Черният облак

КНИГИ-ХИПОТЕЗИ

Не търсете името Фред Хойл в никакви литературни справочници — той никога не е бил професионален писател и не е имал подобни амбиции. През 50-те и 60-те години в научната фантастика се вля мощно течение — потокът на учените фантасти. Дори за известен период стана почти мода знаменити учени да сядат пред пишещата машина и да излагат своите научни теории и хипотези във вид на фантастични съчинения. Резултатите не бяха особено впечатляващи, повечето от тези книги са вече забравени. Изключение правят момее би само отделни творби на Норбърт Винер, Лео Сцилард, Джон Пирс, Ото Фриш и Фред Хойл.

И все пак на неговата популярност могат да завидят мнозина писатели. Едва ли има приятел на науките за небето, който да не е срещал неговите винаги оригинални и винаги интелигентни научни идеи. Почти половин век Хойл е „на гребена на вълната“ на модерната астрономия и астрофизика — оспорван, противоречив, често парадоксален, но винаги дълбок и точно затова внушаващ уважение и респект. И ако може да се спори дали научнофантастичните му произведения ще останат в златния фонд на жанра, научният му принос е неоспорим и непоклатим.

Фред Хойл е роден на 24 юни 1915 година в Йоркшър (Англия). През 1939 година завършва Кембриджския университет и оттогава неизменно работи там. До 1956 година преподава математика, след това — астрономия, а сега е директор на Института по теоретична астрономия. Член е на Лондонското кралско дружество, на много чуждестранни академии, носител е на най-високи научни отличия.

Особено голям е приносът на Хойл в разработването на теорията за еволюцията на звездите. В тази област той работи съвместно с Реймънд Литълтън и Мартин Шварцшилд, получените резултати днес се смятат за основополагащи. Неговите трудове върху ранните етапи от възникването на Слънчевата система, избухването на свръхнови, галактиките и галактичните купове, космическите лъчи и квазарите продължават да вълнуват учения свят.

Една хипотеза, създадена през 1948 година съвместно с Томас Голд, буквално взриви иначе спокойния свят на звездобройците и превърна името Хойл в „притча во язицех“. Знаем, че според съвременната космология наблюдаемата Вселена се разширява. От този факт, подкрепен наблюдателно, логично следва, че преди 15–20 милиарда години видимият свят е бил концентриран в едно особено физическо „зърно“, което се е взривило и което условно наричаме „начало“. Въпросното „начало“ обаче създава редица трудности в съвременното природознание и голям брой учени са доста неспокойни от съществуването му. От него произтичат много „неудобни“ въпроси, за които все още нямаме категорични отговори.

Хойл и Голд (по-късно към тях се присъединиха Паул Йордан и Херман Бонди) разработиха модел на стационарна Вселена, тоест Вселена, която не се разширява. За да има съгласие с наблюдателните данни, те въведоха редица допълнителни допускания, като раждане на вещество от вакуума, изменение масата на частиците, нарушаване на някои природни закони и т.н. Сега почти всички са на мнение, че този модел е неправдоподобен, не отговаря на реалното състояние на нещата, но се е оказал изключително полезен като критика на съществуващите възгледи и като евристичен ключ към нови решения.

Своята първа научнопопулярна книга Хойл написва още в 1950 година — „За природата на Вселената“. Оттогава те са десетки и са издавани в много страни по света. В 1955 година е публикувана и първата му научно-фантастична книга — романът „Черният облак“. През 1961 година английските телевизионни зрители с радост посрещат седемсерийният телевизионен филм „Андромеда“, написан съвместно с Джон Елиът и поставен от Майкъл Хейс и Норман Джоунс. В него се разказва за сигнали от съзвездието Андромеда, уловени и разчетени от изчислителна машина; за създаденото по данните от машината „синтетично“ момиче Андромеда, което става връзка между машината и околния свят. Като цяло сериалът е интересен и наситен със събития, макар да повтаря редица познати схеми. Година по-късно сценарият е преработен от двамата съавтори в роман. Пак тогава се появява и шестсерийно продължение, този път под режисурата на Джон Елиът.

По-късно Хойл започва да работи съвместно със своя син Джефри (роден в 1941 година). Първата им съвместна работа е „Пета планета“ (1963). След това двамата романизират филма на Фред Хойл „Ракети в Голямата мечка“ (1969). Други техни общи книги са „Седемте стъпки към Слънцето“ (1970), „Молекулният човек“ (1971), „Адът“ (1973) и „Към бездните на космоса“ (1974). През този период Фред Хойл написва сам „Първи октомври е също късно“ (1966) и „Елемент 79“ (1967).

С това в общи линии се изчерпва приносът на Хойл към научната фантастика. Макар списъкът да е сравнително дълъг, приносът не е толкова голям. Написаните с Джефри Хойл книги не са блестящи (твърди се, че бащата се грижи само за научната им достоверност). Фред Хойл акцентира вниманието си главно върху научната проблематика, което прави произведенията му бедни откъм художественост. Можем да кажем, че всяка една негова книга е литературно изложение на някаква научна хипотеза. Колкото и това да не личи от пръв поглед, романът „Черният облак“ също не прави изключение.

Не бих искал да разказвам романа, нито да правя пространни анализи (събитията и идеите в него са лесно смилаеми). Значително по-интересно е последвалото цялостно развитие на идеята за облаците органична (жива, може би мислеща?) материя. И тук отново в центъра на събитията е неуморимият Фред Хойл.

През 1962 година Хойл започва да работи съвместно с цейлонския учен Чандра Вакрамасинге, по това време професор по математика в Кембирдж и носител на наградата „Пауъл“ за принос в… английската поезия. Двамата обръщат внимание на факта, че в познатите отдавна облаци органична материя в междузвездното пространство има и микроскопични сферични графитови частици. По-късно Вакрамасинге открива присъствието на органични полимери. Двамата провеждат лабораторни експерименти, с които доказват, че в космическата среда биха могли да се раждат и съществуват микроорганизми. Това им даде основание да разработят цялостна теория, според която животът е възникнал не на Земята, а в Космоса; че в междузвездната среда наистина могат да съществуват „черни облаци“ не само от първични органични структури, но и колонии от бактерии. С върха на перото те показаха как би могла да протича еволюцията на тези колонии. Тази теория е изложена в техните трудове „Космическите пътешественици — доставчици на живот“ и „Еволюция от Космоса“, както и в множество статии.

Така един астроном и писател-фантаст плюс математик и поет създадоха теория за произхода на живота и неговата еволюция. Този факт доказва дълбокия синтез в съвременното знание и едновременно с това — изключително широкия интелектуален спектър на Хойл.

И така — съществуват ли реално облаци жива материя? Може би да, може би не. Противниците на теорията на Хойл и Вакрамасинге все още нямат достатъчно убедителни аргументи. Някои нови данни (откриване на аминокиселини в метеорите, синтетично създадените от съветски учени „субликони“ и др.) подсказват, че не е изключено двамата да са прави.

Прочитайки написаното дотук, се убедих, че то повече прилича на научнопопулярна статия, отколкото на увод към роман. Но все ми се струва, че имам основания. Първо, защото авторът е знаменит учен. И второ, защото тази малка разходка в света на неговите идеи ще ви помогне да разберете фактологичната тъкан на самото произведение. Защото „Черният облак“ е роман-хипотеза, при това хипотеза с претенции за правдоподобност. А ако написаното от Фред Хойл се окаже истина, ще се убедим, че всички ние, целият земен живот, сме деца на Космоса, че сме родени в щедрата утроба на Междузвездието.

Агоп МЕЛКОНЯН