Домът на боговете

54

Междувременно, в собственото си ефирно царство Висшите богове се бяха натръшкали и ни приемаха, ни предаваха. Един от тях, Ласка, бе помолен да следи какво става. Стоеше на пост на висок зъбер, от който му се откриваше панорамна гледка към Земята и нейните околности.

Той забеляза долу в пространството нещо, което никак не му се връзваше. Светлинки — множество малки светлинки, които се движеха по черното кадифе на Космоса право към Земята.

Както си седеше на склона, един оракулски кос долетя при него. Беше с проскубани крила, дишаше тежко.

— Имам новини — рече птицата.

— Казвай — отвърна Ласка.

— Следеше ли какво става там долу?

— Какво е то?

— Извънземна флотилия с огромни размери приближава Земята.

— Извънземни? Извънземни ли рече?

— Точно така казах.

— Извънземните не бива да се набъркват в нещата — рече Ласка. — Поне не сега. Сигурен ли си, че си разорат правилно?

— Разбира се. Да не съм додо.

— Извънземните нападат Земята — това наистина е много лоша новина — рече Ласка. — И как стана така?

— Ами, тя е дълга и широка — отвърна птицата. — Значи, има един бог, Скабър. Той ги води.

— Скабър го знам. В играта го вкара Декстър, който на свой ред работи за колегата Висш Бог Астур.

— Доста вярно. Но не си взел под внимание Ариман.

— Ариман ли? Кой е това?

— Лошото малко братче на Астур.

— О! Продължавай нататък.

— Този Астур не искаше да спасява Вселената. Търсеше начин да й помогне да се разпадне. Бутна лакътя на Купидон и го накара да простреля с любовна стрела Мелисент.

— Мелисент? Това име съм го чувал и преди, знам.

— Сирийска богиня на любовта.

— Така, давай нататък.

— Ами после тоя Ариман, който търсеше друг начин да докара някоя беля, видя Декстър, докато той търсеше в Царството на боговете някой, който да помогне на Артър.

— Артър?

— Човекът, от който тръгна цялата тази пакост.

— Така, добре.

— Та, Ариман отиде при Декстър, който се опитваше да помогне на Артур, престори се на приятел и го посъветва да избере Скабър за защитник на Артър. Декстър си мислеше, че онзи му прави добра услуга, свърза се със Скабър и го привлече на страната на Артър.

— Скабър! — възкликна Ласка. — Намерил кого да избере!

— Тъй, тъй — рече птицата. — И ти, и аз го знаем. Но Декстър не го знаеше. Не знаеше, че са го подвели.

— Знам какво стана после. Лийфи победи Скабър, както можеше да се очаква, и Скабър тръгна да си отмъщава. Някак си се добра до извънземните…

— Артър го посъветва да ги издири.

— О, не!

— Той не знаеше какво му казва, разбира се. Но ето ти сега. Скабър е повел огромна орда извънземни с космически кораби срещу Лийфи и приятелите му.

— Извънземните срещу боговете — замисли се Ласка. Подходяща тема за иронична поема.

— Не е време за поезия — отряза го птицата. — Сам можеш да се досетиш какво ще стане сега.

На Ласка изобщо не му беше трудно да го предскаже. Този сблъсък на титанични сили най-вероятно щеше да унищожи Земята и нейните жители. А намеренията на Вселената не бяха такива.

— Ще отида да кажа на другите — рече Ласка.

Висшите богове изслушаха Ласка и се съгласиха, че положението е сериозно. Повикаха Астур, за да видят не може ли да направи нещо с брат си.

— Твърде късно разбрах, че собственият ми брат играе ролята на предателя в онзи ход на събитията, на който съм роден да служа. Това как ви се вижда като сюжет за трагедия в пет действия?

— Зарежи трагедията — скастри го Ласка. — Можеш ли да предприемеш нещо?

— Ха на бас дали мога — отвърна Астур и се юрна да търси брат си.

Когато го намери, Ариман се беше проснал върху един галактически облак и наблюдаваше как космическата флотилия устремно напредва към Земята.

— Хубава гледка, не мислиш ли? — рече той.

— Върни ги — рече Астур.

— А как предполагаш, че ще го направя?

— Вкарай предложение в ума на твоето създание, Скабър, онзи, който е начело на цялата тази бъркотия. Накарай го да прекрати операцията.

— И защо?

— Защото, ако не го направиш, Земята ще бъде унищожена.

— Ами хубаво — рече Ариман.

— А ако отиде Земята, отива и Вселената.

— Логично — отбеляза Ариман.

— Трябва да направим нещо!

— Без мен. Аз служа на другата страна. Ще я разкатая тая Вселена, на нищичко ще я направя. И като възникнем следващия път, тогава ще видим кой е първороден.

— Не на мене тия! — възкликна Астур и се метна върху брат си.

Ариман го очакваше. Реагира мигновено.

Двамата братя се вкопчиха един в друг и започнаха да се борят. Толкова равностойни противници бяха, че никой не можеше да надделее над другия. А енергийните им запаси бяха толкова изобилни, че нямаше причина битката да приключи когато и да било в обозримото бъдеще.

Битката им продължи безкрай.

Извънземната флотилия продължаваше да напредва към Земята.

55

Беше ранна утрин — мирно време за богове и хора. Артър седеше в ъгъла на стаята и решаваше кръстословицата в «Ню Йорк Таймс». Откакто всяка сутрин му изпращаха «Таймс» по въздушната поща, животът беше станал по-хубав. Много луксове са достъпни за пророка на най-бързо разрастващата се религия на света. Артър не си падаше много по луксовете, но си обичаше сутрешния вестник.

В ъгъла на стаята замъждука светлина. Сама по себе си тя не беше кой знае какво. Но въпреки това дори и някой по-тъп от Артър би разпознал особените характеристики на тази светлина, определящи я като идваща от неземен източник. Артър също я отбеляза като такава, но това не го разтревожи и дори не го предупреди, че му предстои нещо, защото по време на тясната си връзка с низшите богове беше свикнал на странни явления.

Прозвуча тръбен звук — висок и пронизващо сладък. Това можеше да го предупреди. Но не успя.

Артър беше преситен от странни явления. Когато си общуваш с боговете, излизаш от тялото си през ден-всеки ден.

Ето защо той не обърна внимание нито на светлината, нито на звука, а продължи да си гледа кръстословицата. Но там, вътре, се появи първият симптом на онова, което се оформяше и щеше да го вкара в изцяло ново положение.

Докато оглеждаше кръстословицата за неща, които можеше да попълни без да си напъва мозъка ненужно, той забеляза, че 59 водоравно, с девет букви, започва с «Б», гласеше: «Характерен знак, че богоподобно или обожествено същество иска да разговаря с вас». Вторачи се в него, без да се сеща, че допреди малко това го нямаше там. И определението се появи в главата му: Богоповик!

Започна да му просветва, че се заформя свръхестествена ситуация и че тя е насочена към него. Остави молива, изправи се и измъкна иззад леглото малката раница. Беше я стегнал преди повече от седмица, когато го обзе предчувствие, че ще стават някакви такива работи.

После, придружен от силен порив на вятъра и ослепителна светкавица, пред него изникна Декстър.

— Свърши се — рече Декстър.

— Какво искаш да кажеш? Кое се е свършило?

— Всичко!

— Не можеш ли да говориш по-точно?

— Избрах не този бог, когото трябваше. Ариман ме убеди да се пробвам с него. А сега сблъсъкът между Скабър и съюзниците му и Лийфи и неговите съюзници е неизбежен. Тази битка ще унищожи Земята. Вселената ще рухне.

— Без съмнение трябва да има нещо, което може да се направи — рече Артър.

— Някой може да се опита да играе директно с космическите сили. Но това ще е много опасно.

— Как нещо може да бъде опасно, щом инак резултатът ще е унищожението на Вселената?

— Рухването на Вселената не е най-лошото, което може да ти се случи. Винаги има шанс в новата Вселена да си си добре. Но е възможно да прецакаш тази Вселена по от кофти по-кофти начин.

— Не виждам как.

— Ще забележиш, че откакто се почна това, не е ставало дума за ада.

— Да не искаш да ми кажеш, че ще попадна в ада, ако не успея? — попита Артър.

— Опитвам се да ти кажа, че разпространените представи за ада са погрешни. Адът е запазен за тези, които, като Прометей, са се опитали да управляват космическите сили и са се провалили.

— И какво представлява този ад?

— Какво представлява болката? Как би описал мъката?

Артър схвана. Но се зачуди:

— Защо Вселената да постъпва така? Какъв е този ад? Отделна сфера? Колко такива съществуват?

— Вселената, царството на боговете, божественото пространство, адът, фракталното измерение, царството на отмъщаващите си божества, където ще отидеш ти, и безброй други — всички те не са територии с точно определени граници. Те са сфери на влияние, взаимопроникващи една в друга. Но оттам, където ще отидеш, връщане няма.

56

Декстър си тръгна. Артър се замисли и реши, че трябва да предприеме нещо. Излезе в задния двор да се сбогува с Мелисент.

Щом разбра къде отива той, тя се разтревожи:

— Но това е по-лошо от смърт! Никой ли не те предупреди?

Докато разговаряха, в ума му се оформи нова оценка за тях двамата с Мелисент. Та нали най-после имаше възможност да извърши дело на храбрец. И си помисли: «Ако съм готов да тръгна и да се изправя лице в лице с Основния принцип, каквото и да е това, не мога ли да кажа нещо хубаво на тази богиня, чиято единствена грешка е, че ме обича?»

Заговори й. И тогава вътре в него се случи нещо безпрецедентно. Той почувства как сърцето му се разтваря за нея. Нямаше думи да опише вълните от чувства, които сякаш избликваха от гърдите му, надигаха се и караха лицето му да се черви. В резултат на силите, под чието въздействие беше сега и на новото си самопознание той можеше да прегърне Мелисент и да й каже, че я обича.

— О, Артър. Най-после — каза Мелисент.

— Да — рече Артър. — А сега трябва да вървя.

— Да вървиш? Къде отиваш?

— Вселената ще рухне, и за това съм виновен само аз. Трябва да направя каквото мога, за да предотвратя нещастието.

— Не отивай — примоли се тя.

— Трябва — отвърна й той.

— Артър, има едно място, където можем да отидем. На това място всички възможности за изживяно време се трансформират от любовта така, че създават своя собствена вечност, при това без връзка с течението на времето другаде. Можем да живеем в субективна вечност, Артър, и напълно да забравим за Вселената.

Артър се изкушаваше. Разбираше за какво говори Мелисент. Изведнъж му беше станало ясно колко важно нещо е любовта.

Но виждаше и че не е свободен да тръгне по този път. Съществуваше път на дълга, чувство за съдбовност. Знаеше, че трябва да продължи напред и да се опита да оправи нещата.

57

Светещите, образуващи мрежа линии бяха само първото откритие на Артър в това пространство, за което той нямаше име, но поради липса на по-добро име наричаше Богопространството. В Богопространството имаше и други неща, доста при това, предмети, без съмнение притежаващи особени свойства. Обаче според Артър той надали имаше време да ги провери всичките.

Първо трябваше да открие какво може да направи в това Богопространство; защото започваше да му се изяснява, че неговите умения са свойство на пространството, не лично на него. Но как щеше да го разбере?

Той се огледа и съзря голямо разнообразие от предмети с различни форми. Хвана един, да види какво ще стане. Беше меко синьо топче, и щом го докосна, то стана прозрачно и се обади глас:

— Добре дошли на пътешествие към началото на времето. Ще потеглим всеки момент. Стискайте здраво…

Артър веднага пусна топчето. То падна с тихо «пльок». При мисълта как насмалко не се вкара в истинска беля, Артър го втресе. Само това му трябваше — пътешествие до началото на времето. А през това време какво щеше да стане със Земята?

Онова, което му трябваше, беше начин да разбере какви са всички тези предмети и за какво служат. И трябваше да го разбере, преди да почне да се бъзика с тях и може би да си навлече сума ти неприятности. Но как да разбере? Може би съществуваше някакъв водач, който да може да му помогне?

И за да опита, той каза с тих глас:

— Водач?

Нищо не се случи.

— Някаква помощ? — опита той пак. И взе, че се получи нещо.

Около него заблестяха светлини и кой знае откъде се спусна голям червен куб. Отстрани на куба беше изписано с жълти букви: ПОМОЩ ЗА ВАС В БОГОПРОСТРАНСТВОТО.

— Така малко по̀ бива — отбеляза си Артър.

А на помощния куб каза:

— Здравейте?

— Мараба — отвърна глас.

— Ти наистина ли си помощта?

— Аз съм файлът «ПОМОЩ» — отвърна гласът, — а ти ме извика точно навреме. Наистина, за да обикаляш из това пространство, помощ ти е нужна. Изненадан съм, че са те вкарали тук без никакво предупреждение.

— Аз сам съм изненадан — рече Артър, — но случаят е спешен.

— Сигурно — отвърна гласът, — защото наистина действаш много безразсъдно.

— Ама аз само направих една-две крачки — рече Артър.

— Да, но без да задействаш крачкоизтриващата процедура.

— Това лошо ли е?

— Опасно е. Тук, в това пространство, има мършоядци, които следят автоматично за стъпки.

— Сега в опасност ли съм? — попита Артър.

— Само минутка — отвърна гласът. — Да проверя.

След малко гласът отново се обади:

— Не. Сигурно е късметът на новака — мършоядците са в сектор 22СА. Няма да повярваш какво мазало стана там. Но това не те засяга. Та, какъв ти е проблемът?

— Извънземните — отвърна Артър. — Трябва да направя нещо с тях.

— Аз самият съм извънземен — рече гласът.

— Говоря ти за онези, които се готвят да нападнат Земята.

— О, онези ли. Лошите извънземни. Чудех се кога ли някой ще се хване да направи нещо по въпроса.

— Тъкмо затова съм дошъл.

— Но ти не си опитен убиец на извънземни, нали?

— Всъщност не съм.

— Това усложнява работата.

— Съжалявам да го чуя.

— Съжалявам, че ми се налага да ти го кажа.

— Разбрано. Та какво да правя?

Последва мълчание, а после — странно щракане. Артър реши, че това е звукът, който издава файлът «ПОМОЩ», докато мисли. Най-накрая файлът каза:

— Тия извънземни — те как ще стигнат до Земята?

— С космическа флотилия — отвърна Артър.

— Голяма ли е?

— Предполагам — отвърна Артър. — Според мен, за да се атакува успешно Земята, е нужна доста голяма космическа флотилия.

— И аз бих го предположил — рече файлът — А как мислиш, че ще атакува тази флотилия? В единична нишка или разпръсната в дълъг фронт?

— Де да знам — отвърна Артър. — По-скоро бих си помислил, че в широк фронт. Аз така бих направил.

— На мен ми звучи доста разумно. Предполагам, че нямаш представа в каква форма ще бъде този фронт?

— Никаква — отвърна Артър. — Но груб правоъгълник или полумесец би било много вероятно предположение.

— Ориентиран накъде? С тясната или широката страна напред?

— Нямам представа — отвърна Артър.

— Е, да приемем най-лошия сценарий. Да кажем, че ще се разпръснат на от хиляда до милион мили в пространството.

— Изглежда ми разумно — рече Артър.

— Е, за мен е очевидно, че за да покрием всички възможности, съществува само една защита, към която можем да се обърнем.

— И това е?

— Трябва да поставим нещо между тази космическа флотилия и Земята.

— Тъкмо това мислех и аз — рече Артър. — Ти какво предлагаш?

— Сещам се само за един предмет, който би свършил работата. Черна дупка.

— И какво ще стане?

— Ако я разположим правилно, тя ще ги погълне всичките. И това в общи линии ще бъде краят им.

— Тъкмо това искаме — рече Артър.

— Но ми се струва, че ще постъпим малко жестоко с извънземните.

— Сами са си го изпросили — забеляза Артър. — Да не са нападали Земята.

— За това няма да споря с тебе — рече файлът. — По възгледи аз съм терацентрик. Та, ако си съгласен, точно така ще направим.

— Съгласен съм — рече Артър. — С какво ще започнем?

— Е, сега идва мъчното — рече файлът. — Първо трябва да намерим черна дупка с подходящи размери.

— А после да я закараме на буксир до мястото?

— Ами да, това е идеята, принципно, но за да го постигнем, първо трябва да предприемем ред стъпки. Тези стъпки са опасни и всяка от тях може да доведе до твоето заличаване. И моето също, бих добавил.

— Олеле — възкликна Артър, — аз бих рискувал, но нямам право да въвличам и тебе в това.

— Хич не се притеснявай — успокои го файлът. — Самосъхранението хич не ме интересува. В края на краищата, аз съм само данни и нищо повече. Но има и още една трудност.

— Кажи ми каква е.

— Ами нали разбираш, аз обикновено си седя най-пасивно, докато някой не ме попита нещо. После проверявам и му отговарям. Никаква инициатива, ако ме разбираш. Но в този случай ще е нужно да бъда по-предприемчив. По-отворен Щото ти бъкел не разбираш. Не че искам да те обидя, разбира се.

— Не съм ти се обидил. И аз ще трябва да се проявя като по-предприемчив.

— Добре. Чакай сега да видя. Трябва да решим какъв е правилният ред, в който да действаме. Аз мисля, че първо трябва да намерим черната дупка.

— Съвсем правилно, според мен — рече Артър.

— Така. Ами давай да се захващаме тогава.

58

С Артър в засилен режим изобщо не беше трудно да се придвижват из Космоса — из много Космос за доста кратко време. Файлът «ПОМОЩ» го научи да разпознава черните дупки. Бяха черни, разбира се, и изпъкваха в рязък контраст на бледата космическа опалесценция. След като разбра какво да търси, Артър ги виждаше навсякъде. Като че ги имаше във всякакви размери, от мънички, колкото младежка пъпка, до великански колкото буреносен облак.

— Какво ще кажеш за онази голямата там? — попита Артър и посочи мислено една черна дупка, наглед колкото яко струпване на буреносни облаци.

— Много е голяма — отвърна файлът.

— Аз си мисля, че колкото по-голяма, толкова по-добре.

— Да, ти може да си го мислиш, ама бъркаш. За една космическа флотилия грамаданските дупки са много по-малко опасни от по-дребните. Трябва да имаме предвид обратнопропорционалния ефект. Всъщност, по-малките се справят добре с разкъсването и надробяването.

— Ти защо не избереш някоя? — предложи Артър.

— Виждам тъкмо каквато ни трябва — отвърна файлът. — Виждаш ли я там, отляво? Горе-долу колкото гараж за две коли, относително казано. Достатъчно е голяма да погълне всяка космическа флотилия, подредена във всякакъв мислим фронт, и все пак е достатъчно малка, че идеално да ги разкъса и надроби на парченца.

— Чудесно — рече Артър. — Да вървим тогава и да я закараме на буксир до мястото. — Той се насочи към черната дупка, но файлът «ПОМОЩ» го извика настоятелно:

— Опиташ ли се да се приближиш направо, ще се убиеш. Дори и в този ти подсилен вид тя ще те направи на кайма, освен ако не направим нужното, за да се справим безопасно с нея.

— А какво е то?

— Първо на първо и преди всичко ни е нужно това — и той измъкна от един удобен процеп някакъв уред.

— Какво е това? — попита Артър.

— Скалар. Уред, който претопява всеки предмет на екрана му със спорни или неопределими размери. Така с тях се борави по-лесно. Като приложим скалара към черната дупка, и към нас също, ще можем да я преместим в позиция. Тъй де, след още няколко необходими стъпки.

Със скалара в ръка, следващата стъпка беше да навлязат в измерението без мащаби, известно също и като фракталното измерение. На Артър не му беше лесно, макар че файлът «ПОМОЩ» му обясни всичко необходимо, за да се отърве от предразсъдъците, да промени предубедените си ценностни преценки и да започне да приема по-безпристрастно «нещата такива, каквито са».

Този ход се видя труден на Артър, защото беше свикнал с една такава сфера на относителността, където голямо и малко оставаха пропорционални едно на друго и никога не се променяха. Но в измерението без мащаби беше другояче. Тук нещата бяха толкова големи, колкото трябваше, за да се постигне необходимата степен на детайлност. Но сами по себе си те не бяха малки или големи. Мащабът на всичко в сравнение с всичко останало можеше да се увеличава или смалява, тъй като нищо нямаше точни или буквални размери. Мащабът на едно нещо можеше да се увеличи или намали по отношение на друго и затова всичко можеше да бъде по-голямо или по-малко от всичко друго, без да губи индивидуалните си особености.

На Артър му беше нужно малко време да се научи да мисли по този начин, но нямаше как — това беше предварителното условие, за да влезеш във фракталното измерение.

Най-накрая той го овладя и почти веднага предметите покрай него станаха управляеми. След като намали мащаба на черната дупка и увеличи своя собствен, Артър можеше да я премести с голи ръце.

— Прекрасно — обади се файлът «ПОМОЩ». — Но сега, за да може черната дупка да оперира нормално, трябва отново да придобием нормални размери и да получим няколко разрешения.

Но първо беше време за проучване. Артър, смален до човешкия си бой, се приближи до черната дупка, придружен от обезплътения глас на помощния файл. Щом се доближи, той забеляза, че черната дупка, която отдалече изглеждаше като твърд черен предмет, отблизо беше опасана през средата от видима ивица в светъл цвят.

Когато се приближи още повече, той забеляза в ивицата менящи се цветове и форми, макар все още да не можеше да ги различи.

— Каква е тази ивица? — попита той файла.

— Хоризонтът на събитията.

— Мислех си, че хоризонтът на събитията винаги е вътре в черната дупка и е съставен от светлина, която не може да се измъкне навън поради изключително силната гравитация или нещо такова.

— Схванал си общата идея — отвърна му помощния файл. — Истинският хоризонт на събитията, разбира се, е вътре. Но тъй като никой не може да го види там, каква полза от него?

— Изобщо не смятам, че поначало има кой знае каква полза от него — отбеляза Артър. — Но какво значение има?

— Доста голямо — отвърна файлът. — Странността, живееща в сърцето на черната дупка, винаги страшно се гордее със своя хоризонт на събитията и страшно й се иска и другите да го гледат.

— Странността пък какво общо има?

— Ами комай всичко — рече файлът. — Няма черна дупка без странност, а никоя странност не позволява на черната си дупка да съществува без външен хоризонт на събитията. Той е еквивалент на сексуалната показност, характерна за някои птици на вашата планета. Малко са гледките в галактиката, по-красиви от една напълно развита странност, перчеща се със своя хоризонт на събитията.

— Нашите учени не мислят така — възрази Артър.

— Естествено, че не мислят. Но те така и не са успели да опознаят нито една черна дупка, нали така?

— Май че не — съгласи се Артър.

Докато се приближаваха, Артър успя да види във външния хоризонт изображенията на всякакви събития. Имаше анимирани картинки на древни воини във всеоръжие, имаше градове, израстващи от гъсти джунгли, и жреци, принасящи жертви по високи планински върхари.

— Тия картинки откъде се вземат там? — попита Артър.

— Те са същества, хванати в капана на хоризонта на събитията.

— Но как са попаднали там?

— Древните обитатели на Земята са разполагали с много техники, неизвестни на вас, съвременните. Някои от тях не са сработвали особено добре.

— Много вероятно — отвърна Артър. — А всички тези хора и неща все още там вътре ли са?

— Практически да — отвърна помощният файл.

— Давай да го хващаме това нещо — рече Артър.

Той се приближи към черната дупка. Тя представляваше лъскава, гладка черна сфера, опасана с ярка ивица. Артър погледна картинките в ивицата и я подмина. Сега пред него беше само мрак и той усети как нещо го подръпва. Продължи напред, като пазеше равновесие, а нещото го дърпаше ли дърпаше.

После се намери на повърхността на черната дупка. Огледа се. Някаква виолетова светлина просмукваше всичко. Нещо се приближаваше към него.

Артър се стресна и се замисли дали да не се оттегли, но помощния файл се обади:

— Всичко е наред, тъкмо затова сме дошли. Това е един от плувците в черните дупки.

Артър изчака съществото да се приближи. Приличаше на нещо леопардоподобно и акулообразно. Формата му постоянно се менеше. То вървеше към Артър, но същевременно като че ли плуваше.

Артър изчака. Онова се приближи и го подуши.

— Кажи му нещо — предложи файлът.

— Добро момче — рече Артър, протегна ръка и го потупа по главата.

Съществото се протегна грациозно и издаде неописуем звук — Артър реши, че е от удоволствие.

— А сега го възседни — нареди файлът. — Давай. Няма да те ухапе.

Артър хич не беше сигурен в това, но яхна създанието. То се обърна и се юрна в галоп. Търчеше напред, но същевременно и надолу, през неосезаемото вещество на черната дупка.

— Как го прави? — попита Артър помощния файл.

— Приспособило се е към тукашните условия на живот — обясни файлът. — Когато си в контакт с него, възприемаш много от неговите свойства.

— А как така свойствата на черната дупка не го засягат?

— То огъва времето — обясни файлът. — Използва бъдещето, когато черната дупка вече се е разпаднала.

— И как го прави?

— Това е голяма мистерия — отвърна файлът. — Много малко същества успяват да източват бъдещето по този начин. Разбира се, това си има цена. То използва собственото си настояще, за да се домогне до бъдещето. Взема назаем време от собственото си бъдеще.

— И какво става с него?

— Когато изразходи всичкото си бъдеще, трябва да плати своя дълг пред времето.

— И как става това?

— То изчезва.

— И къде отива?

— Не знаем — отвърна файлът. — Предполага се, че съществува някакво специално място, където дълговете пред времето могат да се изплащат с тежък ръчен труд. Но това по никой начин не е сигурно.

Артър отново насочи вниманието си към съществото. Яхнал твърдия му, ала гъвкав гръб, той усещаше как потъва навътре. Изведнъж съществото спря, обърна се и като че се развълнува.

— Какво става? — попита Артър.

— Сигурно е лепнало някой паразит — обясни файлът. — Тука има и паразити. Те източват настоящето.

— И какво да правя?

— Времесъществото може да се оправи с него. Стига да е само един.

Артър наблюдаваше как времесъществото зарови муцуна в собствения си хълбок. Челюстите му профучаха покрай Артър и той мярна белите му зъби. Нещо изквича и времесъществото продължи да се спуска надолу.

— Този път мина добре — обади се помощният файл, — но ако бяха повечко, можеше да стане опасно. На времезвяра щеше да му се наложи или да ги надвие, или да умре. А тебе щеше да те хвърли от гърба си.

— И тогава какво?

— Щеше да станеш част от събитийния хоризонт.

Те проникнаха в центъра на черната дупка и стигнаха до странността. Странността бе неописуема. Както и трябваше да се очаква, защото всяка странност е различна, единствена по рода си, с една дума казано — изключителна.

Тази тук беше придобила описуемост. Отначало приличаше на вълмо къдрава черна коса, от която надничаха две светнали оченца.

— Странност? — попита предпазливо Артър.

— Да, аз съм странността. А ти си човек, освен ако не се бъркам.

— Не, права си, човек съм.

— Е, с какво мога да ти бъда полезна?

— Бих те помолил за разрешение да преместя черната ти дупка.

— Къде?

— Не много далече. Нали разбираш, искам да препреча с нея пътя на една нашественическа космическа флотилия.

Странността се завъртя бавно, докато мислеше. С всяко завъртане тя придобиваше различен вид. И с всяко завъртане сменяше облика си. Много от образите й бяха толкова сложни, че Артър не се сещаше за нищо, на което да ги уподоби. Някои обаче му бяха познати: разрез на скала, зелен олдсмобил модел трийсет и осма, нащърбено острие на нож, чаровна девойка с оранжева коса, и тъй нататък. Формите, които странността можеше да приеме, като че нямаха край.

— Значи моя хоризонт на събитията ти харесва? — попита странността, след като приключи с промените.

— Прекрасен е — отвърна Артър.

— Не би ли поискал да станеш част от него?

— Ами не. Искам да кажа, би било хубаво, ако условията бяха по-различни.

— Може би ще мога да ги променя — рече странността. — Много бих искала да те добавя към своята колекция.

— Хей, остави хлапето на мира — скастри я помощният файл. — То само се мъчи да спаси планетата си.

— Е, на мен какво ми дреме? — отвърна странността. Но втори път не попита.

59

Артър едва бе успял да нагласи черната дупка, и чу глас:

— Момче, какво правиш с тази черна дупка?

Артър се огледа. Високо, кльощаво, полупрозрачно създание с дълъг нос току-що се беше показало.

— Познавам ли те? — попита Артър.

— Ей сегичка ще се запознаем. Аз съм космическият цензор. Та, какво правиш с тая черна дупка?

— Ами просто я местя — обясни Артър.

— А кой ти каза да го правиш, мътните да го вземат? По дяволите, момко. Бъзикаш се със сили, надхвърлящи жалките граници на немощното ти въображение. На път си да създадеш парадокс от десета степен и да пратиш всичко на майната си. Като върховен страж на Вселената, според мен трябва да те изрежа изцяло от този епизод. Това е най-най-простото разрешение.

— Аз няма да позволя това — обади се помощният файл.

— Махни се от пътя ми, синко, иначе и тебе ще изрежа.

— Не можеш. Аз съм скрит системен файл.

Гласът на цензора стана злобен:

— Чуй ме, малкия, аз мога да изрязвам скрити файлове също като всички други. Махай се от пътя ми.

Помощният файл обгърна закрилнически Артър с дългите си треперещи ръце.

— Престани! — сряза го цензорът. — Ти персонифицираш, опитваш се да заформиш някаква жалка човешка ситуация от калая на вселенската нужда. Нищо такова няма да стане. Ти фалшифицираш данните.

— Но поне ги правя разбираеми — защити се файлът.

— За последен път ти казвам: махни се от пътя ми.

— Това е исторически неподплатено — рече файлът.

— Историята не ме интересува — заяви цензорът. — Може и да е така, както ти казваш. Не знам, нито пък ми пука. Онова, което знам, са правилата. А правилникът забранява подобни неща.

— Но ако Земята бъде унищожена, правилата ще изчезнат, както и ти.

— Не, правилата са вечни. Дори и когато човечеството отдавна е изчезнало, дори и след като Вселената е престанала съществува даже като спомен — правилата, вечните правила ще продължава да ги има. Съжалявам, но ще ми се наложи да цензурирам Артър.

И той се захвана с това — сграбчи Артър с гумените си пръсти, излъчващи нереалност. Артър избледня, стана прозрачен и започна да се изпарява. И тогава помощният файл с нечленоразделен вик се метна напред и се намеси.

— Няма да ти позволя да ми прецакваш функциите по този начин! Обещал съм на този човек, че ще го пазя. Остави го на мира!

— Тогава ще изям гъза ти за закуска! — изрева цензорът.

Последва схватка. Помощният файл загуби, както и трябваше да се очаква.

Той промълви с отпаднал глас:

— Той ме победи… но ти си в безопасност. Ако изтрие и двама ни, това ще предизвика противоречие, което той не може да обясни. Засега той не те заплашва с нищо. Опитах се да оставя следа, така че контрольорите на вселенската машина да разберат какво е станало. Кажи им… че се опитах да помогна…

И помощният файл се сплеска и изчезна.

Артър бе възтържествувал. Черната дупка беше в позиция. Артър наблюдаваше как извънземната флотилия се изпари в нея, а Лийфи и кохортата му наблюдаваха същото от друг ъгъл. Всички те се затриха в катаклизъм, чийто описателен потенциал надхвърляше всяко въображение. Най-сетне победа! Но триумфът на Артър бе краткотраен. Защото както си ликуваше, Висшите богове, които дотогава наблюдаваха и си гризяха ноктите в очакване, го отмъкнаха.

Артър трябваше да си плати, и то яката. Време беше шоуто да свърши.