Дар от Земята

Глава 10 Ръката на Парлет

По-голямата част от Планината Ягледай тънеше в мрак.

Екипариите дори не го подозираха. На плато Алфа светлините блестяха все така ярко. Не можеха да го разберат дори от къщите, разположени по края на склона Алфа-Бета, защото долните плата бяха скрити от непрогледна, гъста мъгла.

На териториите на колонистите цареше страх и гняв, но това не засягаше управляващите. Спирането на електроенергията не грозеше пострадалите с някаква директна опасност. На Гама и Йота нямаше болници, където пациентите биха могли да издъхнат в потъмнелите операционни зали. Нямаше коли, които да катастрофират без улично осветление. Повехналото месо в хладилните камери на ресторантите едва ли щеше да предизвика глад — оставаха фруктовите дръвчета и ореховите горички, реколтата, животните.

Но въпреки това тук цареше страх и ярост. Какво се е случило там, горе, откъдето идваше електроенергията? Или това е възмездие, наказание, експеримент — някакво преднамерено действие на Изпълнението!

Не можеш да се придвижваш на тъмно. Повечето от пострадалите оставаха там, където ги беше заварил мракът. Приготвиха се да пренощуват кой както може. И без това вече беше късно. И чакаха — чакаха да се върне светлината.

Поне там не очаквам проблеми, мислеше си Исус Пиетро. Ако тази нощ възникне някаква опасност, няма да идва отдолу.

Това беше също толкова сигурно, колкото че Синовете на Земята ще ги нападнат — дори и да са само петима на брой. Хари Кейн няма да им прости за избиването на неговите хора. Той ще направи всичко, на каквото е способен, без да се бои от опасностите.

А беглецът на майор Чин се беше измъкнал само на две мили от Болницата, с помощта на задигната полицейска униформа. След като е бил сам — и не са го заловили — това трябва да е единствено Мат Келер.

Пет досиета, по едно за петимата бегълци. Хари Кейн и Джейхоук Худ — стари познайници и най-опасните от Синовете на Земята; Илейн Матсън, Лидия Хенкък и Матю Келер — познаваше ги като родни братя и сестри, след вчерашното бягство. Можеше да ги разпознае от една миля разстояние и да издекламира на един дъх житието и битието им.

Най-тъничко беше досието на Мат Келер: две странички и половина. Планински инженер… улегнал, без семейство… никакви любовни връзки… никакви сведения, че е бил свързан с бунтовниците…

Исус Пиетро беше обезпокоен. Каква наглост, каква нечувана дързост — Синовете на Земята да проникнат в Болницата, да освободят своите другари! Но ако Мат Келер служи на собствените си интереси…

Ако призракът от плато Алфа не е бунтовник, а същество със собствени, непредсказуеми цели…

Ето ти и повод за безпокойство. Последната глътка кафе изведнъж се оказа ужасна на вкус и той отблъсна ядосано чашката. Той забеляза, не без облекчение, че мъглата навън се разсейва. На бюрото му лежеше купчинка от пет папки, встрани още едно, шесто досие и щадящ пистолет.

Небето изглеждаше оранжево-сиво на светлините на Болницата. Стената се издигаше над тях подобно на гигантска планинска верига, черна контрастна сянка, прорязваща сияещото небе. Над главите им отекваха равномерни стъпки.

Прокраднаха се дотук плътно притиснати един до друг. Бариерите на електронните очи прескочиха един след друг, като си помагаха и се озъртаха да не ги забележи някой от стената. Никой не ги видя.

— Защо не използваме вратата? — попита шепнешком Мат.

— Няма да я отворят, ако Кастро е изключил електричеството. Имам друга идея.

— Казвай.

— Дали да не рискуваме и да създадем малка суматоха… А, ето го.

— Кое?

— Детонаторът. Не бях сигурна, че ще е тук.

— Детонаторът?

— Виждаш ли, сред изпълнителите има много чистокръвни колонисти. Трябваше да внимаваме с кой от тях се свързваме, но въпреки това изгубихме много добри сътрудници, попаднали не на този, който ни е нужен. Не се отказвахме, тъй като смятахме, че рискът си заслужава. Така поне се надявам.

— И някой е поставил тук бомба по ваша поръчка?

— Надявам се. Внедрените в Изпълнението Синове на Земята са не повече от неколцина и всеки един от тях може да се окаже предател. — Тя претършува джобовете на стегнатата, елегантна куртка. — Мат, тази мръсница не е ли ползвала запалка?

— Чакай да проверя. Ето.

Лени пое запалката и зашепна предпазливо:

— Ако видят светлината с нас е свършено. — Тя се наведе над жицата.

Мат приклекна до нея, закривайки пламъчето с тяло. Същевременно вдигна поглед нагоре и забеляза две сенки, които се движеха над стената. „Почакай!“ — дръпна я той за ръката, но беше закъснял. От запалката изригна ярко пламъче и затрептя на вятъра.

Главите внезапно изчезнаха.

— Бягай! — извика пресипнало Лени и го задърпа. — Край стената! — Мат я последва неохотно. — А сега лягай! — Той се просна по корем до нея. Недалеч зад тях се разнесе оглушителен взрив. Отгоре се посипаха ситни късчета метал и бетон, нещо ожули ухото на Мат и той неволно го плесна, сякаш беше досаден комар. Така и не му остана време да изругае. Лени го задърпа да става и двамата затичаха обратно. От стената се носеха уплашени викове и когато погледна нагоре, Мат зърна бясно мятащи се силуети. Изведнъж цялата околност се озари в ярка светлина.

— Тука! — Лени приклекна и без да пуска ръката на Мат запълзя напред. Докато я следваше, Мат дочу чаткането на щадящите куршуми в камънаците зад него.

Отворът от външната страна бе достатъчно голям, за да се промъкнат в него на четири крака. Бомбата вероятно е била с насочващ заряд. Но стената беше дебела и навътре дупката се стесняваше. Докато изпълзят през тясната цепнатина и двамата се изподраскаха до кръв. Тук също имаше светлини, толкова ярки, че очите на Мат започнаха да сълзят. Покрай вътрешната страна на стената се виждаха купчинки пръст, от които ухаеше на влажна земя.

— Мини — прошепна изненадано Мат. Противопехотни мини, предназначени да посрещнат всеки, решил да се покатери и скочи от стената. — Поласкан съм — довърши той, но не му беше до смях.

— Млъквай! — сряза го Лени и под неестествената светлина на прожекторите той забеляза как се променят очите й. Тя се извърна и затича, излизайки извън обсега му още преди да успее да реагира.

Около тях трополяха тежки военни обувки — всичките се носеха в бесен бяг към дупката в стената. Обкръжени са! И най-странното бе, че никой не правеше опит да спре Лени. Дори тези, които се изпречваха на пътя й спираха докато ги заобиколи и сетне продължаваха да тичат към стената.

Никой не направи опит да спре и Мат. Той беше достатъчно невидим, само дето изгуби Лени от погледа си. Тя бе единствената, която можеше да му каже как да открие Поли. Мат спря и се огледа, изгубен сред хаоса.

Хари Кейн разглеждаше намръщен тези две толкова различни ръце, принадлежащи на един и същи човек. И друг път беше виждал трансплантации, но никога не му бе попадал екземпляр като Милард Парлет — сякаш беше съшит от много и различни парчета.

— Това не е изкуствено, нали? — попита Лидия.

— Не. Нито пък е нормална трансплантация.

— Той вече трябва да идва в съзнание.

— Дойдох — промърмори Милард Парлет и Хари се отдръпна изненадан.

— Можете ли да говорите?

— Да. — Гласът на Парлет притежаваше типичната аристократична музикалност и напевност, но очевидно бе променен от действието на парализатора. Той произнасяше думите бавно, като се замисляше след всяка една. — Мога ли да получа чаша вода?

— Лидия, донеси му малко вода.

Докато тя помагаше на Парлет да пие Хари изучаваше внимателно лицето на пленника.

— Благодаря — каза той с поукрепнал глас. — Знаете ли, не трябваше да стреляте в мен.

— Доколкото разбирам, господин Парлет, имате да ни съобщите нещо важно.

— Вие сте Хари Кейн. Да, имам за вас интересна новина. Освен това възнамерявам да ви предложа една сделка.

— Готов съм да изслушам всякакви предложения. От какъв род е тази сделка?

— Ще разберете малко преди да приключа. Какво ще кажете, ако започнем с товара на последния рамробот? Разговорът ще има донякъде технически характер…

— Лидия, доведи Джей — тя изчезна безмълвно. — Искам нашият специалист да присъства на техническите разговори. Джей е малкият ни гений.

— Джейхоук Худ? Той също ли е тук?

— Изглежда знаете доста за нас.

— Така е. Изучавам Синовете на Земята далеч преди вие да се появите на този свят. Джейхоук Худ притежава ум като бръснач. Добре, нека го почакаме.

— Изучавате ни, така ли? И защо?

— По-късно ще се спрем и на този въпрос, Кейн. Ще ни е нужно малко повече време. Хрумвало ли ви е някога, че ситуацията на Планината Ягледай изглежда изкуствена, бих казал крехка?

— Пфу! Нямаше да мислите така ако знаехте за всички неуспешни опити, които съм положил, за да я променя.

— Сериозно, Кейн. Нашето общество е изцяло зависимо от технологията. Изменете технологията и ще промените обществото. В частен смисъл, ще измените моралните норми.

— Това е смешно. Моралът си е морал.

Старецът вдигна разтреперана ръка.

— Оставете ме да се изкажа, Кейн.

Хари Кейн млъкна.

— Ще направим кратка разходка из историята на човечеството като разгледаме в частност въпроса с магана. Това изобретение е превърнало в икономически изгодно широкомащабното засаждане и отглеждане на памук на юг, но не и в северните щати. Което от своя страна довело до натрупването на голямо количество роби в една част на страната, докато в другата робството било премахнато напълно. В резултат възникнал и проблемът с расовата търпимост, който просъществувал няколко столетия. Сега да се спрем на феодалните доспехи. Рицарската етика се основавала на вярата, че тези доспехи са абсолютна защита против всеки, който не е брониран по съответния начин. Стрелата с метален наконечник, а впоследствие и откриването на барута предопределили края на рицарството и наложили създаването на нови етически и морални норми. Да разгледаме и войната, като оръжие на дипломацията… — Милард Парлет млъкна и задиша тежко, а лицето му беше сгърчено в болезнена гримаса. Той намери сили да продължи едва след няколко минути. — Защото войната е оръжие именно на дипломацията. След нея се появили отровните газове, атомните и водородните бомби и възможността да бъде създадена кобалтова. Всяко едно от тези изобретения обезличавало войната като средство за налагане на собствената воля, превръщайки я в неовладяема и всеразрушаваща стихия, а понятието нация било свързвано с толкова опасни шовинистични асоциации, че се наложило Обединените Нации на Земята да поемат властта в свои ръце за да сложат край на тези смъртоносни тенденции… Спомнете си и историята на заселването на Астероидния пояс. Чисто техническо постижение, но вследствие на което една определена прослойка от населението забогатяла до неимоверни размери, което наложило създаването на нови морални норми, защото всяка глупава и необмислена постъпка можела да доведе до смъртта на милиони невинни. — Старецът отново млъкна да си поеме въздух.

— Аз не съм историк — възползва се от паузата Хари. — Но моралът си е морал. Това, което е неморално тук и сега, ще бъде и е било неморално винаги и навсякъде.

— Не сте прав, Кейн. Етично ли е да се екзекутира човек за кражба?

— Разбира се.

— А известно ли ви е, че някога е съществувала детайлно разработена система за превъзпитаване на престъпниците? Става дума, естествено, за един бранш на психологията, който по обем далеч е превъзхождал останалите раздели. Към средата на двайсет и първи век почти две трети от престъпниците били освобождавани след пълно и успешно превъзпитаване, благодарение напредъка на този бранш.

— Това е глупаво. Защо е трябвало да се полагат подобни усилия и да се харчат средства, когато органните банки са изпитвали недостиг на… А, разбирам. Тогава все още не е имало органни банки.

Старецът най-сетне се усмихна, показвайки два реда съвършено бели зъби. Искрящи бели зъби и проницателни сиви очи — истинският Милард Парлет най-сетне възвръщаше естествения си облик под вялата, полупарализирана маска на лицето.

Само че зъбите сигурно също не са негови, помисли си Хари. И тях е получил от другиго.

— Продължавайте — подкани го той.

— В един далечен ден аз осъзнах, че моралната ситуация на Планината Ягледай е крайно нестабилна. И тогава реших да се подготвя за неизбежните последствия.

По стълбите се чу шум. В стаята дотичаха Лидия и Худ.

Хари Кейн представи вежливо Худ на Милард Парлет, сякаш ставаше дума за стар съюзник. Худ разбра намека и стисна церемониално ръката на стареца, но вътрешно потрепери, сякаш беше докоснал ръката на мъртвец.

— Не я пускайте — каза му Парлет. — Разгледайте я внимателно.

— Вече го направихме.

— Вашите заключения?

— Вас щяхме да питаме.

— По всичко изглежда, че земните специалисти са използвали биологичното инженерство за медицински цели. Товарът на капсулата се състоеше от четири безвъзмездни подаръка, заедно с подробни инструкции за това как да ги ползваме. Един от подаръците представляваше своеобразен симбиот от гъбички и вируси. Потопих си палеца в него, а сега тази гадост обновява цялата ми кожа.

— Обновява?… Прощавайте — досети се Худ. Не биваше да прекъсват Парлет, старецът все още срещаше известни затруднения с речта си.

— Точно така. В началото той разтваря епидермиса, оставяйки само подлежащите живи клетки. След това по някакъв начин стимулира ДНК-паметта в дермата. Вероятно с това се занимава вирусният компонент. Сигурно ви е известно, че вирусът не може да се възпроизвежда, той принуждава своя приемник да създава нови вируси, въвеждайки собствени репродуктивни вериги в клетката на приемника.

— Така може да се сдобиете с постоянен гост — отбеляза Худ.

— Не. Вирусът, подобно на всеки вирус, умира след известен период. Малко след това гъбичките загиват от глад. Но погледнете колко поразително изглежда всичко! Тази гадост се придвижва като пръстен, оставяйки след себе си съвършено нова кожа! — Худ се наведе да погледне ръката отблизо.

— Този път земните специалисти направо са надминали себе си. Но какво ще стане, когато това нещо стигне очите ви?

— Понятие нямам. В инструкциите не се споменаваше нищо по този въпрос. Предложих аз да се подложа на изпитание тъй като и без това се нуждаех от нова кожа. Очаквах да изчезнат някои от старите белези. Така и стана.

— Страхотно постижение — съгласи се Хари.

— Но вие още не сте разбрали защо е толкова важно. Кейн, показах ви първо това, защото така стана, че го носех със себе си. Останалото ще ви разтърси из основи. — Парлет отпусна изморено ръката си. — Не зная що за животно е породило втория дар, но той наподобява човешки черен дроб. И в съответната среда ще функционира точно като такъв.

Лицето на Хари придоби разсеян вид, очите му се рееха някъде в безкрайността. Лидия нададе тих, изумен писък. А Милард Парлет продължи:

— Тази съответна среда, както разбирате, е човешкият организъм. Не сме го подложили на изпитания, тъй като все още не е израснал достатъчно. Вероятно ще имаме известни затруднения около осъществяването на нервните връзки…

— Значи Келер е казвал истината! — избухна Хари. — Мънички сърца и дробове! Парлет, третият дар да не е биологична тъкан за заместване на човешкото сърце?

— Да. Почти изцяло мускулна. На адреналина реагира с повишаване честотата на съкращенията, но отново нервните окончания…

— Йе-хууу! — Хари Кейн скочи и започна да танцува. Той сграбчи Лидия Хенкък в обятията си и се завъртя. Худ ги гледаше с глупава усмивка на лицето. Кейн внезапно изпусна Лидия и приклекна до Парлет.

— А четвъртият какъв е?

— Ротифер.

— Ротифер?

— Живее като симбиот в човешката кръв. И върши разни неща, които човешкото тяло не е в състояние да направи за себе си. Кейн, често ми е идвало на ум, че еволюцията като процес винаги е била далеч от съвършенството. Така например, от гледна точка на еволюцията всяко човешко същество е безполезно, след като надхвърли възрастта за размножаване. Затова не съществува и генетична програма за удължаване на живота му. Остава само инерцията на съществуването. Необходими са огромни медицински познания, за да се компенсират…

— Какво всъщност прави този ротифер?

— Бори се с болестите. Изчиства липидните плаки от вените и артериите. Разтваря тромбите в кръвта. Твърде е голям по размери, за да прониква в най-малките капиляри и освен това умира при контакт с въздуха. По такъв начин не пречи на естествения процес на тромбообразуване. Той секретира един вид еластично покритие, което заздравява слабите участъци от стените на артериите и по-големите капиляри. Всичко това удължава продължителността на съществуване. Но ротиферът не спира дотук. Той функционира като спомагателна жлеза, нещо като втора хипофиза. Така например поддържа хормоналното равновесие на ниво, каквото има всеки 25–30 годишен човек. Не произвежда мъжки и женски полови хормони и губи значителна част от времето си за да неутрализира излишните количества адреналин, но в останалата си дейност поддържа изрядно равновесие. Във всеки случай, така гласяха инструкциите.

Хари Кейн завъртя смаяно глава.

— Значи, с органните банки е свършено. Те вече са безнадеждно остарели. Нищо чудно, че се опитвахте да го запазите в тайна.

— Не дрънкайте глупости.

— Какво? — Парлет понечи да продължи, но Хари го прекъсна: — Казвам ви, свършено е с вашите органни банки! Чувате ли ме, Парлет? Тази кожна плесен не само ще замени трансплантацията на кожа, тя е далеч по-добра от нея! Животинчетата-сърца и черни дробове ще направят безсмислена трансплантацията на органи. А ротиферът въобще няма да позволи на хората да боледуват! Какво повече искате?

— Няколко неща. Животинчета-бъбреци, например. Или пък…

— Извинения.

— С какво ще замените белите дробове? Да речем, че са разрушени от прекомерна употреба на цигари? Хайде де?

— Той е прав — намеси се Худ. — Тези четири дара от Земята не са нищо повече от първия щъркел. Как ще заменим нараненото око, смазания крак, артритната става? — Той кръстосваше из стаята с напрегната походка. — Ще са ни нужни поне няколкостотин различни нови изделия на генното инженерство преди органните банки да станат излишни. А дотогава…

— Добре, достатъчно — каза Хари Кейн и Худ замлъкна. — Парлет, признавам, че прибързах. Вие сте прав. Но ще ви дам една тема за размисъл. Да предположим, че всички колонисти на Планината Ягледай узнаят само фактите за товара на капсулата. Не вашите и на Худ изводи — само истината. Тогава какво?

Парлет се усмихваше. Равните му бели зъби блестяха, придавайки допълнителна непринуденост на усмивката.

— Ясно какво. Ще решат, че от органната банка вече няма нужда. И ще чакат да бъде разформирована полицията на Изпълнението.

— А когато Изпълнението не даде ни най-малък признак за подобни действия, всички ще въстанат! Всички колонисти на Планината Ягледай! Болницата може ли да устои на такъв щурм?

— Виждам, че сте схванали същността на проблема. Склонен съм да мисля, че тя е в състояние да издържи на всякакви нападения, макар че не бих си заложил главата. По-лошото е, че ще изгубим половината население в кървавата баня — независимо дали ще спечелим, или ще загубим.

— Значи вече сте мислили за това.

Лицето на Парлет се изкриви в мъчителна гримаса. Ръцете му трепереха безсилно, а пръстите на краката му застъргаха по пода — всичко това показваше, че действието на парализиращия лъч е започнало да преминава.

— Да не ме смятате за глупак? На ваше място не бих допуснал подобна грешка. За първи път узнах какво ни носи в търбуха си рамроботът едва преди шест месеца — тогава пристигна лазерното съобщение. И веднага си дадох сметка, че сегашната форма на управление на Платото е обречена.

Лени изчезна вляво, зад широката плавна извивка на корпуса на „Планк“, докато Мат продължаваше да пристъпва смутено от крак на крак. Той понечи да се втурне след нея, после се отказа. Тя сигурно знаеше за някой друг вход, едва ли щеше да я настигне навреме. А да я преследва из лабиринтите на Болницата нямаше смисъл — неминуемо щеше да се изгуби.

И все пак тя му беше нужна. Ако не за друго, поне за да му каже как да открие Поли. Мат знаеше защо Лени го избягва — опасяваше се да не издаде нещо важно, ако попадне в ръцете на Кастро. Сигурно затова му разкри плана за нахлуване в Болницата едва когато нямаше връщане назад.

Или да опита сам?

Той се затича към главния вход, заобикаляйки срещнатите по пътя полицаи, които отскачаха, сякаш пред тях се изправяше непробиваема и нематериална преграда. Ако успее да стигне вивариума, сигурно ще срещне Лени там. За беда знаеше само един път навътре.

Огромните бронзови врати отскочиха встрани, когато ги доближи. Мат се поколеба в подножието на широките стъпала. Дали няма електронни очи? Тук го задминаха трима полицаи и поеха по стълбите нагоре. Мат реши да ги следва. Когато стигнаха вратата, той се промуши между тях. Едно от крилата едва не го притисна и той изруга полугласно. Полицаят пред него дори не му обърна внимание. Беше пъхнал между устните си метална свирка, същата като на пазача на вратата онази нощ. Мат реши, че и на него ще му е нужна, когато дойде време да се измъква. Сега обаче още бе рано да мисли за отстъпление.

„Надясно, нагоре по стълбището, пак надясно, после наляво…“ — припомни си той. Краката го боляха и той забави крачка.

ВИВАРИУМ. Той забеляза вратата е медната табелка в другия край на коридора, спря и се облегна с благодарност на хладната стена. Беше дошъл тук преди нея. Освен това се чувстваше невероятно изтощен. Краката му се подгъваха, в ушите му нещо бучеше постоянно, нямаше желание за нищо, освен да поема на пресекулки живителния въздух. Вкусът в устата му напомняше на металическия дъх на мъглата в бездната, когато бе полетял надолу с въздушната кола — нима от тогава бяха изминали само трийсет и шест часа? Струваше му се, че цял живот ще бяга и ще се крие. Стената зад гърба му изглеждаше мека и податлива.

Колко хубаво бе да си поема дъх. Просто да диша, без да се движи, без да се напряга. Болничната стена беше, приятно топла. Мат вдигна ръка и разкопча куртката отпред. След това бръкна небрежно в един от предните джобове и напипа цяла шепа печени, небелени фъстъци.

Лейтенант Халей Фокс заобиколи ъгъла и спря. Пред него стоеше екипарий, опрял гръб на стената и загърнат в дебела външна куртка. Едното му ухо беше разкървавено и кръвта от раната се стичаше надолу по връхната дреха. На всичко отгоре непознатият люпеше фъстъци и хвърляше обелките по пода.

Странна гледка, но нещата не свършваха дотук.

Халей фокс произхождаше от аристократично семейство и беше третият от своя род, който служеше в Изпълнението. Рефлексите му не бяха достатъчно бързи, за да го причислят към някоя от оперативните групи за набези, а и той предпочиташе спокойната атмосфера на Болницата. Нямаше нищо против да се подчинява, вместо да е един от тези, които издават заповеди. Вече осем години живееше с мисълта, че е създаден тъкмо за тази работа, която не изискваше кой знае каква отговорност.

А след това… снощи например, беше заловил колонист, проникнал по неведоми пътища в Болницата.

На следващата сутрин група затворници избягаха от вивариума — първото бягство в цялата история на колонията. Проля се кръв — лейтенант Фокс никога досега не беше виждал подобно нещо. Човешка кръв, не изцедена и съхранена в органната банка, а размазана по стените и коридора, след преднамерено и жестоко убийство.

Рано тази вечер Главата ги беше предупредил за очаквано нападение срещу Болницата. Той буквално нареди на лейтенант Фокс и на останалите да стрелят по своите колеги в случай, че се наложи. И всички бяха възприели тази заповед напълно сериозно.

Само преди няколко минути зад прозорците се раздаде невероятен трясък… и почти половината от охраната бе зарязала постовете си за да види какво става.

В главата на лейтенант Фокс витаеше непрогледна мъгла.

Той самият не посмя да напусне поста. И без това бъркотията не беше малка. Затова предпочете да остане вътре. И когато видя този непознат екипарий, подпрян на стената и хрупащ фъстъци, Фокс машинално вдигна ръка, козирува и произнесе с уважение: „Сър!“

Мат вдигна глава и откри, че пред него е застанал полицай-изпълнител, неподвижен като закована дъска, положил ръка върху дръжката на прибрания в кобур късодулов щадящ пистолет.

Което беше напълно достатъчно, за да изчезне. Лейтенант Фокс продължи по коридора, подмина вратата на вивариума, спря и се обърна. След това падна.

Мат се отмести от стената и направи няколко колебливи крачки към него. При вида на полицая сърцето му беше слязло в петите.

Зад ъгъла се показа Лени. Тя видя Мат, дръпна се назад и вдигна пред себе си оръжието.

— Не стреляй! Аз съм!

— О, Мат. Мислех, че си се загубил. — Мат се приближи към нея. — Тя разглеждаше падналия полицай. — Нещо им куца подготовката. Това не е маловажно.

— Къде си се научила да стреляш?

— Няма значение. Да вървим. — Тя пристъпи към вратата на вивариума.

— Почакай. Къде да намеря Поли?

— Нямам представа. Така и не можахме да разберем къде е разположена залата с „ковчега“. — Лени протегна ръка към дръжката. Мат я хвана за китката. — Стига, Мат. Вече те предупредих.

— Вратата е минирана.

— Какво?

— Видях как този тип я заобикаляше.

Лени свъси чело, без да откъсва очи от вратата. Тя се обърна, сграбчи един от пешовете на куртката на Мат и с рязко движение откъсна дълго парче. Привърза единия му край за дръжката и отстъпи, докъдето й позволяваше лентата. Мат я следваше отблизо.

— Не би ли ми казала — настояваше той, — къде да открия Поли? Преди да си извършила нещо необратимо.

— Наистина не зная, Мат.

— Добре. Къде е кабинетът на Кастро?

— Ти си се побъркал.

— Аз съм фанатик. Също като теб.

Това предизвика мрачна усмивка.

— Твоя воля. Предупредих те. Тръгни по моя път, ще свиеш на първия завой и ще се качиш по стълбата. Коридорът е само един, няма да го пропуснеш. На всяка от вратите има табелки. Ориентирай се по тях. Кабинетът му е съвсем близо до корпуса на „Планк“. Но ако останеш с мен, можем да открием по-безболезнен път.

— Дърпай тогава.

Лени дръпна лентата.

Дръжката се завъртя надолу и изщрака. В същия миг нещо гръмна на тавана и един конусообразен сноп щадящи стрели посипа мястото, където трябваше да се намира Лени. В коридора зави сирена, гръмко, хрипливо и странно познато. Лени отскочи изненадано назад и се удари в стената. Вратата се открехна на няколко инча.

— Давай! — извика тя и се метна към процепа. Мат я последва.

Пукотът от изстрелите на щадящото оръжие беше заглушен от неистовия вой на сирената. Мат забеляза вътре в помещението четирима стрелци, приклекнали и вдигнали оръжията пред себе си. Те продължаваха да натискат спусъците дори след като Лени се строполи.

— Обречена? Наистина? — Хари просто не можеше да повярва в това, за което говореха от толкова време. Но той не очакваше толкова лесна капитулация.

— Колко наброяват Синовете на Земята?

— Виж, това не мога да ви кажа.

— А аз мога — отвърна Милард Парлет. — По-малко от четиристотин. На цялата Планина Ягледай има по-малко от седемстотин активно действащи бунтовници. Триста години се опитвате да организирате и вдигнете въстание и досега не сте постигнали нищо.

— Поне малко сме постигнали.

— Вие, естествено, вербувате своите последователи в средата на колонистите. Бедата ви е в това, че по-голямата част от колонистите въобще не желаят екипажът да изгуби властта си над Платото. Вашите идеи не се радват на популярност. Хората са доволни от това, което имат. Вече се опитах веднъж да ви обясня причината, ако настоявате, мога да повторя. — Той премести с явно усилие ръцете си и ги подпря върху свитите си, кокалести колене. От време на време мускулите на раменете му потръпваха конвулсивно. — Въпросът не е в това, че някои от вас си въобразяват, че ще управляват по-добре от екипажа, ако им се отдаде тази възможност. Всички страдат от подобни илюзии. Те се боят от Изпълнението, да, боят се и никога не биха рискували кожата — и другите части на тялото си — докато Изпълнението се разпорежда с всички оръжия и енергозапаси на Платото. Но, както вече казах, работата не е в това. Проблемът е, че те все още не смятат за несправедливо правото на екипажа да се разпорежда със съдбите им. И всичко това се дължи на съществуването на органната банка. Защото докато от една страна тя е ужасяваща заплаха — не само смъртно наказание, а позорна кончина, от друга страна представлява обещание, надежда. Всеки, който го заслужава, или е в състояние да заплати, пък бил той колонист, може да получи медицинска помощ в Болницата. Но без органната банка подобна помощ е невъзможна. Остава смъртта. Знаете ли, какво ще направите вие, бунтовниците, ако ви се отдаде да поставите екипажа на колене? Някои ще настояват органната банка да бъде унищожена. И те ще бъдат избити, или прогонени от доскорошните си другари. А болшинството ще запази органната банка непокътната, само дето ще я попълва за сметка на екипариите!

Сега вече вратът му беше укрепнал достатъчно и той вдигна глава, за да види втренчените в него нетърпеливи погледи. Хубава аудитория, няма що. Изведнъж му хрумна с какво да продължи.

— Досега вие не можехте да вдигнете бунт, защото не успявахте да убедите достатъчно количество хора в правотата на вашите идеи. Сега вече това е напълно по силите ви. Всеки един ще ви повярва, че органната банка на Планината Ягледай е безнадеждно остаряла. Ще почакате още малко и като видите, че Изпълнението няма никакво намерение да отстъпва, ще атакувате.

— Точно това си мислех и аз — призна Хари Кейн, — но вие ме изпреварихте. Защо тогава ме обвинявате в глупост?

— Глупаво беше предложението, което ми направихте. Вие решихте, че аз ще се опитам да скрия в тайна товара на капсулата. Напълно погрешно. Още тази сутрин аз…

— Най-сетне разбрах — прекъсна го Худ. — Намислили сте да се присламчите към по-силната страна, така ли, Парлет?

— Вие сте глупак. Тъпоумна колонистка отрепка.

Лицето на Джей Худ се обагри в тъмночервено. Той стоеше съвършено неподвижно, стиснал здраво юмруци. Парлет изглеждаше не по-малко сърдит. Старецът направи отчаян опит да се надигне, в резултат на което всичките му мускули се разтрепериха.

— Толкова ли низко е мнението ви за мен, та смятате, че съм способен на подобна подлост? — попита той.

— Успокой се, Джей. Парлет, ако имате още нещо да ни кажете — сега е моментът. И ако стане така, че отново да стигнем до неверни, според вас, заключения, не ни винете, а търсете причината в себе си — така обяснявате нещата.

Парлет заговори бавно и спокойно:

— Това, което се опитвам да направя, е да предотвратя поредната кървава баня. Достатъчно ясно ли се изразявам? Опитвам се да спра назряващата гражданска война, в резултат на която ще загине поне половината от населението на планетата.

— Няма да успеете — предупреди го мрачно Хари Кейн. — Войната е неизбежна.

— Кейн, а не можем ли ние с вас, и с вашите сътрудници, да изработим една нова… конституция за Планината Ягледай? Очевидно Клаузата за далечните светове скоро ще изгуби смисъла си.

— Така е.

— Днес произнесох реч. Имам чувството, че напоследък все с това се занимавам — да убеждавам другите — той ги погледна укорително. — Та днес свиках екстрено заседание на Съвета. Знаете ли какво означава това?

— Да. Излиза, че сте разговаряли с всички екипарии от Платото.

— Просто им разкрих — съвсем чистосърдечно — съдържанието на товарния отсек на рамробот 143. Дори им го показах. Разтълкувах пред тях всички проблеми, свързани с органната банка и връзката между технологията и морала. Заявих им, че ако дори част от тази тайна стигне до ушите на колонистите, неизбежно ще последва въстание. Направо излязох от кожата си, за да ги накарам да се страхуват. От самото начало си давах сметка, че е невъзможно да го запазят в тайна. Сега, когато тя стана достояние на трийсет хиляди души, няма никакъв начин да не я научат абсолютно всички. Кейн, извърших го за да ги предупредя. Да ги изплаша. Когато разберат, че тайната е разкрита, те ще се изплашат достатъчно, за да отидат на преговори. Поне тези от тях, които са достатъчно умни. Този ход го подготвям много отдавна. Още преди да узная за подаръка, който ни праща Земята. Честно ви казвам — понятие нямах, че ще пристигне подобно нещо. Можеше да е нов регенерационен серум, или устройство за евтино изработване на алопластични заменители, или дори нова религия. Каквото им хрумне. Но нещо витаеше из въздуха и ето го… Кейн, ние сме тези, които трябва да спрат кръвопролитието. — Парлет въздъхна уморено и облиза пресъхналите си устни. Гласът му звучеше плавно и напевно, той се издигаше и спускаше, понякога дрезгав, но необикновено убедителен. — Нека поне да опитаме. Може би ще открием допирната точка, където екипажът и колонистите ще намерят общ език.

Парлет млъкна и три глави кимнаха почти машинално.