Домът на боговете

31

Когато Ариман и Мелисент пристигнаха, купонът в къщата на Артър се вихреше с пълна сила. Всичките богове се бяха изпонапили и се държаха много по-отвратително от обикновено, ако това изобщо беше възможно. Гегоман ревеше някаква стара бойна песен, а Шанго му акомпанираше на бонгосите на Артър. Луума си беше метнала една щора от прозорец и обикаляше важно-важно, твърдо убедена, че подобно нещо за първи път хрумва на някого. Сами беше зад бара и наливаше питиетата с доволния вид на човек, знаещ, че стои в основата на най-великото нещо, споходило Земята от изкуственото осветление насам. Имаше и две-три местни фльорци от кръчмарския контингент на Таити Бийч, които очевидно си мислеха, че с боговете е почти също толкова забавно, колкото и с тираджиите. Уредбата дънеше знаменития канкан от «Орфей в ада» от Офенбах — любимото парче на Лийфи, с уникалната си комбинация от класика и лекичка нецензурност.

Лийфи, вече пиян-залян, но все още със забележително остър поглед, забеляза новодошлите веднага щом влязоха през вратата и се запъти нататък да разбере кои са.

— Здрасти — поздрави той. — Аз съм Лийфи, вашия домакин. Но не помня да съм ви канил.

— Аз съм Ариман — представи се Ариман — А това е Мелисент. Ние и двамата сме богове — аз всъщност съм от Висшите богове — та, чухме за тая джабола и решихме да понаминем. Но ако не сме желани тук…

— Хей, нищо такова не съм искал да кажа! — възкликна Лийфи. — Колкото повече народ, толкова по-весело. Просто искам да знам кой влиза тук. Трябва да вардя моя пророк, нали разбирате. Когато му се струпат твърде много изненади, направо пощръклява.

— Те хората са си такива — забеляза Ариман. — Между другото, него къде го? Тук не виждам никой, когото бих могъл да взема за пророк.

— Седи си в спалнята и се цупи — отвърна Лийфи. — Велик пророк е, ама да ви кажа, голяма досада е понякога.

— Искаме да се запознаем с него.

— Абе, знам ли. Хич не обича да му нахълтвам в стаята с разни хора.

— Хей, ама ние не сме разни хора, ние сме приятели — възрази Ариман. — Нали така, Мелисент?

— Аз съм дружелюбна — потвърди Мелисент. — Уча за божество на любовта.

— Много хубаво — каза Лийфи. — Ние такова вече си имаме, но може пък да те взема за помощничка.

— Хей, аз не търся работа — усмихна се Мелисент. — Просто поддържах разговора, нали разбираш?

— Хайде, ще видя дали Артър ще ви приеме — и Лийфи ги поведе по болезнено късия коридор към задната стаичка, където живееше Артър.

Артър беше в стаята си и четеше една от своите книги по митология. Беше открил, че животът с истински митични личности не прогонва нуждата му да чете за действително митични личности. Струваше му се, че когато един бог стане истински, това го прави по-евтин. Изчезва донякъде мистерията и той се превръща в поредния себелюбец, макар и могъщ.

И на него като човешко същество му беше болно да осъзнава доколко на боговете не им пука за тебе, освен ако нямат мераци към тялото ти. Ти съществуваше за тях само като тяло, а те скоро му се насищат и минават на следващото. Това за тях си е в реда на нещата. Но какво да правиш, ако някой бог или богиня те е обикнал?

Тези мисли се изпариха от ума на Артър в мига, в който Мелисент влезе в стаята. Тя беше стройна, красива и излъчваше онова особено сияние, характерно за небесните създания, онзи блясък, онази съблазън, онова, дето или го имаш, или го нямаш. Но Артър не си мислеше, че трябва да я има за себе си. О, тази мисъл може би му беше минала през ума — ако не беше минала, той надали беше човек — но ниската му самооценка бързо я смъкна до разумни пропорции. Това е една изключително красива и привлекателна жена, каза си той, и тя вероятно смята, че аз не съм нищо особено. И е права.

— Мелисент, това е Артър — представи го Лийфи.

Тя пристъпи напред и му протегна ръка. Ръка на богиня! Артър стисна пръстчетата й, нейната жизненост го удари като ток и докато вдъхваше парфюма й, умът и тялото му се захванаха да произвеждат хиляди ергове феромони.

— Радвам се да се запознаем — каза Мелисент.

— Очарован съм — отвърна Артър.

32

Астур пристигна на купона направо за отрицателно време. Беше взел предпазната мярка да се направи на невидим. Онова, което хич не му трябваше, беше да си дърдори глупотевини с Лийфи и приятелчетата му. Те не влизаха в големия план. Интересуваше ги единствено самовъзвеличаването, не спасяването на Вселената. Бяха достойни за презрение, каквито са винаги боговете, служещи на маловажни цели. А дори и да не бяха, Астур не беше дошъл тук да дрънка врели-некипели.

Невидим. Астур се промуши покрай Ариман и се запромъква през шумния, многолюден купон. За него купонът беше като сборище на духове, беззвучно, неосезаемо. Той обикаляше и търсеше Купидон. Но тъкмо тогава Артър и Мелисент излязоха от Артъровата стая.

Значи този доста невзрачен човечец бил причината за всичката тази суматоха! Като го погледнеш, с тая негова непредразполагаща външност, това надали ще ти се стори възможно. Но така става понякога.

Ето го и Купидон, спотаил се зад една палма в саксия. Купидон също беше невидим, поне за низшите богове и хора, събрали се тук. Но от Висшите богове не можеш да се скриеш и Астур го съзря съвсем лесно: едно такова пълничко къдрокосо момченце с лък и стрели.

Астур се придвижи напред с намерението да стане видим и да обсъди ситуацията с Купидон. Но веднага прозря, че това няма да помогне. Богчето беше далеч от възрастта на разума и правеше всичко по моментен импулс. За него всичко това беше майтап работа. Нямаше да е лесно да го разубедиш.

И така, Астур реши да приложи друга тактика. Изчака последния момент, докато Купидон се прицели.

А после, тъкмо преди крилатото богче да пусне стрелата, бутна лакътя му.

Стрелата полетя…

33

Астур направи, каквото можа. Без да си прави труда да чака резултата, той се прибра вкъщи. Мислеше си кой ли мит да разиграе с жена си Леция. Искаше да е нещо страшно романтично, но с класически обертонове. Толкова усърдно се чудеше кой ли мит да пробват и как точно да го създаде, че му беше нужно известно време да осъзнае, че фермата е пуста.

Втурна се навън да пита кравите.

— Да сте виждали жена ми Леция да излиза?

Казаха, че не, но бяха странно уклончиви. Сякаш знаеха нещичко, но не им се искаше да му го казват. Астур не знаеше защо така, но реши, че е заради добре известната съпротива на кравите срещу това да ги правят на ростбиф, каквато е обичайната съдба на кравите, носещи лоши новини.

Върна се в спалнята и влезе в интензивен режим на дедукция. Не му отне много време да разбере, че Леция не беше стягала никакъв багаж. Всичките й дрехи си бяха там. Нямаше никаква бележка за него… нищо, освен — сега, като се вгледа по-внимателно — две букви, надраскани в праха на постлания с плочки под.

Буквите Д.Б.

Какво ли биха могли да означават?

Бързото претърсване на обемистата му памет убеди бога, че не знае какво иска да му каже Леция с тия две загадъчни букви. Кой ли можеше да му каже какво означават? Разбра, че трябва да се обърне към човешки оракул. Човеците ги чаткаха тия работи.

Нямаше време за губене. Притича до масичката в другата стая, взе Божествения служебен указател до богофона и потърси раздела «Оракули, човеци». Страниците на указателя се разтвориха, шумолейки. Той повика малкия вграден в указателя джин да му помага. Прегледа страницата в очакване на знак. И Знак дойде — погледът му, съвсем неволно, както се получи, се задържа върху едно име. Някой си сеньор Хуан Гарсия, цирков артист, работещ в Чичикалко, в планините Гереро.

Астур отиде там. В покрайнините на Чичикалко намери цирка — няколко стари камиона, тежко натоварени с циркови приспособления. Тъкмо започваха да се разполагат на панаирджийската площадка северно от града.

Астур се беше маскирал на представител на «Ринглинг брадърс» и «Барнъм и Бейли»[3]. Намери Гарсия някъде встрани — даваше ненужни съвети, докато опъваха главното шапито.

Гарсия веднага прозря какъв е.

— Ти си бог?

— Висш Бог — поясни Астур.

— Тогава няма смисъл да ти казвам да наминеш по-късно.

— Никакъв. Говори ми сега, оракуле, или ще те сполети участта на онези, които карат Висшите богове да чакат.

— Добре де, не се ядосвай. За какво ти трябвам?

— Получих инициалите Д.Б. в контекст, несъмнено многозначителен. Трябва да разбера какво означават.

Гарсия се разсмя — кратък, грозен лаещ звук. Ухили се и попипа мръсното копринено шалче, омотано около врата му; небръснатото му лице беше широко, с кафяви очи.

— Много просто. Д.Б. означава Дедуктивна бележка, нова услуга на Дедуктивната поща.

— Каква е тая Дедуктивна поща? И защо не са ми казали за нея?

— По въпроса защо не са ти казали за нея: да си си проверявал пощата наскоро?

— Бях зает.

— Не могат да те осведомят за някоя нова пощенска услуга, освен ако не си четеш пощата.

— Много ти мерси. А сега ми обясни какво е това дедуктивна бележка.

— Дедуктивна бележка е съобщение, което някой ти оставя, когато няма време да напише нормална бележка. Това е нова услуга, измъдрена от твои колеги-богове с цел ускоряване на комуникацията — защото понякога събитията твърде изпреварват всякакви други начини на комуникация.

— Тази бележка до мен се намира в Централната божествена поща, доколкото разбирам?

— Правилно разбираш — отвърна Гарсия. — Таксата за моите услуги е три жълтици. Знам, че тъкмо щеше да ме питаш.

Астур плати и се юрна нататък. Литна в пространството, после мина в пространството между пространствата, кръчмарската зона на божиите селения. В това междупространствие той си прекара много добре и най-накрая се домъкна до онзи величествен площад в края на обширно кръстовище, където Пощата на Боговете, с коринтските колони и лъскавата фасада от пароски мрамор се издигаше като чудо на чудесата.

Той нахълта вътре и забеляза, че има ново гише. Отгоре бяха изписани думите «ЗА ДЕДУКТИВНИ БЕЛЕЖКИ — ТУК».

Астур се приближи до гишето, задумка по него, за да привлече нечие внимание и попита за бележката си. Чиновникът го изгледа леко намусено — този пък какво му досаждаше — но щом забеляза, че Астур е Висш бог, което си личеше по червеникавото сияние на ореола му, си замълча и бързешката донесе на бога търсеното от него.

Астур се оттегли в едно малко кафене до пощата и там, над чаша амброзийно кафе, отвори бележката. Беше от Леция. Трийсет страници дълга.

Дедуктивните бележки имаха склонността край да нямат. Поне тази със сигурност. Астур стигна до съществената част:

Астур заскърца със зъби, но това с нищо не помогна. Имаше нужда да разбере къде Ариман е отвел Леция. За негов късмет дедуктивната бележка имаше и дедуктивен адрес за препращане: Пещерите на Лета.

34

Пещерите на Лета бяха курортен хотел в една от по-новите части на подземния свят. Пред главната хотелска сграда, сред украсената със скулптури площадка се разполагаха няколко застлани с плочки плувни басейна. Водата бликаше в тях от подземни извори.

Днес имаше много гости. Барбароса и воините му бяха там — дали им еднодневна отпуска от тяхната пещера нейде в Тевтонските Алпи. Развличаха се във водите на сън в съня. Скоро трябваше да се върнат в пещерата и да чакат истинското си пробуждане.

Там бяха и седемте ефески спящи мъдреци, които си пийваха коктейли, изтегнати на шезлонгите.

Кракенът, отървал се за малко от вечния си дълг да спи в бездънните дълбини океански пред синьо-черната стена на Атлантида, се плацикаше в един басейн с делфийски девойчета и се радваше на краткия си отдих.

— Много ми е приятно да видя, че всички се забавляват — каза Астур на прикрепения към него гид.

— На всички прочути спящи се полагат кратки почивки от тяхната работа-забрава. Тук ли е онази, която търсиш?

Астур се огледа, но не видя Леция сред тълпата в басейните.

— Тогава нека продължим малко по-нататък — предложи гидът. — Ето това е Басейнът на сънищата, който се пълни от съвсем истински онирически поток. Това е Локвата за газене на Блаженото очакване, където човек не знае спи ли, будува ли, а витае в състояние между двете и понякога се спуска до океанско съзнание, а понякога — в дръзновени сънища.

Този поток носеше всички видения, приписвани на опиума и неговите производни, но без махмурлук и последици. И без привикване, защото сънищата и фантазиите си оставаха свежи завинаги.

— Няма я — каза Астур.

— Значи трябва да е в секцията с истинските извори на Лета. Всички, които пият от водата на Лета, се лишават от памет и сега съществуват във вечно реене. Това е приятно състояние, макар човек да разполага с малка част от предишните си възможности. Тук мъжете оставят опърничавите си жени и обуздават тяхното вироглавство със забрава.

И тъкмо тук той я намери: прекрасната Леция, облегната на стената на един басейн, по шикозни бикини; дългата й коса се спускаше по раменете.

— Здравей — поздрави Астур.

Тя му се усмихна и отново се зачете в модното списание. Личеше си, че не го е познала.

Душата на Астур се изпълни със скръб и той попита служителя:

— Нищо ли не може да се направи?

— Може — отвърна служителят. — Разполагаме със специален препарат за онези, които искат паметта на техните любими да бъде възстановена. Но мнозина не се възползват, защото често намират любимите си за по-чаровни без памет — поради което те не се сещат за какво да им мрънкат поне за известно време.

Астур настоя, че неговият случай не бит такъв. Двамата с Леция били новобрачни и щяло да мине доста време, докато почне да се оплаква от нея. И така, донесоха противоотровата, която пробутаха на Леция под маската на заскрежена ягодова «маргарита», питието, на което нито боговете, нито хората могат да устоят. И само за миг или още по-бързо паметта й се възстанови.

Но скоро стана ясно, че в процеса на възстановяване нещичко се беше объркало.

— Франклин! — възкликна тя. — Къде е Франклин?

— Кой е Франклин? — удиви се Астур.

— Моят съпруг, разбира се, и президент на Съединените щати.

Жестоката истина се разкри. На Леция бяха дали противоотрова, забъркана за някой друг. И сега тя притежаваше нечия чужда памет и беше убедена, че е нейната.

По-нататъшният разпит разкри, че се мисли за смъртна на име Елинор Рузвелт — човек от женски пол, послужила за модел на мнозина други. Постоянно приказваше за някакво събитие, въображаемо може би, наречено Втора световна война.

Астур успя да я накара да тръгне с него едва когато се престори на човек на име Уендъл Уилки, по когото госпожа Рузвелт явно си падаше.

Когато каза на Леция, че трябва отново да я остави сама, тя му каза:

— Всичко е наред, Уендъл.

Беше свикнала с разместванията във висшите служби.