Дар от Земята

Глава 3 Въздушната кола

„Край“.

Милард Парлет отмести стола назад и прочете написаното със задоволство. Върху бюрото бе подредена последната му реч. Той вдигна най-горната страница, обърна я и започна да подрежда останалите в правилния ред.

„Да я запиша ли?“

„Не. Утре сутринта. Нека да преспя, докато е в главата ми. Ако открия нещо, утре ще го коригирам. И без това ще я чета едва вдругиден.“ Имаше предостатъчно време да я запише със собствения си глас, а после да я пуска отново и отново, докато я научи наизуст.

Друг начин нямаше. Трябва да накара екипариите да разберат всичко. Твърде дълго бяха живели като богоизбрани управници. Ако този път не успеят да се приспособят…

Неговите потомци… дори те рядко споменаваха политиката и почти никога не говореха за властта. А Парлети бяха необикновена фамилия. В днешно време Милард Парлет можеше да се похвали с цяла армия от внуци, правнуци, праправнуци и така нататък, при това той се стараеше да ги вижда колкото се може по-често. Тези от тях, които се поддаваха на разпространената сред екипариите мода да се обличат изискано, да се занимават с клюки и безсмислени състезания, с чиято помощ аристокрацията прогонваше скуката, го вършеха против волята на Милард Парлет. Какво да се прани, нито един екипарий не би могъл да избегне съдбата си.

Но какво ще стане, когато се измени равновесието на силите?

Ще настъпи объркване, ето какво. Известно време те ще продължават да живеят в своя измислен свят, да вярват сляпо в напълно фалшиви предположения, докато накрая бъдат унищожени.

Какви са шансовете… шансовете да се вслушат в гласа на един старец?

Не. Просто е преуморен. Милард Парлет остави листа върху бюрото, стана и излезе от кабинета. Поне ще ги накара да го изслушат. По нареждане на Съвета, в неделя в два часа всеки чистокръвен екипарий ще бъде пред своя стереовизор.

Ако съумее да ги убеди… Длъжен е.

Не той, те са длъжни. Длъжни са да разберат двуличната благословия, която им бе донесъл рамробот 143.

Дъждът изпълваше кораловия дом с постоянен барабанящ шум. Сега вече влизаха и излизаха само полицаите-изпълнители. Тъкмо изнасяха последния упоен колонист, когато на прага се появи майор Янсен.

Майорът завари Исус Пиетро изтегнат в един фотьойл в гостната. Той постави пред него купчина снимки.

— Тези пък кои са?

— Бунтовниците, които още не сме заловили, сър.

Исус Пиетро се надигна с усилие. Униформата му беше подгизнала от дъжда.

— И как ви се изплъзнаха?

— Понятие нямам, сър. Досега никой не е успявал да ни избяга.

— Тук няма тайни подземни тунели. Ехолокаторите щяха да ги открият. Хъм. — Исус Пиетро прехвърляше чевръсто снимките. Под повечето лица бяха изписани имена, имена, които Исус Пиетро си беше припомнил малко по-рано същата вечер.

— Това е ядрото — промърмори той. — Ако ги заловим, смело можем да заявим, че сме унищожили този клон на Синовете на Земята. Къде са те?

Помощникът мълчеше. Знаеше, че въпросът е риторичен. Исус Пиетро се облегна назад и втренчи поглед в тавана.

„Къде са те?“

„Тунели не открихме. Значи не са избягали под земята. Освен ако сред хората ми има предатели. Не, няма, уверен съм. Кръгът се затваря.“

„Дали не са се добрали до ръба на платото? Невъзможно — обривът се охранява по-бдително от останалата местност. Тези нещастници имат отвратителния навик да се хвърлят в пропастта, когато ги притиснат в ъгъла.“

„Въздушна кола? Съгласно закона колонистите нямат право на въздушен транспорт, а и от доста време не е имало съобщения за кражби.“ В интерес на истината Исус Пиетро подозираше, че поне един от членовете на екипажа поддържа и подпомага организацията Синове на Земята. Не разполагаше с доказателства, нито подозираше конкретни хора, но историята на света, която познаваше добре, показваше, че революциите винаги са се зараждали във върховете на обществото.

С въздушна кола би могъл да ги снабди някой екипарий. Докато са в нея никой няма да ги спре.

— Янсен, провери дали през последния час над околността не са кръжали въздушни коли. Ако са били забелязвани, разпитай колко на брой и се поинтересувай за отличителните им черти.

Майор Янсен си тръгна без да проявява учудване пред странната заповед.

В нишата на почистващия биоавтомат един от полицаите се бе натъкнал на четирима упоени колонисти. Той ги изтегли навън и влезе да я огледа по-внимателно.

Униформата на Исус Пиетро бе започнала да изсъхва. Той седеше, притворил очи и положил ръце на корема. По стар навик водеше мълчалив разговор със себе си.

„Исус Пиетро, това е много странна къща.“

„Да. Почти демонстративно колониална.“ (с доловим оттенък на презрение).

Исус Пиетро огледа розовите коралови стени и плоския пясъчен под, завит по краищата, за да се слее с извивката на стените. Общото впечатление не беше никак неприятно, но все пак в дома се чувстваше липсата на женска ръка. Хари Кейн беше ерген.

„Според теб, колко струва подобна къща?“

„Да речем, хиляда кредита, без да броим цената на мебелировката. Мебелите вероятно струват два пъти повече. Килимите са по деветдесет кредита, ако ги купиш и след това ги оставиш да порастат. Двата автомата за почистване са поне петдесет кредита.“

„А колко ще струва да се изкопае отдолу мазе?“ „Каква идея, слава на Мъгливите Демони! Мазето трябва да се копае ръчно, с човешки труд. В най-добрия случай ще струва поне двайсетина хиляди кредита. За толкова пари може да се вдигне цяло училище. А и на кого би хрумнало да копае мазе под една къща от строителен корал?“

„На кого, наистина?“

Исус Пиетро скочи и изтича към изхода.

— Майор Янсен!

Продължението можеше да внесе допълнителен смут в хода на разследването. Исус Пиетро реши да се отбие в службата по въздушен транспорт, докато групата с ехолокатора изследваше дома и околностите му. Първоначалните данни бяха обнадеждаващи. Отдолу наистина имаше грамадно празно пространство. Майор Чин настояваше да потърсят входа, но това можеше да продължи цялата нощ, а и шумът би могъл да уплаши бегълците. Исус Пиетро стисна в юмрук своето любопитство и нареди да взривяват.

Както предполагаше, последва бъркотия. Малко след това се натъкнаха и на първия капан, конструиран от неуловими за детекторите им материали. На място загинаха двама полицаи, преди да прибегнат до гранатите с приспивателен газ.

Когато всичко утихна, Исус Пиетро се спусна след сапьорската група в мазето. Почти веднага зърна един от бунтовниците — беше заспал върху ръчката на детонаторното устройство. Кабелите му водеха до самоделна бомба с достатъчна мощност, за да вдигне във въздуха цялата къща, заедно с мазето. Исус Пиетро разгледа внимателно спящия и си отбеляза мислено да се позанимае по-късно с него — интересно му беше да разбере, дали бунтовникът се с уплашил и затова не е взривил бомбата. Подобни хора можеха да се окажат полезни.

Но най-изненадващото бе, че зад една от стените откриха въздушна кола — четириместен модел отпреди три години с надраскана отражателна престилка. Нито Исус Пиетро, нито някой от заместниците му успя да измисли по какъв начин да я извадят навън. Изглежда къщата бе построена право върху нея. „Естествено — мислеше си той. — Първо са изкопали мазето, а след това са пуснали корала да расте.“ Той нареди на хората си да пробият отвор в стената и да изтеглят през него колата. На практика това означаваше да се разруши цялата къща.

Тясна извита стълба се спускаше от тайния вход към основата на мазето. Под нея бунтовниците бяха поставили бомбата. Люкът в пода на стаята отгоре бе скрит под дебел килим, който зарастваше за двайсет минути след всяко отваряне.

След като натовариха мъртвите и упоените бунтовници във фургоните Исус Пиетро мина да ги огледа, сравнявайки лицата им със снимките. Остана доволен. Тук бяха всички гости на Хари Кейн с изключение само на един човек. Органната банка скоро ще получи солиден запас от трансплантационни материали, който ще стигне за цяла година. Резервни части не само за чистокръвните екипарии, но и за сътрудниците от гражданските служби, като Исус Пиетро и неговите помощници. Ще остане нещичко и за колонистите. Нямаше нищо необичайно в Болницата да окажат помощ на някой стар, заслужил и разбира се верен на режима колонист. Така се създаваше илюзията, че екипажът се грижи еднакво за всички.

Виж, затова пък от Синовете на Земята и помен няма да остане. Всички освен един — последния, ако можеше да се вярва на снимките. Но и той изглеждаше твърде млад, за да представлява заплаха.

Въпреки това Исус Пиетро нареди да окачат снимката му на таблото за обявления в Болницата и да изпратят копие в стереостанцията със съобщението, че този човек се издирва за тежко престъпление.

Едва призори, когато се унасяше в сън, той се сети на кого принадлежи лицето. Беше не друг, а племенникът на Матю Келер. Остарял с шест години след последната си противна шегичка.

Изглеждаше досущ като чичо си.

Дъждът спря малко преди разсъмване, но Мат не го забеляза. Скрит под гъстите корони на водоразделните дървета, той продължаваше да спи непробудно. Само на няколко крачки от него започваше стръмнината Бета-Гама. Дотичал бе тук късно предната вечер, измокрен, подпухнал от кратката схватка, плувнал в пот и треперещ от студения вятър. Пред него стояха две възможности — да се притаи, или да се спусне надолу по склона. Мат предпочете първата. Заспа толкова дълбоко, че не би се пробудил, дори и да го бяха открили полицаите. Беше твърде изтощен за да се безпокои от подобни неща.

Събуди се към девет с ужасно главоболие. Устата му вонеше така, сякаш всички полицаи от Изпълнението се бяха разхождали с мръсни чорапи по езика му. Остана да лежи, загледан нагоре към клоните на дърветата, които неговите далечни предци бяха нарекли борове, докато се опитваше да си спомни.

Колко много неща бяха започнали и свършили само за една нощ. Сякаш изведнъж всички хора на този свят се бяха скупчили около него. Худ, Лени, четиримата мъжаги, подпийналият младеж от бара, веселякът, който веднъж откраднал въздушна кола, Поли, Хари Кейн и цяла джунгла от анонимни гласове и лица.

Всички бяха изчезнали. Човекът, от когото Мат все още носеше белег на шията си. Жената, която с такава лекота го бе забравила. И Лени! Как да си прости загубата на Лени?

Сигурно вече са мъртви. А през следващите няколко години ще се появят под формата на очи, кръвоносни съдове, органи, късчета от скалп…

Сега вече полицията ще търси само един човек — Мат.

Той седна и всичките му мускули застенаха болезнено. Изпълнителите сигурно са открили дрехите му в малката стаичка. Може ли човек да бъде разпознат по собствените си дрехи? И да не успеят, невъзможно бе да пресече гол и незабелязан Платото. На Земята можеше и да съществуват узаконени нудисти, но тук, на Планината Ягледай, те бяха изчезнала порода.

Не можеше дори да се предаде. Сега вече никой няма да му повярва, че е невинен. Трябва по някакъв начин да се снабди с дрехи и да се надява, че са го забравили. Мат се изправи и изведнъж отново бе завладян от спомените: Лени, Лени в мрака, Лени, осветена от лампата край леглото. Поли — момичето с тайната. Худ на име Джейхоук. Призля му и той се преви мъчително. Все пак успя да овладее спазмите, не без мъчително усилие на волята си. Усещаше черепа си като кънтящ барабан. Той се изправи и закрачи към края на водоразделната гора.

Вдясно и вляво покрай основата на стръмнината Бета-Гама бяха подредени водоразделни дървета. Над нея се издигаше плато Бета, но до там можеше да стигне само по моста, който бе на много мили от тук. Отпред се показа просторна поляна с няколко пасящи кози. Зад езерцето стърчеше покрив на къща. Почти можеше да се ориентира. До дома му имаше поне четири мили. Абсурдно бе да се прибере, без да го забележат.

Защо да не се върне в къщата на Хари? Лени бе споменала, че там има скривалище. А и тези, които се измъкнаха при набега… някои от тях също може да се върнат обратно. Сигурно ще се съгласят да му помогнат.

Ще се съгласят ли?

Длъжен е да опита. Близо е, може да пропълзи и да се крие в храсталаците. И да разчита на „късмета на Мат Келер“ — поне досега нито веднъж не му бе изневерявал.

Късметът наистина не му изневери — странният късмет, който сякаш скриваше Мат Келер винаги, когато не желаеше да го забелязват. След два часа се добра до къщата. Коремът и коленете му бяха позеленели от пълзенето.

Местността около къщата бе изпотъпкана и покрита с отпечатъци от колела. Изглеждаше, сякаш целият личен състав на Изпълнението бе взел участие в този набег. Мат не забеляза постове, но въпреки това продължи да се прокрадва с максимална предпазливост. Полицаи или бунтовници — и едните и другите с еднаква лекота биха могли да го застрелят. А дори и да се поколебаят за миг, не му се щеше да отговаря на въпроси от типа на: „Къде са ти гащите, приятелче?“

Вътре нямаше никой. Край една от стените се въргаляха два разбити почистващи автомата. Насред стаята зееше квадратен отвор, от който надолу се спускаше тясна стълба. Стените на гостната бяха изпъстрени със следи от куршуми. Картината бе съвсем същата и в мазето, където Мат се спусна.

Долу нямаше нито хора, нито мебели. По пода се виждаха тъмни петна, очертаващи местата, където до скоро са били поставени инструменти и машини с неизвестно предназначение. Сега от тях бяха останали само изпокъсаните проводници. Тук имаше три масивни метални врати — и трите бяха прогорени и разбити. Едната водеше към кухнята, другите две — към празни складове. Една от стените бе срината до основи, но това, което зърна зад нея, бе почти непокътнато. Това беше летяща въздушна кола, от този модел, който най-често използваха семействата на висшите членове на екипажа. Никога досега Мат не бе виждал подобна отблизо. Само дето тази бе затворена в мазе и по никакъв начин не можеше да полети. За какво му е дотрябвала на Хари Кейн кола, която не може да използва?

Може би тъкмо заради нея е бил организиран набегът. На колонистите бе строго забранено да използват въздушни коли. Но защо тогава не са забелязали изчезването й по-рано? Колата трябва да е била тук, когато са започнали да строят къщата.

Мат смътно си припомни една история, която бе дочул снощи. Нещо за открадната кола, която продължавала да кръжи над Платото, докато не й свършило горивото. Вероятно след това колата е паднала в мъглата, пред яростните погледи на безсилните изпълнители. Ами ако това е била само официалната версия? Ако горивото не се е свършило, колата само се е потопила на автоматичен режим в отровната мъгла, заобиколила е Платото и се е появила на друго място? За да бъде скрита в мазето на Хари Кейн.

Вероятно никога няма да узнае истината.

Душът все още работеше. Мат трепереше неудържимо, когато застана под него, но горещата струя бързо го сгря. Животът като че ли взе да става малко по-поносим. Така е винаги, когато поне за малко можеш да се пъхнеш под ободряващия душ.

Изведнъж Мат се сети за нещо, за което досега не се бе замислял и почувства как кожата му настръхва отново. Набегът беше толкова многочислен. Изпълнителите бяха заловили всички гости. Съдейки по следите навън те се бяха разположили доста рано, за да приберат дори първите, които си тръгват. Това означаваше, че в Болницата са били доставени най-малко двеста души.

Някои от тях със сигурност са невинни. Мат не се съмняваше в това. А изпълнителите се стараеха да бъдат изрядни в обвиненията си. Съдебните процеси протичаха на закрито, присъдите се обявяваха пост фактум, но все пак повечето бяха справедливи според действащите закони. Дори заподозрените се връщаха невредими от Болницата.

Пресяването им ще отнеме много време. Освен ако полицията не освободи всички, като остави за разпит само тези, които носят слухови апарати. Но разпитите също отнемаха време. Значи все още имаше надежда Лени, Худ и Поли да са живи. Разбира се не могат да избият всички веднага.

Мат заряза душа и намъкна дрехите. Беше ги открил в един гардероб, вероятно принадлежаха на Хари Кейн, защото гащетата бяха твърде големи, а ризата тясна. Поне на първо време ще свършат работа, реши Мат. Сега имаше по-важни проблеми за решаване.

Нямаше ни най-малка представа колко време е необходимо, за да бъде разчленен един човек, а органите му — изпратени за съхраняване, но предполагаше, че ще е доста, ако работата се върши както трябва. Разбираше, че всяка минутка забавяне намалява шансовете да бъдат спасени участниците в снощната веселба. Поне засега те не бяха никак малки.

Освен ако Мат Келер не предпочете да живее с мисълта, че не е направил нищо за тях.

„Какво да направя? Да се добера до плато Алфа, където веднага ще ме застрелят? И да тръгна — как ще премина през строго охранявания мост?“

Обедното слънце сияеше в кристалночистия въздух над този добре уреден свят, рязко контрастиращ с полуразрушената коралова хралупа около него. Мат замря неуверено на прага, внезапно се обърна, върна се в гостната и се спусна в мазето. Дори и да е невъзможно той трябва да се увери лично в това. Мазето е било командният център на бунтовниците — ако изпълнителите бяха пропуснали някое оръжие, то ще е само тук.

В колата нямаше никакви оръжия, но затова пък се натъкна на интересна колекция от необясними на първи поглед следи. В разкъсаната й мантинела се виждаха отвори за яки метални болтове, закрепени право към голите стени, но тези болтове или бяха отрязани, или счупени. В багажника откри шест предполагаеми скривалища за оръжие. Имаше и специален сандък с гнезда за гранати, сега празни. Впрочем, кой знае — може би за сандвичи? Изпълнителите бяха прибрали всички оръжия, само колата бе оставена непокътната. Решили са вероятно да я приберат по-късно.

Мат се промуши в кабината и огледа контролното табло, но не видя нищо познато. Никога досега не беше сядал в такава кола. Върху таблото се спускаше заключващ капак, чиято бравичка беше разбита и зееше.

Отпуснат в мекото кресло, Мат си мислеше, че ако сега си тръгне, това ще е равносилно на отказване. Погледът му се спря на бутона с надпис „старт“, протегна нехайно ръка и го натисна. Дори не чу бръмченето на включения мотор.

Ударът го накара да подскочи като галванизирана жаба. Всичко се сля в един общ и светкавичен тътен. Дали пък Хари не бе минирал къщата? Не — Мат все още беше жив. Неочаквано го обля дневна светлина.

Дневна светлина.

Четирите фута земя над него бяха изчезнали. Виждаше се стената на къщата. Беше се наклонила. Хрумна му, че Хари Кейн може да се е увличал по поставяне на насочени подземни заряди. Какво ти увлечение, бил е направо гений! Нито един рудокопен червей не би свършил по-прецизно тази работа.

Дневна светлина. И едва доловимото бръмчене на мотора. Долови го едва сега, когато екотът от взрива взе да утихва в ушите му. Ако можеше само да вдигне колата право нагоре…

Без нейна помощ ще трябва да пресече един — не, два охранявани моста. Ако полети, затрудненията му отпадат. Стига преди това да не падне с колата.

Можеше, разбира се, да се прибере у дома. Няма да му обърнат внимание, въпреки нескопосаните дрехи. Колонистите не обичаха да си врат носовете в чуждите работи, оставяха тази досадна работа за полицията. А като се преоблече кой ще знае, че е бил един от гостите на купона?

Мат въздъхна и отново огледа контролното табло. Късно е да се отказва. Взривът, открил му пътя навън, бе като знамение, което не можеше да игнорира.

„Я да видим. Четири ръчки в нулево положение. Превключватели: 1–2, 1–3, 2–4, 3–4. Защо е трябвало да ги подреждат по двойки?“ Мат изтегли първата ръчка към себе си. Нищо.

Малък лост с три положения: „Неутрално“, „Земя“, „Въздух“. Мат го постави на „Земя“. Нищо. Ако същевременно беше задал разстоянието от повърхността в инчове пропелерите щяха да се завъртят. Но Мат не го знаеше. Той опита с „Въздух“.

Колата направи опит да се преобърне по гръб.

Озова се във въздуха още преди да го е осъзнал. Обхванат от ужас, Мат задърпа всички управляващи лостове и ръчки, опитвайки се да овладее побеснялата машина и да я задържи в хоризонтално положение. Земята долу продължаваше да се отдалечава, докато накрая овцете върху плато Бета се превърнаха в бели петънца, а къщите на Гама — в миниатюрни квадратчета. Едва тогава колата започна да се снижава отново.

Но дори сега Мат не си позволи да се отпусне.

Лостовете, обозначени с 1, 2, 3 и 4 бяха съответно левият преден, десният преден, левият заден и десният заден пропелери. Спускането на лоста 1–2 снижаваше носа на колата, лост 3–4 навеждаше кърмовата му част, 1–3 — лявата страна и 2–4 — дясната. Мат изравни полета и започна да си мисли, че е хванал бика за рогата.

Но как да лети напред?

Зърна два циферблата, обозначени като „Височина“ и „Завой“, но те не вършеха нищо. А и не смееше да упорства с опитите си. Тогава… да наведе колата напред? Тоест да премести лоста 1–2.

Така и направи — съвсем предпазливо. Корпусът на колата бавно се наклони напред. Още малко… и изведнъж колата се завъртя така, че Платото се изправи пред и над него като грамадна, непреодолима стена. Миг преди да се стрелне към тази стена Мат успя да изравни колата, почака, докато овладее нервите си и се зае със следващия опит.

Тоз път лекичко натисна лоста 1–2, почака три секунди и го върна в изходно положение. Получи се — макар в известен смисъл. Колата полетя бавно напред, но с наведен нос.

Добре, че все още бе обърнат с носа към плато Алфа. Иначе щеше да се наложи да лети с кърмата напред, а това сигурно би събудило подозрения.

Колата се носеше доста бързо, скоростта се увеличи още повече след като натисна бутона „Задкрилки“. Същевременно обаче отново започна да се спуска надолу. Мат си спомни за монтираните под четирите пропелера жалюзи. Засега реши да остави задкрилките спуснати и опита да отвори жалюзите. Изглежда и това решение не беше погрешно, защото колата продължаваше да се носи напред.

Дори престана да се тресе.

И Мат се озова пред най-впечатляващото зрелище, на което някога бе ставал свидетел.

Под него се простираше гората и равнините на плато Бета, но от тази височина съвсем ясно се виждаше и плато Алфа. Склонът между Алфа и Бета наподобяваше стръмна лента, в основата на която се виеше коритото на река. Ето го и Дългия водопад. Вляво от реката беше пропастта, а грохотът от водопада се чуваше дори през пластмасовата стена на кабината. Вдясно се ширеха на първ ипоглед безкрайни равнини, чиито очертания постепенно се губеха в маранята.

Още малко и ще пресече обрива, след което трябва да свие към Болницата. Мат не знаеше как точно изглежда, но не се съмняваше, че ще я разпознае между двата колосални цилиндъра на космическите кораби. Над Бета кръжаха няколко въздушни коли, нито една от тях не беше прекалено близко, а над Алфа — едва сега забеляза — те бяха цял рой. Едва ли щяха да му създадат неприятности. Все още не бе решил на какво разстояние от Болницата ще се приземи, може би дори членовете на екипажа не се допускаха твърде близо. Иначе колата му не се различаваше по нищо от останалите. Всеки, който го види ще реши, че е екипарий. Съвсем разбираема и напълно естествена грешка. Мат така и не разбра, в какво беше сбъркал. За съвсем кратко време се беше научил да управлява сравнително добре въздушната кола — доколкото това е във възможностите на всеки човек. Сигурно щеше да се почувства уязвен, ако знаеше, че на десетгодишна възраст децата на екипариите умеят да летят по-добре от него.

Но дори и десетгодишно дете никога не би вдигнало колата във въздуха, без да включи жироскопа.

Както обикновено, но много по-късно от обичайното, Исус Пиетро закусваше в леглото. Също както обикновено наблизо седеше майор Янсен с чаша кафе в ръка — готов да изпълни някое нареждане или да отговаря на въпроси.

— Настанихте ли заловените бунтовници?

— Да, сър, във вивариума. Всички, освен трима. За толкова не стигнаха местата.

— Тези тримата в органната банка ли изпратихте?

— Да, сър.

Исус Пиетро сръбна от чашата с грейпфрутов сок.

— Да се надяваме, че точно те не са знаели нищо важно. Как стои въпросът с подставените лица?

— Отделихме тези, които не носят слухови апарати и ги пуснахме. За щастие успяхме да свършим преди шест. Точно в шест всички слухови апарати се изпариха.

— Изпарили се, няма що! Какво — нищо ли не остана от тях?

— Доктор Госпин взе проби от въздуха. Може би ще открие някакви следи.

— Това няма значение. Все пак, ловък номер, като се има пред вид колко са им ограничени възможностите.

След близо пет минути почти непрекъснато мляскане и преглъщане той неочаквано поиска да узнае:

— А какво стана с Келер?

— С кой, сър?

— Този, който избяга.

След три телефонни обаждания майор Янсен най-сетне бе в състояние да докладва:

— От района на колонистите няма никакви съобщения. Келер не се е завръщал у дома, не е правил опит да влезе във връзка с никой от роднините си, нито с колегите в работата. Никой от полицаите, участващи в набега, не го разпозна по снимките. Никой не си призна, че му се е изплъзвал.

Настъпи поредното затишие, през което Исус Пиетро довърши кафето. След това разпореди:

— Доведете заловените един по един в кабинета ми. Искам да разбера дали някой от тях вчера е наблюдавал приземяването.

— Намерихме снимки на товар номер 3 в едно от момичетата, сър. Вероятно са заснети е телескопичен обектив.

— Охо? — За миг мислите на Исус Пиетро се изписаха съвсем образно на лицето му. Милард Парлет! Ако разбере… — Не разбирам защо не ми докладвахте за това по-рано. Тази информация да се смята за строго поверителна. Можете да си вървите. Не, почакайте малко… Сетих се още нещо. Може би долу има и други подземни помещения, които не сме открили. Изпратете издирвателната група да прегледа с ехолокатор целия район около къщата.

— Слушам, сър. Веднага ли?

— Не, не. И без това вивариумът е препълнен. Нека почакат.

Телефонът зазвъня и отново попречи на майор Янсен да си тръгне. Той вдигна слушалката, послуша малко и каза:

— Добре де, но защо звъните тук? Почакайте.

След което добави с лека насмешка:

— Сър, насам приближава непредпазливо пилотирана въздушна кола. Понятие нямам защо звънят тук.

— И аз не разб… я чакай. Да не е същата, която открихме в мазето на Келер?

— Ще попитам. — След малко: — Тя е, сър.

— Трябваше да се сетя, че съществува начин да бъде изкарана от мазето. Кажете им да я свалят.

Геолозите (само не искайте да ви бъде обясняван смисълът на това понятие) смятат, че Планината Ягледай е геологически млада. Преди няколкостотин хиляди години кората на планетата започнала да се разтапя. Вероятно конвекционните течения във вътрешните слоеве докарали голямо количество силно нагорещена магма, която довела до разтапянето на кората, или може би тази роля е изиграл обхванат в пламъци астероид. При последвалото изстиване магмата започнала да се издига нагоре, издигала се и изстивала, отново се издигала и изстивала още повече, докато накрая над повърхността се оформило грамадно по размери плато със стъпаловидни хълмове и плосък връх. Височината му над общото равнище достигала четиридесет мили. Съвсем сигурно е, че като геологична структура платото е младо — невъзможно е една толкова нелепа аномалия да се съпротивлява твърде дълго на ерозийните сили в атмосферата на планетата.

И тъй платото било младо, с неравен контур. Общо взето северният му край е по-висок, достатъчно висок, за да поддържа един постоянно свличащ се надолу ледник и прекалено висок и студен, за да бъде удобен за заселване.

По-голямата част от реките и потоците се стичат на юг, за да се слеят накрая или с Мътното свлачище, или с Дългия водопад — и двете са прорязали дълбоки каньони през южните земи. Двата каньона завършват с живописни водопади, най-високите в цялата обитавана вселена. Реките текат на юг, но има и изключения, тъй като повърхността на Планината Ягледай е достатъчно неравна и начупена и представлява лабиринт от плата, разделени от дълбоки клисури и пропасти.

Някои от тези плата са плоски, други имат стръмни, почти отвесни склонове. Повечето от тях са разположени в южните земи. На север повърхността е набраздена от дълбоки, неравни пукнатини и езера с конусовидни легла — изобщо тези места биха затруднили дори някой опитен планински козел. Въпреки това някой ден тези райони ще бъдат заселени също както Скалистите планини на Земята, които сега са крайградска зона.

Бавноходите се приземили на юг, на най-високото плато в този район. Колонистите били принудени да се настанят на по-ниските плата. Макар и по-многобройни, те населявали по-малка територия, тъй като екипажът запазил за себе си въздушните коли и членовете му можели да си позволят къщи високо в планините, докъдето стигали без особени затруднения. Виж на колело далеч няма да стигнеш. Все пак плато Алфа е най-малко от всичките и затова отдавна показваше белези на презаселване.

Под себе си Мат виждаше гъсто застроени райони. Къщите се отличаваха невероятно една от друга по размери, цвят, архитектурен стил и строителен материал. За Мат, прекарал целия си живот зад стени от строителен корал, те изглеждаха като спомени от далечното минало, оживели картини от кинохрониките. Имаше дори цяла група от изоставени, полуразрушени коралови здания, всяко едно много по-голямо от обикновения дом на колониста. Две или три от тях не отстъпваха по размери на училището, в което бе учил Мат. Когато строителният корал пристигнал с поредната пратка от Земята, екипажът решил да го запази за себе си. После обаче му минала модата — изглежда завинаги.

Нито една от по-новите къщи долу не надвишаваше два етажа. Ако екипажът продължава да се множи със същото темпо, нищо чудно скоро и на тази планета да се появят небостъргачи. Далеч напред, от средата на едно почти безформено каменно-метално съоръжение стърчаха две високи кули. Без съмнение това беше Болницата. За щастие право по курса.

Всеки от сега изоставените бавноходи бил конструиран така, че да приюти, при съответните удобства, шестима екипарии и петдесет колонисти в хибернационно поле. Освен това всеки бавноход бе оборудван с трюм, два водогоривни реактивни двигателя и резервоар за водно гориво. Всичко това трябвало да бъде разположено в кух, двустенен цилиндър с формата на консервна кутия, чийто връх и дъно са като отрязани с отварачка. От аеродинамична гледна точка бавноходите представляват грамадни, овални летящи крила. В междузвездното пространство те се въртят около оста си, създавайки центростремителна гравитация във вътрешната си кухина, докато в кухината под външната обвивка са разположени кръстосани стабилизатори, съдържащи водородни балони за еднократна употреба.

Бавноходите бяха величествени. Изглеждаха още по-големи, защото Мат не можеше да види вътрешната кухина, която екипажът наричаше Тавана. Но въпреки това бяха като джуджета пред поглъщащото ги здание от камък и метал — сградата на Болницата. Макар и двуетажна, тя бе грандиозна, състояща се от безчислени кули, арки и бойници, които стърчаха високо над върховете на корабите. Някои от тях вероятно бяха електроцентрали, други… за предназначението им Мат можеше само да гадае. Плоска, бяла скала обкръжаваше Болницата от всички страни и се простираше на разстояние от близо половин миля — също толкова гладка и безжизнена, колкото е било цялото Плато, преди да бъде заселено с пренесените от корабите растения. Само на едно място се протягаше издължен зелен език от гъста гора, която опираше в основата на болничното здание. Тъкмо то привлече вниманието и пробуди любопитството на Мат.

В този миг в тялото му се блъсна парализираща вълна и почти веднага го напусна, оставяйки след себе си усещане за изтръпване и отпадналост. Ултразвуков парализиращ лъч! Едва сега Мат се огледа наоколо. Точно отзад го следваха поне двайсет въздушни коли на Изпълнението.

Нов удар — този път малко косо. Мат изтегли рязко моста 1–3. Колата се килна наляво, достигайки крен от 45 градуса, дори повече, преди да успее отново да я изравни. Летеше с постоянно нарастваща скорост към ръба на плато Алфа.

Отново го завладя вцепенение, стискащо крайниците му като в метални челюсти. Преди малко изглежда се бяха опитали да го принудят да се приземи, сега обаче явно го насочваха към пропастта. Пред очите му се спусна пелена, почти невъзможно беше да помръдне дори пръстите си. Колата се носеше право надолу — към повърхността и зейналата отвъд нея бездна.

Вцепенението започна да изчезва. Мат опита да размърда ръце, но те само започнаха да треперят неудържимо. Лъчът отново го намери, задържа го в обсега си и го изпусна. Изведнъж Мат си помисли, че знае причината. Полицаите не смееха да го доближат от страх да не се врежат в земята. Единственият му шанс бе да действа рисковано.

Мат забеляза приближаващия се обрив с размътен взор. Колата прелетя само на няколко ярда над ръба. Вече можеше да се движи, макар и конвулсивно. Обърна се и погледна към преследващите го коли. Макар и примирили се с мисълта, че са го изпуснали, те продължаваха да го следват, за да се убедят, че ще падне в пропастта.

Колко е дълбока мъглата под него? Мат нямаше никаква представа. Вероятно няколко десетки мили. А полицаите ще продължават да кръжат над него, докато изчезне в нея. Обратният път към Платото беше отрязан. Можеше да избира само една посока.

Мат обърна колата с дъното нагоре.

Полицаите се спуснаха още малко, колкото им стигаше смелостта, после увиснаха неподвижно, в очакване. Изминаха още няколко минути, преди преследваната от тях кола да се изгуби в мъглата — постоянно смаляваща се черна точка, която хвърляше тъмна сянка в облаците.

— Много надолу се спуснахме — отбеляза уплашено някой в ефира и забележката му беше последвана от одобрително сумтене.

Полицаите обърнаха колите назад и нагоре — тъй като ръбът на Платото бе останал високо. Те знаеха, че нито една от въздушните коли не е херметически изолирана от околната атмосфера. Почти — но не напълно. Неведнъж през изминалите години се бе случвало някой отчаян смелчага да се спусне отвъд ръба на платото и да навлезе в горните слоеве на отровната мъгла, но неизменно се оказваше, че нивото на отровните газове достига малко над гъстия мъглив слой. Така например, един храбрец на име Грили, бе извършил незабравима въздушна маневра, оставяйки колата си да се спуска право надолу с изключени двигатели, докато почувства първите признаци на проникващите в кабината отровни газове. Полетът продължил близо четири мили, преди навън да го обкръжи изцяло отровна атмосфера. Все пак извадил късмет — успял да се върне невредим. Почти. Наложило се, естествено, да му присадят нови дробове в Болницата. И до ден-днешен на плато Алфа го възхваляват като герой.

Но дори Грили никога не би обърнал колата с покрива надолу. Никой не би го направил, не и ако разбираше поне малко от въздушни коли. Тя просто можеше да се разпадне във въздуха!

Мат не разбираше нищо не само от коли, но и от механика. За него въздушните машини бяха лукс, а не ежедневна необходимост. Колонистите се нуждаеха от евтини къщи, студоустойчиви фруктови градини и самопорастващи килими. Те не знаеха нищо за съдомиялните, електрическите самобръсначки и автомобилите. Всеки сложен механизъм е дело на други механизми и машини, а екипажът се стараеше да предоставя колкото се може по-малко машини и съоръжения в ръцете на колонистите. Малкото, с които все пак разполагаха, бяха предназначени за обществено ползване. Най-сложното средство за придвижване, което Мат владееше, беше велосипедът. Въздушната кола не бе предназначена за полети без жироскоп, но Мат летеше точно по този начин.

Нямаше друга възможност да се изплъзне от преследвачите си, освен като се скрие в мъглата. Колкото по-бързо падаше, толкова повече се увеличаваше дистанцията помежду им.

В началото седалката се притисна към него с цялата мощност на двигателите — приблизително половината от гравитационната сила на планетата. Зад звуконепроницаемите стени пронизително засвири вятър. Въздухът се съпротивляваше с нарастваща сила, докато не уравновеси тягата на пропелерите и тогава Мат премина в свободно падане. И продължи да пада все по-бързо! Сега вече съпротивлението на въздуха започна да взима надмощие над тягата и Мат едва не се стовари върху покрива на кабината. Той вече подозираше, че принуждава колата да върши нещо, за което не е конструирана, но нямаше никаква представа колко отдавна е прекрачил чертата на нейните възможности. Когато въздушното триене започна да го измъква от седалката Мат вкопчи пръсти в облегалките и се огледа за нещо, за което да се хване. Едва сега забеляза поклащащите се колани. След като ги закопча, те не само му помогнаха да се стабилизира, но и му придадоха допълнителна увереност. Изглежда тъкмо за това бяха предназначени.

Взе да се стъмва. Дори небето под краката му потъмня и полицейските коли се скриха от погледа му. Толкова по-добре. Мат превключи всички ръчки на неутрална позиция.

Нахлулата в главата му кръв заплашваше да го задуши. Той завъртя колата в нормално положение. Налягането го притискаше в седалката със сила, каквато хората не помнеха от далечната епоха на примитивните химически ракети, но сега поне беше в поносими граници. Виж горещината ставаше все по-нетърпима. И болката в ушите. И вкусът на въздуха.

Той отново раздвижи ръчките. Искаше да спре полета.

Като стана дума за това, как ще разбере дали е спрял? От всички страни го обкръжаваше не рядка мъгла, а тъмна пелена, по която въобще не можеше да се съди за скоростта на падане. Отгоре мъглата изглеждаше бяла, отдолу — черна. Да се заблуди или изгуби тук би било направо ужасно. Добре че поне знаеше накъде е горе — над него светлината бе малко по-ярка.

На вкус въздухът бе като прегоряла гума.

Мат изтегли всички ръчки към себе си. В кабината продължаваше да прониква газ от външната атмосфера. Вдигна яката на ризата си и се опита да диша през нея. Положението се влошаваше. Зад пелената се мярна някакъв тъмен масив и Мат успя да завие тъкмо на време, за да не се вреже в стръмния склон на Планината Ягледай. Тя продължаваше да го следва от едната страна като безкрайна черна стена. Поне в сянката й щяха по-трудно да го забележат.

Мъглата взе да се разсейва. Той летеше право нагоре, към ослепителното слънце. Когато най-сетне реши, че всичко е наред и че въздухът става за дишане, той смъкна прозорчето. Колата подскочи настрани и едва не се преобърна отново. В кабината нахлу истински ураган. Въздухът беше горещ, тежък и влажен, но все пак ставаше за дишане.

Мат забеляза над себе си Платото и премести една от ръчките, за да намали скоростта. В стомаха му нещо подскачаше безспирно. За първи път откакто бе полетял с колата, имаше възможност да помисли за себе си. Първи се разбунтува стомахът му и направи опит да се преобърне наопаки. Сетне главата му поиска да се пръсне от рязката промяна в налягането, а ултразвуковите удари на изпълнителите напомняха за себе си с конвулсивно потрепване на мускулите. Все пак Мат съумя да задържи колата под свой контрол, докато не се изравни с ръба на Платото. На това място се издигаше висока каменна стена. Мат изкара колата над стената, задържа я така, че да увисне неподвижно във въздуха и започна плавно да я спуска.

Когато до земята оставаха четири фута той отвори вратата и се приготви да скочи. Усещаше непреодолима умора, струваше му се, че всеки миг може да изгуби съзнание. Огледа таблото, намери превключвателя „Земя — Въздух — Неутрално положение“ и внимателно го придвижи. Ръчката се изравни с делението „Земя“ и в същия миг той изпадна от кабината. Изпадна, защото колата излетя нагоре. Тя се издигна на около метър над повърхността и се плъзна бавно напред. Изглежда по време на своите експерименти Мат бе докоснал регулатора „Разстояние над повърхността“, така че сега колата бе преминала в наземен режим. Докато се опитваше да я достигне тя постепенно увеличаваше скоростта. Не след дълго стигна стената, опря се в нея и потегли назад. След още няколко подобни опита колата заобиколи близкия й край и се скри от погледа му.

Мат опря гръб в стената и се свлече надолу. Нямаше нищо против никога вече да не се занимава с въздушни коли.

Отново го налегнаха всички неприятни последствия от преживелиците през последния час — прилоша му, започна нова серия от конвулсии, стомахът напомни за себе си. Измина немалко време преди да почувства първите признаци на облекчение. Хубаво, че поне никой нямаше да го търси тук. На близо се издигаше някаква къща, на първи поглед съвсем изоставена. След още малко усилия Мат най-сетне успя да се надигне. Болеше го гърлото и усещаше противен вкус на жлъчка в устата си.

Намираше се някъде на плато Алфа. Това бе съвсем сигурно, защото само екипариите вдигаха каменни стени край ръба на платото. Иначе казано, беше попаднал право в устата на вълка. Без помощта на колата Мат бе също толкова безсилен да напусне платото, колкото преди — да попадне на него.

Все пак къщата бе вдигната от строителен корал. Много по-висока от домовете, с които Мат бе привикнал, но въпреки това от корал. Което означаваше, че е била изоставена най-малко преди трийсет-четирийсет години.

Длъжен бе да рискува. Спешно се нуждаеше от скривалище. Наблизо нямаше дървета, но и да имаше, беше опасно да се крие сред тях, защото ако са плодови, все някой ще намине да събере реколтата. И Мат пое решително към къщата.