме с удоволствие. -Владетелят на замъка изглеждаше доста уморен - бе отпуснал широките си рамене, а ранните му бръчки изглеждаха още по-дълбоки.

Измълвих някаква дребна учтивост и се огледах. Хората влизаха - а някои излизаха, -събираха се на групички за разговор и полека заемаха места по пейките до стените.

- Извинете? - Обърнах се, понеже недочух думите на Колъм сред усилващия се шум на тълпата. Той ми подаваше гарафата, прекрасен съд от бледозелен кристал във формата на камбана. Течността, макар в съда да изглеждаше зеленикава като морските дълбини, в прозрачната ми чаша се оказа с прекрасен бледорозов цвят. Вкусът напълно съответстваше на цвета на виното и затворих блажено очи, преди да преглътна.

- Добро е, нали? - Усетих нотка на веселие в дълбокия глас и отворих очи. Колъм ме гледаше одобрително.

Отворих уста, за да отвърна, и открих, че деликатният вкус мамеше - виното бе достатъчно силно, за да вцепени устата ми.

- Чуд... чудесно - успях да смотолевя.

Колъм кимна.

- Така си е. От Рейнския регион. Познати ли са ви тези вина? - Поклатих глава отрицателно, а той ми наля още искряща розовина. Взе чашата ми за дръжката и я заобръща пред лицето си, така че огънят прибавяше кървавочервени резки към цвета на виното.

- Ала познавате хубавото вино, виждам - рече Колъм и наклони чашата, за да се наслади на богатия аромат. - Разбираемо, с френската ви жилка. Откъде във Франция е семейството ви?

Поколебах се, но отново реших да се придържам максимално към истината.

- Роднинската връзка е стара и далечна, но е от север, край Компан. - С лека изненада си помислих, че в този момент роднините ми от Компан вероятно наистина живееха там. Определено се придържах към истината.

- Но никога не сте била там, така ли?

Наклоних чашата и поклатих отрицателно глава. Затворих очи и вдишах аромата на виното.

- Не. Не съм срещала никого от роднините си там. - Отворих очи. Той ме наблюдаваше внимателно. - Но това вече съм ви го казвала.

Той кимна, напълно спокоен.

- Така е, казахте ми го. - Очите му бяха прекрасни, наситено сиви, с гъсти черни мигли. Колъм Макензи, така привлекателен, поне до кръста. Погледът ми трепна оттатък рамото му, където на няколко метра от нас съпругата му Летиша и още няколко дами разговаряха оживено с Дугал Макензи. Също много привлекателен, целият.

Върнах вниманието си върху Колъм - той се взираше разсеяно в един от гоблените на стената.

- И както вече ви казах - рекох рязко, - ще ми се колкото може по-бързо да поема обратно към Франция.

- Така ми казахте - повтори той с приятен тон и вдигна гарафата с питащо изражение. Направих жест към средата на чашата, за да покажа, че не искам много, но той отново я -напълни почти до ръба. - А както аз ви казах, госпожо Бюшамп - добави, без да откъсва поглед от виното си, - мисля, че трябва да сте доволна от престоя си тук, докато не ви осигурим нужното за пътуването. Няма нужда да бързаме. Едва пролет е, месеци преди есенните бури да направят прекосяването на Канала рисковано.

Той вдигна очи заедно с гарафата и впери преценяващ поглед в мен.

- Но ако ми дадете имената на роднините си във Франция, може да им изпратя известие. За да очакват пристигането ви.

И така отговори на блъфа ми. Нямах избор, освен да смотолевя нещо като „да, може би по-късно“ и да се извиня набързо, уж за да посетя тоалетната, преди да започнат песните. Точка за Колъм, но играта не беше свършила.

Претекстът ми не бе напълно безпочвен и немалко се лутах из тъмните помещения на замъка, за да открия каквото търсех. Почти опипом поех обратно с чаша вино в ръка и открих една от арките към Залата, но осъзнах, че е в противоположния й край, далеч от Колъм. Предвид обстоятелствата, това ме устройваше чудесно и закрачих през Залата, като се стараех да се смесвам с групички хора, по пътя към една пейка до стената.

В другия край на Залата се появи слабоват мъж, навярно бардът Гуилин, ако се съдеше по малката му арфа. Колъм направи жест и един от прислужниците побърза да донесе столче. Бардът седна и се зае да настройва инструмента си, като подръпваше струните, приближил ухо до тях. Колъм напълни още една чаша от гарафата си и махна на прислужника да я отнесе на певеца.

- „И повика ги той, свирката му да му донесат, и купата с вино, да дойдат и свирачите му трима“¹ - изтананиках аз, а девойката Лери ме изгледа странно. Седеше под гоблен с ловец и шест издължени, кривогледи хрътки, гонещи заек.

Докато се настанявах до нея на пейката, махнах към гоблена и попитах закачливо:

- Малко му се престарават, не мислиш ли?

- О! А... да... - отвърна неразбиращо тя и леко се отдалечи от мен. Опитах се да я заговоря приятелски, но тя ми отговаряше едносрично, червеше се и се стряскаше на всяка моя дума. Скоро се отказах и насочих вниманието си към другия край на помещението.

Настроил арфата си, Гуилин беше извадил три дървени флейти с различни размери и ги беше разположил на масичка близо до себе си.

Забелязах, че Лери не споделя интереса ми към певеца и инструментите му. Изпъна гръб и се взря през рамото ми към входа, откъдето бях дошла, и едновременно с това се облегна назад в сянката на гоблена, за да не я видят.

Проследих погледа й. Високият червенокос Джейми Мактавиш тъкмо влизаше в Залата.

- А! Галантният герой! Май си падаш по него, нали? - попитах момичето. Тя яростно заклати глава в отрицание, но сияйната руменина по бузите й беше предостатъчен отговор.

- Е, ще видим какво може да се направи, нали? - продължих, чувствайки се сърдечна и великодушна. Изправих се и помахах, за да привлека вниманието му.

Той ме забеляза и си проправи път през тълпата, като се усмихваше. Не знам какво точно се е случило между тях във вътрешния двор, но маниерът му ми се стори любезен, ако не и формален. На мен се поклони малко по-свободно. След принудителната ни близост от последните дни, нямаше как да се отнася като към непозната.

Няколко плахи тона от отсрещния край на залата дадоха знак, че забавлението ще започне всеки момент, и бързо заехме места - Джейми между мен и Лери.

Гуилин бе крайно обикновен на вид, дребен, с коса като миша четина, но не това вече не беше важно, щом запя. Започна с простичка песен на келтски, с ритмичен напев и съвсем леки докосвания на арфата, които сякаш понасяха ехото на всяка дума към всички краища на помещението. Гласът му също бе само привидно простоват. Отначало сякаш у него нямаше нищо особено - приятен, ала не особено силен. Но после осъзнах, че звукът направо ме пронизваше, всяка сричка - кристално ясна, независимо дали я разбирах, или не, отекваше затрогващо в ума ми.

Песента бе приета с топли аплодисменти, а след нея певецът започна нова, този път на уелски, стори ми се. Звучеше ми като мелодично гъгнене, но тези край мен сякаш разбираха какво се пее. Несъмнено не го чуваха за пръв път.

В паузата за пренастройка на арфата попитах тихо Джейми:

- Гуилин отдавна ли е в замъка? - После си спомних и добавих: - Но ти пък няма как да знаеш, нали? И ти си нов.

- И преди съм бил тук - отвърна той, като се обърна към мен. - Една година, когато бях на шестнайсет. Тогава Гуилин пак беше тук. Колъм обича музиката. Плаща на Гуилин добре, за да стои тук. Трябва да му плаща добре - уелсецът може да си намери място край камината на всеки земевладелец наоколо.

- Помня, като беше тук за последно - чу се гласецът на Лери, още изчервена, но решена да се включи в разговора. Джейми завъртя глава, за покаже, че й обръща внимание, и се поусмихна.

- Така ли? Значи не си била на повече от седем-осем. Не мисля, че тогава бях много за гледане, камо ли за помнене. - После ме попита: - А знаеш ли уелски?

- Обаче помня - отвърна Лери, без да се отказва от темата. - Беше, хм... Искам да кажа... Не ме ли помниш оттогава? - Ръцете й нервно мачкаха гънките на полата. Забелязах, че ноктите й са изгризани.

Вниманието на Джейми сякаш беше привлечено от групичка в другия край на стаята, спореха на келтски.

- Да те помня ли? - измърмори разсеяно той. - Не, не мисля. Но пък - продължи с усмивка - младок на шестнайсет е твърде обсебен от собствената си велика особа, за да обръща внимание на сополиви хлапета, както той би ги нарекъл.

Веднага разбрах, че иска да прозвучи самоиронично, а не да обижда слушателя си, но ефектът не бе такъв. Изчаках няколко мига, за да може Лери да си възвърне самообладанието, и бързо продължих:

- Не, не знам никакъв уелски. Имаш ли представа какво казва?

- О, да. - И Джейми подхвана нещо като буквален превод на песента. Беше стара балада за млад мъж, който обичал млада жена (ама разбира се), но не се чувствал достоен, защото бил беден, затова отишъл да си търси късмета по моретата. Корабът му се разбил, а младежът имал премеждия с морски влечуги, с русалки чародеи, преживял много приключения, открил много съкровища и се върнал у дома, само за да се окаже, че девойката се омъжила за най-добрия му приятел, който бил по-беден и от него, но поне имал капка здрав разум.

- А какво би сторил ти? - попитах закачливо. - Ще си онзи, който няма да се ожени без пари, или ще вземеш момичето, а парите да вървят по дяволите?

Лери също се заинтригува от въпроса ми и наклони глава, за да чуе по-добре отговора, като се преструваше, че няма уши за друго, освен за новата песен на Гуилин.

- Аз ли? - Джейми изглеждаше развеселен. - Понеже нямам пари и почти никакъв шанс да се сдобия с такива, мисля, че ще съм късметлия да се оженя за някоя девойка, за която те не са важни. - Поклати глава с широка усмивка. - Няма да ми понесат морските влечуги.

Отвори уста, за да продължи, ала млъкна, когато Лери постави плахо ръка на неговата и изчервена я отдръпна като опарена.

- Шшт - каза тя. - Така де... Ще разказва истории. Не искате ли да чуете?

- А, добре. - Джейми се приведе напред в очакване, после осъзна, че ми пречи да виждам, и настоя да седна от другата му страна, като така премести Лери по-далеч от себе си. Момичето не се зарадва на това, а аз се опитах да възразя, че и така съм си добре, но той настоя.

- Не, оттук ще виждаш и ще чуваш по-добре. А ако говори на келтски, ще ти шепна какво казва.

Всяка част от изпълнението на барда бе посрещана с доволни аплодисменти, но това не пречеше на хората да си говорят по време на изпълнението, като създаваха дълбоко бучене като фон на звучните трели на арфата. Сега обаче над цялата зала бе надвиснала очаквателна тишина. Гласът на Гуилин, докато говореше, беше ясен като пеенето му, всяка дума - така изречена, че лесно достигаше до всички в залата.

- И тъй, случи се преди двеста години... - Говореше на английски и получих дежа вю.

Звучеше точно като водача ни в Лох Нес, докато споделяше легендите си. ²

Не била история за призраци и герои, а за Малкия народ.

- До Дъндреган живеел един клан от Малкия народ. А тамошният хълм е именуван на дракона, който живял там и който Фион сразил и погребал, та кръстил хълма на него. И след като се споминали Фион и Феин, Малкият народ поискал човешките майки да откърмят собствените им дечица феи - тъй щото хората имат нещо, което феите нямат, и от Малкият народ решили, че може да го добият от майчиното мляко на човеци.

Бардът продължи:

- И тъй, Юън Макдоналд от Дъндреган се грижел за говедата си в мрака, през нощта, когато жена му родила първородния му син. Вятърът духнал край него и в него той чул въздишката на жена си. Въздишала, както преди да се роди детето, и когато я чул край себе си, Юън Макгрегър се обърнал и хвърлил по вятъра ножа си с Троицата на уста. И жена му паднала невредима на земята до него.

Историята бе приета с дружно възклицание и бързо я последваха разкази за хитрините на Малкия народ, както и за другите им срещи с хората. Някои бяха на келтски, а някои - на английски, явно според звученето, защото всички не просто бяха интересни, но и красиво разказани. Верен на обещанието си, Джейми ми превеждаше келтските разкази, тъй лесно и бързо, че навярно ги бе чувал много пъти.

Една от историите ми направи особено силно впечатление - за мъжа, който излязъл късно през нощта на върха на вълшебен хълм и чул „тъжната, жална“ песен на жена от самите камъни навръх хълма. Заслушал се по-внимателно и чул:

Аз съм жената на господаря на Балнеан,

Малкият народ отново ме открадна.

И мъжът бързо отишъл в замъка на Балнеан и открил, че господарят на дома го няма, няма ги и съпругата му, и бебето им. Мъжът бързо открил свещеник и го отвел на хълма. Свещникът благословил канарите и го поръсил със светена вода. Ненадейно нощта се смрачила и отекнала гръмотевица. Луната излязла иззад един облак и осветила жената на Балнеан, просната изтощена на тревата с детето в ръце. Тя сякаш била изминала много дълъг път, ала не можела да си спомни къде е била, нито как се е върнала.

И други искаха да се включат в разказването, затова по едно време Гуилин спря, за да отпочине и да пийне вино, докато хора от публиката се изреждаха да омагьосват залата с историите си.

Почти не обърнах внимание на повечето. Самата аз бях прехласната в собствените си мисли, които се гонеха и се оформяха под влиянието на вино, музика и легенди за феи.

- И тъй, случи се преди двеста години....

„Във високопланинските легенди всичко е отпреди двеста години - проехтя в спомените ми гласът на преподобния Уейкфийлд. - Същото като „Имало едно време “

И жени в камъните на магически хълмове, пътуващи надалеч, пристигат изтощени, а после не знаят къде са били и как са стигнали дотук.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха и бързо ги разтърках. Двеста години. От 1945 г. до 1743 г. - почти точно толкова. Жени през вълшебните камъни... Винаги ли бяха жени? Досетих се и за друго. Жените се връщаха. Със светена вода, вълшебства или нож във вятъра, връщаха се. Така че може би беше възможно. Трябваше да се върна при каменния кръг. От вълнение малко ми прилоша и посегнах към бокала си, за да се успокоя.

- Внимателно! - Несръчните ми пръсти бутнаха почти пълната кристална чаша, която нехайно бях оставила на пейката до себе си. Дългата ръка на Джейми се стрелна над скута ми и спаси на косъм бокала. Вдигна го и внимателно го подуши. После ми го върна, извил вежди.

- Рейнско - обясних.

- Да, знам - каза все още леко объркан. - От Колъм, нали?

- Да. Искаш ли да опиташ? Много е добро. - Подадох му чашата с нестабилна ръка. Той се поколеба за миг, но пое виното и отпи.

- Да, добро е - рече, докато ми връщаше бокала. - Също така е два пъти по-силно от обикновеното. Колъм го пие нощем, защото го болят краката. Колко си изпила? - попита той с присвити очи.

- Две... не, три чаши - отвърнах, като се опитах да запазя достойнство. - Да не би да намекваш, че съм се напила?

- Не. - Още изглеждаше изненадан. - Впечатлен съм, че не си. Повечето хора, които пият с Колъм, са под масата след втората чаша.

Отново ми взе бокала и рече твърдо:

- И все пак мисля, че е най-добре да не продължаваш, ако искаш сама да изкачиш стълбите след това.

Той изпи остатъка и подаде празната чаша на Лери, без да я поглежда.

- Върни я при останалите, моме - рече с равен тон. - Късно е. Мисля да изпратя госпожа Бюшамп до покоите й. - Подхвана ме под лакътя и ме поведе към изхода, а девойката така ни изгледа, че се зарадвах, че погледите не убиват.

Джейми ме изпрати до стаята ми и за моя изненада не си тръгна веднага. Изненадата се стопи, когато затвори и веднага свали ризата си. Бях забравила за превръзката, до която все не стигахме през последните два дни.

- С радост ще се разделя с това - каза той, търкайки платнения клуп, в който стоеше ръката му. - Претрива ми кожата от дни.

- Учудващо е, че сам не си го свалил. - Заех се да развързвам възлите.

- Боях се, след като така ми се скара, докато ми слагаше първата превръзка - отвърна той дръзко ухилен. - Май каза, че ще ме биеш по задника, ако го докосна.

- Това и ще направя сега, ако не седнеш и не мируваш - отвърнах. Сложих ръце на здравото му рамо и леко нескопосано го придърпах на столчето.

Махнах клупа и внимателно опипах рамото - още бе леко подуто и насинено, но за щастие сякаш нямаше скъсани мускули.

- Ако толкова си нямал търпение да се отървеш от превръзката, защо не ми позволи да я махна вчера следобед? - Тогава това ми се стори странно, както и сега, когато видях почервенялата заради грубия ленен клуп кожа. Вдигнах превръзката предпазливо, но под нея всичко изглеждаше добре.

Той ме изгледа косо и сведе поглед плахо.

- Ами... просто не исках да си свалям ризата пред Алек.

- Срамежлив си, значи? - попитах го сухо и с жест го накарах да вдигне ръка, за да проверя как се движи ставата. Той трепна леко от болка, ала се усмихна на въпроса ми.

- Ако бях, нямаше да седя полугол в стаята ти, нали? Не, заради белезите по гърба ми. -Изгледах го питащо и той обясни: - Алек знае кой съм. Искам да кажа, чувал е, че са ме били, но не е виждал. Но да знаеш не е същото като да го видиш. - Той опипа леко рамото си, без да ме поглежда. Намръщи се. - Може би няма да разбереш какво искам да кажа. Но ако си научил, че един мъж е пострадал, това е просто още нещо, което знаеш за него. За Алек това е като червената ми коса.

Вдигна глава, търсейки някакъв знак, че го разбирам, и продължи:

- Но когато го видиш.. - Той се поколеба, затърси правилните думи. - ...по-лично е, може би, сякаш това имам предвид. Мисля, че ако види белезите, няма да ме вижда, без да мисли за гърба ми. И ще виждам, че си мисли за това и ще си спомня всичко наново, и... - Той спря и сви рамене. - Е, май не го обясних добре, а? Но пък може би много се вживявам. Самият аз не мога да видя белезите, вероятно не са толкова зле, колкото си мисля.

Бях виждала ранени да кретат по улицата на патерици и как хората извръщат погледи от тях - стори ми се, че обяснението не беше лошо.

- Значи нямаш проблем, че аз виждам гърба ти?

- Не, нямам. - Прозвуча леко изненадан и помисли няколко секунди. - Предполагам... може би защото показваш състрадание, но не ме караш да се чувствам жалък.

Търпеливо ми позволи да го заобиколя и да огледам гърба му. Не знам колко лошо си мислеше, че е, но си беше лошо. Дори на светлината от свещите изглеждаше кошмарно, а вече го бях виждала веднъж - но само белезите край рамото. Всъщност покриваха целия му гръб - от раменете до кръста. Някои бледнееха съвсем, само тънки бели ивици, ала най-големите бяха плътни и сребристи, напреки на мускулите. Със съжаление се замислих колко хубав гръб трябва да е бил някога. Кожата му беше светла и стегната, костите и мускулите -здрави и грациозни, раменете - прави и изпънати назад. Гръбнакът му бе гладка, права вдлъбнатина между здравите мускули от двете страни.

Джейми беше прав - като гледах тези безсмислени поражения, не можех да не си представя какво ги беше причинило. Опитвах се да избягам от образа на мускулестите ръце, разперени встрани, привързани за китките, така че въжетата се впиват в кожата, а рижата му глава и агонизиращо лице - притиснати към стълба. Ала и най-беглият поглед към белезите обезсмисляше усилията ми. Дали беше крещял? Бързо потиснах мисълта. Бях чувала историите за германските зверства през войната, много, много по-лоши от това, но Джейми и тук бе прав - да чуеш не беше същото като да видиш.

Несъзнателно го докоснах, сякаш можех да го излекувам с докосване и да залича белезите. Той въздъхна тежко, ала не помръдна, докато прокарвах пръсти по дълбоките белези, един по един, като че ли за да му покажа пораженията, които не можеше да види. Накрая поставих длани на раменете му, безмълвна, търсейки думи.

Той постави ръка върху моята и леко я стисна, за да покаже, че разбира.

- На други са се случвали и по-лоши неща, моме - каза той тихо. После ме пусна и магията се развали. - Изглежда, добре зараства. Не ме боли.

Опита се да погледне към раната на рамото си.

- Хубаво - рекох, борейки с буцата в гърлото си. - Наистина добре зараства. Коричката е хванала добре, раната е чиста. Поддържай я такава и щади ръката през следващите два-три дни.

Потупах го леко по рамото, знак, че вече може да си върви. Той си облече ризата и я запаса в поличката.

Настъпи неловък миг, когато спря на прага и се опита да каже нещо за довиждане. Накрая ме покани в конюшнята на следващия ден, да видя как се ражда конче. Обещах да отида и едновременно си пожелахме лека нощ. Засмяхме се и си кимнахме смутено, а аз затворих вратата. Незабавно се върнах в леглото и заспах в мъгла от винени изпарения. Сънувах странни сънища, които не запомних.

На следващия ден прекарах дълга сутрин с пациенти, търсих полезни билки в килера в кухнята и церемониално записах полезните подробности в черния тефтер на Дейви Бийтън. Излязох от тясната лекарска стаичка за малко въздух и раздвижване.

Наоколо нямаше никого, затова се възползвах и обходих горните етажи на замъка, обиколих празните стаи и лъкатушещите стълбища. Опитвах се да запомня колкото е възможно повече от плана на замъка. Бе извънредно необичаен. След години добавки вече беше трудно да се каже дали изобщо е имало план. В една от залите, например, в стената до стълбището се намираше ниша без никакво логично предназначение.

Нишата бе отчасти скрита от раирана ленена завеса - щях да я подмина, но ми се мерна нещо бяло и привлече вниманието ми. Спрях на крачка пред изхода и се взрях зад завесата. Някой, облечен с ризата на Джейми, прокарваше ръка по гърба на една девойка и я придърпваше по-близо. Тя седеше в скута му и русата й коса като поточе улавяше слънчевите лъчи през едно прозорче процеп.

Не бях сигурна какво да правя. Не исках да воайорствам, но се боях, че стъпките ми по каменния под ще привлекат вниманието им. Докато се колебаех, Джейми се откъсна от прегръдката им и вдигна поглед към мен. Очите му срещнаха моите и той ме позна. Повдигна вежди и рамене, разположи девойката по-удобно на коляното си и продължи със заниманието си. Аз също вдигнах рамене и се отдалечих на пръсти. Не беше моя работа. Не се съмнявах обаче, че и Колъм, и бащата на момичето биха счели това... „общуване“ за крайно неподходящо. Следващият побой можеше да се случи по негова вина, ако не внимаваха какво място избират за срещите си.

На вечеря седнах срещу него на дългата маса. Джейми ме поздрави любезно, ала ме наблюдаваше внимателно. Старият Алек ме прие с обичайното си „Мммпф“. Жените, както ми беше обяснил предния ден на поляната, не са естествено предразположени да ценят конете и затова с тях се говори трудно.

- Как върви опитомяването на конете? - попитах, за да прекъсна с нещо старателното дъвчене срещу себе си.

- Добре, добре - отвърна предпазливо Джейми.

Взрях се в него над купата с варена ряпа.

- Джейми, устата ти изглежда подута. Да не те е бутнал някой кон? - подкачих го.

- Да - отговори той и присви очи. - Не внимавах.

Каза го спокойно, ала усетих как голямото му стъпало застава върху крака ми под масата. Притискаше го леко засега, ала заплахата бе ясна.

- Лошо. Тези кобилки може да са опасни - рекох невинно.

Джейми ме настъпи здраво, а Алек каза:

- Кобилки ли? Ти не работиш с кобилките, нали, момко? - Опитах се да използвам другия си крак като лост, за да се освободя от Джейми, ала не успях. Накрая просто го изритах в глезена и той почти подскочи.

- Ама какво ти има? - попита Алек.

- Прехапах си езика - измърмори той, като ме гледаше свирепо над дланта, с която притискаше устата си.

- Недодялан младок. Не че очаквам друго от идиот, дето не може да се пази от кон, когато... - Алек продължи така няколко минути, обвинявайки помощника си надълго и нашироко в несръчност, мързел, глупост и като цяло в некадърност. Джейми, навярно най-сръчният човек, когото бях виждала, не надигна глава и упорито набиваше по време на цялото конско, макар целият да се изчерви. Аз си гледах в чинията до края на вечерята.

Джейми отказа втора порция яхния и рязко стана от масата, като така сложи край на тирадата на Алек. Старият коняр и аз задъвкахме безмълвно. Старецът обърса чинията си с последната хапка хляб, облегна се назад и ме загледа язвително със синьото си око.

- Не трябва да вадиш душата на момчето - рече той. - Ако баща й или Колъм разберат, младият Джейми ще получи нещо повече от насинено око.

- Например съпруга? - Отвърнах непоколебимо на погледа му. Той кимна бавно.

- Може. А не тази трябва да е жена му.

- Така ли? - Това ме поизненада, особено след думите на Алек на полянката.

- Не, трябва му жена, не момиче. А Лери ще си остане момиче и на петдесет. - Мрачно извитата уста се изкриви в подобие на усмивка. - Може да си мислиш, че съм живял в обор цял живот, но имах жена за съпруга и знам разликата. - Той се заизправя, ала не откъсна поглед от мен. - Ти също я знаеш, моме.

Посегнах към него, за да го спра.

- Как разбра?

Старият Алек изсумтя подигравателно.

- Може да съм едноок, ама не съм сляп. - Той се отдалечи с накуцване и сумтене. Намерих стълбището и се качих в стаята си, размишлявайки какво имаше предвид конярят с последните си думи.

¹ Началото на британската приспивна песничка „Старият крал Коул“. - Бел. прев.

² Едно от названията на феите. - Бел. прев.

9. СЪБОРЪТ

Животът ми приемаше някаква форма, ако и не все още посока. Събуждах се по изгрев с останалите обитатели на замъка, хранех се в голямата зала и ако госпожа Фиц нямаше пациенти за мен, се хващах на работа в огромните градини. Още няколко жени работеха там, а край тях нареждания чакаха дребни и едри момчета, които се навъртаха наоколо и мъкнеха боклуци, инструменти и тор. Обикновено работех там по цял ден, а от време на време наминавах към кухнята, за да помогна в приготвянето на следващото хранене, освен ако нямаше спешен случай в Кланицата, както наричах складчето на ужасите на покойния Дейви Бийтън.

Понякога приемах поканите на Алек да посетя ливадите, където конете хрупаха пролетна трева и сменяха зимната си козина с нова, лъскава.

Имаше дни, когато си лягах веднага след вечеря, изтощена от работата. В други, когато можех да си държа очите отворени, се присъединявах към хората в Залата и слушах истории, песни и музика. Можех да слушам уелския бард Гуилин с часове, въпреки че почти не разбирах какво казва.

Когато обитателите на замъка свикнаха с мен и аз - с тях, някои от жените започнаха правят срамежливи опити да се сближат с мен и да ме включват в разговорите си. Очевидно много ги гризеше любопитство, но аз неизменно им давах вариации на историята, която бях разказала на Колъм, и не след дълго се примириха, че само това ще изкопчат от мен. Ала виждаха и че разбирам от лечителство и с голям интерес ме разпитваха за болежките на децата си, съпрузите си и животните си, като в повечето случаи не правеха голяма разлика между последните две.

Освен обичайните клюки и теми на разговор, много се мълвеше и за приближаващия Събор, за който за първи път чух от Стария Алек през онзи следобед на пасбището. Заключих, че събитието явно е много важно, и приготовленията за него ме доубедиха. Потокът от хранителни продукти към кухненските помещения не спираше, а в бараката за месо висяха двайсет одрани говеда, обвити в ароматен пушек, който ги пазеше от мухи. Каруци караха бъчви с бира и прислугата ги сваляше с ръчни колички в избите, от селската мелница пристигаше фино смляно брашно, а от овощните градини оттатък стените на замъка - кошници с череши и праскови.

Поканиха ме на една от тези беритби и охотно се съгласих, нетърпелива да се измъкна от сянката на каменната грамада.

Овощната градина бе прекрасна и с голямо удоволствие се разхождах сред прохладните мъгли на шотландската утрин, като докосвах още влажните листа на дърветата в търсене на лъскави, гладки череши и сочни праскови, които нежно стисках, за да проверя дали са узрели. Подбирахме само най-хубавите плодове за кошниците си, ядяхме до насита и отнасяхме останалото, за приготвянето на пити. Огромният килер за провизии вече се препълваше със сладки, ободрителни питиета, меса и други деликатеси.

- Колко души идват на този Събор? - попитах Магдален, една от девойките, с която се бяхме сближили.

Тя сбърчи замислено чипото си луничаво носле.

- Не мога да кажа точно. Последният голям Събор в Леох е бил преди двайсет години и тогава дошли, де да знам, около двеста човека. Когато умрял старият Джейкъб и Колъм станал господар. Може тази година да са повече - хубава реколта имаше и хората ще са заделили пари, та ще доведат и жените и челядта си.

Посетителите вече пристигаха, макар да знаех, че официалните части на Събора - вричането, ловът на глигани и игрите, - щяха да започнат чак след няколко дни. По-видните поданици и земевладелци бяха приети в замъка, а по-бедните - на едно незасято поле до потока, който се вливаше в езерото на замъка. Край моста се бяха установили калайджии, цигани и дребни търговци, в подобие на панаир. Обитателите и на замъка, и на селцето наблизо започнаха да ходят там вечерно време, за да си купуват инструменти и дрънкулки, да гледат жонгльорите и да наваксват с клюките.

Наблюдавах какво се случва и често посещавах пасбището. Конете ставаха все повече - тези на посетителите също бяха настанени в конюшните на замъка. Насред хаоса и множеството на Събора нямаше да ми е трудно да избягам.

По време на една от беритбите за пръв път срещнах Гейлис Дънкан. Бях открила купчинка гъби под един бряст и търсех още. Растяха само по четири-пет в купчинка, но в тази част от овощната градина се намираха няколко. Гласовете на останалите жени заглъхваха, колкото повече се отдалечавах към края на градината, като се привеждах и понякога дори падах на четири крака, за да откъсна внимателно стъбълцата.

- Тези са отровни - чух зад себе си. Изправих се и ударих главата си в нисък клон на бора, под който растяха гъбите.

Когато зрението ми се проясни, видях че гръмогласният смях идва от висока млада жена, може би две-три години по-голяма от мен, със светла кожа и коса и най-красивите зелени очи, които бях виждала.

- Извинявай, че така ти се смея - рече тя и край устните й цъфнаха трапчинки, когато се усмихна и пристъпи в долчинката до мен. - Не можах да се сдържа.

- Сигурно съм изглеждала смешно - отвърнах малко недодялано, търкайки глава. - И благодаря за предупреждението, но знам, че гъбите са отровни.

- А, тъй ли? И от кого ще се отърваваш? От съпруга си? Ако се получи, може да пробвам и с моя. - Усмивката й бе заразителна и преди да се усетя, й отвърнах.

Обясних, че макар сурови да са отровни, от тях може да се приготви прах, който много ефикасно спира кръвта, ако се приложи върху рана. Поне така твърдеше госпожа Фиц, а на нея вярвах доста повече, отколкото на Наръчника.

- Гледай ти! - възкликна тя, още усмихната. - А знаеше ли, че тези - тя се приведе и се изправи с шепа сини цветчета със сърцевидни листа, - предизвикват кървене?

- Не - казах изненадана. - Защо някой би искал да предизвиква кървене?

Тя ме изгледа търпеливо, но и с малко досада.

- За да се отървеш от нежелано дете. Кръвта идва преждевременно, но само ако го вземеш рано. Ако закъснееш, може да убиеш и себе си, и детето.

- Сякаш знаеш много за това - отбелязах, още жегната от това, че съм й се сторила глупава.

- По-скоро малко. Момичетата в селото идват при мен от време на време, а понякога и женените. Казват, че съм вещица - рече тя и ококори искрящите си очи в престорено изумление. После се ухили. - Но съпругът ми е областният криминален обвинител, така че гледат да не повишават тон. А за този младичкия, дето дойде с теб - продължи тя, кимайки одобрително, - една девойка дойде за любовна отвара. Той твой ли е?

- Мой ли? Кой? Имаш предвид Джейми? - Отново се смутих.

Младата жена се развесели. Седна на един пън и се заигра с кичур коса.

- О, да. Много девойки ще се спрат на такъв като него, с такива очи и такава коса, нищо, че има награда за главата му и че е беден като мишка. Бащите им, разбира се, може да мислят друго.

Тя се загледа в далечината и продължи:

- Аз съм практична. Омъжих се за човек с хубава къща, с малко заделени пари и с добра професия. Колкото до косата, няма, а на очите му не съм обръщала внимание, но не ми предизвиква беди.

Жената протегна кошницата, на дъното имаше четири луковици.

- Корен от слез. Съпругът ми има чувствителен стомах. Пърди като вол.

Реших да прекратя тази тема, преди да е станало късно.

- Не съм се представила - рекох и протегнах ръка, за да й помогна да стане от пъна. -Казвам се Клеър. Клеър Бюшамп.

Дланта й в моята бе фина, с дълги бели пръсти, макар върховете им да бяха зацапани, навярно от растенията и горските плодове до корените в кошницата й.

- Знам коя си - каза тя. - Селото цялото е живнало от разговори за теб, още откакто дойде. Казвам се Гейлис, Гейлис Дънкан. - Хвърли поглед в кошницата ми. - Ако търсиш балган-буахрах¹, ще ти покажа къде растат най-много.

Приех предложението и се залутахме през долчинките край овощната градина, тършувахме под гниещи дънери и лазехме покрай вирчетата, където гъбките растяха изобилно. Гейлис знаеше много за местните растения и медицинската им употреба, макар че ми намекна за някои крайно смущаващи употреби. Малко вероятно ми се струваше, например, че сангвинарията ще предизвика брадавици по носа на съперничка, а ранилистът превръща жабите в гълъби. Гейлис ми обясняваше всичко това със закачлив тон, сякаш изпитваше собствените ми познания или подозренията ми, че е вещица.

Въпреки това ми се стори приятен спътник, добра в шегите и с весело, макар и цинично отношение към живота. Като че ли знаеше всичко за всички в селото, околията и замъка. Докато си почивахме, тя ме забавляваше с оплакванията си от стомашните проблеми на съпруга й, както и с интересни, макар и малко злонамерени клюки.

- Казват, че младият Хамиш не е син на баща си - рече по едно време. Говореше за детето на Колъм, червенокосия малчуган, на когото бях позволила да каже молитвата преди вечеря през първия ми ден в замъка.

Не се изненадах особено, понеже вече си бях направила изводите по въпроса. Само се учудих, че детето със съмнителен родител бе само едно - или Летиша беше извадила късмет, или се бе досетила навреме да потърси услугите на някого като Гейли. Неразумно го споделих с нея.

Тя отметна дългата си светла коса назад и се засмя.

- Не, не съм била аз. Хубавата Летиша няма нужда от помощта ми в това, повярвай ми. Ако хората търсят вещица наоколо, по-добре да потърсят в замъка, а не в селото.

Нетърпелива да сменя темата към нещо по-безопасно, аз се хванах за първото, което ми хрумна.

- Ако младият Хамиш не е син на Колъм, чий би трябвало да е? - попитах, докато се катерех по една купчина канари.

- На момъка, на кого да е? - Тя се обърна към мен, изкривила подигравателно малката си уста, с блеснали пакостливи очи. - На младия Джейми.

Върнах се в овощната градина сама и срещнах Магдален. Косата й стърчеше изпод забрадката, а девойката се беше ококорила от притеснение.

- А, ето те - каза тя и въздъхна облекчено. - Бяхме тръгнали да се връщаме, но се усетихме, че те няма.

- Благодаря, че сте се върнали. - Вдигнах кошницата череши, която бях оставила на тревата. - Но знам пътя.

Тя поклати глава.

- Трябва да се пазиш, скъпа. Сама в гората, с всички тези калайджии и другоземци за Събора. Колъм е наредил... - Тя рязко млъкна и скри уста с ръка.

- Да ме наблюдавате? - предположих спокойно. Тя кимна с нежелание, очевидно се боеше, че ме е обидила. Свих рамене и се опитах да й се усмихна окуражително. - Нормално е. Все пак само от мен знаете коя съм и как съм се озовала тук.

Любопиството ме надви и попитах:

- За коя ме мисли той?

Момичето просто поклати глава и отвърна:

- Англичанка си.

На следващия ден не се върнах в овощната градина. Не защото ми бяха наредили да остана, а защото неколцина ненадейно се натровиха с храна и трябваше да се погрижа за тях. Направих каквото можах и се заех да издиря причината за проблема.

Оказа се развалено говеждо от бараката за месо. На следващия ден отидох там и тъкмо мъмрих отговорника по опушването, задето не умее да пази месото, когато вратата зад мен се отвори и задушливият дим ме връхлетя в плътен облак.

Обърнах се с насълзени очи. През дъбовия дим крачеше Дугал Макензи.

- И касапин ли сте вече, госпожо? - попита подигравателно. - Скоро ще командвате целия замък, а госпожа Фиц ще си търси нова работа.

- Нямам никакво желание да се обвързвам с мръсния ви замък - отговорих му ядно, докато бършех очи. По кърпичката ми оставаха сажди. - Искам само да се махна оттук колкото е възможно по-скоро.

Той наклони вежливо глава.

- Е, имам възможността да удовлетворя това ви желание, госпожо. Поне временно.

Изпуснах кърпичката си и го зяпнах.

- Какво имате предвид?

Той се закашля и размаха ръка, да разсее дима. Изведе ме навън и се обърна към конюшните.

- Вчера казахте на Колъм, че са ви нужни ранилист и други билки?

- Да, за лекарства за натровените. Е и? - Още бях подозрителна.

Той сви рамене.

- Ами, аз отивам към селото, ще водя три коня за подковаване. Жената на криминалния обвинител е нещо като лечителка. Несъмнено ще има с какво да ви е от полза. И ако нямате нищо против, милейди, добре сте дошла да яздите с мен.

- Жената на обвинителя? Госпожа Дънкан? - Настроението ми веднага се подобри. А възможността да се измъкна от замъка поне за малко бе неустоима.

Бързо обърсах лице и втъкнах мръсната кърпичка в колана си.

- Да вървим - казах.

Кратката езда до Крейнсмюир бе много приятна въпреки мрачния ден. Самият Дугал също бе весел и не спря да говори и да се шегува по пътя.

Първо спряхме при ковача, оставихме трите коня и Дугал ме взе на своя, за да ме отведе до главната улица и дома на Дънкан. Той бе внушително четириетажно здание, чиято носеща рамка се виждаше, а на долните два етажа блестяха многофасетъчни прозорци в ромбоидна форма, оцветени в лилаво и зелено.

Гейли ни посрещна радостно, доволна от компанията в навъсения ден.

- Колко прекрасно! - възкликна тя. - Все търся причина да отскоча до килера и да подредя някои неща. Ан!

От странична вратичка, която не бях забелязала, се показа ниска застаряваща слугиня с лице, набръчкано като ябълка през зимата.

- Отведи госпожа Клеър до килера - нареди Гейли - и ни донеси вода. От извора, не от градския кладенец! - Обърна се към Дугал. - Приготвила съм тонизиращата отвара, която обещах на брат ви. Елате с мен до кухнята.

Последвах оформената като тиква прислужничка по едно тясно дървено стълбище и внезапно се оказахме в дълго таванско помещение. За разлика от останалата част от къщата, тук имаше двоен прозорец. Беше затворен заради влагата, но пропускаше много повече светлина, отколкото в мрачната всекидневна.

Гейли определено си знаеше работата като знахарка. Из стаята се простираха дълги мрежести рамки за сушене, куки над малката камина за сушене над огън и открити шкафове по стените, в които бяха пробити дупки за проветрение. Благоуханието на сушен босилек, розмарин и лавандула изпълваше въздуха. Изненадващо модерен на вид плот се ширеше покрай една от стените, а на него бяха наредени разнообразни хаванчета с чукала в тях, паници за смесване на съставки и лъжици, всички идеално чисти.

Гейли се позабави, цялата зачервена от катеренето на стълбите, но и усмихната в очакване на дълъг следобед стриване на билки и разговори.

Заръмя и по дългите прозорци затрополиха капчици, но запалихме огън в камината и в стаята стана много уютно. Наслаждавах се на компанията на Гейли - имаше остър език и циничен поглед върху света, добре дошли след достопочтените, срамежливи девойки от клана, а и явно бе добре образована, като за жена от малко селце.

Знаеше също така за всеки скандал в селцето или в замъка през последните десет години и не спираше да ми разказва забавни истории. Странно, но не ме разпитваше за собствения ми живот. Може би просто не й беше привично - щеше да разбере каквото поиска от другиго.

От известно време отвън долитаха звуци, но бях решила, че са селяни, поели към неделната литургия - черквата се намираше в края на улицата, до кладенеца, а главната улица свързваше черквата и площада, където се разплиташе в по-малки улички и алеи.

Всъщност от ковачницата дотук се бях развличала, като си представях гледка от въздуха -селцето като ръка на скелет. Главната улица беше лъчевата кост, а по нея - магазините и занаятчиите, както и жилищата на по-заможните селяни. Алеята на света Маргарет беше лакътната кост, по-тясна и успоредна на главната улица, населена от ковача, кожаря, по-грубите занаяти и търговци. Селският площад (подобно на всички останали, които познавах, не беше квадратен, а овален) оформяше костите на китката, а уличките, по чието протежение се простираха къщичките, представляваха фалангите.

Домът на Дънкан се намираше точно на площада, както подобаваше на обвинител. Това бе въпрос не само на социален статут, а и на удобство - можеше да използва площада и за съдебни дела, които поради обществен интерес или нужда надхвърляха тесния кабинет на Артър Дънкан. Също така там се намираше и позорният стълб, грозно приспособление на малка каменна платформа насред площада, точно до дървен кол, на който - ефикасно и пестеливо, - ту бичуваха провинили се престъпници, ту танцуваха около него по време на празненства, ту окачваха знамена или пък връзваха за него конете си.

Шумът отвън се засили, доста по-хаотичен от този на тълпа на връщане от църквата. Гейли остави бурканите с нетърпеливо възклицание и отвори прозореца, за да види какво става.

Присъединих се към нея. Набитият отец Байн, свещеникът на селото и замъка, водеше тълпа жени и мъже, облечени за църква. С тях беше и младо момче, на около дванайсет, с опърпани карирани панталони и вмирисана риза - по всичко личеше, че е помощник на кожаря. Свещеникът се мъчеше да го държи за врата - не му беше много лесно, предвид, че беше по-нисък от пленника си. Тълпата ги следваше по петите и боботеше неодобрително, като гръм след мълния.

Отец Байн и момчето се скриха под нас, в къщата. Хората останаха отвън, да мърморят и да се бутат. Неколцина от по-дръзките се повдигнаха на первазите, опитвайки се да погледнат вътре.

Гейли затръшна прозореца и боботенето от улицата рязко заглъхна.

- Сигурно е откраднал нещо - рече лаконично и се върна към масата с билките. -Обикновено това правят момчетата на кожарите.

- Какво ще му се случи? - попитах. Тя сви рамене и стри сушен розмарин между пръстите си, после го остави да падне в хаванчето.

- Зависи от киселините на Артър тази сутрин, предполагам. Ако е ял добре, момчето може да се отърве с бичуване. Но ако има газове или запек - тя направи гримаса на неприязън, -момчето може да загуби я ухо, я ръка.

Ужасих се, но не посмях да се намеся. Бях англичанка и макар да си бях заслужила малко уважение като обитател на замъка, мнозина от селяните правеха знаци, които да ги пазят от злото, когато ги подминавах. Намесата ми можеше да навреди още повече на момчето.

- Не можеш ли да направиш нещо? - попитах Гейли. - Да говориш със съпруга си, да го помолиш да, хм, да се смили?

Гейли вдигна глава от работата си, изненадана. Очевидно мисълта да се меси в делата на съпруга си никога не й беше хрумвала.

- Защо те интересува какво ще се случи с него? - попита тя, но не нападателно, а от любопитство.

- Как може да не ме интересува! - възкликнах. - Той е само момче. Каквото и да е сторил, не заслужава да го осакатят за цял живот.

Тя вдигна светлите си вежди - аргументът ми явно не я убеждаваше. Въпреки това сви рамене и ми подаде чукалото и хаванчето.

- С удоволствие ще помогна на приятел. - Завъртя очи. Огледа рафтовете и избра бутилка с нещо зеленикаво, надписано с думите ЕКСТРАКТ ОТ ДЖОДЖЕН.

- Ще го дам на Артър, а и ще видя може ли нещо да се направи за момчето. Може да е твърде късно обаче - предупреди ме. - А ако се намеси и проклетият свещеник, ще поиска най-тежката присъда. Но ще опитам. Ти продължавай с билките. Розмаринът се стрива дълго.

Взех чукалото и се залових за работа, без да гледам какво точно върша. Затвореният прозорец приглушаваше и дъжда, и тълпата - двете се смесваха в меко, заплашително шушнене. Като всяко дете в училище, бях чела Дикенс, както и по-ранни автори, с техните описания на безмилостно правосъдие, стоварващо се върху всички престъпници, без значение от възраст и обстоятелства. Но да чета от безопасното разстояние на сто-двеста години разказите за обесени деца и осакатявания бе много по-различно от това да седя и да мачкам билки само на метри над подобна случка.

Щях ли да се осмеля да се намеся при тежка присъда за момчето? Отидох до прозореца с хаванчето и се взрях навън. Тълпата растеше. Търговци и домакини, привлечени от множеството, се трупаха край дома на обвинителя. Новодошлите се привеждаха до вече присъстващите, за да научат подробности. Все повече лица се обръщаха с очаквателно изражение към вратата на къщата.

Докато ги наблюдавах как стоят търпеливо под дъждеца, изведнъж ясно осъзнах нещо. Подобно на мнозина от моето поколение, бях изслушала с ужас сведенията от следвоенна Германия - депортациите, масовите убийства, концентрационните лагери и изгарянията. И както мнозина се бяха запитали и продължаваха да се питат, не можех да проумея как са го позволили. Не може да не са знаели, виждали са камионите и какво превозват, виждали са дима и телените огради. Как са могли просто да стоят и да бездействат?

Сега виждах как.

Залогът в този случай дори не бе живот или смърт. Покровителството на Колъм щеше да гарантира, че никой няма да ме докосне и с пръст. Но ръцете ми около порцелановата купичка се изпотиха, докато мислех как излизам, сама и безпомощна, срещу тълпата благоразумни и добродетелни люде, жадни за вълнението от присъдата и кръвта, с които да разнообразят отегчителното си съществуване.

Хората сформират общества по принуда. Още от праисторически времена човеците - без козина, без особена физическа сила, без никакви предимства, освен коварството си, -оцеляват, защото се събират в групи. Както много други създания по-ниско в хранителната верига, и те са установили, че броят дава сила. И това знание, вкоренено в мозъка на костите ни, стои зад властта на тълпата. Да пристъпиш встрани от групата, камо ли да се изправиш срещу нея, в продължение на хиляди години е значело смърт. За да се опълчиш на тълпата, се иска нещо повече от обикновен кураж - нещо отвъд инстинкта. Боях се, че го нямам - а от тази боязън ме беше срам.

Сякаш цяла вечност измина, преди вратата да се отвори и Гейли да се върне, наглед спокойна и невъзмутима, както обикновено, с малко парче въглен в ръка.

- Ще трябва да го филтрираме, след като го преварим - отбеляза, сякаш продължаваше предишния ни разговор. - Ще го прекараме през въглен в муселинов плат, така е най-добре.

- Гейли - нетърпеливо подхванах. - Не си играй с мен. Какво става с момчето?

- А, момчето. - Тя вдигна рамо, но по крайчетата на устните й играеше усмивчица. След миг спря с преструвката и се засмя.

- Трябваше да ме видиш. Бях страшно добра, нищо че сама го казвам. Съпружеска загриженост, женска доброта и щипка майчина жал. „О, Артър, ако собственият ни брак ни бе благословил с дете...“, не че благословията му щеше да свърши работа - тя наклони глава към рафтовете с билки, - как би се почувствал, ако това се случеше със сина ти? Няма съмнение, че гладът е накарал момчето да открадне. О, Артър, не можеш ли капка жалост да намериш в сърцето си, така както то прелива от справедливост?

Тя се отпусна на едно столче, смееше се и удряше леко крака си с юмрук. Добави:

- Колко жалко, че наоколо няма актьорска трупа!

Шумът от тълпата се беше променил и отново се върнах при прозореца, за да видя какво се случва.

Множеството се раздели на две - от къщата излезе момчето, между свещеника и обвинителя. Артър Дънкан, целият преизпълнен с благосклонност, се кланяше и кимаше на по-знатните хора. Отец Байн приличаше на намръщен картоф. Кафеникавото му лице се бърчеше от неприязън.

Малкото шествие продължи до средата на площада, където мъж, чието име бе Джон Макрей, пристъпи да ги посрещне. Този господин бе облечен подобаващо на заниманието си, въздържано и елегантно: черни бричове и палто, както и сива кадифена шапка (която бе свалил и сега внимателно пазеше от дъжда под полите на палтото си). Не беше, както бях предположила, местният тъмничар, макар че понякога му се налагаше да върши и това. Най-често отговаряше за реда, за инспекцията на пазара, а понякога бе и екзекутор. От колана му висеше лопатка, с който имаше право да взима определена част от всяка торба жито на четвъртъчния пазар: това беше възнаграждението му

Самият той ми беше разказал всичко това, след като няколко дни по-рано бе посетил замъка, за да му помогна с хроничното възпаление на левия му палец. Пукнах възпалената част със стерилна игла и превързах палеца с мехлем от тополови пъпки. Макрей се оказа срамежлив мъж със спокоен глас и приятна усмивка.

Сега обаче нямаше и следа от нея. Изражението му бе подобаващо сурово. Напълно разбираемо, никой не искаше да гледа хилещ се екзекутор.

Момчето застана на каменната платформа насред площада. Изглеждаше бледо и уплашено, ала не помръдна. Артър Дънкан, областен обвинител на Крейнсмюир, се опита да придаде на пълничката си фигура израз на внушителност и се подготви да произнесе присъдата.

- Слабоумникът си признал още щом влезли в къщата - рече Гейли в ухото ми. Взираше се през рамото ми с интерес. - Така че нямаше как да измоля да го освободят. Но ще получи най-леката присъда. Един час на стълба, с едно приковано ухо.

- Приковано! За какво?!

- За стълба естествено. - Тя ме изгледа питащо, но бързо се обърна към прозореца, за да види изпълнението на „леката“ присъда, която бе получил помощникът на кожаря благодарение на намесата й.

Хората край стълба бяха толкова нагъсто, че младежът почти не се виждаше, но тези най-близо се отдръпнаха, за да освободят място за Макрей. Момчето вече беше заключено за стълба и изглеждаше малко и пребледняло. Стискаше очи и трепереше от страх. Изписка високо и тънко, когато пиронът се заби. Чу се дори през прозореца и аз също потреперих.

Върнахме се към работата си, както повечето от зрителите, но не можех от време на време да не поглеждам през прозореца. Неколцина нехранимайковци дойдоха при наказания, за да му се подиграват и да го замерват с кални топки. Току наминаваше и някой по-здравомислещ господин, открадваше по няколко минути от задълженията си, за да помогне за превъзпитанието на малолетния престъпник с добре подбрани съвети и упреци.

Оставаше час до залеза и пиехме чай във всекидневната, когато някой потропа на вратата. Денят така се бе смрачил от упорития дъжд, че не личеше докъде е стигнало слънцето. Домът на Дънкан обаче можеше да се похвали с часовник, великолепно изработен от орехово дърво, месингово махало и украсена с херувими предна част. Стрелките сочеха шест и половина.

Кухненската прислужница отвори и обяви безцеремонно:

- Ей там.

Джейми Мактавиш се приведе през прага. Мокра, яркочервената му коса бе добила патината на древен бронз. Палтото му също бе древно и омачкано, а под едната си мишница носеше тежко зелено наметало за яздене.

Станах и го представих на Гейли, а той й кимна.

- Госпожо Дънкан, госпожо Бюшамп. - Махна към прозореца. - Изглежда е имало интересни събития този следобед.

- Още ли е там? - попитах и се взрях навън. Момчето бе просто силует през плътното стъкло. - Сигурно е подгизнал.

- Да. - Джейми разтвори наметалото и ми го подаде. - Колъм помисли, че и вие може да подгизнете. Имам работа в селото, затова изпрати наметалото по мен. Ще се върнете с мен в замъка.

- Много мило от негова страна - казах разсеяно. Още мислех за момчето. Попитах Гейли: -Колко още трябва да стои там?

Тя ме изгледа неразбиращо и аз с досада уточних кого имам предвид.

- А, той ли? - Тя се понамръщи, задето подхващах толкова маловажна тема. - Един час, казах ти. Макрей трябваше вече да го е освободил.

- Освободи го - увери я Джейми. - Видях го, докато прекосявах площада. Само че хлапакът няма смелост да се откъсне от пирона.

Зяпнах.

- Трябва сам да се откъсне?

- О, да. - Джейми звучеше поразвеселен. - Още е неспокоен, но скоро ще събере смелост, струва ми се. Навън е влажно и се стъмва. Хайде, да тръгваме, че нищо няма да ни остане за вечеря. - Той се поклони на Гейли и се обърна, за да излезе.

- Чакай - спря ме тя. - Щом ще те изпрати този ми ти здравеняк, имам сандък със сушено блатно зеле и други билки, които обещах на госпожа Фицгибънс. Може би господин Мактавиш ще е така добър?

Джейми се съгласи и тя прати един от слугите да свали сандъка от работната й стаичка, като му подаде огромен железен ключ. След това написа бележка на малко писалище в ъгъла на стаята. Когато слугата свали сандъка, тя запечата писмото с восък от свещта и ми го подаде.

- Ето. Това е сметката. Би ли я дала на Дугал? Той се занимава с плащанията. Не я давай на другиго, иначе няма да ми платят със седмици.

- Да, разбира се.

Тя ме прегърна и като ни увещаваше да се пазим от студа, ни изпрати до вратата.

Застанах под стряхата, а Джейми привърза сандъка към седлото. Дъждът се беше усилил и от стрехите се стичаше цял водопад.

Погледнах първо към широкия гръб и мускулестите предмишници на Джейми, докато той вдигаше без особено усилие тежката дървена кутия - след това преместих поглед към момчето, което въпреки окуражаващата го тълпа, все още стоеше приковано. Да, не беше красиво младо момиче с коса като лунни лъчи, ала по действията на Джейми отпреди няколко дни съдех, че може и да не остане безразличен към бедите на един малчуган.

- Господин Мактавиш? - започнах колебливо. Не получих отговор. Лицето му не промени изражението си, нито пък устните му помръднаха, а сините му очи се взираха в ремъка, който затягаше.

- Джейми? - опитах малко по-силно и той вдигна глава. Значи наистина не беше Мактавиш. Как ли се казваше наистина?

- Да?

- Ти си, хм, доста едър, нали? - рекох, а той се поусмихна и кимна. Явно се чудеше накъде бия.

- Достатъчно - отвърна ми.

Това ме окуражи и се приближих към него, за да не ме чуят хората в края на тълпата.

- Сигурно и пръстите ти са доста силни, нали?

Той сви юмрук и усмивката му стана по-широка.

- Да, така е. Да не искаш да ти строша няколко ореха?

Хвърлих поглед зад него, край позорния стълб.

- По-скоро да извадиш един от огъня. Можеш ли?

Той се замисли секунда-две, накрая сви рамене.

- Да, ако пиронът е достатъчно дълъг, за да го хвана. А ти можеш ли да привлечеш вниманието на тълпата? Едва ли ще им хареса, че се намесвам, а и съм непознат.

Не бях предвидила възможността молбата ми да го изложи на риск и се поколебах, но той сякаш искаше да го направи, независимо от опасността.

- Може да идем двамата, за да погледнем отблизо, а аз ще припадна от гледката... Мислиш ли, че...

- Да, мисля, че ще свърши работа.

Всъщност малко ме беше страх да погледна, но гледката не беше толкова страшна. Ухото бе приковано за горната част, близо до ръба, и около пет сантиметра от пирона стърчаха навън. Почти нямаше кръв и макар по лицето на момчето да се четеше страх и неудобство, явно не го болеше твърде много. Почти се съгласих с Гейли, че това е милостива присъда, предвид състоянието на шотландското правораздаване в тази епоха. Но все пак си оставаше варварска.

Джейми нехайно си проправи път по края на тълпата и се приближи към стълба. Поклати неодобрително глава към момчето.

- Ех, момко - започна той и изцъка с език. - Добре си се подредил, а?

Постави едра длан върху позорния стълб, уж за да погледне ухото по-отблизо.

- Абе, момче, какво още се чудиш и маеш? Само мръдваш с глава и си готов. Искаш ли да ти помогна? - Посегна, като че ли да хване момчето за косата. Малчуганът извика от страх.

Разбрах, че е мой ред, и пристъпих назад, като нарочно настъпих жената зад себе си, която изпищя от болка.

- Извинете - изохках. - Толкова... Толкова съм замаяна! Моля ви... - Извърнах се от стълба и направих две-три крачки, като майсторски се олюлявах и сграбчвах ръкавите на хората край себе си. Ръбът на платформата беше само на двайсетина сантиметра от мен - хванах се за едно дребно момиче, което бях избрала предварително, строполих се напред и я повлякох със себе си.

Изтърколихме се на мократа трева, в плетеница от фусти, и викове на болка и изненада. Пуснах я и се разположих в драматична поза с разперени ръце. Дъждът закапа по лицето ми.

Падането ме беше оставило без дъх, тъй като девойката се стовари върху мен, и известно време пъхтях, заслушана в бърборенето на притеснените селяни. Заваляха предположения, предложения и възклицания. Само че добре познавах ръцете, които ми помогнаха да седна, както и сините очи, вторачени загрижено в мен. Преместих поглед за част от секундата, за да се уверя, че мисията е изпълнена - момчето на кожаря, притиснало кърпичка към ухото си, се отдалечаваше бързо, незабелязано от захласнатата по новото зрелище тълпа.

Селяните, които доскоро с трепет очакваха да видят как се пролива кръв, с мен бяха олицетворение на добротата. Бързо ми помогнаха да се върна в дома на Дънкан, а там ме глезиха с бренди, чай, топли одеяла и още по-топло съчувствие. Успях да се откъсна само когато Джейми отсече, че трябва да вървим, и ме вдигна от кушетката, без да обръща внимание на възраженията на домакините ми.

Качи ме пред себе си на седлото и пое юздите и на двата коня. Опитах се да му благодаря за помощта.

- Няма нищо, моме - рече той.

- Но се изложи на риск - настоях. - Не осъзнавах, че ще е опасно за теб.

- Е... - отвърна той неопределено и продължи закачливо: - Няма да отстъпвам на някаква мъничка девойка сасенак, нали?

Попришпори конете, когато сенките край пътя се сгъстиха. Не разговаряхме много по обратния път. А когато стигнахме до замъка, се раздели с мен на портата само с шеговитото:

- Приятна вечер, госпожо Сасенак.

Но почувствах, че сме сложили началото на приятелство, малко по-здраво от клюкарстване в сянката на ябълковите дървета.

¹ Келтска дума за „ядивна гъба“. - Бел. прев.

10. ВРИЧАНЕТО

Следващите няколко дни бяха пълен хаос - хора идваха и си отиваха, течаха приготовления от всякакъв вид. Лекарските ми занимания почти спряха -натровените се бяха оправили и като че ли всички бяха твърде заети, за да се разболяват. Нямаше нищо по-сериозно от няколко трески в пръстите на момчетата, които разнасяха цепеници, както и тук-таме някоя опарена длан на слугиня в кухнята.

Самата аз се вълнувах. Днес беше голямата нощ. Госпожа Фиц ми беше казала, че всички воини на клана Макензи ще са в залата, за да подновят клетвите си за вярност към Колъм. С подобна церемония никой не би се интересувал какво се случва в конюшните.

Докато помагах в кухнята и в овощните градини, успях да скрия достатъчно храна за няколко дни. Нямах манерка за вода, но бях пригодила за една от по-тежките стъклени стомни от лекарското помещение. Колъм ми бе осигурил здрави ботуши и топло палто. Щях да се сдобия и с хубав кон - бях си го набелязала в конюшнята. Нямах пари, но пациентите ми бяха подарили някои дреболии, панделки, дървени фигурки, евтини бижута. Можех да ги заменя за нещо от първа необходимост по пътя.

Неприятно ми бе, че се възползвах от гостоприемството на Колъм и приятелството на обитателите на замъка, а няма дори да им оставя бележка, но какво можех да кажа? Известно време мислих върху този въпрос, но накрая реших просто да си замина. Най-малкото нямах къде да пиша, а не ми се рискуваше да посещавам покоите на Колъм, за да търся хартия.

Час след мръкване внимателно приближих конюшнята, наострила слух. Но явно всички бяха в Залата и се готвеха за церемонията. Вратата заяде, но я побутнах и тя се отвори навътре на кожените си панти.

В конюшнята бе топло и се усещаше спорадичното раздвижване на конете. Беше и тъмно -като в шапката на погребален агент, както казваше чичо Ламб. Прозорците бяха просто процепи, твърде тесни, за да пропускат светлината на луна и звезди. Закрачих внимателно напред с протегнати ръце.

Внимателно опипвах пред себе си и търсех вратичка на отделение, по която да се ориентирам. Не намерих нищо, ала краката ми срещнаха препятствие и се понесох напред с изненадан вик, който отекна в покривните греди на старото каменно здание.

Препятствието се завъртя с ругатня и ме стисна за ръцете. Оказах се до едро мъжко тяло. Дъхът на непознатия гъделичкаше ухото ми.

- Кой си ти? - изпъшках, като опитах да се отскубна от него. - Какво правиш тук?

Силуетът отпусна хватката си, когато чу гласа ми.

- Мога да те питам същото, сасенак - изрече Джейми Мактавиш. Поуспокоих се. Той седна в сламата и добави сухо: - Макар че мога и сам да се сетя. Колко далеч мислеше, че ще стигнеш в тъмна нощ с непознат кон и с половината клан Макензи след теб?

Наежих се.

- Няма да ме подгонят. Всички са в Залата и ако утре сутрин дори един от петима е достатъчно трезвен да стои прав, камо ли да язди, ще съм крайно изненадана.

Той се засмя, изправи се и ми подаде ръка. Отупа сламата от полата ми, по-силно, отколкото бе необходимо.

- Е, добре разсъждаваш - рече той, сякаш леко изненадан, че изобщо съм способна да разсъждавам. И добави: - Или щеше да бъде, ако Колъм нямаше пазачи из целия замък и околните лесове. Никога няма да остави замъка незащитен, с цялата бойна сила на клана вътре. А и камъкът не гори толкова лесно, колкото дървото...

Реших, че има предвид печално известното Клане в Гленкоу, когато мъж на име Джон Кембъл по заповед на Короната се погрижил трийсет и осем души от клана Макдоналд да загинат, като изгорил имението им. Пресметнах набързо. Това трябва да е било преди петдесет и няколко години - достатъчно скоро, за да се погрижи Колъм да не се повтаря.

- А и трудно можеше да избереш по-лоша нощ за бягство. - Изглежда, никак не го тревожеше фактът, че изобщо съм планирала бягство, мислеше само за причините за провала му. Това ми се стори странно. - Освен че има пазачи, а всички добри конници сега са в замъка, пътят ще е пълен с хора от околията. Идват за лова и игрите.

- Лов?

- Да. Обикновено на елени, но този път май ще е глиган. Едно от конярчетата казало на Стария Алек, че има огромен глиган в източния лес. - Постави едра длан на гърба ми и ме завъртя към отворената врата.

- Хайде. Ще те заведа в замъка.

Отдръпнах се.

- Не си прави труда - отвърнах грубо. - Мога и сама да намеря пътя.

Той ме хвана здраво за лакътя и поехме напред.

- Сигурно. Но едва ли ще искаш да срещнеш някой пазач на Колъм сама.

- И защо не? - сопнах се. - Нищо лошо не правя. Няма забрана да се разхождам из замъка, нали?

- Не. Едва ли ще искат да те наранят - рече Джейми, като се взираше замислено в сенките. - Но не е необичайно човек да си вземе манерка за компания, когато е на стража. А питието може да е чудесен другар, но не е мъдър съветник, когато видиш малко, миловидно девойче само в тъмното.

- Ти самият ме видя сама в тъмното - напомних му - И нито съм особено малка, нито миловидна, поне в момента.

- Така е, но аз спях и не съм пиян. И като оставим настрана нрава ти, си доста по-малка от повечето пазачи на Колъм.

Изоставих безсмислената посока на разговора и опитах друго.

- А защо спеше тук? Нямаш ли си легло някъде?

Вече бяхме стигнали до входа на кухненските помещения и виждах лицето му на слабата светлина. Внимателно оглеждаше каменните арки, но при тези ми думи рязко завъртя глава.

- Имам си - отвърна, - но реших, че е по-добре да не се пречкам.

- Защото не искаш да се вречеш във вярност на Колъм Макензи, нали? - отгатнах. - И не искаш никой да ти трие сол на главата?

Той отново хвърли поглед към мен, леко развеселен.

- Нещо такова.

Една от страничните врати бе подканящо открехната, а на каменен ръб над нея фенер пръскаше жълтеникав светлик. Почти го бяхме достигнали, когато длан запуши устата ми и рязко бях вдигната във въздуха.

Задърпах се и опитах да ухапя ръката, но бе облечена в дебела ръкавица, а и по всичко личеше, че мъжът, както ме беше предупредил Джейми, е много по-едър от мен.

Самият Джейми срещаше трудности, ако се съдеше по звуците.

Сумтенето и ругатните рязко секнаха след тропот и здрава келтска псувня.

Схватката в тъмното спря и някой се засмя - не беше Джейми.

- Ха, ако това не е племенникът на Колъм. Закъсняваш май за вричането, а, момче? И кой е с теб?

- Девойче - отвърна мъжът зад мен. - Сочничка на пипане.

Ръката му освободи устата ми и ме стисна здраво другаде. Изписках възмутено, посегнах през рамо, напипах носа му и го извъртях. Мъжът ме пусна и се врече в нещо малко по-различно от това, в което се вричаха в Залата. Отстъпих назад под напора на гъстите изпарения от уиски и се благодарих, че Джейми беше с мен. Беше постъпил съвсем разумно, като ме придружи.

Той явно не мислеше така, докато се опиташе да се отскубне от ръцете на двамата пазачи. Нямаше нищо враждебно в действията им, но и така не си поплюваха. Насочиха се към отворената врата заедно с пленника си.

- Пуснете ме, нека се преоблека, бе хора! - викаше той. - Не мога да се вричам такъв.

Опитите му да се измъкне с приказки бяха прекратени от ненадейната поява на Рупърт, дебел и наконтен с риза с жабо и везано със сърма палто. Той изскочи през тясната врата като тапа от бутилка.

- Не го мисли това, момко - каза той, като оглеждаше Джейми с блеснали очи. - Вътре ще те преоблечем както си му е редът.

Той направи знак с глава и Джейми изчезна през прага с двамата пазачи. Едра длан ме стисна за лакътя и аз се присъединих към групичката.

Рупърт изглеждаше в прекрасно настроение, както и останалите, които зърнах в замъка. Шейсет-седемдесет души, облечени в най-хубавите си дрехи и обсипани с ками, саби, пистолети и кожени торби на врата. Всички се суетяха във вътрешния двор до най-близкия вход към Залата.

Рупърт посочи една вратичка в стената и мъжете прибраха Джейми в осветена стаичка. Явно я ползваха за склад - по масите и рафтовете бяха пръснати какви ли не предмети.

Рупърт огледа Джейми критично, особено сламата в косата му и петната по ризата. Погледна и към сламата в моята коса и се ухили цинично.

- Нищо чудно, че закъсняваш, момко. Хич не те виня. - Сръчка Джейми в ребрата. После извика на един от хората отвън: - Уили! Трябват ни дрехи. Нещо подходящо за племенника на господаря. Хайде, човече, побързай!

Свил устни, Джейми огледа мъжете. Шестима от клана, развълнувани до немай къде от възможността да се врекат, преливащи от гордост. Вълнението със сигурност бе подсилено от големи глътки бира от бъчвата на двора. Джейми ме фиксира с поглед, с още по-мрачно изражение. Явно смяташе, че аз съм виновна.

Разбира се, можеше да каже, че не възнамерява да се кълне във вярност на Колъм, и да се отправи обратно към конюшните. Ако искаше да го пребият - или по-лошо. Той вдигна вежда, сви рамене и се предаде благосклонно на Уили, който се беше върнал с купчина снежнобял лен и четка за коса. Върху дрехите се мъдреше плоска синя барета от кадифе, украсена с метална значка, която крепеше стрък зеленика. Разгледах баретата, докато Джейми се мъчеше с ризата и ядно се решеше.

Значката беше кръгла, а образът на нея - изненадващо добре изрисуван, пет вулкана в средата, които бълваха много реалистични пламъци. А по ръба - мотото Луцео нон уро.

- Блестя, но не горя - преведох на глас.

- Да, моме, мотото на Макензи - каза Уили, кимайки одобрително. Грабна баретата от ръцете ми и я подаде на Джейми, преди да изскочи навън за още дрехи.

- Ами... съжалявам - рекох тихо, възползвайки се от отсъствието на Уили. - Не исках...

Джейми гледаше значката с кисело изражение, но извърна очи към мен, лицето му се промени.

- А, не се притеснявай за мен, сасенак. Щеше да се случи, рано или късно. - Той свали значката от баретата и се усмихна иронично, претегляйки я в длан.

- Знаеш ли моето мото, моме? На клана ми, искам да кажа?

- Не - отвърнах изненадана. - Какво е?

Той подхвърли значката, улови я и я пусна в кожената си торба. Погледна с тъга към арката на входа, където мъжете от Макензи се подреждаха в нескопосани колони.

- Жо суи прес - отвърна на изненадващо добър френски. Отвън Рупърт и още един едър Макензи, когото не познавах, се приближаваха целеустремено към входа, зачервени от вълнение и алкохол. Рупърт държеше огромно парче кариран плат с цветовете на клана.

Без да се церемони, другият посегна към закопчалката на поличката на Джейми.

- По-добре си тръгвай, сасенак - посъветва ме Джейми. - Това не е за жени.

- Виждам - отвърнах сухо, като получих в отговор крива усмивка. Покриха хълбоците му с нова поличка, като издърпаха старата изпод нея, за да запазят благоприличие. Рупърт и другарчето му хванаха Джейми за ръцете и почти го изнесоха навън.

Върнах към стълбището, а оттам - по галерията, като внимателно избягвах погледа на всеки мъж от клана. Свърнах зад ъгъла, спрях и се долепих до стената, за да не ме забележат. Почаках, докато коридорът не се опразни временно, след което се шмугнах през вратата на галерията и бързо я затворих. Стълбището оттатък беше смътно осветено отгоре и лесно пазех равновесие по износените павета. Вървях към шума и светлината, мислейки си за тези няколко думи.

Жо сюи прес. Готов съм. Дано да беше.

Галерията бе осветена от борови факли, чийто ярък пламък се издигаше право нагоре, а по стените и колоните саждите от много нощи очертаваха лумналия огън. Няколко лица се завъртяха и примигнаха пред мен, когато излязох иззад завесите в задния край на галерията. Сякаш всички жени от замъка бяха там. Разпознах Лери, Магдален и някои от жените, които бях срещнала в кухните, както и, разбира се, внушителния силует на госпожа Фицгибънс, на почетно място до перилата.

Тя ме видя, направи ми знак да отида при нея и жените се сбутаха, за да премина. От мястото до нея се виждаше цялата Зала.

Стените бяха пременени с клони от мирта, тисово дърво и зеленика: ароматът на вечнозелени растения се смесваше с дима от огньовете и острата смрад на немити мъже. Бяха десетки. Влизаха, излизаха или разговаряха на малки групички из залата. Всички носеха разновидности на цветовете на клана, дори да бе само някоя барета. Десените бяха най-различни, но цветовете само два - бяло и зелено.

Повечето бяха облечени с пълния комплект, както бе издокаран и Джейми - поличка, наметка, барета и в повечето случаи - значки. Той стоеше с мрачно изражение до една от стените. Рупърт се беше стопил в множеството, ала от двете страни на Джейми стояха двама едри Макензи, вероятно пазачи.

Хаосът в помещението лека-полека се превръщаше в ред - обитателите на замъка водеха новодошлите към отсрещния край на залата.

Тази вечер определено бе специална - с момчето, което обикновено свиреше на гайдата, имаше още двама. По-възрастният стоеше гордо и държеше гайда, чиито свирки бяха от слонова кост. Явно беше майстор гайдар. Той кимна на младите си колеги и скоро залата се изпълни с яростния вой на инструментите им. Макар и много по-малки от огромните северняшки гайди, използвани в битка, тези вдигаха внушителен шум.

Певците оформиха мелодия сред писъка на гайдите, от която ми настръхнаха косите. Жените край мен се размърдаха и се сетих за няколко строфи от „Маги Лодър“:

Е, може би не оглупяваха, но със сигурност се възхищаваха - ту на едного, ту на другиго сред мъжете, които се пъчеха с премените си из Залата. Една от девойките забеляза Джейми и приглушено възкликна, като го посочи на приятелките си. Външният му вид предизвика немалко шепот и обсъждане.

Чуваха се и догадки защо изобщо присъства на вричането. Забелязах, че Лери грее като свещичка, докато го наблюдаваше, и си спомних думите на Алек на полянката, докато се преструвах на заспала - Знаеш, че баща й няма да й позволи да се омъжи извън клана. А и излизаше, че Джейми е племенник на Колъм. Значи беше богат улов. Е, с изключение на проблема с престъпленията и наградата за главата му.

Гайдите запищяха още по-свирепо и рязко млъкнаха. В тишината Колъм Макензи влезе изпод арката в близкия край на залата и закрачи целеустремено към малка платформа в средата. Нито криеше недъга си, нито наблягаше на него. Изглеждаше величествен с небесносиньото палто, богато извезано със сърма и със сребърни копчета, а ръкавелите му от розова коприна бяха подгънати почти до лактите. Поличка от фина вълна покриваше по-голямата част от краката му и карираните чорапи отдолу. Баретата му беше синя, ала със сребърната значка бяха прикрепени сливови клонки, а не зеленика. Цялата Зала затаи дъх, когато Колъм зае мястото си. Едно не можеше да му се отрече, падаше си по показността.

Обърна се към събралите се мъже, вдигна ръце и ги поздрави с вик:

- Тулах Ард!¹

- Тулах Ард! - изреваха те в отговор, а жената до мен потрепери.

Последва кратка реч на келтски. От време на време изригваха одобрителни възгласи, след това започна самото вричане.

Пръв се приближи Дугал Макензи. Платформата бе достатъчно висока, та двамата братя да могат да се гледат право в очите. Дугал също бе богато облечен, но по неговото кестеняво кадифе нямаше сърма, за да не отвлича вниманието от брат си.

Дугал извади камата си и падна на коляно, хванал я за острието, с дръжката нагоре. Гласът му не бе толкова мощен, колкото този на Колъм, но се чуваше из цялата зала.

- Кълна се в кръста на Бога наш, Исус Христос, кълна се в свещеното желязо в ръката си, да се прекланям пред волята ти и се вричам във вярност на клана Макензи. Ако някога вдигна ръка срещу теб, нека това свещено желязо да прободе сърцето ми.

Той свали камата, целуна я там, където се съединяват дръжката и острието, и я прибра в ножницата. Все още на коляно, той вдигна сключени длани към Колъм, който ги пое в своите и ги целуна, като така прие клетвата на брат си. После помогна на Дугал да се изправи.

Колъм се обърна и взе един сребърен куейкс² от покритата с цветовете на Макензи маса зад себе си. Вдигна го, пи от него и го подаде на Дугал. Той също отпи дълбоко и върна купата. Тогава се поклони за последно на господаря на клана Макензи и пристъпи встрани, за да направи място на този след себе си.

Това се повтори отново и отново - клетва, отпиване. Предвид колцина чакаха в колоната, се впечатлих от вместимостта на Колъм. Опитвах се да изчисля колко точно алкохол ще е погълнал до края на вечерта, когато видях, че е дошъл редът на Джейми.

След вричането си Дугал бе заел място зад Колъм. Видя Джейми преди Колъм, който още бе зает с друг от хората си, и като че ли се изненада. Пристъпи към брат си и промърмори нещо. Колъм не откъсна поглед от мъжа пред себе си, но леко се вцепени. И той бе изненадан и - стори ми се, - не съвсем доволен.

Емоциите в залата, поначало силни, само растяха с напредването на церемонията. Откажеше ли Джейми да се врече във вярност, като нищо щяха да го разкъсат. Скришом обърсах потни длани в полите си. Чувствах се виновна, че го бях вкарала в тази опасна ситуация.

Изглеждаше спокоен. Макар в залата да бе горещо, той не се потеше. Чакаше търпеливо и с нищо не показваше, че обръща внимание на стотината въоръжени до зъби мъже, които не биха реагирали добре на обида към големия Макензи или клана. Жо сюи прес, наистина. Или по-скоро беше решил да се вслуша в съвета на Алек?

Ноктите ми се впиваха в дланите, когато най-после дойде редът му.

Падна на коляно и се поклони дълбоко на Колъм. Вместо обаче да извади ножа си, той стана и погледна Колъм в лицето. Беше с една глава над почти всички в залата и с десетина сантиметра над Колъм на подиума му. Хвърлих поглед към Лери. Тя също стискаше юмруци, смъртнобледа.

Всички в залата се бяха втренчили в него, но той продума на Колъм, сякаш бяха сами. Гласът му бе дълбок като този на Колъм и всяка дума се чуваше отчетливо.

- Колъм Макензи, заставам пред теб като роднина и съюзник. Няма да ти дам обет, защото съм вречен на името, което нося. - Тълпата заръмжа зловещо, но той я пренебрегна и продължи: - Ала даром ти предлагам каквото имам. Помощта и доброжелателството си, когато ги поискаш. Предлагам ти подчинението си, като на роднина и господар на този замък, и се считам за твой слуга, докато се намирам във владенията на клана Макензи.

Приключи и застана, отпуснал ръце. Топката е у Колъм, помислих си. Една думичка, един жест и утре сутрин щяха да търкат кръвта на Джейми от камъните.

Няколко секунди Колъм не помръдна, после се усмихна и протегна ръце. След кратко колебание Джейми постави дланите си в неговите.

- За нас твоето приятелство и доброжелателство са чест - изрече ясно господарят на замъка. - Приемаме подчинението ти и те считаме за съюзник и другар на клана Макензи.

Напрежението поспадна, а в галерията се чуха въздишки на облекчение, когато Колъм отпи от куейкса и го подаде на Джейми. Младежът го пое с усмивка. Вместо просто да отпие обаче, той внимателно повдигна почти пълния съд и започна да гълта. И продължи. Останалите ахнаха, къде от възхищение, къде от удоволствие. Не може да не си поеме дъх, помислих си - но не. Пресуши тежката купа до последната капка, свали я с мощно издихание и я върна на Колъм.

- Честта е моя - каза, малко пресипнал, - да се съюзя с клан, чийто вкус към уискито е тъй добър.

Надигнаха се мощни възгласи и той си проправи път към арката - трудно, защото всички се изреждаха да се ръкуват с него и да го тупат по гърба. Явно не само Колъм Макензи в това семейство имаше склонност към показността.

Горещината стана още по-задушна, а от гъстеещия дим ме болеше главата. Накрая вричането приключи с нещо, което вероятно беше прочувствено слово на Колъм. Неповлиян от шест споделени купи с уиски, гласът му още отекваше от камъните на залата. Поне краката нямаше да го болят тази вечер.

След това отдолу се надигна мощен рев, писнаха гайди и тържествената сцена се превърна в хаос. Виковете станаха още по-силни, когато, подпрени на дървени рамки, се появиха бъчви с бира и уиски, както и подноси с димящи овесени питки, хагис³ и месо. Госпожа Фиц, която навярно бе организирала тази част от вечерта, се приведе напред, като следеше изкъсо слугите, най-вече момчета, твърде млади, за да се вричат.

- И къде са фазаните? - измърмори под нос, докато оглеждаше подносите. - А пълнените змиорки? Проклет да е Мънго Грант, ако е изгорил змиорките, ще го одера жив!

Тя се обърна и пое към изхода на галерията, очевидно за да не позволи организацията на нещо толкова важно да отиде по дяволите в нескопосаните ръце на Мънго Грант.

Възползвах се от възможността и закрачих в широката диря, която тя оставяше след себе си. Някои от жените се присъединиха към мен.

Госпожа Фиц се обърна към нас, когато стигна до най-долното стъпало, и се намръщи свирепо.

- Вие, младичките, да се връщате по стаите си - нареди тя. - Ако няма да стоите далеч от погледите на мъжете, най-добре се прибирайте. Не стойте по коридорите, не надничайте зад ъглите. Всички мъже тук вече са пияни, а след час никакви няма да ги има. Не е време и място за момичета.

Тя открехна вратата и огледа коридора. Явно беше чисто, защото бързо разпрати жените към горния етаж, където спяха слугините.

- Трябва ли ти помощ? - попитах я. - В кухнята, имам предвид?

Тя поклати глава, но се усмихна на предложението.

- Не, няма нужда, моме. Хайде, върви и ти, не си в по-голяма безопасност от останалите -и с добронамерено побутване ме изпрати в сумрачния коридор.

Бях склонна да я послушам след срещата с пазачите отвън. Мъжете в Залата пиеха, танцуваха и дивееха без капка мисъл за самоконтрол. Не беше място за жени.

Но да намеря стаята си бе проблем. Макар да знаех, че на следващия етаж има проход към коридора, на който се намираше тя, не виждах никакви стълби.

Свих зад един ъгъл - право към групичка гуляйджии. Не ги познавах и явно идваха отдалеч и не разбираха много порядките на замъка. Или поне така заключих, защото един от тях, явно неуспешно търсил отходните места, се облекчаваше в един ъгъл.

Моментално се завъртях да се върна, откъдето съм дошла, и да забравя за всякакви стълби. Няколко ръце обаче ме спряха и се оказах притисната към стената и заобиколена от алкохолни изпарения и планинци с нечестиви помисли в главите.

Този пред мен не виждаше смисъл в увертюрите и ме сграбчи през кръста с едната си ръка, а с другата затършува в корсажа ми. Приближи се и отърка брадата си в ухото ми.

- Хайде сега една сладка целувка за юначагите от клана Макензи! Тулах Ард!

- Ерин го бра⁴ - отвърнах грубо и го избутах с всичка сила. Разлюлян от пиене, той се спъна и се блъсна в един от мъжете. Стрелнах се встрани и хукнах, като се отървах от обувките си тичешката.

Пред мен надвисна друг силует и аз се поколебах. Но поне беше един - тези отзад бяха десетима и бързо ме настигаха. Продължих напред с намерението да го заобиколя, но той рязко ми препречи пътя и се наложи да спра толкова ненадейно, че сложих длани на гърдите му, за да не се блъсна в него. Беше Дугал Макензи.

- Какво, по дяволите... - започна той, но видя преследвачите ми. Придърпа ме зад себе си и излая нещо на келтски. Те възнегодуваха на същия език, но след още няколко яростни като вълче ръмжене реплики се отдалечиха.

- Благодаря - казах леко зашеметена. - Благодаря. Ще... ще си вървя. Не би трябвало да съм тук.

Дугал ме погледна и ме хвана за ръката. Завъртя ме към себе си. Беше чорлав, несъмнено от веселбите в Залата.

- Така си е, моме. Не бива да си тук. Но щом си тук, ще си платиш налога - промълви и очите му уловиха случаен отблясък. Придърпа ме към себе си и ме целуна - толкова силно, че ужули устните ми и ги разтвори. Езикът му се плъзна по моя и острият вкус на уиски изпълни устата ми. Сграбчи ме здраво отзад и ме притисна към себе си. Почувствах твърдостта под поличката му и през слоевете на фустата ми.

Пусна ме толкова ненадейно, колкото ме беше сграбчил. Кимна и посочи към другия край на коридора, дишайки малко неравномерно. Над челото му висеше червеникавокафяв кичур и той го приглади назад.

- Бягай, моме. Преди да платиш повече.

Избягах. Боса.

На следващата сутрин предположих, че повечето ще спят до късно и ще се измъкнат от леглото само за някоя възстановителна халба бира, когато слънцето се вдигне високо над хоризонта - ако изобщо изгрееше, разбира се. Но планинците от клана Макензи бяха много по-корави, отколкото си мислех, и замъкът жужеше още преди съмване. Дрезгави гласове се провикваха по коридорите, дрънчаха брони и трополяха ботуши, докато мъжете се готвеха за лова.

Беше студено и мъгливо, но Рупърт, когото срещнах в двора на път към залата, ме увери, че в такова време най-добре се лови глиган.

- Козината му е толкова гъста, че студеното никак не му пречи - обясни ми той, докато ентусиазирано остреше копие на точило, което въртеше с педал, - и се чувстват в безопасност в такава мъгла. Не усещат, когато ги връхлетиш, разбираш ли?

Въздържах се да отбележа, че и ловците няма да могат да видят глигана, когато ги връхлети.

Когато слънцето озари мъглата с ивици червено злато, ловната дружина се събра, покрита със слана и нетърпелива. С радост установих, че от жените не се очаква да участват, а само предлагаха питки и бира на заминаващите герои. Когато видях колко много мъже са се упътили към източния лес, въоръжени до зъби с копия, брадви, лъкове и ками, ми дожаля за глигана.

Отношението ми се промени към страхопочитание само час по-късно, когато ме повикаха в покрайнините на леса, за да превържа раната на един от мъжете, който неподготвен се бе натъкнал на звяра в мъглата.

- Исусе Христе! - възкликнах, докато оглеждах зейналата дупка между коляното и глезена на ловеца. - И това го е направило животно? Да няма зъби от неръждаема стомана?

- К’во? - Пациентът ми беше бял като платно от шока и не можеше да ми даде по-адекватен отговор, но един от придружителите му ме изгледа странно.

- Няма значение - отвърнах и стегнах здраво превръзката около ранения прасец. - Отведете го в замъка. Там госпожа Фиц ще му даде гореща яхния и одеяла. Ще трябва да го зашия, но тук нямам с какво.

По мъгливите склонове на околните хълмове още отекваше ритмичният зов на викачите. Ненадейно крясък прониза мъглата и леса, а от папратите наблизо се вдигна стреснат фазан.

- Мили Боже, това пък какво беше? - Грабнах шепа превръзки, оставих пациента си на приятелите му и се затичах към гората.

Под дърветата мъглата бе по-гъста и не виждах на повече от метър-два пред себе си, но развълнуваните викове и шумовете в гъсталака ме упътиха.

Животното се появи иззад гърба ми и ме подмина, като почти ме докосна. Заслушана във виковете, не го чух и не го видях, докато не се оказа пред мен - тъмен силует, тичащ с невероятна скорост, а абсурдно малките копита тъпчеха безшумно влажните листа.

Гледката така ме стъписа, че не ми и мина през ум да се уплаша. Просто зяпах мъглата, където бе изчезнало създанието. Вдигнах ръка да пригладя къдриците, полепнали по лицето ми, и видях по нея кърваво петно. Имаше такова и на полата ми. Животното беше ранено. Може би крясъкът бе на глигана?

По-скоро не - знаех как звучи смъртоносната рана. А глиганът изглеждаше изпълнен с адреналинова енергия, когато ме подмина. Поех си дълбоко дъх и продължих нататък, търсейки ранения мъж.

Открих го в основата на малък склон, обграден от ловци. Бяха го покрили с наметките си, но платът върху краката му бе зловещо потъмнял. Изровената черна пръст по склона показваше къде се е изтърколил, а окаляните листа и преобърната земя - къде е срещнал глигана. Приклекнах до мъжа, махнах наметката и се заех за работа.

Едва бях започнала, когато мъжете край мен завикаха. Кошмарният силует отново изплува изпод дърветата, съвсем безшумно.

Този път успях да видя дръжката на камата, щръкнала от ребрата на звяра, вероятно забита от ранения. Жълтеникавата слонова кост бе почервеняла от кръв, както и полуделите очички на глигана.

Ловците посегнаха към оръжията си. Най-бързият сграбчи копие от ръцете на свой вцепенен другар и пристъпи на полянката пред животното.

Беше Дугал Макензи. Вървеше почти спокойно, като придържаше копието ниско с две ръце, сякаш готов да го използва като лопата. Беше се съсредоточил върху животното и му говореше на келтски, сякаш за да го накара да излезе изпод дървото, до което стоеше.

Първият набег беше ненадеен като експлозия. Звярът се стрелна толкова близо до Дугал, че кафявата му ловна наметка се раздвижи. Глиганът се обърна и нападна отново, цял мускули и ярост. Дугал отскочи встрани като матадор и нанесе удар с копието си. Така продължиха още няколко пъти. Беше не толкова яростна схватка, колкото танц - и двамата бяха изключително силни, но и толкова ловки, сякаш се носеха над земята.

Всичко продължи не повече от минута, макар да ми се стори много по-дълго. Приключи, когато Дугал се извъртя встрани от смъртоносните бивни, вдигна късото здраво копие и го заби право между прегърбените рамене на животното. Копието потъна с глух звук в плътта на глигана, а той изквича така, че косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Очите яростно затърсиха врага, а малките копитца потънаха дълбоко в калта. Глиганът се препъна и олюля. Писъците продължиха, оглушителни, животното падна на една страна и камата се заби още по-дълбоко. Глиганът зарита и заобръща едри буци влажна почва.

Писъците спряха рязко. Последва миг тишина и после силно изгрухтяване, след това тялото застина.

Дугал не изчака да се увери, че е убил глигана, а бързо се върна при ранения. Приклекна и постави ръка под раменете му Високите му скули бяха опръскани с кръв, както и косата му от едната страна.

- Готово, Джорди - рече той с утешителен тон. - Готово. Спипах го, друже. Всичко е наред.

- Дугал? Ти ли си, друже? - Раненият завъртя глава към него, мъчейки се да отвори очи.

Докато проверявах жизнените показатели на мъжа, слушах изумена разговора им. Дугал свирепият, безкомпромисният, мълвеше успокоителни слова и прегръщаше този мъж, галеше го по косата.

Отпуснах се на пети и посегнах към купчината плат на земята до мен. Раната беше много дълбока и дълга, поне трийсет сантиметра от чатала надолу по бедрото, откъдето се изливаше кръвта. Но не шуртеше - феморалната артерия не бе засегната, така че имах шанс да спра кървенето.

Ала не можех да спра течението от корема на мъжа, където бивните бяха преминали през кожа, мускули, мезентерий и черва. И там не бяха засегнати големи кръвоносни съдове, но вътрешностите бяха пробити - виждаше се ясно през отвора на раната. Тя често беше смъртоносна дори в модерните операционни с техните стерилни приспособления и антибиотици. Съдържанието на пробитото черво се изливаше в коремната кухина и правеше инфекцията неизбежна. А аз не разполагах с нищо повече от скилидки чесън и бял равнец...

Срещнах погледа на Дугал, който също гледаше чудовищната рана. Той помръдна с устни, питайки ме беззвучно:

- Ще живее ли?

Поклатих глава. След кратка пауза Дугал посегна към турникета на бедрото на мъжа и го развърза. Погледна ме предизвикателно, но аз само кимнах леко. Щях да спра кървенето и да позволя да пренесат мъжа до замъка. Където агонията му щеше да расте от ден на ден, докато раната в корема му гние, докато инфекцията се разпростре достатъчно, за да го убие след дни на ужасяваща болка. Дугал му предлагаше нещо по-добро. Смърт под небето, където кръвта му багреше същите листа, напоени от кръвта на убилия го звяр. Допълзях до главата на Джорди и я подхванах.

- Скоро ще е по-добре - рекох с равен глас, както винаги в такива ситуации, така ме бяха обучили. - Скоро болката ще намалее.

- Да. Вече... е по-добре. Не си усещам крака... и ръцете... Дугал... тук ли си? Тук ли си, друже? - Умиращият размахваше изтръпнали ръце пред лицето си. Дугал ги хвана в шепи, приведе се и прошепна нещо в ухото му.

Внезапно гърбът на Джорди се изопна и той заби пети в калта, докато тялото му се бунтуваше срещу това, което умът му вече бе приел. От време на време пъхтеше силно, пъхтенето на кървящия до смърт, отчаяно търсещ кислород, от който изтичащата кръв го лишаваше.

Лесът бе притихнал. Не пееха птички, а мъжете стояха в сенките на дърветата, безмълвни като тях. С Дугал се бяхме надвесили над тялото на Джорди, мълвяхме успокояващи слова и споделяхме тежката, отвратителна задача да му помогнем да умре.

По пътя към замъка всички мълчаха. Вървях до мъртвеца, понесен на импровизирана носилка от борови клони. Зад него по същия начин носеха трупа на неговия убиец. Дугал вървеше сам отпред.

Влязохме в главния двор и зърнах тантурестия отец Байн, който закъснял притичваше да помогне на енориаша си.

Дугал ме спря с ръка, докато се обръщах към стълбището към лекарската стаичка. Носачите на покритото с кариран план тяло ни подминаха и се упътиха към параклиса. Останахме сами в празния коридор. Дугал ме хвана за китката и ме изгледа внимателно.

- Виждала си как умират хора - рече без предисловия. - Насилствено.

Не беше въпрос, звучеше почти обвинително.

- Мнозина - рекох аз, също толкова безцеремонно. Освободих ръката си и отидох да се погрижа за живия си пациент.

Смъртта на Джорди, колкото и да беше страшна, помрачи веселието само за кратко. Същия следобед отслужиха голяма погребална литургия в негова чест, а на следващата сутрин започнаха игрите.

Не видях много, тъй като бях заета да кърпя участниците в тях. Със сигурност мога да кажа само, че автентичните планински спортни състезания се играят на живот и смърт. Превързах крака на един непохватник, който се нарязал, докато опитвал да танцува между мечове, наместих счупеното стъпало на нещастна жертва на хвърлен чук и давах рициново масло и сироп от латинка на безброй деца, прекалили със сладките. До късния следобед бях напълно изтощена.

Покатерих се на манипулационната маса за глътка въздух през прозорчето. От полето вече не се чуваха викове, смях и музика. Добре. Значи нямаше да има още пациенти, поне до утре. Рупърт какво беше казал, че ще правят след това? Стрелба с лък? Хм. Проверих колко превръзки са ми останали и уморено затворих вратата на стаичката зад себе си.

Излязох от замъка и закрачих надолу по един склон към конюшните. Добре щеше да ми дойде компанията на някое животно, което не говори и не кърви. Също така възнамерявах да открия Джейми, каквато и да му беше фамилията, и да опитам да се извиня, задето го бях замесила във вричането. Да, добре се беше справил, но ако зависеше от него, със сигурност нямаше да иска да присъства. Колкото до клюките, които Рупърт можеше да е разпространил за „любовната ни игра“, предпочитах да не мисля за тях.

И за собствените си трудности предпочитах да не мисля, но рано или късно щеше да ми се наложи. След като не успях да избягам в началото на Събора, дали нямаше да ми е по-лесно в края му Е, повечето коне щяха да си заминат, заедно с посетителите. Но в замъка щяха да останат достатъчно. А ако имах късмет, липсата на някой от тях щеше да бъде приета за произволна кражба - покрай игрите се навъртаха достатъчно негодяи. А и сред хаоса можеше да мине доста време, преди да разберат, че ме няма.

Шляех се покрай оградата на пасбището и обмислях възможни маршрути. Проблемът бе, че имах само най-смътна представа къде се намирам спрямо целта си. Покрай игрите всеки Макензи между Леох и границата ме познаваше, така че не можех да ги помоля да ме упътят.

Изведнъж се запитах дали Джейми е казал на Колъм и Дугал за безплодния ми опит да избягам. Не го бяха споменали, така че по-скоро не.

На пасбището нямаше коне. Отворих вратата на конюшнята и сърцето ми прескочи, когато видях Джейми и Дугал на бала слама. Стреснаха се от мен почти толкова, колкото аз от тях, но кавалерски се надигнаха и ми предложиха да седна.

- Няма проблем. - Заотстъпвах към вратата.- Не исках да прекъсвам разговора ви.

- Не, моме - каза Дугал, - тъкмо говорех нещо на Джейми, което засяга и теб.

Хвърлих бърз поглед към Джейми, а той едва доловимо поклати глава. Значи не бе казал за бягството ми.

Седнах, обзета от подозрения. Спомних си сценката ни в коридора по-предната вечер, макар Дугал да не я бе споменал повече.

- Заминавам след два дни - каза изведнъж. - И ви взимам със себе си.

- Къде? - попитах изненадано. Сърцето ми запрепуска.

- През земите на Макензи. Колъм не пътува, така че посещенията на хората, които не са успели да дойдат на Събора, се пада на мен. Както и да се погрижа за това-онова... - Той махна с ръка, за да покаже, че „това-онова“ е маловажно.

- Но защо аз? Защо нас, искам да кажа? - попитах.

Той помисли и отвърна:

- Джейми го бива с конете. Колкото до теб, моме, Колъм реши, че ще е умно да те заведа до форт Уилям. Командирът там може да ти... помогне да намериш семейството си във Франция.

Или да помогне на теб да установиш коя съм наистина. И колко още криеше от мен Дугал? Той ме гледаше и може би очакваше да отговоря.

- Добре - казах спокойно. - Звучи ми добре.

Вътрешно ликувах. Какъв късмет! Сега дори нямаше нужда да бягам. Дугал щеше сам да ме придружи по пътя. А от форт Уилям нямаше да е трудно да намеря пътя. Към Краиг на Дун. Към каменния кръг. И към дома.

¹ Тулах Ард e бойният вик на историческия клан Макензи. Това е името на планина в сърцето на владенията им. - Бел. прев.

² Плитка купа с две дръжки. - Бел. прев.

³ Шотландско народно ястие, саздърма от дреболии, най-често агнешки или овчи. - Бел. прев.

⁴ В буквален превод „Ирландия завинаги“. В случая Клеър използва произволна заучена фраза от чуждия й келтски, за да се подиграе на насилника. - Бел. прев.