Черният облак

Глава петаНОРТЪНСТОУ

Сградата на имението Нортънстоу бе разположена сред просторен парк на възвишението на Костуолдс, недалеко от стръмните западни склонове. Земята наоколо беше плодородна. Когато за първи път се разнесе новината, че имението ще се превърне в едно от „онези правителствени учреждения“, из цял Глостършир се надигнаха гласове на недоволство. Правителството обаче има свой начин за уреждане на подобни проблеми. Обяснено беше, че в „учреждението“ ще се правят изследвания, свързани със земеделието, че хората от околността ще могат да се обръщат към работещите в Нортънстоу за съвет, и вълнението на „местните“ бе уталожено.

На около миля и половина от централната сграда на Нортънстоу бяха издигнати нови постройки, предвидливо закътани между дърветата. В повечето от тези къщи-близнаци се предполагаше, че ще живеят семействата на обслужващия персонал. За по-старшите служители бяха определени няколко самостоятелни сгради.

Хелън и Джо Стодард се бяха настанили в един от новите варосани отвън домове. Джо работеше като градинар. Тази работа му подхождаше и в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Джо бе вече на тридесет и една години, от които в продължение на тридесет се бе занимавал с градинарство. Баща му — също градинар, бе започнал да обучава момчето на занаята от мига, в който то бе проходило. Джо обичаше работата си не само защото му даваше възможност да бъде на открито почти през цялата година, но и защото в нашия век на попълване на формуляри и писане на документи тя го държеше настрана от канцеларщината, а трябва да признаем, че Джо четеше и пишеше с голямо затруднение. Разгръщаше каталога със семената, колкото да разгледа картинките. Но и това не беше недостатък, защото семената се разпределяха от главния градинар.

Въпреки очевидно забавената мисловна дейност на Джо хората го обичаха. Никой не го бе виждал смутен или без настроение. Когато беше объркан, а това не се случваше рядко, по лицето му се плъзваше трогателна усмивка. Умееше да контролира мускулите на якото си тяло точно толкова добре, колкото зле контролираше мозъка си. Играеше чудесно на стрелба със стрели, макар да оставяше другите да пресмятат точките. А на кри-кет бе страшилището на всички играчи в околността.

Хелън Стодард бе съвършено различна от своя съпруг: млада, хубава, двадесет и осем годишна жена, тя бе изключително интелигентна, макар и необразована. За всички бе загадка как Джо и Хелън успяваха да се разбират така добре. Може би това се дължеше на факта, че човек лесно можеше да управлява Джо. Или защото двете им малки деца бяха наследили най-доброто и от двамата — интелигентността на майката и здравата физика на бащата.

Сега обаче Хелън бе недоволна от своя Джо. Странни неща ставаха в голямата къща. През последните две седмици в имението нахълтаха стотици хора. Старите инсталации бяха изтръгнати, за да се освободи място за нови. Огромна ивица земя беше разчистена и на нея опънаха множество странно разположени жици. Нищо нямаше да му струва на Джо да разбере какво значеше всичко това, но него така лесно можеше да го залъже човек с всякакви глупави обяснения: последната безсмислица, която му бяха казали, бе, че кабелите ще служат за някакъв нов начин за отглеждане на дървета.

Джо от своя страна не разбираше защо е цялата тази тревога. Какво от това, че всичко е напълно необяснимо, както твърдеше жена му, повечето неща в живота са не по-малко необясними. „Те“ сигурно си знаят работата, а на него това му беше напълно достатъчно.

Хелън се дразнеше, че се налага да разчита на информацията на своята съперница мисис Олсъп, чиято дъщеря Пеги работеше като секретарка в главната къща и беше надарена с любопитство, ненадминато дори от това на майка й или на Хелън. В резултат в къщата на Олсъп постъпваше мощен поток от сведения. Благодарение отчасти на тази плячка и отчасти на ловкия начин, по който тя споделяше новините, авторитетът на Агнес Олсъп сред съседите й бързо нарасна.

Към всичко това трябва да се прибави и дарбата й да строи хипотези. В деня, в който Пеги реши загадката за съдържанието на огромното количество сандъци с надпис „Чупливо. Да се пренася с изключително внимание“, акциите на мисис Олсъп се вдигнаха неимоверно много.

— Само радиолампи, ето какво има в сандъците — съобщи тя на събралите се около нея „придворни“. — Милиони лапи.

— Но за какво са им милиони лампи?

— Със същото основание можеш да попиташ защо са им всичките тези кули и жици, с които кръстосаха петстотинте акра земя? — отвърна й мисис Олсъп. — Ако питате мен, с тях ще получават „лъчи на смъртта“.

Последвалите събития не можаха с нищо да разколебаят увереността й в това обяснение.

Вълнението, настъпило сред обитателите на „Имението на платото“ в деня, в който „те“ пристигнаха, не знаеше граници. Пеги едва намираше думи, потресена от пренебрежението, с което някакъв синеок мъж бе разговарял с важните „клечки“ от правителството, „сякаш са му прислужници, мамо“.

— „Лъчи на смъртта“ и нищо друго — прошепна изпадналата вече в екстаз мисис Олсъп.

Най-накрая и Хелън Стодард има късмет да научи една интересна новина, и то може би най-важната от практическа гледна точка. Рано сутринта, след като „те“ се настаниха в имението, тя се качи на колелото си и отправяйки се към съседното селище Фар Страйдинг, се натъкна на бариера, препречваща пътя. Охраняваше я сержант от полицията. Да, този път ще й разрешат да отиде до селото, но за в бъдеще никой няма да има право да напуска Нортънстоу, ако не покаже пропуска си. Тези пропуски ще бъдат раздадени още същия ден. Всеки от обитателите на имението ще трябва да се фотографира и до края на седмицата на всички пропуски да има и снимки. Как ще ходят децата на училище ли? Мъжът смяташе, че от Страуд ще изпратят учител, за да не се налага учениците да ходят в селото. Съжалявал, че не знае нищо повече, за да й обясни по-подробно.

Това събитие потвърди още веднъж теорията за лъчите на смъртта.

Предложението, което Ан Холси получи чрез своя импресарио, звучеше доста загадъчно. Искаха да знаят ще приеме ли да свири на 25 февруари две сонати — едната от Моцарт, а другата от Бетховен, в някакво жилище в Глостършър? Хонорарът бе висок, твърде висок дори за способна млада пианистка. Освен нея беше поканен и квартет. Никакви други подробности не се даваха, с изключение на това, че в 2 часа на гарата в Бристол една кола ще чака влака за Падингтън.

Едва когато се запъти към вагон-ресторанта да изпие чаша чай, тя разбра кой е поканеният квартет. Оказа се не някой друг, а квартетът на Хари Харгрийвс.

— Ще им посвирим Шонберг — обясни Хари — само колкото да им поизпилим тъпанчетата. А кои са те между другото?

— Доколкото схванах, става дума за прием в извънградска вила.

— Ако се съди по хонорара, който смятат да платят, трябва да са доста богати.

Пътуването с кола от Бристол до Нортънстоу мина много приятно. Личаха първите признаци на ранната пролет. Шофьорът ги поведе по коридорите на голямата сграда и като отвори някаква врата, обяви:

— Посетителите от Бристол, сър!

Кингсли не бе очаквал никого, но бързо се овладя.

— Здравей, Ан! Здравей, Хари! Щастлив съм да ви видя!

— И аз се радвам да те видя, Крис. Но каква е тази работа? Откога си станал земевладелец? Сигурно си и нещо повече, като се има предвид великолепието на тази къща — хълмистите земи и всичко наоколо.

— Как да ти обясня, работим по една специална задача на правителството. Очевидно смятат, че имаме нужда от облагородяващото въздействие на музиката. Така си обяснявам и вашето пристигане — обясни Кингсли.

Вечерта мина чудесно. Всички бяха доволни и от вечерята, и от концерта и нищо чудно, че на следващата сутрин музикантите се приготвиха да си вървят с видимо съжаление.

— Е, довиждане, Крис, и благодаря ти за приятното прекарване — каза Ан на сбогуване.

— Колата сигурно вече ви чака. Жалко, че трябва да си тръгвате така скоро.

Оказа се, че навън пред вратата няма нито шофьор, нито кола.

— Не се тревожете — успокои ги Кингсли. — Сигурен съм, че Дейв Уайчарт не ще има нищо против да ви откара с колата си до Бристол, макар че вътре ще ви бъде доста тесничко с всичките тези инструменти.

Дейв Уайчарт се съгласи на драго сърце да ги откара до Бристол, наистина в колата му бе твърде тясно, но след четвърт час с много шеги и бутане потеглиха.

Не беше минал и половин час, и цялата компания отново пристигна пред вратата на голямата къща. Музикантите бяха объркани, а Уайчарт кипеше от гняв. Той поведе групата към кабинета на Кингсли.

— Какво става тук, Кингсли? При бариерата полицаят отказа да ни пусне навън. Заяви, че имал нареждане да не позволява никому да напуща имението.

— Всеки от нас има ангажименти тази вечер в Лондон — обади се Ан — и ако не тръгнем в най-скоро време, ще изпуснем влака.

— Щом не можете да излезете през централния вход, има други пътища, които водят навън — отвърна Кингсли. — Почакайте да поразпитам някои хора.

Кингсли прекара близо десет минути на телефона време, през което гостите му се тревожеха и негодуваха Най-сетне той остави слушалката.

— Не сте единствените разгневени. Хората от цялото имение са се опитвали да отидат поне до селото, но на никого не са позволили. Изглежда, са поставили постове по протежение на цялата ограда. Струва ми се, че е по-добре да позвъня в Лондон.

Кингсли натисна някакъв бутон.

— Ало, постът при главния вход ли е? Да, да, разбирам, че само изпълнявате заповедите на началника на полицията. Разбирам. Чуйте какво искам да направите. Слушайте ме внимателно, наберете Уайтхол 9700. Когато се свържете, ще дадете кодовите букви QUE, ще потърсите мистър Франсис Паркинсън, секретар на министър-председателя. Щом Паркинсън се обади, кажете му, че професор Кингсли иска да говори с него. И ме свържете веднага. Моля, повторете инструкциите.

Паркинсън се обади след няколко минути. Кингсли започна:

— Здравейте, Паркинсън. Както разбирам, тази сутрин капанът ви е щракнал за първи път… Не, не, не се оплаквам. Очаквах го. Можете да поставите около Нор-тънстоу колкото си искате пазачи, но не искам да ги виждам вътре. Обаждам ви се, за да ви кажа, че връзката с Нортънстоу оттук нататък ще се осъществява по друг начин. Никакви телефонни обаждания повече. Смятаме да прережем всички кабели, водещи към постовете на охраната. Ако искате да влезете във връзка с нас, ще трябва да използвате радиовръзката… Ако не сте завършили предавателя? Е, това си остава ваша грижа. Не биваше да настоявате пред министъра на вътрешните работи да прокарва всички тези кабели… Не разбирате ли? Е, ще се наложи да разберете. Ако вие и вашите приятели сте достатъчно компетентни да управлявате една държава по време на криза, то ще трябва да знаете и как се инсталира радиопредавател, още повече че ви дадохме и схемата. Има и още нещо, което бих искал добре да запомните. Щом вие не разрешавате на ни-кого да напуща Нортънстоу, не ще допуснем никой да влезе в границите на имението. От което следва, че същото се отнася и за вас, Паркинсън. Можете да дойдете, когато си поискате, но не ще ви позволим да напуснете. Това е всичко.

— Какъв абсурд — възкликна Уайчарт. — Ами това на практика е хвърляне в затвора. И през ум не ми е минавало, че такива неща могат да се случат в Англия.

— Всичко може да се случи в Англия — отвърна Кингсли, — достатъчно е да се изтъкнат подходящи мотиви. Ако поискате да държите под ключ група от мъже и жени в някоя къща в провинцията, само не трябва да казвате на пазачите, че охраняват затвор. Обяснявате им, че онези вътре се нуждаят от закрила срещу някакви отчаяни типове, които се опитват да нахълтат при тях. Закрила, а не затвор е паролата тук.

И действително началникът на полицията имаше впечатлението, че в Нортънстоу се пазеха тайни, свързани с атомната енергия, която ще направи революция в индустриалното производство. Убеден беше също така, че чуждото разузнаване ще стори всичко възможно, за да стигне до тези тайни. Той знаеше, че най-вероятно изтичането на информация можеше да стане чрез хората, които работят в Нортънстоу. Не беше трудно да се досети, че най-добрата форма за осигуряване на безопасността е да се преустанови достъпът до имението и излизането вън от него. Във всичко това той бе напълно подкрепен от самия министър на вътрешните работи, който беше готов да се съгласи охраната да бъде подсилена и с военни части.

— Какъвто и да е смисълът на всичко това, какво общо има с нас? — попита Ан Холси.

— За мен не е проблем да се престоря, че присъствието ви тук е една случайност — рече Кингсли, — но не мисля, че е така. Струва ми се, вие сте част от общия план. Тук вече е и художникът Джордж Фишър, който е получил поръчка от правителството да рисува Нортънстоу. Тук са Джон Макнийл — млад лекар, и Бил Прайс — историк, който работи в библиотеката. Мисля, че е по-добре да повикам и тях, и да се опитам доколкото мога да обясня на всички ви в какво се състои работата.

Когато Фишър, Макнийл и Прайс допълниха компанията, Кингсли даде на събралите се пред него едно твърде общо, но достатъчно подробно обяснение за откриването на Черния облак и за събитията, които бяха довели до създаването на научен център в Нортънстоу.

— Това обяснява присъствието на охрана и т.н. Но все още не проумявам какво търсим ние тук. Ти спомена, че не е случайно. Защо ние, а не някой друг? — попита Ан Холси.

— Вероятно вината е моя — отвърна Кингсли. — Мисля, че нещата са се стекли така: агентите на правителството са намерили моя бележник с адреси. В него бяха и имената на учените, с които се консултирах по повод на Черния облак. Предполагам, че когато са разбрали връзките ми с някои хора, онези от правителството са решили да не рискуват излишно. Просто са „навързали на въжето“ всички, чиито имена са били записани в моя бележник. За което моля да ме извините.

— Дяволски небрежно от твоя страна, Крис — възкликна Фишър.

— Знаеш ли, честно казано, имах страшно много грижи през последните шест седмици. А в края на краищата вашето положение в известен смисъл съвсем не е чак толкова лошо. Вие до един заявихте, че мястото е чудесно. А когато настъпи критичният момент, тук шансовете ви за оцеляване са далеч по-големи откъдето и да било другаде. И ако оцеляването въобще се окаже възможно, ние тук ще оцелеем. Така че в крайна сметка вие имате късмет.

— Тази история с бележника ви с адреси не се отнася ни най-малко до мен. Ако не се лъжа, ние с вас никога не сме се срещали преди.

— Случайност, Макнийл. А защо сте тук, ако смея да попитам?

— Търсех подходящо място за санаториум и ми препоръчаха Нортънстоу. В Министерството на здравеопазването ми предложиха да дойда и да разгледам всичко на място. Но защо точно аз, така и не разбрах.

— Вероятно за да имаме лекар край нас. Кингсли се изправи и отиде до прозореца. По поляните вън се гонеха сенките на облаци.

Един ден към средата на април Кингсли се върна в стаята си след кратка разходка из имението Нортънстоу и щом отвори вратата, го лъхна миризма на анасон.

— Какво по…! — възкликна той. — Я виж, Джеф Марлоу. Но това е чудесно! Загубил бях всякаква надежда, че ще те видя някога тук. Как успя?

— С измама и предателство — отвърна Марлоу между две огромни хапки препечен хляб. — Добре сте се подредили тук. Искаш ли малко чай?

— Благодаря, много мило от твоя страна.

— Няма защо. След като ти замина, нас ни преместиха в Паломар, където успях да поработя още малко. Сетне изпратиха всички ни в пустинята с изключение на Емерсън, който, предполагам, е тук.

— Да, при нас са Емерсън, Барнет и Уайчарт. Сериозно се опасявах, че ще ви изпратят в пустинята. Затова и така бързо се ометох, щом разбрах, че Херик възнамерява да пътува за Вашингтон. Дърпаха ли му ушите, задето ме е оставил да напусна страната?

— Предполагам, но не беше многословен.

— По една случайност се оказах прав в предположението си, че Кралският астроном ще бъде изпратен на ваша страна, нали?

— Да, сър! Кралският астроном е главен представител на британската страна в системата на проекта на Съединените щати.

— Браво на него. Предполагам, напълно му е допаднало. Но все още не си ми казал как успя да се измъкнеш от пустинята и защо реши да напуснеш.

— Лесно ще ме разбереш. Защото не ми харесва начина, по който бяха организирали смъртта ни.

Марлоу взе шепа бучки захар от захарницата. Сложи едната от тях на масата.

— Това е човекът, който върши работата.

— Как го наричате тук?

— Не мисля, че го наричаме с някакво по-специално име.

— Ние тук му викаме „фиг“.

— „Фиг“ ли?

— Точно така, съкратено от „фигура“.

— И макар да не го наричаме „фиг“, той си е истинска „фиг“ — продължи Марлоу. — Всъщност, както сам ще се увериш след малко, той е дяволски истинска „фиг“.

Сетне Марлоу нареди цяла редица от бучки.

— Над „фиг“-а стои началникът на сектора. Имайки предвид старшинството ми, ме направиха началник на сектор. Над него е заместник-директорът. Херик стана заместник-директор, въпреки че го настаниха в кабинет, не по-голям от кучешка колиба. След него е старият ни познат помощник-инспекторът, а след него — кой друг освен самият инспектор. Те, разбира се, са военни. Над тях е ръководителят на програмата. Той вече е политик. И така стъпка по стъпка се стига до заместника на президента. След него, предполагам, идва самият президент, в което не мога да съм напълно сигурен, защото никога не съм стигал до него.

— Цялата тази работа не ти се нрави, предполагам.

— Не, сър, не ми се нрави — продължи Марлоу, захапвайки ново парче препечен хляб. — Намирах се на прекалено ниско стъпало в стълбицата, за да ми хареса. Освен това никога не можех да схвана какво става извън моя сектор. Тенденцията е всичко да се държи в пълна изолация. Твърдяха, че това се прави в интерес на сигурността, но мисля, че по-скоро се правеше в интерес на безрезултатността. И както сам можеш да се досетиш, никак не харесвах цялата тази работа. Просто не е в моя стил на работа. Ето защо започнах да кроя планове как да се измъкна, за да се добера до вашето местенце тук. Струваше ми се, че вие тук сигурно сте се уредили по-добре. Сега вече се уверих, че това действително е така — добави той, посягайки за нова препечена филийка. — Пък и внезапно ми се дощя да погледам известно време зелена трева, а когато човек го сполети подобен копнеж, не бива да му се съпротивлява.

— Дотук всичко разбирам, Джеф, но все още не ми е ясно как се озова тук и как успя да се откопчиш от съвършената ви организация.

— Чиста случайност — отвърна Марлоу. — На онези приятели от Вашингтон им хрумнала идеята, че вие тук не споделяте с тях всичко, което знаете. И понеже вече бях дал да се разбере, че с радост бих посрещнал всяка промяна, изпратиха ме да ви шпионирам. Ето в какво се състои предателството ми.

— Искаш да кажеш, че от теб се очаква да съобщаваш всичко, което бихме скрили, така ли?

— Точно така. А сега, след като ти е известно защо съм тук, ще ми позволите ли да остана, или ще ме изритате?

— Тук е установен ред, според който всеки прекрачил прага на Нортънстоу остава в имението. На никого не разрешаваме да напуска.

— А дали ще е удобно и Мери да бъде с мен? Тя остана в Лондон да направи няколко покупки. Ще пристигне утре по някое време.

— Би било чудесно. Място има предостатъчно. Ще се радваме, ако и мисис Марлоу е тук. Честно казано, има да се върши много работа, а хората ни са твърде малко.

— Може би няма да е зле от време на време да изпращам по някоя дребна информацийка до Вашингтон, просто за да ги зарадвам.

— Можеш да им разказваш всичко, което пожелаеш. Убеден съм, че колкото повече неща споделяме с политиците, толкова повече расте потиснатостта им. Така че нищо не крием от тях. Тук нямаме никакви тайни. Радиовръзката ни с Вашингтон е на твое разположение. Тя заработи преди седмица.

— В такъв случай може би ще ми разкажеш докъде сте стигнали. Аз от своя страна не мога да се похваля с повече данни от онези, които ми бяха известни по време на разговора ни в пустинята Мохаве. Успях все пак да свърша това-онова, но в момента не оптическите изследвания са онова, от което имаме най-много нужда. С настъпването на есента може да стигнем до по-ясни данни. Засега думата имат момчетата от радиотелескопа. По онова време и двамата мислехме така.

— Съвсем вярно. С пристигането си през януари в Кембридж направих всичко възможно да размърдам Джон Марлборо. Наложи се да го убеждавам известно време, докато се заеме с работата. Не ми се искаше да му разкривам истинската причина, макар че сега вече всичко му е ясно. Измерихме температурата на Облака. Оказа се, че е малко над 200 градуса (абсолютни градуси, разбира се).

— Звучи окуражително. Можехме само да се надяваме да е толкова ниска. С приближаването на Облака към Слънцето във вътрешността му положително ще настъпи раздвижване на пластовете. Първите ми пресмятания показаха, че температурата ще се повиши някъде между 50 и 100 процента и ще достигне приблизително температурата на замръзване. Изглежда, ще се отървем само с порядъчно охлаждане — също като в зимна приказка.

— Най-добрият възможен вариант.

— Така мисля и аз.

— Продължавай.

— Тогава, през януари, все още смятах, че ще мога да осъществя всичките си планове. Ето защо реших да подложа властите на сериозно изпитание. Направи ми впечатление, че политиците са готови на всякаква цена да получат две неща: научна информация и секретност. Реших да им предоставя и двете, но при условия, поставени от мен, и тези именно условия виждаш сега тук, в Нортънстоу.

— Мисля, че те разбирам. Сигурно не е много неприятно да живееш тук — в краката ти не се мотаят никакви военни, няма секретни разговори. Но как успя да събереш екипа си?

— Инсценирах неблагоразумие по посока на необходимите ми хора. Какво по-естествено от това тук да бъде доведен всеки, който може да е научил по някакъв начин нещо от мен. Разиграх им една лоша шета, която още ми тежи на съвестта. Тук ще срещнеш едно очарователно момиче, което свири изключително добре на пиано, един художник, историк и други музиканти. Страхувах се, че ако в продължение на повече от година в Нортънстоу живеят само учени, ще настъпи време, когато няма да могат да се понасят. Ето защо организирах една не твърде честна игра. Само да не се изпуснеш, Джеф. При създадените обстоятелства мисля, че ще успееш да ме оправдаеш. И все пак по-добре би било, ако останалите не знаят, че именно аз съм причина да бъдат изпратени тук. Сърцето не тъжи за неща, които умът не познава.

— А какво става с онази пещера, за която говорихме в пустинята? Предполагам, погрижил си се за нея?

— Разбира се. Може би не си я забелязал, но малко по-нататък, под самото хълмче, голям брой машини вече копаят.

— Кой наблюдава как вървят работите?

— Момчетата, които живеят в новите постройки на имението.

— А кой се грижи за този дом — готвене, храна и т.н.?

— Жените, които живеят в новите постройки, а момичетата са секретарки.

— Какво ще стане с всички тях, когато обстановката се влоши?

— Ще дойдат с нас в укритието, разбира се. Което значи, че помещението ще трябва да бъде много по-обширно от първоначалния ни проект. Ето защо се-наложи да започнем работа по-рано.

— Крис, струва ми се, че доста добре си опекъл работата. Само не разбирам с какво си затруднил вашите държавни мъже. В края на краищата натикали са ви зад оградата на това имение, а преди малко ти спомена, че получават и всякаква информация. Струва ми се, че при това положение съвсем не са за окайване.

— Чуй сега как си представях нещата през януари и февруари. Възнамерявах дори да поема контрола върху развитието на събитията в света.

Марлоу бе изсмя.

— Да, знам, че звучи смешно мелодраматично. Но говоря съвсем сериозно. Не страдам и от мания за величие, поне така си въобразявам. Само след месец или два щях да се оттегля деликатно към научната си работа. Не съм замесен от едно и също тесто с диктаторите. Просто се чувствувам удобно като победено псе. Но за мен това беше сякаш изпратен от небето шанс да стегна здраво челюсти около прасеца на онзи, който ме тъпче.

— Настанен в тази великолепна сграда, наистина приличаш на победен пес — засмя се Марлоу и се залови с лулата си.

— За всичко това тук трябваше да се воюва. В противен случай щяхме да сме поставени при същите условия, срещу които толкова много се бунтуваш. Ще ми позволиш, нали, да нагазя малко във философията и социологията. Минавало ли ти е някога през ума, Джеф, че въпреки всички промени, станали благодарение на науката (чрез овладяването на неживата енергия например), все още живеем в същия социален ред, господствуващ от векове насам? На върха — политиците, след тях — военните, а истинските мозъци — на дъното. От времето на древния Рим или на първата цивилизация на Месопотамия до сега — никаква промяна. Живеем в общество, в което съществуват чудовищни противоречия — от една страна, модерно в своя технически прогрес, но от друга-архаично в социалната си организация. В продължение на години политиците се оплакват от недостиг на добре подготвени учени, на инженери и т.н. Това, което те, изглежда, не могат да схванат, е, че глупците на този свят не са чак толкова много.

— Глупците ли?

— Да, глупците. Такива като теб и мен, Джеф. Ние с теб сме такива глупци. Предоставяме способността си да мислим на тълпа архаични тъпаци и разрешаваме да бъдем въвлечени пряко волята си в някакви техни сделки.

— Учени от всички страни, съединявайте се! Това ли искаш да кажеш?

— Не точно това Нямам предвид случая — учените срещу останалите. Нещата са по-дълбоки. Става дума за сблъсък между два съвършено различни начина на мислене. Съвременното общество се развива в техническо отношение на базата на математиката, а в социално отношение — благодарение на мисленето, облечено в думи. И именно тук става главният сблъсък между математичното и литературното мислене. За да ме разбереш по-добре, трябва да се срещнеш с министъра на вътрешните работи.

— Да не би да си намислил вече как да се промени всичко това?

— Възнамерявах да подготвя една атака на математичното мислене. Но не съм толкова голямо магаре, за да си въобразя, че мога да извърша нещо, което да доведе до някакъв поврат в нещата. Мислех си, че с повече късмет ще бъда в състояние да дам един добър урок на политиците и да им изтегля здравата ушите.

— Боже мой, Крис, говориш за цифри и думи, но не познавам човек, който да изрича толкова много думи наведнъж. Можеш ли да обясниш по-простичко какво имаш предвид?

— Предполагам, искаш да го изразя с езика на цифрите. Е, добре, ще се опитам. Да предположим, че когато Облакът доближи Земята, животът няма да загине. Макар да казвам „няма да загине“, условията ще бъдат твърде неприятни. Или ще сме на границата на замръзването, или ще издъхваме от горещина. Вероятността хората да могат да живеят както обикновено е очевидно твърде малка. Онова, на което можем да се надяваме, е, че ще успеем да оцелеем, като изкопаем пещери или землянки, за да се скрием в тях. С други думи, придвижването на хората от място на място ще бъде преустановено. Тогава връзките и контролът над проблемите на човечеството ще зависят от радиото.

— Искаш да кажеш, че връзката между членовете на обществото, връзката, без която бихме се превърнали в тълпи от самотни индивиди, ще зависи от радиовръзката?

— Точно така. Вестници няма да има, защото редакторите им ще се скрият.

— Струва ми се, разбирам накъде биеш, Крис. Искаш да кажеш, че Нортънстоу ще се превърне в пиратска радиостанция? Ех, момче, къде са фалшивите ми бакенбарди?

— Слушай сега. Когато радиовръзките придобият първостепенна важност, проблемът за количеството информация ще бъде жизнено важен. Властта постепенно ще премине в ръцете на онези хора, които разполагат с най-много информация, а според моите планове Нортънстоу ще бъде в състояние да разполага със стотици пъти повече информация от предавателите по цялата Земя, взети заедно.

— Това е химера, Крис! Само един от проблемите, които ще трябва да решаваш, е енергийното захранване!

— Имаме собствен дизелов генератор и предостатъчно гориво.

— Но положително няма да успееш да получиш огромното количество енергия, което ще ти бъде необходимо.

— Не ни е и необходимо огромно количество енергия. Не казах, че ще осигурим стократно повече енергия от необходимата за всички радиопредаватели по Земята. Думата ми е за стократно по-големите ни възможности за предаване на информация, което е съвсем друго нещо. Няма да излъчваме програми за населението. Ще предаваме със съвсем ниска мощност за правителствата от целия свят. Ще се превърнем в своеобразен международен център за обмен на информация. Правителствата ще си разменят послания чрез нас. С две думи, ще станем център на връзките между различни точки на Земята и именно в такъв смисъл в наши ръце ще бъде контролът върху събитията в света. И ако сега, след всичко, което чу, съм разочаровал очакванията ти, помни, че не съм мелодраматичен тип.

— Мисля, че започнах да разбирам. Но как, за бога, ще успееш да се въоръжиш с потенциала, носещ информация.

— Нека първо те запозная с теоретичната основа. Всъщност тя е твърде добре известна. Причината, за да не бъде приложена досега, е отчасти инерцията да се мисли само за съществуващата апаратура и отчасти неудобството всички съобщения да се записват, преди да бъдат излъчени.

Кингсли се намести по-удобно в креслото си.

— Както естествено ти е известно, освен обичайната практика на непрекъснато радиоизлъчване възможно е да се осъществи дискретно излъчване, чрез импулси. Да предположим, че излъчваме три вида импулси: къси, средни и дълги. На практика времетраенето на дългите импулси може да бъде приблизително равно на продължителността на два къси или на един и половина средни импулса. С предавател, чиято носеща вълна има дължина от седем до десет метра с обичаен радиус на действие и с обичайна ширина на честотната лента, биха могли да се предават 10 000 импулса в секунда. При тази скорост на предаване трите вида импулси могат да се подредят в какъвто искаш ред. Да предположим, че със средния импулс означаваме края на буквите, думите и изреченията. Един среден импулс показва края на буква, два последователни средни импулса — края на дума, а три — края на изречението. При това положение за буквите ни остават късите и дългите импулси. Да предположим например, че решим да използваме Морзовата азбука. В такъв случай за една буква ще са ни необходими средно три импулса. Пресметнато за приблизително пет букви на дума, това означава, че за всяка дума ще са ни необходими около петнайсетина къси и дълги импулса. Като прибавим и средните импулси, отбелязващи края на буквите, за всяка дума ще са необходими около двадесет импулса. При скорост 10 000 импулса в секунда можем да предаваме около петстотин думи в секунда. Това многократно превъзхожда възможностите на обичайното радиопредаване, което позволява скорост от по-малко от три думи в секунда. При това положение ще бъдем поне сто пъти по-бързи.

— Петстотин думи в секунда! Боже мой, какво бръщолевене ще падне!

— Вероятно ще увеличим широчината на честотната лента, което ще ни позволи да повишим броя на импулсите не повече от милион в секунда. Смятам, че е напълно възможно да стигнем до сто хиляди думи в секунда. Съвсем ясно е, че никой не е в състояние да произнесе сто хиляди думи в секунда, дори политиците, и слава богу. Ето защо съобщенията ще трябва да се записват на магнетофонна лента. Записаната на лентата информация ще бъде възпроизвеждана с повишена скорост чрез специален магнетофон.

— Не смяташ ли, че би могло да се появи сериозна пречка в твоя план? Какво може да попречи на другите правителства да построят подобно съоръжение?

— Глупостта и инертността. Както винаги досега нищо няма да бъде направено, докато опасността не се зададе. Аз дори се опасявам, че политиците са толкова мудни, че на никой няма да му дойде наум да инсталира поне един предавател или приемник, да не говорим за специални укрития за персонала. Подтикваме ги колкото ни стигат силите. Искат информация от нас само по един въпрос и ние отказваме да им я даваме по друг начин освен чрез радиопредавателя. Съществува и друг проблем. Условията в йоносферата може да се променят дотам, че да се наложи да използваме само много къси вълни Подготвили сме се да намалим дължината до един сантиметър. Ето един въпрос, по който непрестанно ги предупреждаваме, но те са дяволски мудни — мудни в действията си, мудни в мисленето си.

— Кой между другото върши цялата тази работа тук?

— Радиоастрономите. Ти вероятно знаеш, че от Манчестър, Кембридж и Сидней тук пристигна цяла тълпа радиоастрономи. Разполагаме с толкова много хора, които се занимават с радиоастрономия, че в началото направо се прескачаха. Това трая, докато ни сложиха под ключ. Глупави магарета — всички полудяха от яд, като че не беше ясно, че ще ни изолират. И тогава много тактично им обясних, че гневът с нищо няма да ни помогне и единственото, което ни остава, е да използваме част от радиоастрономичната си апаратура за конструиране на радиопредавател. Едва тогава стана ясно, че разполагаме с много повече електро-и радиочасти, отколкото са необходими за радиотелескопа. Ето как в съвсем скоро време разполагахме с цяла армия инженери. В състояние сме вече да затрупаме Би Би Си със събраната от нас информация.

— Знаеш ли, Кингсли, още не мога да дойда на себе си от тази твоя история с импулсите. Просто не мога да повярвам, че нашите радиопредавателни системи продължават да отронват по три думи в секунда, когато биха могли да изпращат по петстотин.

— Нищо сложно няма, Джеф Устата на човека изпуска информация от някакви си две думи в секунда, ухото му успява да възприеме информация със скорост, по малка от три думи в секунда. Ето защо великите умове, които ръководят нашите съдби, проектират апаратурата в съответствие с тези ограничения, макар от техническа гледна точка такива ограничения да не съществуват. Та нали затова повтарям непрестанно, че нашата социална система е архаична — с цялото човешко познание, събрано на дъното, и огромна тълпа слабоумници на върха?

— Струва ми се — позасмя се Марлоу, — че понякога опростяваш нещата прекалено много.