Черният облак

Глава шестаОБЛАКЪТ ПРИБЛИЖАВА

През следващото лято Облакът се намираше в дневното небе и не можеше да бъде наблюдаван, макар че изследванията с радиотелескопа на Нортънстоу не спираха.

Обстановката беше далеч по-благоприятна, отколкото министър-председателят си беше представял. Съдейки по сведенията, които пристигаха от Нортънстоу, вероятност да настъпи сериозна криза за гориво не съществуваше — вест, за която той беше искрено благодарен. В момента нямаха основания да се боят от масова паника. Освен от Кралския астроном, на когото той имаше пълно доверие, опасността идваше от учените и по-специално от Кингсли, но те бяха на сигурно място в Нортънстоу. А и отстъпките, които се наложи да направят, бяха смешно малки. Най-лошо от всичко бе, че трябваше да се лиши от Паркинсън. Наложи се да го изпратят в Нортънстоу, за да следи дали събраните там учени не правят някакви шмекерии. Очевидно в докладите, които се получаваха от имението, нямаше нищо секретно и затова министър-председателят бе решил да не раз-лайва още кучетата, да не обръща внимание на укорите, които останалите министри му правеха. От време на време министър-председателят беше склонен да се подчини на техните настоявания, особено в моментите, когато му ставаше твърде трудно да преглътне честите напомня-ния от страна на Кингсли за необходимостта от секретност.

В интерес на истината прикритите нападки на Кингсли не бяха лишени от основание, защото членовете на правителството трудно запазваха тайни. На всяко ниво от политическата йерархия отделните ръководители считаха за безопасно да споделят с подчинените си онова, което са научили. В резултат сведения за приближаващия се Облак бавно се процеждаха надолу и в началото на есента бяха стигнали почти до нивото на парламента. С две думи, оставаше само една крачка, за да стигнат до пресата. И все пак моментът не беше достатъчно назрял, за да може вестта за Облака да се появи на първа страница на всички вестници.

Есента беше ветровита и небето над Англия бе покрито с облаци. И макар че през октомври Облакът беше закрил вече част от съзвездието Заек, до началото на ноември все още никой не бе затръбил тревога. Първите сигнали пристигнаха от ясния небосвод на Изтока. По време на сондажни работи в пустинята от погледите на инженерите не убягнала загрижеността, с която местните хора наблюдавали небето. Арабите сочели Облака или по-скоро едно тъмно петно в небето, което бе станало вече около седем градуса в диаметър и приличало на зейнала овална яма. Работниците твърдели, че преди на същото място такава яма не се виждала и появата й сега сигурно била някакво предзнаменование. Какъв бил неговият смисъл, не знаели, но били уплашени. Разбира се, никой от инженерите не можел да си спомни дали е виждал тъмно петно, но и никой не познавал точното разположение на звездите, за да бъде сигурен. Един от тях обаче имал в базата карта на звездното небе. Когато сондажната група приключила своята работа и се завърнала в лагера, той разгледал картата. Нещо наистина, не било в ред. Последвали писма до вестниците в Англия.

Репортерите, естествено, не бързали да потърсят отговор. Но само след седмица серии от подобни истории започнали да се дочуват. Както често се случва, едно съобщение води след себе си още цял куп като него, също както първата капка дъжд предвещава приближаването на силна буря. Лондонските вестници изпратиха свои специални кореспонденти, въоръжени с фотоапарати и звездни карти на Северна Африка. Репортерите потегляха въодушевени, считайки задачата за чудесна възможност да се спасят, поне за малко от мрачния ноември. Връщаха се у дома съвсем отрезвели от възторга си. Тъмното петно съвсем не им бе дало основание за весели размишления. Не бяха донесли и снимки. На никой от редакторите не бе минало през ум, че да снемаш звезди с обикновен фотоапарат е трудна работа.

Британското правителство все още не можеше да реши дали да спре съобщенията, които се появяваха в пресата. Най-накрая беше решено нищо да не се предприема, тъй като всеки опит за намеса можеше само да подчертае сериозността на положението.

Мрачният тон на дописките, които пристигаха, удиви редакторите и те дадоха нареждане да се преработят, за да добият по-лек и безгрижен тон. Първите вести за Облака стигнаха в края на ноември до широката публика под следните банални заглавия:

„На небето се появи привидение“

„Звездно затъмнение, открито в Северна Африка“

„Не чакайте звезди за Коледа — заявяват астрономите“.

Ледът се пропукваше. Започнаха да пристигат снимки от големите обсерватории на Великобритания и някои други страни. Те се появяваха на първата страница на ежедневниците (и, разбира се, на последната в „Таймс“). На известни учени бяха поръчани статии.

Постепенно хората започнаха да научават за съществуването на силно разреден газ, който заема обширни райони от пространството, разделящо звездите. Обясняваше се, че в този газ се съдържат безброй дребни частици, вероятно ледени, не по-големи от една сто хилядна част от инча в диаметър. На тези дребни частици именно се дължели и тъмните петна по Млечния път. Показани бяха снимки на такива тъмни петна. Новото явление било просто едно от тези петна, видяно отблизо. Фактът, че по своя път Слънчевата система понякога минава покрай или пресича подобни струпвания, бил известен на астрономите отдавна. Срещите с подобни образувания са дали основа на теорията за произхода на кометите. Показвани бяха и снимки на комети.

Повечето учени не бяха напълно задоволени от тези обяснения. Облакът се превърна в честа тема за разговор и обсъждания в научните лаборатории по целия свят. Отново си припомниха думите на Уайчарт отпреди една година. Скоро за всички стана ясно, че плътността на Облака е от най-голямо значение. Общата тенденция беше този факт да се омаловажава, но се срещаха и учени, които си спомниха думите на Кингсли, произнесени на срещата на Британската астрономическа асоциация. Немалко значение се отдаваше и на факта, че членовете на групата в Нортънстоу бяха изчезнали от университетите. Всички почувствуваха, че тревогата не е неоснователна. Без съмнение опасенията на хората щяха да се засилят много повече, ако не бяха зачестилите обръщения на правителствата от цял свят към учените. Те бяха призовани да вземат участие в подготовката за посрещане на бедствието, свързана със запасяване с храни и горива и строителство на укрития.

Страхът обаче успя да проникне и сред широките ма-си. През първата седмица на декември навсякъде се долавяха началните признаци на безпокойство. По време на интервюта с добре осведомени членове на правителството известни фейлетонисти използваха твърде язвителни реплики. Първата вълна на тревога стихна необяснимо бързо. Третата седмица на декември бе мразовита и ясна и въпреки студа хората с коли и автобуси се стичаха вън от градовете, за да наблюдават звездното небе. Не можеха да забележат нито ново явление, нито някаква яма. Ярката лунна светлина позволяваше да се видят само някои звезди. Напразно по вестниците пишеха, че Облакът може да бъде забелязан единствено на фона на звездите. Така или иначе, Облакът вече не беше сензацията на деня. Още повече че до Коледа оставаха само няколко дена.

Правителството имаше сериозни основания да се радва на бързо отшумелия интерес към темата за Облака, още повече че през декември от Нортънстоу пристигна тревожен доклад. Струва си да опишем обстоятелствата, свързани с този доклад.

През лятото организацията на работата в Нортънстоу бе окончателно завършена. Учените се разделиха на две групи — едната се занимаваше с изследвания на Облака, а другата — с проблемите на осъществяване на връзка, за които Кингсли бе говорил с Марлоу. Останалите се грижеха за имението и за построяване на укритието. Веднъж седмично членовете на трите групи се събираха. Така всички бяха в течение на работата в другите сектори, без да влизат в излишни подробности.

Марлоу работеше с изследователите на Облака, които използваха телескопа Шмит, пренесен от Кембридж. През октомври двамата с Роджър Емерсън бяха решили проблема за посоката на движението на Облака. На поредната седмична сбирка Марлоу разказа резултатите си, като неволно се впусна в повече подробности. Накрая завърши с думите:

— И така Облакът очевидно се движи към Слънцето под ъгъл нула.

— Какво означава това? — попита Макнийл.

— Това значи, че Слънцето и Земята положително ще бъдат обгърнати от Облака. Досега можехме да се надяваме, че в последния момент ще настъпи някакво, макар и минимално отклонение. Сега обаче е съвсем ясно, че това няма да се случи. Облакът се движи по права линия към Слънцето.

— Не е ли малко странно, че се насочва право към Слънцето? — настояваше Макнийл.

— Все нанякъде трябва да се движи — отвърна Бил Барнет. — Вероятността да се отправи в една или друга посока е еднаква.

— А мен все не ме напуска чувството, че Облакът сякаш нарочно се е отправил към Слънцето — не спираше заядливият ирландец.

Следващите няколко минути минаха в общи препирни, докато Ивет Хеделфорт се изправи и се обърна-към събралите се:

— Имам причини за безпокойство — заяви тя.

По лицата на мнозина се плъзнаха усмивки, а някой дори подметна:

— Странно наистина, какви ли са тези причини?

— Нямам предвид „такива“ причини — продължи момичето, — а истински. Доктор Марлоу спомена, че Облакът се състои от водород. Измерванията показват, че плътността му е малко над 10^–10 грама на кубически сантиметър. Пресметнах, че ако Земята се движи в такъв облак в продължение на един месец, количеството водород, което ще се добави към нашата атмосфера, ще бъде повече от сто грама на всеки квадратен сантиметър от земната повърхност. Греша ли?

Изведнъж настъпи тишина, докато мозъците на присъствуващите или поне тези на учените направят заключенията, следващи от казаното.

— Не е ли по-добре да проверим това веднага — промърмори Уайчарт.

Почти без никакви коментари събраните се разотидоха, а Паркинсън се приближи до Марлоу:

— Е, доктор Марлоу, какво значи всичко това?

— Боже мой, нима не е очевидно? Това значи, че в земната атмосфера ще навлезе водород в количество, което е достатъчно, за да свърже всичкия кислород на Земята. Съединението на водорода с кислорода е изключително неустойчиво. Цялата атмосфера ще излети нагоре. За това се е сетила една жена, така че можете да й се доверите.

Кингсли и Уайчарт прекараха останалата част от деня в спорове. Привечер заедно с Марлоу и Ивет Хеделфорт се събраха в стаята на Паркинсън.

— Вижте, Паркинсън — започна Кингсли, след като разляха питието по чашите, — смятам, че вие трябва да решите какво да се съобщи на държавниците в Лондон, Вашингтон и другите столици. Нещата се оказаха доста по-сложни. Боя се, че водородът не е от толкова голямо значение, както вие, Ивет, мислите.

— Не съм казала, че е от значение, Крис, аз просто зададох въпрос.

— И имахте всички основания да го сторите, мис Хеделфорт — намеси се Уайчарт. — Обръщахме прекалено много внимание на температурата на Облака, пренебрегвайки въздействието му върху атмосферата на Земята. На първо място стои проблемът с енергията. Всеки грам водород, който навлезе в нашата атмосфера, има две възможности за освобождаване на енергия: при влизането в допир с атмосферата и при съединяването си с кислорода. От тези два случая първият е по-сериозен, защото количеството енергия, което ще се освободи, ще бъде по-голямо.

— Мили боже, това съвсем влошава нещата — възкликна Марлоу.

— Не е задължително. Представете си, че вследствие на удара газовете на Облака се сблъскат с най-горния слой на атмосферата. Той веднага ще се загрее силно. Изчислихме, че температурата му ще се повиши до стотици, хиляди и дори милиони градуса. А като се има предвид, че Земята се върти заедно с атмосферата си, ясно е, че Облакът ще се сблъска с въздушната ни обвивка само от едната й страна.

— Коя по-точно? — попита Паркинсън.

— Позицията на нашата планета в нейната орбита ще бъде приблизително такава, че Облакът ще я приближи откъм Слънцето — поясни Ивет Хеделфорд.

— Макар да нямаме видимост към Слънцето — допълни Марлоу.

— Това значи, че Облакът ще се сблъсква с атмосферата от онази страна на Земята, която сме свикнали да наричаме ден, така ли?

— Точно така. А нощем Облакът няма да докосва атмосферата.

— Именно тук се крие основният проблем — продължи Уайчарт. — Високите температури, за които току-що споменах, ще станат причина най-външните слоеве на атмосферата да се издигнат нагоре и да се отделят. Това няма да става през деня, защото масата на Облака ще ги спира, но нощем най-горната обвивка ще отлита в космоса.

— Разбирам какво искате да кажете — обади се Ивет Хеделфорт. — Водородът ще навлиза в нашата атмосфера през деня, но през нощта ще „отлита“. Така натрупването на водород ще бъде избегнато.

— Именно.

— А можем ли да бъдем сигурни, Дейв, че цялото количество постъпил водород ще се върне обратно по този начин — запита Марлоу. — Ако дори само една минимална част от него се задържи, да кажем един или десет процента, ефектът ще бъде катастрофален. Не бива да забравяме колко незначителни смущения — незначителни от астрономична гледна точка — могат да станат причина за гибелта ни.

— Вярвам в предвиждането, че цялото количество водород ще се върне в космоса. Опасността се крие по-скоро във факта, че заедно с него летят много други газове, съдържащи се в атмосферата.

— Защо? Нали казахте, че ще се нагреят само външните слоеве?

Кингсли реши да обясни:

— Ето в какво се състои работата. Най-горният атмосферен слой ще се нагрее извънредно много. В основата на атмосферната обвивка, където живеем ние, в началото ще бъде прохладно. Но постепенно топлината ще проникне и към долните слоеве.

Кингсли остави чашата си с уиски.

— Сега трябва да изчислим с каква скорост ще протече този процес на топлообмен. И както спомена ти, Джеф, необходимо е твърде слабо отклонение, за да последват катастрофални резултати. Долните атмосферни слоеве може да се нагреят до такава температура, че да се сварим, да се сварим в буквалния смисъл на думата, а политиците няма да направят изключение, Паркинсън.

— Забравяте, че нашите кожи са по-дебели и затова ще издържим по-дълго.

— Чудесно, печелите! Затоплянето на атмосферата, разбира се, може да протече толкова бързо, че тя цялата да излети в космоса.

— Възможно ли е да се определи дали това действително ще се случи?

— Има три начина за пренасяне на топлинната енергия. Те са добре известни: топлопроводимост, конвекция и излъчване. Сега дори можем да кажем със сигурност, че топлопроводимостта няма да играе съществена роля.

— Нито пък конвекцията — намеси се Уайчарт. — В горните слоеве ще има устойчив атмосферен слой с повишена температура.

— Така че остава излъчването — заключи Марлоу.

— И какво ще бъде неговото въздействие?

— Засега не знам — отвърна Уайчарт. — Ще трябва да се изчисли.

— В състояние ли сте да го сторите? — не спираше упоритият Паркинсън.

Кингсли кимна.

Три седмици по-късно Кингсли помоли Паркинсън да се отбие при него.

— Получихме резултатите от електронноизчислителната машина — започна той. — Добре, че настоявах да инсталираме тук една. По всичко личи, че няма да имаме тревоги с излъчването на топлината. Разполагаме с коефициент на сигурност около 10, който вдъхва известно успокоение. От горните слоеве на атмосферата към земната повърхност ще се насочи интензивно смъртоносно лъчение — рентгеново и ултравиолетово. Но изглежда, че то няма да проникне до най-ниските атмосферни слоеве. Край морското равнище ще бъдем твърде добре защитени. Не е такова положението по високите планини. Мисля, че хората от там трябва да се ева-куират. В местности като Тибет никой не бива да остане.

— Но, общо взето, смятате, че няма да пострадаме, така ли?

— Това не мога да кажа с точност. Искрено казано, Паркинсън, аз съм разтревожен. Не ме безпокои толкова излъчването. Струва ми се, с него няма да имаме кой знае колко проблеми. Не мога да се съглася с Дейв по отношение на конвекцията. При нормални условия нарастването на температурата отвън не е проблем. Температурните инверсии, както обикновено ги наричат, са добре известни, особено в Южна Калифорния, откъдето идва Уайчарт. А доказано е, че при температурните инверсии не се наблюдава движение на въздуха във вертикална посока.

— Какво ви тревожи тогава?

— Повърхностните слоеве на атмосферата, с които Облакът ще се сблъска най-напред. Вследствие на удара положително ще настъпи конвекция. Тази конвенция няма да проникне до най-ниските слоеве. В това Уайчарт е прав. Но проникване все пак ще има. И там ще настъпят сериозни температурни промени.

— Е, щом като горещината няма да стигне до най-ниските слоеве, какво значение има тя?

— Може да се каже, че има. Нека проследим хода на събитията, така както евентуално ще протекат. През първия ден нагретите въздушни течения ще проникнат до известна дълбочина. Същата нощ ще загубим не само водорода, проникнал през деня, но и част от атмосферните слоеве, до които топлите вълни са стигнали. И така през първия ден ще се лишим от част от външната си обвивка и от водорода. На другия ден и последвалата го нощ — от още един слой. И така нататък. Ден след ден атмосферата ще се оголва все повече и повече.

— Ще издържи ли един месец?

— Ето това е въпросът. А отговор не мога да дам. Атмосферата може да се изчерпи още първите десет дена, а може да издържи и цял месец. Просто не знам.

— А можете ли да установите?

— Ще се опитам, но ужасно трудно е да установиш дали всеки фактор, който би имал значение, е взет предвид. Много по-трудно е от решаването на проблема за излъчването. Без съмнение ще стигнем до някакъв отговор, но не зная дали ще бъде достатъчно достоверен. Единственото, което мога отсега да кажа със сигурност, е, че този проблем крие много рискове. Не вярвам дори след шест месеца да сме в състояние да кажем нещо по-положително, отколкото сега. Вероятно сме изправени пред един от онези проблеми, отговорът на които се търси извънредно трудно. Боя се, че ще се наложи да чакаме и да следим развитието на нещата.

— Какво да съобщя в Лондон?

— Ваша работа. Но на всяка цена съобщете, че жителите от високопланинските райони трябва да се евакуират, макар във Великобритания да не се срещат подобни масиви. Така или иначе, оставям на вас да решите какво от всичко казано тук да разкажете.

— Задачата не е много приятна, нали?

— Ни най-малко. Ако почувствувате, че унивате, препоръчвам ви да поговорите с един от градинарите. Името му е Стодард. Толкова е флегматичен, че нищо не може да го разтревожи, дори и известието, че атмосферата ще се разлети.

Още в началото на третата седмица от януари човечеството можеше, наблюдавайки небето, да отгатне бъдещата си съдба. Изчезна звездата Ригел от съзвездието Орион. Мечът поясът на Орион и ярката Сириус скоро ги последваха. Изчезването на всяко друго съзвездие, с изключение може би на Голямата мечка, можеше да остане незабелязано, но угасването на Орион и Сириус видяха всички.

Интересът на вестниците към Облака се пробуди отново. Всеки ден се появяваха съобщения за последните новини, свързани с него. „Нощните пътешествия за дирене на тайнственото“, организирани от автобусните компании, добиха особена популярност. Броят на слушателите, следящи образователните програми на Би Би Си по астрономия, нарасна три пъти.

Към края на януари почти всеки четвърти жител на Земята бе видял Облака. Съотношение вероятно недостатъчно, за да се контролира общественото мнение, но напълно достатъчно, за да могат повечето хора да се убедят, че вече е крайно време да помислят за сигурността си. Тъй като едва ли беше възможно всички жители на градовете да ги напускат нощем, появиха се предложения да се изключва осветлението по улиците. Първоначално градските власти на много места се възпротивиха, но отказът им превърна несмелите предложения в упорити настоявания. Уевърхамптън бе първият град в Англия, в който изключиха уличното осветление след настъпването на нощта. Той бързо бе последван и от други провинциални градове, а към края на втората седмица от февруари капитулираха и властите в Лондон. Сега вече нямаше човек, който със собствените си очи да не се е уверил в съществуването на Черния облак, който като гигантска ръка бе обгърнал небесния ловец Орион.

Почти в същата последователност се развиха събитията в САЩ и другите напреднали страни. В Съединените щати към всичко това се прибави и грижата по евакуацията на населението от повечето западни щати, чиято територия на много места бе над 5 000 стъпки надморска височина — пределна граница, указана в докла-да, получен от Нортънстоу. Правителството на САЩ, естествено, първо се консултира със своите специалисти, но резултатите от техните изследвания не се различаваха чувствително от онези, получени в Нортънстоу. Съединените щати организираха и евакуацията на високопланинските републики в Южна Америка.

Аграрните държави в Азия реагираха с учудващо безразличие на предупрежденията на Организацията на обединените нации. Политиката им „чакай и виж“ може би щеше да се окаже най-мъдра. В продължение на хиляди години за селяните на Изтока природните бедствия са били израз на „божията воля“ — както обикновено ги наричаха на Запад. Според философията на ориенталеца ураганът и наводнението, набезите на грабителски племена и хищни скакалци, болестите трябва да се посрещат смирено. Същото се отнасяше и за новото небесно явление. Така или иначе животът не им даваше кой знае колко много и за тях той бе с много ниска цена.

С настъпването на пролетта Облакът навлизаше все повече и повече в дневното небе на Северното полукълбо. Ето защо, макар да бе закрил небосклона далеч отвъд съзвездието Орион, което бе затъмнено изцяло, присъствието му бе далеч по-малко забележимо за невъоръженото око. Англичаните играеха крикет и прекопаваха градините си както и преди: със същото се занимаваха и американците.

Големият интерес към градинарството тази година бе предизвикан от необичайно ранната пролет, настъпила още в средата на май. Чудесното слънчево време, възцарило се в продължение на няколко седмици, бе пораз-сеяло мрачните предчувствия, пуснали дълбоки корени в умовете и сърцата на хората. В края на май пресните зеленчуци заляха пазара.

Хубавото време обаче не можеше да зарадва членовете на правителството, защото те знаеха заплахата, която се таеше в него. От мига, в който Облакът бе забелязан за първи път, той бе изминал около 90 процента от пътя си до Слънцето. Известно беше, че с приближаването си към него той щеше да започне все повече да отразява лъчите му и температурата на Земята щеше да се повиши. Предвиждането на Марлоу, че количеството на видимата светлина няма да нарасне, се оказа вярно. По време на прекрасната пролет и първите дни на лятото не се забелязваше видимо увеличаване на яркостта на небесния свод. За щастие Облакът отразяваше само част от попадналата върху него слънчева светлина, иначе животът на Земята отдавна да бе изчезнал. И не само това — голям процент от инфрачервените лъчи не успяваха да пробият атмосферния слой, който ги отразяваше и изпращаше обратно в космоса.

С настъпването на юни стана ясно, че температурата по цялата Земя ще се повиши с около 15 градуса. Малко хора могат да си представят колко голяма част от човечеството живее на самата граница на допустимата за живота температура. При ниска влажност на въздуха човек може да оцелее и при 60° Целзий — температура, измервана често през лятото в ниските области на западноамериканската пустиня и в Северна Африка. В условията на висока влажност температурата 45°Целзий е вече смъртоносна, а при много висока влажност тази граница слиза до 40°. Такива температури се измерват през лятото по източните крайбрежия на САЩ, а понякога и в Средния Запад. Колкото и да е странно, температурата на екватора не превишава 35°, макар там влажността да е изключително висока. Плътният пояс изпарения, опасващ екватора, отразява слънчевите лъчи и ги връща обратно в атмосферата.

Не бива да се забравя, че в повечето райони на Земята температурата е по-ниска от пределната само с 10°, а на места и с много по-малко. Ето защо перспективата общата температура на Земята да се повиши с около 15° пораждаше сериозни опасения.

Трябва да добавим, че опасността се увеличаваше и от неспособността на човешкото тяло да се освободи от отделената в него топлина, което можеше да стане причина за неговата смърт. Знае се, че жизнените процеси в човешкото тяло протичат нормално при температура 37°, Повишаването й до 39° говори за заболяване на организма, при 40° човек започва да бълнува, а при 42° настъпва смърт. Естествено възниква въпросът как, поставено при по-висока от нормалната за него температура, човешкото тяло успява да се освободи от излишната топлина. Отговорът се крие в способността му да отделя пот чрез кожата. Този процес е с най-добър резултат при ниска влажност на въздуха, с което се обяснява оцеляването на човешките същества при висока атмосферна температура и сух въздух. Това, разбира се, дава отговор и на въпроса защо сухият климат се понася по-добре.

За всички бе ясно, че в бъдещите месеци много неща щяха да зависят от влажността на въздуха, и това даваше известни надежди. Под влиянието на топлинните лъчи, идващи от Облака, температурата на сушата, а оттам и тази на въздуха трябваше да се покачи много по-бързо от температурата на моретата и океаните и влажността в атмосферата щеше да се увеличава с много по-умерени темпове. Така или иначе намаляването на влажността във въздуха щеше да даде начало на промените, свързани с приближаването на Облака. Ето къде се криеше и загадката на необичайно ясното и чисто време през пролетта и през първите дни на лятото в Англия.

Учените не дооцениха значението на топлинните лъчи на Облака. В противен случай американското правителство за нищо на света нямаше да настани научната си лаборатория в западната пустиня. Сега се наложи да евакуират хората и апаратурата. Това ги направи още по-зависими от информацията, получавана от Нортънстоу. Но и в Нортънстоу имаха своите проблеми.

След поредното обобщаване на данните възникнаха съмнения относно резултатите на Джон Марлборо. Той обаче настояваше, че не е допуснал грешка. Решиха Хари Лестър, който до този момент се бе занимавал с проблемите на връзката, да повтори изследванията на Марлборо. След десет дни Лестър се изправи на доклад пред събралите се учени:

— Нека се върнем малко назад, към началния етап на наблюденията — започна той. — Когато за първи път научихме за присъствието на Облака, беше установено, че той се движи по права линия към Слънцето с малко по-малко от 70 километра в секунда. Изчислено бе, че с течение на времето тази скорост вероятно ще се увеличава и ще достигне 80 километра в секунда. Но наблюденията на Марлборо отпреди две седмици показаха, че Облакът не се държи по предвидения от нас начин. Наместо с доближаването към Слънцето да увеличава скоростта си, той я намалява. Както знаете, решено бе да се повторят наблюденията на Марлборо. Мисля, че е по-добре сега да видите няколко диапозитива.

Показаното на екрана зарадва само Марлборо. Неговите данни се бяха потвърдили.

— По дяволите! — възкликна Уайчарт. — Попадайки в гравитационното поле на Слънцето, Облакът би трябвало да увеличава скоростта си.

— Да, но при условие, че не се противопостави по някакъв начин на това поле — възрази Лестър. — Погледнете отново последния диапозитив. Нали виждате дребните точки тук? Толкова са малки, че бяхме могли да предположим, че се дължат на дефект на плаката. Но ако съществуват наистина, то те се движат с поне пет хиляди километра в секунда.

— Любопитно — промърмори Кингсли. — Искаш да кажеш, че Облакът изстрелва малки капсули с огромна скорост и с тяхна помощ забавя собственото си движение, така ли?

— Може и така да се изтълкува — отвърна Лестър.

— Тълкувание, подкрепено от законите на динамиката, в което има и рационално зърно.

— Но защо този Облак се държи така ненормално?

Паркинсън се присъедини към Марлоу и Кингсли по време на разходката им в парка.

— Смятате ли, че новото откритие ще внесе значителни промени в хода на по-нататъшните събития? — запита той.

— Трудно е да се каже — отговори Марлоу, издухвай-ки кълбета дим от лулата си. — Все още е твърде рано, но едно е ясно — трябва да си отваряме очите на четири.

— Вероятно ще се наложи да нанесем промени в програмата — обади се Кингсли. — Смятахме, че Облакът ще достигне Слънцето в първите дни на юли, но ако движението продължи със същото забавяне, тогава всичко ще започне към края на юли или дори в началото на август. Сега вече не мога да бъда сигурен в нашите изчисления на температурата на Облака. Промените в скоростта ще изменят всичко.

— Доколкото разбирам, Облакът забавя движението си така, както една ракета намалява скоростта си — чрез изхвърляне на частици с голяма скорост в обратна посока — обади се Паркинсън.

— Горе-долу. Тъкмо обсъждахме възможните причини за явлението.

— И какво е вашето мнение?

— Нищо чудно Облакът да създава мощно магнитно поле. Регистрирани са вече сериозни смущения в магнитното поле на Земята. Може да са предизвикани и от Слънцето — най-обикновена магнитна буря. Но имам чувството, че смущенията се дължат по-скоро на влиянието на магнитното поле на Облака.

— Значи смятате, че нещата са свързани с магнетизма?

— Много вероятно. Съществуват процеси, причинени от взаимодействието на магнитните полета на Слънцето и Облака. Не е ясно какво точно става, но от всички обяснения това е най-малко невероятно.

Тримата мъже завиха зад ъгъла на сградата и пред тях се изпречи широкоплещест мъж, който, щом ги видя, докосна с пръст шапката си и поздрави.

— Добър ден, господа.

— Чудесно време, нали, Стодард? Как върви градината?

— Наистина, сър, чудесно време. Доматите започнаха да зреят. Никога досега не са узрявали толкова рано.

Разделиха се със Стодард и Кингсли се обади:

— Честно казано, ако имах възможност да сменя мястото си с този приятел в следващите три месеца, не бих се колебал нито миг. Какво щастие е грижите ти да са свеждат до зреенето на доматите.

През останалите дни на юни и през целия юли температурите на Земята продължаваха да се повишават. На Британските острови горещините достигнаха 30°—32°. Хората страдаха от необичайната жега, но сериозни причини за тревога нямаше.

Списъкът на жертвите в Съединените щати не бе голям главно благодарение на климатичните инсталации, монтирани през предишните няколко години и месеци. Температурите обаче приближаваха смъртоносната граница и се налагаше хората да не напускат домовете си по цели седмици. Тук-там климатичните инсталации се повреждаха и тогава хората умираха.

Отчайващо бе положението в района на тропиците — 7 943 вида растения и животни вече бяха унищожени напълно. Хората оцеляваха единствено благодарение на пещерите и землянките, които успяваха да изкопаят. Нищо не можеше да се направи, за да се намали температурата на знойния въздух. Количеството на загиналите през този период остана неизвестно. Знаеше се само, че са повече от седем милиона души. И ако не бяха някои благоприятни обстоятелства, това число щеше да бъде значително по-голямо.

Най-накрая настъпи момент, когато и повърхностният слой на морската вода започва да се нагрява, разбира се, не така бързо, както въздуха, но достатъчно, за да се получи застрашително увеличаване на влажността. Именно повишената влажност стана причина за трагедията, за която току-що стана дума. Милиони земни жители между Кайро и нос Добра Надежда бяха подложени на въздействието на все по-горещия и все по влажен въздух. Преустанови се всякакво движение на хора от място на място. Земните жители не можеха да сторят нищо друго, освен да лежат и да дишат тежко като кучета в зноен ден.

Към средата на четвъртата седмица на юли условията на тропиците станаха така непоносими, че всеки миг животът там можеше да спре. Най-неочаквано над цялото земно кълбо започнаха да се трупат дъждовни облаци. В продължение на три дена небосводът над цялата планета бе плътно обгърнат от дебел слой облаци и Земята заприлича на Венера. Това естествено доведе до слабо спадане на температурата, защото облаците отразяваха слънчевите лъчи обратно към космоса. Не може да се каже обаче, че този факт облекчи значително климатичните условия. Навсякъде, дори в далечните северни области на Исландия, заваляха топли дъждове. Увеличи се неимоверно много броят на насекомите, за чието развитие, за разлика от хората и останалите бозайници, горещината и влагата бяха благоприятни.

Растенията избуяха до невиждани размери. Пустините разцъфтяха така, както никой смъртен не бе допускал. И сякаш по някаква ирония на съдбата човечеството не можеше да извлече никаква полза от това плодородие. В почвата не бе засято нищо.

Човекът живееше относително поносимо само в Северозападна Европа и в Далечния Север, но дори и там не можеше да предприеме нищо. Отнета му беше инициативата. Венецът на природата бе поставен на колене от самата нея. От същата онази природа, за която той в продължение на петдесетина години гордо твърдеше, че е овладяна от него.

Условията не се подобряваха, но и не се влошаваха. С оскъдна или без никаква храна много от онези, които бяха успели да оцелеят след страшната жега, сега разполагаха с изобилие от вода. Смъртността, достигнала огромни размери, сега бе спряла да се увеличава.

Близо седмица преди пелената от облаци да обгърне плътно Земята, в Нортънстоу бе направено откритие от огромен астрономичен интерес. При твърде драматични обстоятелства бе потвърдено предположението, че на Луната съществуват пясъчни бури.

Повишаването на температурите през юли превърна обикновено прохладния британски климат в тропически, но нищо повече. Скоро тревата прегоря, цветята изсъхнаха. В сравнение с другите райони на Земята можеше да се счита, че Англия е слабо засегната, макар дневната температура да се повиши до 38°, а нощем спадаше само с няколко градуса. Крайморските курорти бяха претъпкани с посетители и всяко свободно кътче от морския бряг бе заето от каравани, теглени от коли.

Укритието в Нортънстоу бе вече завършено и съоръжено с мощна климатична инсталация и все повече и повече жителите на имението предпочитаха да прекарат нощта в прохладата, която тя създаваше. Иначе животът не се бе променил много и само разходките вместо през деня, под палещите лъчи на слънцето, ставаха нощем.

През една ярка лунна нощ Марлоу, Емерсън и Кнут Йенсен се разхождаха в парка, когато неочаквано им се стори, че светлината някак се промени.

— Знаеш ли, Джеф, това е дяволски странно. На всичкото отгоре не виждам нито едно облаче.

— Вероятно някъде много високо в атмосферата плуват ледени частици.

— В тази жега? Абсурд!

— Може и да си прав.

— А и цветът на светлината стана особено жълт, което не може да се дължи на ледени кристали — добави Йенсен.

— Е, не ни остава нищо друго, освен да се подчиним на правилото „когато се съмняваш — погледни“. Хайде да отидем при телескопа.

Щом пристигнаха в купола, приютил шестинчовия Шмит, Марлоу насочи телескопа към Луната.

— Боже милостиви! — възкликна той. — Там всичко ври!

Емерсън и Йенсен застанаха един след друг пред окуляра. След малко Марлоу се обади:

— По-добре идете да повикате останалите. Такова нещо се вижда веднъж в живота. Ще направя снимките при самия телескоп.

Ан Холси се присъедини към забързаните по коридора учени, които Емерсън и Йенсен бяха повикали спешно. Когато нейният ред да застане пред окуляра дойде, Ан все още нямаше представа какво ще види. Наистина тя вече бе наблюдавала сивата, набраздена и безжинена повърхност на Луната, но не познаваше топографията и подробно. Нищо не разбираше от развълнуваните реплики, които астрономите край нея си подхвърляха. Тази вечер тя дойде при телескопа, тласната по скоро от чувство на дълг. Когато нагласи фокуса, пред очите й неочаквано се разкри фантастична гледка. Луната бе лимоненожълта. Обичайните остри ръбове на повърхността и бяха забулени от гигантски облак които, изглежда, се простираше далеч зад овалните очертания на планетата. В облака непрестанно се вливаха нови и нови струи, извиращи от по-тъмните петна. От време на време те сякаш бликаха с нова сила оттам, къдреха се и се виеха по удивителен начин.

— Хайде, Ан, не се задържай прекалено дълго. Бихме искали да изследваме явлението, преди да е настъпило утрото — обади се някой зад гърба на момичето.

Ан неохотно отстъпи мястото си.

— Какво значи това, Крис? — попита тя Кингсли, докато крачеха към укритието.

— Спомняш ли си какво говорихме в деня, когато за първи път стана ясно, че Облакът приближавайки се към Слънцето, забавя движението си, вместо да го ускорява.

— Помня само, че всички бяха много разтревожени.

— Е, добре, Облакът намаляваше скоростта си, изхвърляйки дребни газови капсули с много голяма скорост. Не ни е известно нито как става това, нито защо, но изчисленията на Марлборо и Лестър достатъчно красноречиво го потвърдиха.

— Да не искаш да кажеш, че една от тези капсули е попаднала на Луната?

— Точно така. Тъмните петна по лунната повърхност са гигантски вихрушки прах, високи близо три мили. В резултат на голямата скорост на газовата капсула от Луната са се вдигнали стълбове от прах с височина стотици мили.

— Има ли вероятност някоя от тези капсули да попадне върху Земята?

— Не бих казал, че вероятността е много голяма. Възможно е Земята да е твърде малка мишена. Но, от друга страна, Луната е още по-малка, а е била уцелена от капсулата.

— И какво ще стане, ако…?

— Ако някоя капсула се блъсне в Земята ли? Не искам дори да мисля. Достатъчна ми е грижата какво ще се случи, ако Облакът ни удари с около 50 километра в секунда. В случай че в нас се блъсне капсула, предполагам, че земната атмосфера ще се разлети в пространството също като лунния прах.

— Онова, което никога няма да разбера в теб, Крис, е как, знаейки всичко това, имаш сили да си губиш времето с политиците.

— Ан, скъпа моя, ако през цялото време мислех само за действителното положение на нещата, за няколко дена щях да съм напълно полудял. Много хора на мое място положително биха полудели. Други биха се пропили. Моят начин да се спася от мислите си е да се заяждам с политиците. Старият Паркинсън чудесно знае, че това е просто игра, и участвува в нея на драго сърце. Но съвсем сериозно мога да те уверя, че оттук нататък оцеляването ни ще се измерва в часове.

Тя пристъпи по-близо до него.

— А ако искаш, мога да ти го кажа по-поетично — прошепна той.