Домът на боговете

18

Нека хванем сега една странична пътека, която ще се окаже извънредно важна за нашата история.

Докато всичко това се случваше с Артър, Вселената тихичко си гледаше работата. После изведнъж усети остра болка отвътре. Тя се дължеше на сигнала, който Артър неразумно бе задействал.

Какъв сигнал, питате? Знайте тогава, че когато смъртните се свързват с Царството на боговете, Вселената регистрира чистата невероятност на подобно събитие по най-очевадния начин — с болка.

Болката беше знак за възможно заболяване в общото устройство на нещата, такива, каквито са и както се случват.

Вселената се беше научила да се вслушва в подобни знаци.

Проявявайки инстинкт за самосъхранение, тя бе създала същество, което да се грижи за проблема. Създаде Астур, Висш Бог, чиято единствена задача беше да отиде на съответното място, да открие какво не е наред и да направи нещо по въпроса.

За да е сигурна, че работата ще бъде свършена. Вселената създаде още дванайсет божества.

Имаше втора защитна линия. Ако Астур се окажеше неспособен да се справи с проблема, щяха да се пробват останалите дванайсет божества.

Раждането на Астур се осъществи в една област, съвсем отделна от Царството на боговете. Тя дори нямаше име, макар че някои я наричаха Измерението на възможностите.

Измерението на възможностите създаде свят за Астур: ферма, къща, земи, крави и съпруга — прекрасната Леция, която не само беше предопределена за Астур, но и раждането й бе предизвикано едновременно с неговото, за да е сигурно, че ще се ожени именно за нея.

Всичко това обаче не караше Астур да се надува. Той се беше родил със знанието за какво е роден.

Поради това знание той почти не обръщаше внимание на фермата, животните и жена си. Онова, което беше длъжен да направи, беше да изпълни задачата, за която е роден; задачата, която щеше да спаси Вселената от разрушение, чието начало беше дал Артър, влизайки във връзка с Царството на боговете.

Това беше общата идея. Но Астур първо трябваше да се досети какво точно е длъжен да прави.

А това си искаше доста мислене.

Той каза на Леция да не го чака за вечеря и се запъти към минарето, издигнато в единия ъгъл на къщата му, място за медитация. Настани се на възглавничката, съсредоточи се в една точка и почна да медитира.

Чрез напрегната мисловна дейност той скоро научи стратегия, с която да неутрализира вселеноразрушителното въздействие на Артъровата постъпка.

Трябваше да посети Тъкачката на светове.

С помощта на Тъкачката Астур щеше да се справи със задълженията си.

Всичко му просветна изведнъж. Това й беше голямото предимство на предопределената съдба. Не ти се налага да хабиш сума ти време в обмисляне на разните възможности.

Той слезе от минарето и се сбогува с жена си.

— Трябва да замина да свърша една работа — рече й той. — Ще се бавиш ли?

— Трудно е да се каже.

— За какво става въпрос?

— Трябва да поправя централния мит, който крепи Вселената и всичко живо.

— Но аз си мислех, че ние двамата ще създадем свой собствен мит.

— Разбира се, че ще го създадем. Веднага щом се върна, и се захващаме.

Прекрасната чернокоса Леция беше много нещастна, че той тръгва още преди да са се опознали напълно. Астур й каза, че скоро ще се върне и ще създаде мит с нея, мит, съвсем различен от този, който му предстоеше да се мъчи да закърпи, мит за тях двамата. Тя го помоли да не се бави твърде дълго. И така, той потегли.

Астур размаха криле в космическия мрак. Летеше бързо и целеустремено, не спираше да се бъзика със звездите и планетите, пръснати по пътя му като зрънца диамантен прах. Над Млечния път прелетя, без дори да се топне — пропусна го в името на своята мисия.

След време стигна до голяма, смрадлива стара фабрична сграда. Беше построена от артисали сиви вселенски строителни блокчета. Изглеждаше много смешна, увиснала така насред космоса.

Над вратата нямаше табела. На тези, дето можеха да намерят това място, някакви си смотани табели не им трябваха.

Астур влезе.

Намери се в огромна стая. По-голямата й част бе заета от грамаден стан. Някой тъчеше на тази колосална структура. Основата и вътъкът се разпростираха във всички посоки — нишките сияеха и блещукаха, кръстосваха се и се губеха накъдето видиш в безкрая.

Един глас рече на Астур:

— Да, с какво мога да ги помогна?

Астур погледна надолу и вадя паяк, който същевременно беше и жена.

— Ти ли си Тъкачката на светове? — попита той.

— Имам честта да бъда въпросната личност — отвърна паякът.

— Трябва да намеря една конкретна нишка.

— Коя нишка ти трябва?

— Онази, която предотвратява неизбежния край на Вселената.

— Знам тъкмо коя ти трябва — рече паякът. — Само преди малко тая нишка почна да трепти, та си рекох: «Бас ловя, че някой ще дойде да си поиграе с тая нишка».

— Тъкмо за това съм дошъл.

— Нека ти я покажа.

Паячката имаше многобройни пъргави крайници. Тя бръкна с множеството си ръце сред безкрайните нишки на паяжината. Пръстите й измъкнаха една.

— Тази е, дето я търсиш. Ето, хвани я.

Астур я хвана. Подръпна я лекичко. Нейде отдалече чу неясен вик.

— Кой беше това? — попита той.

— Декстър — отвърна му паячката. — Нишката е прикрепена към него. Метафорично казано, разбира се, но това не го прави по-малко оперативно.

— Тогава просто ще я проследя — рече Астур. — Много благодаря. Страшно съм ви задължен.

— Карай да върви — отвърна паячката и се захвана пак с онова, с което се занимаваше преди да дойде Астур, каквото и да беше то.

19

Едгар Алън Декстър, едноличен собственик на «Божествени услуги Декстър» седеше в облицованото си с дървена ламперия жилище в Суит Хоум, Орегон, и се чувстваше доволен.

Не се случва често смъртните да вършат работата, което се полага на боговете, но с която често те не щат да се озорват. Онези смъртни, смогнали да се докопат до божите работи, знаят, че са се хванали с нещо добро.

Едгар Алън Декстър беше от тях. Преди много години той се беше оказал на нужното място в нужния момент и беше направил услуга на едно дошло на посещение божество, като по този начин му беше спестил един срам, не по-малко досаден от мимолетността и незначителността. Благодарното божество върна жеста на Декстър. Услугата, за която Декстър помоли, беше работа в междинната област, засягаща и боговете, и хората; областта, свързана с човешко-божеските отношения. Божеството му измисли професия в тази област и Декстър се оказа нещо като полубожествен омбудсман[1]

Работата сама по себе си беше синекура: на Декстър му се плащаше, за да върши буквално нищо работа, тъй като точно сега човешко-божеските отношения бяха застъпени най-слабо за всички времена. С този пост вървяха и статутът на полубог и шансът да живееш едновременно няколко интересни живота. Такъв удар ти идваше веднъж в живота: да те забележат боговете беше кажи-речи като да те забележат в Холивуд.

Един от своите животи Декстър водеше в Америка от двайсети век, където работеше като агент по божеско-човешките дела. В друг свой живот той живееше на Барбари Коуст в Сан Франциско през деветнайсети век и държеше прочуто казино. В трети беше посланик в Париж, служител на администрацията в Белия дом по времето на Томас Джеферсън.

В живота си от двайсети век той беше щастливо женен, пенсионер и живееше в Суит Хоум, Орегон, където отглеждаше рози.

С прескачането от живот в живот Декстър успяваше да забави толкова много процеса на стареене, че го беше накарал да пълзи едва-едва.

Нямаше представа как така са го измислили тия богове — да може да живее едновременно и в миналото, и в настоящето. Смяташе го за хитър номер и не задаваше излишни въпроси.

За Декстър всичко вървеше прекрасно, но щом високото богоподобно същество влезе в кабинета му в Суит Хоум, той разбра, че е дошло време да си плаща.

Декстър извика жена си по интеркома и я помоли да донесе гевречета, пушена сьомга и сирене крема за госта. Предложи на бога стол и го попита би ли желал да му измият краката.

— Не, благодаря, много е старомодно — отклони поканата Астур. — Тук съм, за да поговорим за един малък проблем, възникнал неотдавна.

— Надявам се, че не съм объркал нещо — рече Декстър.

— Нека поговорим, и ще видим — отвърна Астур. — Вярвам, че наскоро ви се е обаждал по телефона човек на име Артър Фен.

— Един човек ми се обади — потвърди Декстър. — Не мога да твърдя, че съм му запомнил името.

— Артър Фен. Помолил ви е за помощ.

— Да, точно така. Аз го отрязах.

— Лошо, твърде лошо — рече Астур.

Декстър сви рамене.

— Откъде да знам, че може да е важен?

— Много прибързано си действал, Декстър. Оставил си този човек да се лута слепешката из Царството на боговете без никой да го представя, и там той е сключил крайно неблагоприятно споразумение с един отстранен бог на име Лийфи.

— Не знаех.

— Очевидно не си знаел. Но би трябвало. Да си се сетил да докладваш за това на някое от божествата-покровители?

— Сметнах, че ще се уреди от само себе си.

— Грешно си го сметнал. Освен ако уреждането от само себе си не включва и унищожаването на Вселената.

— На Вселената? Цялата?

Астур кимна мрачно.

— Чини ми се, че ти може би ще пожелаеш да поправиш вредата, предизвикана от твоето нехайство. Каня те да участваш в спасяването на Вселената, която така безразсъдно си подложил на опасност.

— С радост ще направя каквото мога. Тя е и моя Вселена, в края на краищата. Мога ли да запитам какво общо има този Артър с унищожаването на Вселената?

— Не, не можеш.

— Честно да си кажа, не виждам с какво мога да помогна.

— Ако пак се свържеш с Артър, предложи му своето съдействие — току-виж изскочило нещо, та да пооправи положението.

— Това пророчество ли е?

— Наречи го предчувствие.

— Веднага се захващам.

Астур се обърна и се отправи към вратата.

— Хей — подвикна подире му Декстър. — Няма ли да останеш за сьомгата и гевречетата?

— Нямам време за плюскане, Декстър. Нито пък ти.

20

След като приключи с Декстър, Астур извади мобилния телефон, какъвто си имаше по рождение и набра номер сложен, ирационален и въображаем.

— Вселенски щаб за помощ. На телефона е Моника.

— Моника? Убеден съм, че не те познавам.

— Аз съм от резерва силфиди-секретарки, замествам дежурната телефонистка.

— Астур се обажда. Какво става?

— Какво да става?

— Какво такова нещо става, че застрашава Вселената? — отчетливо произнесе Астур, като се чудеше защо ли им е да сменят толкова често персонала. Ще си речеш, че като става въпрос за нещо толкова важно като опазването на Вселената, хората не биха имали нещо против да поработят допълнително.

— Да, господине. Тук при мен е. Съществува план за вселенска опасност, който включва Купидон.

— Купидон? Сигурна ли си, че е точно Купидон?

— Така пише в доклада, сър.

— Добре. Нещо друго?

— Един индивид на име Артър Фен е посочен като източник на вселенския смут и катаклизъм. С него ще се случи нещо изключително важно.

— И какво точно?

— Той ще бъде прострелян от стрелата на Купидон и по тази причина ще се влюби в богинята Мелисент.

— Мелисент? Не познавам никаква Мелисент.

— Поредната анонимна богиня, сър. Доста хубавичка, както е присъщо на младите богини.

— И къде би трябвало да стане това?

— Всичко това ще се случи в къщата на Артър на купона, който низшият бог Лийфи организира в негова чест.

— Лийфи има ли някакъв пръст в това?

— В докладите не се споменава.

— Добре. Кога трябва да пристигна там?

— Боя се, господине, че изстрелването на стрелата е въпрос на минути. Две, ако бъдем точни. И трийсет и пет секунди.

— Тичам! — викна Астур и изчезна.

Мобилният телефон дълго време мълча. После, с колеблив гласец, се обади:

— Моля, някой би ли ме изключил?

Тишина на мястото без никакви различими черти. След малко — звук: риданията на божествен мобилен телефон, който никой не се е сетил от кумова срама да изключи.

21

Веднага след като Астур си тръгна, Декстър отиде в съвета по трудовите отношения между богове и хора. Но чиновниците от отдел «Договори» бяха излезли да обядват. От доста време вече ги нямаше. Всъщност, от няколко века. Декстър го разбра след има-няма час седене в мрачната чакалня. Онова, което най-накрая го подсети, бяха паяжините — те и вековния прах по тях.

Декстър излезе в коридора да провери не може ли да намери някой. Коридорът също беше прашен и паяжинясал. Измина значително разстояние — той се простираше мили напред — и след малко стигна до врата, на която пишеше «УРЕДНИК». Почука, и след като никой не му отговори, завъртя дръжката. Вратата се оказа незаключена и той влезе.

Вътре намери малък офис с удобна на вид кушетка. На кушетката се беше проснало същество — не беше възможно да се определи от пръв поглед бог ли беше, човек ли, а може би и нещо друго. Съществото на вид беше от мъжки пол, средно на ръст и имаше среднокестенява коса, прошарена със сиво. Декстър се изкашля шумно. Съществото на кушетката отвори очи, примига набързо няколко пъти и припряно се надигна.

— Да, господине. С какво мога да ви бъда полезен?

— Търся някой от съвета по трудовите отношения между богове и хора.

— Да, сър. Ето ме. Името ми е Хоели.

— Това име на бог ли е или на човек?

— И двете. Обаче съм бог. Макар, боя се, не особено важен.

— Аз съм подсилен човек — представи се Декстър. — Притежавам много повече умения от средния човек, но не съм бог.

— Хич да не ви е еня.

— Не ме е.

— Добре. Оплакване ли имате?

— Имам — рече Декстър. — Свързано е с мой клиент, подписал договор с бог на име Лийфи.

Той показа на Хоели копие от договора, с което се беше сдобил предварително във Вселенската служба по доставките. Хоели го прегледа и поклати глава.

— Клиентът ви като че се е отказал от всичките си права.

— Да, и аз така го разбирам.

— Жалко. Човеците трябва повечко да внимават в тия работи. Все си мислят, че един бог трябва да има скрупули само защото е бог.

— Съгласен съм.

— Клиентът ви е допуснал сериозна грешка. Аз не мога да направя нищо. Договорът е валиден.

— Не съм дошъл тук да ви моля да променяте каквото и да било. Тук съм, за да изясним един най-обикновен практически въпрос. Клиентът ми е поканил този бог в къщата си, а богът е поканил своите приятели. Всички те са се нанесли в дома на моя клиент, а той е малък. И сега клиентът ми не разполага с никакво лично пространство.

— Няма ли си стая?

— Има, но тя не е защитена от нахлуване. Трябва да се срещна със своя клиент, а при тези обстоятелства това е невъзможно.

— Това е прекалено — заяви Хоели. — Ще ви напиша бележка на официална бланка, с която ще потвърдя правото на клиента ви на собствена стая и на пълен контрол над това кой влиза в нея.

— Много мило от ваша страна.

— No hay de que — отвърна Хоели. — Правилата в тази Вселена са скроени така, че да са срещу човеците. Правим каквото можем.

22

По това време Артър преживя криза. Може би трябваше да я очаква — за учудване си беше, че не го сполетя по-рано. Къщата на «Сий Грейп Лейн» 101 за някакви си седмици се беше превърнала от убежището на саможив учен в шумния, постоянно разширяващ се главен щаб на НСР ПДБ — култ, който се разрастваше като пожар. На Артър постоянно му досаждаха репортери, шивачи, Сами и помощниците му и самите богове. Все по-често започна да го бие истерия, загуби апетит, сънят беше нещо отдавна забравено, и крепенето на всичко му струваше куп неприятности — още повече, че не можеше да реши какво е това «всичко».

Нямаше начин да се каже докъде можеше да доведе това — Артър нямаше да е първият посетен от богове човек, изпаднал в кататония или съсипан от истерични припадъци, а всичко това го тласкаше тъкмо нататък. Но първата промяна в положението дойде съвсем неочаквано.

Колкото и да се мъчеше, Артър не можеше повече да крие от себе си доколко нещата му се изплъзват от контрол.

И неприятностите не свършваха дотам. Напоследък Лийфи беше станал много особен. Макар всичко привидно да вървеше както той иска, богът нещо не беше доволен. Беше започнал да нервничи, стана сприхав, редеше дълги, несвързани речи. А когато не крещеше по хората, изпадаше в дълго, умислено мълчание.

Артър много се нервираше. Но основният проблем изникна един следобед, когато Лийфи се домъкна в гаража, където Артър четеше. Тръшна се на един стол. Лицето му беше напрегнато, устните му — здраво свити.

— Не издържам вече — заяви той след малко.

— На какво? — попита Артър.

— На невероятната, престъпна мудност на човечеството. Те като че не разбират кой съм.

— Но към твоята кауза всекидневно се присъединяват хора — възрази Артър.

— Недостатъчно бързо. По-голямата част от човечеството не знае кой съм и не й дреме за това.

— Това ще се промени — рече Артър, както се надяваше, с утешителен глас.

— Ще се промени, и още как — отвърна Лийфи. — Промяната ще предизвикам аз.

— Какво си намислил?

— Ще ги науча малко на благодарност — заяви Лийфи с напрегната, подла усмивка. — Истински жив бог им идва на крака, а те не му обръщат грам внимание. Я да видим как ще се почувстват след чумата.

— Чума ли ще има?

— Ще има, и още каква — заяви Лийфи. — Приказвах с Калпаус, фински бог на чумата. Много е навит да се поразмърда. Ще им пусне «Окспокс 5». Кожата пада на парцали, кръвта се обръща на слуз, мозъкът се свива и става колкото орех, а после експлодира. Я да видим какви ще ги измъдри възвишеното и могъщо човечество, като му дойде това до главата.

Страшен ужас обзе Артър, но той успя да се овладее. И заяви, почти нехайно:

— Защо не отпуснеш на хората още малко време? Религията ти е на път да стане голяма работа. В такъв момент надали ще ти се иска да не е останал кой да ти се кланя.

— Според тебе те наистина ще си паднат по мен, така ли?

— Убеден съм — отвърна Артър.

— Е, хубаво, ще им отпусна още няколко дни — нави се Лийфи. — Ако дотогава не са се домъкнали в сериозни количества, ще ги поразтресем — той се разсмя. — Но ти не се притеснявай. Калпаус тебе няма с пръст да те докосне. Ти си моят пророк, малкия.

И като се кискаше под мустак, Лийфи излезе от гаража в добро настроение, за първи път от сума ти време насам.

Артър разбираше, че трябва да направи нещо.

И можеше да направи само едно.

Не му се искаше, но разбираше, че няма как. Тази каша я беше забъркал той. Ако Лийфи предизвикаше чума, и за нея щеше да е виновен той. Длъжен беше да се скъса, но да я оправи.

Трябваше да отскочи пак до Света на боговете.

Същата вечер, докато боговете се надпиваха — любимата им атлетична дисциплина — Артър отново призова миниатюрната телефонна кабинка и отново се обади на безкрая.

Вдигна му същата телефонистка.

— Вижте — рече Артър. — Имам нужда от помощ, и то отчаяна нужда.

Този път телефонистката му се тросна.

— Наредено ми е да ви съобщя, че не сте оторизиран да ползвате линията на боговете. Поради това ви се заповядва да затворите и никога повече да не ползвате тази линия.

Да затвори? Никога повече да не се обажда? Последният му шанс се топеше пред очите му!

Положението беше толкова крайно, че накара Артър да прояви дързост.

С настоятелен тон той заяви:

— Хей, я чакай малко! Кой казва, че не съм оторизиран? Фактът, че изобщо мога да се обадя, доказва, че съм оторизиран.

— Ами, знам ли — рече телефонистката.

— Очевадно е — натърти Артър. — Да сте чували неоторизиран човек да използва линията на боговете?

— Досега никога не се е случвало. Предполага се, че е невъзможно. И е невъзможно!

— Ами ето на. Свържете ме с «Божествени услуги Декстър».

— Но има нареждане да не ви…

— Аз пък ви казвам, че е станала грешка. А сега ме свържете, иначе ще ми се наложи да поговоря с началника ви.

Артър не знаеше отде се намери такава твърдост у него. И прекрасното беше, че свърши работа. Телефонистката смънка нещо, което той не можа да схване и го свърза.

— Декстър на телефона.

— Обажда се Артър. Говорили сме с вас. Настоявам да ми помогнете.

— Тъкмо сам смятах да ви се обадя. Те не ви позволяват да се уедините?

— Проблемът е много по-дълбок от моето уединение. Декстър, тези богове ще пратят Земята по дяволите. Трябва да направя нещо.

— Можете ли да дойдете?

— Ще застана плътно до телефона — отвърна Артър. — Изтеглете ме.

Вече беше почнал да понаучава това-онова от боговете. А и това беше истинското му запознанство с Царството на боговете.

23

Царството на боговете е голямо. Много, много голямо. Никой не знае точно колко голямо, защото боговете никога не са го мерили. Боговете не измерват. В края на краищата, разстоянието е мярка единствено за усилията, а тъй като боговете могат да ходят където си щат без никакви усилия, и в повечето случаи — за миг, защо им е да се пънат да измерват?

Човеците измерват. Поради това боговете се вардят от тях. Вардят се, но са и очаровани — също както човеците се отнасят към боговете.

От гледна точка на един бог човеците вечно мерят нещата и ги подреждат в раздели, всичкото това — според някакви теории, които боговете просто не проумяват. Умът на боговете не е устроен по този начин. Боговете никога не биха проумели как е устроен умът на един Питагор, Платон или Айнщайн. «Как могат да им хрумват подобни неща? — казват боговете. — Разстоянието е много дълго. Времето е… друго. Но това всеки го знае.» И свиват рамене. Това е отговорът на боговете на вечните мистерии, които им погажда човечеството.

И така, никой не беше измервал Царството на боговете. Боговете не биха пуснали вътре човек, за да свърши тая работа. Ама е голямо. Страшно голямо. Заема цяла една временно-пространствена сфера, сам-самичко. Това е то голямо.

Всички богове, които някога са съществували или ще съществуват, са пръснати из Царството на боговете. Или поне предполагаме, че са пръснати. Всъщност, те биха могли да се намират в някоя негова част, а останалото да е terra incognita. Никой не знае. Боговете не използват карти. Те не мислят визуално. Ако някой бог иска да се види с друг бог, трябва само да помисли за него и да сръчка лекичко намеренията си, и бум-тряс, ето ти го там. Можеш ли го това, карта не ти трябва.

И тъй като боговете могат да пропътуват от едно място до друго само за миг, те не си правят труда да се разкарват, а и не им трябват нито коли, нито коне, макар понякога да държат коне по митологични причини. От сантименталност, всъщност.

Както и да го погледнеш, в Царството на боговете има място колкото си щеш. Всеки бог си има дом и не му се налага да влиза в полезрението на другите богове, освен ако не го иска, което се случва рядко.

Освен това, всеки бог си прави собствен климат Боговете така и не са измислили технологиите, защото си имат магия. От гледна точка на боговете технологията е просто низша магия.

Боговете не си падат много по точността в човешкия смисъл на думата. Друг начин да го кажем е, че те страшно си падат по неяснотата.

Боговете се раждат със знания, които вече съществуват вътре в тях, инстинктивно, тъй да се каже, като при птичетата или котенцата. И затова е трудно да се обясни на един човек каква точно е разликата между низш и висш бог. Макар че самите богове доста добре я разбират.

Един от начините да го кажем е, че висшите богове просто са нещо повече от низшите. Те са по-могъщи, имат по-голям престиж, по-голямо присъствие на духа и определено са по-надути. Но ако питате някой бог как едни богове са станали висши, а други низши, няма да може да ви отговори. Просто си е така, ще ви каже той.

Но както и да става това, Висшите богове си имат своя определена територия вътре в Царството на боговете. Те, общо взето, не се омесват с другите, както при повечето обстоятелства са склонни да се държат боговете, човеците и животните.

Дори и домовете на висшите богове са по-висши от домовете на низшите. Което ще рече по-големи, по-красиви и вдъхващи повече благоговение. Но никой не може да ви каже защо е така, щом като всеки бог може да си построи колкото си иска голяма къща и да хване който си иска декоратор по интериора. Явно си е присъщо на висшите богове да притежават излъчване, по-божествено от по-малко божественото излъчване на низшите.

Казано по човешки, царството на боговете е топологически кошмар. Домът на някой бог може да се намира край огромно, ехтящо море, а в непосредствено съседство до него, съвсем буквално, каквото и да означава това, някой бог може да живее сред обширни, безмерни пустини. А съседът му може да е някой подземен бог, чието подземие по някакъв начин се намира над земята, но въпреки това си е подземие. Иди го разбери.

24

Офисът на Декстър беше много светъл. Светлината се разпростираше в сияещо кълбо. Сиянието не беше онова крещящо ярко, така обичано от боговете сияние. Цветът му беше тъмносин, почти успокоителен, и не пращеше от ония искри, с които боговете сигнализират за влизането си. Това кълбо от синя светлина се завъртя на място почти трезвено, поду се доста приемливо и най-накрая се разсея във фигура на среден на ръст, възпълен, оплешивяващ мъж в кафяв делови костюм, твърде тежък за тукашния климат, понесъл претъпкано дипломатическо куфарче. Вече си бършеше челото.

— Здрасти, аз съм Артър — представи се Артър. — Вие бог Декстър ли сте?

— Не съм бог, човек съм. Както вече казах, човек много подсилен, но все пак човек. Декстър се казвам, Едгар Алън Декстър, но можеш да ми викаш Ед или Декстър, както ти е кеф.

— Имам нужда от помощ — рече Артър.

— Знам — отвърна Декстър. — Извинявай за по-предния път. Мислих върху положението ти. Онова, от което наистина имаш нужда, е агент.

— Чудесно, но откъде да си намеря?

— В момента е пред тебе. Аз съм оторизиран агент по връзките между богове и хора. Ти имаш нужда от мен, защото си сключил споразумение с божество, без да вземеш предпазната мярка някой да те представя. Без някой, който познава правилата на отношенията между богове и хора, да внимава за тебе, да ти каже от какво трябва да се пазиш, да се грижи за интересите ти. Тъкмо затова ти трябва агент. Ти искаш агент, или поне е редно да го искаш, за да си дадеш шанс, преди тия низши богчета-парвенюта с грандоманските идеи да са те накачулили.

— Разбрах — лицето на Артър се изкриви в опит да асимилира всичко това.

— На нас, лицензираните агенти на боговете, съветът предоставя специални умения. Ако не ги притежавахме, нямаше да сме способни на нищичко, като ги знаем какви са боговете. Прегледах договора ти и трябва да ти кажа, никак не ми изглежда добре.

— Къде го намери?

— Има го в архива на Съвета по връзките с клиенти на Висшите богове. Хич не го бива. Но аз имам някоя и друга идея. Остави ме да се поровичкам, да видя какво мога да изкопая. Скоро ще ти се обадя пак.

И Декстър телефонира Артър обратно на Земята.