Дар от Земята

Глава 5 Болницата

В съня си Исус Пиетро изглеждаше с десет години по-възрастен. Достойнствата му — изправен гръбнак, яки мускули и умело контролирана мимика — сега имаха възможност за заслужен отдих. Сивите му, винаги изрядно сресани коси, бяха разчорлени, тук-там отдолу се показваше оголен скалп, който иначе винаги прикриваше старателно. Спеше сам, отделен от жена си с врата, която никога не се заключваше. Понякога Исус се мяташе насън, друг път, изтощен от безсъние, се блещеше в тавана и си мърмореше недоволно под носа. Но тази нощ спеше съвсем спокойно.

А би могъл отново да изглежда на трийсет — със съответната помощ. Под иначе сбръчканата кожа се криеше организъм в чудесно състояние. Притежаваше великолепно дишане — отчасти благодарение на новоприсадения бял дроб, неговите мускули — скрити под дебели, увиснали кожни гънки, оставаха твърди, и храносмилането му протичаше нормално. Зъбите, до един присадени, бяха великолепни. Ако само получи нова кожа, нов скалп, нов черен дроб и му сменят няколко сфинктера и други автономни мускули…

Но за целта се изискваше специално постановление от Съвета. Щеше да е нещо като обществена награда и той бе готов да я приеме в случаи, че я предложат, но не възнамеряваше да се бори за нея. Трансплантациите и тяхното разпределение бяха изцяло под юрисдикцията на екипажа и представляваха най-мощната привилегия. На всичко отгоре Исус Пиетро чувстваше… не отвращение… по-скоро известна неохота да заменя частите на своето тяло с чужди. Струваше му, че е като да изгуби своето „аз“. Само страхът от смъртта го беше принудил преди няколко години да склони присаждането на нов бял дроб.

Отново се унесе в сън.

И събитията започнаха да се подреждат едно след друго.

Филмите на Поли Торнкуист: някой се е промъкнал през неговата мрежа предишната нощ. Вчера — бягството на Келер. Разяждащото подозрение, засега все още догадка, че товарът на рамробот 143 е далеч по-важен и съдбоносен, отколкото предполага. Смачкани, неудобни чаршафи. Одеялото е прекалено тежко. А на всичко отгоре забрави да си измие зъбите. Въображаема картина — Келер, същият, който скочи право надолу, в пропастта, продължава да го преследва. Тихи звуци отвън зад стената, звуци, които се разнасят вече близо час, без да го събудят. Необясними звуци. Също като страстта по онова момиче, което в момента лежи в ковчега и последвалото я чувство на вина. Изкушението да се възползва от този старинен метод за промиване на мозъци за свои лични цели, да принуди малката бунтовница поне временно да се влюби в него. Изневяра! И отново чувството за вина.

Изкушения. Избягали затворници. Горещина, смачкани чаршафи.

Безсмислено. Той се пробуди.

Исус Пиетро лежеше изпънат в леглото, стиснал юмруци и втренчил невиждащ поглед в тъмнината. Безсмислено е да се съпротивлява. Изминалата нощ бе объркала равномерния ход на вътрешния му часовник. Защо през цялото време мисли за Келер?

Исус Пиетро се претърколи на другия хълбок и вдигна телефона.

— Болницата, сър — произнесе непознат глас.

— Кой е насреща?

— Старши сержант Ленард В. Уотс, сър. Нощният дежурен.

— Какво става в Болницата, старши сержант? — въпросът не беше чак толкова необичаен. Исус Пиетро продължаваше да го задава всяка сутрин на рапорт вече десет години.

Уотс отговори с ясен, уверен глас.

— Чакайте да видя. Вие си тръгнахте в седем. В седем и трийсет майор Янсен нареди да освободим подставените лица, заловени предишната нощ — тези, които нямаха слухови апарати. Майор Янсен си тръгна в девет. В десет и трийсет сержант Хелиос съобщи, че всички подставени лица са се прибрали по къщите. Хъммм… — шум от прелистени страници. — С изключение на двама, всички разпитани днес затворници бяха екзекутирани и преместени в трупохранилището. От секцията за медицинско снабдяване ни уведомиха, че засега органната банка е препълнена и не може да поема нови попълнения. Желаете ли да ви прочета списъка на екзекутираните, сър?

— Не.

— Ковчезната терапия протича задоволително. Засега не са регистрирани неблагоприятни странични реакции. Външните патрули докладваха за лъжлива тревога в 12.08, предизвикана от заек, който се е натъкнал на бариерата на електронното око. На охраняемия периметър не са забелязани подозрителни раздвижвания.

— Откъде знаят, че е било заек?

— Да попитам ли, сър?

— Не. Предположили са. Лека нощ. — Исус Пиетро се обърна по гръб и зачака съня.

… В последно време двамата с Надя рядко споделяха леглото. Дали да не започне лечение с тестостерон? Едва ли ще се наложи трансплантация — много жлези прекратяват действието си, но продължават да функционират при наличието на сложна и точна система за снабдяване с хормони чрез кръвта и храната. А инжекциите не са чак толкова нетърпими.

… Виж, баща му не смяташе така.

На млади години Исус Пиетро бе отделил немалко време за обмисляне обстоятелствата около собственото си зачеване. Защо старецът бе настоял да му бъдат възстановени и семепроводните канали при трансплантацията на тестисите? Когато навлезе в зрелостта Исус Пиетро реши, че знае отговора. Даже преди шейсет години, независимо от вековната традиция за многодетни семейства, в преобладаващата си част Платото оставало незаселено. За Ханет Кастро продължаването на рода е било най-висш дълг също както и за неговите предци. Пък и как ли се е чувствал старецът, когато е научил, че повече не е в състояние да зачева деца?

С течение на годините Исус Пиетро откри, че знае отговора и на този въпрос.

Мисълта му се понесе надалеч, размътена от приближаването на съня. Исус Пиетро се обърна на една страна и се нагласи по-удобно.

… Заек?

Защо не? От гората.

… Какво ще търси заек в една натъпкана с капани гора?

Въобще, кое животно, по-голямо от полска мишка, може да оцелее в тази гора? С какво ще се храни на плато Алфа?

Исус Пиетро изруга и протегна ръка към телефона.

— Искам още утре да претърсите всяко ъгълче в гората — нареди той на сержант Уотс. — Ако намерите нещо дори с размери на плъх, незабавно ще ме уведомите.

— Да, сър.

— В кой сектор беше нощната тревога?

— Веднага ще проверя. Къде точно… аха. Сектор шест, сър.

— Шести? Това е съвсем близо до гората.

— Да, сър.

Така значи.

— Лека нощ, старши сержант — каза Исус Пиетро и затвори телефона. На сутринта ще претърсят гората. Изпълнението със сигурност показва белези на разложение, мислеше си Пиетро. Ще трябва да предприеме нещо.

Стената беше наклонена навън — близо дванадесет фута бетон, плътно покрит от бодлива тел. Вратата също бе наклонена под ъгъл от двайсетина градуса. Беше закрепена на яки метални пилони, които сигурно се държаха в бетонни легла дълбоко в земята. В момента тя бе затворена, а площадката зад стената — ярко осветена. Но тук, от другата страна, се виждаше само разсеяно сияние в небето.

Мат стоеше в основата на стената и гледаше нагоре. Невъзможно беше да я изкатери. Забележат ли го, ще отворят вратата… Но не биваше да го виждат.

Засега не биваше. И не го виждаха. Най-сетне разполагаше със следващата брънка от логическата верига. Поне така се надяваше. Щом някой те вижда, докато се криеш, но престава да те забелязва, когато спреш да се криеш, той едва ли ще ти обърне внимание, ако го доближиш по ярко осветен път.

Само че тук логическата верига се прекъсваше.

Каквото и да му е помагало досега, тук ще се окаже безсилно.

Мат обърна гръб на стената. Изправен в подножието на колосалната наклонена врата, той проследи ярката лента на пътя до там, където изчезваше в тъмнината. Повечето къщи тънеха в мрак. Местността наоколо бе непрогледно черна чак до звездния хоризонт. Вдясно от него, там, където хоризонтът опираше в пропастта, светлината на звездите бе размътена от мъгливата пелена на бездната.

Мат така и не можа да намери подходящо обяснение за импулса, който го завладя в този миг.

Той се покашля.

— Нещо ми помага — произнесе с равен и спокоен глас. — Това вече е ясно. Така — нужна ми е помощ, за да преодолея вратата. Трябва да вляза в Болницата.

Зад стената се разнесоха тихи далечни стъпки, чуха се приглушени гласове. Отгласи от болничните дела, които в момента не го касаеха.

Тук, при него, нищо не се беше променило.

— Помогни ми да вляза вътре — помоли се той, обръщайки се не толкова към себе си, колкото към нещо вън от него. Не знаеше към кого — или какво. Нищо не знаеше.

На Платото никой не вярваше в богове.

Но Мат изведнъж осъзна, че има само един път. Той напусна платното и започна да тършува наоколо. Не след дълго намери парче бетон, с неравни краища, изцапано с кал. Върна се, замахна и започна да удря равномерно по желязната врата.

Бам! БАМ! БАМ!

Над стената се показа глава.

— Спри веднага, жалка колонистка отрепка!

— Пуснете ме.

Главата остана горе.

— Ама ти наистина си колонист.

— Позна.

— Не мърдай! Да не си мигнал дори! — човекът заопипва нещо от другата страна на стената. Появиха се две ръце — едната държеше насочен пистолет, а другата — телефонна слушалка. — Ало! Ало! Обадете се, мътните ви взели… Уотс? Говори Хобарт. Току-що някакъв тъп колонист се появи зад вратата и взе да блъска по нея. Да, истински колонист! Какво да правя? Добре, ще го питам.

Главата се наведе напред.

— Сам ли ще вървиш, или да те носят?

— Сам — отговори Мат.

— Казва, че ще върви. Защо въобще го питаме? Аха… Май си прав. Извинявай, Уотс, за мен беше толкова неочаквано. Друг път не ми се е случвало.

Пазачът остави слушалката. Главата и пистолетът продължаваха да следят Мат. Само след секунда масивната врата се отмести встрани.

— Влизай — нареди пазачът. — Ръцете на тила.

Мат пристъпи послушно. Към вътрешната страна на стената беше прилепена караулка. Портиерът се спусна по тясна метална стълбичка.

— Тръгвай напред — заповяда той. — Мърдай. Ей там, където са светлините. Виждаш ли? Ще вървиш натам.

Когато наближиха следващата врата пазачът извади от джоба си свирка и я наду. Не последва никакъв звук, но вратата се разтвори. Мат влезе.

Щом се озоваха вътре пазачът видимо се отпусна.

— Какво търсеше там? — попита той.

Мат усещаше, че старите страхове се завръщат отново. Вътре е. Тези коридори са Болницата. Не беше мислил какво ще предприеме нататък. А и съвсем обяснимо — замисли ли се, трябва веднага да побегне. Стените наоколо бяха от бетон, тук-там с метални решетки, от тавана стърчаха отворите на вентилационните тръби. Имаше и врати, но всичките бяха затворени. Из въздуха се носеше непозната миризма, или съчетание от миризми.

— Питам: какво търсеше…

— В съда ще узнаеш!

— Няма какво да се зъбиш. Какъв съд? Залових те на плато Алфа. Това е достатъчно за да си виновен. Ще те пъхнат във вивариума докато не потрябваш, а след това ще те напомпат с антифриз и ще те откарат. Никога няма да се събудиш повече.

Мат го погледна ужасен и поклати разтреперано глава. Пазачът отскочи от рязкото му движение, а ръката с пистолета се напрегна. Оръжието сигурно бе заредено с щадящи куршуми, а вместо барут се задвижваше от сгъстен въглерод. За не повече от секунда Мат бе завладян от увереността, че сега ще го застрелят. После ще отнесат тялото му във вивариума (каквото и да значеше това), но той няма да се събуди. Ще го разчленят докато спи. Последният миг от живота му се разтягаше, разтягаше…

Ръката с пистолета се отпусна. Мат не откъсваше втрещен поглед от лицето на пазача. Човекът пред него сякаш губеше разсъдък. Той въртеше ужасен поглед наоколо, разглеждаше стените, тавана, хвърли поглед и на вратата, на пистолета в ръката си — с една дума на всичко, освен на Мат. Внезапно той се обърна и побягна.

Мат дочу заглъхващия му вик:

— В името на Мъгливите Демони! Мястото ми е при вратата!

В един и трийсет за смяна при ковчега на Поли се яви друг офицер.

Униформата му не беше толкова щателно изгладена, но той самият изглеждаше по-добре. Имаше тренирано тяло на гимнастик и дори в този късен час на нощта изглеждаше бодър и свеж. Той почака докато кльощавият си иде, след това се зае да изучава циферблатите при главата на Поли.

Новият дежурен се оказа далеч по-прилежен от предишния. Той крачеше покрай дългата редица с датчици и внимателно, методично нанасяше данните от тях в дневника. Когато свърши, щракна със закопчалките по ръба на ковчега и вдигна капака, като се стараеше да не скърца с него.

Тялото вътре не помръдваше. Жената беше увита като мумия — мумия с остра муцуна и няколко пласта меки пелени. Муцуната се оформяше от дихателния апарат и мундщука в устата. Подобни издатини се виждаха и в областта на ушите. Ръцете й бяха скръстени на корема, като в усмирителна риза.

Дълго време полицаят не откъсваше поглед от жената в ковчега. Когато се обърна, на лицето му се четеше безпокойство. Но беше съвсем сам и в коридора не се чуваха никакви стъпки.

От горната част на ковчега излизаше дълга гофрирана тръба с наконечник. Полицаят разкачи наконечника, поднесе единия край на тръбата към устата си и произнесе:

— Не се страхувай. Аз съм твой приятел. Ей сега ще те приспя.

Размота меките пелени от ръцете на Поли, извади пистолета и стреля в кожата. На ръката й се появиха дузина червеникави точици, но момичето не помръдна. Нищо не показваше, че го е чула и е почувствала убожданията.

Той спусна капака и отново закачи наконечника на тръбата.

Докато отбелязваше промените в датчиците под мишниците му се образуваха големи тъмни петна. Накрая извади отвертка и започна да се ровичка в механизмите на циферблатите. Когато приключи и осемте показваха същите стойности, както и при идването му.

Те лъжеха. Циферблатите сочеха, че Поли Торнкуист е будна, но неподвижна; в съзнание, но лишена от всякакви сетивни дразнители. Докато в действителност Поли Торнкуист спеше. Щеше да проспи всичките осем часа от дежурството на Лорен.

Той изтри потното си чело и седна. Не обичаше да рискува по такъв необмислен начин, но в случая се налагаше. Момичето сигурно знаеше нещо важно, иначе едва ли щеше да попадне тук. Сега ще издържи осем часа по-дълго.

Мъжът, когато откараха в операционната на органната банка, беше в безсъзнание. Това бе същият човек, когото отрядът на Исус Пиетро бе открил върху ръчката на взривното устройство, един от разпитаните през отминалия ден. Исус Пиетро бе приключил с делото му, от гледна точка на закона той беше съден и осъден, но все още жив. Така гласеше буквата на закона, нищо повече.

Операционната беше просторна и вътре кипеше бурна дейност. На колички покрай една от дългите стени бяха подредени двайсетина малогабаритни хибернационни контейнери, за преместване на извадените органи в съседното помещение. Лекарите и лаборантите работеха спокойно, с вещина, върху многобройните операционни маси. Масите всъщност представляваха охладителни вани — открити контейнери с течност, където се поддържаше постоянна температура: 10 градуса по Фаренхайт. До вратата беше поставен по-голям контейнер, в който се плискаше жълтеникава течност.

Двама лаборанти вкараха осъдения в операционната и първият от тях веднага му инжектира пълна спринцовка със същата жълтеникава течност. Те доближиха количката до една от незаетите вани. Жената, която им се притече на помощ, закрепи върху лицето на пациента дихателна маска. Лаборантите наклониха количката и без никакъв плясък осъденият се плъзна във ваната.

— Този е последният — рече единият. — Да ви кажа момчета, направо се скапах.

Жената го погледна с любопитство, което отчасти беше скрито под широката маска. В гласа на лаборанта наистина бе прозвучала неимоверна умора.

— Вървете си и двамата — каза жената. — Утре можете да поспите до късно. Повече няма да ни трябвате.

Когато приключат и с последния осъден, органната банка ще е пълна. По закон той все още беше жив. Но температурата на тялото му стремително се снижаваше, а сърдечният ритъм се забавяше. Постепенно сърцето спря. Температурата му продължаваше да спада. След два часа тя достигна далеч под точката на замръзване, ала жълтеникава течност в съдовете не позволяваше тялото му да замръзне.

По закон той продължаваше да е жив. Случвало се бе осъдени на този етап да бъдат оправдани и тогава ги съживяваха обратно без никакви нежелани последствия, освен спомена за ужаса, който носеха до края на дните си.

Преместиха осъдения на операционната маса. Първо разтвориха черепа му, направиха разрез на шията и прекъснаха гръбначния мозък непосредствено под продълговатия мозък. Извадиха главния мозък много внимателно, за да не наранят мозъчната обвивка. Макар лекарите и да отричат, те се отнасяха с известна почтителност към човешкия мозък, което си пролича в този момент. Също в този момент осъденият по закон ставаше мъртвец.

В нюйоркската болница в началото биха направили кардиотомия и осъденият щеше да издъхне, когато тя приключи. На Успех той щеше да е мъртъв тогава, когато температурата на тялото му достигне 32 градуса по Фаренхайт. Така гласеше буквата на закона. Все някъде трябва да се прокара черта.

Мозъка изгориха с Волтова дъга, а пепелта запазиха за погребалната урна. Последва го кожата, свалена на места почти в запазен вид. Значителна част от работата се вършеше от апарати, но апаратите на Платото не бяха толкова съвършени, че да се справят без контрола на хората. Лекарите работеха така, сякаш разглобяват неимоверно сложна и интересна мозайка. Всеки орган се поставяше в самостоятелен хибернационен контейнер. От него се взимаше съвсем миниатюрна проба, с помощта на спринцовка и тънка игла, и се подлагаше на серия от тестове за тъканна непоносимост. Трансплантационната операция не беше шев и кройка. Тялото на пациента можеше да отхвърли чуждите органи, освен ако процесът на тяхното приемане не бъде защитен от специални лекарствени средства. Когато тестовете приключиха, върху взетите проби бяха поставени етикетчета с описания на техните характеристики. Едва тогава ги преместиха в съседното помещение — органната банка.

Мат беше объркан. Скиташе се безцелно из коридорите и търсеше врата с надпис „Вивариум“. Някои от вратите, които подминаваше имаха надписи, други не. Болницата беше необхватна. Нищо чудно да върви дни наред, без да открие онова, което търсеше.

В коридора често се разминаваше с изпълнители в полицейски униформи или бели престилки и спуснати на шията маски. Забележеше ли някой да се приближава към него, Мат се притискаше до стената и оставаше напълно неподвижен, докато не го подминат. Никой не му обърна внимание. Необяснимата невидимост го защитаваше добре.

Но и той не стигна доникъде.

Карта — ето от какво се нуждаеше.

Някои от тези врати сигурно водеха към кабинети. А в някои от тези кабинети трябваше да има карти — окачени на стената, или залепени върху бюрото. В края на краищата, тези коридори бяха толкова объркани. Мат кимна неволно, сякаш се съгласяваше със себе си. Ето и сега до него имаше врата със странен знак и надпис: „Вход само за упълномощени лица“. Дали пък…

Той отвори вратата. И замръзна, още непристъпил прага, разтърсен до мозъка на костите си.

Стаята беше изпълнена със стъклени съдове, подобни на аквариуми, но високи от пода до тавана, всеки с многобройни вътрешни прегради. Те бяха подредени като лабиринт, или като секции на обществена библиотека. В първите няколко секунди Мат не разпозна съдържанието на стъклените съдове, но червения им цвят и асиметричната форма безпогрешно издаваха същинската им природа.

Той влезе и затвори вратата. Краката му се движеха механично, без да се подчиняват на командите от мозъка. Тези приплескани тъмночервени предмети, тези светещи мембрани, тези мековати, наглед чужди и страшни форми, огромните цилиндрични съдове, пълни с яркочервена течност… Да, това бяха човешки същества. Имаше и надписи, кратки надгробни послания:

„Тип AB, Rh (+)…“ „Глюкозно съдържание…“ „Еритроцитен брой…“

„Щитовидна жлеза — мъжка“. „Имунен клас C, 2, пн 31…“ „Свръхчувствителност към телесно тегло под…“

„Ляв пищял, жив…“ „Костен мозък тип O, Rh (-), N, 02. Дължина…“ „ВАЖНО: преди употреба провери натъкмяването на ставното ложе“.

Мат затвори очи и опря чело в една от хладните стени на близката стъклена банка. По природа винаги е бил прекалено състрадателен. Ето и сега го беше завладяла скръб и му беше нужно време, за да потъгува за тези непознати. Дано наистина са непознати, слава на Мъгливите Демони.

„Задстомашна жлеза… склонност към диабет… имунологичен тип… да се избягва присаждане… само за получаване на секрет…“

Вратата се отвори.

Мат се промуши между двете банки и надникна зад ъгъла. В стаята влезе жена с бяла престилка и маска, бутаща нещо пред себе си на количка. Мат продължи да я наблюдава, докато прехвърляше разни предмети от количката в различни банки.

„Някой току-що е умрял.“

А жената с маската беше чудовището. Мат едва ли щеше да се бои от нея повече, дори ако под маската й бяха щръкнали чифт извити отровни зъби.

Иззад отворената врата се разнесоха гласове.

— Повече мускулна тъкан не можем да използваме. — Конски глас, приповдигнат и недоволен, с властен оттенък. Отвърна му насмешлив мъжки глас:

— Какво да я правим тогава — да я изхвърляме ли?

— И защо не?

Секунда мълчание. Жената с количката довърши работата си и се насочи към вратата. После се чу:

— Тази мисъл никога не ми е допадала. Умира човек, за да ни снабди със здрава, жива тъкан, а вие искате да я изхвърлите като… — вратата се затвори и отряза края на изречението.

„Като остатъци от пиршество на демони“ — довърши вместо него Мат.

Той понечи да приближи вратата към коридора, но вниманието му беше привлечено от нещо друго. Четири от стъклените банки се отличаваха от останалите. За разлика от другите те не бяха снабдени със сложна инсталация за поддържане равновесието на вътрешната среда, монтирани в основата. Вместо това тези механизми бяха разположени вътре в течността, зад прозрачните стени. В най-близката от банките туптяха шест човешки сърца.

Невъзможно бе да греши — наистина бяха сърца. Размерите им бяха като на детски органи. И туптяха! Съседната банка съдържаше други миниатюрни органи — тъмни и овални, може би черни дробове, но също малки — съвсем малки.

„Това вече е прекалено“. С един скок Мат се озова в коридора. Задъхан той притвори вратата зад себе си, не виждаше нищо, освен гроздовете от малки сърца и дробове.

Някой излезе зад ъгъла и рязко спря.

Мат вдигна глава и го погледна: едър, охранен тип с униформа на полицай-изпълнител. Мат опита да заговори, но гласът му трепереше до неузнаваемост:

— Къде е вивариумът?

Полицаят се облещи в него, после каза:

— Тръгваш направо, докато стигнеш стълбището. Качваш се един етаж, там свиваш наляво и вървиш, докато стигнеш стрелката. Висока врата със сигнална инсталация — няма да я пропуснеш.

— Благодаря — Мат се обърна към стълбището. Стомахът му беше свит на топка, а ръцете му трепереха. Готов беше да легне дори тук, в коридора, но трябваше да продължи.

Нещо го ужили по ръката.

Мат замръзна и направи опит да я вдигне. Беше съвсем безчувствена и напълно парализирана. Върху китката се виждаха половин дузина червеникави петънца.

Едрият мъжага разглеждаше Мат с навъсен поглед. В ръката си държеше пистолет.

Светът наоколо се завъртя бясно и започна да се смалява.

Лейтенант Халей Фокс изгледа просналия се на пода колонист и прибра пистолета в кобура. Какво става с този свят? Първо тази непонятна свръхтайнственост покрай приземяването на сондата. След това — двеста заловени бунтовници за една нощ и цялата Болница се обръща с краката наопаки. А сега? Някакъв колонист се разхожда по коридорите на Болницата и на всичко отгоре пита къде е вивариумът?!

Е, поне с него се оправи. Халей фокс повдигна отпуснатото тяло и го метна на рамо, като сумтеше от напрежение. Само лицето му оставаше все така меко, отпуснато. „Ще доложа и ще забравя за това.“ Лейтенантът намести товара на рамото си и пое към стълбището.