В царството боговете си провеждаха ежемесечния банкет — В Клостермачър Хол, заемащ централно положение в божествената зона. Банкетът беше само за членове на клуба — допускаха се само богове и се изключваха близки, тролове, духове, призраци, таласъми и други същества, които чат-пат се опитваха да се натресат там.
Бог Локи тъкмо вдигаше наздравица, когато на вратата се почука. Той се падаше най-близо, та я отвори.
На прага стоеше някакъв, когото Локи не познаваше.
— К’во искаш?
— Казвам се Скабър — представи се новодошлият. — Току-що пристигнах.
Локи вдигна рамене.
— Е, и к’во искаш?
— Искам да вляза на банкета — обясни Скабър. — Чух, че бил открит за всички богове.
Локи го огледа. За бог Скабър беше среден на ръст, ни дебел, ни слаб. Имаше източено лице и не изглеждаше твърде зле. Косата му беше къдрава, медночервена и стърчеше на главата му като четка. Това наведе Локи на една идея.
— Ти случайно да не си бог-лисица? От японските или китайските може би, или навярно от айну?
Скабър сви рамене.
— Може. Честно, представа си нямам.
— Но си бог, нали?
— Естествено — и Скабър включи нимба си; бледовиолетовото сияние около главата и раменете му показа, че е безсмъртен, sine qua non за боговете.
Локи се поколеба. Наистина, сегиз-тогиз в Царството на боговете наминаваха неизвестни богове. Не всички божества са прочути. Сред боговете някои бяха по-известни от друга, а трети въобще не бяха известни. Някои като че ли нямаха ни произход, ни семейство и приятели, ни родословно дърво и история, нищо освен тяхната божественост, както излизаше.
— Момент само, да поговоря с останалите — рече му Локи. Върна се вътре и съобщи на другите богове за разговора.
— Пусни го — нареди Хралмар. — Ако е менте, бързо ще разберем. — Другите се съгласиха.
Скабър влезе и си намери място на дългата маса на боговете. Повечето забелязаха, че носи ореола на безсмъртие, но освен него — кажи-речи нищо. Той не се включваше в разговора, май си нямаше тотемно животно, птица или насекомо, не разказваше истории от «доброто старо време», когато боговете са си общували свободно с хората. Когато споменаваха Земята, той като че ли нищичко не знаеше за нея; говореше все така мъгляво и за всичко друго. Боговете нямаше как да не си помислят «Откъде ли пък се взе тоя чукундур?»
Когато стигнаха до десерта и кафето, седящата до новодошлия Атина се опита да го включи в разговора:
— Кажи ни, Скабър, има ли някоя забавна история около твоята поява? Аз например съм родена от челото на баща ми. А ти?
Скабър я погледна объркано.
— Абе не мога да ти кажа. Един ден си отворих очите и хей ме на, лежа си под някакво дърво сам-самичък, напълно развит и оформен и дори облечен в зелено и ръждиво.
Атина пробва пак:
— Когато се роди, намери ли наблизо някакви предмети като например свещени скарабеи, амулети или талисмани?
— Тцъ — отвърна Скабър. — Само мене си. След малко осъзнах, че трябва да има и други богове, та се поогледах и дойдох тука.
Разговорът замря. Не след дълго банкетът приключи, боговете си тръгнаха, а Скабър се запъти нанякъде, като че не знаеше сега пък какво да прави.
По-късно, в разговор с Артемида, Атина сподели:
— Не е блестящ събеседник този нов бог, но поне е откровен.
Артемида не беше толкова убедена в това.
— Вероятно не е достатъчно умен, че да измисли убедителна лъжа.
Скабър си намери безстопанствено парче земя в една малка долина в Царството на боговете и си построи там малка къщичка. Придаде й умерен климат, но не се назори да внася други подобрения.
През следващите няколко седмици живя доста самотно. Изглеждаше незаинтересован, обхванат от апатия.
После Лийфи се върна от Земята да се похвали с подвизите си и да види не може ли да вербува още някого. Неочаквано Скабър се заинтересува от неговите предложения.
Скабър се срещна с Лийфи по предварителна уговорка в «Кристалният кораб», частен ресторант. Там, в едно облицовано с ламперия сепаре, докато си пиеха божията бира, Лийфи се похвали със сладката далавера, която беше врътнал с Артър Фен, първият човек, свързал се с Царството на боговете от сума ги време насам.
— Не виждам нищо кой знае колко велико в това, че си сключил сделка със смъртен — рече Скабър. — Такива работи стават всеки ден.
— Едно време да — отвърна му Лийфи. — Но откакто последният човек се свърза с нас, изминаха цели векове.
— Това не го знаех — призна си Скабър.
Лийфи кимна.
— Хората вече не се интересуват от богове — и как иначе, щом като общата тенденция на Земята е към Нищоизма. Навремето бизнесът със сбъдването на желания си го биваше, но в днешно време човешки мисионерски групи успешно се съревновават за човешките души.
— И как успя да го навиеш този човек?
Лийфи се разсмя.
— Все едно да отмъкнеш бонбончето на херувимче. Тоя тип. Артър Фен, ме покани на Земята, но хал хабер си нямаше за възможните последствия. Успях да сключа с него споразумение без предварителни ограничения. Аз и приятелите ми имаме достъп до Земята и можем да си правим горе-долу каквото си искаме.
— Добре ми звучи — рече Скабър, но си мислеше колко са му неприятни самодоволната усмивка и позата на Лийфи на пръв хитрец.
— И както стана — продължи Лийфи, — аз и приятелчетата ми бродим по Земята, свободни колкото си щеш. Аз създадох религия и привличаме вярващи наляво и надясно. Това е най-големият удар за всички нас от векове насам.
— Хубавичко ми звучи — призна Скабър.
— Има място за още един-двама свестни богове или богини. Ама запомни, че командвам аз. Ако искаш да влезеш, трябва да ми се закълнеш във вярност.
— Ще ти се обадя — каза Скабър, допи си бирата и си тръгна.
Отдалечи се замислено. Искаше да се занимава с нещо. Но не се виждаше да служи под властта на Лийфи. Този бог не беше нещо повече от него, но се надуваше и се правеше на Висш бог, вместо на мизерно ситно-дребно неизвестно богче, каквото всъщност беше.
Искаше ли да работи за тоя тип? Не, по дяволите! Но му се щеше да види Земята. Що се отнася до Лийфи… тоя не му харесваше. Всъщност му беше доста неприятен. Колкото повече се замисляше Скабър, толкова по-ясно осъзнаваше, че по-скоро би прецакал Лийфи, отколкото да му свърши работа.
Стана му интересно, когато ден по-късно видя на таблото за съобщения за боговете една обява.
Тя гласеше:
Едгар Алън Декстър, лицензиран агент за трансакции между богове и хора, човешко същество от планетата Земя, търси неколцина добри богове, които не се боят от малко битки. Ще работят за добра кауза. Заинтересованите могат да се свържат с мен в «Лимбо Ин» в центъра на Преддверието на Ада.
Скабър се отби в «Лимбо Ин» и му уредиха интервю с Декстър.
Декстър бе наел всекидневна на втория етаж. Съвсем оскъдна обстановка — два стола и маса. Когато Скабър влезе, той вадеше някакви документи от дипломатическо куфарче. Махна на Скабър да седне.
— С кого планирате да се биете? — попита Скабър.
Декстър го изгледа и попита:
— Знаеш ли за Лийфи и приятелчетата му?
— Знам, и ако ще трябва да се работи с тая банда, не съм заинтересован.
— Седни, пийни чаша сома. Предложението се отнася за човек на име Артър Фен.
— Тъкмо за тоя ми говореше Лийфи.
— Точно така.
— Значи ще работиш с Лийфи?
— Съвсем не. Тъкмо обратното. Търся начин да разбия Лийфи. Ако си му приятел, според мен надали би се заинтересувал.
Скабър си наля чаша сома от каната на масата, отпи глътка и рече:
— Не съм му приятел. Какво предлагаш?
— Лийфи се е възползвал от моя клиент, Артър Фен — обясни Декстър. — Без нищичко да знае за отношенията между хора и богове, Артър е пуснал Лийфи и другарчетата му да си разиграват коня по Земята и се е поставил в ужасно неизгодно положение. Сключил е много лоша сделка. Както и да е, нищо в неговото споразумение с Лийфи не е изключително. Нищо не пречи на Артър или на неговия представител да доведе и други богове, щом така иска.
— И защо ще иска?
— Защото Артър има нужда от съюзници, а Лийфи — от издигане.
— Като например да го изхвърлят от Земята?
— Тъкмо това имах предвид — рече Декстър.
— А аз какво ще спечеля от това?
— Аз ти предлагам шанс за малко действие и добър бой — рече Декстър, — както и възможност да станеш едно от земните божества. В твоето положение според мен би се съгласил, че това не е малко.
Скабър кимна. Не го биваше по пазарлъците, по хитроумните сделки, а този човек очевидно поназнайваше туйцък-онуйцък за боговете и за сключването на споразумения с тях. И беше прав — по-добре щеше да е да действа, отколкото да се мотка из къщи и да се чуди какво да прави със себе си. А не би пропуснал шанс да прецака Лийфи.
— Колко време имам да го обмисля? — попита той.
— Трябва да ми дадеш отговор веднага — отвърна Декстър.
— Да, ще замина за Земята, ще се сприятеля с този Артър и ще разбия онзи непоносим Лийфи — каза Скабър.
Скабър получи наставления от Декстър и замина за Земята. С картата, която Декстър му беше начертал, той успя да намери Флорида без много зор, а после му оставаше само да хване шосе А1А до Таити Бийч.
След като пристигна, той излезе от невидимото си състояние и се огледа. Онова, което видя, му хареса, особено плажът с чадърите на райета и плажните мацки в бонбонени цветове. Можеше цял ден да се мотае тук и да ги зяпа. Но имаше да върши важна работа.
Тръгна към малката къщичка на «Сий Грейп Лейн» 101 да поднесе своите почитания на Артър.
Щом се приближи, видя на полянката табела. Тя гласеше «ПОСЕТИТЕЛИ БЕЗ ПОКАНА НЕ СЕ ПРИЕМАТ».
На полянката в шезлонг се бе изтегнал висок човешки младеж с увиснала челюст, облечен в отрязани дънки и с ловджийска пушка на коленете.
Дори и боговете не обичат да ги целят със сачми.
Скабър продължи нататък.
Артър беше под охрана. Скабър не беше обмислял тази възможност. Имаше нужда да си направи план. Естествено, Лийфи и неговите богове нямаше да го допуснат до Артър. Не и доброволно.
Но начин имаше. Декстър се беше сдобил със съдебна заповед, постановяваща, че спалнята на Артър си е негова и е неприкосновена. Скабър можеше да се срещне с Артър там. Но как да влезе? Трябваше да получи позволение от самия
Артър. Но непосредствен или очевиден начин за това нямаше.
Ако един бог има проблем, той отива при оракул. Оракулите говорят на смъртните със загадки, но с боговете приказват направо. И по-добре, защото знаят да си пазят манната.
Скабър се консултира със справочника на земните оракули. Най-близкият работеше като циркаджия в Чичикалко, Мексико. Скабър потегли нататък със сила божия и пристигна в малкото планинско селце сред планините Гереро тъкмо по залез, един час преди циркът да отвори.
Излезе на края на града, където беше разпънато шапитото. Хуан Гарсия, човекът-оракул, седеше върху една пластмасова щайга за мляко пред палатката си и си хапваше чилакилес от купичка. Не трепна дори, когато изневиделица Скабър изникна пред него — небрежно облегнат на кирпичената стена, дялкаше кактус агаве.
— И какво искаш да ти изоракулствам?
— Изправен съм пред следната ситуация… — подхвана Скабър, но Хуан Гарсия го прекъсна.
— Вече ти прочетох мислите. Виж сега, трябва да напишеш на тоя тип, Артър, писмо. Пиши му, че си дошъл да му помогнеш и го помоли за разговор в неговата спалня. Ако се съгласи, ти ще разбереш и ще можеш да се проектираш директно в спалнята му, без да минаваш през Лийфи или някой от останалите.
— Ами ако Лийфи отвори писмото?
— Сложи му знак «божи работи, поверително». Ще кацне право на нощната масичка на Артър.
— Това ми харесва — рече Скабър. — Ще пробвам предложението ти.
— Десет жълтици.
— Налага се да ти платя следващия път — осведоми го Скабър. — Дойдох без пари.
Гарсия не каза нищо. Но знаеше, че бог, който не си плаща за оракула, няма да го огрее.
Два дни по-късно Артър се изненада немалко, когато на нощната му масичка кацна писмо. То гласеше:
Драги господин Фен,
Казвам се Скабър и съм божество. Агентът ви, господин Декстър, ме запозна с вашия случай и с това как са били нарушени вашите духовни права. Просто искам да знаете, че бих бил много щастлив да се боря на ваша страна. Като се сетя за несправедливостите, които са ви причинили, направо ми кипва. Ако искате да научите повече, поставете на прозореца на спалнята си запалена черна свещ и аз мигом ще дотърча.
Артър знаеше, че имаше много да се каже по въпроса за довеждането на още богове там, където вече гъмжеше от богове. Но беше в безизходица. Никакви по-свестни алтернативи не бяха изникнали, макар че всяка вечер той искаше и се надяваше да изникнат. Засега събитията не се развиваха в полза на пасивната страна. Това, разбира се, можеше всеки момент да се промени. Пасивната страна никога не се отказваше от надеждата светът да направи нещо хубаво за нея. А началото на това нещо можеше да бъде този бог с това дращещо име, желаещ да се бие за него.
«Да, ела да поговорим» — помисли си Артър. Почти на мига, въздухът пред него се сгъсти и образува фигура.
Разговорът на Артър със Скабър: Скабър предлага помощта си. Той ще унищожи Лийфи.
— Декстър ме праща — обясни Скабър. — Тук съм, за да ти помогна.
— Как ще ми помогнеш?
— Ако убия Лийфи, всичко се разпада.
— Лийфи ми изглежда доста компетентен.
— О, възнамерявам да го убия от засада.
— Значи всичко е наред, предполагам. Но той не е тука във Флорида, да знаеш.
— Така ли? А къде е заминал?
— За Портланд. Портланд, щата Орегон.
Скабър зяпна насреща му. Положението започваше да се усложнява.
— Какво търси там?
— Отиде да гледа «Блейзърс» на плейофите на НБА.
— Това пък какво е?
— Популярно спортно събитие.
— Отседнал ли е някъде?
Артър кимна.
— Чух го да споменава, че си бил резервирал стая в «Марлоу Кортс».
— Става. Чакай да си погледна картата.
Скабър извади картата си и я разгъна на Северна Америка. Видя, че Флорида и Орегон са доста отдалечени един от друг и могат да бъдат свързани по диагонал или чрез един по-живописен маршрут с много завои наляво и надясно.
— Ще се погрижа за тая дреболия — заяви Скабър и изчезна.
Артър се зачуди дали не трябваше да каже на Скабър, че Лийфи е повел с него още двама богове. Предположи, че Скабър знае какво прави.
Скабър летеше високо и бързо над Америка, като от време на време се гмурваше надолу, за да провери ориентирите. Откри Скалистите планини без никакви затруднения, зави надясно към калифорнийското крайбрежие близо до Сан Диего, следваше бреговата линия до залива Тиламук, пак зави надясно и там, през една дупка в облаците, съзря Портланд.
«Розовата градина» — стадионът, където се провеждаше спортното събитие, не беше трудна за откриване. Повечето хора в Портланд бяха или вътре, или пред него, където купуваха и продаваха билети.
Скабър се приземи като «Стелт». Попита един минувач и разбра, че се намира близо до «Марлоу Кортс» където беше отседнал Лийфи.
Отиде там и попита служителя дали Лийфи си е в стаята.
— Днес не е. Отиде на тържеството по случай победата.
— Що за тържество е това?
— Ама как така не знаете?! «Блейзърс» спечелиха първенството на НБА снощи — биха Чикаго със сто и две на седемдесет и осем. Пич, да знаеш как се огънаха ония!
— Това тържество по случай победата къде се провежда?
— Току зад «Мултнома Фолс». «Райнлендър» осигуряват яденето и пиенето. Печено прасенце-сукалче, човече!
— Как да стигна там? Имате ли карта? Благодаря!
Пътьом Скабър състави стратегията си.
След тържеството можеше да се очаква, че Лийфи ще е в ступор.
Скабър щеше да го нападне, докато спи. Като че засада нямаше да е нужна. Да убиеш бог, заспал след яка лапачка, беше добре изпитана тактика от божията книга на коварството.
Самият Лийфи си прекарваше добре на банкета. Първо, имаше от любимите му стриди от Умпкуа, които той поглъщаше с кофи, направо с черупките, и ги поливаше с цели буренца отбрана микробира. После омете цяла-целеничка сьомга от река Колумбия, шест кила, с все главите и червата. Последваха буренце микробира, печено прасенце-сукалче, шиник пържени картофи и му остана място тъкмо колкото за няколко ябълкови пая. После, като се кандилкаше, се запъти да си отспи.
Сега Скабър можеше да използва своя малообхватен усет за откриване. Натъкна се на Лийфи, който дремеше след купона, наполовина потопен в река Колумбия, облегнал лакти на двата бряга.
С намерение да оправи работата набързо Скабър изтръгна един благороден смърч от гората и замахна с полепналото с камъни коренище към главата на Лийфи.
Ударът беше убиец. Или щеше да бъде, ако не се беше разнесъл предупредителен вик, висок и треперлив, предупредителен вик на божество.
Да му се не види! Лийфи беше домъкнал със себе си някой бог.
Луума — беше дошла заради купона. Седеше на една съседна полянка и поглъщаше цяла крава от Тиламук с все копитата с мисълта, че това е забавен начин да си пийнеш млечице. Случайно вдигна поглед тъкмо в нужния момент и забеляза чудовищно раздутата сянка на Скабър в небето. Ако ряпоглавата богиня не беше надала мигом тревожен вик, мозъкът на Лийфи, доколкото имаше такъв, сега щеше да е пръснат по Каскадите.
Чул вика на Луума, Лийфи се претърколи встрани и дървото се стовари на земята, без да му навреди — успя да помете Моста на боговете и минаващите по него коли, но на самия бог нищичко не стори.
Лийфи се вдигна на крака и търти да бяга. Скабър го следваше по петите. Лийфи стигна чак до подножието на Маунт Джеферсън, където награби един балван колкото двуместен гараж и с един-единствен широк замах го запокити към Скабър. Скабър видя балвана, летящ във въздуха към него като фотомонтаж на експресен влак и отскочи встрани; балванът просвистя над главата му и над цяла Колумбия, вряза се в градчето Уайт Салмън и премаза няколко крайбрежни яхтклуба.
Лийфи му отговори, като се протегна към един буреносен облак горе, сграби енергията, която напипа там и я насочи към ръцете на Скабър, протегнати да се вкопчат в него и мокри от неспирния орегонски дъжд. Мълнията скочи и заискри по страните на Скабър. Изгори го тежко. Скабър се видя натясно.
Положението му се влоши още повече, когато и Луума се включи в битката — изкърти «Тимбърлин лодж» от върха на Маунт Хууд и я метна по Скабър като копие. Скабър приклекна, но един бронзов ветропоказател прониза десния му прасец.
Той изтръгна метателното оръжие, но докато се занимаваше с това, Лийфи награби едни оплели се жици под високо напрежение и го омота в тях.
Скабър се изтръгна, но сега Луума отново го атакува, размахала половинкилометрова релса — беше я откъртила и я използваше като млатило. Тя му натресе му един як удар в слепоочието.
Скабър се зашемети, падна по гръб и се опита да се стегне. Но сега пък Роте, богът на коварните бойни действия, изскочи изневиделица, привлечен от миризмата на битка, метна се на Скабър и заби дългите си остри зъби в рамото му.
Скабър се дръпна назад като обезумял. Роте беше увиснал на него досущ като огромна мида.
Скабър промени формата си от великан в змия-гигант, загърчи се и разтресе кожата си в опит да отхвърли Роте Лийфи закрещя насърчително, метна се на гърба на Скабър и заби току-що сътворените си нокти в кожата му от двете страни на гръбнака.
Скабър писна — звук, който изпотроши прозорците от Портланд, та чак до Салем, и внезапно се превърна в малък прилеп. Лийфи и Роте изгубиха ценно време, докато се оглеждаха за него, преди Луума да загрее и да се оборудва с панорамно микроскопично зрение. И тогава видя Скабър, който се отдалечаваше скоростно, колкото кожените му крилца го държат.
Луума се превърна в мишелов и го погна. Скабър литна обратно към Флорида, единственото познато му място на Земята, с Луума и Лийфи по петите — и тримата оставяха подире си дири от пара с невиждани размери, а шумотевицата от преминаването им гърмеше по диагонал из целите Съединени щати.
Скабър успя да избяга, като се потули в един буреносен облак над окръг Дейд. Но вече беше накрая на силите си. Ранен и кървящ, той се спусна на Земята като пламтяща факла. Докато падаше, допълнителните му телеса, раздути за битката, изгаряха. Загуби броня, оръжия, невероятната си мускулатура. Всичко изгоря в огненото спускане. Ако беше продължил да пада по-дълго, може би щеше да изгори цял-целеничък. Стана така, че пламтящата атмосфера го погълна — и кожа, и плът — и от него остана само безмозъчен скелет, защото мозъкът му изтече с бълбукане от прегрелия череп. Дори и костите му сияеха, нажежени до червено, но не се превърнаха в пепел, защото костите на боговете не ги бива за горене.
По време на продължителното спускане костния му мозък се пенеше, воден от неунищожимата си ДНК, и възстановяваше нерви, мозък, плът, кожа, очни ябълки, нокти. Темпото на новия растеж не успяваше да застигне горенето, но го следваше много, много отблизо, и най-накрая той се стовари на земята с оглушителен трясък и докато лежеше в несвяст, безчувствен, процесът на възстановяването продължи и най-накрая той отново се превърна в човекоподобна фигура, но хърбава, много хърбава, гола като пушка и обезумяла от болка, гняв и огорчение.
Съзнанието му се върна и Скабър вече можеше да вижда и да чува, ала не знаеше нито кой е, нито какво се е случило с него, защото центровете за самовъзстановяване в неговия мозък, самите те новосъздадени, се бяха захванали здравата да подменят и реконструират паметта му. И докато траеше това, той нямаше ни сетива, ни говор и знаеше само, че е пострадал и има нужда от помощ.
Беше нощ. Той лежеше на някаква улица в предградията. И от двете й страни имаше къщи. Уличните лампи хвърляха жълти светлинни отблясъци. Прозорците на някои от къщите светеха. Скабър се завлече с мъка до най-близката къща. Беше ярко осветена. Той издрала на верандата и, залитайки, се прислони към един прозорец. Почука по стъклото с частично възстановените си пръсти и потръпна от болка.
До прозореца се приближи жена — едра лелка на средна възраст по пеньоар на цветя. Хвърли поглед на Скабър и се дръпна с писък назад.
— Фред! Ела бързо! Някакъв извратеняк наднича през прозореца!
Кратко забавяне. Звук от тътрене на стол. Звук на врата на шкаф, която се отваря. Звуци от тършуване. Вратата на шкафа се затръшна. Якичък мъж на средна възраст се втурна във всекидневната. Беше облечен в сини джинси, от които преливаше шкембе, и фланелка на «Делфините». Беше нарамил бейзболна бухалка.
— Де го тоя кучи син?
— На верандата! Фред, внимавай!
Фред блъсна входната врата и излезе навън, готов да нападне с бухалката. Скабър, пльоснал се по корем, мязаше на котешко повръщано. Вдигна умолително ръка.
— Помогнете…
— О, ще ти помогна аз и още как — възкликна Фред и стовари решително бухалката върху главата на Скабър. Главата на Скабър отскочи от верандата на два пъти. И на двата пъти изгуби съзнание. Фред отстъпи назад за нов удар.
— Фред, недей!
— Що пък не, дявол да го вземе?
— Знаеш ги какви са тия престъпници. Може да те осъди. Фред се удържа да не замахне.
— Да бе, точно така правят, гадовете — съгласи се той. — Бягай да викнеш ченгетата. Но тоя ха е мръднал с пръстче, ха такъв съм му фраснал, че ще му се наложи да обжалва в рая.
Стопанката на къщата влезе вътре. Дълбоко в черепа на Скабър ДНК-то се пенеше в нововъзстановения костен мозък и поправяше пострадалия главен мозък. Когато полицията пристигна, той вече се владееше достатъчно, че да се измете оттам, без много да му мисли.
Скабър никога не се бе смятал за дълбок мислител. В този миг беше в състояние на значително изтощение — и как иначе, щом мозъкът му продължаваше да се възстановява и току му пращаше проблясъци на образи със съмнителен характер. И все пак той разбираше, че за да постигне целта си, ще му се наложи да измисли нещо. Но какво? Знаеше, че ще му хрумне след мъничко, само главата да му мине.
Скабър напусна Земята и се върна в Царството на боговете, покрит с люти рани. Физическата болка скоро премина, защото боговете оздравяват бързо, и, както вече отбелязахме, дори се възсъздават, когато ги унищожат. Ето защо поражението не причини дълготрайни физически увреждания на Скабър, но душевните му терзания бяха големи. Все още чуваше воя и кикота на Лийфи и останалите, докато го преследваха по Земята.
Споразумението му с Декстър можеше да се смята за невалидно, защото се беше опитал и се беше провалил. Но скоро Скабър откри в себе си нещо, което не желаеше да признае това поражение и бе готово да се посвети на отмъщението.
Поразпита по-маловажните богове, но желаещи да откликнат на предложението му да ги поведе на война срещу Лийфи не се намериха. Повечето богове са мързели и когато не са подтиквани от силни емоции като сладострастие, глад или завист, те са склонни постоянно да се излежават и да живеят естетично. Един-едничък бог или богиня не се намери да тръгне с него.
Това като че беше краят. Но Скабър беше достатъчно дързък и надъхан да отправи молбата си към Висшите богове.
Те му се присмяха и му казаха, че това не им влиза в работата и, честно, няма грам значение дали той или Лийфи ще изядат калая. Висшите Богове и низшите богове не се обичаха особено помежду си.
Скабър се видя натясно, но желанието за мъст гореше ярко в него с неугасим пламък. И така, той предприе безпрецедентна стъпка. Реши да се посъветва с мъдрец. Защото когато боговете се видят натясно, те често се обръщат за съвет към човеците.
Когато човек има проблеми, той се съветва с някой бог. Когато някой бог си има главоболия, той се съветва с човек. Така си е открай време. Всеки приписва на другия мъдрост, която сам не притежава. И — ама че странно място е Вселената — всеки често успява да даде на другия съвет как най-добре да действа.
Откъде обаче Скабър да намери тоя мъдрец? Имената на мъдреците не ги публикуват в книги, нито пък ги има в указателя. А и във всеки случай Скабър не смееше да се върне на Земята без съюзници.
Замисли се дали да не попита Декстър, агента, който като че поназнайваше това-онова, но се въздържа — страхуваше се, че агентът е разочарован от него заради неотдавнашния му провал.
Кого още познаваше Скабър на Земята? Само Артър. Скабър не знаеше дали Артър е мъдрец — нямаше доказателства нито за това, нито за противното. Но Артър беше единственият човек на земята, успял да осъществи контакт с бог от хилядолетия. Това беше довод в полза на неговата мъдрост.
Скабър реши да пробва. Не лично, обаче. Твърде рисковано беше. Вместо това се яви на Артър насън.
В този сън Скабър му се яви под формата на дребно пухкаво животинче, ни куче като куче, ни коте като коте, ами нещо по средата, кучекоте. Не се налагаше да бъде прецизен — нали беше само сън.
Боговете, разбира се, могат да получават достъп до човешките сънища, макар че се възползват рядко от това, защото ако има нещо, което боговете да намират за досадно, то е да говорят с човек насън. В този случай обаче Скабър твърдо беше решил да се посъветва и затова се прокрадна в съня на Артър.
Когато Скабър се появи през нощта, Артър тъкмо сънуваше Лапландия и ескимоси, а освен това кой знае как там се беше набъркало и някакво кенгуру. Артър тъкмо обясняваше на кенгуруто, че е сбъркало континента и трябва да си ходи вкъщи, когато Скабър влезе с валсова стъпка, маскиран като котекуче или кучекоте, и рече:
— Тъй както си почнал да раздаваш съвети, можеш и мен да посъветваш.
— Естествено — рече бодро Артър. — Какво искаш да знаеш?
— Не мога да намеря дома си — отвърна Скрабър жално-милно, както се надяваше. — Може би ще можеш да ми помогнеш.
— Огледа ли се наоколо?
— Цялата Земя пребродих и го няма.
— В небесата търси ли?
— Отидох в царството на боговете — обясни Скабър, — но онова, което търся, го няма там.
— Ами като че ли си изчерпал наличните възможности — заключи Артър.
— Така излиза. Имаш ли някакви идеи?
— Разбира се — отвърна Артър. — Много е просто. Щом онова, което търсиш, го няма ни сред хората, ни сред човешките богове, значи трябва да е сред извънземните.
— Извънземни ли? Какви извънземни?
— Де да знам — отвърна Артър. — Това сам трябва да разбереш.
— Извънземни — замисли се Скабър. — Ама разбира се! Каква добра идея! Ти не знаеш случайно къде да ги търся тия извънземни, нали?
— Не точно — отвърна Артър — но не би трябвало да е твърде сложно. Трябва да отидеш на място, обитавано от разумни живи същества, които не са нито богове, нито хора. Много е вероятно да се окажат извънземни.
— Това трябва да е — рече Скабър. — Милион благодарности.
— За нищо — рече Артър и продължи да си сънува Лапландия.
После сънят на Артър премина през няколко усложнения, включващи пътуване с карета, теглена от мишки, прекрасна дама, която много приличаше на Мими, кларинет и още няколко предмета. Когато се събуди, единственото, което си спомняше, бяха жената и кларинетът. Скабър, маскиран като кучекоте, отдавна беше забравен. Точно както Скабър искаше.
Скабър се отправи към един от неизследваните райони на Царството на боговете, където не беше известно да има богове. Забеляза с одобрение крещящите цветове, смъртната жега, странните аморфни силуети на най-обичайните предмети в този район, като например мравуняците и прерийните псета. Подобни предмети бяха непогрешим знак, че е попаднал в такъв район на Царството на боговете, където живее извънземен бог. Дори и свистенето на вятъра в дърветата, растящи с краката нагоре, беше по-различно.
И тук той откри песа-отшелник, самотно божество, което живееше самичко сред тази дива пустош. Това божество беше турило табела с надпис:
ПОСЕЩЕНИЯТА СА НЕЖЕЛАНИ
СТОЙ СИ ТАМ. НА ТЕБЕ ГОВОРЯ. ПАЗИ СЕ ОТ ЧУДОВИЩЕТО. НАОКОЛО СА ПРЪСНАТИ ОПАСНИ ЗАКЛИНАНИЯ, ВЪОРЪЖЕНИ И ЗАНЕМАРЕНИ. ТЕЗИ ЗАКЛИНАНИЯ СА СКЛОННИ ДА ВИ ВДИГНАТ ВЪВ ВЪЗДУХА. СТАНЕ ЛИ ТОВА, СПАСЕНИЕ НЯМА. ГЕПИ ЛИ ВИ НЯКОЕ, ХИЧ НЕДЕЙТЕ ДА МИ СЕ ВАЙКАТЕ. ПРЕДУПРЕДИЛ СЪМ ВИ.
Това в известно отношение беше повече от разкандардисващо, но в друго — повече от насърчително, защото беше положително доказателство, че Скабър е стигнал в гарантирано чужда територия и можеше да се надява да последва съвета на пророка Артър. И така, той продължи, нащрек за чудовища и заклинания. Попадна на самотен гарван, кацнал на обгорен дънер, който грачеше злокобни предупреждения с треперлив глас. Подмина го, като гледаше да е по-далечко от клюна му.
След малко пристигна в област, ясно обозначена с ИЗВЪНЗЕМНИ ПЛАВАЩИ ПЯСЪЦИ ОТ НАЙ-КОВАРЕН СОРТ — ПРЕДУПРЕДИХМЕ ТЕ!
Заобиколи ги и се приближи до едни блъскащи се една в друга скали, подобни на Симплигадите — извънземна конструкция, заемаща самия център на класическата митология, място, където без никакви мислими причини скалите се втурваха и се блъскаха и тряскаха една о друга. Но беше доста лесно да ги заобиколиш.
По-нататък се натъкна на формацията Сцила и Харибда, друга извънземна конструкция, присвоена за класическо ползване от поколения митографи. За късмет над формацията минаваше въжен мост. Беше разнебитен, но Скабър го приведе в безопасно състояние.
След малко се приближи до малка планина, в чийто център имаше пещера. Тъкмо понечи да я подмине и забеляза мечата кожа, увиснала на дървото пред пещерата. Приближи се. Мечата кожа беше скроена и ушита в нещо като наметало. Присъствието й предполагаше, че тук наоколо има някой.
— Има ли някой тук? — подвикна той към пещерата.
Отвътре му отвърна глас:
— Няма никой! Върви си!
— Знам, че си вътре! — провикна се Скабър.
Чу се звук от тътрене на крака. След малко от пещерата се измъкна малко кученце-джудже. Беше безформено, грозно и имаше рунтава брада, покриваща почти цялата му муцуна.
— Ти откъде идваш? — попита го кученцето.
— От друго място в Царството на боговете. Трябва да говоря с тебе.
— Не видя ли предупредителните ми табели?
— Мярнах ги, но реших, че не се отнасят задължително за мен.
— Как мина през плаващите пясъци?
— Заобиколих ги.
— Знаех си, че трябва да ги разпръсна по-надалечко — смънка кучето-джудже. — А очевидно и блъскащите се скали не са те спрели.
— Лесно беше да се мине покрай тях.
— Трябваше да ги видиш какви бяха, като ги сложих. Бяха леки и гъвкави, и бързи, та бързи. Щяха да те смачкат на пюре.
— Доста време трябва да е минало.
— Да, като че ли да — рече кучето-джудже. — Никой никога не идва насам, та съм се поотпуснал.
— За мой късмет — рече Скабър.
— Предполагам, че може да го възприемаш така. Е, като си дошъл тук — какво искаш?
— Искам да ми разкажеш за извънземните.
— Аз съм извънземен.
— Личи си. Но ти си извънземен бог. Искам да науча нещо за извънземните хора.
— Кое те кара да си мислиш, че знам нещо за извънземните хора?
— Просто предчувствие. И освен това фактът, че изглеждаш смахнато и говориш богореч с акцент.
— Все още си личи, а толкова години минаха — оплака се кучето-джудже. — Е, синко, щом си дошъл, май ще е най-добре да си поприказваме, та да мога по-скоро да се отърва от тебе. Влез в пещерата, ще пийнем по една сома контрабанда — по-хубава е от всичко, което можеш да пиеш там, откъдето си дошъл.
Скабър последва кучето-джудже в пещерата. Отначало пътят навътре беше тесен, но след няколко десетки метра коридорът се разшири в доста просторна стая. Вътре имаше няколко удобни кресла. Джуджето-куче махна на Скабър да седне.
— Хубава мебелировка — отбеляза Скабър, като оглеждаше окачените по стените предмети, извънземни, но хубави за гледане.
— Като живея сам, не значи, че трябва да живея в кочина! — джуджето-куче се приближи до една каменна лавица и свали оттам едно каменно гърне. Напълни две каменни чаши и подаде едната на Скабър.
— За конфуз на враговете ни! — каза той, двамата се чукнаха и отпиха.
— Бива си я — забеляза Скабър.
— Бива си я, естествено. Това тук ти е домашна извънземна сома. Такова нещо не можеш намери в твойто мухлясало дребноблагородническо царство на дискурс!
Няколко минути те отпиваха в мълчаливо одобрение.
— Разкажи ми за извънземните — помоли Скабър след малко.
— Няма кой знае какво за разказване. Те са банда неблагодарници, също като хората. Векове наред им служих добре — и накрая какво получих за благодарност? Изхвърлиха ме — ето какво. Честно, ако ме питаш мене, дръж си ги за тебе твоите извънземни.
— И хората са същите — рече Скабър.
— Знам. Честно, въобще, ама изобщо не ми пука за никое живо разумно същество, па ако ще да е човек, извънземно или знам ли какво.
— Има ли и други?
— Че отде да знам? Не съм от интелектуалците. Когато моите извънземни ме изритаха, дойдох тука. Царството на боговете е много смотано място, но там поне един бог може да си живее необезпокоявано. Поне през повечето време де.
— Извинявам се за безпокойството — рече Скабър.
Кучето-джудже сви рамене.
— Извинение скойтем на фарашина не прави.
— Моля?!
— Стара извънземна поговорка. Непреводима.
Последваха нови минути на мълчание. После Скабър попита:
— Все пак, какъв език говорят тези извънземни?
Кучето го изгледа сърдито.
— Протоизвънземски, естествено. Че какъв друг?
— Вярно бе, вярно. Може ли да ми кажеш къде да намеря тези извънземни?
— На някоя от извънземните им планети, естествено. Че къде другаде?
— Коя планета?
— Извънземни планети се намират доста лесно — обясни джуджето-куче. — Те се въртят около извънземни звезди. Или не беше ли обикалят? Все не мога да запомня разликата.
— Какви ще са тия звезди?
— Синко, ама ти трябва да си необикновено тъп. Извънземните звезди са много лесни за намиране. Те са тия с извънземните имена.
— Като например?
— Бетелгойзе. По-извънземно от това не можеш намери.
— Можеш ли да ми кажеш още някое?
— Алгол.
— Ами Канопус?
Кучето-джудже го изгледа на кръв.
— Нищо извънземно няма в Канопус. Да ме преметнеш ли се опитваш?
— Не, наистина не знаех. Бетелгойзе и Алгол. Според мен за начало стават.
— Защо ти е да приказваш с извънземните? — зачуди се кучето.
— Имам някои идеи, които си мислех да пробвам върху тях — отвърна уклончиво Скабър.
— Прави каквото искаш. Но не забравяй старата поговорка: когато отиваш при извънземни богове, не си забравяй стриадуса.
— Какво е това стриадус?
— Мисля, че отговорих на достатъчно въпроси — отряза го кучето-джудже. — Това тук не ти е индоктринационен курс по извънземни народи. Ако си си допил питието, направи ми любезната услуга да се разкараш оттука.
— Тръгвам — рече Скабър, допи питието си и остави чашата на каменната масичка за кафе. — Благодаря ти за помощта. Между другото, мене ме знаят като Скабър. Май не разбрах как се казваш.
— Викат ми кучето-джудже — представи се кучето-джудже. — По обратния път недей да стъпваш в Танталовия капан.
— Ще внимавам — обеща Скабър. — Много любезно от твоя страна, че ми го споменаваш.
— Просто не ща да те слушам как врещиш — обясни кучето-джудже.
Скабър разпита насам-натам и научи, че Алгол IV има поне една планета, населена с извънземни. Можеше и повече да са, но една със сигурност беше.
Отиде там. Първото нещо, което забеляза, щом пристигна на Алгол IV, бяха дърветата. Бяха ниски и чепати, със сивкавокафява кора. Изобщо нямаха странен вид и това беше добре, защото Скабър не знаеше до каква степен се простира извънземността на тази планета. Зарадва се, като видя, че дърветата си изглеждат като дърветата навсякъде, и, минавайки покрай едно дърво, го потупа. Дървото трепна и издаде кратък оригващ се звук.
Скабър спря, впери тежък поглед в дървото и попита:
— Какво беше това?
— Извинете — отвърна дървото, — но току-що приключих с обяда си.
Скабър се направи на ударен. Може би това място беше малко по-извънземно, отколкото си мислеше. Е, и какво? Дърветата тук не му влизаха в работата. Продължи и се натъкна на тесен калдъръмен път, който водеше през една ливада и се изкачваше по един хълм. Стъпи на него и пое нататък.
Денят беше прекрасен. Слънцето на Алгол IV, наречено Алгол 0, и мъничкия му черен спътник Алгол 0/1, се виждаха и двата на тъмнеещото следобедно небе. Духаше лек ветрец. Във въздуха имаше пурпурни точки, причина за които най-вероятно беше атмосферната дифракция, самата тя дължаща се на претоварването на черния спътник с визуален пурпур.
На наземно ниво той откри запуснат извънземен град, осветен от черни прожектори, монтирани на високи W-образни стълбове. В тяхното сияние той успя да различи сияйните силуети на обитателите. Заприказва се с един на име Джабир.
— Та кажи ми — рече му извънземният на име Джабир, — какво правиш тук на нашата планета?
— Ами живеем в свободна галактика, смятам — отвърна Скабър. — Мога да ходя където си ща, смятам.
— Не съм искал да се заяждам — поясни Джабир, защото проумя, че Скабър е бог, и му стана ясно, че трябва да си пази спасението.
— А какво искаше? — попита Скабър.
— Просто исках да знам дали си дошъл тук заради нещо конкретно.
— Ами че естествено — отвърна Скабър. — Аз съм бог. Когато правя нещо, винаги си имам основание.
— Това го загрях. Веднага те познах, че си бог.
— Как така позна?
— Това е просто нещо, което ние, извънземните, разбираме, когато сме в присъствието на бог. Та, каква е причината да дойдеш тук?
— Първо нека те попитам нещо — рече Скабър. — Вие, хора, случайно да имате древен мит за бог, дошъл при вас с обещания за слава и мъст за несправедливости, които никой вече не помни?
— Като го каза, та се сетих, да, имаме такъв мит.
— Така си и мислех — рече Скабър.
— Защо ме питаш?
— Защото имам новина за вас, хора. Заведи ме при вашето народонаселение.
— Това ще да е някоя голяма работа — смънка Джабир. — Последвай ме. — И той го поведе към Великия площад на Повторното посещение на Древния от Сънищата, където новопристигналите богове обикновено се чувстваха най-уютно.