Домът на боговете

25

Скоро след като Астур замина да се посъветва с Тъкачката на светове, във фермата му се роди брат — Ариман. Раждането му не стана по мърлявия начин, по който се раждат човешките бебета. Създанията като Ариман се раждат цели и оформени, а важните знания за тях самите и за Вселената са им вродени.

В единия миг го нямаше, а в следващия — ето ти го в двора, шест фута висок, гол-голеничък, примига за първи път срещу слънцето.

Леция тъкмо изнасяше в двора една голяма ваза. Смяташе да я напълни с вода и да пусне розови листенца да плуват вътре. Но тъкмо в този миг Ариман възникна току пред очите й. Тя така се стресна, че изтърва вазата. Тя падна на застлания с каменни плочи двор и се разби на хиляди парченца.

— Кой си ти? — попита Леция.

— Ариман — отвърна Ариман.

— Никога не съм те чувала.

— Брат съм на Астур.

— Никой не ми е казал, че ще идваш.

— И аз не го знаех.

Ариман мислеше, че Леция е красива и й го каза. Леция му отвърна да се разкара. Ариман се отправи сам-самичък към задното пасище, където кравите пасяха. Седна на една скала и се замисли тежко.

Едва се е родил, и ето ти вече проблеми: проблемите на второродния син.

Ревнуваше от Астур, който, тъй като беше пръв, очевидно беше предопределен да бъде важна фигура във вселенските работи. Докато той, Ариман, беше нищо, нула, дупка, аномалия, грешка, безсмислен епифеномен, рожба на хаоса и случайността.

Не само че се беше родил втори, ами и представа си нямаше с какво трябва да се занимава.

Знаеше само, че иска да си намери важна кауза, която да следва.

Но каква?

Не щеше да служи на човечеството. За боговете не му дремеше. Пукната пара не даваше за съдбата на Вселената.

Знаеше само, че не иска да завърши втори от двамата участници в надбягването.

Имаше нужда да прави нещо — но какво? Усещаше, че с каквото и да реши да се захване, то ще е скапано, гадно, противно, смрадливо, гнусно.

И все пак искаше да го прави.

Но какво ли можеше да бъде то?

Седеше на камъка и мислеше. След малко една крава се отдели от стадото и се приближи до него.

— Здрасти, краво — поздрави Ариман.

Кравата го изгледа хладно и продължи да пасе.

— Само исках да си поговорим — рече Ариман.

Кравата го изгледа подозрително и тръгна да се отдалечава.

— Аз говоря езика ти! — провикна се Ариман на кравешки. — Можем да станем приятели!

— Силно се съмнявам — отвърна кравата.

— Явно ти си особена крава — рече Ариман. — Можеш ли да ми дадеш някакъв знак?

— Що за знак?

— Ами например да ми кажеш с какво да се заловя? Може би то има нещо общо с Леция? — додаде той с надежда.

— Зарежи го това — рече кравата. — Имаш по-важна работа от това да сваляш жената на брат си.

— Знаех си, че имам да правя нещо важно! Но какво?

— Не ме питай мен — отвърна кравата.

— Но кого да попитам?

— Що не пробваш с тайнствената дама отвъд хълмчето?

Ариман заобиколи хълмчето и там видя жена с лозови листи в косите, загледана в ръчно огледалце.

— Здрасти — поздрави Ариман.

— Ти си здрасти — отвърна му жената.

— Често ли идваш тук?

— За първи път ми е.

— Това да няма нещо общо с мене, хм?

— Да — отвърна тя.

— Ти коя си?

— Персонифицираната проекция на предстоящата Вселена.

— Нова Вселена ли ще има?

— Може би не. Брат ти работи по запазването на старата, на която срокът на годност отдавна й е изтекъл, но просто отказва да издъхне грациозно.

— Уха — рече Ариман — т’ва е голяма работа.

— Да, много голяма.

— И с какво мога да помогна?

— Нека само обобщя позицията — рече жената. — Ето те тебе, търсиш кауза, към която да се прикрепиш, за да добиеш сила чрез чувството за цел и по този начин да преодолееш превъзходството на брат си. Или съм схванала погрешно?

— Не, съвсем права си. Кажи ми какво да правя?

— Знай — рече тя, — че аз съм духът на нещо напълно ново — нов принцип, нов живот, нова ценностна система. Ти можеш да станеш част от всичко това. Ако правиш каквото ти казвам, можем да лепнем на брат ти, че е част от стария, задушаваш ред. С това ще заслужим симпатии, а ти със сигурност имаш нужда от тях.

— Онова, което казваш, ми харесва.

— Обичам мъже, които знаят какво им харесва. Има нещо, което можеш да направиш за мен и за себе си. Готов ли си?

— Готов съм!

— Без да задаваш куп досадни въпроси?

— Никакви въпроси!

— И без «не съм убеден» и «не мислиш ли, че ще е по-добре»?

— Никакви такива!

— Много добре. Ето за какво става въпрос. Има една богиня на име Мелисент, която може да изиграе решителна роля в тази история — трябва само малко задкулисна работа, за да го нагласим.

— Веднага отивам при нея!

— Успокой се, мой човек. От тебе изобщо не се иска това. Ти трябва да направиш нещо не толкова директно, и поради това по-фино, отколкото да й се изтърсиш без подготовка.

— Добре, кажи ми какво да правя.

— Първо издири божеството на име Купидон…

26

В търсене на Купидон Ариман попадна в една от алегоричните области на Вселената. Тук се намери залутан сред едно от онези забатачени пространства, които Вселената сегиз-тогиз създава за по-сложно. Това пространство беше спретнато обзаведено с най-разнообразни декоративни храсти и планина в далечината. От всички страни сияеше светлина, в която витаеше някакво очакване. Ариман разбра, че това е един от онези мигове, когато нещо ще се случи. Щеше му се да знае какво, защото тогава би могъл да реши как да реагира. Но, както обикновено, оказа се съвсем неподготвен, а в ума му нямаше нищо освен основната мисъл: да изпревари брат си.

И точно тогава на сцената излезе пеш един млад мъж, или изкласило момче.

Ариман мигом потисна желанието за самосъжаление и съсредоточи вниманието си върху момчето. То сияеше с вътрешния плам на бог, в ръцете си държеше лък, а на рамото му висеше колчан със стрели. Огромно облекчение обзе Ариман, защото изведнъж се досети: тъкмо това възнамеряваше да направи, да дойде на това място и да се срещне с това момче. И макар че в началото не можа да се сети, това все пак беше станало и го изпълваше с благодарност към непоклатимата природа на нещата, която не изисква от нас постоянно и натрапчиво да се чудим какво ли ще стане по-нататък, а просто да слагаме единия крак пред другия, докато не стане нещо божествено.

— Ти си Купидон! — рече Ариман на момчето.

— Ами че да, аз съм най-последният Купидон. Но ти пък как позна?

Ариман понечи да обясни на момчето, че всички Купидоновци са прочути, но се въздържа, да не би пък онзи да се надуе.

— Просто уцелих — отвърна той. — Много са ти хубави лъкът и стрелите.

— Да, хубави са, нали? Не си спомням точно откъде ги имам, ама си ги бива.

— Предполагам, че обичаш да стреляш със стрели?

— Да, много.

— Значи, не би имал нищо против да простреляш някого, ако те помоля?

— Съвсем не. Голям кеф е. Само ми кажи кого искаш да прострелям и с радост ще го направя.

Прекалено гладко върви тая работа, помисли си Ариман. Нещо тука не беше както трябва. Той решаваше проблема си без никакви затруднения. Имаше нещо гнило някъде.

Той се съсредоточи. Хрумна му да провери стрелите на Купидон. Изглеждаха хубави и прави, но остриетата им бяха намазани с някаква лепкава мъзга. Ариман внимаваше да не ги пипне.

— К’во е т’ва? — попита той Купидон.

— Жлъчка — отвърна Купидон. — Като прострелям някого с нея, обзема го тежка мъка по отминалите дни, дето нивга не ще се върнат.

— Ама ти като простреляш някого, той изобщо не трябва да се изпълва с това! — възрази. Ариман.

— Ами с какво?

— С любов, ето с какво! Ти си бог на любовта и се предполага, че стрелите ти разпалват у хората страстна любов.

— За първи път го чувам — рече Купидон.

— Ако наистина искаш да наблюдаваш интересни реакции, добра идея ще е да се пробваш да прострелваш хората с любов, а не с досада.

— Искаш да кажеш, да ги намажа с любовен еликсир вместо с досадно биле?

— Точно така. Любовта ще ти даде същия ефект като жлъчката, ала вместо да ги е страх, хората от кожата си ще излизат, за да ги простреляш с някоя от твоите стрели.

— Звучи ми страхотно — рече Купидон. — Напоследък страшно кофти неща пишат по мой адрес. Много повече ще ми харесва да съм прочут с това, че нося щастие.

— Любовта ще ти свърши работа — рече Ариман. — От своя страна, ще ти искам само една услуга, задето ти отворих очите за тази важна истина. Да ме оставиш аз да ти кажа кого да простреляш с първата любовна стрела и точно кога да я изстреляш. Навиваш ли се?

— Нямаш проблеми — отвърна Купидон. — С най-голяма радост. Но откъде да я взема тая любовна отвара?

— Ти не знаеш ли?

— Хабер си нямам. Казаха ми просто да дойда тука и да стрелям с отровни стрели. Жлъчката се намира лесно, ама любовния еликсир си е рядкост.

— Стой тука и не мърдай — рече Ариман. — Ще видя дали аз не мога да ти донеса.

27

И след като се обвърза така необмислено с обещание, Ариман се върна в едно по-познато пространство, пространство, в което можеше внимателно да се вслушва в онзи глас, идещ отвъд вселенския.

Но не се чу никакъв глас и най-накрая той рече:

— О, Глас, кажи ми едно нещо, та да мога по-добре да ти служа. Къде да намеря любовен еликсир?

— А, лесна работа — обади се гласът. — Върви при Арахна и вземи от нея.

— А къде мога да намеря тази Арахна?

— Тя си е у дома, в небесното съзвездие Скорпион. Спотайва се там и примамва в мрежите си живи същества.

— А как го прави? — удиви се Ариман. — Не знаят ли хората, че не бива да следват нишките на Арахна?

— Арахна е много хитра. Нишките на паяжината й са невидими за обикновените сетива. Единственият начин, по който човек може да ги усети, е по миризмата. Защото Арахна отделя отровата, наречена любов, натрива с нея паяжината — дори и най-далечната нишчица, и каквото и създание да се натъкне на тая нишка, то следва мириса на любовта и накрая се оплита в мрежата на Арахна, след което богинята го изяжда.

— Тази развръзка не е хубава — рече Ариман.

— За изядения не, но за Арахна…

— Дума да няма. Но ще трябва да взема предпазни мерки, преди да тръгна за любовната й отрова. Някакви идеи?

— С това сам можеш да се оправиш — заяви гласът и се разпадна на частици най-слабо ехо на ехото, а после съвсем се загуби.

Ариман се размисли и осъзна, че съществува един-единствен начин да се предпази и той е достъпен само на боговете.

И там, на място, тогава и веднага, без никакво чудене и маене той се разцепи на две. Половинката, съдържаща онази част от него, която осъществи разцепването, той нарече Ариман 1. Другата половина — онази, която отцепи — нарече Ариман 2.

— А сега ме слушай внимателно — нареди Ариман 1 на Ариман 2. — Трябва да те изпратя по работа. Но първо трябва да се уверя, че и двамата сме наясно с положението. По-висшият съм аз. Разбрахме ли се?

— Предполагам — отвърна Ариман 2. — Съвсем съм наясно, че този «ти», който говориш на мен, ме е създал от себе си и заради това се класирам втори, макар че не е задължително това да ми харесва.

— Не е задължително да ти харесва — увери го Ариман 1. — Длъжен си просто да го приемеш. И след като се разбрахме за това, искам да се отправиш по най-бързия начин към съзвездието Скорпион, където ще намериш богинята Арахна, огромният паяк.

— М-да, ясно, схванах. Не ми харесва, но го схванах. И после какво?

— Някъде из мрежата й ще намериш контейнер с любовна отрова. С това си маже Арахна паяжината и то я прави толкова фатално привлекателна.

— М-да, ясно, давай нататък.

— Трябва да откраднеш този контейнер с любовна отрова и да ми го донесеш.

— Хубаво, става, работата е ясна, няма проблеми, какъв е големият зор?

— Големият зор е — обясни Ариман, — да не вземеш да се влюбиш в Арахна и заради това да не искаш да я напуснеш, макар и да знаеш, че пипне ли те, ще те изяде.

— По дяволите, хич и се смятам да се увъртам около нея. Ти мене за кого ме вземаш?

— За създание, чийто живот и действия се определят от любовта.

— О! — сдуха се Ариман.

— Докато ти се занимаваш с това, аз ще те чакам тук на сигурно място. И ще ти заповядам да се върнеш при мен. А ти ще ми се подчиниш.

— Е, че то е ясно, разбира се, че ще ти се подчиня. Да не мислиш, че ми се иска да увисна там и да ме изядат? По тоя въпрос сме на едно мнение. Ако става дума, сигурно изобщо не е било и нужно да се разцепваш на две, за да свършиш това. Можеше сам-самичък да се справиш.

— Не съм чак толкова сигурен — призна си Ариман. — А сега върви и направи това, за което те помолих.

И Ариман 2 мигом се отправи към съзвездието Скорпион.

28

Пътят до съзвездието Скорпион е дълъг и труден. Освен това е опасен и предоставя възможността да извършиш героични дела. Но Ариман 2 бързаше и нямаше излишно време за подвизи. Те щяха да дойдат по-късно. Това беше работа, която трябваше да се свърши, а не с която да се прочуеш.

Съобразно с това, той реши да се пазари със страшилищата, на които се натъкне, вместо да ги предизвиква на двубой. На всички обещаваше веднага щом превъзходството му над неговия брат се утвърди достатъчно, че да позволи въвеждането на нов световен ред, да уреди всичко тъкмо както на тях им отърва.

На Немейския лъв обеща огромна площ в централна Африка, която да бъде негова собственост и владение дорде водата тече и огънят изгаря.

На Прокруст, прославеният разтегач на пътници, обеща царство, което да си е само негово, а на Мидгардийския змей — нов зелен свят, около който да може да се увие.

Не беше съвсем сигурен как би могъл да спази всички тези обещания, но даването им поне ускори напредъка му. Така че докато се усети, и се намери в съзвездието Скорпион. А после му отне само минутка да намери и паяжината на Арахна в горния десен квадрант.

Паяжината излъчваше бляскаво сияние и беше изтъкана от много цветове. Тежки върви я привързваха към огромни скали и ниски, яки дървета. Тя се рееше във въздуха, прикрепена към вирнатите рогове на Дионисовата лира.

— Добре, пристигнах — рече Ариман 2.

Съобщението му беше получено на секундата от Ариман 1, който го очакваше.

— Прекрасно се справяш — похвали го Ариман 1. — Виждаш ли къде се съхранява любовната отвара?

Ариман 2 присви очи и огледа паяжината с острото си зрение.

— Да, трябва да е онова кафеникавото, дето прилича на куфар, сгушено близо до центъра на паяжината.

— Да, и на мене така ми звучи. А къде е самата Арахна?

— Виждам я в една расла-недорасла горичка близо до мястото, където е закотвен единият край на паяжината. Като че си дремва.

— Отлично. Можеш да се възползваш от това, за да се промъкнеш в мрежата и да гепиш куфарчето.

— Тръгвам — каза Ариман и стъпи лекичко на най-близката паяжинена нишка.

Щом се закрепи, той погледна Арахна. Тя като че продължаваше да дреме; смрадният й търбух беше пълен с надеждите и страховете на най-скорошната й хапка.

Ариман 2 се запридвижва леко по нишките, лепкави от омайното биле, с което ги беше намазала Арахна. И докато напредваше, най-неразумно се поддаде на въздействието на Арахниния еликсир.

И заразмишлява:

— Ама тя тая мадама, Арахна, всъщност си е много готина. Яката мога да си падна по нея. Погрешно я разбират, убеден съм. Леле, няма ли да е прекрасно да се сплетем с тази ми ти Арахна в страстна прегръдка, надхвърляща всякакво разбиране, прегръдката, чийто живот е смъртта.

Но макар и да му се въртяха подобни мисли в главата, това не го спря да се катери все по-нагоре по нишката и навътре в самата паяжина. Там, движейки се по-леко, отколкото би могъл да се движи човек, с бързи ловки стъпки той се плъзна към центъра на мрежата, където се намираше куфарчето с любовната отрова.

Не пропусна да забележи, че тук, в мрежата на Арахна, е почти идеален следобед, един от онези лъскави дни, просто като че създадени за влюбените.

Най-накрая се озова в ъгъла на паяжината, където, окачено на една нишка, висеше куфарчето. Ариман 2 го издърпа и се обърна да си върви. И видя, сякаш много отдалеч, Арахна, която тъкмо се беше събудила от дрямката и с отмерена крачка се приближаваше към паяжината. Май още не го беше забелязала.

— Това е добре — отзова се Ариман 1, който отдалеч отмерваше времето със секундомер. — Имаш достатъчно време да се измъкнеш през задния вход, преди Арахна да те спипа. Хайде, по-живо.

— Няма нужда от бързане — отвърна му Ариман 2.

— И защо така?

— Реших да остана тук и да чакам Арахна да се върне.

— Че защо ти е?

— Защото я обичам, Ариман 1, обичам я безумно и повече от всякакви надежди за живот.

— Прекрасно — рече Ариман, — но хване ли те, тя ще те схруска.

— Мислих за това.

— И?

— И ми се струва, че тук имаме два вероятни изхода.

— Които са?

— Мога с думи да я убедя, че любовта ми към нея е особена, нова, безпрецедентна. И тя толкова ще се трогне от моето признание, че ще се въздържи да ме изяде, и вместо това ще заживее с мен в брачно блаженство.

— А другият?

— Ще ме изяде. Но това не ме тревожи.

— Защото според тебе няма вероятност да стане?

— Не, защото това ме привлича. Защото какъв по-голям знак за обич може да даде влюбеният на обекта на своя копнеж от това тя да може цял да го погълне в летен ден?

— Чух достатъчно — заяви Ариман 1. — А сега ти чуй това. Сега се обръщаш и се измиташ оттам през задния вход със страшна сила, и то незабавно.

— Не, съжалявам.

— Какво?!

— Вече не признавам правото ти да ме командваш. В резултат на това се обявявам за напълно независим организъм и настоявам за правото си сам да вземам решения по важните въпроси.

— Махай се от тази паяжина! Това е заповед.

— Не! Това е предизвикателство!

— Ще видим — рече Ариман 1, мръдна мускул и се появи още едно несъществувало досега същество.

— Ти кой си? — попита Ариман 2.

— Аз съм съдията, който преценява доколко спешен е моментът — заяви съществото. — Бях породен от непредвидената спънка, възникнала между тебе и другото ти «аз».

— Не признавам твоята власт.

— Но въпреки това ще й се подчиниш. С властта, дадена ми от двете половини на личността Ариман, заявявам, че доверието е на страната на Номер 1. Така че, Номер 2, подчини се на заповедта на брат си и се измитай оттам със страшна сила.

— Ще го направя — рече Ариман, — но да знаете, че още не сте чули края на тая история.

Той се упъти към изхода и стигна там тъкмо когато Арахна излезе на сцената. Тя му се метна, но Ариман отскочи встрани, а после се шмугна през изхода и Ариман 1, на сигурното място, отново прибра в себе си Ариман 2.

Но макар и личността на Ариман да заздравя, разцеплението остави следи и в едната половина от личността му бяха посети семената на бунта срещу господстващата половина. Това засега можеше да се потисне, но по-късно по необходимост щеше да изникне в отговор на сентенцията «Скритото и потиснатото трябва да изплува».

Но това беше по-късно. А точно сега Ариман се беше сдобил с безценната любовна отрова и без да се помайва, се върна при Купидон. Купидон незабавно намаза остриетата на своите стрели с еликсира, но не си направи труда да избърше жлъчката, тъй като сметна, че малко нерви няма да навредят на любовта и дори могат да я направят по-хубава, особено ако сте по големите чувства.

Сега беше време Ариман да уреди срещата между Мелисент и Артър, чийто свидетел щеше да бъде Купидон със своите лък и стрели. За това Ариман трябваше да се върне в Царството на боговете, където живееше прекрасната богиня.

29

Мелисент, която Ариман искаше да впримчи в любовна примка, беше богиня на древните предислямски сирийци. Макар и да произхождаше от семейство на много маловажни богове, те бяха горди със своята древност. Баща й Симус беше бивш бог на войната на един съюз на пустинни племена. Гордееше се с репутацията си на главен военачалник. И когато един по-нов бог го измести, сърцето му бе разбито, но си затрая.

— Тяхно право беше да сменят вярата си — казваше винаги той. Но семейството му знаеше колко зле се беше почувствал, когато сирийците безцеремонно го изритаха от служба.

В един сандък в дъното на двореца той все още пазеше церемониалната пурпурна одежда, короната от злато и слонова кост, жезъла на властта от времето, когато той беше командирът.

— Можехме да станем голяма работа — разправяше той винаги на хората. — Не мисля, че преувеличавам, когато казвам, че бях най-добрия стратег, който древният свят някога е виждал. Дори и в най-сладките времена имах на разположение едва няколкохилядна войска. Сирийците никога не са се плодели кой знае колко усърдно. За това може и ти да си виновна, майко.

Това беше насочено към жена му Маргарет, сирийска богиня на плодородието по времето, когато той беше бог на войната.

— Аз ги насърчавах да се плодят и множат — отвърна му Маргарет, — но те вечно си имаха цял куп други работи наум. Умници и половина, такива си бяха. Пък и без това околните племена бяха по-големи. Претопиха ни — това стана.

— Твойта идея всички жени, пленени от нашите хора, да бъдат оплождани, беше доста разумна — рече Симус, — но никога не успявахме да пленим достатъчно жени, пък и те не винаги прихващаха.

— А по чия вина? — контрира Маргарет. — Моите воини бяха мъжествени, изключително мъжествени. Проблемът беше, че прихванаха от гърците онова, кажи го де, хомосексуалността. Изобщо не биваше да ги пускаш да ходят в Атина.

— Че откъде да знам, че ще прихванат най-лошото от атинската култура? Да ми се върнат с напарфюмирани бради и почернени очи!

— Това не им вредеше — рече Маргарет. — Истинският проблем възникна от твоя навик да държиш всичките младежи затворени в казармите, без да им позволяваш да видят жена чак до трийсет и петгодишна възраст.

— Не исках да ги правя мекушавци — обясни Симус. — При спартанците това вършеше работа.

— Спартанците никога не са били кой знае колко многобройни — изтъкна Маргарет. — Биваше ги, без съмнение, биеха се мъжката и сигурно един спартанец е струвал колкото десетима врагове, както и твоите войници в най-добрата си форма. Да, ама един срещу двайсет? Или петдесет? Или сто? Това бяха пречките пред тебе, любов моя, и нямаше какво да се направи по въпроса. Демографията те довърши, не духът.

И тъй вървеше разговорът, и те се жалваха един от друг, но през повечето време си живееха сговорно. В такъв дом отрасна Мелисент. Още от самото начало имаше спорове каква кариера да избере. Баща й искаше да я прави богиня на войната, като Атина, от която винаги се беше възхищавал. Майката беше против до смърт.

— Да се занимава с войни не е нормално за жена и стига си ми ги цитирал тия гърци. Какво са те сега? Някаква си балканска държавица, удавена в свирня на бузуки — ето какво. Не, дъщеря ми ще стане богиня на плодородието като майка си.

Но Мелисент не искаше нито една от двете роли. На нея й допадаше идеята да стане богиня на любовта, за това беше и учила.

Не получи кой знае каква помощ от родителите си. И двамата смятаха, че богините на любовта се ползват с твърде лоша слава, пък и без туй всичкото това нямаше смисъл, защото в момента нямаше работа за никакви богини. Земята ги беше надраснала тия работи, ако не броим няколкото първобитни племена, всекидневно обработвани от Адвентистите на Седмия ден, които скоро щяха да се поддадат на могъщите чарове на неосъществения монотеизъм.

— Не виждам какво всички се прехласват толкова по тоя монотеизъм — сумтеше татенцето. — Тия човеци се държат така, сякаш е нещо кой знае какво. Докато всъщност той си е толкова старомоден, колкото и политеизмът. Ехнатон се пробва и не стана. Това монотеизмът на никого не е свършил работа. Не виждам що човеците така се прехласват по него.

— Тия моди бързо се прихващат — забеляза мама. — Може пък да го израстат с времето.

— Надявам се — рече татко. — Всичкото това вече почна да ми писва.

Мелисент израсна в тази къща, изолирана от всички останали млади богове и богини, защото техните бяха сноби и не щяха да се мешат с хора от по-долно потекло.

Тя и семейството й си живееха затворено. Не си общуваха кой знае колко и с роднините. По-голямата част от тия роднини бяха примитивни богове на природата и остаряването не им се беше отразило добре. Всъщност, бяха съвсем изкуфели и сега повечето обитаваха многобройните домове за богове, пръснати из цялото Царство на боговете.

Това беше всичко, което Мелисент знаеше за семейството, докато един ден у тях не се отби млад и хубав бог. Каза, че името му било Ариман и че се падали втори братовчеди по майчина линия.

30

Новият бог постепенно успя да си спечели благоволението на семейството. Бащата го харесваше, защото Ариман с голямо удоволствие седеше край огъня до късна вечер и слушаше разказите на Симус за войните, които бе водил в древността. Винаги се държеше уважително, беше ученолюбив, почтителен и ласкател. Че как да не го харесаш?

А по-подозрителната от съпруга си Маргарет непознатият успя да спечели с възторжените си отзиви за нейния пудинг със стафиди и почитанията, които поднасяше на нейната красота и родословие.

Да, съмнение май нямаше: той беше един приятен млад бог, а семейството се надяваше да омъжи щерка си изгодно — можеше да случат на нещо къде-къде по-лошо от този спретнат, сладкодумен младеж Ариман. Той дори като че имаше сериозни намерения…

О, не че беше споменавал нещо за брак, поне не пряко, но те родителите ги разбират тия работи. Младите богини — също. И така, когато Ариман помоли за разрешение да заведе Мелисент на някакъв специален купон на Земята, купон в чест на някакъв нов пророк-човек, родителите склониха да дадат съгласието си. Не че на Мелисент то наистина й беше нужно.

И така, потеглиха към Земята, хубавата синьо-зелена планета с всичките ония бели облачета. Много векове бяха изминали, откакто Мелисент за последен път беше виждала Земята и тя й се стори много хубава. За случая беше облякла класическа туника от плисиран бял лен с оголено рамо — същинска Джаки О[2], а косата й бе вдигната нагоре в купчина къдрици. Приличаше на младата Артемида, всъщност изглеждаше по-добре от младата Артемида, защото Артемида винаги си е била заядливка и това проличаваше в съвършените й млади черти. Надувка, ама надувка — Артемида де, разбира се, не Мелисент.