Черният облак

ЕПИЛОГ

Когато за първи път прочетох изумителния разказ на Макнийл за Черния облак, беше също такъв студен, дъждовен януарски ден, какъвто Кингсли бе преживял преди много години. Следобеда и цялата вечер прекарах пред камината в своята стая в Куинс колидж. Щом прелистих и последната страница (което сторих не без известна тъга, тъй като Макнийл ни бе напуснал само преди няколко дни с неумолимата неизбежност на всяка смърт), отворих последния пакет. Вътре бе завита малка метална кутийка, в която лежеше навита на руло хартиена лента, пожълтяла вече от времето по краищата. Повече от десет хиляди дупчици бяха пробити по нея. Такива ленти се употребяваха в старите модели изчислителни машини. Това беше кодът! Само с един лек жест можех да хвърля ролцето в огъня и последната надежда за по-нататъшна връзка с Облака да изчезне завинаги.

Но аз направих друго. Поръчах около хиляда копия на кода. Длъжен ли съм да ги изпратя по целия свят, та да може някой някъде, рано или късно, отново да установи връзка с Облака? Какво ще предпочетем — да останем големи хора в един малък свят, или да бъдем малки хора в един огромен свят! Ето това е мисълта, която ме вълнуваше по време на целия разказ.

17 януари 2001 г. Дж. Б.