Глава 14 Равновесие на силите

Макар и в просъница, той продължаваше да се бори, опитвайки се да избяга от ужасния сън. „Що за кошмари ми се привиждат!“

След това усети внимателно докосващи го пръсти.

Агония! Събра сили и направи опит да се отдръпне, влагайки цялата тежест на тялото си. Резултатът бе почти нищожен, затова пък долови собствения си хленч. Една хладна ръка погали челото му.

— Лени?

— Не ставай, Мат.

Спомни си този кратък разговор по-късно, когато дойде на себе си. Второто пробуждане беше бавно и продължително, а наоколо се тълпяха образи от спомените му. „Какви са тия кошмари?“ — помисли си той отново. Но образите ставаха все по-отчетливи, дори прекалено реални за един сън и ето че…

Десният му крак и значителна част от десния му хълбок бяха съвсем безчувствени. Затова пък други части от тялото му не можеха да се похвалят с подобен късмет — там го пробождаше, гореше, дори сърбеше. Той отново направи опит да се отдалечи от болката, но този път установи, че е завързан. Мат отвори очи и откри, че е заобиколен от хора.

Хари Кейн, мисис Хенкък, Лени и още неколцина, които не познаваше, се бяха скупчили около странното му легло. Сред присъстващите имаше и една едра жена с червендалести ръце и нещо заповедническо в чертите на лицето, облечена с бяла престилка. Мат веднага установи, че му е неприятна. Беше виждал такива престилки в органната банка.

— Събуди се — обяви жената с гърлеста напевност. — Не правете опит да се движите, мистър Келер. Целият сте бинтован и шиниран. Тези хора биха желали да разговарят с вас. Ако се уморите, кажете ми и аз ще ги изгоня.

— Коя сте вие?

Хари Кейн пристъпи напред.

— Тя е твоят лекуващ лекар, Келер. Как се чувстваш?

Как се чувства? Само преди секунда беше осъзнал със закъснение, че реактивната раница няма да го задържи във въздуха. Но не помнеше да е падал надолу.

— Ще умра ли?

— Не, ще живеете — отвърна докторката. — Дори няма да останете инвалид. Скафандърът изглежда е забавил падането ви. Имате счупена ръка и няколко ребра, но и те ще зараснат, ако сте послушен.

— Добре — съгласи се Мат. Сега всичко в околния свят му се струваше необикновено важно. Дали пък не са го натъпкали с наркотици? Виждаше, че лежи по гръб, единият му крак е закачен на високо и нещо масивно притискаше ребрата му, пречейки му да диша. — Да не сте ми присадили трансплантанти?

— Сега не е време да мислиш за това, Келер. Просто почивай и оздравявай.

— Какво стана с Поли?

— Не можахме да я открием.

— Тя беше на „Планк“. Сигурно тя е запалила двигателите.

— Ох! — възкликна Лени. Искаше да добави още нещо, но очевидно размисли.

— „Планк“ падна в пропастта — обясни Хари.

— Ясно.

— Ти ли я освободи?

— Аз — кимна Мат. Лицата на присъстващите започнаха да се размиват. — Тя беше фанатичка. Вие всички сте фанатици. Не можех да я спасявам безкрайно.

Стаята започна да отплува настрани и той разбра, че това е „Планк“, който се издига във въздуха. Властен и напевен женски глас обяви някъде отдалеч:

— А сега си тръгвайте всички.

Докторката ги изпрати до вратата, но Хари Кейн я хвана за лакътя и я изведе в коридора. Едва там я попита:

— Скоро ли ще оздравее?

— Пуснете ме, мистър Кейн.

Хари я пусна.

— Скоро ли?

— Не се безпокойте, няма да остане инвалид. След седмица ще сменим превръзките с такива, че да може да се движи. До месец ще е съвсем готов.

— А кога ще се върне на работа?

— Още два месеца поне. Ако има късмет. Закъде бързате, мистър Кейн?

— Това вече е тайна.

Жената се намръщи недоволно.

— Каквото и да планирате във връзка е него, имайте пред вид, че той е мой пациент. Можете да разчитате на него само след като аз ви кажа.

— Добре де. Но ще ви помоля да не му казвате за трансплантантите. Хич няма да му хареса.

— Вече е записано в медицинския му картон. Така че нищо не мога да направя. Лично аз не възнамерявам да му съобщавам каквото и да било.

Навъсената докторка си тръгна. Лени попита:

— Закъде си се разбързал толкова?

— Имам една идея във връзка с Мат. Ще ти разкажа по-късно.

— Не ти ли се струва, че получихме достатъчно от него?

— Не — отвърна Хари Кейн. — Щеше ми се да е така, но не мисля. Поне засега.

Милард Парлет бе съвсем близо до пълна изнемога. Беше се пренесъл в кабинета на Исус Пиетро Кастро в неделя вечерта — още преди да поставят нова стена — и от тогава живееше тук. Тук му носеха храната, а тясната кушетка използваше за спане в редките случаи, когато му оставаше свободно време. Понякога го завладяваше странната увереност, че краят му е съвсем близо, но все пак беше щастлив, че е живял достатъчно, за да види с очите си кризата, която бе предсказал още преди сто години.

„Планк“ бе причинил на Болницата огромни щети, но възстановителните работи бяха напреднали значително. Парлет лично бе наел една от най-добрите строителни фирми и дори й заплати от джоба си. Е, в края на краищата ще предостави всички сметки в Съвета и загубите му ще бъдат възстановени. Точно в момента работниците боядисваха външната стена на неговия кабинет, същата, която в неделната нощ бе зейнала към пространството.

Най-сериозният проблем сега бе, че почти половината от служителите на Изпълнението бяха подали оставки.

Събитията от изминалата седмица бяха оказали катастрофално въздействие върху духа на Изпълнението. Обвинението на Главата в държавна измяна и насилственото й сваляне от поста бе само част от всичко. Илейн Матсън и Мат Келер бяха внесли своя дан, прониквайки в Болницата, въоръжени с бомби и с подривни намерения. Затворниците се бяха освободили от вивариума, за да сеят смърт по коридорите на Болницата. Унищожаването на „Планк“ бе повлияло не само на болничния персонал, но и на цялото население от плато Алфа — та нали „Планк“ бе неразделна част от неговата история.

В Изпълнението цареше невероятно объркване. Всички планирани набези срещу селищата на колонистите бяха отменени. По коридорите на Болницата нагло се разхождаха отдавна издирвани бунтовници и никой не смееше да ги закачи. Те се държаха грубо и предизвикателно с полицаите. Носеха се слухове, че Милард Парлет пишел нови закони, които още по-силно ограничавали властта на полицията. От това, че слуховете отговаряха на истината на никой не му ставаше по-леко.

Парлет правеше всичко, на каквото е способен. Проведе разговори с всеки един от желаещите да напуснат. Някои убеди да останат. Колкото повече се разреждаха редиците на полицаите, толкова повече нарастваше умението му да убеждава.

Едновременно с това той се занимаваше с четирите политически блока на Платото.

Съветът на екипажа преди бе изцяло подчинен на Парлет. С известно търпение, късмет и вяра в успеха би могъл отново да ги поведе.

Екипажът като цяло бе свикнал да се подчинява на Съвета. Но бунтът на колонистите при сегашното отслабено и деморализирано Изпълнение можеше да предизвика всеобща паника и тогава Съветът щеше да изгуби своето значение.

Синовете на Земята се вслушваха във волята на Хари Кейн. Но Кейн бе неуправляем от гледна точка на Парлет и той съвсем не беше склонен да му се доверява.

Преобладаващата част от колонистите нямаха нищо общо с бунтовниците и такива щяха да си останат, ако не се намеси Кейн. Но Синовете на Земята имаха важно преимущество — те владееха тайната на рамробота и всеки момент биха могли да ги вдигнат на бунт. Ще чака ли Хари Кейн създаването на Новите закони?

Четири политически блока и освен това Изпълнението. Да си Глава — това значи да вникваш в невероятната бъркотия от дребни на първи поглед детайли, незначителни жалби, присъди, бумащина, интригантство — с други думи една безкрайна джунгла, в която лесно можеш да се заблудиш, дори без да го осъзнаеш, докато армията на колонистите не се вдигне на щурм срещу Болницата.

Направо беше чудно откъде Парлет намери време за Мат Келер.

Мат лежеше изтегнат по гръб, с гипсирана дясна страна чак до стъпалото на крака, който висеше във въздуха. Тъпчеха го с таблетки, които превръщаха болката в непрестанно досадно глождене.

От време на време идваше да го прегледа жената с бялата престилка. Мат бе завладян от подозрението, че тя го разглежда като потенциален набор от суровини за попълване на органната банка. В сряда той случайно чу, как някой я нарече доктор Бенет. И през ум не му беше минало да я попита как се казва, също както и тя не се досети да му се представи.

В ранните утринни часове, когато действието на приспивателното се изчерпваше, или по време на следобедната дрямка, често го мъчеха кошмари. Виждаше окървавени лица, усещаше вкуса на победата от ръкопашната схватка и лепкавата чужда кръв, размазана по лакътя му. Отново стоеше в средата на органната банка, безсилен да избяга навън. А след това се събуждаше, плувнал в студена пот. Понякога покосяваше непознати униформени противници с лъча на парализатора, докато някой отсреща на свой ред не превръщаше десницата му в дърво. Мат се събуждаше, за да установи, че дясната му ръка е притисната и оттекла.

Често и с тъга си спомняше за роднините и приятелите. От няколко месеца не беше виждал Джини и мъжа й — двамата живееха само на двайсетина мили от централния миньорски район на Гама. Виж, майка си и баща си не бе виждал от доста години. Колко хубаво щеше да е, ако дойдат да го навестят! Дори споменът за рудокопните червеи го изпълваше с носталгия. Те бяха непредсказуеми, вярно, но в сравнение с Поли, Худ или Лени… дребните гадинки поне можеше да разбере.

Почти бе изгубил всякакво любопитство към събитията зад стените на болничната стая. Но в сряда вечерта то се пробуди отново.

Защо всъщност го лекуват в Болницата? Ако е арестуван, досега да са го разчленили на части. И как разрешаваха на Лени и Кейн да го навестяват?

Мат почувства, че го тресе от нетърпение. Доктор Бенет се появи едва в четвъртък по обед. За негова изненада тя нямаше нищо против да си поговорят.

— Самата аз нищо не разбирам — призна тя на изумения Мат. — Зная само, че всички живи затворници са били освободени и че органната банка вече не се попълва с трансплантационни материали. Старият Парлет сега е Глава и тук работят много негови роднини. Да, да, екипарии на работа в Болницата!

— Сигурно за вас това също е странно.

— Направо невероятно. Сигурно само старият Парлет разбира какво става. Понякога се чудя…

Дали разбира? Мат също се вкопчи в този въпрос.

— А с мен какво ще стане?

— Лично той се разпореди да се грижим за вас прилежно. Вероятно има сериозна причина за това, Келер.

— Сигурно е така.

Когато стана ясно, че той няма какво повече да добави, докторката продължи:

— Ако имате още въпроси, обърнете се към вашите приятели. Те ще дойдат тук в събота. Още една дивотия — колонистите се разхождат безпрепятствено по коридорите на Болницата, а на нас ни наредиха да не ги закачаме. Чух, че някои от тях са опасни бунтовници.

— И аз съм такъв.

— Така си и мислех.

— Ще ме освободите ли, когато ми зарасне кракът?

— Мисля, че да. Но това ще реши Парлет. — Личното й отношение към Мат бе забавно със своята очевидна непоследователност. Тя ту разговаряше с него като с доверено лице, ту като с непослушен пациент. — Защо не попитате за това своите приятели?

Същата вечер окачиха над леглото му апарат за електросън.

— Защо не го направихте по-рано? — попита Мат един от лаборантите. — Трябва да е по-безопасно от таблетките.

— Помисли сам — сопна се лаборантът. — Досега преобладаващата част от пациентите тук са били екипарии. Да не мислиш, че някой от тях ще допусне да му поставят машинка, взета от вивариума?

— Наранена гордост, а?

— Нали ти казах? Те са екипарии!

В слушалката на апарата бе монтирано подслушващо устройство.

За Парлет Мат се оказа част от бумащината. Едно от досиетата, струпани върху бюрото в бившия кабинет на Исус Пиегро бе изцяло посветено на него.

Парлет беше прегледал това досие заедно с много други. Сега вече знаеше, че най-голямата заплаха срещу неговите „Нови закони“ би било отстъпничеството на Синовете на Земята. Само те, с техния предполагаем авторитет сред колонистите, биха могли да превърнат законите в действие и само те не се подчиняваха пред авторитета на Парлет.

Досието на Мат Келер се отличаваше със своята оскъдност. Дори липсваха сведения за постъпване в редовете на бунтовниците. Съдейки по бележките на Исус Пиетро той смяташе, че именно Мат е освободил затворниците от вивариума. При второто си проникване в Болницата Келер беше пострадал сериозно. Вероятно той носеше частична вина и за катастрофата на „Планк“. Може би имаше някаква връзка и със символа „Кървящо сърце“. Много активен бунтовник. Мат Келер.

На всичко отгоре и този необясним интерес на Хари Кейн към него.

Първият мимолетен порив на Парлет бе да го остави да умре от раните си. Келер беше причина за твърде много сериозни неприятности. Например библиотеката на „Планк“, която никога нямаше да възстановят. Но доверието на Хари Кейн се оказа далеч по-съществено.

В четвъртък доктор Бенет му изпрати доклад, че Келер очаква посетители. Поставянето на миниатюрно микрофонче в апарата за електросън не бе нищо повече, от най-обикновена мярка за предпазливост. Милард Парлет си отбеляза да не пропусне предстоящия разговор — в събота през деня — и забрави поне временно за този проблем.

Когато Худ завърши разказа си Мат се усмихна и каза:

— Нали ви казвах, че това са били мънички сърца и черни дробове.

Останалите не реагираха на думите му. И четиримата продължаваха да гледат втренчено Мат, като съдии, обкръжили болничното легло.

Веднага щом влязоха, Мат си помисли, дали няма да ги откарат още сега в органната банка. Изглеждаха толкова сериозни и дори се движеха със странни отмерени движения, като че репетираха.

Худ беше говорил близо половин час, прекъсван понякога от Хари Кейн и без каквито и да било коментари от страна на Лени и Лидия Хенкък. Държаха се според предварително уговорения план. „Първи ще говориш ти, Джей, ще му изложиш всичко много внимателно. След това…“ Добре че поне новините, които носеха, бяха хубави.

— Навъсени сте, като че са ви потънали гемиите — реши да ги поразбута Мат. — Какво сте увесили носове? Всичко разцъфва. Ще живеем вечно. Край на набезите. Край на органната банка. Можем дори да си построим дървени къщи — стига да пожелаем. Дойде златният век.

Хари Кейн реши, че е настъпил неговият момент.

— А какво пречи Парлет да наруши всички свои прибързани обещания?

Мат все още не можеше да разбере какво го засяга това.

— Мислиш ли, че е способен на подобна постъпка?

— Келер, гледай на нещата от логичната им страна. В момента Парлет е приел функциите на Кастро. Той е Глава. Управлява Изпълнението.

— Нали точно това искаше?

— Да — кимна Кейн. — Исках той да получи цялата власт, защото е единственият сред тях, способен да прокара Новите закони. Стига да го иска. Но нека за миг да погледнем отстрани и да преценим колко и каква власт е получил. Той управлява Изпълнението — Кейн започна да свива един по един пръсти. — Обучил е своя клан да борави с ловно огнестрелно оръжие. По такъв начин под негово разпореждане са по-голямата част от оръжейните запаси на Платото. За Съвета няма смисъл да говорим — върти го на малкия си пръст. Още малко и можем да го обявим за първия император на Планината Ягледай!

— Но вие можете да го спрете. Ти самият каза, че сте способни да вдигнете срещу него всички колонисти, стига само да решите.

Кейн поклати отрицателно глава.

— Точно това не бива да правим. Разбира се, заплахата е хубаво нещо, особено след това, което вече направихме с Изпълнението. Но ние също като Парлет не желаем кръвопролитие. Не, нужно е нещо друго, за да намерим общ език.

Четири сериозни физиономии очакваха отговора. Каква беше тази пиеска, по дяволите?

— Е, добре — каза Мат. — Ти измисли проблема, сега ти му намери и решение.

— Необходим ни е невидим убиец.

Мат се поизправи и втренчи поглед в Хари Кейн над гипсирания си крак. Не, Кейн не се шегуваше. Изтощен от усилие Мат се отпусна на възглавницата.

Лени побърза да сложи ръка на рамото му.

— Мат, това е единственият изход. Идеалното решение. Колкото и могъщ управник да стане Милард Парлет, нищо не може да го защити от теб.

— Или това, или гражданска война — добави Кейн.

— Вече не се съмнявам, че говорите напълно сериозно — произнесе напрегнато Мат. — Затова пък започвам да се съмнявам в здравия ви разсъдък. Ама вие какво, приличам ли ви на убиец? Аз не съм убивал никога! И нямам намерение да го правя.

— Но през изминалата седмица се показа като истински боец.

— Какво… това беше парализиращо оръжие! Ударих един-двама по мутрите. Да не мислите, че това е достатъчно?

— Разбери — поде успокояващо Худ, — ние нямаме намерение да те използваме като такъв. Нищо повече от заплаха. Ти ще си една от опорите за постигане равновесие на силите между Синовете на Земята и Милард Парлет.

— Аз съм миньор — отвърна Мат и махна развълнувано с бинтованата си ръка. — Рудокопач. Използвам специални червеи за добив на метал. Моите шефове продават рудата и купуват червеи и храна за тях, а ако им провърви, печелят достатъчно, за да платят и на мен. Почакайте малко. Обсъдихте ли с Парлет тази идея?

— Не, разбира се. Няма да узнае за нея, ако не се съгласиш.

— Мъгливи Демони, на това и се надявах. Ако Парлет научи, че съм опасен за него, изпята ми е песента… Искам да ме прехвърлите на Делта, преди да го информирате. Ех, де да можех да съм на Земята…

— Значи си съгласен?

— Не, Кейн! За нищо на света! Вие какво, не разбирате ли, че аз имам роднини? Ами ако Парлет ги вземе за заложници?

— Двама родители и сестра — уточни Худ. — Живеят на Йота.

— Не се тревожи, Мат — успокои го Лени. — Ние ще ги пазим. Ще бъдат извън всякаква опасност.

Кейн кимна.

— Ако дори само косъм падне от главата ти, или някой посегне на родителите ти, ще обявя тотална война. Бъди сигурен, че ще го обясня и на Парлет, за да е наясно какво го очаква.

Мат съвсем сериозно обмисляше идеята да повика доктор Бенет. Не, едва ли ще помогне. Дори и да ги изгони, те ще дойдат по-късно.

А Мат Келер е само един проснат по гръб нещастник. Не може да се премести с повече от три инча без да извика от болка. Четири инча са непостижимо разстояние. Не му остава друго, освен да ги слуша.

— Сериозно ли го мислите? И защо чакахте толкова дълго, преди да ми го кажете?

Джей Худ пристъпи напред.

— Исках и аз да присъствам на разговора. А днес имам почивен ден.

— Отново ли преподаваш?

— Това е достойна професия — да преподаваш история в момента, когато сам я твориш. — Зад привидно суховатия глас се долавяше нескрита гордост. Джей Худ се намираше в стихията си. Странно, но Мат никога не бе долавял размера на неговото самолюбие.

— Ти ме забърка в това — изръмжа той.

— Извинявай. Искрени извинения. Повярвай ми, Мат, бях те набелязал за най-обикновен новобранец. — Когато Мат не отговори той продължи: — Но ти си ни необходим. Ще ти докажа колко много. Ти умираше…

— Почакай, Джей.

— Той има право да знае, Лени. Мат, тези твои счупени ребра бяха разкъсали белия дроб и диафрагмата. Хари убеди Парлет…

— МЛЪКВАЙ, Джей!

— Всичко е наред, Лени — в гласа му се долавяше болка.

— Мат, не искахме да ти казваме. Честна дума, не искахме.

Плътта на някой мъртвец бе станала част от него — завинаги. Беше оживяла отново в гърдите му — причудливо, непълно завръщане към живот.

— Добре, Лени — предаде се Мат. — Ти какво мислиш за всичко това?

Лени сведе глава, сетне го погледна в очите.

— Изборът е твой, Мат. Ако не си с нас, друга възможност не ни остава. — Тя млъкна, но изведнъж продължи устремно. — Слушай, Мат, не бива да правиш от мухата слон. Ние не искаме още сега да се втурнеш и да убиеш някого. Дори няма да имаме нищо против, ако се върнеш при твоите жадни за руда червеи. Ако зависеше от нас, можеше да си останеш при тях до края на живота, с малък допълнителен доход…

— Благодаря.

— … срещу който да запазваш постоянна готовност за действие. Възможно е Парлет наистина да се окаже честен човек. Но просто за всеки случай… — Тя се наведе напред, стиснала развълнувано ръце в скута си и отново надзърна в очите му. — Просто за всеки случай, ако, например, Парлет започне да проявява прекомерни амбиции… тогава ти ще го спреш. Никой друг не е в състояние да го стори. За момента нямаме друг изход, освен да му предоставим властта. Все някой трябва да я поеме, иначе ни чака гражданска война. Но ако възникне необходимост да го спрем и ти откажеш — значи си страхливец.

Мат отново направи опит да се надигне, но замря на средата на първото движение с усещането, че някой е стоварил тежък ботуш върху гърдите му.

— Всички вие сте фанатици! — извика пресипнало той. — И четиримата!

Но беше в безизходица, в безизходица…

Лени пусна ръката му и бавно се изправи. Очите й бяха унесени и замечтани, а зениците й — тесни като топчици на карфици.

Мат въздъхна. Другите също зяпаха безцелно наоколо. Джей Худ си тананикаше тихичко под носа. Мисис Хенкък се мръщеше на някаква неприятна мисъл.

„Късметът на Мат Келер“ отново му бе осигурил малко спокойствие.

„Късметът на Мат Келер.“ Зла шега на съдбата, стар, изтъркан виц. Ако не беше се възползвал от тази своя „дарба“, Поли сега щеше да е жива. А и Мат щеше да се завърне безболезнено при своите червеи. Нищо чудно, че досега не е била наблюдавана подобна разновидност на екстрасензорните способности. Сигурно повече и нямаше да се появи.

Като всяка лишена от перспектива мутация. Тя съхраняваше девствеността му докато навърши двадесет и една. Тя уби Поли и накара Лени да вижда в него не мъжа, а средство за удоволствие. Тя го доведе на „Планк“, той самият никога не би направил опит да се промъкне на борда, ако не беше психологическата невидимост. Доведе го на „Планк“ за да загине, но той се спаси, с минимален късмет и белите дробове на мъртвец.

Защото не му достигна здрав разум да скрие различията си от другите.

Късно. Те ще го забравят отново и отново всеки път, когато пожелае. Но неизменно ще се завръщат в живота му. Защото за тях Мат Келер е оръдие, средство за постигане на интересите им. И е техен вечен пленник.

Няма да стане!

— Ей — рече той. — Мисис Хенкък.

Останалите се размърдаха, обърнаха лица към него, връщайки се в света, където Мат Келер беше фактор, с който трябваше да се съобразяват.

— Мисис Хенкък. Имате ли да ми кажете нещо?

— Мисля, че не — отвърна сивокосата бунтовница, на която по-скоро й отиваше да е свадлива домакиня.

— Не казахте нищо, докато другите ми вадеха душата. Защо дойдохте?

Тя сви рамене.

— Исках да видя какво ще стане. Келер, случвало ли ти се е някога да загубиш хората, които обичаш?

— Разбира се.

— В органната банка?

— Да. Чичо ми Мат.

— Аз направих повече, отколкото беше по силите ми, за да попреча да ти поставят трансплантанта. Доктор Бенет смяташе, че и без операция ще оживееш, но ще останеш инвалид.

— Бих го предпочел — рече Мат, но не беше сигурен, дали говори искрено.

— Исках да вдигна във въздуха проклетата банка — стига да ми се отдаде подходяща възможност. Изглежда, никой от останалите не мисли така. Може би защото на никой от тях съпругът не е бил разчленяван в банката.

— Говори по същество.

— Аз не зная дали наистина си толкова незаменим, колкото те изкара Хари. Струва ми се, че никой не може да бъде толкова важен. Ти ни изведе от Болницата — признавам. Има за какво да сме ти благодарни. Инак никога нямаше да се срещнем с Парлет. Но трябва ли да убием някого само за да му докажем, колко сме му задължени? Е, животът се преобърна, сега ние сме господарите в Болницата, но все още не можем да сложим край на банката. Вместо това, опитваме се да променим законите, така че колкото се може по-малко хора да попаднат вътре, и при това само тези, които го заслужават. Ако беше мъж на място, щеше да ни помагаш с всичко, на каквото си способен. Не забравяй — сега живееш само благодарение на това, че друг човек е умрял. Направи го — поне заради него.

— От благородно състрадание.

Устата на мис Хенкък се хлопна като мечи капан.

— Да речем, че се присъединя към вас — каза Мат. — Но не от благородно състрадание. Ей сега ще ви изложа мотивите си.

— Давай — прекъсна го Хари Кейн. Той беше единственият, който не прояви изненада.

— Не мога да се върна при рудокопните червеи. Това е факт. Също както е факт, че не съм наемен убиец. Никога не съм извършвал убийство. И нямам намерение да го правя… Ако някога се наложи да убия човек, искам да знам защо го правя. А мога да го узная само в един-единствен случай. Отсега и занапред ние петимата трябва да станем водачите на Синовете на Земята. — При последните думи дори Хари Кейн трепна от изненада. — Така петимата заедно ще взимаме всички решения. А аз ще разполагам с неограничен достъп до цялата информация, до която имате достъп и вие. Какво ще кажеш, Хари?

— Продължавай.

Мат облиза пресъхналите си устни. Хари Кейн няма да хареса идеята му, а Кейн е опасен враг.

— Синовете на Земята не бива да извършват убийства без моето съгласие, а аз няма да го дам, докато не бъда убеден, че убийството е единственото възможно решение. За да бъде взето това решение трябва да знам всичко, винаги. И още. Ако някога реша, че някой от вас се опитва да ме измами, аз ще го убия. Защото укриването на информация от мен също е равносилно на убийство.

— Келер, защо смяташ, че си в състояние да се справиш с подобна власт? — попита безстрастно Хари, сякаш се интересуваше за времето.

— Поне искам да опитам. Тази сила е моя.

— Мисля, че е съвсем справедливо — Хари стана. — Утре един от нас ще дойде тук с пълния текст на Новите закони, върху които работи Парлет. Ако в последствие решим да внесем промени, ще те информираме.

— Гледайте да е предварително.

Кейн се поколеба, сетне кимна. А после всички си тръгнаха.

Милард Парлет въздъхна и изключи приемника.

„Невидим убиец“? Странен израз за практичен човек като Хари Кейн. Какво ли е имал пред вид?

Каквото и да е, в края на краищата Хари Кейн ще му го разкрие сам.

Друго обаче е по-важното. Сега Кейн държи Милард Парлет в ръцете си. Следователно действията му са предсказуеми. Ето кое е важното. Каквото и да стане, колонистите разполагат с последно и сигурно средство за да избегнат гражданската война.

А Милард Парлет може да се съсредоточи върху човека, който чака отвън. Изпълнението е избрало един от своите за да представи всички оплаквания. И сега този човек сигурно кипи от гняв, задето са го накарали да чака толкова дълго. Парлет включи интеркома.

— Мис Лосен, кажете му да влезе.

— Разбрано.

— Почакайте. Как казвате му беше името?

— Халей Фокс. Лейтенант.

— Благодаря. Бъдете така добра, поискайте от Гама, Делта и Йота сведения за Мат Келер.

— Ще бъде изпълнено, прародителю мой.

Мъгливи демони! И как Кастро се е оправял с тая жена? На устните на Парлет плъзна усмивка. Защо не? Той ще наглежда Съвета на Изпълнението, а Хари Кейн ще се погрижи за останалото. Току-що невидимият убиец бе свалил от гърба му половината от тежестта.

— Това ще е странно равновесие на силите — отбеляза Хари Кейн. — Зад Парлет стои цялото оръжие на планетата, освен това, което сглобяваме в тайната работилница. Зад него са медицинските и енергетичните ресурси и голяма част от капиталите. А ние какво имаме? Мат Келер.

— Добре че поне него имаме — подхвърли Лени.

Край тях по коридора премина със забързана походка червенокоса девойка в сияеща рокля. Аристократка, вероятно дошла да навести някой роднина. Докато ги подминаваше двамата по навик млъкнаха. Хари Кейн се ухили след нея, забавлявайки се от поразения й вид и начина, по който ускори крачка. Съвсем скоро те всички ще трябва да привикнат с тази гледка — свободно разхождащи се из Болницата колонисти.

— Важното е, че му надвихме — заговори Джей Худ. — Или той ни надви, а? Представяте ли си какво ще кажат историците? Ако въобще някога узнаят за това.

Мат лежеше по гръб и разглеждаше тавана.

Решението, което взе, е правилно. Вече не се съмняваше в това. След като владее сила, все някъде трябва да й намери приложение.

Или да й намерят други.

Неблагоприятните мутации обикновено пречат на организма да оцелее достатъчно дълго, за да създаде потомство. Единствената му надежда да има деца е като потисне напълно своя „късмет“ — поне в личния живот. Невидимият не би стигнал далеч в едно цивилизовано общество.

Някой влезе. Очите на Мат се завъртяха чевръсто, привлечени от ярките цветове на роклята й.

— Моля за извинение — каза девойката и се обърна за да излезе. Беше висока, стройна и привлекателна — с тъмночервени коси, накъдрени в невъобразими вихри. За такава рокля не можеше да мечтае нито една жена на Делта — едновременно свободна и достатъчно тясна, за да не скрива формите. Платът просто сияеше. Необичайно миловидното й лице с разширени ноздри и широки скули издаваше в нея чистокръвната аристократка.

— Почакайте — помоли я Мат.

Тя се извърна удивено — не толкова от думите, колкото от колонисткия му акцент. Сетне изправи рамене, вдигна гордо брадичка, а устните й се превърнаха в тънка линия. Мат се изчерви.

Но още преди девойката да му обърне гръб той произнесе мислено:

„Погледни ме.“

Тя не се обърна. Брадичката й се отпусна, а лицето й придоби нежен и замислен израз.

„Не сваляй очи от мен — продължаваше да нашепва мислено Мат. — Ти ме харесваш, нали? Точно така. Продължавай да гледаш.“

Тя пристъпи бавно напред.

Мат отслаби контрола. Момичето направи още една крачка и изведнъж лицето й се изкриви от ужас. Тя се обърна и избяга от стаята, преследвана от кънтящия смях на Мат.

Неблагоприятна мутация ли?

Може би не съвсем.

Корабът на Външните приличаше на играчка за елха — топка със сърмени пръстени, преплитащи се и кръстосващи се един друг от всички страни, без да се докосват никъде. Диаметърът му беше колкото на Ню Йорк, с почти същия брой население, но населен от същества, наподобяващи черни възлести камшици със задебелени дръжки.

Изнесеният на мили отпред с помощта на закрепващи въжета термоядрен двигател озаряваше корпуса на кораба с мътна светлина. Грамадните товарни хангари си разменяха изострени от вакуума сенки, а в граничната линия между светлината и сянката се помещаваше екипажът. Те лежаха с глави на светло, а разперените им опашки се криеха в сянката, изсмуквайки енергия с помощта на термоелектрически вериги. Ядреното излъчване се процеждаше без никаква вреда през телата им. Времето течеше бавно, лениво.

Малко са нещата, с които можеш да се занимаваш в междузвездното пространство.

Но ето, че курсът им беше пресечен от синкав актиничен пламък, разхвърлящ наоколо с небрежна разточителност високо енергетични частици и електромагнитно поле.

След секунди обектът се изгуби от погледа, дори за свръхчувствителните очи на Външните. Но не и за корабните уреди. След час Външните засякоха неговото положение, скорост, маса, устройство и тяга. Той беше механичен, конструиран от метал, движеше се с помощта на термоядрен реактор и поглъщаше междузвездния водород. Не съвсем примитивно устройство, но почти…

Създадено от потенциални клиенти.

Външните кръстосваха с корабите си всички разклонения на галактиката, използвайки за движение какво ли не — от фотонни „платноходи“ до нереактивни безинерционни двигатели, но винаги пътуваха в Айнщайновото пространство. Хипердвигателят беше прекалено недодялан. Външните никога не използваха хипердвигатели.

Другите разумни същества не смятаха така. Те не обичаха да си губят времето в космоса, където биха могли да се наслаждават на пътешествието, да зяпат наоколо и да се мотаят, а вместо това го пронизваха набързо с хипердвигатели като „Сляпото петно“. Стотици пъти най-различни чужди раси бяха купували тайната на този двигател от преминаващи наблизо Външни.

Търговският кораб направи изящна маневра и сви към Процион и човешката колония на Успех, следвайки рамробот 144. Без никакъв шанс да го догони, не и при обичайната тяга 0.1 g. Няма закъде да се бърза. Време има в изобилие…

Върху две искри от термоядрена светлина към Успех приближаваше новата индустриална революция.

Загрузка...