Домът на боговете

1

Всяка професия си има своите фенове. Ако си рок звезда, то съществуват хора, готови да ти се хвърлят в краката и да се кълнат във вярност в твоите устни, очи, коси. Но ако си Артър Фен, доктор по сравнителна митология с няколко публикации зад гърба си, то твоят фен няма как да е нещо повече от възрастен господин-чужденец с бяла брадичка и кафеникаво, прорязано от бръчки лице. И все пак и един-единствен фен стига, за да ти промени живота.

Артър беше към трийсетгодишен и си падаше малко височък, с обичайната за учените попрегърбена стойка. Понастоящем беше безработен — малко университети се нуждаеха от митолог с мижавите препоръки на Артър. Притежаваше къщичка, наследство от родителите му, и мизерен доход от тяхната застраховка. Имаше годеница, прекрасната Мими, макар че връзката им в момента преживяваше една от най-рискованите си фази.

Но — фен?! Артър представа си нямаше, че има фен, до деня, в който господин Аводар пристигна в дома му във Флорида. Беше типичен зноен ден в Таити Бийч, Флорида, столица на окръг Магнолия, на запад от окръзите Дейд и Броуард. Магнолия беше създадена върху нова-новеничка твърда земя, след като Програмата за пресушаване на благата във Флорида обезводни половината Евърглейдс, бастиса алигаторите и снежните чапли и осигури нова площ за все по-разрастващото се население на Флорида, състоящо се от пенсионери и берачи на плодове. Таити бийч беше невзрачен градец с население 300 000 души, повечето скорошни емигранти от метежните райони на Централна Америка.

Беше жежко, както обикновено. Дори и кипарисовите дъски, с които беше облицован домът на Артър, се потяха, както и бичметата, гредите и всичката останала дървения, крепяща къщата. Артър се потеше само наполовина. Предницата му беше обърната към климатика и той облъхваше гърдите му с прохлада. Гърбът му обаче не познаваше подобно облекчение и затова се потеше безспир. Артър седеше зад старото си дъбово писалище със сгъваем капак, наследство от баща му, и се опитваше да проумее някак си своя данък общ доход.

На вратата се почука. Артър се изправи — всяка разтуха му беше добре дошла. Нахлузи една риза с къси ръкави и тръгна да отваря.

На прага му стоеше старче с къса бяла брадичка и кафеникаво лице, прорязано от бръчки.

— Доктор Фен! — възкликна старецът с акцент, навярно оформил се в дамаскския квартал Мурмад, вероятно близо до портата Алепо, ако съдим по съкратените шушкави звуци. — Толкова се радвам да се запознаем! Изглеждате много по-добре, отколкото на снимката.

— Къде сте ме виждали на снимка? — учуди се Артър.

— В «Журнал „Ханаански старини“». В онзи брой, където беше отпечатана забележителната ви статия.

— Коя статия точно?

— Беше озаглавена «Ключът към разговор с боговете: предислямският ритуал, разкрит в модерната практика на ашварите». Между другото, казвам се Аводар.

Артър си спомни, че беше платил петдесет долара за честта да го публикуват в журнала, но за снимката и кратката биографична справка не му бяха взели никаква допълнителна такса.

— Ами влезте, господин Аводар — покани го Артър. Разчисти списанията и вестниците от кушетката, подкани госта да седне и го попита чай ли иска или кафе.

— Не, благодаря — отклони поканата старецът. — Тръгнал съм на гости при роднини в Хайалия. Вън ме чака такси. Исках само да се възползвам от възможността да се запозная с вас и да ви изразя изключителното си удоволствие от вашата статия.

Статията описваше древен ханаански текст, който Артър бе открил споменат в един френски доклад от седемнайсети век за проучвания във велика Сирия с автор някой си М. Дюброск.

Докладът на Дюброск никога не беше превеждан на английски. Той съдържаше един разказ — Дюброск твърдеше, че го бил чул за първи път от своя драгоман Али — засягащ древния, покрит с позорна слава ключ към «разговори с боговете». Според Али това бил същият онзи ключ, използван от цар Соломон за призоваване на демони, божества и духове. Според Дюброск, това бе изгубеният ключ, който магьосници, прорицатели и алхимици диреха оттогава насетне. Твърдеше се, че копие от ключа притежавал Николас Фламел — бил го получил от някакъв човек, известен като Аврам Евреина. Това станало някъде в края на 1300-те. Кулата на Фламел все още се извисява в Париж, на десния бряг, недалеч от Шатле, но ключът се бе изгубил преди много лета.

— Да, аз написах статията — каза Артър. — Представих това като интересна легенда, нищо повече.

— Знам — отвърна господин Аводар. — Бих желал да ви дам известна допълнителна информация.

Артър предложи на госта си стол. Аводар подхвана своята история.

Неговият род, разказа той на Артър, от много векове насам бил пазител на ключа на Соломон; ключът им бил поверен от рода Виджи, първоначалните му притежатели, които го били получили от самия Соломон. Този род обаче измрял — последният му потомък паднал в битката при Лепанто.

— И така, ключът попаднал при нас, при рода Аводар — довърши господин Аводар. — И през всички тези години сме го пазили като свещен завет.

Старчето разви пакета. Вътре, увит в многобройни слоеве промаслена коприна, имаше старинен том, написан на еврейски, с дървени корици, прикрепени към тялото с медни нитове.

Артър пое благоговейно книгата.

— Благодаря ви, че ми я показахте.

— О, намеренията ми са по-сериозни — рече Аводар. — Вземете я, драги ми Фен. Тя е ваша. Подарявам ви я.

— Но аз не мога да я приема — възрази Артър. — Тази книга няма цена.

— Безценна е, наистина — потвърди Аводар. — Ала, парадоксално, за мен тя няма никаква стойност. Или по-скоро има огромна отрицателна стойност, тъй като това, че я притежавам, може да ми струва живота.

— Не разбирам.

— Подобни предмети в днешна Сирия са забранени от закона — обясни Аводар. — Смятани са за най-злостно езическо богохулство.

— Без съмнение те трябва да разбират, че вие не й се кланяте? Че книгата е предмет с антикварна стойност?

— Атмосферата в днешна Сирия е такава, че предмети, далеч по-маловажни, са стрували живота на притежателите си. Фанатизмът процъфтява от разкритията за измяна, дори и когато такава няма. Би трябвало да съм унищожил тази книга отдавна-отдавна. Но когато напълно осъзнах в каква опасност се намирам, вече беше твърде късно. Успях да избягам от страната си и да се добера до Америка. Тук смятам да започна нов живот.

— Защо не я продадете? — предложи Артър. — За нея някой антикварен търговец на книги би дал луди пари.

— Без доказателство за произход, което аз не мога да осигуря, реалната й стойност вероятно няма да надхвърли няколкостотин долара. Предпочитам да ви я подаря, господин Фен. Надявам се, че на вас ще донесе повече късмет, отколкото на мен.

При това положение на Артър не му оставаше друго, освен да приеме. Не след дълго господин Аводар си тръгна и отпътува с таксито към роднините си в Хайалия. Артър скри книгата с дървените корици и не се сети за нея чак докато стана онази история със Сами.

2

Сдобиването с ключа на Соломон си беше късмет. По-късно същата седмица на Артър отново му проработи късметът, или поне така изглеждаше по онова време. Той получи писмо от някакъв адвокат в Маями, който го осведомяваше, че чичо му Сиймор, нацупеноустият и смешноокият, бил вписал Артър в завещанието си — може би по някаква прищявка, тъй като двамата не бяха разговаряли от години — и то само два дни преди да се задави до смърт с един рак в «Раците на Джо» в Маями Бийч. Вътре в плика имаше и чек за двайсет и две хиляди долара.

Артър незабавно се обади на най-добрия си приятел. Сами Глък.

— Двайсет и две хиляди е хубавка сумичка — рече му Сами същата вечер, когато двамата се срещнаха в заведението «Слава богу, че е петък» на старата магистрала А1А, минаваща през Таити бийч.

— Но не върши работа — додаде той.

— Тъкмо така си мислех и аз — съгласи се Артър. — Много любезно от страна на чичо Сиймор, разбира се. И през ум не ми е минавало, че ме харесва. Но, честно, ще ми се да ми беше оставил много повече или много по-малко. Да започнеш бизнес — не стигат, а са твърде много, че да ги пропилееш по кучешки надбягвания.

— Тъкмо толкова ти трябват — заяви Сами.

Сами беше кльощав младеж на двайсет и две-три години, с остра черна коса и плътен тенис-загар. Беше облечен в свежа индийска спортна риза, светлобежови панталони и бели мокасини с пискюли.

— Как го сметна?

— Тъкмо толкова ти трябват — повтори Сами, — за да инвестираш в едно крайно рисковано начинание, което може да умножи десетократно парите ти или да те остави без пукнат грош. Особено когато залозите силно натежават към първото.

— Към десетократното ли? — попита Артър, просто за да се увери, че правилно е схванал.

— Тъкмо за него ти говоря — потвърди Сами. — В кофтия случай, ако изгориш, можеш просто да забравиш, че изобщо си получавал наследство от чичо Сиймор. Но ако тази мъничка сделчица даде резултат, ще ти паднат едни доста големички цифри. И за тях имам идеи.

Сами беше младши брокер в «Колинс, Еймтрий и Дикендорф», брокерска къща, която се помещаваше в едноетажна синя, измазана с хоросан постройка на «Милята на чудесата» в Таити Бийч, току зад Уин-Дикси и преди «Уол-Март».

Много мисли можеха да минат през ума на Артър в този момент. За зла беда обаче взе, че се присети за онези опасни стихове от прочутото стихотворение на Киплинг за неудачниците, озаглавено «Ако»:

Вълнуващи слова, особено за човек като Артър, който смяташе, че характерът му има нужда от малко стимулиране.

— Я ми разкажи за това предложение — рече той.

Сами си поръча още един «Харви Уолбенгър» и разказа на Артър за «Амалгамирани мини в Баия», акции на бразилска златна мина, предлагани на ванкувърската борса. Собствената му фирма била заела скромна позиция в тази авантюра.

Единственото нещо, което Артър знаеше за акциите на бразилските златни мини, беше, че няма как да не фалират. Това беше мъчително извоювана мъдрост, предавана от баща на син. Артър я изтъкна пред Сами.

— Тъкмо де — ухили се Сами.

— Кое тъкмо де? — попита Артър.

— «Амалгамирани мини в Баия» със сигурност ще фалират. Направо с гаранция. Тия глупаци копаят във вулканична зона, изчерпана още преди петдесет години. Носят се слухове, че са зарибили мината — турили малко злато в земята, та да привлекат някакъв интерес. Въз основа на това са пуснали големи раздувки. И по някаква налудничава причина акциите им се покачват стремително.

— Е, много ти благодаря — рече Артър.

— Моля?

— Вече успя да ме навиеш да не участвам. Тази вечер на джай лай ли да ходим, или на кучешките надбягвания?

— Не, не, ти не ме разбра — заувещава го Сами. — Не искам да купуваш тия акции с надеждата, че цената им ще се покачи. Искам да ги купиш с почти сигурните очаквания, че до края на седмицата ще_ пропаднат вдън земя_.

— Че защо просто не си направя от парите книжни ракетки и да си ги мяткам по вятъра? — предложи Артър. — Това ще е по-забавен начин да се разориш от онзи, който ми предлагаш.

— Пак не схвана — отвърна Сами. — Не те съветвам да купиш акциите с очакването да се вдигнат. Съветвам те да заемеш къса позиция в очакване да паднат.

— Всъщност аз нищо не разбирам от тия работи — призна си Артър. — Виж, от шумерска и хетска митология — разбирам, но не и от пазара на акции.

— Опитвам се да ти го обясня. Когато продаваш непритежавани акции с надеждата да купиш от същите на по-висока цена, ти си купуваш възможност да продаваш акции на определена цена в определен момент. Ако акциите се покачат, пиши си инвестицията бега̀ ла. Ако паднат — избиваш рибата. Особено при положение, че с тия двайсет и две хиляди долара и личната ми гаранция аз ще мога да оперирам с вложението

ти. Това ще ти даде възможност да вземеш опцион над много по-голям дял от акциите, отколкото инак би могъл. И после, за всеки пункт, с който падат акциите, когато изтече падежната дата на опциона, ти ще спечелиш… чакай да видя…

Сами започна бързо да пише по хартиената салфетка — дращеше числа в дива самозабрава. Артър вече усещаше как пачките набъбват в джобовете му. Цифрите бяха внушителни. Хареса му и идеята да залага на сигурно. Да залага на това, че акции, които нищо не струват, ще паднат, му се струваше върхът на отракаността.

Но въпреки това една последна капчица предпазливост го накара да се поколебае.

— И всичко, което ще изгубя, е само моят залог?

— Това е кажи-речи най-лошият изход — отвърна му Сами, — и най-малко вероятният. Много по-вероятно е да се сдобиеш с цяло състояние, а мен да ме обявят за гений и да ме направят съдружник във фирмата.

— Ти самият инвестираш ли в тая работа?

Сами кимна сериозно.

— Продавам акции, които не притежавам, с всеки цент, който мога да изкрънкам, заема или взема назаем.

3

— Ама как така?! Как така провал? — попита Артър в онова печално утро четири дни по-късно, когато Сами му се обади да му съобщи лошата новина.

— Най-кофтия късмет, който някога съм виждал — отвърна Сами. — А пък съм в бизнеса вече от близо три години. «Амалгамираните от Баия» аха-аха щяха да треснат дъното и не щеш ли, някаква си нищо и никаква опитна шахта, която компанията поддържала само за да са доволни ревизорите, пробила някакъв свод… това е технически термин от геологията…

— Давай по същество — подкани го мрачно Артър.

— И дум! — акциите излезли със златно покритие. Набарали някакви щури залежи — яка, тлъста жила, дето там не й е мястото и дето пред нея Кимбърли е куп лайна.

Артър щеше да си припомни този последния израз доста по-късно, когато всичко това вече беше история, а той си имаше такива проблеми, че дните на неговото разорение му се виждаха едва ли не «доброто старо време». Но в момента той вреше и кипеше.

— Значи, изгорях?

— Боя се, че е малко по-зле — отвърна му Сами.

— Как така по-зле? Губиш сто процента и си вън от играта, нали така?

— Не и ако си «на лост» — обясни Сами. — Виж какво, и аз съм в същото положение.

Това някак си не подейства на Артър толкова утешително, колкото очакваше Сами. Смешна работа, как загубата на твоя брокер никога не е печалба за тебе.

— Какво искаш да кажеш с това, че съм «на лост»?

— Нали ти го обясних. Ти трябваше да вложиш само малък процент, за да купиш своя дял от акции. Ако акциите бяха паднали, щеше да натрупаш състояние, точно както ти казвах. Но по начина, по който се развиха нещата… ами, боя се, че ти дължиш цяло състояние.

— Колко голямо състояние?

С много тих глас, почти шепот, Сами му отвърна:

— Милион без малко.

— Долара? Сами кимна.

— В момента. Акциите се вдигат с ракетна скорост.

— Вдигат се? Искаш да кажеш, че може да стане и по-зле?

— Може — призна Сами — но може да стане и по-добре. Много, ама много по-добре. Тъкмо затова се забавихме с продажбата на твоите.

— Освен ако се гътна — заразмишлява Артър, — как другояче би могло положението ми да се подобри?

— Находката на «Амалгамираните» се намира току до един вулкан. Това чудо може да избухне когато си ще. Ако това се случи, златото ще бъде погребано под милиони тонове магма, акциите рязко ще паднат, а ти ще си ни лук ял, ни лук мирисал.

— Доколко вероятно е това? — попита Артър.

— При вулканите не се знае знае ли се.

— Кога за последен път е изригвал точно този вулкан?

— През август 1867-ма — смънка нещастно Сами.

— Сами, продай акциите ми.

— Артър, ама той може да изригне!

— Не, искам да се измъкна.

— Можеш ли да си платиш лихвата?

Артър поклати глава, после се сети, че Сами не го вижда, и му каза:

— Знаеш, че тия двайсет и две хиляди бяха всичките ми пари. Освен ония сто и трийсет долара в чековата ми сметка.

— Лоша работа — отсъди Сами. — Много ми е неприятно да ти го кажа, ама е вярно. Ще те погнат за тия пари.

— Предполагам, то е логично — Артър чу как собственият му глас отекна в ушите му, сякаш главата му беше куха. — Какво предлагаш да направя?

— Направо ли да ти го кажа?

— Не, вържи му първо розова фльонга. Естествено, че направо!

— По-добре си дръж акциите. Ако се измъкнеш сега, ще дължиш повече, отколкото можеш да платиш. Ако се задържиш още няколко дни, ще дължиш още повече, но поне ще имаш шанса оня вулкан да изригне.

— М-да — рече Артьр. Треперещата tabula rasa на съзнанието му току-що беше започнала да попива в какво чудовищно положение се е натресъл. — Май ще задържа… колко време мога да задържа?

— Имаш още три дни — заяви му Сами. — Освен ако не измъкнеш отнякъде още петдесет хиляди и не разшириш опциона си.

— Май ще предпочета трите дни. — Артър не се сещаше какво би могъл да каже още. Най-накрая изтърси: — Тоя вулкан… как се казваше?

— Икструхембла — отвърна му Сами. — На езика на някакви бразилски индианци това означавало «Лудият шебек».

— Благодаря ти. Просто исках да знам какво да напишат на надгробната ми плоча.

— Хей, стига бе, приятел! Може пък да стане нещо.

— Може пък да се натъкнат на тайно допълнение към завещанието на чичо Сиймор, според което той, след като е поразмислил, е решил да ми завещае още петстотин хиляди.

— Има ли такава вероятност? — попита Сами, вечно надяващият се.

— По-вероятно е Икструхембла да изригне тъкмо навреме, че да ми отърве задника.

Артър затвори и бръкна за цигара. Поне вече не го беше страх, че ще умре от рак на белите дробове. Всъщност в момента това му се виждаше много по-желан изход от по-вероятната алтернатива — лежане в затвора «Рейфорд» за както му се викаше там на това да купуваш на едро с пари, които нямаш.

Замисли се, и се досети. Едра кражба. Така му се викаше.

4

И ето го Артър, седнал в стаята в старомодното си малко бунгало в Таити бийч, Флорида. Климати кът бръмчеше ли бръмчеше, създавайки илюзия за хлад, колкото да прилъже ума му, макар че тялото му упорито продължаваше да се поти обилно. Ето го — човек, с един необмислен замах превърнал актив от двайсет и две хиляди долара в пасив от близо милион, растящ с всеки изминал ден. И понеже беше същество с характер, той си зададе въпроса «А сега какво?» Собственият му непоследователен ум му отвърна: «Да бе, какво?».

Никакви свестни мисли не му идваха в този делириум от опасения, признак за неизбежното идване на камара неприятности. Можеше ли да събере парите, които дължеше, или поне някакъв съществен дял от тях? Нема начин, Хосе, както имаха навика да се изразяват местните плодоберачи. Можеше ли да избяга — на истинския Таити, може би? На тази идея й беше минало времето още преди сто години: можеха да те екстрадират отвсякъде и всякак, пък и без това, докъде стигна Гоген, като заряза всичко?

Умът на Артър, претоварен от мъчителни терзания, се разбунтува срещу мисълта за така наречените практически разрешения и вместо това се насочи към единственото нещо, от което разбираше: сравнителната митология, предмет, който той имаше ценз да преподава, стига да се намереше в Съединените щати колеж или университет, заинтересован да го назначи. Но не мисли за преподаване витаеха в момента в прегрелия му мозък. Той мислеше за Хасамдемели, хетския бог на ковачите, за когото се твърдеше, че се занимавал и със загубените каузи. Мислеше за Хоким, един от древните богове на мъдростта в южна Арабия, и за Хаубас, по-известен като Атар — пак южноарабско божество, за което се вярваше, че в акадското си превъплъщение той/тя приема андрогинен облик. Колко мили ги чувстваше всички тях сега! И колко далече от тях щеше да бъде скоро — да чука камъни в някой поправителен дом във Флорида, посмешище за хиляди.

Тези стари, забравени богове му бяха неизразимо скъпи, защото във върлинестото му хърбаво тяло една костица нямаше, която да съдържа и грам практичност. В най-съкровените дълбини на душата си той суеверно се кланяше на древните, забравени божества. Тъкмо затова в колежа беше избрал за основна специалност суеверието под маската на сравнителна митология.

А къде ли бяха те сега, неговите изгубени богове? Там, в небитието на незнайните времена. Просто плодове на човешката склонност към тайнственото. Или поне така ни убеждаваха учените. Но какво ли правеше Хоким и Хаубас по-малко реални от християнския Господ-Бог, мюсюлманския Аллах или будисткия Буда? С какво свети Франсис и свети Кристофър бяха по-малко реални от Харум и Харуна, водните духове в змийски облик на древните марокански племена? Щом милиони вярваха, че свети Джуд покровителства загубените каузи, защо не вярваха и в шумерския Хендурсанда, съответстващ на акадския бог Исум, за когото се вярвало, че е свързан с правилното функциониране на законите в държавата и с правосъдието въобще?

За мнозина тези божества не бяха нищо повече от срамни суеверия. Но всичко зависеше от това кой слага етикетите. Що се отнася до божествата, победителят поръчва музиката и казва кое е дълбоко, духовно и истинско. Но кой би могъл да твърди, че победителите са прави и според великия, тайнствен план?

На Артър вече не му бе останало нищо освен молитвата. Но на кого да се моли? Не и на установените богове от стандартните религии, в които никога не беше вярвал и към които не можеше да се принуди да се обърне дори и в това прискърбно положение. Кого ли да призове, ако не божествата, демоните и дяволите, които изучаваше и за които мечтаеше от дете?

В странно замаяно състояние Артър се надигна от стола и се отправи към гаража, превърнат от него в склад и офис — колата си бе зарязал да се пържи навън на слънцето. Мека светлина, изпълнена с прашинки, се процеждаше през прозорчето високо горе на наклонения таван. Тук цареше мисис на древност, уютно чувство за незапомнени времена.

Молитва — това му оставаше. И той щеше да се моли, но на онези демони и божества, които сам си избере.

Артър вдигна един парцал и отвори чекмедже в старото си бащино писалище. Оттам извади малкия каменен амулет, който си беше купил едно лято от една екскурзия из предислямските развалини, организирана от сирийския Департамент на старините. Беше жълто-кафяв камък, изрязан във формата на орел с лъвска глава. Купи си го от една сергия в базара край Алепо. Менте, без съмнение. Но наподобяваше онези, които древните акадци бяха използвали за магическите си ритуали.

Стиснал мъничкия амулет, Артър се отправи към томовете от деветнайсети век, съставени от английския полимат Уилям Дийн Скот. Избра пети том — молитви и заклинания за призоваване на демони, дяволи и тям подобни. После, ей тъй за късмет, извади и книгата, която му беше дал неговият фен, господин Аводар — «Ключът към разговор с боговете».

Като опиянен от силно вино, той събра необходимите за обреда съставки: свещите, изсушената гущерова кожа, чашата прокиснало мляко и златните капки мед. Убоде пръста си с имитация на кама от Шеба и добави към сместа няколко капки кръв. После намери необходимата страница в «Ключа» и, превеждайки с мъка от древноеврейски, занарежда обредните слова. Чувстваше се замаян, зашеметен и от нищичко не му пукаше.

Нищо не се случи.

Вече съвсем луднал, той отново повтори думите, този път с най-добрата си имитация на шумерски акцент. Пак нищо.

Може би западношумерският акцент би свършил по-добра работа? Пробва и него. Нищо.

— Майната му! — възкликна той.

— Какво рече? — обади се глас от нищото.

— Казах «майната му» — повтори Артър.

— Според мен нещо не докарваш съвсем произношението.

— Мъйнътъ му? — пробва се Артър.

— Точно така! Уцели го!

Гръмна гръмотевичка, блесна светкавичка — всичкото това в гаража — а после димна струя се изви и се развихри като миниатюрно синьо торнадо по сивия бетонен под. Торнадото затрепери, смени цвета си на зелено и червено и се втвърди във формата на нещо мъничко и червеничко. На Артър му беше нужно малко време, докато разпознае в него умалено копие на английска телефонна кабина, висока не повече от метър и с мъничко телефонче вътре.

Хиляди въпроси напираха в ума на Артър. Той се блещеше гузно срещу кабината като треснат с мокър парцал и съзнаваше, че ако се замисли логично над ставащото, то положително щеше да се разпръсне като безоснователно видение, каквото несъмнено си и беше. Нямаше време за тъпи въпроси от рода на «леле мале, как пък стана тая?». Плоските, прозаични въпроси пропъждаха и малкото чудеса, които са склонни да ни отпуснат вилнеещите сили. Не, това му се случваше на него и той беше решен да се остави течението да го носи.

В миг на чисто проникновение Артър вдигна телефона и каза в слушалката:

— Ало, кой там?

Отвърна му глас:

— Моля пуснете пет шекела за първите пет минути.

Артър забърника трескаво из джобовете си и измъкна оттам шест монети от по четвърт долар, две десетачета и една камара пенита, и чак тогава се сети, че надали щяха да приемат тия пари като заместители на древната монета, наричана шекел. Но откъде ли можеше да намери шекели? Представи си как отлита за Ню Йорк, влиза по нощите с взлом в Музея по естествена история и отмъква колекцията монети от Средния Изток. Но нямаше нито пари за билет, нито време.

Може би онзи, който отговаряше за това привидение или каквото ще да е там, освен това обменяше и валута? Набута в процепа всичките монети от по четвърт долар и зачака.

Гласът се обади:

— Депозирахте прекалено голяма сума. Съжаляваме, но не можем да ви върнем ресто.

— Карай да върви — рече Артър.

— С кого желаете да разговаряте?

Артър не се беше замислял чак толкова по въпроса.

— С всеки демон, свободен в момента.

— Съжалявам, сър, но демоните ги пенсионираха по служба още преди доста време.

— Искате да кажете, че не разполагате с активни демони?

— Цялата тази линия бе изтеглена за преструктуриране. Има ли някой друг, с когото бихте желали да разговаряте?

— Извикайте тогава някой бог.

— Да, сър. Кой бог?

— Вие с кои богове разполагате?

— За да ви изчета списъка, ще са нужни няколко часа. Ние не сме информационна служба. Ако не знаете името на божеството, с което желаете да разговаряте, молим ви любезно да преотстъпите линията на друг потребител.

— Чакайте! Искам да говоря с Хоким!

— В момента не е на разположение.

— Хасдрубал?

— Телефонният му номер не фигурира в указателя.

— Атар?

— В момента не е на разположение.

— Който и да е бог!

— Няма божество на име «Който и да е бог» — тросна се гласът. — Вероятно ви е нужно бюро справки. Дочуване и всичко…

— Чакайте! Свържете ме с бюро справки!

— С кое?

— С най-популярното!

— Няма бюро, което да се казва «Най-популярното».

— Свържете ме с първото в указателя! — извика Артър в проблясък на вдъхновение.

— Сигурен ли сте? — попита гласът от телефона.

— Напълно сигурен! Моля ви! Умолявам ви!

— Няма нужда да раболепничите — сряза го телефонният глас. — Не и пред мен, във всеки случай. Ще ви свържа след минутка.

Артър изчака — почти не дръзваше да се надява. В ума му изникна план — план, който би се сторил налудничав на един материалист, но съвсем възможен — на истински вярващия, какъвто Артър току-що беше станал, ако не си беше такъв и отпреди.

— Здрасти! — обади се внезапно наперен мъжки глас в слушалката или каквото беше там. — Вие разговаряте с офиса на Божествени услуги «Декстър». Тук Декстър. С какво мога да ви помогна?

— Имам нужда от бог — рече задъхано Артър.

— Мнозина от нас имат нужда — отвърна Декстър. — Но това какво общо има с мен?

— Имам нужда от бог, който да ми изпълни едно желание.

— Разбирам, сър. Входящият ви номер случайно да ви е подръка?

Артър, който се намираше на тънкия, ронещ се ръб на истерията, се чу да казва:

— Входящ номер ли? Не ми трябва никакъв гнусен входящ номер!

— Боя се, че ви трябва, сър. Кой бог ви каза да се свържете с нас?

— Обадих се на «Справки» и те ме свързаха с вас.

— Не биваше — заяви Декстър. — Ние работим само с хора, които са получили истински видения, в които някой бог им е съобщил входящ номер, за да може да изпълни тяхното желание. Дочуване, сър, и всичко…

— Вижте — прекъсна го дрезгаво Артър, — загазил съм яката. Имам ужасна нужда да ми се изпълни едно желание, но за беда не съм получавал видение, което да ми разкрие входящ номер. Можете ли да ми помогнете по някакъв начин?

— Много съжалявам — отвърна Декстър, — но работим само с оторизирани входящи номера с проверена автентичност, предоставени от някой фигуриращ в списъка на одобрените от нас богове и предаден чрез истинско вдъхновено видение. Ако ви помогнем, рискуваме да си изгубим разрешителното.

— Но аз съм отчаян!

— Отчаян да, сър, но не и вдъхновен. Нали разбирате, там е разликата.

— Може ли поне да ми кажете какво да правя?

— Ами, не ми е позволено да…

— Моля ви! Умолявам ви!

— Във вашето положение мога да ви предложа единствено да опитате с Дома на боговете. Там надали ще се натъкнете на нещо, което да ви свърши работа, но поне ще сте опитали.

— Ще опитам! Как да се свържа с Дома на боговете?

— Само момент и ще ви прехвърля.

Нещо изщрака, после зазвъня телефон и накрая се обади женски глас:

— Домът на боговете. На телефона сестра Хълга.

— Трябва да говоря с някой бог! — изпъшка Артър. От многото пъшкане гърлото започваше да го дере.

— Съжалявам, сър, но никой от нашите богове не разговаря по телефона. Под достойнството им е.

— Но аз трябва да говоря с някой бог!

— Тук, в Дома на боговете, се налага да разговаряте с тях лично.

— Искате да кажете, че мога да ви посетя?

— Разбира се — отвърна сестра Хълга. — Има почти три часа до края на свиждането. Можете ли да дойдете веднага?

— Като нищо — отвърна Артър, — но проблемът е, че не знам как се стига дотам.

— О, няма проблеми. От автомат ли се обаждате?

— Да.

— Тогава просто наберете звездичка-две-шест-звездичка.

— Само това ли?

— Да. И стойте близо до слушалката.

Това е пълна лудост, помисли си Артър. Но поне когато федералните се домъкнеха да го арестуват, щяха да го намерят благополучно луд, а не ужасно и потискащо нормален. Той натисна посочените копчета и приближи слушалката до лицето си.

Фиуууууу! — разнесе се звук и Артър почувства нещо странно — като че върху лицето му се прилепи малък прозрачен октопод. Посегна да го махне. Невидимото нещо-си-там всмука ръцете му. Той запищя и телефонът го глътна целия.

5

Мигът, в който Артър биде всмукан в телефона, бе необикновен, ала не трая много дълго. Само миг по-късно, а може би и по-малко, той се озова на непознато място. Мястото приличаше на всички рецепции по света: кафеникави стени, под, постлан с линолеум, непряко таванско осветление, чието трепкане ви лази по нервите.

— Ще ми се най-после да се хванат и да го оправят — обади се женски глас.

Артър откри, че е седнал в кресло с тапицирана с кожа облегалка, а зад бюрото насреща му седи едра жена в колосана бяла униформа. Имаше широко лице «с мен шега не бива» и огромна гръд, която в колосаната бяла униформа изглеждаше като отлята от закалена стомана; дебели глезени, косми по опакото на дланите и лек намек за мустак.

— Аз съм сестра Хълга — представи се тя. — Вие изразихте желание да ни посетите?

— Да, да, точно така — дойде Артър на себе си с похвална пъргавина. — Всъщност, къде точно се намирам? Само така питам, да съм наясно.

— Това е Домът на боговете — обясни сестра Хълга. — Или, ако бъдем по-точни, Вселенски старчески дом «Космос» за престарели, бедни и изпаднали в немощ божества. Нали тук очаквахте да попаднете?

— Разбира се — отвърна Артър. — Просто исках да съм сигурен, че съм пристигнал където трябва. Преплитането на връзките понякога погажда гадни номера.

Той се огледа из приемната, лъхаща на неизменната миризма на варено зеле.

— Значи, тук идват боговете, като приключат там? — рече той с вял жест, и, както се надяваше, с познаваческа нотка.

— Да, някои от тях — отвърна сестра Хълга.

— Защото нямат избор?

— Трябва да им влезете в положението. Някои от тях съществуват от толкова отдавна, че вече не са в състояние да се грижат за себе си.

— Пък аз си мислех, че боговете са безсмъртни.

— Разбира се, че са безсмъртни. Но трябва да разберете как е с божествата. Земните хора си мислят, че да си безсмъртен означава, че можеш да си караш довека такъв, какъвто си.

— Искате да кажете, че не е така?

Хълга поклати глава.

— Не е. Физически — да, боговете и богините могат да съществуват неопределено дълго време. Това им е изначално присъщо. Но умствено — психически — трябва да разберете, че боговете плащат ужасна дан за своята божественост

Артър кимна.

— Заради всичкото това препускане из небесата ли? — предположи той.

Хълга го изгледа свирепо.

— Заради много повече от това. Когато си бог, мислите, надеждите, страховете и мечтите на хората се сипят върху ти през цялото време. Боговете възприемат директно чувствата на онези, които им се кланят. И си плащат за това.

— Не знаех — призна си Артър.

— След време всичките тия хорски жалби и молитви си вземат своето. В началото всичко е чудесно. Повечето богове, дори и състрадателните, просто се оставят всичките тия молби да се изливат върху им. Но след време и на най-коравите им писва. От всекидневното неблагодарно задължение да изслушват всичките тия отчаяни молби и от това, че в повечето случаи не могат да помогнат с кой знае какво, те направо се поболяват.

— Това е новост за мен. Мислех, че на един бог всичко му е по силите.

— На теория да. Но в действителност силата на един бог се ограничава от силата на други богове и от Закона за честна вяра между боговете, който постановява, че всеки бог трябва да приема господството на всеки друг бог по отношение на човечеството. Освен това силата на един бог е ограничена и от вътрешната предпоставка на човешкото положение.

— И каква е вътрешната предпоставка на човешкото положение? — попита Артър.

Хълга се намръщи.

— Мислех си, че това всеки го знае. Вътрешната предпоставка постановява, че с малки изключения хората трябва да приемат онова, което ги сполетява, да го понасят или да го оставят да ги смаже.

— И това е, значи, вътрешната предпоставка на човешкото положение?

— Това е.

— А после човеците умират — Артър не можеше да пробуди в себе си кой знае какво съчувствие към боговете.

— Да, умират, и то за печално кратко време от божествена гледна точка.

— Сигурно за един бог е страшно трудно да му измират богомолците.

Хълга не схвана сарказма.

— Боговете живеят къде-къде по-дълго от смъртните. И затова, за да свършат нещо, им трябва повече време. Докато нещо се дореди до вниманието на някой бог, и докато той реши да предприеме нещо по въпроса, човекът най-вероятно вече е умрял и си почива в гроба. Много е потискащо за един бог, че се налага да работи в такива съкратени срокове.

— Да се смаеш направо, че все нещичко успяват да свършат за хората.

— Повечето се стараят колкото могат. Но помни, че боговете правят изключения само за малцина. На един бог му висят на главата много повече работи от проблемите на неговите избиратели. Ще е справедливо да кажем, че повечето богове най-накрая намразват човеците, защото вечно нещо крънкат, вечно протягат просешка длан, все дай, та дай…

— Е, да, така си е — на Артър му стана неловко, но въпреки това си искаше своето, а именно избавление по чудо, нещо, което за един бог би трябвало да е фасул ска работа.

— Във всеки случай — додаде Хълга, — много хубаво от ваша страна, че искате да посетите тъкмо нашите, от Дома на боговете. По тази част собствените им роднини проявяват възмутително нехайство. Един-двама от миличките ни питомци ще намерите на верандата, останалите са на поляната. Чувствайте се свободен да заприказвате когото си искате. Големи сладури са, да знаете. Излизате през вратата и после само направо. Когато сте готов да си тръгнете, ще ви върна обратно на Земята по телефона.

Артър излезе от приемната — все още се чувстваше малко неуверен, но решен да докара работата докрай. Прекоси огромна бална зала — до едната й стена бяха струпани сгъваеми столове, а над празната сцена висеше табела с надпис: «БОЖЕСТВЕНОТО ТРИО НА ЗИГИ СТАРЛАЙТ СВИРИ ДОВЕЧЕРА ОТ ДЕВЕТ ЧАСА УНИВЕРСАЛНО АСТРОНОМИЧЕСКО ВРЕМЕ». Продължи през плъзгащите се врати и излезе на остъклена веранда. Отвъд стъклото мярна зелена ливада, из която лудуваше нещо като кокершпаньол. Беше изпъстрена тук-там с фигурки в инвалидни колички. Но вниманието му бе привлечено от един старец, увит в кариран шал, на не повече от метър и половина разстояние, който бавно се поклащаше в голям люлеещ се стол, зареял мрачно поглед в близката далечина.

Артър се приближи до него. Пулсът му биеше учестено. Това беше първият бог, който някога бе срещал лице в лице.

В разцвета на силите си този бог явно ще да е бил голяма клечка. Все още притежаваше дръзките черти на римски император или класически актьор. Но сега изглеждаше съсухрен и прегърбен като величествено нявга здание, рухнало от само себе си. Не вдигна поглед, когато Артър се приближи и се прокашля нерешително. Артър забеляза, че богът се е втренчил в малък черно-бял телевизор, на чийто екран млади дами в бели воали и с крилца изпълняваха някакъв блудкав въздушен балет.

— Ъъ, извинете, моля? — рече Артър.

Богът извърна царствената си глава и се навъси.

— М-да? К’во има?

Артър забеляза на масичката до люлеещия се стол голяма бутилка с етикет «СОМА — САМО ЗА МЕДИЦИНСКИ ЦЕЛИ». Подозираше, че богът е нетрезв. Въпреки това прочисти гърло и направи първата крачка.

— Не съм тукашен — подхвана той, достатъчно неясно, — и бих искал да ви попитам…

— Бог ли си? — прекъсна го рязко богът.

— Не. Всъщност съм смъртен.

— Така си и мислех. Аз съм бог, да знаеш.

— Да, личи ви от пръв поглед.

— Всъщност аз съм единственият истински бог тук. Останалите са просто тумба демони-парвенюта. Не ми е тук мястото, да знаеш.

— Така ли? — възкликна Артър, както се надяваше, с омайващ тон.

— Така. Случайно аз съм много повече от прост бог. Аз съм господарят на Вселената — той впери в Артър свиреп поглед. — Какво ще кажеш за това?

— Впечатляващо.

— Но завистливите ми роднини ме набутаха тук, та да мърсуват с женичките на воля. Какво ще кажеш за това?

— Възмутително.

— Нищо възмутително няма — рече богът. — Мърсуването с женички на воля е тъкмо онова, с което се занимават роднините на боговете. Възмутителното е, че ме свалиха от трона и ме натикаха тук да вегетирам заедно с тумба демони-парвенюта.

— Жалко наистина — рече Артър, после видя, че тука е сгодният момент да си вмъкне предложението и продължи. — Но аз съм дошъл тук, за да ви предложа шанс да се върнете на терена.

— Ъъ? К’во рече? — богът долепи шепа до ухото си. — Малко недочувам, ще знаеш.

— Шанс да се върнете на терена — извика Артър.

— На терена ли? Как така на терена?

— Да се върнете в света на хората. Възможност да сторите добро. Да изпълните желание. Такива работи.

— Да се върна ли?! — възкликна старият бог. — Олеле, ама ти трябва да си много по-тъп, отколкото изглеждаш, за да си мислиш, че пак ще се хвана да богувам. Там бог бога изяжда, а на мен ми е писнало от това. Не заслужава ли един стар бог малко почивка? Не заслужава ли?

— Разбира се, че заслужава — побърза да го увери Артър.

— Просто си помислих, като казахте, че…

— Не ми обръщай внимание — прекъсна го старият бог — Аз халюцинирам. Толкова ли не се вижда?

— Щом халюцинирате, как така го знаете? — възрази Артър. — Мислех си, че при това състояние се изпада в самозаблуда, така да се каже.

— Я не ми нахалствай.

— Извинявайте — рече Артър.

— Имам си моменти на непоносимо прояснение като всеки друг — поясни старият бог.

— Разбира се.

— А сега се махай оттука, момченце, преди да съм ти потрошил гръбнака. Що за наглост! Да ме кани мен, единствения истински бог в тая тъпа дупка, да се подложа пак на стрелите на свирепата… свирепата…

— Съдба? — предположи Артър.

Богът се блещи известно време насреща му, после рече:

— Махай ми се от главата, докато още можеш, умнико. Ходи се пробвай при някой от ония, макар че силно се съмнявам тука да се намери някой достатъчно малоумен, че да отстъпи пред егоистичните ти искания.

— Да, сър, съжалявам, сър, ами тогава ще мръдна нататък, сър — и Артър припряно се запъти към вратата, която извеждаше на зелената ливада, отвори я и излезе навън.

Земята, по която вървеше, беше покрита с буйна, старателно окосена трева. Кокершпаньолът излая остро два пъти, изтича зад сградата и се скри от поглед. Артър тръгна по застланата с плочи пътека, която минаваше между пръскачките и водеше към мъничък хубавичък белведер. В него седеше много едър бог в резедава болнична пижама и с шотландска барета на главата. Бяха го настанили в стол с подвижна облегалка. Отстрани на врата му стърчаха найлонови тръбички. Той кимна любезно на Артър.

— Хубав ден — осмели се да каже Артър.

— Като всеки друг — отвърна богът.

— Да. Но сигурно това е хубаво.

— Сигурно, ако на някой тука изобщо му дремеше на оная работа за хубавото.

— Да, колко сте прав само — рече Артър.

Дебелият бог го изгледа накриво.

— Смъртен?

— Всъщност да — отвърна Артър. — Бог?

— Разбира се.

— Пострадал сте? — Артър погледна найлоновите тръбички. Те влизаха в една машинка, която пухтеше приглушено.

— Зле съм с бъбреците — обясни богът кратко и ясно.

— Не предполагах, че болежките на смъртните засягат и боговете.

— Не ни засягат. Обаче, нали знаеш, има едно такова нещо, което се нарича психосоматична болест.

— Разбира се. — Артър се прокашля няколко пъти и продължи. — Така като ви гледам, на вас май не ви се излиза оттук, а?

— Никак. Че защо?

— Е, бихте могли да си върнете старата слава, както е казал поетът.

— Кой поет?

— Не помня точно.

— Аз обаче всичко помня — рече богът. — Дори и когато беше най-добре, не беше кой знае какво. Хората пишат сума ти глупости за насладите на туй, богуването.

— Сигурно е имало и такива моменти, които са ви доставяли удовлетворение.

Богът го изгледа сърдито.

— Ти пък какво знаеш за това, дявол те взел?

— О, нищо, съвсем нищичко. Само предполагах. Просто се чудех…

— К’во?

— Ами, чудех се дали пък не бихте пожелали отново да се позадействате. Мога да ви предложа страхотно начало.

— И какво точно?

— Можете да сътворите чудо за мен. Вечно ще ви бъда благодарен.

— Ха! — изсумтя богът.

— Моля?

— Казах «Ха!».

— И аз така си мислех. А дали означава онова, което си мисля, че означава?

— Какво си мислиш, че означава?

— Че не ви интересува.

— Уцели го — рече едрият бог. — И ако си мислиш, че който ще да е бог от тукашните ще прояви интерес към идеята да се набута пак в оная лудница — живота на един действащ бог — значи си още по-тъп, отколкото изглеждаш.

— Не исках да ви обидя.

— Хич не се притеснявай. Ще си мъртъв още преди да съм се наканил да вдигна пушилка по случая.

Притеснен от тази мисъл, Артър се отдалечи по пътеката. И от двете си страни той виждаше богове, а тук-там и по някоя богиня — пръснати по ливадата, изтегнати върху столове с подвижни облегалки или пък изпружили се на шезлонги, зареяли поглед в пространството. Изглеждаха толкова стари, строги и страшни, че хич не му стискаше да ги безпокои.

Продължи по пътеката и най-накрая се натъкна на стена от нещо бяло и меко. Като че беше някаква мъгла. Тъкмо понечи да навлезе в нея, и някакъв глас го скастри:

— Хей, ти! Внимавай къде ходиш!

Артър се спря и се обърна. Видя висок и много кльощав мъж, облечен в сив гащеризон и зелена вълнена риза, който тикаше контейнер за боклук на колелца.

— Съжалявам — рече Артър. — Не бива ли да ходя там?

— Можеш да ходиш където си щеш — рече му мъжът, — но ако продължиш така, ще паднеш през ръба.

— През ръба ли?

— Точно така, през ръба. И има дълго да падаш, докато стигнеш твърда земя.

Артър се вгледа в мъглата. За миг тя се разкъса и той видя, че ливадата свършва рязко, като отсечена, а отвъд ръба се простира единствено празната синева на небесния безкрай.

Артър отстъпи назад.

— Няма дори парапет!

— На тукашните не им трябва.

— Ти бог ли си?

— Как пък не — отвърна високият. — Аз се грижа за имота.

— Градинарят, значи?

— Може да се каже.

Артър пак се загледа отвъд ръба. Забеляза, че тревата растеше върху солидна, сбита облачна маса.

— Как така тия облаци изглеждат толкова твърди? — попита той.

— Не става от само себе си — обясни мъжът. — Два пъти на седмица ги пръскам с Е-фикс.

— Е-фикс?

— Ефимерен фиксатор. Веществото, което превръща нетрайното в трайно, или поне дотолкова трайно, доколкото те е еня. Ти нов бог ли си?

— Не — унило отвърна Артър. — Аз съм смъртен и ще си ходя.

Той тъжно пое обратно към старческия дом. Беше готов да се възползва от предложението на сестра Хълга да го върне у дома по телефона. Всичко това му бе подействало изключително потискащо — тия разговори с боговете. Беше истински удар за човек като него, който, що се отнася до божествата, си падаше малко идеалист. Имаше и други богове по ливадата, но Артър силно подозираше, че надали ще получи по-благосклонен отговор.

Стигна верандата, мина покрай бога с физиономия на римски император, който дори не го погледна, и влезе в балната зала.

Беше готов да вдигне ръце, да се върне и да се изправи срещу ченгетата, ФБР, съда, съдията, началника на Райфордския затвор, другите затворници и скалните грамади, когато чу нещо, което страшно му заприлича на глас:

— Пссст.

Огледа се. Нямаше никой. И тъкмо понечи да продължи печално към приемната, отново чу гласа. Този път ясно и отчетливо:

— Пссст.

Артър се извърна бавно. Пак никой.

— Повика ли ме някой?

— Да — отвърна му глас. — Аз.

— Кой си ти?

— Лийфи ме наричат. Божество — това е моя занаят.

— Защо не те виждам? Да не си невидим?

— Я не се прави на хахо — скастри го гласът. — Изпращам ти гласа си.

— О. И откъде го изпращаш?

— Завиваш наляво, минаваш през вратата, продължаваш до края на коридора и после вдясно.

Артър го послуша и стигна до стълбище, което водеше нагоре.

— Ами сега?

— Качвай се по стълбите.

— Може ли?

— Ей, аз съм бог и ти казвам да се качиш. Какво повече искаш?

Артър се качи по стълбите, пое по късо коридорче и стигна до една врата. На вратата имаше табела: «ВНИМАНИЕ! НЕ ОТИВАЙТЕ ПО-НАТАТЪК! ОТДЕЛЕНИЕ-0 ЗА БИПОЛЯРНИ СЛУЧАИ. ПОТЕНЦИАЛНО ОПАСНИ ОБИТАТЕЛИ».

Артър се спря.

— Тука пише, че не бива да продължавам.

— Аз пък ти казвам да не му обръщаш внимание и да влезеш.

— Пише, че било опасно.

— Виж какво, приятелче — гласът вече говореше много сприхаво, — и ставането сутрин също е опасно. Ти смъртен в отчаяно положение ли си, или не си?

— Ами да, всъщност съм.

— Влизай тогава. Това е последният ти пристан, малкия. Но, разбира се, от тебе си зависи.

Артър се поколеба, сети се за скалните грамади, скръцна със зъби и отвори вратата.

Тя водеше към дълъг коридор.

— Аз съм най в края. Последната врата отляво — обади се гласът.

Артър се запъти нататък — бавно, но все пак се движеше.

6

На външен вид Лийфи беше застаряващо момче, или младеещ мъж. Дребен и мускулест, той имаше жълтеникавокафява коса с лек оттенък на ръждиво. Беше облечен в костюм от листа, най-вече зелени — лозови листа, както се стори на Артър. Около кръста и раменете му се увиваха лози. Имаше тясно, умно лице, големи блестящи очи и дълга тънка уста, изкривена в усмивка.

Още по-голямо учудване от него обаче предизвикваше стаята. Тя приличаше на пещера сред горист декор и беше много по-голяма, отколкото въобще имаше право да бъде. Сред гористия декор Артър видя поне акър зелена морава, която свършваше с романтична пещера, врязана в земята. От пещерата се надигаха зловонни изпарения. На входа й имаше малка статуйка с олтар отпред. Върху него гниеше одраното, разлагащо се телце на някакво неопределимо животинче, а над телцето кръжаха и бръмчаха мухи.

— Как си го вкарал всичкото това тук? — попита Артър.

Лийфи вдигна рамене.

— Магия, естествено. Всеки тук си обзавежда стаята както му харесва.

— Олтарът ти ми харесва.

— Бива си го, нали?

— И костюма ти от листа си го бива. Ти по никой начин случайно не си Великия бог Пан, нали?

— Тоя шарлатанин?! Не, не съм Пан. Не съм и Бакхус, нито пък Силен и въобще не съм никой от тия гръко-римски пасторални богове. Аз съм Лийфи, върховният бог на дарданските скити.

— Не се сещам да съм чел нещо точно за тази група.

— Тоя народ не извади късмет. Таман успя да си спретне скромно пантеонче с мене начело, и Кир Велики ги изтреби до крак.

— Не се сещам да съм чел нещо и за това.

— За Кир изтребването на дарданските скити беше такава дреболия, че историците му хич не си направиха труда да го отбележат. Обаче моите планове ги прецака, и още как.

— Не можа ли да се уредиш някой друг народ да почне да ти се кланя?

— Нямах шанс. Елините докараха Пан и при тях вече нямаше място за още един бог на радостта, веселбата, пиянството и свещеното безумие като моя милост. Дублирането на боговете си е голям проблем. Мнозина са призвани, малцина — избрани.

— Колко жалко. Сигурно си бил много разочарован.

— Повярвай ми. Функцията ми — завзета от друг, богомолците ми — изтребени… е, да ти кажа, положението си беше мъчно.

— Представям си. И затова си дошъл тук?

— Не по своя воля. Всъщност, тук ме изпрати съд от палачи, равни на мен богове. Така наречените богове на лечението. Асклепий и подобните нему. Казаха, че съм се вълнувал твърде много и съм имал нужда от малко почивка.

— Почивка ли? От какво?

Лийфи се усмихна самосъжалително.

— Когато убиха и последния вярващ в мен, нещо ме прихвана. Беше просто момчешка възбуда, съчетана с разочарованието от това, че си бях изгубил мястото в, както се очертаваше, първокласен пантеон. Дори имах шанс да се набутам в оная египетската работа — Амон там, Изида, оная тайфа. Казаха, че им трябвал наистина добър бог-трикстер. Обаче още преди да решат каквото и да било, ме хакнаха тук. Все едно ме е прегазила каруцата.

— Каруцата ли?

— Според мен ти би казал товарния.

— Много съжалявам — рече Артър. — Знам как се чувстваш. И аз самият си имам затруднения.

— Така ли? Я ми разкажи.

Артър разказа на Лийфи за златната мина и за своята инвестиция. Започна да обяснява и за продаването на акции, но Лийфи го прекъсна.

— Това го знам. И ние го правехме на старата вавилонска борса.

— Е, след няколко дни трябва да се изплатя. Дължа много пари. За да се измъкна, имам нужда от чудо.

— Искаш основните притежатели на акции да бъдат убити?

— Не, нищо чак толкова сериозно. Разбираш ли, тая златна мина, за която ти разправях, се намира точно до един вулкан. Ако някой успее да пробие подземната стена, отделяща мината от течната лава, хем номерът ще стане, хем никой няма да пострада.

— Никой ли? Ами хората, които са закупили акции?

— Повечето очакваха те да паднат.

— Ясно — рече Лийфи. — Престъпление без жертви, а?

— Аз предпочитам да мисля за това като за божия намеса, която ще донесе само добро на повечето хора.

— Е, хубавичко планче — рече Лийфи. — Всъщност, това е работа като за хтонично божество. Но според мен бих могъл да се оправя с нея без много напъни и с малко помощ от моите приятели.

— Можеш ли? Би ли…

— Дали мога не е проблем. Въпросът е дали бих.

— И какъв е отговорът?

— Може и да стигнем до някакво споразумение. Но при определени условия.

— Назови ги!

— Естествено, ще се наложи да ми се кланяш.

— Никакъв проблем. Аз вече практически ти се кланям.

— Освен това ще има и други условия. Ще трябва да ми дадеш право да действам на Земята всякак, както намеря за уместно и докогато си поискам. Към това върви и правото да върша всичко, за което реша, че е подходящо и по какъвто си избера начин. Освен това ще ми е нужно правото на странична дейност по договор. Ще трябва да ми предоставиш тези права за вечни времена и да ми обещаеш никога да не анулираш нашето споразумение и никога да не ме се отричаш от мен.

Страх обзе Артър.

— Да не би да имам власт да ти дам тези права?

— Ти си чистокръвен човек, нали?

— Разбира се.

— Значи имаш власт да предоставяш права на кандидатстващите за тях божества.

— Така ли се прави наистина?

— Ти как мислиш, че са дошли другите на Земята?

— Никога не съм се замислял.

— Богомолци са ги поканили — ето как.

— И какво получавам в замяна?

— Каквото ти е нужно. Ще превърна гореспоменатата златна мина в куп разтопена лава, която никой няма да разкопае поколения наред.

— Точно това ми е нужно, така си е — съгласи се Артър.

— Тогава, договаряме ли се?

Артър имаше чувството, че се набутва по-надълбоко, отколкото очакваше. Но май че, ако искаше да се възползва от услугите на Лийфи, нямаше къде да върви. А Лийфи му изглеждаше съвсем приличен бог, малко лудичък може би, но пък много съчувствено настроен.

— Аз май съм навит.

— Мога да се присетя за още някоя и друга точка — рече Лийфи. — Ще ги напиша в документ, и ще можеш да го подпишеш.

— Необходимо ли е?

— О, да. Не се знае, току-виж някой от Висшите богове поиска да провери тая работа.

— Кои са Висшите богове?

— Една тайфа парвенюта, които си въобразяват, че щом имат власт, то заслужават уважение. Не си напъвай мозъка заради тях. Това са си наши вътрешни работи. Хайде да слезем долу и да помолим сестра Хълга да ни напечата договорчето.

Артър имаше чувството, че събитията се развиват една идея по-бързичко, отколкото смогваше ги проумее. Но за да се спаси от последиците на необмислената си постъпка на Земята, се нуждаеше от бързи действия и реши да не противоречи.

Слязоха в приемната при сестра Хълга и Лийфи обясни, че с Артър ще сключват договор.

— Означава ли това, че ни напускаш, Лийфи? — попита Хълга.

— Точно така — отвърна Лийфи. — Искам да ти благодаря за цялата помощ, която съм получил от теб. Сега се чувствам много по-добре. Вече не страдам от тия шантави колебания в настроението.

— Според лекарите е редно да поостанеш още няколко века, за да са сигурни, че състоянието ти се е стабилизирало.

— Хей, никога през живота си не съм се чувствал по-добре!

— Сериозно, не ти препоръчвам да ни напускаш сега.

— Просто тури в пишещата си машина един пергамент и запиши каквото ти издиктувам. Сам ще преценя в какво състояние съм, сърдечно ви благодаря.

Сестра Хълга се обърна към Артър.

— Сигурен ли сте, че го искате?

— Сигурен е, сигурен е — обади се Лийфи. — Нали си сигурен, Артър?

— Ами да — отвърна Артър. — Нали разбирате, в доста затруднено положение съм…

— Давай да приключваме — подкани го Лийфи. — Хълга, пиши: Аз, Артър Фен, в качеството си на чистокръвно човешко същество, духом здрав и напълно способен да бъда страна в този договор, предоставям на Лийфи, свободно божество, за вечно ползване следните права…

Следваше списък от точки — всички онези, които бяха обсъдили в стаята на Лийфи и няколко, които не бяха споменати по-рано. Артър им се позачуди, но си затрая. Беше важно да приключи с това, докато богът все още е в настроение.

Най-накрая свършиха. Артър се подписа със стильото, което му подаде Хълга, а после и Лийфи удари един подпис.

— Това е то! — Лийфи сгъна пергамента и го пъхна в нещо като раница от клонки и мъх, прикрепена към гърба му с лозови ластари. — Практически потеглихме! Сигурен съм, че сестра Хълга няма да има нищо против да те прати по телефона обратно у дома. След малко идвам и аз. Първо трябва да уредя някои работи.

— Нали няма да забравиш? До изтичането на срока ми остават по-малко от три дни!

— Хей, малкият — подсмихна се Лийфи. — Не се тревожи, нали сме се разбрали. Ние двамата с теб честичко ще се виждаме, повярвай.

— Ако си готов… — присвитите устни на сестра Хълга съвсем ясно показваха какво точно мисли за тяхното споразумение.

— Готов съм — рече Артър. — Моля ви, телефонирайте ме у дома.

И тя го телефонира.

7

Щом се върна по телефонната линия от Дома на боговете в собствения си дом, Артър се строполи на леглото, твърде уморен, че да размишлява над последиците от стореното.

Когато на другата сутрин се събуди, той се зачуди дали всичко това не е било необясним сън.

Беше преполовил първото си кафе за сутринта, когато телефонът иззвъня. Беше Сами.

— Артър, имам чудесни новини. Голямото старо вулканище снощи е гръмнало. Облакът от прах се вижда чак от Рио.

— Ами мината?

— Мината капут, момчето ми. Там, където довчера е имало голямо предприятие, сега има само езеро от застиваща лава.

— Надявам се никой да не е пострадал…

— Ти бъзикаш ли се? Това чудо е затрило пет индиански села, убити са към двеста-триста индианци, да не говорим за петдесетината служители на компанията.

— Олеле майко.

— Да, трагедия, нали? Но няма загуба без печалба. Печелившият си ти, Артър. Цената на закупените от тебе акции е паднала възхитително.

— Изненадан съм, че изобщо продължават да се продават.

— Компанията твърди, че разполага с процес, чрез който от лавата можело да се прави нещо. Ама няма да стане.

— Значи, излязох от дупката?

— Вънка си, ама толкова си вънка, че си чак от другата страна. В този момент твоята инвестиция струва скромната сума от петдесет и осем хиляди долара.

— Добре. Продавай.

— Сигурен ли си? Цената ще падне още повече!

— Сигурен съм. Продавай. Сами, не съм за тия игри.

— Добре, приятел, щом казваш да продавам — продавам. Мини утре към офиса, ще подпишеш едни книжа и ще ти дадем чек.

— Само това ли?

— Само това, малкият ми.

— О, Сами… имат ли представа защо вулканът е изригнат точно сега?

— Хабер си нямат. Казах ти, вулканите никой не ги знае защо правят така. Пръст божи, предполагам.

8

Следващите няколко дни бяха спокойни за Артър Фен. Събитията от Дома на боговете вече бяха започнали да избледняват от паметта му. Дори започна да се освобождава от чувството за вина спрямо хората, които беше убил, призовавайки Лийфи да задейства вулкана. Помъчи се да се самоубеди, че Лийфи сигурно нямаше нищо общо. Може би цялата работа беше просто нещастен случай — това им се паднало от лотарията… защото кой може да предвиди кога ще изригне един вулкан, както мъдро отбеляза Сами?

После Лийфи му дойде на гости.

Случи се една вечер, докато Артър седеше на верандата си и наблюдаваше великолепния залез. Наблюдаваше го малко виновно, защото във вестниците пишеше, че прекрасните залези напоследък се дължали на праха, изхвърлен в атмосферата при изригването на вулкан в Бразилия. По негова вина. И все пак, трябваше да се живее. Пък и залезът си беше хубав.

Тъкмо смяташе да си ляга, и бам — ей ти на, Лийфи цъфна на верандата, самата наглост в кожа/дреха от листа и лозови стебла.

— Здрасти, стари ми друже — поздрави той.

— О, здрасти. — Артър се огледа. — Хайде да влезем вътре. Той вкара Лийфи в хола, отвори му бира и го настани на най-хубавия стол.

— Как я караш? — попита Лийфи.

— Много съм си добре.

— Хареса ли ти онова с вулкана?

— Твоя работа ли беше?

Лийфи отпи едра глътка и се усмихна доволно.

— Да не си мислиш, че е станало самичко?

— Е, в края на краищата, не знаех.

— Не си очаквал да си оставя и подписа, нали така?

— Ами че не.

— Всъщност, ако става въпрос, в този случай имах нужда от малко помощ. Нали ми беше споменал за някаква малка пролука между вулкана и мината? Излезе двайсет и пет фута корав камък! Тия работи не се рутят лесно, дори и да си бог.

— И какво направи ти?

— Свирнах на едни приятели.

— Познавам ли някой от тях? В Дома на боговете си поговорих с неколцина богове.

— Тая шайка дъртофелници? Я не ме разсмивай. Моите приятели не се навъртат по такива места. Малкият, аз имам приятели сред боговете, но те не се мандахерцат из разни старчески домове за богове.

— А къде са?

— Малко е трудно за обясняване. Когато един бог си няма работа, той има нужда от място, където да се размотава, докато някой му намери работа. Приятелите ми идват от едно място, наречено Ктхулувил.

— Интересно име — отбеляза Артър.

— Там изпращат непоправимите. Боговете, които просто не се вписват никъде. Тъкмо там ме бяха засилили, преди да ме пратят на рехабилитация в Дома на боговете.

Лийфи не беше споменавал досега за рехабилитация. Но сега като че на Артър не му беше времето да пита.

— Искам да ти благодаря много за всичко, което направи за мен. Очаквам с нетърпение да ми дойдеш на гости тия дни. Но сега предполагам, че имаш да вършиш много неща…

— Хей, друже, каква е тая работа? Искаш да ме разкараш, а?

— Съвсем не. Просто, свършихме каквото трябваше…

— Каквото ти трябваше на тебе. Онова, което аз искам да върша, едва започва. Нас с теб ново време ни чака.

— Всъщност точно сега нищо не ми се захваща.

— Кахъри ли са те налегнали, приятелче? Ще ти дам една доза сома — лекарството на боговете. Веднага ще те оправи.

— Според мен имам нужда от период на почивка, самота и абсолютно спокойствие…

— Хей, я стига тъпотии. Имам планове за нас, малкият. Колко стаи имаш?

— Къщичката е съвсем малка. Две спални, всекидневната, стаята «Флорида», кухненския бокс и гаража.

— Като за начало става. Аз и моите дружки ще се настаним в другата спалня, докато не измислим нещо по-добро.

— Дружки ли? Какви дружки?

— Нали ти казах, че хванах още някой и друг бог да ми помогнат да разпалим вулкана. Редно си беше да им обещая нещичко, нали така?

— И защо ще искат да отсядат в мойта спалня за гости?

— Защото това е началото.

— Начало на какво?

— На някои мои планове относно Земята. Радвам се, че ни покани, Артър. Нямах много възможности да поразгледам, но мястото ми изглежда приятно.

— Какво си намислил?

— Кротко, приятелче, ще видиш. Големи планове! И всичкото това ще го изградим около тебе. Що не си изнесеш боклуците от оная спалня за гости? Едни мои приятели трябва да пристигнат скоро. Кажи им, че ще се върна.

— Ти къде?

— Ще изляза да поразгледам.

Артър успя да убеди Лийфи, че костюмът му от листа може да привлече нежелано внимание. Намериха му се чифт дънки «Левис» и фланелка поло — стояха чудесно на божеството. С тях, чифт меки мокасини и десет долара джобни пари Лийфи беше готов отвсякъде и напусна бунгалото, свиркайки с уста.

Първото божество се появи няма и десет минути по-късно. Тя цъфна посред всекидневната на Артър сред кълбо зловонен дим. Беше ниска, трътлеста, с глава като разплескана ряпа и крака като дървесни коренища.

— Здрасти — поздрави тя. — Аз съм Луума. С две «у»-та. Ти сигур си Артър.

— Радвам се да се запознаем — Артър й протегна ръка, но тя го награби с двете си дълги, кльощави, космати ръчища и така го притисна, че кокалите му изпращяха.

— Артър! — възкликна тя. — Не мога да ти опиша колко се радвам, че съм тук. Представа си нямаш що за лайнян кенеф е тоя Ктхулувил.

Луума му разказа, че за кратко царувала като богиня на смъртта от мъчения при лумерийските асклепи, монголско племе, чиито обичаи били толкоз жестоки и отвратителни, че всички племена от областта се сплотили и ги избили до последния мъж, жена и дете; даже и кучетата не пощадили.

Главата на Луума излизаше от полегатите й рамене без помощта на шия. Устата й бе широка и провиснала, пълна с едри, остри жълти зъби, които стърчаха от отпуснатите мляскащи устни. Имаше мънички свински очички и голям римски нос. Косата й приличаше на валмо от тънка черна тел, минала през машинка за ситно къдрене. През рамото беше преметнала гниеща леопардова кожа, която стигаше до покритите й със струпеи колена.

— Лийфи рече спалнята за гости — каза тя. — Я да я видим като как е там.

Артър я заведе в стаята, която беше привел в спретнат вид. Луума скочи връз леглото и рече, че на първо време, докато не изнамерят нещо по-свястно, ставало.

— Ще взема да му дремна — рече тя. — Много е уморително това да се измъкнеш от Ктхулувил и през цялото време да ти се налага да се скатаваш от Висшите богове.

— О? Да не би Висшите богове да ви издирват?

— Още не. Но никак не обичат да виждат как някой излиза от Ктхулувил. Ако ме хванат, ще ме върнат там.

— Тука няма ли вероятност да те намерят?

— И да ме намерят, все тая. Намирам се на законна планета по покана на законен човек.

— Всъщност — подметна Артър, — не помня да съм те канил.

— Поканил си Лийфи и приятелите му. По закон това е достатъчно.

После пристигна Ях, бог на детеубийството. Беше висок и хърбав; тънката обвивка от почти прозрачна кожа едвам удържаше кокалите му на едно място. Носът му беше толкова дълъг, че висеше над устата като капака на пощенски плик и поради това на Ях му се налагаше да изпълнява сложни маневри, докато се храни, а той го правеше честичко. Беше божество на ланолийските тюрки, малко праселджукско племе, чийто обичай задължително да убиват бебетата си бе изтребил народа му още преди той да се оформи. Ях се радваше, че се е измъкнал от Ктхулувил и е отново, както той се изрази, «в бойна готовност». Каза, че спалнята за гости го устройвала чудесно и се тръшна върху хъркащата Луума да подремне, преди купона да почне.

Последен тази вечер пристигна Роте, бог на военното коварство на предколумбовите отуми, изтребени от племето на олмеките. Тяхната победа била отпразнувана по цяло Мексико от племената, на които им било дошло до гуша от отумското лукавство и кръвожадност. Отумите били голямо племе, но навикът им неизменно да изменят на дадената дума правел плановете им съвсем прозрачни за противниковите племена, опитвали се да сключват съглашения с тях, и те били ликвидирани въпреки всичките напъни на боговете им да ги отърват.

Роте имаше облик на старец. Чертите му обаче бяха сериозно поразбъркани. Устата му се намираше връз плешивото теме, очите — на върховете на пръстите, а стомаха си носеше метнат през рамо.

Също като другите и той обясни колко се радвал, че се бил върнал на място, където можел да «промени нещата» и се кютна в спалнята връз другите две спящи божества.

Личеше си, че тия богове са свикнали да спят където заварят. Лийфи се прибра, и, след като пожела на Артър лека нощ, се стовари връз другите трима — леглото се продъни, но не успя да се счупи. Артър се оттегли в спалнята си и часове наред не можа да заспи заради ужасните жвакащи звуци от противното мърсуване на боговете оттатък. Най-накрая, току призори, се унесе в неспокойна дрямка. Последната му мисъл беше колко хубаво ще е, когато Лийфи най-накрая си спретне номерчето и се замъкне заедно с останалите някъде, на някое място, по-подходящо за техните свинщини.

9

Но Лийфи и приятелчетата му като че не бързаха особено да си ходят. По цял ден се мотаеха из къщата, лочеха бира, осигурявана им от Артър, и обсъждаха своите планове. Помежду си говореха на богалонг, един от диалектите на низшите богове, и Артър не разбираше нито дума.

На Артър цялата тая работа му беше много противна. Но като че нямаше как да промени нещата. Прекара деня далече от къщи, в градската библиотека на Таити бийч. Прелистваше разсеяно списания в състояние на пълен шемет.

Излезе от читалнята рано следобед — беше се сетил, че трябва да си прибере чековете от брокерската къща на Сами.

Когато влезе, Сами му се ухили до уши, а един от съдружниците, господин Трип, беше там да го поздрави. Трип също се усмихваше, но не чак толкова широко. Всъщност един безпристрастен свидетел би забелязал лекичко напрежение в ъгълчетата на усмивката му.

— Господин Глък ми разказа за вашия удар — протегна му ръка Трип. — Поздравявам ви за забележителната сделка. Вие случайно да нямате приятели в бизнеса със златните мини? Или съдружници — специалисти по вулканология?

— Не, нямам — отвърна Артър. — Защо? Ако имах, щеше ли да има значение?

— За мен не, разбира се — увери го Трил, — но КЦКБ би могла да се заинтересува, ако случаят беше такъв.

— Моля?

— Комисията по ценните книжа и борсата. Заинтересували са се.

— Искате да кажете, че те си мислят, че съм извършил нещо нередно?

— Съвсем не! — смехът на Трип прозвуча прекалено сърдечно. — Но винаги, когато има огромна и неочаквана промяна в позицията на дадени акции, те са склонни да се чудят защо ли се е получило точно така. Разбираемо е, нали? Ударът ви беше съвсем необичаен.

— Щеше ми се и аз да съм вътре — вметна Сами. — На косъм се разминах, не можаха да ми вземат навреме поръчката.

— И какво да правя? — попита Артър.

— Вие — нищо. Ако КЦКБ има някакви въпроси, те ще се свържат с вас. — Трип отново се разсмя, глухо. — Предполагам, че не планирате някакви продължителни пътувания в близко бъдеще?

— Не… имам ли нужда от адвокат?

— Ако опре дотам, за това има много време. Вероятно не. Няма никаква нужда да се притеснявате.

— Навярно засега не бива да харча парите.

— Тъкмо за това щях да ви говоря — отвърна Трип. — Сами, може би ти ще обясниш?

— Готово — отвърна Сами. — Погледни го така, Артър. Има добра новина, а има и лоша. Добрата е, че първоначалната ти инвестиция от двайсет и две хиляди долара, нараснала вчера на петдесет и осем хиляди, се беше покачила до приблизително триста хиляди, преди КЦКБ да прекрати продажбите на борсата.

— А лошата?

— Всички трансакции, свързани с «Амалгамирани мини на Баия» са замразени в очакване на изхода от разследването на комисията. Това означава, че и позицията на нашата компания е замразена, Артър. Всички ще трябва да почакаме, докато комисията приключи.

— Предполагам, че не можете просто да ми върнете двайсет и двете хиляди и да забравим цялата тая работа?

— Не можем, разбира се — отвърна господин Трип. — Но вие не унивайте, господин Фен. Потенциално вие сте богат човек. И съм убеден, че КЦКБ няма да има в какво да ви обвини.

Последваха още ръкувания и още усмивки. Сами изпрати Артър до вратата.

— Ще намина веднага щом мога — рече му той. — Ще поговорим. Не се разстройвай. Всичко ще се оправи.

— Надявам се да излезеш прав — отвърна Артър. — Като дойдеш, ще видиш нещо малко необичайно.

— Какво? Да не си правил покупки на кредит?

Артър реши, че не е възможно да го обясни.

— Ще видиш. Хайде засега, Сами.

Забърза към къщи. Тъкмо се беше сетил, че има да храни цяла къща гладни богове. И няма пари за което.

Лийфи бе очаквал проблемът с парите да възникне. Той и другите богове бяха донесли буци златна руда от Царството на боговете, където явно имаше злато колкото си щеш, но нямаше къде да го харчиш. Артър отнесе рудата на анализ в близкия град Орландита, а после я превърна в пари в брой. С тях успя да закупи необходимите им припаси: цели пилета, зайци и овце. Боговете обичат да ядат храната си сурова. Артър ги умоляваше да пробват нормална, сготвена храна, но те държаха на предпочитанията си.

Артър се боеше, че това ще му навлече неприятности, и ето на, същата вечер на вратата му цъфна ченге и му съобщи, че съседите го обвинявали, че бил открил кланица в жилищен квартал. И наистина, дворът беше осеян с едри, добре оглозгани кокали. Артър обеща да разчисти.

На ченгето му беше любопитно какво ли става там вътре.

— Някакви хора са отседнали у вас, така ли?

— Приятели на семейството. Само за малко.

— Да не криеш случайно нелегални?

— Аз?! Не.

— Според мен ще е по-добре да ги видя тия твои роднини.

— Спят.

— Събуди ги тогава.

— Не може ли някой друг път?

— Приятелче, казах — сега.

Артър отиде в спалнята. Боговете спяха, омотани в смрадно кълбо. Събуди ги. Те се заизмъкваха от леглото, като се разсукваха един от друг. Най-накрая Луума намъкна една розова фуста и заяви:

— Аз ще говоря с тоя.

— Май по-добре недей. Не щем неприятности.

Тя се ухили насреща му.

— Ние обичаме неприятностите.

Щом тя излезе навън, подпухнала и не мязаща на човек, полицаят се облещи — не можеше да повярва на очите си.

— Е, к’ъв ти е проблема?

— Трябва да видя документите ви.

— О, така ли? — Тя го изгледа похотливо. — Мога да ти покажа много повече от наръч тъпи хартийки, готин.

— Само документите — ченгето се дръпна назад с ръка на пистолета.

Тя протегна кльощава, космата ръка и го стисна за гърлото.

— Слушай какво, пич — рече му тя. — На твое място просто бих забравил всичко това. Разбираш ли ме какво ти казвам?

— Аааарргх — отвърна ченгето. Задушаваше се.

— Защото, ако искаш да си имаш неприятности, за тебе имаме колкото си щеш.

Тя впери в него зъл поглед. В очите й трепкаха зловещи светлинки. Ченгето не успя да сподави хленча си. Тя го разтресе като плъх, после го блъсна назад.

— Схвана ли? — Разтресе го отново, пусна го и се прибра вътре.

Ченгето, в силен потрес, поприглади униформата си и погледна Артър.

— Какво беше това?

— Кое?

— Онова.

— Нищо не съм видял — отвърна Артър. — Добре ли сте, полицай?

Полицаят се разтрепери, после се стегна и измърмори:

— Тука става нещо, но хич не ща да знам какво. Никакви животни в сградата повече, освен ако не се сдобиете с разрешително. Ясно?

— Ясно.

— И да не се повтаря. Сериозно, не ща да ми се налага да се връщам тук. Разбрахте ли ме?

— Разбрах — отвърна Артър. — Съчувствам ви.

Ченгето се качи обратно в полицейската кола и потегли отначало бавно, после с все по-нарастваща скорост.

10

С четирима неуправляеми богове в къщата животът на Артър се превърна от непредсказуем в напълно хаотичен. Първа грижа на боговете беше храната — те я обичаха жива, кървава и изобилна. Артър ги умоляваше да не закачат животните в квартала. Те отстъпиха — взеха да върлуват по-надалеч; извършваха набези по целия окръг и мъкнеха кучета, котки, прасета, пилета, овце и кози — предпочитаната от тях диета. Но въпреки всичките си усилия, като че не бяха способни да различават уличните псета и котаци от домашните любимци. Животните продължиха да бъдат внасяни в къщата на Артър по малките часове и после или ги изяждаха сурови, или ги плясваха в голямата Артърова тенджера за спагети да поомекнат малко.

Това не мина незабелязано. В местните вестници се появиха статии относно внезапното увеличаване на кражбите на добитък и животни из целия окръг Магнолия, та чак до Броуард и Дейд. Лийфи се върна там, откъдето беше дошъл — където и да беше това — и довлече още злато. Артър го обърна в пари и след няколко проби купи кървавица — в сандъци от по двайсет и пет кила. Боговете я нагъваха сурова. Освен това им хареса хоризото — несготвено, и Артър даде специална поръчка за ежедневни доставки в близкия специализиран мексикански ресторант.

Храната не беше единствения разход. На боговете им трябваха и дрехи, а освен това изискваха големи количества полускъпоценни камъни за украса на олтарите, които си бяха издигнали по кьошетата из къщата. След като на боговете им се свърши златната руда, всичкото това го плащаше Артър. И скоро усети удара. Парите от златната руда бяха похарчени до шушка, а чекът му от мината се бавеше в очакване на резултата от разследването за борсови измами.

По това време намина и годеницата на Артър. Мими беше дребничка, с провиснала коса в миши цвят, едни такива никакви прасци и скромна гръд. Когато го посети, беше облечена в колосана блуза с рюшчета, права пола и лачени чепички с прост, но класически модел.

Мими и Артър се бяха запознали в големия магазин на «Сакс» в търговския център на Таити бийч. Една от Артъровите лели му беше подарила за рождения ден квитанция за подарък на стойност петдесет долара и той беше отишъл в «Сакс» да види за какво би могъл да я похарчи. Като че нищо не влизаше в обхвата на тази цена и той беше отишъл на главния щанд да попита не може ли да върне квитанцията срещу пари в брой.

Мими работеше на щанда за услуги. Тя му съобщи, че осребряването на квитанции за подаръци не съответствало на политиката на магазина и му предложи да си купи вратовръзка. Артър й сподели, че изобщо не носи вратовръзки и няма да може да си избере. Мими го придружи до щанда за вратовръзки и му избра една с десен в оранжеворозово и сярножълто. Каза, че отивала на тена му. Артър й благодари — беше решил, че е комплимент.

После отидоха да пият кафе и си поприказваха. Артър бе възхитен от нейната изисканост. Тя хареса податливия му вид, толкова важен, когато очакваш да дресираш един мъж за добър глава на семейство. Мими беше дребничка, с хубавичко кукленско личице. Артър беше висок и прегърбен и приличаше на тромав, млад Ейб Линкълн в разконцентрирания си етап, преди да му текне гениалната идея да спаси своята страна и да освободи робите. Изисканост и характер, чийто главен елемент е податливостта. Каква чудна двойка би излязла от тях! Е, как да го пропуснат?

Започнаха да излизат заедно. На него му харесваше държанието й на почти недостъпна. В този век на жени, лягащи с когото им падне и със стряскащи похотливи мераци — поне такива ги даваха по филмите — това показваше, че добре възпитана. Тя се възхищаваше на ръста му: твърдеше се, че високите мършави мъже са по-добри в бизнеса от техните по-дребни и по-закръглени колеги, поне според «Психологията днес».

Семействата им, макар и не точно да танцуваха от радост, поне се отнасяха толерантно към техния избор — бяха ги отписали и двамата още преди години, макар и по различни причини. Мими, двайсетгодишна, завършила преди две години гимназия в Палм Бийч, искаше вече да се махне от бащиния дом и да свие свое гнезденце. Артър, двайсет и седем годишен, с диплома по сравнителна митология искаше жена да шета из неговата наследствена къща.

Артър купи на Мими годежен пръстен с малък кремав диамант — чрез Сами, който имаше връзки навсякъде. Мими реши, че пръстенът стои добре на нейната ръчичка. Те обявиха годежа си, но когато хората ги питаха кога ще определят датата, почваха да увъртат.

След като опозна Артър по-добре, Мими заподозря, че всъщност не е толкова податлив, колкото изглежда. Артър винаги се стараеше да угоди, но притежаваше дълбоко вкоренена неувереност и липса на предприемчивост, които си личаха все повече с изминаващите седмици и месеци. Що се отнася до Мими, макар да беше хубавичка, изящна и с изискани обноски, тя притежаваше и дълбоко вкоренена проклетия, мъчна за прикриване. Сами, който нямаше навикала съди хората, но се мислеше за смешник, я беше оприличил — заради силно полегатото чело и издадената напред долна челюст с двата изящно стърчащи предни зъба — на пор в атака, покачен на токчета. На Артър не му беше смешно. Той смяташе, че тя е красива. Досещаше се, че в някои отношения двамата с Мими не си подхождат, но я обичаше, и по-точно казано, желаеше я. Не че това го радваше особено — Мими бе отсякла, че докато не надянат халките, нямало да има джиджи-биджи, както тя наричаше най-висшия акт между мъжа и жената.

Напоследък помежду им се беше появило напрежение — откакто Мими беше започнала да осъзнава, че от притежателите на докторат по сравнителна митология първокласни кандидати за развиващ се мобилен бизнес не стават, колкото и да ги ръчкаше женицата. Що се отнася до Артър, той просто я караше някак си и се надяваше нещата да се оправят.

Напоследък не се разбираха твърде добре. Разплатата дойде скоро след пристигането на Лийфи, когато един ден Мими се отби неочаквано с последния бестселър — екземпляр с автограф от «Как да успеем в бизнеса така, както не сме и сънували, дори и без да го искаме!». Беше го купила на Артър от книжарницата в търговския център, след като го намери на лавицата с надпис «Купете си ги задължително!».

Артър я посрещна на входа, но — нещо, нехарактерно за него — не я покани да влезе. Мими го отбеляза и макар и да не беше възнамерявала дори да стъпва в къщата — по този начин отбягваше спазматичните му пристъпи на страст, които винаги размазваха грима й — фактът, че този път не я покани да влезе, й се видя дълбоко подозрителен.

— Няма ли да ме поканиш? — попита Мими с онази прямота, която Артър бе намирал за толкова пленителна в началото на тяхното познанство.

— Ами, имам малко гости и е страшно разхвърляно — оправда се Артър и с това затвърди решителността й да разбере какви ги върши той наистина.

— Искам чаша вода — рече Мими. — Толкова е горещо.

— Почакай тук, ще ти донеса — Артър се втурна в къщата и затръшна вратата в лицето й.

Мими го изчака вбесена да се върне с чаша, пълна до половината с хладка чешмяна вода. Изпи я изискано, подаде му чашата и попита:

— Няма ли да ме запознаеш с приятелите ти?

— Те всъщност не са ми приятели — обясни Артър, геният на неубедителните извинения.

Щеше да е по-добре, ако родителите му го бяха съветвали повечко. Но баща му, добродушен адвокат, голяма клечка без малко, и майка му, която отглеждаше цветя и яздеше коне, бяха загинали преди пет години на връщане от международното летище «Орландо», където бяха ходили на конгрес по бридж. Причина за смъртта им беше един размахал «Узи» младок в рязан «Корвет», който, след като забелязал жизнерадостната четчица, бодната на тиролската шапка на господин Фен, го сбъркал с богат германски турист и го гръмнат. Обяснението, дадено от младежа на последвалия съдебен процес — че му бил сбъркал самоличността — не успя да го отърве от двайсетгодишната присъда с много добри шансове за освобождаване под гаранция след пет години.

— Не са ти приятели, значи? Какви са ти тогава? — попита Мими.

— Ами всъщност познати. Дори и такива не са ми, просто хора, на които дължа услуга. Какво ще кажеш да се видим днес в «Слава богу, че е петък»?

Неубедителен, запъващ се и тонът му — виновен!

— Срамуваш ли се от мен, Артър?

— Не! Как можа да си го помислиш? Просто…

— Тогава ме покани и ме представи.

Артър разпозна моралния форсмажор и капитулира.

— Щом настояваш — рече той с нещо, което у един по-хладнокръвен мъж би било достойнство.

Мими влезе. Първото нещо, което видя, беше Луума, просната на кушетката с половин сурово пиле в едната ръка, литрова халба бира в другата и чиния със салца и пържени картофки на корема. Зяпаше блудкав сериал по телевизора на Артър.

— Мими, това е Луума. Луума…

— Здрасти, маце — Луума скочи на крака кошмарно енергично и пръсна картофки и салца по целия под. Избърса мазната си длан в полата си, която представляваше половин топ кадифе, халтаво увито около огромното й буцесто туловище, и я тикна под носа на Мими.

Мими изгледа въпросната ръка, като да беше разлагаща се радиоактивна риба, стисна храбро пръстите и отдръпна своята.

— Минавате през града ли? — попита тя в героичен опит за онова, което в нейните кръгове минаваше за нормален разговор.

— Тцъ, ще поостанем — отвърна Луума, а после се изцепи оглушително: — Хей, Лийфи, ела тука да се запознаеш със сладураната на Артър!

Лийфи излезе от банята, увит в кърпа, твърде маломерна, че да скрие изцяло гигантския му член.

На Мими й стана много трудно да води учтив разговор, макар Лийфи да се изразяваше съвършено коректно в своя малко нещо трескав и витиеват стил. Но онова, което довърши картинката, беше Ях — той излезе от задната спалня, облечен в пола от кожи на прасенца-сукалчета, с които се беше сдобил от местния касапин; онзи си беше помислил, че иска да ги готви и да ги яде, не да ги облича така както си са. Облеклото на Ях всъщност беше едно съвсем подходящо облекло за бог на детеубийството. Но то окончателно довърши Мими, на която мигом й се догади при гледката на черната кръв, бликаща от нескопосните шевове.

— О, Божичко! — възкликна тя. — Май ще повърна.

И тъкмо тогава из задната стая изскочи Роте.

— Може ли после да го изям? — попита той нетърпеливо.

Мими си тръгна страшно припряно. На другия ден тя изпрати на Артър годежния пръстен (беше го дала на оценяване и реши, че не си струва да го задържи) заедно с хладна бележка, с която го уведомяваше, че разваля годежа.

11

Когато Сами намина към Артър, той реагира на боговете по точно обратния начин. Мими ги бе сметнала за отвратително гнусни; на него му се сториха забавно земни. Нито пък срещна някакви трудности с възприемането на идеята, че те наистина са богове.

— Тиха вода си ти — подметна Сами на Артър, докато си пийваше биричка, седейки във всекидневната и бърборейки си с Лийфи и Луума. Артър седеше наблизо на един стол с права облегалка и си умираше от срам. — Кой да ти се сети, че това митологията можела да има практическо приложение? — после се обърна към Лийфи. — Не искам да ви обидя, но можете ли да правите фокуси? Доколкото знам, боговете знаят много фокуси.

— Фокуси? Можем, и още как — отвърна Лийфи. — Хей, Луума, я покажи на Сами как се правиш на птица.

— Глей се’а. — Луума се изправи, пое си дълбоко дъх и заразмахва ръце. Размахваше ги все по-бързо и по-бързо. Започна да се върти — движеше се със смайваща грация за такова грубо създание. Скоро вече се въртеше като пумпал, с невъзможна бързина, дрехите й в червено и черно (Артър й ги беше купил от една разпродажба на палатки) се ветрееха и плющяха. А после тя наистина набра скорост и се завъртя толкова бързо, че вятърът, който вдигна, разпиля купчината вестници в ъгъла. После взе да се смалява и когато спря, се беше превърнала в голяма черна гарга с вързана на врата червено-черна кърпа.

— Хареса ли ти? — звукът, който излезе от гърлото й, беше нещо средно между грак и хихикане.

— Велико! — възкликна Сами. — Леле, ега ти номера!

Гаргата плесна с криле, разхвърча се из стаята в кръгове, от които им се зави свят и после, фокус-бокус-препаратус, отново се превърна в Луума, лекичко зашеметена, но много доволна от себе си.

— Чудесно, просто великолепно! — възхити се Сами. После се обърна към Артър. — Малкия, ти си се сдобил с истинска машинка за пари.

— Ако става за въпрос — отвърна Артър, — с парите взехме малко да го закъсваме.

Сами сви рамене.

— Би трябвало до седмица-две да приключат с онова разследване, и ще мога да ти пусна чек. Но ти не би трябвало да имаш проблеми с парите — не и като си имаш, божем, истински богове в къщата.

— Да си имаш богове в къщата струва пари.

— Хей, ние нашето си го плащаме — протестира Лийфи. — Ами онова, дето го домъкнахме от Царството на боговете?

— Златото ли? Похарчихме го до шушка.

— Ами ония другите работи?

— Хич не знам какво да ги правя — отвърна Артър. — Не въртя магазинче за кинкалерия.

— Може ли да ги погледна? — попита Сами.

Лийфи отиде в гаража и довлече голям картонен кашон, пълен с разни дреболии, които боговете бяха донесли оттам, откъдето идваха. Имаше пръстени и брошки, медальони и обеци, статуетки, чаши и бокали, фигурки, гривни и всякакви джунджурии. Сами ги прегледа една по една.

— Тук имате някои ценни неща — заключи той след малко. — Това тук прилича на злато, има много сребро, и се обзалагам, че някои от тези скъпоценни камъни са истински. А и изработката наистина е много фина.

— Представа си нямам какво да ги правя — рече Артър.

— Аз си имам — отвърна Сами. — Познавам един, дето може да оцени камъните и метала. Някои наистина изглеждат много стари. Познавам и един друг, дето може да ги продаде на специализирания антикварен пазар за старинни бижута.

— Няма ли да е нужно да докажеш откъде ги имаш? — попита Артър.

— Познавам и един, дето може да ме снабди с документи за произход. — Сами се обърна към Лийфи. — Защо не ме оставиш аз да се оправя с тази работа? Ще ти ги продам на най-добра цена и ще ти искам чисти десет процента комисиона след приспадане на разходите. Така е честно, нали?

— На мене ми звучи добре — отвърна Лийфи.

— Има и едни други работи — обади се Луума.

— Какви?

— Ами такива, дето ги събрахме из махалата, докато търсихме храна. В дъното на гаража са, завити с брезент.

Всички се отправиха към гаража, където Луума грижливо бе складирала два телевизора с трийсетинчов екран, още с оригиналната опаковка, една бая новичка електрическа косачка и един пробивен чук.

— Откъде го имате всичко това?! — настоятелно попита Артър. — Не съм го виждал досега!

— Не смятахме, че ще те заинтересува — отвърна Луума. — Ти си от духовния тип и ние уважаваме това. Но този твой приятел тук е бизнесмен.

— Бизнесмен, много вярно го рече — обади се Сами. — Дайте ми два дни — познавам разни хора, дето познават разни хора, които ще ви отърват от всичкото това на възможно най-добрата цена.

— На мене ми звучи добре — рече Луума, а Лийфи кимна.

— Това не е етично! — възрази Артър.

Всички го погледнаха така, като че беше последния останал изрод на Земята.

— Не може да съдиш боговете с човешки мерки — скастри го Сами.

— Приятелят ти ми харесва — обади се Лийфи.

— Довечера ще дойда с камионетка. Страхотно се прави бизнес с вас, пичове.

И Сами си тръгна, като си тананикаше «Завърнаха се хубавите дни».

12

Деловите способности на Сами бяха жива благодат за боговете и доста голяма изненада за Артър. Пред очите му Сами се превърна от дребен и мършав младши брокер, когото приятелите му вземаха на подбив, във важна криминална фигура от южна Флорида с връзки из целия щат. Дните минаваха, трупаха се все повече и повече неща за продан, а Сами проявяваше страхотна дарба да се отървава от всичко това и да потулва сделките си в лабиринт от връзки — някои пазеше на хартия, зашифровани с шифри, които бе измислил сам, други просто държеше в паметта си. Той беше истински спец в продажбата на джунджуриите и ефектните бижута на боговете. Намери снабдители за хранителните им нужди и смазваше всичко с щедри дарения за полицейските благотворителни акции. И, разбира се, сам той печелеше много добре от десетте процента плюс безкрайно увеличаващите се разходи.

Никой не му искаше отчет. Боговете, както беше казал Лийфи, не са счетоводители. А Артър бе зает с едно нещо, което възникна неочаквано и скоро започна да доминира в живота му през този период.

Сами повдигна въпроса една вечер, когато беше дошъл да покаже последните придобивки и да обсъдят някои предстоящи неща. През това време Артър си седеше в задната спалня и четеше «Утешението на философията» от Боеций, тема, по която чувстваше все по-нарастваща нужда.

Главата на Сами се подаде през вратата.

— Можеш ли да дойдеш за минутка, друже? Има една работа, за която искаме да си поговорим с тебе.

След появата на Сами Артър се беше отдалечил от центъра на събитията. Това го устройваше идеално. Боговете му бяха неприятни; най-много от всичко искаше те да се върнат там, откъдето бяха дошли и да го оставят на мира. Веднъж-дваж беше повдигнал въпроса, но Лийфи му беше отговорил много мъгляво, нещо за «неговата мисията на Земята» и нуждата тя да бъде доведена докрай.

Сега Артър влезе във всекидневната. Сами, Лийфи и Луума бяха там, а Ях сипваше питиета в кухнята.

— Артър — започна Сами, — бихме искали да ти уговорим фотосеанс за утре. Десет часът сутринта удобно ли е?

— Че за какво ви е моя снимка? Магия ли ще ми правите? Всички се разсмяха от душа.

— Нищо подобно, старче — рече Сами. Откакто беше почнал да преуспява, той беше прихванал и някой и друг британски израз; звучаха много странно, изречени с пискливия му носов глас. — Работата е там, че, нали разбираш, възнамеряваме да се обединим в религия и ти да си начело на тази операция.

Артър се облещи насреща му.

— Аз?!

— Искам да кажа, ти ще си титулярят — продължи Сами. — Да не навлизаме в обяснения, ние искаме ти да си пророкът на нашата нова религия.

Артър се оцъкли.

— За каква религия си говорим?

Лийфи погледна Сами.

— Обясни му.

— Ние с Лийфи сме говорили по-рано — заобяснява Сами. — Според мен измислихме примамливо име. Ще се наречем НСР ПДГ. Това означава «Новата страхотна религия на прекрасните древни богове». Добре звучи, а?

— Но какво право имате вие да основавате нова религия?

— Ти като че забравяш, че аз и приятелите ми сме богове — напомни му Лийфи. — Имаме право да си правим каквато си щем религия, и да си имаме пророк.

— И какво трябва да правя?

— Ти си пророкът. Човекът в основата на всичко. Трябва просто да се явяваш тук-там и да изглеждаш добре. И да обясняваш на хората нашите религиозни обичаи.

— А какви религиозни обичаи практикува НСР ПДГ?

— Това ще го измислим в движение — отвърна Лийфи.

13

Нови богове започнаха да се появяват в къщичката на «Сий Грейп Лейн» — водеха ги Лийфи и приятелите му. Тези нови богове изглеждаха по-различно от първата тумба. Някои идваха за няколко дни, проучваха начинанието, решаваха, че не им е по вкуса и се прибираха там, откъдето бяха дошли. Но по това време се появи и един, който остана за постоянно — Гегоман, представен от Лийфи като природно божество.

Гегоман беше висок, с хубави, умислени черти. Говореше малко и като че мислеше много. Един ден Лийфи го представи на Артър, а после се оттегли в гаража и ги остави да си поприказват.

— Все още се опитвам да реша окончателно да остана ли на тая ваша Земя или не — рече Гегоман.

После обясни, че нямал установена форма като Лийфи и останалите. Боговете притежаваха различни свойства, според произхода си. Окончателният каталог на боговете и техните качества тепърва предстоеше да бъде съставен.

Гегоман притежаваше няколко форми и минаваше от една в друга, добиваше една или друга в бавен, неспирен поток. Понякога беше мъж, понякога — жена. Понякога беше и двете, а понякога — нито едното. Понякога приемаше формата на хермафродит, разделен по средата, полумъж-полужена — с една изпъкнала гърда и с една плоска. Артър предполагаше, че и с долната част на Гегоман е същото, макар тя да не беше открита за погледа му и той се надяваше никога да не бъде. Понякога Гегоман приемаше животински и птичи форми, а един път се просна на килима във всекидневната като огромна риба и се задъхваше, докато не се сети къде се намира и не дойде на себе си. Гегоман беше разсеян, неясен, ала неустоим, изплъзващ се и внушаваше далеч немалко страх.

— Той не е като повечето, дето идват — обясни Сами — но ние проведохме събрание и решихме, че идеята да си имаме природно божество е добра.

— Мислех си, че Земята си има богиня — рече Артър. — Гея й викали, така съм чувал.

— О, да — отвърна Лийфи. — Гея е сладурана, обаче е много своенравна. Съвсем наскоро реши, че не й харесвало как човечеството се отнася към нея и заряза Земята. Казват, че отишла някъде, където щели да й обръщат повече внимание. Опитах се да я върна, но не ще и това е.

— Ами Деметра и Персефона? И те са по тая част, нали така?

Лийфи поклати глава.

— Може би си забелязал, че тук нямаме гръцки и римски богове — всъщност, никакви богове от големите религии. За това си има причина. Нали разбираш, те гледат на нас отвисоко. Смятат ни за парвенюта. Още по-важно — отказват да признаят моето водачество и превъзходството ми в свещените дела. Не Мога да работя с богове, които поставят под въпрос властта ми, така де.

— Откъде идва Гегоман?

— Произходът му е малко съмнителен. Твърди, че бил от олмекско и кечуанско потекло. Но няма документи, с които да го докаже. Честно да си кажа, не знаем откъде е дошъл. Но е напълно квалифициран бог и като че се отнася сериозно към природата. И иска да работи с нас. Твърди, че му било писнало да се мотае из Ктхулувил и нищо да не върши. Затова предлагам да му предложим краткосрочен договор и да видим какво ще излезе. Всички ли са «за»? Чудесно Няма «против». Артър, ти не гласува за нищо.

— Нямам никакво мнение по въпроса.

— Това не свидетелства за добър дух — заключи Лийфи. — Може ли след събранието да си поговорим на четири очи?

По-късно, насаме с Артър в неговата стая, Лийфи рече:

— Артър, разбирам, че ти е трудно.

Артър кимна, но не отговори.

— Вероятно си мислиш, че съм те измамил или поне съм те използвал.

Артър сви рамене, но не погледна Лийфи в очите.

— Беше необходимо — продължи Лийфи. — Онова, което в твоите човешки очи е нечестно, от моя гледна точка е просто необходимост. Твоите собствени митове и легенди са пълни с истории за богове, измамили човеци — как им обещали едно, а им дали друго. Уверявам те, че няма как иначе. Божествата имат по-различни разбирания от човешките, и по-различни императиви.

— Благодаря ти, че ми го казваш — рече Артър, — но от това не се чувствам по-добре.

14

Лийфи обиколи доста свят, за да търси още богове за пантеона си. Шанго го намери под един навес сред тропическата джунгла в южната част на Царството на боговете — пиян, разлигавен и тънещ в самосъжаление от палмовото вино.

Наскоро, на един прием за гръко-римски божества, към Шанго се бяха отнесли пренебрежително. Марс-Арес го беше спрял на вратата:

— Ти къде бе, момче? Такива като тебе нямат работа тук.

Шанго се бе отдалечил тежко с нацупена физиономия. Щом се върна в бараката си в джунглата, той разкъса черните вечерни дрехи, които си бе създал специално за случая. Царствено, монументално пиян, той почна да крещи обиди към белите и техните надути богове.

Бесня, бесня и накрая се изтощи. Тогава изпадна в дълбока сръдня, настроение, в което можеше да пребивава до безкрайност; тъкмо в това състояние го намери Лийфи.

— К’во ти има бе, мой човек? — попита Лийфи с онзи свой дружески, непосредствен маниер, който подлъгваше наивниците, че по същество той е божество дружелюбно и открито.

— Отрязаха ме.

— Кой постъпи така с тебе?

— Арес и неговата пасмина. Не щяха да ме пуснат на техния прием. Ще ми се да им покажа аз на тях едно-друго. Предразсъдъците са недостойни за боговете, не смяташ ли?

— Убеден съм — отвърна Лийфи. — Това е толкова несправедливо, че съм решил да направя нещичко по въпроса. Събирам нов пантеон.

— Т’ва к’во е? — попита подозрително Шанго.

— Пантеонът е сбор от богове — обясни Лийфи. — Моят ще бъде организиран по строго нерасов признак. Как ти звучи?

Шанго сви рамене.

— И к’во, като го правиш тоя пантеон? Боговете вече не работят на Земята.

— Нещата се промениха.

— Как така? Да не си получил специална повеля от Висшите богове?

— Още по-добре. Разполагам с човешко същество, което притежава ключа.

— К’ъв ключ?

— Големият ключ. Отдавна изгубеният таен ключ, позволяващ на човеците да разговарят с боговете, да ги командват и да ги докарват на Земята.

— Ключът на Соломон?

— Тъкмо той.

— Да, чувал съм за този ключ — рече Шанго. — Сдобие ли се човек с този ключ, той е по-силен от боговете. Не ги трябва да се бъркаш в тия работи с ключа, братле.

— Това го знам — отвърна Лийфи. — Но освен това познавам и човека. Ключът е у него, но горкичкият мухльо с мухльо понятие си няма каква власт му дава този ключ.

— Ма наистина ли ша ма махнеш оттука завинаги?

— Повярвай ми — защо ми е да те лъжа? Тоя човек, с ключа, той имаше нужда от услуга, чаткаш ли? Не знаеше, че трябва просто да ми заповяда и толкова. Не, той ме помоли много любезно, и като усетих как стоят нещата, сключих с него сделка.

— Разкажи ми — помоли Шанго.

— Казах му, че ще му извърша тъпата дребна услуга, но само ако ми даде позволение да дойда на Земята и да правя там каквото си искам.

— Не може да се е навил! — ахна Шанго.

— Нави се — отвърна Лийфи. — Предостави ми пълната програма.

— Как така човек, толкова умен, че да намери ключа, може да е толкова тъп, че да сключи с тебе подобна сделка?

— Хей, невероятно, но факт — отвърна Лийфи. — А сега аз съм шефът на обещаваща религиозна организация, която съм нарекъл НСР ПДГ и съм хванал типа за пророк.

Шанго се разсмя — писклив, кудкудякащ кикот. Звучеше странно — такъв кикот да излиза от такова масивно туловище.

— Значи ти си шефът!

— Точно така. Шефът съм аз. И те питам искаш ли да дойдеш на работа при мен.

— Добре ми звучи — рече Шанго. После се сети за подозрителната си природа и додаде:

— Но с тебе как ще се разберем?

— Можем да обсъдим подробностите по-късно. Но ти ще си член на изпълнителния съвет на пантеона и ще имаш равен глас с останалите му членове. По-честно не може да бъда, нали?

— Сигурно не може. Ти какво получаваш?

— Аз съм началникът на НСР ПДБ — заяви Лийфи. — Съвсем честно е да е така. Аз се запознах с човека, аз сключих сделката, значи последната дума е моя.

— Да, ти командваш парада — съгласи се Шанго. — Но и така ми звучи добре. Пиши ме вътре.

— Добре дошъл на борда — отвърна Лийфи.

15

Сами бе уредил фотосеанс на Артър за другата сутрин. Фотографът беше дребничък, закръглен латинчо с кафява кожа и дебел черен мустак. Влезе, накичен целия с фотоапарати, светломери, стойки за прожектори и запасни кутийки с лента. Във всекидневната на «Сий Грейп Лейн» както винаги цареше бъркотия. Някакво ситно-дребно богинче с прилепови криле, което Лийфи беше подбрал кой знае откъде, му пилеше ноктите. Пърхаше във въздуха като великанско колибри и през цялото време дърдореше — дразнещо, пискливо цвърчене. Луума и Ях се бяха настанили на перваза и се надпсуваха. Роте седеше по турски връз рошавата черга и лъскаше огърлицата си от бебешки черепи с гюдерия.

— Аз съм Гомес — представи се фотографът. — Ернандес ми нареди да дойда тук. Рече, че трябвало нещо да се снима.

— Идвате тъкмо навреме — рече му Сами. — Тук във всекидневната е малко пренаселено. Да вървим в стаята на Артър. Това е единственото тихо местенце в цялата къща.

Стовариха всичкото оборудване в Артъровата спалня. Артър се надигна от леглото, където четеше «Кратко изложение на древни и любопитни знания» от Шлеменер, пета книга от поредицата.

— Това е доктор Артър Фен — представи го Сами на Гомес. — Пророк на боговете, главен представител на НСР ПДБ.

Фотографът кимна.

— Аз съм Гомес от «Акме Фото». Радвам се да се запознаем, господин Пророк. Искате снимки за паспорт, нали така?

— Не — обади се Сами. — Искаме рекламни снимки.

— Къде ще ги публикувате?

— Тези са за рекламата ни на цяла страница в «Маями Хералд». Освен това за брошурите, които ще отпечатаме.

— Цветни или черно-бели?

— И двете. И трябва да е хубав на тях.

Гомес огледа Артър и поклати глава. Изражението му казваше: «Давате ми да работя с това и очаквате хубост?». На глас той рече:

— Добре, правим каквото можем.

Гомес нагласи осветлението, огледа ефекта, пренареди прожекторите, наслага филтри и тюлени паравани за смекчаване на ефекта, накриви главата на Артър насам, после натам и защрака бързо-бързо с един очукан «Никон». Изщрака два филма и най-накрая рече:

— Добре, това е. Сега ли ще ми платите? Ернандес ми рече, че плащате на място.

— Господин Ернандес е прав — отвърна Сами. — Парите ви са у мен. Но имам за вас едно спортсменско предложение. Едната възможност е да ви дам триста долара веднага, и това е.

— Не е твърде лошо за един час работа, ядва се. А другата възможност?

— Другата е да изписваме името ви под всяка публикувана снимка на Артър. «Снимка: Гомес».

— Плюс колко пари?

— Без пари. Избирате между триста долара и името ви на снимките.

Гомес се замисли, а после попита:

— Това с името — според вас колко ще струва, що се отнася до новия бизнес?

— Ако групата ни преуспее, както мисля, че ще стане, името ви на снимките ще струва десетки хиляди долари. Вие ще сте първият фотограф на божествения пророк.

Гомес присви пресметливо очички.

— Ако тая пущина вземе, че хване дикиш, това може да струва много пари. От друга страна, може нищичко да не чини.

— Гледай да уцелиш десетката — ухили се Сами и размаха стодоларовите банкноти.

Гомес сигурно беше схванал, че тук става нещо кардинално.

— Според мен от вашто момче ще излезе нещо. А и тия богове, дето си ги насъбрал тука, наистина са голяма работа. Ще приема надписа под снимката — той се позамисли още малко. — Всъщност, искам да ви изляза с контрапредложение.

— Ами давайте.

— Вие ми пишете името, както казахте. Но освен това изписвате и телефонния ми номер. Направете го, и всичките ви снимки ще правя безплатно.

— Предложението си го бива — рече Сами. — Но съм длъжен да ви кажа, че това да си фотограф на боговете ще се превърне в ценна привилегия. Тая привилегия ние няма да я раздаваме ей така, за нищо. Виж какво — имаш десет фотосеанса при предложените от тебе условия, а после, ако искаш да продължиш да работиш за нас, ще говорим каква такса да ни плащаш.

— Не съм и чувал за подобна уговорка!

— Погледни го така — продължи Сами. — Да предположим, че имаш ексклузивни права да снимаш Майкъл Джексън.

Гомес кимна.

— Разбрах те — той погледна Артър. Очите му се присвиха. — Значи смяташ, че от това хлапе ще излезе втори Майкъл?

— Още по-добре. Артър е основателят на религията, която ще се превърне в следващата велика световна религия. Артър ще е най-великото нещо от Исус Христос насам.

— Не богохулствай — прекръсти се Гомес. — Но ще заложа на вас. Според мен вие, хора, ще стигнете далеч.

След фотосеанса на Артър му се дощя да се поразходи, но Сами му беше уредил моден сеанс и скоро той затъна до колене в кроячи, в шивачки, които разгъваха пред него топове плат, навеждаха се над него с усти, пълни с карфици, слагаха бастичка тук, дипличка там, а кроячите отстъпваха назад, с присвити очи и стиснати устни, за да преценят резултата. Богатите платове като че казваха: «Ти наистина си нещо особено». Облякоха го в коприна и сатен, дадоха му жилетки, бродирани със златна и сребърна сърма, а на главата му слагаха малки шапчици, извезани с разноцветни мъниста. А после му донесоха кожени мантии, наметала с пера, разкошни ризи и блузи, някои — с цепнати ръкави, под които се виждаше подплатата, и широки колани от мека руска кожа, и везани чехли с извити нагоре върхове. И Артър погледна резултата в огледалото, и остана доволен. Знаеше, разбира се, че всичко това е абсурд; но модата не е ли винаги абсурд? И кой би могъл да съди премяната на един пророк, освен друг пророк или някой бог?

Чак вечерта му се удаде възможност да остане сам в стаята си и да почете книга. Това винаги беше най-хубавата част от деня му. Откакто боговете довтасаха, Артър прекарваше много време в изучаване на старинните си книги. В тях намираше утеха. Винаги бе имал вкус към тайнственото, непонятното, далечното, и към най-обикновеното невъзможно. Тъкмо това на първо място го подтикна към митографията.

Едва-що се беше отпуснал с подвързания с дърво ключ към Соломоновите мистерии, подаръкът от господин Аводар, и на вратата се почука. Влезе Лийфи.

— Не исках да те безпокоя, обаче тъкмо се връщам от Царството на боговете, та си рекох, че това ще ти хареса — той подаде на Артър крехка книга от палмови листа в найлонова подвързия. Беше «Жълтата книга на Тот». Артър я прие с благодарност. Беше в завидната позиция — самите богове да му носят книги за древните тайнства.

Час по-късно се отби Луума с «Великите жертвени записи на лумерийските асклепи». Не беше оригинал, а изключително добро копие, единственото на Земята, откраднато от централната библиотека в Царството на боговете.

А после, след вечерята, която Артър изяде в стаята си на поднос, нахълта Роте с «Диктати на воюващите височайши богове», а не след дълго го последва и Гегоман с «Книга на боговете: как да убиваме за удоволствие и святост».

Последните две от край до край бяха на езици, които Артър не можеше да разчете; но боговете винаги с радост се отбиваха да му попреведат това-онова.

16

В къщата на Артър цареше жега, навалица, хаос и воня. Сами искаше да купи съседната къща, че да се поразширят малко. Артър представа си нямаше, че къщата се продава.

— Семейство Самуелсън още не са взели окончателно решение — осведоми го Сами, — но им излязох с предложение, на което не могат да откажат.

— Но с какво ще я купиш? Не и с моите пари! Аз пари нямам. Още не съм си ги получил от оная работа със златната мина.

— Няма да харча парите ти — успокои го Сами. — Ще купя къщата с последния товар злато и скъпоценни камъни, който ми доставиха боговете.

— Стигат ли?

— Ще стигнат, докато почне да идва десятъкът.

— Десятъкът?

— От новопосветените в нашата вяра.

— Не знаех, че имало и такива.

— Първият товар трябва да пристигне след половин час. Имаме време тъкмо колкото да отидем до съседите и да приключим със сделката.

— А аз за какво съм ти?

— Ела да видиш как става.

Отидоха до съседната къща и позвъниха. На вратата се показа Джосая Самуелсън — пълен, беловлас пенсиониран ортодонт.

— Пак ти! — възкликна той. — Този път и Артър си довел. Здравей, Артър.

— Здравейте, господин Самуелсън.

— Как е гос’жата? — попита Сами.

— Още се мъчи с онова кожно възпаление. Такива язви не си виждал. Единственото нещо, което я облекчава, е кисненето във вана с вазелин.

— Много съжалявам да го чуя — рече Сами. — Нали си спомняш, миналата седмица те предупредих, че върлува.

— Спомена нещо за магия.

— Да, това е работа на боговете — обясни Сами. — Като не става на тяхната, правят магии. Помолих ги да не правят така, ама нали ги знаете — богове.

— Освен това мен почна да ме боли зъб — рече Самуелсън. — Но зъболекарят ми нищичко не може да открие.

Сами поклати глава.

— Магията за зъби. Казах на Роти да не я прави. Но той така се разстрои.

— Че защо ще се разстройва един бог?

— Вече така му е писнало да спи с другите богове в къщичката на Артър, че чак му се драйфа. Иска да си има своя къща. Всички богове искат.

— Защо тогава не му купиш къща? Къщи за продан да искаш!

— Но те не са съседни на Артъровата.

Самуелсън сви претенциозно рамене.

— Значи, ще му се налага да изминава две-три преки, за да се види с приятелчетата си.

— Не, изобщо не става въпрос за това. Имотите трябва да са един до друг, за да оформят единно свещено затворено пространство. Наричаме го теменос.

— Опитвате се да превърнете тия две къщи в нещо като обител?

— Тези двете и още няколко, господин Самуелсън. Имаме предложения за имота от другата страна и за този отзад. Убедени сме, че до края на седмицата ще уредим сделката. Точно както още сега веднага ще се уговорим за вашия имот.

— Заплашвате ме, а?

— Съвсем не — отвърна Сами. — Просто ви предричам, че ако сега си мислите, че имате дертове, изчакайте само да видите какво са ви намислили боговете другата седмица. Но вие не искате това, затова хайде да влезем вътре и да прегледаме тия документи на чаша от великолепното кармелско вино на жена ви.

— Какво пък, по дяволите — възкликна Самуелсън, — ние и без това смятахме да се местим в Маями Шорс. Този квартал вече кучета го яли. Не че искам да ви обиждам.

— Не сме се и обидили — отвърна Сами, положил едната си длан на рамото на Самуелсън, като лекичко го подтикваше навътре, а с другата измъкваше документите от вътрешния джоб на якето си.

След три дни семейство Самуелсън се изнесе. Сами реши да използва новоосвободилата се къща за провеждане на курсове. За първия час доведе и Артър.

Приелите новата религия ги докараха с камион от окръжното изтрезвително в Дейд. Десет души — седмина мъже и три жени, всичките бая поочукани от живота. Бяха им платили по десет долара на парче да приемат НСР ПДБ и да вършат някаква работа в споменатата организация, подробностите по-късно. Те се нагласиха по сгъваемите столове, подредени от Сами.

— Сега ме слушайте — рече Сами. — Избрах вас, защото всичките разправяте, че искате да работите, ама не можете да си намерите работа. Нали така?

— О, така си е — обади се един от мъжете. — Нас никой не ще да ни наеме, щото сме пияндета.

— Аз нямам нищо против пияндетата — заяви Сами. — Вие може да сте си пияндета и пак да работите за мен.

— Да сме си пияндета? Искаш да кажеш, че не се опитваш да ни накараш да спрем пиенето?

Сами поклати глава.

— В тази организация насърчаваме пиенето по време на работа.

Лицата на новите попълнения мигом светнаха. После един от тях се сети за един проблем.

— Ама откъде ще взимаме пиенето?

Сами се усмихна.

— Нашата организация ще ви снабдява с алкохол. Както и с малко джобни пари.

Пияндетата си обмениха погледи, изпълнени с щури догадки. Това беше същинска сбъдната мечта. Мечтата на пияницата! Но къде ли се криеше уловката?

— И кво тря’а да правим за т’ва, гус’ине?

— Очаквам от вас всяка седмица да довеждате минимум двама души, които да приемат новата вяра.

— Дори и пияници?

— Трупове, ако щете — отвърна им Сами. — Стига да имат валидна регистрация за гласоподаватели. На този етап е важна бройката.

Пияндетата закимаха. Дотук бяха схванали. А сега, къде беше пиячката?

Но Сами не беше свършил.

— Освен това очакваме от всички вас да поддържате валидни регистрационните си карти на гласоподаватели и да сте готови да гласувате когато, където и както ви кажем.

Пияндетата се позамислиха над това. Току-що бяха открили къде е уловката в това предложение, твърде добро, че да е истинско. Един се обади:

— Не е ли незаконно да се купуват и продават гласове?

— С нищо не противоречи на божествения закон — отвърна Сами.

Пияндетата закимаха, успокоени, че са намерили разрешение на този мъчен въпрос на съвест.

Първото пиянде се обади:

— Хей, за мене не е никакъв проблем. Ама ако ченгетата разберат за тая работа, ще стане напечено.

— За ченгетата не бери грижа. Аз ще се постарая да са добрички.

— И за кого ще трябва да гласуваме?

— Ще ви кажем, дотогава — много време.

— А къде е пиенето?

— Елате в кухнята и си налейте.

17

Когато Мими развали годежа си с Артър, тя очакваше на другия ден той да й се обади, да почне да й се подмазва по онзи свой умилителен начин и да я моли да размисли. Тъкмо това възнамеряваше да направи и тя, след като му прочете лекция на тема как се държи със света изобщо и с нея в частност. Самоусъвършенстването на Артър беше една от любимите й теми и тя очакваше с голямо нетърпение този разговор. Но часовете минаваха, а Артър не се обаждаше, и тя отначало се подразни, а после изпадна в смут. Хрумна й, че тук става нещо, надхвърлящо рамките на нейния опит. Тъй като не знаеше какво да прави, позвъни на Сами.

Вечерта Сами я заведе в «Слава богу, че е петък» да обсъдят проблема.

— О, Сами — възкликна Мими, докато си пийваше от своя «Рой Роджърс». — Тези изчадия са чудовищни, просто чудовищни. Как е могъл Артър да ги пусне в дома си?!

— Трябва да разбереш — отвърна Сами. — Чудатото им поведение се дължи на основателни причини.

— Какви причини?

— Чудовищното — обясни Сами, — за съвременния човек е единственият начин да се приближи до свещеното.

— Наистина ли?

Сами кимна.

— Нашият век не е време за мекушавите образи на отколешната религиозност. Те вече не вършат работа. Боговете, истинските богове са създания, излезли от кошмарите.

— Не мога да повярвам — възкликна Мими.

— Сама ги видя.

— Да, видях ги. О, Сами, толкова бяха ужасни.

— Това е новата парадигма — заяви Сами със самодоволството на човек, който е много вътре в нещата.

Мими се замисли. Ресторантът бе изпълнен с жуженето на разговори и приглушена музика. Хората седяха по масите с питиета пред себе си и се забавляваха. И Мими искаше да се забавлява. Но открай време на нея не й беше много ясно как точно се прави това. Емоциите вътре в нея винаги воюваха помежду си. Ужасяваше се от онова, което желаеше, желаеше онова, което я ужасяваше. Тя беше човек сериозен и въпреки това й се искаше да бъде весела, безгрижна, фриволна. Артър й се беше сторил добър компромис. Беше също толкова въздържан, колкото и тя, по никакъв начин не можеше да го наречете лекомислен. И все пак професията му, митографията, беше странна, тайнствена, може би дори малко опасна. Беше впечатлена от старите книги, амулетите и талисманите, които той събираше. Те притежаваха аура на нещо древно и неизразимо. Нещо много сериозно, но не съвсем приятно. И това я вълнуваше. Дори възбуждаше в нея — макар че никога не би го признала дори пред Сали Джийн, най-добрата й приятелка — сексуална тръпка.

Трябва да съм наистина лошо момиче, мислеше си тя не без гордост, щом чувствам това. Но така си беше, и тя се бе усетила, че… не точно фантазира, но получава малки изблици на фантазии — кратки, незаконни, забранени проблясъци: Тя като жрица на някой древен, нечестив култ. Виждаше се обкръжена от рошави поклонници, да ги води в екстатичен танц, застанала пред бушуващ огън, гола до кръста, плътните сенки очертават малките й, добре оформени гърди, дългата й черна коса се вие по раменете й на змиевидни кичури, очите й сияят… тимпаните думкат, пронизително ридаят флейти, поклонниците все повече обезумяват, протягат ръце към нея — и точно тук тя прекъсваше лентата. Що за глупости! Що за противни вълнения. Помъчи се да насочи вниманието си към онова, което й говореше Сами. Беше интересно.

— Времето на тези стари култове се връща, Мими — обясняваше Сами. — Всичките големи религии вече са се изхабили. Не могат да родят нищо. Но ние можем. Ние имаме истински богове, Мими! Те може и да не са приятни, но са истински и постигат резултати. И възнаграждават онези, които им служат.

— Служат им? — сънливо откликна Мими. — Не разбирам за какво ми говориш. — И тя зачака Сами да обясни. Усещаше онова незаконно чувство на сексуална наслада.

— Много хора ще им служат, като принасят жертви и танцуват — рече Сами. — Все повече и повече — колкото повече се доказват боговете.

— Предполагам, че така ще стане — рече уклончиво Мими.

— Нали си гледала «Десетте божи заповеди» на Де Мил? Всяка година го въртят по Коледа.

— Да, гледала съм го. Дето Чарлтън Хестън се катери по планината, за да получи свещените скрижали.

— Не точно този епизод имах предвид. Спомняш ли си сцената, където чадата Израилеви се кланяха на златния телец?

— О, да. Доста шокираща беше.

— Може би. Но и доста възбуждаща, нали?

Кадри от филма се наложиха върху фантазията на Мими.

— Никога не бих могла!

— Ти можеш да си жрицата и да ги водиш!

Тя се втренчи в него. Мислите й ли четеше? Или, в крайна сметка, да фантазираш такива неща не беше нещо толкова необичайно?

— Кой, аз?! — изхихика тя неуверено. — Според теб съм способна да правя такива неща?

— Знам, че си способна — отвърна Сами. — Виждал съм те как танцуваш, Мими. Имаш прекрасно чувство за ритъм. Освен това имаш подходящата външност, фигура — всичко. От тебе би излязла чудесна жрица.

Беше й нужно малко време, докато намери думи, с които да изкаже следващата си мисъл.

— Но тези езически жрици са вършили ужасни неща!

Сами също изказа много внимателно следващата си мисъл:

— Ако боговете наистина са живи, и ако те наистина искат точно това, как може то да е ужасно?

Тя се взираше в него, оцъклена, сияеща.

— А цялата работа е там — продължи Сами, — че в момента ние сме още на партера. Сега, когато всичко тепърва започва, всичко е възможно.

— Сме?

— Аз съм вътре в това още от самото начало. И ти също можеш да бъдеш, Мими, стига да поискаш.

— Ти да не би всъщност да ми предлагаш… предлагаш ли ми?

Сами я загледа втренчено. Ръцете й трепереха. Мими открай време си знаеше, че той се интересува от нея. Но някакъв си мършав младши брокер никога не се покривал нейните представи за нещо по-така. Сега обаче той й изглеждаше променен, зареден със силата на тези странни богове.

Сами хвърли на масата двайсетдоларова банкнота. Изправи се и й протегна ръка.

— Тук е много шумно. Хайде да отидем някъде, където ще можем да поговорим. Виждам, че имаш огромно бъдеще в това. Мими. В НСР ПДБ можеш да станеш изключително важна.

Тя го последва навън към колата. Не го попита къде отиват. Чувстваше, че пред нея се открива нов живот. Беше страшно. Но пък беше толкова вълнуващо.