Дар от Земята

Глава 7 Кървящото сърце

„КАТО ВИДЯТ това…“ — Исус Пиетро потрепери. Той забеляза, че собствената му охрана не смее да пристъпи прага, но и нямаха сили да се обърнат. „Като видят това, ще престанат да се предоверяват на пистолетите си.“

Защото часовоят във вивариума също е бил въоръжен с пистолет. Просто не бе успял да го извади навреме.

Втора възможност не е имал.

Сега приличаше на разплискан транспортен резервоар от органната банка.

Хобарт, убит в другия край на вивариума, не изглеждаше по-добре. Исус Пиетро бе завладян от разяждащо усещане за вина. Не беше ли предопределил собственоръчно злощастната му съдба?

Ако не се брояха труповете, помещението на вивариума беше съвсем празно. Исус Пиетро огледа още веднъж стените и едва сега забеляза нарисуваното с потъмняла кръв върху обратната страна на металната входна врата.

Това е някакъв символ, нямаше никакво съмнение. Но какъв? Знакът на Синовете на Земята беше кръг със стилизирано очертание на староамериканския континент вътре. Тази рисунка по нищо не приличаше на него — в интерес на истината тя не напомняше на абсолютно нищо. В едно нямаше съмнение — че символът е нарисуван с човешка кръв.

Две широки и симетрични дъги. По-надолу три затворени криви, които наподобяваха извити опашки. Попови лъжички? Някакви микроорганизми?

Исус Пиетро разтърка уморено очи. После ще разпита пленниците. Сега е най-добре да ги забрави.

— Вероятно са избрали най-прекия път към централния вход — промърмори той полугласно. Полицаите премълчаха, осъзнали, че разговаря със себе си. — Да вървим — нареди рязко Исус Пиетро.

Наляво, надясно, надолу по стълбите… където ги посрещна труп на полицай, проснат насред коридора, с разкъсана униформа. Исус Пиетро го заобиколи без да забавя крачка, доближи бронираната врата и задейства повдигащия механизъм с ултразвукова свирка. Вратата се плъзна безшумно нагоре и в същия миг охраната от двете му страни настръхна.

Отсреща ги очакваше поредният паноптикум на ужаси — разпръснати в безпорядък мъртви и обезобразени тела и още една стоманена врата — в противоположния край. Изглеждаше като органна банка след взрив отвътре. Едва ли имаше по-подходящо определение. Сега обаче не биваше да мисли за това, че повечето от жертвите дори не са полицаи — граждански служители, лекари, лаборанти, техници.

Какъв безценен нагледен урок за Болничната охрана! Исус Пиетро бе завладян от необичайна слабост. Той пресече коридора, опитвайки се да запази високомерно изражение. Бронираната врата се вдигна веднага щом я доближи.

И тук имаше трупове — но на колонисти. Някои от тях бяха смазани от самата врата. Един от полицаите повика по радиостанцията носилки.

Пред тях се издигаше стена от избити бунтовници.

— Никога не съм ги ненавиждал повече — произнесе Исус Пиетро.

— К’лер, включи ж’рскопа.

— Какво? — Мат не смееше да откъсне поглед от пулта. Опитваше се да управлява колата с една ръка, но тя се съпротивляваше като буен жребец.

— Ж… ир… оско… път! — произнесе мъчително Худ.

— А, разбрах. Какво да направя с него?

— Вхххключи гхо!

Мат премести ръчката с надпис „Жироскопи“ в положение „вкл“. Колата се разтърси, после някак от само себе си изравни полета и продължи гладко.

— Зззадкрилките.

Мат натисна нужния бутон. Скоростта на полета нарасна.

— Лени, помогни ми да се иззправя — произнесе малко по-членоразделно Худ. Седеше до левия прозорец, Хари Кейн бе по средата, а Мат отдясно. Лени се пресегна от задната седалка и завъртя главата на Худ към прозореца.

— З’вой.

— Как?

— На-тисни… к’пчето.

— Кое? Това ли?

— Т-това… идиот.

— За твое сведение — произнесе хладно Мат, — прелетях разстоянието от мазето на Хари до плато Алфа без чужда помощ. И това беше първият път, когато влизах във въздушна кола. Съвсем естествено е да не знам за какво служат всичките тези джаджи.

— Не п-приказвай, а дръж п-прав курс. Включи автоп-пилота.

Мат натисна посоченото копче. По-нататък колата полетя сама.

— Не летим към кораловите къщи — отбеляза той.

— Не, Изпълнението първо ще провери тях — бавно, но съвсем членоразделно поясни Хари. Не мога да каня сто души там, където отиваме.

— И къде е това?

— В една просторна и незаета къща, владение на Джофри Юстас Парлет и неговото семейство.

— А къде ще бъде в това време споменатият Джофри Юстас Парлет?

— Заедно със семейството си е на почивка в обществения курорт на Йота. Разполагам със сигурни хора на плато Алфа.

— Парлет? Той случайно да не е…

— Внук. Милард Парлет живее в тях, но сега подготвя своята реч. Сигурно тъкмо в този момент я е започнал. Ретранслационната станция на хълма Ноб е достатъчно далеч, а тукашните му хазяи са заминали, така че вероятно се е настанил при роднините.

— И все пак изглежда рисковано.

— Само според теб.

Мат все още беше малко обиден заради пренебрежителното отношение към него. Та нали той направи всичко! Той проникна в Болницата, освободи затворниците и създаде пълна бъркотия, а на края — преди да избягат — остави знака на възмездието!

— Там ще скрием колата докато нещата се успокоят — произнесе той, сякаш беше в курса на събитията. — А след това ще се върнем на Гама…

— И да изоставим моите хора във вивариума? Не мога да постъпя така. Пък и не забравяй Поли Торнкуист.

Поли. Момичето, което…

— Хари, аз не съм бунтовник. Голямото спасяване свърши. Честно казано, дойдох тук за да помогна на Поли — ако успея. Мога да напусна вашия кръстоносен поход когато пожелая.

— Нима си мислиш, че Кастро ще ти позволи да се измъкнеш? Той със сигурност знае, че и ти беше в числото на заловените. Ще те преследва, където и да се скриеш. Освен това, не мога да ти позволя да вземеш колата. Необходима е за моето голямо спасяване.

Мат направи гримаса. Вече смяташе колата за своя собственост. Но затова можеха да поспорят и по-късно.

— Защо спомена Поли?

— Тя е присъствала при приземяването на сондата. Кастро вероятно е открил в нея лентата. Може би я е разпитвал за да разбере кой още знае.

— Какво да знае?

— Виж, това не можахме да научим. Тайната остана в Поли. Но трябва да е нещо дяволски важно. Така поне смяташе Поли, а както виждаш, и Кастро. Ама ти не знаеше ли, че е пристигал рамробот?

— Не.

— Пазят го в тайна. Не са го правили преди.

— Поли се държеше така, сякаш е узнала нещо много важно — обади се отзад Лени. — Обеща да разкаже на всички късно вечерта след купона. Но Кастро не й даде възможност. Мисля си, дали пък набегът не е бил заради рамробота.

— Може вече да я е изпратил в органната банка — подхвърли Мат.

— Едва ли — поклати глава Хари. — Не и ако Кастро е открил филма. Иначе тя няма да проговори. Ще му е нужна ковчежна терапия, а тя отнема време.

— Ковчежна терапия?

— Няма значение.

Има или няма, Мат никак не хареса израза.

— И как възнамеряваш да организираш твоето спасяване?

— Не съм мислил.

— Малко наляво — подсказа Мат.

Под тях се носеха покриви и корони на дървета. Да се лети с колата при включени жироскопи беше далеч по-приятно. Мат не виждаше никакви други въздушни коли наблизо. Може би нещо ги е принудило да се приземят?

— Така… — каза замислено Лени. — Значи си се промъкнал чак в Болницата.

— С открадната кола — поясни Мат. — И незначително отклонение до страната на мъглите.

На устните на Лени трептеше усмивка — полудоволна, полунасмешлива.

— Поласкана съм.

— Как иначе.

— Бих искала да знам защо не ни свалиха с лъч над автоплощадката? — попита мисис Хенкък отзад.

— А ти си знаел, че няма да стрелят по нас — каза Лени. — Откъде знаеше, Мат?

— Не съм знаел — обиди се той.

— Но предполагаше, че ще се измъкнем невредими?

— Предполагах.

— Защо?

— Хайде стига. Худ, спиш ли?

— Н-не.

— Това е дълга история. Ще започна със снощния купон…

— Започни — кимна Лени.

— За всичко ли да разкажа?

— За всичко — тя натърти на последната дума. — Според мен, може да се окаже важно, Мат.

Мат вдигна рамене и склони неохотно.

— Може и да си права. Добре. Срещнах се с Худ в бара за първи път от осем години…

Исус Пиетро и майор Янсен стояха недалеч от върволицата носилки, отнасящи своя товар към леглата във вивариума. В другата част на Болницата други носилки преместваха мъртвите и ранените в операционната — някои, за да бъдат върнати към живот и активна дейност, други — за да се спаси от тях каквото може.

— Какво е това? — попита Исус Пиетро, сочейки знака.

— Не зная — отвърна майор Янсен. Той надникна зад вратата, за да го разгледа по-добре. — Има нещо познато.

— Голяма помощ, няма що.

— Нарисуван от колонистите, предполагам?

— Смело предположение. И вярно. И без това други оцелели няма.

Майор Янсен отстъпи неволно назад и се опря в една от количките. Той скръсти ръце и втренчи замислен поглед във вратата.

— Това е любовно послание, сър — произнесе, събрал решимост. — Проклет да съм, ако не е пронизано сърце.

— Пронизано сърце. Кой нормален човек би рисувал подобно нещо? И защо, според теб, Синовете на Земята ще ни оставят любовно послание, нарисувано с човешка кръв?

— Кръв. Капки кръв… а, разбирам. Ето какво, сър. Това е кървящо сърце. Искат да ни кажат, че са против практиката да се екзекутират колонисти за попълване на органната банка.

— Напълно разумно от тяхна страна — Исус Пиетро отново огледа вивариума. Телата на Хобарт и часовоя вече бяха отнесени, но по пода все още стояха огромни кървави петна. Като в кланица. — Но поведението им е далеч от това нежно „любовно послание“.

Трийсет хиляди чифта очи стояха в очакване пред екраните на стереовизорите.

Край него бяха разположени четири стереовизорни камери. В момента сочеха другаде, тъй като операторите все още се мотаеха наоколо, приказваха си и вършеха неща, в смисъла на които Милард Парлет не можеше да вникне. Само след петнадесет минути тези слепи камери ще станат шпионки за шейсет хиляди очи.

Милард Парлет започна да прелиства бележките си. Ако ще прави някакви изменения, по-добре да е сега, когато все още има време.

I. Встъпителна част.

А. Да се подчертае реалната опасност.

Б. Да се спомене за товара на рамробота.

В. „Следващото по-долу да послужи за фон“.

Доколко реална може да се окаже опасността за тези хора? Последният повод за екстрено заседание, доколкото си спомняше Милард Парлет, бе Голямата чумна епидемия от 2290 година — преди повече от сто години. Голяма част от неговите слушатели тогава още не са били родени.

Затова е нужно и встъплението — за да им грабне вниманието.

II. Проблемът с органната банка — експозе.

А. Земята смята това за проблем, ние — не. Следователно, Земята знае по въпроса далеч повече от нас.

Б. С помощта на органната банка всеки гражданин би могъл да живее толкова, колкото издържи нервната му система. Ако кръвоносната система е наред този период може да се окаже дълъг.

В. Но гражданинът не може да получи от органната банка повече, отколкото има там. Затова той е длъжен всячески да подпомага процеса на натрупване на органни запаси.

Г. Единственият приемлив метод за редовно снабдяване на банката е чрез екзекуция на престъпници. (Да се демонстрира, да се докаже, че останалите методи не са ефикасни.)

Д. Разчлененото тяло дори само на един престъпник е в състояние да спаси десетки животи. В текущия момент не разполагаме със солидни доводи против използването на крайната мярка за наказание, защото всички подобни аргументи целят да докажат, че убийството на човек не носи полза на обществото. Следователно всеки гражданин, който желае да просъществува колкото се може по-дълго и е достатъчно здрав, би гласувал в подкрепа на смъртното наказание за каквото и да е престъпление, стига то да осигури на органната банка необходимото количество трансплантационен материал.

1) Да се акцентира върху примера със смъртното наказание на Земята за фалшива реклама, укриване на данъци, замърсяване на въздуха и нелегитимно осиновяване.

Чудно наистина, колко време е трябвало, за да бъдат въведени тези закони.

Проблемът с органната банка се корени още в зараждането на двайсети век, когато Карл Ландщейнер разделил човешката кръв в четири групи: A, B, AB и 0. Или малко по-късно, през 1914 г., когато Алберт Хастин открил, че натриевият цитрат възпрепятства съсирването на кръвта. Или през 1940 г., когато пак Ландщейнер и Винер открили резус-фактора. Още тогава са можели да създадат органни банки и да ги снабдяват с кръвни продукти за сметка на осъдените престъпници, но изглежда никой не се досетил.

Не бива да се забравят също така разработките на Хамбургер през 60-те и 70-те в неговата парижка болница, където се извършвали присаждания на бъбреци от донори. И най-вече откриването на противоотхвърлящите серуми от Мостел и Гранович в 2010 г.

Никой изглежда дори тогава не забелязал връзката между тези открития и произтичащите от тях последици — чак до средата на двайсет и първи век.

А тогава почти целият свят бил наситен с органни банки, които се снабдявали на доброволен принцип от алтруисти, склонили да завещаят телата си в полза на медицината.

Но каква полза от едно тяло, свършило своя жизнен път от старост или вследствие на продължителна и изтощителна болест? И колко бързо може да стигне екипът до мястото на поредната катастрофа? Едва в 2043 г. в щата Арканзас, където така и не било отменено смъртното наказание, приели органната банка за официален метод на екзекуция.

Идеята започнала да се разпространява като горски пожар… като морална чума, по израза на един от съвременните й критици. Милард Парлет познаваше обстойно тази тема, но въпреки това изхвърли всички исторически детайли от речта си, за да не досади прекомерно на аудиторията. Хората и най-вече екипариите, никак не обичат да им четат нравоучения.

Е. По такъв начин правителството, контролиращо органните банки, е по-могъщо и всесилно от всеки диктатор, познат от историята. Много диктатори са разполагали с неограничена власт над смъртта, но органните банки за първи път позволяват тази власт да се разпростре едновременно над живота и смъртта.

1) Над живота: органните банки са в състояние да излекуват почти всяко заболяване, а правителството е институцията, която определя на кой от гражданите да се осигури лечение, оправдавайки се с постоянния недостиг на материали за всички. Така правото на удостояване става жизненоважно.

2) Над смъртта: Нито един гражданин не би протестирал, когато правителството осъжда престъпниците на смърт, ако това наказание му дава шанс да просъществува по-дълго.

Неправилно и нечестно? Винаги е имало моралисти. Но нека си остане така.

III. За проблема с органните банки на колониалните светове.

А. Алопластия — наука за присаждане в човешкото тяло на изкуствено създадени медицински материали.

Б. Примери:

1) Имплантиране на слухови апарати.

2) Сърдечни пейсмейкъри и изкуствени сърца.

3) Пластмасови тръбички за подмяна на артериални и венозни съдове.

В. Алопластията се използва на Земята от близо петстотин години.

Г. Но не и на колониалните светове. За целта е необходима висока технология.

Д. Всеки колониален свят разполага със своя органна банка. Хибернационният отсек на бавноходите може да се използва за замразяване на органи. По такъв начин самите кораби се превръщат в донорски центрове.

Е. Следователно дори алопластията не е в състояние да разреши проблема с органната банка на колониалните светове.

IV. Проблемът с органната банка и неговата връзка с политическата борба на Планината Ягледай.

А. Клаузата за далечните светове.

Милард Парлет смръщи вежди. Как ще реагира средният екипарий, когато узнае истината за Клаузата за далечните светове?

Това, на което ги бяха уличи в училище, беше съвършено вярно. В основата си, естествено. Клаузата за далечните светове беше съглашение, осигуряващо на екипажа правото да управлява и командва колонистите — традиция, останала в наследство от онези далечни времена, когато „Планк“ достигнал тази предназначена за колонизиране планета. Тогава колонистите се съгласили да я спазват.

За това на първи поглед странно съглашение не липсваха основания. Екипажът поемаше върху себе си целия риск, работеше напрегнато в продължение на десетилетия, търпеше всички несгоди в хода на предварителната подготовка, за да може да достигне една цел, за която никой не гарантираше, че ще бъде подходяща за обитаване. А колонистите спяха безгрижно през време на продължителния полет. Ето защо управлението по право оставаше в ръцете на екипажа и след приземяването.

Но колцина от екипариите знаеха за онези първи колонисти, склонили да подпишат клаузата под дулата на оръжията? И че осем от тях избрали смъртта пред новата форма на робство.

Длъжен ли е Милард Парлет да им разкрие тази тайна?

Да, длъжен е. Те трябва да разберат характера на действащите политически сили. Той остави тази точка без да нанася корекции.

Б. Болницата.

1) Контрол над електроенергията.

2) Контрол над средствата за масова информация.

3) Контрол над правозащитната система: полиция, съд, екзекуции.

4) Контрол над медицината и органната банка: позитивната страна на правосъдието.

В. Органна трансплантация за колонисти? Да!

1) Колонистите с добра репутация несъмнено имат право на адекватно медицинско обслужване. Това и самите те разбират.

2) Правосъдието трябва да има и позитивна страна.

3) От проблема с органната банка произтича следствието, че колонистите, които се надяват на медицинско обслужване, ще застанат на страната на правителството.

V. Капсулата на рамробота. (Диапозитиви. Пълен обзор от мястото на приземяване. Акцент върху зрителното въздействие и последствията от използването на ротаторията.)

Тук има какво да се добави! Милард Парлет погледна дясната си ръка. Координацията й беше просто великолепна. Контрастът с необработената лява ръка бе направо потресаващ.

Това вече ще ги размърда!

VI. Опасностите, с които е свързан последният товар на капсулата.

А. Товарът не премахва необходимостта от органната банка. В капсулата имаше само четири броя. За да се замени органната банка ще са необходими стотици, дори хиляди от същия тип. За всеки един трябва да се разработи самостоятелна програма.

Б. Не бива да се съмняваме, че узнаят ли за това, колонистите ще раздуят проблема до небесата. Първото, което ще поискат, ще бъде отмяната на смъртното наказание.

Милард Парлет хвърли поглед през рамо и неволно потрепери. Не можеш да бъдеш напълно рационален, когато става дума за капсулата на рамробот 143. Зрителното въздействие бе прекалено силно.

Ако в някой момент почувства, че речта му е твърде скучна, достатъчно е да им покаже диапозитивите със съдържанието на капсулата и веднага ще прикове цялото им внимание.

В. В никакъв случай не бива да се отменя смъртното наказание.

1) Снижаване тежестта на наказателния процес неминуемо води до нарастване броя на престъпленията. (Да се даде пример от земната история. Планината Ягледай все още не разполага с подобен прецедент.)

2) С какво наказание може да бъде заменена екзекуцията? На планетата затвори няма. Предупрежденията и забележките в личния здравен картон имат смисъл и тежест само докато съществува органната банка.

VII. Заключение.

По мирен, или насилствен път, краят на управлението на екипажа ще дойде, когато колонистите узнаят за капсулата на рамробот 143.

Оставаха още три минути. За промяна в речта не можеше да става и дума. В друго се състоеше въпросът — дали си заслужава да бъде произнасяна. Трябва ли да разкрие пред трийсет хиляди членове на екипажа истината за това, което им бяха пратили от Земята? В състояние ли е Милард да ги накара да осъзнаят значението на този дар? Могат ли толкова много хора да запазят наученото в тайна?

Съветът яростно се съпротивляваше на предложението да се разкрие тайната. Само огромният авторитет на Милард Парлет и умението му да контролира сложната ситуация, произтичащо от богатия му опит и детайлното познаване слабостите на неговите опоненти — накратко казано, само неговата решителност и властният му облик заставиха Съвета да обяви извънредно положение.

И сега всички екипарии на плато Алфа, или където и да се намираха, очакваха пред екрана на телевизора неговото изявление. Нито една кола не се носеше из просторите над Алфа, нямаше ги скиорите по склоновете на планината; езерото, термалните извори и игралните зали на Йота бяха опустели.

Последна минута. Твърде късно е, за да отмени речта.

Могат ли шейсет хиляди да пазят тайна?

Разбира се, че не могат.

— Онази голямата къща, с плоския покрив — сочеше Хари Кейн.

Мат наклони колата наляво и продължи да разказва:

— Изчаках полицаите да се скрият зад ъгъла и веднага се върнах във вивариума. Часовоят вътре ми отвори без да подозира нищо. Парализирах го, взех му оръжието, а след това видях таблото и започнах да натискам всички копчета.

— Ще се приземиш в градината, а не на покрива. Установи ли, какво не е наред с очите им?

— Не. — Мат въртеше задкрилките и щурвала така, че колата да увисне неподвижно над градината. Затревената площадка долу беше просторна, единият й край опираше в обрива, а вътрешността й бе оформена като староанглийски парк-лабиринт от жив плет. Къщата също беше в стар викториански стил и изглеждаше някак ъгловата. Плосък покрив, плоски стени почти без украса, сякаш беше построена от готови детайли, а едва по-късно е била разширена до настоящите размери. Джофри Юстас Парлет, очевидно, подражаваше на лошия вкус на древните си предци с надежда да притежава нещо различно и своеобразно.

За Мат естествено, всички къщи на плато Алфа изглеждаха еднакво странни.

Той спусна колата върху последния участък трева близо до пропастта. Корпусът й опря за миг земята, подскочи и отново се спусна. Мат включи едновременно и четирите пропелери и дръпна ръчката на щурвала рязко назад. Търбухът удари повърхността и кабината се разтърси. Щурвалът започна да се дърпа като побъркан напред, Мат го налегна с цялата си сила и погледна отчаяно Худ.

— Жироскопът — подсети го той.

Мат се пресегна с полупарализираната си дясна ръка и дръпна превключвателя на жироскопа.

— Още имаш да се учиш — подхвърли Хари Кейн със забележително спокойствие. — Свърши ли разказа? — Благодарение на настойчивостта му никой не посмя да прекъсне Мат.

— Е, може и да съм забравил нещо.

— Ще си играем на въпроси и отговори, когато всичко се успокои. Мат, Лени и Лидия, измъкнете ме от тук и преместете Джей до пулта за управление. Джей, можеш ли да си контролираш ръцете?

— Да. Действието на парализатора започна да преминава.

Мат и двете жени очевидно си пречеха в тясното пространство. Хари успя да излезе сам, придвижвайки се конвулсивно, но накрая дори се изправи. Той отказа предложената помощ и остана да дава съвети на Худ. В същото време Джей вдигна капака на таблото и взе да човърка вътре.

— Мат! — Извика Лени през рамо. Стоеше само на няколко инча от ръба на пропастта.

— Дръпни се от там!

— Не! Ти ела!

Той я доближи отзад. Мисис Хенкък го последва. И тримата стояха на края на площадката и разглеждаха сенките си долу.

Слънцето беше зад гърбовете им и светеше надолу под ъгъл от 45 градуса. Мъглата, която тази сутрин покриваше южния край на платото, сега се бе спуснала в пропастта и се плискаше като море току под краката им. И те гледаха своите сенки — три очертания, простиращи се в безкрайността, три черни тунела, които се стесняваха и смаляваха, пронизвайки белезникавата пелена до онази далечна точка, където се губеха от погледа. Всеки един от тримата бе завладян от усещането, че само неговата сянка е обкръжена от малка, ярка, съвършено кръгла дъга.

Ето че към тях се присъедини и четвърта сянка, която се движеше бавно и мъчително.

— Ех, да имахме сега фотоапарат — изстена Хари Кейн.

— Не съм виждал толкова красиво нещо — въздъхна Мат.

— Аз съм виждал, веднъж, много отдавна. Приличаше на призрачно видение. Аз, представителят на човечеството, стоя на края на света с венец от дъга около главата ми. Онази нощ се присъединих към Синовете на Земята.

Зад гърбовете им се разнесе приглушено бръмчене. Мат първи се обърна и видя, че колата се носи право към него ниско над тревата. Машината замря за миг над пропастта, продължи още малко нататък и увисна неподвижно, а след това се спусна бавно надолу и изчезна в мъглата.

Хари вдигна глава и потърси с поглед Худ.

— Всичко ли е наред?

Джей все още стоеше на колене до мястото, където бяха приземили колата.

— Напълно. Колата ще се върне точно в полунощ, ще почака петнадесет минути и отново ще се спусне долу. Това ще се повтаря три нощи подред. Някой ще ми помогне ли да вляза в къщата?

Мат почти го пренесе през парка. Худ беше доста тежък, а и не можеше да се държи на краката си. Докато вървяха, той попита полушепнешком:

— Мат, ти какво нарисува на онази врата?

— Кървящо сърце.

— Аха. И защо?

— И сам не зная. Но когато видях какво са направили нашите с часовоя… все едно да те пратят направо в органната банка. Спомних си за чичо ми Мат. Прибраха го, когато бях на осем. Така и не узнахме защо. Исках да им покажа, че там съм бил аз, Мат Келер, че съм дошъл и си тръгвам с бой. Исках да отмъстя за чичо Мат! Ще ти призная, Худ, не бях съвсем на себе си след всичко, което видях в органната банка. Нямах представа дали имате свой знак и какъв е той, затова реших аз да си измисля.

— Идеята не е лоша. После ще ти покажа нашия. Значи казваш, страшничко беше в органната банка.

— Ужасно. Най-лошото бяха онези мънички сърчица и бъбреци. От деца, Джей! Не знаех, че взимат и деца.

Худ го погледна смаяно, но в този миг Лидия Хенкък разтвори пред тях голямата парадна врата и трябваше да се съсредоточат върху изкачването на стълбите.

Исус Пиетро кипеше от гняв.

Известно време постоя в кабинета, опитвайки се да овладее напиращите в него неистови чувства. След това се върна на автоплощадката да надзирава извозването на последните поразени от ултразвуковия обстрел. Беше взел и радиостанцията за да държи постоянна връзка със секретарката си.

Никога досега не бе мразел колонистите толкова.

Исус Пиетро предпочиташе да дели човешкия род на две основни категории: екипаж и колонисти. На другите светове и планети може би се използваха и други понятия, но те нямаха никакво отношение към Планината Ягледай. Екипариите бяха господарите, мъдри и доброжелателни, а от колонистите се искаше да служат безпрекословно.

И в двете групи имаше изключения. Намираха се екипарии, които не бяха надарени нито с мъдрост, нито със стремеж към доброжелателност, които живееха само заради личната си изгода и не познаваха смисъла на думата отговорност. Намираха се и колонисти, които живееха единствено за да вредят на създадения симетричен ред и предпочитаха да бъдат обявени за престъпници, вместо да служат и работят. Когато се сблъскваше с онези представители на екипажа, които не предизвикваха в него възхищение, Исус Пиетро се държеше с уважение, отдавайки дължимото на тяхното положение. Колонистите-престъпници преследваше докрай и изпращаше за екзекуция.

Но въпреки това не изпитваше към тях ненавист — не повече, отколкото да речем Мат Келер към неговите рудокопни червеи. Бунтовниците и престъпниците бяха неразделна част от неговата професия, възможност за запълване на работния ден. Те се държаха така, а не иначе, тъкмо защото бяха колонисти и Исус Пиетро ги изучаваше с хладното любопитство на студент по биология. Свършеше ли работното време, с него си отиваше и интересът към колонистите — освен ако не се случеше нещо извънредно.

Но сега бе дошъл краят на това. В своя безумен бяг из Болницата бунтовниците бяха нахлули от неговия работен ден право в дома му. Едва ли щеше да се разгневи повече, ако му бяха изпотрошили мебелите, пребили прислугата, сипали отрова на домашните животни и като капак на всичко — свършили някоя работа върху килима.

Радиостанцията подаде предупредителен сигнал. Исус Пиетро я откачи от колана и произнесе:

— Кастро.

— Янсен, сър. Обаждам се от вивариума.

— Е?

— Липсват шестима бунтовници. Интересуват ли ви техните имена?

Исус Пиетро се огледа. Преди десет минути бяха отнесли и последните парализирани колонисти. В момента прибираха с носилки ранените служители от автоплощадката.

— При вас трябва да са всички. Направихте ли справка с операционната? Може някой да е издъхнал пред вратата.

— Ще проверя, сър.

Автоплощадката постепенно възвръщаше обичайния си вид. Тук бунтовниците не бяха успели да предизвикат онзи безпорядък, който все още цареше в коридорите и стаята за почивка. Исус Пиетро се замисли дали да се връща в кабинета си, или да проследи в обратен ред маршрута на бунтовниците през стаята за почивка. Тогава забеляза двама техници, които спореха разгорещено за нещо пред входа на един от закритите хангари и се приближи към тях.

— Нямахте право да изпращате Беси! — крещеше единият. Носеше рейдърска униформа, беше едър, широкоплещест красавец е нахална физиономия. Жива реклама за примамване на донаборници.

— А вие, тъпи военни, си мислите, че всички коли са ваши — отвърна злобно другият, механик, ако се съдеше по комбинезона.

— Какво има? — намеси се Пиетро.

— Този идиот не може да открие моята кола! Извинете, сър.

— И коя е вашата кола, капитане?

— Беси. От три години я ползвам, а тази сутрин някакъв кретен я пратил да пръска горичките. Ето, полюбувайте им се. Сега никой не знае къде е! — гласът му звучеше почти жално.

Исус Пиетро премести хладния си поглед върху механика.

— Вие ли изгубихте колата?

— Не, сър. Просто не зная къде са я изпратили.

— Къде са колите, които са участвали в пръскането на гората?

— Ето една от тях, сър — механикът посочи към хангара. — Почти разтоварихме контейнерите, когато този тип дотърча и се нахвърли върху нас. Бяхме разтоварили и втората, но сега я няма никаква.

— А известно ли ви е, че част от затворниците са се измъкнали? — Кастро не дочака отговора на механика. — Установете серийния номер и описанието на Беси и предайте данните на моята секретарка. Ако откриете колата, незабавно позвънете в кабинета ми. На този етап съм склонен да вярвам, че колата ви е била открадната.

Механикът се обърна и затича към канцеларията. Исус Пиетро отново включи радиостанцията, за да даде нареждания относно изчезналата кола.

Малко след това го потърси Янсен.

— Сър, един от бунтовниците е мъртъв. Остават петима изчезнали. — Той изброи имената им.

— Отлично. Везните определено клонят към изчезналата машина. Искам да провериш дали някой не я е виждал над пропастта.

— Щяха да ни доложат, сър.

— Позволи ми да се усъмня в това. Провери. Може и да са забравили. Разбираш ли, какво искам да кажа?

Янсен прекъсна връзката без повече възражения.

Исус Пиетро вдигна очи към небето и засука с влажните си от пот пръсти краищата на мустаците си. Откраднатата кола щяха да открият без особени усилия. В момента въздушното пространство е съвсем пусто — всички са у дома и слушат речта на Милард Парлет. Стига бунтовниците да не са се приземили вече. Кой би могъл да допусне, че ще отмъкнат въздушна кола право от хангара и то пред погледа на цялата налична охрана.

Нищо повече от последен акорд на всичко, което се бе случило през последното денонощие в Болницата.