Дар от Земята

Глава 6 Вивариумът

На зазоряване назъбеният връх на Планината Ягледай плуваше над море от мъгла. За малцината, които вече бяха станали, от черно небето се беше превърнало в сиво. Това не беше отровната пелена зад обрива, нито стоманеносив буреносен облак, достатъчно гъст, та и слепецът да спечели в него съревнования по стрелба. Екипарии или колонисти, без значение, достатъчно беше да се отдалечат на няколко рамки от вратата и домовете им изчезваха. Хората вървяха и работеха във вселена с диаметър няколко десетки ярда.

В седем часа полицията навлезе в гората с капаните — по един взвод от всяка страна. Жълтите фенери за мъгла осветяваха дърветата в близкия край до стената на Болницата. Тъй като нощните пазачи вече си бяха отишли, нито един от полицаите нямаше представа що за зверчета преследват. Някой пусна слуха, че търсели избягал колонист.

Към девет часа двете групи се срещнаха точно в средата, вдигнаха рамене в недоумение и взеха да се разпръсват. Нито животни, нито хора обитаваха гората с капаните — нищо, по-едро от насекомо. И въпреки това във въздуха се вдигнаха четири коли и напръскаха гората от единия край до другия.

В девет и трийсет…

Исус Пиетро разряза грейпфрута по средата и обърка едната половинка. Сокът отвътре започна да се стича в чинийката. Той попита:

— Хванахте ли този ваш заек?

— Не, сър, затова пък пипнахме затворник.

— В гората?

— Не, сър. Чукаше по вратата с камък. Пазачът го пуснал на територията на Болницата, но от този момент положението става малко неясно…

— Янсен, то вече е неясно. Защо този тип е чукал по вратата? — изведнъж го прониза ужасяваща мисъл. — Да не е екипарий?

— Не, сър. Това е Матю Келер. Вече го идентифицирахме.

Грейпфрутовият сок преля над ръба на чинийката.

— Келер?

— Той самият.

— Тогава кой е бил в колата?

— Съмнявам се, че някога ще го узнаем, сър. Едва ли ще намерим доброволци, съгласни да потърсят тялото му. — При тези думи Исус Пиетро избухна в смях. Янсен беше чистокръвен колонист, но както той, така и предците му толкова дълго бяха на служба, че поведението и маниерите му бяха придобили властност и аристократизъм. Независимо от това да се шегува с подобни неща пред началството бе абсолютно нарушение на етикецията. Добре че поне бяха сами, нямаше излишни свидетели.

— Опитвах се да измисля някакъв начин да пораздрусам малко Изпълнението — призна Исус Пиетро, внезапно придобил сериозен изглед. — Този случай може да ни бъде от полза. И така, Келер застанал пред вратата и започнал да я удря. После?

— Точно така, сър. Пазачът го арестувал и позвънил на Уотс. Уотс почакал половин час, след това сам се обадил на пазача. Онзи не помнел нищо от това, което е станало със заловения след обаждането. Бил се върнал на поста си, но защо — не можел да обясни. Уотс го изпратил в ареста.

— А защо е чакал половин час? И къде е бил Келер през това време?

— Лейтенант Фокс го открил пред вратата на органната банка, стрелял в него и го отнесъл във вивариума.

— И сега той и пазачът чакат да реша какво да правя с тях. Добре. Няма да заспя, докато не разнищя тази история — Исус Пиетро побърза да приключи със закуската.

Междувременно му хрумна идеята, че загадката може да се окаже далеч по-дълбока. Как Келер въобще се е добрал до плато Алфа? Охраната не би го пуснала по моста.

С кола? Но нали във всичко това е забъркана само една въздушна кола…

Хобарт се тресеше от страх. По-изплашен човек досега Исус Пиетро не беше виждал и той дори не се постара да скрие изненадата си.

— Казвам ви, не зная! Пуснах го през вратата — говоря за централния портал. Поведох го пред себе си, за да не може да ме нападне…

— И той нападна ли те?

— Не помня подобно нещо.

— Може и да си забравил, ако те е ударил по главата. Седи спокойно. — Исус Пиетро заобиколи бюрото, за да огледа темето на Хобарт. — Няма цицини, нито охлузвания. Боли ли те главата?

— Чувствам се нормално.

— И така, той влезе през вратата. Ти говори ли с него?

Хобарт кимна колебливо.

— Аха. Питах го защо блъска. Той не отговори.

— А после?

— Ами, изведнъж аз… — Хобарт млъкна и преглътна болезнено.

Исус Пиетро повиши леко глас.

— Продължавай.

И тогава Хобарт заплака.

— Престани. Значи разговаряхте. За какво?

— Аз изведнъж… изведнъж си спомних, че поста ми е при вратата.

— Ами заловеният?

— Не помня!

— Уф, я се махай — Исус Пиетро натисна бутона. — Отведете го във вивариума. И ми доведете Келер.

Нагоре по стълбището, надясно, сетне наляво…

ВИВАРИУМ. Зад голямата желязна врата бяха подредени два реда койки с матраци. Всички освен две бяха заети. В помещението имаше деветдесет и осем колонисти на възраст от петнайсет до петдесет и осем години. Те спяха спокойно, далеч по-спокойно отколкото при нормален сън, дишаха дълбоко, а на лицата им бе изписано безмерно блаженство. Странна умиротвореност цареше тук. Само от време на време се разнасяше тихо похъркване.

Дори часовоят имаше сънен вид. Седеше на най-обикновен стол до вратата, подпрял на гърди двойната си брадичка и скръстил ръце на корема.

Преди повече от четири века, някъде към средата на деветнадесети век, група руски учени се натъкнали на изобретение, което правело съня напълно излишен. Така и станало, на някои места. През двайсет и четвърти век почти нямаше ъгълче на познатата вселена, където да не са чували за апарата за изкуствен сън.

Вземете три електрода, съвсем леки. Намерете си морско свинче — човек — и го поставете по гръб, със затворени очи. Два от електродите закрепете на слепоочията му, а третия на тила. Пуснете през мозъка слаб ритмично пулсиращ ток в посока от слепоочията към тила. Съзнанието на вашето морско свинче мигом ще се изключи. След няколко часа спрете тока и то ще дойде в съзнание, за да заяви, че се чувства като след осем часа дълбок сън.

Може би предпочитате да не спирате тока? Отлично. Това няма да му навреди. Просто ще продължава да спи. Няма да го събудите и с топ. Все пак ще се наложи от време на време да преустановявате изкуствения сън, за да го храните и поите. И за да се разтъпква — последното не е задължително, в случай че не възнамерявате да го държите твърде дълго.

Точно такъв беше случаят със затворниците във вивариума.

Зад вратата се разнесоха шумни стъпки. Пазачът на вивариума скочи и се огледа уплашено. Когато вратата се отвори, той застана в стойка „мирно“.

— Сядай тук — нареди един от съпровождащите на Хобарт. Хобарт седна. По бузите му се стичаха сълзи. Той надяна наушниците, отпусна глава и заспа. На лицето му се изписа блажено спокойствие. Едрият полицай попита:

— Кой от тези е Келер?

Пазачът надникна в списъка.

— Деветдесет и осми.

— Отлично. — Полицаят се приближи до таблото с над стотина копчета. Той натисна номер 98.

Когато Келер се размърда двамата го доближиха, за да му сложат белезници. Едва тогава свалиха слушалките.

Мат отвори очи. С опитно движение двамата го изправиха на крака.

— Тръгвай с нас — подкани го весело единият. Мат го последва колебливо и те го задърпаха да не се бави. След минута се озоваха в коридора. Мат хвърли прощален поглед назад преди вратата да се затвори.

— Чакайте малко — запротестира той и се задърпа, точно както се очакваше от него.

— Искат само да ти зададат няколко въпроса. Слушай, ако ще се дърпаш, по-добре да те нося. Ще вървиш ли сам?

Тази заплаха обикновено действаше успокояващо на затворниците — както и този път. Мат престана да се съпротивлява. И без това беше очаквал, че ще се събуди вече покойник и тези минути на съзнание му се струваха безплатен подарък. Изглежда някой се беше заинтересувал от него.

— Кой иска да ме види?

— Един господин на име Кастро — подхвърли едрият полицай. Диалогът следваше познатата посока. Ако Келер е поне малко наясно с йерархията, името на Кастро би трябвало да го парализира от ужас. Ако все пак запази душевно равновесие, то вероятно ще предпочете да използва това време като подготовка за разпита, вместо да рискува да си навлече някой ултразвуков шок. И двамата полицаи толкова отдавна бяха в тази професия, че бяха привикнали да гледат на затворниците като на безлични, взаимозаменяеми същества.

„КАСТРО!“ Името прокънтя в главата на Мат.

„Какво, според теб, възнамеряваше да правиш, Келер? Изтърси се тук, все едно, че са те канили. Да не мислиш, че твоето тайно оръжие е вездесъщо? Каква я надроби сега, Келер? КАКВА Я ЗАБЪРКА…“

Няколко секунди заподозреният крачеше между полицаите, потънал в собствените си страхове. В следващия миг той се метна назад, като хваната на въдицата риба. Полицаите като по команда отстъпиха встрани, за да го разпънат между тях на белезниците. След това го погледнаха с насмешливо отвращение. „Глупак!“ — промърмори единият. Другият извади пистолет.

Така и замръзнаха, оглеждайки се с объркани изражения. Мат отново се дръпна и по-ниският полицай погледна учудено китката си. Той опипа с механично движение колана, извади ключа и отключи гривната на белезниците.

Мат дръпна с всичка сила втората стоманена верига. Едрият мъж нададе гневен вик и затегли белезниците към себе си. Мат полетя към него и без да иска го мушна с юмрук в корема. Полицаят размаха уплашено ръце и някак случайно го перна през лицето. Лишен за кратко от способността да се движи, Мат гледаше как полицаят вади от джоба си връзка с ключове и освобождава китката си от стискащата я гривна. Очите му бяха някак странни.

Мат заотстъпва назад, а на ръцете му се поклащаха два чифта белезници. Полицаите продължаваха да шарят наоколо с очи, но погледите им се плъзгаха по него, сякаш не съществуваше. Нещо наистина не беше наред със зрението им. Мат се опитваше безуспешно да си припомни кога друг път е виждал подобни погледи. Дали снощи портиерът не изглеждаше така?

За негова голяма изненада полицаите поклатиха глави, обърнаха се и тръгнаха надолу по коридора.

Все още неспособен да повярва на случилото се, Мат отстъпи до ъгъла, зави и побягна. На следващата пресечка спря да се ориентира. Сви наляво, повървя още малко и излезе в коридора с вивариума. Макар одеве да беше погледнал съвсем за малко през рамо бе почти сигурен, че видя вътре Хари Кейн.

Вратата се оказа заключена.

„Мъгливи Демони, пак същото…“ — той вдигна юмрук, поколеба се и удари три пъти по металната врата. Тя се отвори веднага. Отвътре се показа часовоят, огледа се с изненадано изражение… и понечи да затвори. Мат го избута рязко встрани и влезе вътре.

Пълничкият часовой със закръглена физиономия просто не знаеше какво да прави. Във всеки случай все още не беше забравил, че доскоро Келер бе лежал във вивариума. И Мат му беше признателен за това. Замахна и го удари два пъти в брадичката. Когато нещастникът не падна, го удари повторно. Накрая полицаят взе да дърпа пистолета си от кобура. Тогава Мат го сграбчи за китката, замахна с другата ръка и отново го удари. Едва сега часовоят се строполи на пода.

Мат взе ултразвуковия му пистолет и го прибра в джоба на панталона си. От боя го болеше ръката. Той се изправи и плъзна поглед по редицата от спящи. Изведнъж видя Лени! Лицето й беше съвсем бледо, с тъничка драскотина от челото до скулата, а слушалките бяха скрити под рижавите й кичури. Гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно. А ето го и Худ — приличаше на спящо дете. Още по-нататък се беше изтегнал и самият Хари Кейн — човекът-клуб, дори заспал, тялото му излъчваше мощ.

Само Поли я нямаше.

Мат прегледа още веднъж по-внимателно редиците, но и сега не я видя.

Къде ли е тя? Пред мисления му взор се мярнаха грамадните стъкленици в органната банка. В една от тях — сега си спомни — имаше няколко пласта човешки кожи, толкова плътни, че течността едва циркулираше между тях. Върху скалповете бяха израснали косми — къси и дълги, светли, тъмни и рижави, и всичките се полюшваха мързеливо от течението. Не помнеше да е виждал гарвановочерната коса на Поли. Но може и да грешеше. В края на краищата, не беше ги разглеждал.

Мат направи мъчителен опит да се върне към реалността. Ето го пултът! Той натисна едно от копчетата. Веднага щом го пусна, то изскочи навън. Нищо друго не се случи.

Дявол да го вземе! Мат започна да натиска подред всички бутони, след това премина към следващата редица, и по-следващата. Беше изключил поне шейсетина от тях, когато долови някакво раздвижване.

Спящите се пробуждаха.

Той изключи и останалите копчета. Шумът от пробуждането продължаваше да нараства — чуваха се прозевки, неуверени гласове, почукване, конвулсивни въздишки на страх, когато затворниците си даваха сметка къде са попаднали. Нечий ясен глас го повика:

— Мат? Мат!

— Лени! Тук съм!

Те си пробиваха път един към друг през тълпата. После тя се озова в обятията му и те се вкопчиха толкова здраво, сякаш някаква неимоверна по сила буря се опитваше да ги раздели. Мат изведнъж почувства слабост — като че ли можеше да си позволи подобно нещо точно сега.

— Не можа да се измъкнеш, значи… — промърмори развълнувано той.

— Мат, къде сме? Опитвах се да достигна ръба на пропастта…

Някой изрева: „Ние сме във вивариума на Болницата!“ Беше Хари Кейн. Вождът поемаше полагащата му се роля.

— Вярно — кимна любезно Мат.

Очите на Лени, само на няколко инча от неговите, изглеждаха съвсем непроницаеми.

— О! Значи и на теб не ти е провървяло.

— Провървя ми. Аз дойдох тук по собствено желание.

— Какво… как?

— Добър въпрос. Само че не зная отговора…

Лени се изкиска.

Отзад се разнесе вик. Някой бе забелязал един от току-що пробудилите се униформени полицаи. Воплите на ужас бързо се смениха от агонизиращ вой, който съвсем скоро секна. Мат видя подскачащи глави и чу звуци, на които би предпочел да не обръща внимание. Лени престана да се усмихва. Суматохата постепенно се уталожи.

Хари Кейн се покачи на едно бюро. Той сви ръце пред устата си и извика:

— Млъквайте, всички! Който познава разположението на Болницата веднага при мен! Ей тук се събирайте! — В тълпата настъпи целеустремено движение. Лени и Мат продължаваха да се притискат един към друг, но вече не толкова отчаяно. Обърнали глави, те следяха неотклонно всяко движение на Хари, признавайки в него водача. — Останалите, гледайте! — извика Хари. — Това са хората, които могат да ви отведат от тук. След не повече от минута тръгваме всички. Ще следвате… — той назова осем имена. Едно от тях беше на Худ. — Някои от нас ще бъдат застреляни. Но докато поне един от тези осем продължава да се движи и вие ще го следвате. Ако паднат и осемте — и аз също — той направи кратка пауза, за да подчертае ефекта, — ще се разпръснете! Предизвиквайте колкото се може повече неприятности. Понякога единственото разумно нещо е преднамерено създадената паника! А сега — кой ни помогна да се събудим? Тук ли е този човек?

— Аз — произнесе Мат.

Глъчката наоколо взе постепенно да стихва. Всички втренчиха погледи в Мат.

— Как? — попита Хари.

— Не зная точно как попаднах тук. Бих искал да поговоря за това с Худ.

— Отлично, Джей ще ти помогне. Ти си Келер, нали? За какво служат тези копчета? Видях, че ги натискаше.

— Те изключват машината, която ви кара да спите.

— Някой да не е останал в леглото. Ако има, веднага ги събуждайте. А сега натиснете отново всички копчета, за да изглежда, сякаш е имало смущения в електрозахранването. Сигурно така е станало, нали, Мат? Случайно ли се събуди?

— Не.

Хари Кейн го погледна изненадано, но Мат не предложи друго обяснение и той вдигна рамене.

— Уотсън, Чек, заемете се с таблото. Джей, виж какво има да ти казва Келер. Останалите — готови ли сте за тръгване?

Всички мълчаха, включително и Мат. Защо да задава въпроси, на които никой не знае отговора?

— Накъде да вървим? — попита някой.

— Добре казано. Ако се измъкнете, насочете се към кораловите къщи в южната част на плато Алфа. Нещо друго?

Нямаше нищо друго. Мат си помисли, че макар объркани и невъоръжени, деветдесет бунтовници бяха сила, която можеше да постигне много. А и Хари Кейн беше роден водач.

Лени се освободи от обятията му, но продължаваше да го държи за ръка. Едва сега Мат почувства увисналите на китките му белезници. Можеха да му попречат. Към него се приближи Джей Худ, дрехите му бяха в пълен безпорядък. Той стисна ръката на Мат и се ухили, но жизнерадостното му изражение някак не се съчетаваше със страха в очите, а и не бързаше да му пусне ръката. Имаше ли поне един човек в помещението, който да не изпитваше ужас? И да имаше, това не беше Мат. Той извади от джоба си ултразвуковия генератор.

— Излизаме — нареди Хари Кейн и бутна вратата с рамо. Останалите го последваха в плътен поток.

— Ще ви отнема само минутка, Уотс — Исус Пиетро се отпусна лениво във фотьойла. Обичаше загадките и очакваше с наслаждение да се позанимава с поредната. — Искам съвсем подробно да ми опишете, какво е станало снощи, започвайки от позвъняването на Хобарт.

— Няма никакви подробности, сър — на старши сержант Уотс му бе омръзнало да повтаря едно и също. Отговаряше малко заядливо. — Пет минути след вашето обаждане позвъни и каза, че задържал нарушител. Наредих му тутакси да го доведе в моя кабинет. Чаках, но не се появи. В края на краищата тръгнах към вратата. Там открих Хобарт, но без нарушителя и освен това не можеше да ми обясни какво се е случило. Наложи се да го пратя в ареста.

— Поведението му е било загадъчно и в друг аспект. Затова ви питам: защо не потърсихте пазача по-рано?

— Сър?

— Между другото, вашето поведение е не по-малко загадъчно от неговото. Откъде ви дойде на ум, че на Хобарт ще му е нужен поне половин час, за да стигне до вашия кабинет?

— Ох! — изстена Уотс. — Ами, той ми каза, че онази птичка кацнала пред вратата и започнала да я блъска с камък. А когато не се появи веднага, аз реших, че вероятно се е забавил за да разпита нарушителя, да разбере какво е искал. В края на краищата, ако Хобарт веднага го беше довел при мен, никога нямаше да узнае защо е чукал по вратата.

— Напълно логично. А на вас кога ви хрумна, че „птичката“ може да е нападнала нашия човек?

— И през ум не ми е минавало. Хобарт беше въоръжен е ултразвуков пистолет.

— Уотс, вие някога излизали ли сте с нас на набег?

— Не, сър. Как бих могъл?

— След вчерашното нападение на един от нашите му бяха разбили носа. Той също беше въоръжен с пистолет.

— Т-така е, с-сър, но това все пак е било н-набег.

Исус Пиетро въздъхна.

— Благодаря ви, старши сержант. Можете да си вървите. Всеки момент ще доведат вашата „птичка“.

Уотс напусна кабинета с явно облекчение.

Както върви, мислеше Исус Пиетро, май ще се окаже, че цялата охрана на Болницата възприема оръжието като средство за абсолютна власт. И откъде тази идея? Съвсем естествено — Болничната охрана никога не участва в набези срещу бунтовниците. Повечето от тях почти не са срещали жив колонист, освен в безсъзнателно състояние. От време на време Исус Пиетро провеждаше учения, но и при тях, ролята на бегълци играеха други полицаи. Те не се противяха — щадящото оръжие не причиняваше никакви неприятни усещания. Но човекът с пистолет бе неизменният победител в двубоя. Целият опит на полицаите говореше, че пистолетът е силата, с която всеки трябва да се съобразява — и най-вече невъоръженият колонист.

Какво да се прави? Да редува полицаите от редовните части с охраната на Болницата? Не, неговите елитни момчета ще се вкиснат тук.

Какво всъщност го безпокои? Нима някой би дръзнал да нападне Болницата? Никога на плато Алфа. Колонистите не разполагаха с достатъчно сили, за да се доберат до тук.

Но Келер се беше прокраднал.

Исус Пиетро вдигна слушалката.

— Янсен, проверете кой е охранявал снощи моста Алфа-Бета. Събудете ги и ги пратете тук.

— За това ще са нужни най-малко петнадесет минути, сър.

— Не възразявам.

Как Келер се е прокраднал през мостовете? На плато Гама е имало една скрита въздушна кола, но тя беше унищожена. Ами ако някой го е докарал до тук? Или… колонистите са се научили да боравят с автопилота?

И къде, слава на Мъгливите Демони, се губеше Келер?

Исус Пиетро започна да кръстосва нервно из кабинета. Нямаше никаква причина за безпокойство, но независимо от това той се безпокоеше. Инстинкт? Той не вярваше, че притежава инстинкти. Интеркомът произнесе с гласа на секретарката:

— Сър, да сте викали двама полицаи?

— Охраната на моста?

— Не, сър. Вътрешната охрана на Болницата.

— Не съм.

— Благодаря.

Щрак.

Снощи нещо беше задействало наземната сигнална инсталация. Не е било заек. Може би отначало Келер е направил опит да прескочи стената. Ако нощната смяна го е пропуснала в охраняемия периметър, а след това му е позволила да избяга — ще им смъкне по три кожи от гърбовете!

— Сър, полицаите настояват, че са били повикани от вас.

— Аз пък знам, че не съм ги викал. Кажете им да… Секунда. Нека влязат.

И те влязоха — двама охранени мъжаги, чийто привидно покорен изглед криеше гнева им от това, че са ги накарали да чакат.

— И кога, според вас, съм ви викал? — попита Исус Пиетро.

— Преди двайсет минути — отвърна предизвикателно по-едрият.

— Не трябваше ли преди това да вземете затворника?

— Не, сър. Ние отведохме Хобарт във вивариума, предадохме го за приспиване и веднага се върнахме при вас.

— И вие не помните, че…

По-дребният полицай изведнъж пребледня.

— Дявол да го вземе! Ние наистина трябваше да доведем някого. Келер. Разбира се, че Келер.

Около двайсет секунди Исус Пиетро разглежда внимателно лицата им. Имаше почти равнодушен вид. След това включи интеркома.

— Майор Янсен. Незабавно подайте сигнала „Избягал затворник“!

— Чакай малко — каза Мат.

Почти всички затворници бяха напуснали вивариума. Худ спря на прага и се обърна.

— Какво си намислил?

Мат изтича навътре в помещението. На една от койките лежеше човек с надянати слушалки. Вероятно ги бе сложил по погрешка. Мат ги свали, зашлеви го през лицето, а когато клепачите му затрепериха, го сграбчи за реверите и го изправи на крака.

Уотсън и Чек бяха приключили с таблото. Само Худ пристъпяше нетърпеливо до вратата.

— Тръгвай, де! — извика той. В гласа му се долавяше паника. Но Мат замръзна като парализиран при вида на това, което бе станало на пода.

Полицаят! Тълпата го беше разкъсала на части!

Мат отново се бе озовал в органната банка, сред ужасяващите картини.

— Келер!

Мат се наведе и вдигна нещо влажно и меко. Пристъпи към вратата, подвоуми се за миг, след това нарисува върху гладката й метална повърхност две широки дъги и три малки, затворени криви. Той запрати още топлия къс месо през рамо, обърна се и побягна. Двамата мъже и Лени вече догонваха опашката на тълпата от бегълци.

Подобно на буен водопад колонистите се спуснаха по стълбите, а стените кънтяха от многогласните им, уплашени вопли. Най-отпред тичаше Хари Кейн. В сърцето му кипеше хладна решимост, съзнанието, че той ще е първата жертва, когато на пътя им се изпречи въоръжена охрана. Но дотогава тълпата ще набере такава инерция, че никой не би могъл да я спре.

Първият въоръжен полицай се показа само след няколко крачки — зад следващия ъгъл. Той се обърна и така се облещи, сякаш пред очите му ставаше някакво чудо. Дори не помръдна, когато го настигнаха. Някой все пак прояви достатъчно здрав разум, за да го обезоръжи своевременно. Мъжът, който го завладя, нададе тържествуващ вик и си запробива път към челото, а тълпата се разтвори за да го пусне. Останалите продължиха да тъпчат безжизнено отпуснатото тяло на полицая.

Коридорът отпред беше дълъг, с безброй врати на равни разстояния от двете му страни. И всички тези врати сякаш се разтвориха едновременно. Мъжът с пистолета вдигна дулото, натисна спусъка и прокара лъча по най-близките цели. Главите, които се подаваха през вратите, замръзнаха, а телата зад тях се строполиха долу. Тълпата забави ход, докато се провираше през натръшканите екипарии и полуекипарии. Макар и само парализирани в началото, след преминаването на обезумялото човешко множество, почти всички бяха стъпкани до смърт. Изпълнителите ползваха щадящи оръжия за да запазят телата на колонистите. Колонистите, за разлика от тях, нямаха никакъв повод да проявяват милосърдие.

Сега вече тълпата се разтегли — по-бавните взеха да изостават, а междувременно Кейн беше достигнал края на коридора. Той заобиколи ъгъла, следван по петите от малка групичка. Двамата полицаи, лениво подпрени на отсрещната стена с димящи чашки в ръце, извърнаха глави за да видят каква е причината за шума. За миг те замръзнаха като омагьосани… а след това чашките им полетяха, оставяйки след себе си кафеникави дири и пистолетите им изскочиха с бързината на слънчеви зайчета. Нещо забръмча в ушите на Хари Кейн и той почувства, че пада. Но последният, мимолетен поглед към коридора показа, че полицаите също са се строполили.

Кейн лежеше като счупена кукла и гледаше право пред себе си с помътнял поглед. Тялото му бе напълно парализирано. Край него продължаваха да трополят крака. От време на време някой от бягащите се препъваше в него.

Изведнъж четири ръце го сграбчиха за китките и пищялите, вдигнаха го и го понесоха, люшкайки тялото му. Хари Кейн изпитваше безкрайна благодарност към своите спасители. Винаги бе презирал тълпата. Но поведението на тази тук надхвърляше всички негови очаквания. През шума и тътена до ушите му достигна вой на сирена.

Лени, Мат и Джей Худ настигнаха опашката на групата в подножието на стълбището.

— Спрете! — извика задъхано Мат. — Имам пистолет.

Лени мигновено схвана казаното и забави бяг. Мат можеше да ги охранява отзад. Но ако се опитат да достигнат предната част на колоната, може да заседнат по средата и там ултразвуковият генератор е напълно безполезен.

За щастие никой не ги заплашваше откъм тила. В противоположна посока неочаквано се вдигна врява и малко след това те започнаха да прескачат проснати тела — първо на полицаи, а сетне на мъже и жени с бели престилки. Мат установи, че стомахът му прави отчаяни опити да се обърне наопаки. Злобата на бунтовниците го отвращаваше. Ужасяваше го и доволната усмивка на Худ.

Отново суматоха отпред. Двама мъже спряха да вдигнат едно паднало тяло и продължиха напред. Макар и временно Хари Кейн беше напуснал играта.

— Надявам се някой все пак да е поел командването! — извика разтревожено Худ.

В коридора зави сирена. Силата й беше достатъчна за да пробуди Мъгливите Демони и да ги изпрати в небесата в дирене на изгубеното спокойствие. От звука й трептяха дебелите бетонни стени и се тресяха костите на хората. Последва я оглушително метално дрънчене. Тежка бронирана врата се стовари върху групата и я раздели на две. Един от бегълците издъхна под тежестта й. Опашката на тълпата, състояща се от дузина мъже и жени, удари като вълна стената и отскочи от нея.

Клопка. Обратният край на коридора също се оказа затворен. Оставаха вратите от двете страни. Един от бегълците започна да проверява подред дали са отключени.

— Ей, насам! — извика той и помаха с ръка. Другите го последваха без излишни коментари.

Стаята вероятно бе предназначена за отдих, защото по края й бяха подредени широки и меки дивани, фотьойли и кафе-масички, а в дъното бе монтиран стъклен бар. И панорамен прозорец. Когато Мат дотича до вратата от прозореца бе останало само назъбено стъкло по краищата. Човекът, който бе открил стаята, дочупваше стъклените остатъци със стол.

Почти безшумно бръмчене — и Мат усети парализиращото действие на ултразвуковия лъч. Идеше от вратата! Мат я блъсна с рамо и лъчът изчезна.

Автоматични оръжия?

— Бени! — извика Лени, вдигайки близкия край на дивана. Мъжът до прозореца дотича, вдигна другия му край и двамата заедно прехвърлиха тежката мебел през перваза. Един по един колонистите го последваха.

Худ видя един шкаф и дръпна вратата му. Все едно, че беше разтворил кутията на Пандора. Пред втрещения поглед на Мат отвътре изскочиха поне половин дузина мъже с бели престилки. Още малко и щяха да го разкъсат на части. Той успя да охлади ентусиазма им с помощта на пистолета. Всички дружно се натъркаляха по пода, включително и Худ. Мат го издърпа настрани, метна го на рамо и последва останалите. Худ беше по-тежък, отколкото изглеждаше.

Когато се стовариха долу Мат не издържа и го изпусна на тревата. В другия край на ливадата се виждаше едно от крилата на Болницата, а зад нея стената с бодлива тел отгоре. Той вдигна Худ, закрепи го някак си на рамо и закуцука след другите. Начело на малката групичка бегълци тичаше човекът на име Бени. Мат се озова най-отзад и краката му се огъваха под неимоверната тежест.

Стигнаха близкия ъгъл — Болницата сигурно имаше милион ъгли — и изведнъж първите спряха и отскочиха рязко назад. Сигурно отсреща дебнеха полицаи. Внимателно остави Худ на тревата, извади пистолета…

От разбития прозорец зад тях се показа ръка с ултразвукова пушка. Мат стреля и полицаят падна. Но горе сигурно имаше още. Той притича назад, вдигна се на пръсти, опря пистолета в перваза и пусна няколко откоса вътре. В отговор последва цяла канонада от изстрели. Ръката му увисна, пистолетът изтрополи на земята и той самият тупна в тревата. Горе вече надничаха любопитни глави. В полезрението му се появи Бени и Мат побутна към него пистолета на първия полицай, а с лявата ръка извади от джоба си другия.

Хората вътре не очакваха появата на Бени. Цялото им внимание бе съсредоточено върху Келер, при това действаха предпазливо и повечето време се спотайваха зад перваза. След около половин минута всичко свърши.

— Там зад ъгъла има автомобилна площадка — информира го Бени. — С охрана.

— Те знаят ли, че сме тук?

— Не мисля. Мъгливите Демони благосклонно ни дариха с мъгла. — Бени се ухили и размаха войнствено пистолета.

— Чудесно. Ще се справим с помощта на пистолетите. Ти носи Джей, аз не мога.

— Джей беше единственият, който знаеше да лети.

— И аз мога — успокои го Мат.

— Майор Янсен. Незабавно подайте сигнала „Избягал затворник“!

Звукът на сирената последва незабавно — още преди Исус Пиетро да промени решението си. За един съвсем кратък миг той бе свръхестествено уверен, че е постъпил като пълен глупак. А това можеше да му коства кариерата…

Но не. Вероятно в този момент Келер освобождава затворниците. Щом не е тук, значи е на свобода. Първото, което ще направи е да помогне на пленените Синове на Земята. Ако охраната на вивариума го беше задържала, досега да е съобщила тук, но никой не е звънял, следователно Келер е успял.

Ами ако си спи най-спокойно във вивариума? Глупости. Защо тогава и двамата полицаи го бяха забравили? Поведението им твърде много напомняше това на Хобарт от предишната нощ. Цялата тази история намирисваше на чудо, от онези чудеса, които Исус Пиетро започваше да свързва с Келер. За такива чудеса трябва да съществува доста важна цел.

Най-малкото — всеки път да освобождават Келер.

А в коридорите сигурно вече е пълно с побъркани от страх колонисти.

Виж, това наистина е лошо. Полицаите-изпълнители имат причини да ползват щадящи оръжия, бунтовниците — никакви. Те ще избият всички, които им се изпречат на пътя.

Той си припомни бронираните врати и вградените ултразвукови излъчватели. Ако разположените в коридорите капани свършат своето, скоро бунтът ще е укротен. Но ако Синовете на Земята вече са извън сградата…

Тогава щетите, които ще причинят, са непредсказуеми.

— Тръгвайте с мен — нареди Исус Пиетро на двамата полицаи. — Пригответе оръжието за стрелба — подхвърли той през рамо.

Полицаите се освободиха от вцепенението си и се втурнаха по петите му. Нямаха ни най-малка представа какво се е случило, но Исус Пиетро не се съмняваше, че видят ли колонист, ще се сетят да стрелят по него. Те щяха да са негови лични телохранители.

Дузина уплашени колонисти, двама от тях частично парализирани. Седем трофейни пистолета.

Мат остана прикрит зад ъгъла, подчинявайки се неохотно на заповедта на Бени. С него бяха двете жени — Лени и тигрицата на средна възраст със звучното име Лидия Хенкък. Тук бяха и двамата ранени — Джей Худ и Хари Кейн.

Мат жадуваше да вземе участие в схватката край автоплощадката, но бе принуден да се подчини на здравия разум. Тъй като бе единственият, който умееше да управлява въздушна кола, този път трябваше да се жертват другите.

Автоплощадката представляваше просторен, равен участък, покрит с ниско подстригана трева, способна да издържи дори когато я тъпчат непрестанно. Тук-там се виждаха прави, бели линии, които очертаваха отделните сектори за кацане. Горе-долу в центъра се намираха самите коли. Край тях дори сега се навъртаха хората от поддържащия персонал. Ниско над тревата се стелеше мъгла, която засега прикриваше бягащите в атака бунтовници.

Щурмовата група бе преминала половината от разстоянието, когато от стената на Болницата към тях насочиха ултразвуков излъчвател с размери на прожектор. Бунтовниците започнаха да се сипят като окосена трева. Същото стана и с механиците край въздушните коли. Полето изведнъж се осея с неподвижни тела, скрити под завесата на мъглата.

Мат побърза да скрие глава, когато видя, че прицелват големия излъчвател към ъгъла, където се криеше. Въпреки това почувства известно вцепеняване на ръката и рамото от същата страна.

— Дали да не почакаме, докато насочат вниманието си в друга посока и тогава да ги нападнем? — предложи той.

— Според мен, този път сме им в ръцете — рече Лени.

— Престани! — извика сърдито мисис Хенкък. Мат я познаваше едва от петнадесет минути, но никога досега не бе виждал по-гневно изражение. Тя беше едновременно ядосана, обемиста, привлекателна и естествена във всякаква ситуация. — Ще им бъдем в ръцете само тогава, когато ни пипнат!

— Понякога нещо пречи на хората да ме забележат — каза Мат. — Ако сте съгласни да рискувате, може и вас да ви прикрие, докато сте край мен.

— П’бъркан от н’прежение — промърмори почти неразбираемо Худ. Едното му око не изпускаше Мат. Хари също се беше свестил, но не помръдваше, нито говореше.

— Това е истина, Худ. Не зная как става, но е самата истина. Мисля, че е свързано с психичната сила.

— Всички, които вярват в психичната сила, са психопати.

— Обърнаха излъчвателя на другата страна — съобщи Лени.

— Ръката ми е парализирана. Лени, ти и мисис…

— Наричайте ме Лидия.

— Двете с Лидия вдигнете Худ и го нагласете някак си на лявото ми рамо. След това ще помогнете на Хари. Не се отдалечавайте от мен. Не се опитвайте да се криете. Трябва само да изминем разстоянието. Ако стрелят по нас, ще ви поднеса извиненията си, когато се отдаде подходящ случай.

— Изв’ни се с’га.

— Добре, Худ. Ужасно съжалявам, че ви убиха заради мен.

— Става.

— Да вървим.