Дар от Земята

Глава 8 Очите на Поли

Отвътре домът на Джофри Юстас Парлет изглеждаше съвсем различно. Тук имаше безброй просторни и великолепно обзаведени стаи, а в дъното бе разположена билярдната, коридор за боулинг и кинозала със сцена и спускаща се завеса. Само кухнята по размери надхвърляше гостната на Хари Кейн. Въоръжени с парализатори Мат, Лени и мисис Хенкък обискираха цялата къща. Не откриха нито едно живо същество, ако не се брояха растителните килими и биологичните почистващи машини.

Мат бе завладян от жаждата за изследване, та се наложи Лидия да употреби цялата си настойчивост да го върне в хола. Най-трудно му беше да се откъсне от спалнята… там декораторът просто бе надминал себе си.

Холът бе на два етажа, украсен с голяма бутафорна камина, в която вместо пламъци трептяха и сияеха електрически огънчета. Петимата се отпуснаха уморено пред нея, за да се порадват на топлината, която излъчваше. Хари Кейн все още избягваше резките движения, но очевидно се възстановяваше бързо. Що се отнася до Худ, той бе възвърнал гласа, но не и силите си.

Мат се изтегна на един от диваните и се повъртя малко, за да се настани удобно. Приятно беше да се почувстваш най-сетне в безопасност.

— Мънички сърчица и бъбреци… — повтори замислено Худ.

— Да, дявол да го вземе, в органната банка.

— Това е невъзможно.

— Ти какво, не ми ли вярваш? Плуваха в една стъкленица, приличаха на някакви причудливи морски животинчета. Стъклото беше съвсем топло.

— Хибернационните резервоари не могат да бъдат топли — отбеляза свадливо Худ. — А Изпълнението не преследва деца. Иначе щяхме да го знаем.

Мат го изгледа с презрение.

— Сърца и бъбреци. Само това ли? — попита Хари. — Нищо друго?

— И да е имало, не съм забелязал. Стъклените резервоари бяха три на брой. Единият беше празен. А другият… помислих го за изцапан.

— И колко време прекара вътре?

— Достатъчно, за да ми призлее. Да не мислите, че съм искал да попадна там, Слава на Мъгливите Демони! Търсех някакъв изход!

— В органната банка?

— О, престанете — обади се Лени. — Успокой се, Мат. Това няма значение.

Мисис Хенкък беше останала в кухнята. Тя се върна със супник и чаши.

— Ето, намерих. Няма смисъл да се церемоним тук, нали?

Всички закимаха енергично и тя се зае да им налива топла супа.

— Повече ме интересуват твоите, така наречени, парапсихични способности — продължи Худ, докато сърбаше лакомо. — Не съм чел никога за нещо подобно. Това трябва да е съвсем ново. — Мат само изсумтя. — Ако питаш мен, всеки, който защитава идеята за съществуването на подобни способности, живее с мисълта, че и той самият ги притежава. — Худ говореше със спокоен, професионален тон. — А накрая се оказва, че няма нищо. — Той почука с пръст слепоочието си.

— Как тогава стигнахме тук?

— Може би никога няма да го узнаем. Някакъв нов замисъл на Изпълнението? Мат, да не би пък Мъгливите Демони да те покровителстват?

— И на мен ми хрумна същата глупава мисъл.

Мисис Хенкък се върна за втори път от кухнята.

— Когато направи първия опит да се промъкнеш в Болницата — продължаваше Худ — те засякоха незабавно. Сигурно си се натъкнал на някое електронно охранително устройство. Тогава опита ли да избягаш?

— Към мен бяха насочени четири прожектора. Просто стоях и не помръдвах.

— А след това изгубиха интерес към теб, така ли? Оставиха те да си идеш и нищо повече?

— Точно така. През цялото време се оглеждах, чаках да получа някакви заповеди от високоговорителите. Никакъв отговор. Почаках малко и побягнах.

— А този човек, който те пусна в Болницата? Не се ли случи нещо особено малко преди да придобие обезумял вид и да побегне назад към портала?

— Какво например?

— Нещо със светлината.

— Не.

Худ имаше разочарован вид.

— Изглежда хората обичат да те забравят — подхвърли неочаквано Лени.

— Да. Откак се помня е така. В училище никога не ме изпитваха, когато не съм подготвен. А и побойниците не ме закачаха.

— Аз да имах твоя късмет — въздъхна Худ.

Лени придоби разсеян изглед, очевидно обмисляше някаква идея.

— Очите, значи — измърмори Хари Кейн. Слушаше разговора без коментари, заел позата на „Мислителя“. — Нали каза, че си видял нещо странно в очите на часовоя.

— Да. Но не зная какво. Според мен и друг път съм виждал подобен поглед, само че не помня кога.

— Ами този, който накрая стреля в теб. Неговите очи не бяха ли странни?

— Не.

Лени се пробуди от своя размисъл и го погледна с любопитство.

— Мат. Как мислиш, Поли щеше ли да дойде с теб у вас?

— Това пък какво отношение има, мътните ги взели?

— Не се ядосвай, Мат. Имам причини за да те питам.

— Само че аз не разбирам…

— Нали затова ти е нужна нашата помощ.

— Е, добре — да! Сигурен бях, че ще дойде с мен.

— А след това изведнъж ти обърна гръб и си тръгна.

— Да. Тази кучка просто ме з… — Мат преглътна останалото. Едва сега, когато можеше да почувства своята болка, гневът и унижението от разстояние, той осъзна, колко дълбоко го е уязвила. — Тръгна си, сякаш си спомни за нещо важно. Нещо по-важно от мен, например. Лени, дали причината не е била в нейния слухов апарат?

— Радиото? Не, тогава беше още рано. Хари, да си казвал на Поли нещо, което не е било за останалите?

— Съобщих й само, че ще се съберем в полунощ за да изслушаме новините от нея. Но това сте го чули всички. Нищо друго.

— В такъв случай, не е имало никаква причина да ме зареже — заяви Мат. — Но какъв смисъл да се ровим сега в това?

— Има нещо странно тук — промърмори Худ. — Можеш ли да си спомниш и за други подобни странни случки от твоя живот?

— Ти разсърди ли й се? — намеси се Лени.

— Страшно. Не мога да понасям, когато ме зарязват по този начин.

— Да не си я обидил с нещо?

— Не виждам с какво бих могъл. Чак след това се напих.

— Но нали спомена, че и друг път ти се е случвало?

— Всеки път. Всеки проклет път… докато срещнах теб. — Мат хвърли предизвикателен поглед наоколо. Другите го гледаха мълчаливо. — Ето защо не разбирам, какъв е смисълът да разговаряме за това. Не смятам, че е някаква странна случка, или както го нарече там Худ.

— За теб може и да не е — възрази Худ. — Но не и за Поли. Тя не е от онези, които си изпускат късмета. Или греша… Лени?

— Прав си. Тя се отнасяше с подобаваща сериозност към сексуалния си живот. Едва ли би разигравала някой, който не й харесва. Интересно ми е обаче…

— Аз също не се шегувах, ако това те интересува, Лени.

— Не беше това. Одеве каза, че си забелязал нещо странно в погледа на полицая. Същото ли беше, както в очите на Поли?

— За какво намекваш?

— Сам ми призна, че всеки път, когато се приготвиш да изгубиш невинността си с някое момиче, то те зарязва. Защо? Не си грозен. Не забелязах също да имаш неприятни навици, като например да ругаеш вулгарно. Поне докато беше с мен. Чистоплътен си. Та имаше ли нещо в погледа на Поли?

— Дявол да го вземе, Лени… очите й…

„Лицето на Поли неочаквано се промени, сякаш се беше заслушала в нещо, което само тя можеше да чуе. Погледът й преминаваше през него като през стъкло, а очите й изглеждаха незрящи…“

— Изведнъж придоби разсеян вид. Но какво искаш да кажеш? Сякаш си спомни за нещо друго, а след това си тръгна.

— Тази загуба на интерес… внезапно ли стана?

— Лени, престани да ме измъчваш. Какво, да не мислиш, че съм я прогонил? — Мат не можеше повече да търпи, чувстваше се като изпъната докрай струна. Никой досега не беше нахлувал по такъв начин в интимния му живот! Нито пък можеше да си представи, че една жена е способна да прекара известно време с него в леглото, да изслуша със симпатия всички негови мъчителни тайни, раздиращи отвсякъде душата му, а след това да ги извади на показ, в нещо като клинично обсъждане на кръглата маса! Струваше му се, че го разчленяват за органната банка, че още е в съзнание и наблюдава как лекарите измерват и сондират крайниците му, определяйки къде точно да преминат разрезите, вслушват се в шумовете на вътрешните му органи и от време на време си подхвърлят лаконични медицински коментари от здравната и социалната му биография.

Тъкмо се готвеше да излее всичко това върху тях — без да смекчава ни най-малко изразните си средства, когато внезапно откри, че никой не му обръща внимание.

Никой дори не гледаше към него.

Лени бе вторачила поглед в изкуствената камина, Худ гледаше в нея, а Хари Кейн все така седеше в позата на Мислителя. Всички те имаха разсеян вид.

— Ето ти въпрос — произнесе сънено Хари Кейн. — Как ще освободим останалите, когато само четирима успяхме да избягаме? — той огледа присъстващите, забеляза, че не го слушат и отново потъна в размисъл.

Мат почувства, че косата му настръхва. Хари Кейн гледаше право към него, но явно не го забелязваше. И в очите му имаше нещо особено.

Мат се наведе и взе да ги разглежда отблизо досущ като любопитен посетител в музей на восъчни фигури.

Хари подскочи уплашено.

— Ти откъде се взе? — попита той, сякаш Мат бе паднал от небето. — Уф! Ама и теб си те бива!

В отговор Мат само кимна.

— След като всички неочаквано забравихте за мен…

— А как бяха очите ни? — попита Худ. Имаше напрегнат вид, все едно, че се готвеше да скочи върху него.

— Не зная… Като че ли видях нещо… Наведох се да го разгледам отблизо и тогава… — Мат сви рамене — всичко свърши.

— Изведнъж? Не помня да стана изведнъж.

— А какво помниш? — попита го Мат.

— Ами… май нищо не помня. Разговаряхме нещо за очите… или за Поли? Да, разбира се, че за Поли. Мат, безпокои ли те разговорът за нея?

От устата на Мат се изтръгна болезнен гърлен стон.

— Затова значи си го правел. Не си искал да ти обръщат внимание.

— Вероятно.

Худ потърка енергично ръце.

— Така. Сега вече поне знаем, че в теб има нещо и то ти се подчинява. Подчинява се на твоето подсъзнание. Добре! — Той заприлича на професор, който предава урок пред не особено умна аудитория. — Остана ли някой въпрос, на който да не сме отговорили? — той се огледа. — Например, какво общо имат с това очите? Второ: защо, в края на краищата, онзи полицай е стрелял в теб? Трето: защо използваш тези твои способности за да прогонваш момичетата?

— Слава на Мъгливите Демони, Худ! Не виждам никаква разумна причина…

— Келер. — Тих, спокоен, властен глас. Хари Кейн се правеше на Мислителя, зареял поглед в пространството. — Ти каза, че Поли изглеждала разсеяна. Преди малко ние също ли бяхме разсеяни?

— Когато ме забравихте ли? Да, точно така.

— А сега изглеждам ли ти разсеян?

— Да. Почакай малко. — Мат стана и заобиколи Хари, разглеждайки го от различни страни. Имаше вид на потънал в мисли човек. Смръщени вежди, подпряна с юмрук брадичка, неподвижно, прегърбено тяло. Но очите му бяха съвсем бистри. — Не, не изглеждаш. Има нещо друго.

— Какво?

— Очите.

— Имам чувството, че обикаляме в кръг — тросна се Хари. — Хайде, стига си се въртял. Погледни ме отблизо в тия проклети очи!

Мат коленичи върху мутиралата домашна трева и се загледа в очите му. Нищо не му идваше на ум. Спомни си вечерта с Поли. Стояха един срещу друг, от време на време ръцете им се докосваха, той усещаше пулсирането на горещата кръв в шията си и… изведнъж…

— Твърде големи — промърмори Мат. — Зениците ти — те са прекалено големи. Когато някой изгуби интерес към обкръжаващото го, зениците му се стесняват.

— А какви бяха зениците на Поли? — попита Худ. — Разширени, или стеснени?

— Стеснени. Като топлийки. При полицаите също — тези, които дойдоха сутринта да ме вземат. — Той си спомни удивените им физиономии, когато дръпна белезниците, същите тези белезници, които и сега висяха на китките му. Те не се интересуваха от него, просто отключиха гривните и си тръгнаха. А когато за миг очите им се вдигнаха към мястото, където стоеше… — Ето какво беше. Затова му се сториха толкова странни. Зениците им бяха като топлийки.

Худ въздъхна облекчено.

— Въпросът е решен, значи — рече той и се надигна. — Ще отскоча да видя как се справя Лидия с приготвянето на обяда.

— Върни се веднага! — нареди Хари Кейн с тих, заплашителен глас. Худ избухна в смях.

— Престани да грухтиш — продължи Хари. — Каквото и да притежава Келер, може да ни е от полза. Говори!

„Каквото и да притежава Келер, може да ни е от полза.“ Мат почувства, че е дошъл моментът да се намеси. Не биваше да се превръща в послушна марионетка — най-малко в ръцете на Синовете на Земята. Изглежда моментът не беше подходящ за протести.

— Става дума за една рядко срещана форма на телепатия — започна лекцията си Джей Худ. — И тъкмо защото е толкова рядка, вероятно е по-сигурна, отколкото общоизвестните форми. Целта й, във всеки случай, е по-различна. — Той се усмихна доброжелателно. — Струва ми се, че би трябвало да измислим някое по-подходящо название. Телепатия не е най-точната дума…

Тримата чакаха — търпеливо и непреклонно.

— Мозъкът на Мат — продължи след кратка пауза Худ, — е способен да управлява нервите и мускулите, свиващи и разширяващи ириса на очите при другите хора. — Той се захили, в очакване на тяхната реакция.

— Е и какво? — попита Хари Кейн. — Това ново ли е?

— Не разбирате ли? Сигурно не разбирате. Това е съвсем по моята специалност. Да сте чували нещо за мотивационните изследвания?

Тримата поклатиха едновременно глави.

— Тази наука отдавна е забранена на Земята, защото се опитвали да я прилагат с рекламни цели. Но преди това открили някои интересни неща. Едно от тези открития е свързано с механизма за свиване и разширяване на зеницата. Оказало се, че ако покажат нещо на изследвания човек и същевременно следят размера на зеницата му със специална камера, учените биха могли с доста голяма точност да определят дали изпитва интерес към наблюдавания обект. Така например, използвали фотографии на различни политически лидери и зениците се разширяват при вида на този, който човекът подкрепя. Изведете го навън, поговорете му, постарайте се да го разубедите и нищо чудно при следващия опит зениците му да се разширят на съвсем друга фотография. Покажете му снимки на красиви момичета и онова, което му се хареса най-много, отново ще предизвика същата реакция. При това без съзнателното му участие в този процес. Без дори да може да ви обясни защо е така. Интересът възниква спонтанно… Е, какво ще кажете?

— Добре де — отвърна Хари Кейн. — Каква връзка има всичко това с Келер?

— Ясно каква — прекъсна го Лени. — Ти не разбра ли? Мат се плаши, че някой може да го види. Подсъзнателно изпраща телепатичен сигнал и предизвиква свиване на зениците му всеки път, когато този човек погледне към него. Естествено, интересът му към Мат изчезва като дим.

— Съвършено вярно — кимна Худ и погледна одобрително Лени. — Това е нещо като полууправляем рефлекс. Още от началото усещах, че има някаква връзка с осветлението. Разбираш ли, Мат? Номерът ти няма да мине, ако жертвата ти не те вижда. Ако само те чува, или регистрира сигнала, когато пресичаш лъча на електронното око…

— Или ако не съм изплашен. Ето защо онзи полицай е стрелял в мен.

— Едно не разбирам, Джей — призна Лени. — Нали двамата с теб работихме заедно. От теб съм научила, че телепатията е четене на мисли. Възможно ли е да въздейства и по този начин на мозъка?

— Каквото не знаем — не знаем. Зрителният нерв също е част от мозъка, не е обикновена нервна тъкан.

Хари Кейн стана и се протегна.

— Не това е важното. Никога досега Синовете на Земята не са се натъквали на по-полезно откритие. Все едно да имаш шапка-невидимка. Дайте да измислим как да се възползваме от него.

Изчезналата кола си оставаше изчезнала. Нямаше я в нито един от гаражите на Изпълнението, не я откри и специалният издирвателен отряд — нито в небето, нито на земята. Досега трябваше да се върне, ако я беше взел някой полицай с напълно легална цел, ако пък й се беше случила някаква авария автопилотът щеше незабавно да подаде сигнал за помощ.

Всичко това не преставаше да безпокои Исус Пиетро. Едно е изчезнал безследно автомобил, съвсем друго — когато това е станало при невероятни обстоятелства.

Вече привикваше да свързва Келер с подобни необясними случки: необяснимо бе как се е спасил при онова преследване, когато колата му изчезна под нивото на мъглата, необяснимо беше и въздействието му върху спомените на Хобарт за предната нощ. Въз основа на всичко това интуицията бе подсказала на Исус Пиетро да задейства сигнала „Избягал затворник!“ И ето ти — не един, а цяла тълпа, втурнала се в безумен бяг по коридорите.

А след това майор Янсен го потърси от вивариума. Никой до този момент не беше забелязал, че сънотворните шлемове продължават да работят. Как, тогава, са избягали близо деветдесетте затворници?

Още необясними неща. Що за дявол преследват? Един ли е — или са много? Келер ли е управлявал изчезналата кола? Сам ли е бил в нея? Докъде се простират знанията му?

Едно беше сигурно — мисълта за Мат Келер не му даваше покой. Сякаш неговият покоен чичо се бе завърнал от страната на нищото за да отмъсти за смъртта си. За да преследва своя убиец… Исус Пиетро изсумтя недоволно.

Беше наредил да се удвои охраната на моста Алфа-Бега, съзнавайки, че това е единственият възможен път за бягство от плато Алфа. Нито един колонист не би могъл да напусне платото без помощта на въздушна кола. (Ами ако някой пак се промъкне по необясним начин покрай часовоите?)

За да избегне повторна възможност за отвличане на коли Исус Пиетро нареди на всички полицаи да се вдигнат във въздуха. И да летят по двойки. Така веднага щяха да познаят бегълците.

Като нечистокръвен екипарий, на Исус Пиетро не бе позволено да слуша речта на Милард Парлет, но той знаеше, че вече е свършила. Небето постепенно се изпълваше с въздушни коли. Ако бегълците дръзнат да похитят някоя от тях, шансовете им да се измъкнат се увеличават значително.

Всички останали затворници вече бяха заловени и върнати обратно във вивариума. (Откъдето, между другото, бяха избягали с необяснима лекота.)

Исус Пиетро не беше свикнал да се надбягва с призраци. Подобен проблем налагаше коренна промяна в методите на действие.

Завладян от мрачни мисли, той се зае да я обмисля.

Спорът избухна веднага след обяда.

Един доста позакъснял обяд — наближаваше три часа. Затова пък всички бяха склонни да се съгласят, че Лидия се бе справила чудесно. Храната бе изключително вкусна. Тъкмо привършваха с агнешките котлети, когато Хари Кейн премина към въпроса.

— Останахме петима. Какво можем да предприемем, за да освободим другите?

— Бихме могли да взривим помпената станция — предложи Худ. Всички знаеха, че помпената станция, снабдяваща плато Алфа с вода от Големия водопад, е единственият водоизточник за екипажа. Тя беше разположена в подножието на стръмнината Алфа-Бета. Синовете на Земята отдавна бяха поставили мини под нея. — Това ще им отвлече вниманието.

— И ще ги лиши от енергия — добави Мат, припомняйки си, че от водата се получаваше водород, който използваха при ядрения синтез.

— О, не. Електростанциите използват не повече от няколко кофи вода на година. Джей, защо според теб трябва да им отвличаме вниманието? Някакви предположения?

— Мат. Веднъж вече ни помогна, ще го стори и този път…

— О, не разчитайте на мен. Аз не съм революционер. Казах ви защо съм се върнал в Болницата. Втори път нямам намерение да попадна там.

Така започна спорът.

Мат не взе почти никакво участие в него. Твърдо бе решен да не се завръща в Болницата. Ако можеше, щеше да се прехвърли на плато Гама и да изкара там остатъка от живота си, използвайки за защита своята парапсихична способност. Като го открият там, ще се премести другаде — дори на Алфа. Колкото и да го беше закъсал, не смяташе да изхвърля бъдещето си на боклука.

Никой от останалите не посрещна с разбиране или съчувствие възгледите му — дори Лени. От тяхна страна продължаваха да се сипят аргументи, вариращи от призиви за патриотизъм, до заплахи за лична разправа и откровени предизвикателства към мъжкото му достойнство. Най-досаден от всички се оказа Джей Худ. Човек можеше да си помисли, че тъкмо той е изобретил „невероятния късмет на Мат Келер“, а Мат просто беше откраднал тази способност. Сякаш владееше монопола над този нов вид телепатия.

Всичко това в доста голяма степен можеше да се определи като нелепо. Те го умоляваха, уговаряха и заплашваха — без никакъв шанс за успех. В един от случаите все пак сполучиха да го уплашат, при друг го ядосаха до такава степен, че Мат излезе извън себе си. И в двата случая спорът внезапно се преустановяваше и Мат оставаше насаме с раздразнението си, докато Синовете на Земята обсъждаха каквото им хрумнеше, а зениците им се свиваха като глави на карфици всеки път, когато поглеждаха към Мат.

След втория случай първи Хари Кейн осъзна какво става и нареди на останалите да го оставят намира. Избраният път явно не помагаше с нищо за създаването на практичен план.

— Иди се разходи — посъветва той Мат. — След като не желаеш да ни помогнеш, поне не ни пречи. А и не виждам смисъл да присъстваш на обсъждането. Тези въпроси явно вече не те касаят. Току-виж си решил да откупиш с някое сведение свободата си от Кастро.

— Ти си един неблагодарен кучи син — заяви в отговор Мат — и аз чакам от теб извинение.

— Добре де, извинявай. А сега изчезни от тук.

Мат го послуша и излезе в градината.

Мъглата се беше върнала отново, но този път бе почти непрогледна, тъмносива на цвят, и беше изтрила всички ярки цветове от градината. Той откри една каменна скамейка, седна и подпря главата си на облегалката.

Тресеше го. Сигурно се дължеше на масираната словесна атака, която напълно бе в състояние да разруши всякакво чувство за собствено достойнство и да пробуди на негово място непрестанно разяждащи го съмнения. Съществуват немалко словесни методи за психическо въздействие, особено когато на жертвата не се позволява да произнесе нито дума, или да довърши подетата фраза. Прекъсвайки се един друг атакуващите й пречеха да следи хода на техните аргументи и да открива слабите места в позицията им. Така с течение на времето жертвата забравяше собствените си възражения, най-вече защото не получаваше физическа възможност да ги изрази гласно. Единствената й защита беше бягството. Но ако вместо това я прогонят…

Постепенно объркването взе да отстъпва място на болезнен, вцепеняващ гняв. Неблагодарници! На два пъти той спасява жалките им животи и къде е тяхната признателност? Щом е така, той няма нужда от тях. И никога не е имал — нито за минутка.

Сега вече поне знае какво му има. Благодарение на Худ. Знае и ще може да се възползва от своето преимущество.

Би могъл например да стане първият неуловим крадец в този свят. Ако Изпълнението не му позволи да се върне на работа в мините ще се заеме точно с това. Ще граби магазините посред бял ден без да носи никакво оръжие. Ще се прокрадва незабелязан по мостовете, ще скита където поиска… Гама, Ета… Като стана дума за Ета… чудесно място за кражби, ако не успее да се върне към предишния си живот. Там се намираха повечето игрални домове, а в тях се съсредоточаваха почти половината от всички капитали на Платото.

Няма да е зле, ако се сдобие с кола. Пътят до моста Алфа-Бета е дълъг. Защо да не вземе колата на Синовете. Тя ще се върне тук в полунощ. Да го направи ли?

Мечтите му помогнаха да се успокои. Вече не го тресеше, а и ядът му се беше уталожил. Постепенно започна да разбира какво кара другите четирима да се нахвърлят така върху него, макар все още да не смяташе поведението им за справедливо и оправдано. Лени, Худ, Хари Кейн, Лидия — всички те вероятно са фанатици, иначе защо биха дали живота си в името на една безнадеждна кауза като революцията? А фанатиците признават само един принцип: победа на всяка цена, независимо от броя на жертвите.

Все още не бе решил кой път да избере. В едно обаче беше напълно сигурен — няма да е този, по който го водеха Синовете на Земята. От тук следваха безброй възможности.

От север полъхна студен, пронизващ ветрец. Мъглата продължаваше да се сгъстява.

Топлината на електрическата камина в къщата го привличаше с непреодолима сила.

Но не и гъстата враждебна атмосфера. По-добре да остане, въпреки вятъра.

… Защо, по дяволите, Худ подхвърли онова, че Мат отблъсквал жените? За малоумен ли го смятат? Или за недоразвит? Не, каза го в разгара на спора. И все пак — защо?

Нали не отблъсна Лени.

Споменът за онази нощ неусетно го сгря. Сега всичко е загубено, и може би по-добре: пътищата им се разделят, а нейният, рано или късно, ще завърши в органната банка. Дойде ли веднъж Петък Тринайсети, връщане назад няма.

… Очите на Поли. Зениците й наистина бяха свити, това го помнеше добре. Също както при портиера, при Хари, Лени и Худ, когато го ядосваха. Защо?

Мат замислено почеса долната си устна.

Ако той е прогонил Поли (сега нямаше значение причината), тогава не е нейна вината, че си тръгна.

Но Лени остана.

Мат скочи развълнувано. Те трябва да му кажат. Вече има с какво да ги притисне, добре че не им призна, че не желае да има нищо общо с тяхната тъпа борба. Трябва да узнае истината.

Той се обърна и тогава видя въздушните коли — три на брой, високо в сивото небе, току-що изникнали от непрогледната завеса на облаците. Те се спускаха.

Мат замръзна на мястото си. Не знаеше със сигурност дали са се насочили към градината, макар че колите се уголемяваха с всяка изминала минута. Накрая се озоваха точно над главата му и започнаха да се снижават. А той все така не помръдваше. И без това нямаше къде да избяга и можеше да се надява единствено на невероятната си дарба. Във всеки случай беше достатъчно изплашен, за да се получи.

Една от колите едва не се приземи върху него. Поне беше ясно, че не го виждат.

Отвътре се показа висок мъж с изпито лице, наведе се обратно за да прокара ръка по пулта, след което скочи на пясъчната алея, докато колата се издигна нагоре и се приземи на покрива. Другите две коли кацнаха наблизо — съдейки по обозначенията принадлежаха на Изпълнението. От едната слезе едър, широкоплещест мъж, доближи първия и двамата размениха няколко думи. Гласът на високия бе тънък, почти писклив, но с ясно забележим властен оттенък. Той благодари на полицая за съпровождането. Полицаят-изпълнител се върна в колата и двете ескортиращи машини полетяха нагоре, за да се скрият в мъглата.

Високият въздъхна и раменете му видимо се отпуснаха. Мат почувства, че страхът го напуска. Не виждаше никаква заплаха в този екипарий — нищо повече от един възрастен, уморен човек, прекарал последните дни в изтощителен труд и върнал се у дома, за да се порадва на заслужен отдих. Ама че е глупак този Хари Кейн, толкова сигурен беше, че никой няма да дойде!

Мъжът закрачи към къщата. Въпреки умората той се стараеше да върви изправено, като полицай на парад. Мат изруга полугласно и пое след него.

Старчето ще разбере, че нещо не е наред още щом влезе в хола. И тогава ще повика помощ, ако Мат не му попречи.

Мъжът отвори голямата дървена врата и изчезна вътре. Мат го следваше почти по петите.

Той видя, че старецът е спрял неподвижно. Новодошлият дори не направи опит да извика. Не протегна ръка към радиостанцията — ако въобще имаше такава. Той завъртя бавно глава, изучавайки промените в хола от мястото, където стоеше. Когато профилът му се обърна към Мат последният установи, че лицето му има замислен вид. Не беше изплашен, нито сърдит. Просто замислен.

А след това старецът се усмихна — бавна, в известен смисъл напрегната гримаса, усмивка на шахматист, видял, че държи победата (или поражението) в ръцете си. Старецът се усмихваше, но мускулите на лицето му оставаха изпънати като струни под сбръчканата, потъмняла кожа, а стиснатите му юмруци бяха опрени в хълбоците. Той завъртя глава и се ослуша. Тъкмо понечи да тръгне към кухнята, когато се озова лице в лице с Мат.

— Какво се хилите? — попита го Мат.

Клепачите на другия трепнаха — и това бе единствената реакция на неочакваната среща.

— Ти… от Синовете на Земята ли си? — попита тихо той.

Мат поклати глава.

На лицето на стареца се изписа ужас. Но защо? Мат вдигна успокояващо ръка.

— Не предприемайте нищо необмислено — посъветва го той, стиснал гривната на белезниците, за да я използва, ако му потрябва оръжие. Старецът премести тежестта си назад. И трима като него не биха могли да се мерят с Мат.

— Сега ще ви обискирам — рече Мат. — Вдигнете ръце. — Той заобиколи новодошлия отзад и пребърка всички горни джобове. Вътре намери няколко дреболии, но нищо, което би могло да послужи за връзка на разстояние. Мат отстъпи назад разколебан. Никога досега не беше обискирал — дали не е пропуснал нещо важно?

— Какво искате от Синовете на Земята?

— Ще кажа само когато се срещна с тях.

— Няма да стане.

— Случи се нещо изключително важно. — Старецът изглежда се бореше с някакво трудно решение. — Искам да разговарям с тях за товара на капсулата.

— Добре тогава. Вървете пред мен. От тук.

Тръгнаха към кухнята. Мат беше отзад. Тъкмо се готвеше да извика, когато вратата неочаквано се открехна. Зад нея се подаде Лидия Хенкък с ултразвуков пистолет в ръка. Сигурно не забеляза вървящия отзад Мат, защото при вида на непознатия изпъна ръка и стреля. Мат едва успя да подхване свличащия се старец под мишниците.

— Глупаво — изпъшка той. — Той искаше да говори с вас.

— Ще си поговорим, когато дойде на себе си — отвърна невъзмутимо Лидия.

Зад нея се подаде Хари Кейн — също въоръжен.

— Други има ли?

— Само този. Придружаваха го няколко полицаи, но отлетяха. По-добре проверете дали не носи миниатюрна радиостанция.

— Слава на Мъгливите Демони! Та това е Милард Парлет!

— Охо! — Мат беше чувал това име. — Ако питате мен той наистина искаше да се срещне с вас. Запази пълно самообладание, когато разбра, че има неканени гости. Уплаши се едва след като му казах, че не съм един от вас. Спомена, че искал да разговаря с вас за рамробота.

Хари Кейн изсумтя.

— Ще поспи няколко часа. Лидия, ти си на пост. Аз ще се изкъпя и ще те сменя.

Той изчезна нагоре по стълбите. Лидия и Худ вдигнаха отпуснатия Парлет, отнесоха го при парадния вход и го подпряха до стената. Старецът беше увиснал като парцалена кукла.

— Душ значи. Чудесна идея — одобри Лени.

— Може ли преди това да поговоря с теб? — попита я Мат. — И с Худ също. — Тримата се преместиха в хола и седнаха пред камината. Мат почти трепереше от неспокойствие.

— Слушай, Худ, трябва да разбера нещо. Откъде ти хрумна, че съм използвал своята дарба за да прогонвам жените?

— Ако си спомняш, тази идея принадлежеше първоначално на Лени. Но доказателства за това предостатъчно. Ах, разбирам — помислил си, че онази вечер Поли те е зарязала, защото си й свил зениците, нали?

Точно това си беше помислил. Но нямаше никакъв начин да установи дали е истина. Мат погледна въпросително Лени.

— Това е важно за теб, нали?

— Много.

— Помниш ли, точно преди да започне набега ти ме попита дали всички го преживяват като теб?

— Ммммм… да, спомням си. А ти отговори: не съвсем, но почти.

— За какво говорите вие двамата?

— Джей, спомняш ли си твоята първа… първия път, когато си изгубил своята девственост?

Худ отметна глава назад и се разсмя.

— Лени, що за въпрос! Кой може да забрави първия път? Това беше…

— Ясно. А ти преживя ли го?

Худ придоби сериозен израз.

— В началото да. Бях доста неподготвен. Честно казано, преди това много се фуках.

Лени кимна.

— Хващам се на бас, че е така с всички първия път. И с теб също, Мат. Изведнъж си помисляш — ето Го, започва се и целият се напрягаш. И в този миг очите на твоето момиче стават странни.

Мат едва се сдържа да не изругае. Точно от това се беше опасявал.

— А ние двамата? Лени, защо не се защитих по същия начин от теб?

— Не зная.

Худ щракна с пръсти.

— Ей, стига вече! Какво значение има? Каквото и да е било, повече няма да ти потрябва.

— Трябва да узная!

Худ вдигна рамене, отдалечи се и приседна до камината.

— Здравата те е пипнало — отбеляза Лени. — Мислиш ли, че има някакво отношение към всичко останало?

— Възможно.

Лени така и не можеше да разбере защо Мат смята въпроса за толкова важен, но искрено се стараеше да помогне.

— Дали пък не е защото съм по-възрастна от теб? Може да си решил, че зная какво правя.

— Нищо не съм решавал. Бях твърде пиян. И огорчен.

Лени се размърда неспокойно, оправяйки смачканата си рокля.

— Мат! Спомних си! Там беше тъмно като в бъчва!

Мат присви очи. Да, точно така беше. До леглото се бе добрал пипнешком, едва след това запали лампата за да я разгледа.

— Това било, значи. Така-а-а — той въздъхна облекчено. Чак сега почувства колко е изтощен от разговора.

— Свършихте ли? — попита отегчено Худ.

— Да.

Худ стана и напусна хола без да се оглежда. Лени понечи да го последва, но се поколеба. Мат седеше отпуснато, сякаш някой бе изстискал от него целия живителен сок. Тя го докосна по ръката.

— Какво те мъчи, Мат?

— Аз я прогоних! Вината не е била в нея!

— Поли? — Лени надникна усмихната в очите му. — Какво толкова те тревожи? Нали след това получи мен?

— Ах, Лени, Лени. Тя може вече да е в органната банка! Или да са я подложили на… ковчежна обработка, каквото и да значи това.

— Вината не е твоя. Ако я беше намерил във вивариума…

— А не съм ли виновен задето си помислих, че така й се пада? Тя ме заряза, изхвърли ме от живота си като мръсно коте, а само след час попадна в лапите на Изпълнението! И когато узнах за това, бях доволен! Аз отмъстих! — той вкопчи пръсти в рамото на Лени и тя прехапа устни от болка.

— Вината не е твоя — повтори Лени. — Ако можеше, щеше да я спасиш.

— Естествено. — Но Мат вече не я слушаше. Дори пусна рамото й. — Трябва да я намеря — промърмори той на себе си. — Да. Отивам да я потърся.

Мат стана и се отправи към изхода.