Черният облак

Глава седмаПРИСТИГАНЕТО

От края на юли в укритието в Нортънстоу въведоха нощно дежурство, в което включиха и Джо Стодард, тъй като работата в градината от известно време бе преустановена. Тропическият климат се оказа неподходящ за градинарството.

Случи се така, че Джо бе дежурен през нощта на 27 август. До сутринта не се случи нищо особено. И въпреки всичко в 7.30 на следващата сутрин той почука плахо на вратата на Кингсли. Предишната вечер Кингсли бе пийнал малко повече с колегите си. Ето защо нищо чудно, че в началото му бе изключително трудно да схване, че Джо се опитва да му съобщи нещо важно. Постепенно до съзнанието му стигна впечатлението от необичайната сериозност на градинаря.

— Него го няма, сър, няма го.

— Кого го няма? За бога, донеси ми чаша чай. Имам чувството, че устата ми е дъно на папагалска клетка.

— Чай ли, сър? — Джо се колебаеше, но все така не мърдаше от мястото си. — Казахте, че трябва да докладвам веднага щом забележа нещо особено, а него наистина го няма.

— Виж какво, Джо, въпреки цялото ми уважение към теб трябва да те предупредя, и то съвсем сериозно, че ако не ми кажеш най-сетне какво е това, което го няма, ще те изхвърля оттук, и то още сега. — Кингсли говореше ясно и отчетливо с бавен и висок глас. — Кого го няма?

— Денят, сър! Няма слънце!

Кингсли грабна часовника си. Той показваше 7.42 ч. сутринта. По това време на годината — края на август — отдавна трябваше да се е зазорило. Той изтича вън от укритието. Вън бе тъмно като в рог. Плътната пелена от облаци не позволяваше на светлината на звездите да проникне. Навън цареше някакъв необясним примитивен страх. Изгаснало бе небесното светило.

За жителите на Англия и страните от западното полукълбо силата на шока бе смекчена от нощта — светлината на Слънцето бе изчезнала в нощните часове. Предишната вечер то бе залязло както обикновено, а осем часа по-късно не се бе появило отново. Облакът като стена се бе изпречил пред него.

Населението на източното полукълбо обаче изживя целия ужас от постепенното угасване на слънчевата светлина. Плътен, непрогледен мрак се спусна посред бял ден. В Австралия например небето започна да потъмнява по обед и към три часа стана тъмно като в рог, без да се смятат районите, където включиха осветлението. В много от големите градове избухнаха вълнения.

В продължение на три дни Земята се потопи в тъмнина, от която се спасяваха всички, които можеха да използват постижението на техническия прогрес — изкуственото осветление. Лос Анжелос и другите градове на Америка бяха озарени от милиони електрически крушки. Но дори те не успяха да освободят американския народ от ужаса. Повечето американци разполагаха сега с достатъчно свободно време и настанили се пред телевизорите, чакаха последните новини, които властите нито можеха да обяснят, нито да контролират.

След три дни станаха две събития: появи се светлината на деня и започнаха обилни валежи от дъжд. В началото светлината бе едва забележима, но с течение на времето се засили, докато стигна до нещо средно между ясна лунна нощ и обикновен ден. Трудно е да се каже обаче дали тази светлина донесе на хората нужното им облекчение, защото тъмночервеният й цвят красноречиво говореше, че не е естествена.

Макар в началото дъждовете да бяха топли, температурата започна да спада. Количеството на валежите бе необичайно. В горещия и влажен въздух се натрупа неимоверно много влага. Със спадането на температурата, последвало закриването на слънчевата светлина, тази влага започна да пада във вид на дъжд. Реките бързо изпълниха своите корита, преляха извън бреговете, разрушиха пътищата и железопътните линии, оставиха десетки хора без домове. Човек трудно може да си представи трагедията на милионите хора по целия свят, които след изнурителните горещини трябваше да се преборят с разбушувалата се водна стихия. В тези трудни минути неизменен техен спътник бе призрачната, мъждива червена светлина, която се отразяваше и в залялата всичко вода.

Пораженията, които придошлите реки причиниха, не можеха да се сравнят с ужаса от ураганите, обхванали цялата Земя. Кондензирането на парите в дъждовни капки предизвика незапомнено освобождаване на енергия в атмосферата и доведе до грандиозни колебания в налягането. Човечеството не помнеше толкова силни и унищожителни урагани.

По време на един от тези урагани главната къща в Нортънстоу пострада чувствително. Двама работници загинаха под срутващите се стени. И това не беше всичко. Кнут Йенсен и неговата Грета (същата Грета Йохансен, на която Кингсли бе писал), изненадани от внезапно появил се силен вятър, бяха убити от падащо дърво. Погребаха ги един до друг зад стените на стария дом.

Температурата спадаше все повече и повече. Дъждът се превърна в суграшица и после в сняг. Наводнените пространства се покриха с лед, а към края на септември бушуващите реки постепенно замръзнаха, превърнали се в безмълвни ледени канари. Земите, покрити със сняг, приближаваха все по-близо до тропиците. Щом ледената прегръдка на снега и студа стисна здраво цялата планета, облаците се разнесоха. Човекът отново можеше да погледне към Вселената.

Сега вече нямаше никакво съмнение, че странната червена светлина на деня не идваше направо от Слънцето. Тя се стелеше равномерно от хоризонт до хоризонт без определен източник. Всяко ъгълче от дневното небе сякаш тлееше с бледочервен пламък. Радиото и телевизията съобщиха, че светлината се излъчва от Облака. Според учените тя била резултат от нагряването на Облака, обгърнал вече плътно небесното светило.

В края на септември предният, най-разреден край на Облака достигна Земята. И както бе предсказано в доклада от Нортънстоу, повърхностните слоеве на земната атмосфера започнаха да се нагряват. Газовете в този най-преден край бяха твърде разредени, за да предизвикат нагряване на температурите със стотици или милиони градуси. И въпреки всичко повърхностният слой на атмосферата се нагря до десетки хиляди градуса — достатъчно, за да започне той да свети с трепкащо синкаво сияние, лесно различимо след залез слънце. Нощите станаха неописуемо красиви, макар на Земята да нямаше кой знае колко хора, които въпреки вселилия се в сърцата им ужас да се отпуснат достатъчно, за да се насладят на тяхното очарование. Човек усеща красотата, когато в душата му има покой. И може би само неколцина овчари от северните райони, загрижени единствено за сигурността на своите стада, наблюдаваха с изумление и страхопочитание прорязаната от виолетови ивици нощ.

Заредиха се един след друг дни, озарени от червеникаво сияние, и синкави нощи, в които Слънцето и Луната не взимаха никакво участие. Температурата падаше все по-ниско.

В този период цели легиони земни жители загинаха от изтощение. В продължение на дълги седмици те бяха изложени на непоносима горещина, последвана от наводненията и бурите. С настъпването на силните студове пневмонията отне живота на нови десетки хиляди. В периода между началото на август и първите седмици на септември загина около една четвърт от населението на Земята. Дълбоката скръб стана неизменен гост в почти всяко семейство. Смъртта неумолимо разделяше съпруг от съпруга, родители от деца, любим от любима.

Министър-председателят бе изключително недоволен от учените в Нортънстоу. Раздразнението му бе толкова силно, че той дори се реши на едно пътуване до там. Пътуване, в което измръзна до смърт и това никак не допринесе за подобряване на настроението му.

— По всичко личи, че вие направо подведохте правителството — заяви той на Кингсли. — В началото твърдяхте, че извънредното положение ще трае повече от месец. То не само че продължи повече от определеното от вас време, но липсват и каквито и да било признаци, че скоро ще свърши. Кога можем да очакваме края на цялата тази история?

— Нямам представа — отвърна Кингсли.

Министър-председателят изгледа намръщено първо Паркинсън, сетне Марлоу, Лестър и спря почти свирепия си поглед на Кингсли.

— Ще ми позволите ли все пак да запитам на какво се дължи тази неприятна грешка. Може би не е зле да напомня, че тук, в Нортънстоу, ви бяха осигурени всички условия за спокойна работа. Живеете си без преувеличение като под пухена завивка. Имаме пълното право да очакваме в отплата поне елементарна компетентност. Мога да ви уверя, че условията на живот тук са далеч подобри от тези, при които е принудено да живее самото правителство.

— Разбира се, че тук условията ще са добри. Ние предвидихме развоя на събитията.

— И това като че ли е единственото ви вярно предположение, понеже е свързано със собственото ви удобство и сигурност.

— Просто следвахме примера на правителството.

— Не ви разбирам, сър.

— В такъв случай позволете да ви обясня. Щом присъствието на Облака стана известно, първата грижа на вашето и на всички останали правителства, доколкото разбрах, бе да се прикрият колкото се може по-добре всички факти, свързани със събитието. Истинската цел на тази секретност очевидно е била да се попречи на хората да помислят за избор на по-подходящи ръководители на своите държави.

След тези думи гневът на министър-председателя вече нямаше граници.

— Кингсли, длъжен съм да ви предупредя, че първата ми работа след прибирането ми в Лондон ще бъде да предприема мерки, които не вярвам да приветствувате.

Паркинсън забеляза как в пренебрежително-дръзкото поведение на Кингсли настъпи известно сковаване.

— Боя се, че няма да се върнете в Лондон и ще останете тук.

— Не ми се иска да вярвам, професор Кингсли, че дори вие ще бъдете толкова нагъл, та да ме задържите тук като ваш затворник.

— За нищо на света като затворник, министър-председателю — отвърна Кингсли с усмивка. — По-добре да го формулираме иначе. Предвид наближаващите катаклизми тук, в Нортънстоу, ще бъдете в далеч по-голяма безопасност, отколкото в Лондон. Следователно в интерес на обществото е най-добре да останете тук. И тъй като положително имате да споделите с Паркинсън много неща, ние с Лестър и Марлоу ще ви оставим сами.

Двамата учени последваха замаяни Кингсли и напуснаха стаята.

— Крис, не може да се държиш така — обади се Марлоу.

— Не само може, но съм длъжен. Ако му позволим да се прибере в Лондон, животът на всички тук, като се почне от теб, Джеф, и свършим с Джо Стодард, ще бъде застрашен. Нещо, което няма да позволя. Един господ знае колко минимални са шансовете ни да оцелеем изобщо и без подобно усложнение.

— Но ако той не се върне в Лондон, ще изпратят някого за него.

— Няма да изпратят. Ще съобщим, че временно пътищата са непроходими и вероятно министър-председателят ще се забави с няколко дена. Сега температурата пада с голяма бързина. Сбъдва се онова, за което говорихме с теб в пустинята Мохаве, Джеф. Само след няколко дена пътищата ще бъдат напълно непроходими.

— Не те разбирам. Няма вероятност да вали още сняг.

— Разбира се, че няма. Но в най-скоро време температурите ще спаднат и двигателите с вътрешно горене няма да могат да работят. Всякакво движение по въздуха и пътищата ще бъде преустановено. Знаем, че превозни средства, пригодени към по-ниските температури, могат да бъдат конструирани, но докато се сетят за тях, нещата ще се влошат достатъчно много, за да се замислят дали министър-председателят е в Лондон или не.

— Струва ми се, имаш право — обади се Лестър. — Ако успеем да го задържим около седмица, след това всичко ще бъде наред. Трябва да призная, че никак не ми се нрави идеята да ни измъкнат от малкото ни уютно убежище, особено след всички мъки, които преживяхме, докато го построим.

Паркинсън рядко бе имал възможността да види министър-председателя истински разгневен. Друг път при подобни ситуации секретарят се бе придържал към политиката на невъзразяване. Този път обаче той усети, че ще се наложи да посрещне цялата сила на гнева на министър-председателя.

В продължение на няколко минути той слуша търпеливо, след което каза:

— Съжалявам, сър, но се боя, че сам си навлякохте гнева на Кингсли. Не биваше да го обвинявате в некомпетентност. Това не е справедливо.

Министър-председателят чак заекна от гняв:

— Несправедливо ли?! Давате ли си сметка, Фран-сис, че благодарение на уверенията на Кингсли, че всичко ще трае около месец, ние не сме взели мерки да се запасим с гориво? Представяте ли си в какво неудобно положение ни постави той?

— Не само Кингсли ви увери, че кризата ще трае около месец. Същото твърдяха и американците.

— Грешката на един не оправдава грешките на други.

— Не мога да се съглася, сър. Докато бях в Лондон, непрестанно се стараехме да омаловажим сериозността на положението. В докладите на Кингсли се четеше загриженост, която предпочитахме да не забелязваме. Кингсли може и да не е бил прав, но развоят на събитията доказа, че е бил много по-близо до истината от нас самите.

— Но защо е сбъркал? Как стана така, че всички учени сгрешиха? Това е единственото, което искам да узная, а никой не желае да ми отговори.

— Щяха да ви отговорят, ако си бяхте направили труда да ги запитате, наместо да им крещите.

— Започвам да си мисля, Франсис, че престоят ви тук е бил прекалено дълъг.

— Във всеки случай достатъчно дълъг, сър, за да разбера, че учените никога не претендират за непогрешимост, ние, неспециалистите, сме тези, които им приписваме подобни твърдения.

— За бога, Франсис, стига сте философствували. Моля ви, обяснете ми с прости думи какво точно се е случило.

— Доколкото разбирам, Облакът се държи по твърде необичаен начин, труден за предсказване. Всички учени тук бяха убедени, че с приближаването към Слънцето той ще увеличи скоростта си, ще се размине с него и ще продължи нататък. А той направи точно обратното — забави движението си, а щом стигна Слънцето, практически спря. И сега е застанал пред него.

— Но колко време ще стои там? Ето това искам да знам.

— Никой не може да ви отговори. Възможно е да остане седмица, месец, година, хиляда или дори милион години. Това никой не знае.

— Всемогъщи боже, чувате ли се какво говорите? Ако този Облак не се отмести, ние няма да издържим.

— Смятате ли, че Кингсли не знае това? Ако Облакът се задържи около месец, още хиляди хора ще загинат. Ако се задържи два месеца, населението на Земята ще стане съвсем оскъдно, а ако се задържи три месеца, въпреки взетите мерки и ние в Нортънстоу ще загинем като последни жители на нашата планета. Задържи ли се година, на Земята няма да остане нито един жив организъм. Както ви казах и преди, Кингсли знае това много добре, ето защо не се интересува особено от политическия аспект на нещата.