Домът на боговете

60

Мястото, където висшите богове отведоха Артър, приличаше най-вече на съдебна зала на планетата Земя. Вътре, срещу издигнат подиум, имаше редове от седалки. В средата на подиума имаше голяма катедра, а зад нея бяха насядали група същества, в които Артър разпозна Висшите богове.

Тези богове-съдии бяха сияйни и ужасни и гледаха строго Артър, който седна в малкото оградено място.

Някакво създание пристъпи напред. Беше робот или поне нещо човекоподобно от метал, с излъскана кожа, заслепяваща очите.

— Ти си Артър Фен? — попита роботът.

— Аз съм — отвърна Артър.

— Артър Фен, ти си обвинен в най-тежкото престъпление, в което може да бъде обвинен човек. Това престъпление е освобождаването на сили, нарушаващи вселенското равновесие и изпращащи в забвение всички нейни обитатели — богове, хора, всевъзможни твари, живи и неживи; да, всичко това и дори звездите и кварките, дори и материята, този фундамент, върху който стоят и съществуването, и битието във феноменалния свят. Обвиняеми, признавате ли се за виновен?

Артър отвори уста, подготвяйки се да отговори, но тъкмо тогава сред публиката се изправи едно същество и попита:

— Благородни съдии, бихте ли ми разрешили да говоря от името на този човек?

Съдиите-богове го погледнаха, и един от тях му рече:

— А ти кой си, по дяволите?

— Аз съм онова, което говори от името на човечеството, когато то не може да говори от свое име.

— О, ти трябва да си адвокатът на подсъдимия — заключи съдията отдясно.

— Имам честта да бъда — отвърна съществото.

— Е, какво имате да кажете от името на подсъдимия?

— Многоучени и августейши съдии — рече съществото, — аз, говорящият, не съм истинско живо същество. Аз съм въплътеният принцип на справедливостта. Просто исках всички да сме наясно с това. Нека кажа, че този Артър е типичен човек, който не знае докъде могат да доведат дребните му начинания. Съдии, не Артър е виновен, че се е възползвал от всички подвластни му средства, за да преодолее участта, заплашваща го на малката Земя, така самотен. Размислете, господа, над тежкото положение на този мъж, който, най-просто казано, е предприел глупава бизнес авантюра и заради нея го е заплашвал затвор. Вие, мъдреци, може да решите, че затворът не е кой знае какво и че Артър не е имал право да поставя Вселената под заплаха от унищожение заради собствените си егоистични цели. Бих оспорил това. Но дори и като го приемам, длъжен съм да изтъкна, че ответникът не е имат представа докъде ще го отведат неговите действия и поради това не бива да бъде обвиняван, тъй като не той е главният инициатор на собствените си действия.

— Чакайте малко — заговори прокурорът. — Умишленото унищожение на Вселената не е единственото обвинение. Има и още. Когато богинята Мелисент го е надарила със способностите на полубог, какво е направил той за нея в замяна? Отказал е да й даде единственото нещо, за което е копнеела тя. Любовта, в първичната й земна форма.

— Исках — обади се Артър, — но просто не можех.

— И все пак ние знаем, че желанието е баща на делото — сряза го прокурорът. — В този случай твоята неспособност е прикривала отказа ги да се посветиш на най-великото нещо на света между мъжа и жената или богинята. Всъщност, господа съдии, всичко при доктор Фен опира до неспособността. Когато му хрумва да оправи кашата, която е забъркал, какво прави той? Усложнява проблема, като се съюзява с покварен файл «ПОМОЩ», за да осъществи своята промяна чрез забраненото фрактално измерение. А когато стражът на общественото добро, вселенският цензор, се опитва да го заличи, какво прави нашият Артър? Отказва и накарва помощния файл да го защити с цената на своя собствен живот.

— Хей, изобщо не съм молил файла за каквото и да било!

— Отказът на Артър да се подчини съсипа цензора, който оттогава не е същият. Освен това той започна голямата промяна, накарала колелото на равновесието да се завърти, а вас, многоучени богове и съдии, да оживеете, за да отсъдите резултатите.

— Ти изкривяваш всичко! — ревна Артър.

— Разказвам го така, както си беше, без твоите измамни опити да оправдаеш своята пасивност, егоизъм и обща инертност!

Един от съдиите прочисти гърлото си.

— Всичко е ясно. Твърденията на защитата ми се струват големи дивотии. В обобщен и цялостен смисъл, никой не е виновен за нищо. Но е също толкова вярно, в обобщен и цялостен смисъл, че всеки отговаря за всичко. Или не сте съгласен?

— Не и аз, Ваше благородие — отвърна адвокатът на подсъдимия. — Самият аз съм просто обобщена схематична фигура и съм тук с цел да кажа нещо в полза на ответника, да не би другият свят, чието съществуване ние смътно интуитивно усещаме, да си помисли, че това тук е незаконен процес, провеждан в интерес на отменения детерминизъм.

— Добре казано — отбеляза главният съдия. — Възражението ви е взето под внимание. — Той се обърна към Артър. — Подсъдими, изправете се пред нас.

В този миг Мелисент се надигна с пребледняло от тревога лице.

— Ще ми разреши ли съдът да говоря?

— Казвай — рече мрачно главният съдия.

— Знайте, господа, че аз съм богиня на любовта; името ми е Мелисент. В момента може би не приличам много на богиня на любовта — напоследък никак не ми беше леко, но това е вярно. Господа съдии, вие не сте чули всичко. Аз отритнах този мъж, когато той отказа да ме обикне, но от моя страна това бе грях на гордостта. В края на краищата, аз бях дошла при него в първоздания си вид, признат за «най-хващащ окото» от поколения мои поклонници. Мислех си, че и за него ще е достатъчно добър. И когато той не се оказа такъв, когато той има дързостта да не ме обикне, аз се оттеглих сърдито. Но после получих добри съвети от няколко важни същества, включително и първичната богиня на любовта, Афродита.

Афродита, забулена, седеше в дъното на залата. Тя се изправи и се поклони.

Мелисент продължи.

— Тъкмо Афродита ме научи на онези съдбовни латински думи, които преди не знаех: De gustibus non disputandum. За децата и тъпаците сред публиката ще преведа, че това означава «За вкусовете не се спори».

Последва почтителна тишина. Всеки се вслушваше — разкриваха се дълбоки тайни. Всеки се чувстваше добре от това, че е чул някой и друг латински цитат.

Тя се обърна с лице към Артър.

— Артър, какво ще кажеш за мен сега?

И Артър искрено отговори:

— Ти си най-прекрасното нещо, което съм виждал. — И тъй като се бе понаучил мъничко на хитринка, не добави «след Мими».

Ръкопляскания в залата. Но съдиите зачукаха с чукчетата. Главният съдия заговори:

— Артър Фен, признаваме те за виновен в престъплението заиграване със сили, които биха могли да доведат до унищожаването на Вселената. Освен това отбелязваме, че макар и да си виновен, в крайна сметка не си отговорен. Въпреки всичко това отбелязваме, че си пряко замесен в предстоящото унищожение на Вселената и когато то дойде, ще настане мор, който трябва да се види, за да му се повярва, мор, който ще продължи докато, на свой ред, Мегавселената не възстанови тази локална Вселена с напълно различни същества и според нов план.

Водещият бог вдигна ръка. Жестът бе подчертан с проблясване на светкавица.

Съдията продължи.

— Просто няма как да го заобиколим. Този тук Артър Фен е първоначалният източник на бъркотията, която, както по всичко изглежда, ще унищожи нашата Вселена. Егоистично и без да се замисли Артър е призовал древните низши богове, които и първия път за нищо не ги биваше, а втория път се проявиха още по-зле. Когато тези богове намислиха да правят със Земята каквото си щат, той не предприе нищо и дори отиде толкова далеч, че прие ролята на техен пророк.

— Нямах избор! — избухна Артър.

— Можеше да им откажеш.

— Щяха да ме убият!

— Е, и?

За това той нямаше отговор.

След като отново се възцари тишина, главният съдия обяви присъдата.

— Подсъдимият трябва да се извини пред Вселената, която се е опитал да унищожи. Затова той трябва да ни позволи да го въвлечем в промяна, която няма да му причини вреда и която ще даде на Вселената шанс да оцелее.

Това звучеше доста добре.

— Какво искате да направя? — попита Артър.

— Нека върнем часовника назад — каза съдията, — до онзи миг, все още свеж в скорошните ни спомени, когато ти инвестира парите си в бразилската златна мина. Това беше началото, точката, върху която се крепеше бъдещето на Вселената. Онова, което направи оттам нататък, доведе до лошите последици.

— Вижте, съжалявам за това — рече Артър, — но какво мога да направя?

— Можеш да се върнеш! — кресна гръмогласно съдията.

— К’во?! — възкликна Артър.

— Да се върнеш, казах, в онзи момент, когато си направил съдбовния си избор; да се върнеш към решението, откъдето тръгна всичко. Говоря ти за мига, когато каза на гадното си приятелче, брокерчето Сами, да инвестира парите ти в «Амалгамирани мини Баия».

— Но той ме посъветва да го направя!

— Да, ама ти взе, че изпълни съвета му, нали? Ти отговаряш за действията си, а не Сами.

— Добре, признавам. Накъде биеш?

— Че трябва да се върнеш в онзи миг.

— И как?

— С наша помощ, разбира се, тъй като никой не очаква от тебе да върнеш времето назад сам-самичък. Ще ти помогнем да се върнеш в онзи миг и да поправиш сегашния плачевен ход на историята.

— Наистина ли можете това? Да ме върнете във времето? Съдията-бог се усмихна и кимна на останалите богове-съдии.

— Хей, ако всички се заловим за това, убеден съм, че го можем. Парадокс е, признавам, но няма да прецака Вселената така, както онова, което направи с черната дупка.

— Ако го направя — рече Артър, — няма ли да попадна в затвора?

— Според мен можем да уредим по-добър изход. Ние самите ще ти изпратим пари. Това ще е поредното мъничко чудо, но с него, без него — все тая. И ти ще се отървеш, и Вселената ще се отърве.

Артър се замисли над това.

— Това означава, че никога няма да срещна Декстър или Скабър.

— Хей, твърде лошо, наистина, но чак пък толкова висока цена ли е?

— Но няма да срещна и Мелисент.

— Значи ще срещнеш някоя друга.

— Но няма да е Мелисент.

— Стига си ни задържал тук с твойто шикалкавене. Жени колкото си щеш, че и богините не са малко. Щом като толкова се притесняваш, можем да ти уредим нещо. Среща, май така му викахте. Но това е положението. Какво ще кажеш?

— А каква е алтернативата за мен?

— Безкрайна болка, която ние ще разтегнем така, че да изпълни цялото време, което й остава на Вселената, колкото и да е то.

— Май не оставяте на човек кой знае какъв избор.

— Ние и не смятаме — отвърна съдията.

Артър си мислеше да се съгласи. Но после нещо в него се преобърна, нещо, чието съществуване той дори не подозираше. Макар и да не можеше да го назове, това беше собствената му вярност към сегашното положение на нещата.

И той отговори:

— Не, няма да го направя. Вървете по дяволите, правете каквото щете. Обичам Мелисент! И не съм направил нищо лошо! Не съм съгласен нищо да се променя!

— Ами Вселената? — попита съдията.

Артър отговори:

— Всъщност, отказвам да участвам във Вселена, която се разпада заради нещо извършено от мен.

61

Е, това решава нещата — рече съдията. И тъкмо се гласеше да каже нещо наистина страхотно, и изведнъж в тавана на залата зейна огромна пукнатина.

— Не още! — викна съдията.

Пукнатината се разшири, а зад нея беше матовата чернота на нищото. Съдиите се опитаха да се измъкнат, но отворът се разшири, мракът ги погълна и те изчезнаха, сякаш никога не ги е имало.

Артър побягна от свидетелската скамейка, но не за да отървава кожата си, защото се беше отказал от тая работа със самосъхранението, макар и по възхитителен, прям и решителен начин, а не в състоянието на пасивност и апатия, толкова характерно за него преди голямата промяна. Този Артър, леко, но съществено преработена версия на предишния, се втурна към Мелисент и я притисна в прегръдките си.

Дори и в този миг, когато дупката се разшири, за да го погълне. Артър си мислеше: Леле-мале, не ухае ли тя прекрасно!

А после огромната бронзова глава на Франсис Бейкън, която наблюдаваше всичко това от своя ъгъл — Артър не я беше забелязал дотогава — отвори пиринчените си челюсти и кресна:

— Времето съществува, времето съществуваше, времето е съществувало!

Вселената трепна и изчезна.

Вселената се появи отново. Лекичко променена.

Едно нещо не се беше променило и това бяха съдиите.

Всички останали — бяха.

— Сънувам ли или това става наистина? — попита Артър Мелисент.

— Сънуваш и става наистина — отвърна Мелисент и се овеси още по-здраво на врата му.

И Артър си помисли: самият аз може и да не съм бог, ала извърших онова, на което никой бог не бе способен. Спасих Вселената. Или може би я унищожих и създадох по-добра Вселена. То, кажи-речи, същото.

Бъдещето беше несигурно в този нов свят, с тази нова жена, в този нов живот. Но това се понасяше. Той пристъпи крачка напред, после втора.

И тогава изведнъж настъпи тишина, която заглуши шума. Затъмнение. А после прожекторите отново светнаха.

Артър се намери сам на огромна сцена, втренчен в публика, която като нищо наброяваше милиони. Разбра, че са го дарили с безкрайно бинокулярно зрение. Можеше да се взира все по-назад и по-назад в плъзгащите се редове от седалки, които се губеха зад други редове от седалки, на свой ред — само частичен израз на огромността на тази публика. Беше сам на тази сцена, под блясъка на прожекторите, монтирани в небесата, които го открояваха от всеки ъгъл и го осветяваха в най-висша степен.

Глас, велик като самата природа, произнесе:

— Добре дошъл, Артър. Време е за новата Вселена.

— Но какво стана със старата?

— Изгуби се в забравените спомени на всички Вселени от миналото.

— И сигурно аз съм виновен?

— Виновен? Не! По-скоро трябва да бъдеш поздравен, защото именно чрез теб се появи новото.

Невидим хор запя: Велик е Артър!

Вселената каза:

— А сега нека главните герои, които така добре служиха на старата Вселена, ви се поклонят. Хайде; излезте всички и се поклонете.

На сцената излязоха Ариман и Астур, поклониха се и изчезнаха.

Излязоха Сами и Мими. Помахаха. И изчезнаха.

След тях излязоха Скабър, Декстър, Лийфи, Роте, Луума, Ях и един нов бог, Рауволфия, който се появи в самия край и не му беше останало време да се качи на сцената. Все пак му позволиха да се покаже и после да изчезне.

Излезе Мелисент, усмихна се тайнствено и изчезна.

Излязоха и най-различни други герои; хора, които Артър дори не си спомняше. Получиха своя миг на сцената и после също изчезнаха.

— Сега и аз ли изчезвам? — попита Артър гласа.

— О, не, Артър — отвърна гласът. — Ти си отговорен за моята поява. Единствен ти от целия стар свят ще останеш и върху тебе ще изградим своето бъдеще.

— Ъ?!

— Ти си новата мяра — обяви гласът на Вселената. — Ти си тукашният владетел на всичко. И за да ти покажем колко сме ти благодарни, даваме ти чисто нова жена, с която да се чифтосаш, като стигнеш дотам.

Разнесе се лек барабанен бой и на сцената до Артър се появи прекрасна жена.

— Здрасти — рече тя. — Аз съм женското въплъщение на новата Вселена. Бях избрана за тебе, Артър. Аз съм точно жената за тебе.

— Сигурна ли си? — попита Артър.

— Ще видиш — намигна му тя.

— А сега — обади се Вселенският глас, — обявявам тази Вселена за Вселена на Артър. Всичко в нея съществува, за да угоди на Артър, а ако не му угоди, ще се разправя с мен.

Гръмки аплодисменти.

— Приготвили сме ти пиршество — продължи гласът на Вселената. — Решихме, че ще е доста добре за начало.

Появи се дълга маса, отрупана с деликатеси.

— Вижте какво — рече Артър, — то е малко неудобно, ама всъщност не съм гладен. Хапнах нещичко тъкмо преди всичко това да започне. Не знаех, че…

— Този човек има право — каза Вселената, — да не е гладен, щом така иска. Но освен това той може да реши, че е гладен, стига да му се иска. Какво ще кажеш, Артър — би ли искал да си гладен?

— Да — отвърна Артър. — Според мен ще е добре.

Само след миг умираше от глад.

Седна начело на масата. И прожекторите угаснаха. А после пак светнаха.

Глас зад кулисите обяви:

— Добре дошъл в новата Вселена, Артър. Не сме сигурни какво да те правим. Без съмнение няма да те подложим на унизителните неща, които предишната нова Вселена ти беше намислила.

— Какво стана с тази Вселена? — попита Артър.

— Свърши се — обясни новата Вселена.

— Толкова бързо?

— Няма график за продължителността на съществуване на Вселените.

Артър разбра, че просто трябва да изчака какво ще се случи по-нататък, като първия тъпак.

И така, започна нещо ново, в което Артър играеше важна роля, но без нито един от познатите му хора, богове и богини. Дори и без женското въплъщение на Вселената, неговата невеста. Нова Вселена — и да няма с кого да се чифтосаш в нея!

Но Артър не беше твърде разочарован. Той някак си очакваше да се случи нещо подобно. Тъкмо такъв номер бихте очаквали да ви скрои една нова-новеничка Вселена.