Черният облак

Глава дванадесетаСЪОБЩЕНИЕ ЗА ОТПЪТУВАНЕ

Историята с ракетите и водородните бомби създаде на Кингсли и неговите приятели много и непримирими врагове. Но колкото и да е странно, в същото време позицията им се укрепи значително. Връщането на ракетите бе неопровержимо доказателство за мощта на Облака. Сега никой отвъд границите на Нортънстоу не се съмняваше, че ако учените от имението поискат, Облакът ще нанесе непоправими беди на земните жители. Във Вашингтон отбелязаха, че ако до този момент съществуваше някакво съмнение относно желанието на Облака да застане на страната на Кингсли, сега вече то можеше напълно да се отхвърли. Някой дори предложи да се унищожи имението с междуконтинентална ракета. И макар да не се очакваше сериозна съпротива от британското правителство по този въпрос, предложението беше отхвърлено. Точността на попадението на ракетата беше съмнителна, а една неточна бомбардировка можеше да причини тежки и безсмислени разрушения.

Колкото и невероятно да звучи, съзнанието за тяхната макар и мнима мощ не повдигна духа на хората от Нортънстоу или поне на тези, които познаваха изцяло нещата. Към тях сега бе включен и Уайчарт. Той се бе пооправил от тежкия грип, който го бе извадил от строя в най-трудните дни. Скоро обаче будният му ум успя да отдели най-главното от подробностите. На няколко пъти дори той влезе в спор, което поразвесели останалите. Всички разбираха, че предишните сравнително спокойни дни никога вече няма да се върнат.

— Имам чувството, че тези слаби отклонения на ракетите не са случайни и имат определена цел — започна Уайчарт.

— Какво искаш да кажеш, Дейв? — попита Марлоу.

— Та нали, ако изстреляш стотина ракети, без да се целиш, те няма как да попаднат само в два града. И точно затова мисля, че не случайно са били насочени тъкмо там.

— В такъв случай — обади се Макнийл — не мога да разбера защо само две ракети попаднаха в целта.

— Може само две да са били с точен прицел, а останалите да не са попаднали на местоназначението си.

— Странни аргументи.

Уайчарт обаче не се предаваше и продължи:

— Едно ми е напълно ясно. Ако тези „неща“ имаха определена цел, те много по-лесно биха попаднали в нея, отколкото да се движат напосоки. А щом са попаднали в целта, то очевидно полетът име направляван.

— Струва ми се най-добре да попитаме самия Облак. Това е единственото правилно решение. Споровете няма да помогнат.

В този момент всички си спомниха за твърде неприятното обстоятелство, че след историята с ракетите всякаква връзка с Облака бе преустановена. И на никой не му достигаше смелост да направи опит да я възобнови.

— Едва ли такъв въпрос ще се хареса на Облака. Той сякаш ни е сърдит — отбеляза Марлоу.

Както стана ясно по-късно, Марлоу не беше прав. Най-неочаквано пристигна съобщение, че Облакът се готви да напусне Слънцето след десетина дена.

— Просто не ми се вярва — сподели Лестър с Кингсли. — Останах с впечатлението, че Облакът е твърдо решен да остане поне още петдесет години.

Паркинсън се разтревожи.

— Трябва да ви предупредя, че за нас това е извънредно неблагоприятно. Щом Облакът си отиде, с нас е свършено. Още колко време ще можем да разчитаме на връзка с него?

— Що се отнася до мощността на предавателя, можем да поддържаме връзка поне още двадесет години, че и повече, дори ако Облакът увеличи скоростта си максимално. Но съдейки по последните съобщения на Облака, няма да можем да поддържаме връзка с него, докато той увеличава скоростта си. Очевидно електрическото поле в периферната му част ще бъде силно деформирано и ще се появят много допълнителни шумове, а връзката при такива условия е неосъществима. Ето защо, докато трае ускорението, ще прекъснем предаванията си поне за няколко години.

— О господи, Лестър. Искате да кажете, че ни остават всичко на всичко десет дена, след което нищо няма да можем да направим?

— Точно така.

Паркинсън простена.

— Тогава с нас е свършено. Какво да правим?

В разговора се намеси Кингсли:

— Вероятно нищо, но можем да разберем поне защо Облакът е решил да отпътува. Променил е намеренията си, и то твърде неочаквано, за което сигурно има сериозна причина. Струва си да разберем каква е тя. Нека да видим какво ще ни отговори.

— Възможно е да не иска да разговаря с нас — забеляза мрачно Лестър.

Но те получиха отговор.

„Трудно ми е да ви обясня причините, тъй като съществуват редица неща, които са неизвестни както за мен, така и за вас. При досегашните разговори не обсъдихме въпроса за религията. Религиозните вярвания на хората според мен са твърде нелогични. Както разбирам, и вие сте на това мнение, така че не си струва да обсъждаме този въпрос. С две думи казано, религията е нелогична, защото обикновено се опитва да осмисли не-що, което се намира отвъд пределите на вселената. А вселената включва всичко и нищо не може да съществува извън нея. Идеята за «бога», който е сътворил вселената, е механичен абсурд, измислен очевидно по аналогия с човека, създаващ машина. Смятам, че по този въпрос сме на едно мнение.

Много неща още остават неразгадани. Вероятно сте се удивлявали на факта, че освен вас съществува друг разум, постигнал висока степен на развитие. Сега вече знаете, че той съществува. Аз също съм се питал дали съществува друг, по-развит интелект от моя. Доколкото ми е известно, такъв не съществува нито в нашата, нито в другите галактики. И все пак налице са редица факти, които свидетелствуват в полза на това, че такъв по-висш разум играе съществена роля в нашето съществование. Иначе кой би решил как да се държи материята? От какво се определят законите във вашата физика? Защо тези закони са точно такива?

Проблемите са изключително сложни, толкова сложни, че не съм в състояние да реша всичките. Едно е ясно — такъв разум, ако той съществува наистина, по никакъв начин не може да бъде ограничен нито във времето, нито в пространството.

Макар че тези проблеми, както вече казах, са неимоверно трудни, имам основания да смятам, че могат да бъдат решени. Преди около два милиарда години един от нас твърдеше, че ги е решил. Той го съобщи с радио-сигнал, но не успя да обясни всичко докрай, тъй като предаването бе внезапно прекъснато. Опитите да подновим контакта със съществото, за което става дума, се оказаха напразни.

Аналогичен случай се повтори отново преди около четиристотин милиона години. Току-що се бях родил и добре го помня. Приехме победоносно съобщение, че основната загадка на природата е решена. Чаках със «затаен дъх», както вие бихте го нарекли, но връзката отново беше прекъсната. Както и преди не бяха открити никакви следи от съществото, предало съобщението.

Съвсем скоро се случи отново и за трети път. Този, който известява за великото си откритие, се намира на не повече от две светлинни години оттук. Аз съм най-близкият му съсед и се налага да тръгна веднага. Ето защо заминавам.“

Кингсли взе микрофона:

— Какво се надявате да узнаете? Имате ли достатъчен запас от храна?

Отговорът гласеше:

„Благодаря за грижата. Разполагам с известен запас от хранителни химически вещества. Не е голям, но ще ми стигне, ако се движа с много голяма скорост. Щеше ми се да отложа заминаването си с няколко години, но нямам вече основания за това. Питате ме какво очаквам да узная? Надявам се да реша един стар спор.

Счита се, според мен без особени основания, че подобни необичайни явления са резултат от неестествено разстройство на нервната система, водещо до самоубийство. За същества като нас самоубийството може да означава гигантски ядрен взрив, при който всичко се разпръсква. Може би тъкмо затова не могат да се открият останки от загиналите.

Сега имам възможност да подложа тази теория на решителна проверка. Явлението, каквото и да е то, е съвсем наблизо. Ще успея да стигна до мястото само за двеста-триста години. За това кратко време останките от взрива, ако той въобще настъпи, няма да успеят да се разпръснат напълно.“

В края на предаването Кингсли огледа лабораторията.

— Е, приятели, очевидно това е последната ни, възможност да задаваме въпроси. Направете списък. Някакви други предложения?

— Какво се случва с тези типове, ако не завършат със самоубийство? Питай го няма ли някакви други предположения по този въпрос — рече Лестър.

— Интересно дали ще направи опит да унищожи Земята, напускайки Слънчевата система? — попита Паркинсън.

Марлоу кимна:

— Точно така. Възможно е да се случат три неприятности:

1. Върху Земята да попадне някоя от онези газови капсули, които Облакът изхвърля при ускорението.

2. Нашата атмосфера да бъде увлечена от Облака и да отлети заедно с него.

3. Да изгорим живи от високата температура, получена в резултат на отражението на слънчевата светлина от повърхността на Облака, както по времето на големите горещини или в процеса на освобождаване на енергия при набирането на скорост.

— Добре. Да зададем тези въпроси.

Както можеше и да се очаква, отговорите на въпросите на Марлоу бяха утешителни.

„Нито за миг не забравям тези проблеми. Смятам да изградя екран, с който да защитя Земята от първите етапи на ускорението, което ще бъде далеч по-мощно от забавянето при пристигането ми. Без този екран всичко на повърхността на вашата планета ще бъде изгорено така силно, че без съмнение животът ще изчезне от лицето й. За съжаление, закривайки Земята, този екран ще попречи и на слънчевата светлина да я огрява за около две седмици. Но не вярвам да ви причини сериозна вреда. При по-нататъшните стадии на отпътуването ми ще получите известно количество отразена слънчева светлина, но тя няма да предизвика такова силно повишаване на температурата, както при пристигането ми.

Трудно ми е да дам отговор на другия ви въпрос, тъй като при сегашното ниво на развитие на вашата наука няма да го разберете. Грубо казано, изглежда, съществуват вродени ограничения от физически характер за типа информация, която мислещите същества могат да обменят. Предполага се, че за предаването на информация, отнасяща се до най-сериозните проблеми, съществуват непреодолими пречки. Сякаш всяко разумно същество, което се опитва да предаде информация по този начин, се поглъща от пространството или по-скоро пространството се затваря около него така, че се преустановява всяка връзка с други същества.“

— Разбираш ли нещо, Крис — попита Лестър.

— Не, нищо. Но имам още един въпрос, който искам да задам.

— Вие вероятно забелязахте — започна той, — че не се опитваме да задаваме въпроси, свързани с теоретични проблеми на физиката, и факти, които не са ни известни. Този пропуск се дължи не на липса на интерес, а на намерението ни да ги зададем по-нататък. Сега се оказва, че такава възможност няма да ни се отдаде. Може би ще ни посъветвате как най-добре да използваме останалото ни време?

Пристигна следният отговор:

„Мислих вече за това. Възниква принципно затруднение. Разговорите ни се водят на вашия език и това ни принуждава да се ограничаваме в кръга идеи, които могат да бъдат разбрани при използването на вашия език, което значи, че всъщност се занимаваме с въпроси, които са ви вече известни. За никакво бързо предаване на съвършено нова информация не може да става дума, докато не научите нещо от моя език.

Да оставим настрана чисто практическите трудности, пред нас изниква и един принципен въпрос — притежава ли човекът мозък с достатъчно голям капацитет? Аз лично не мога да дам точен отговор. Ще си позволя само да отбележа, че теориите, с които обикновено обясняват появата на гениални хора, ми се струват съвършено неверни. Гениите не са биологично явление. Детето не може да се роди гениално. За да стане гений, то трябва да се учи. Биолозите, които твърдят подобни неща, не се съобразяват с фактите на собствената си наука: човекът като биологически вид не е получил в процеса на еволюцията заложба за гениалност и няма основания да се смята, че гениалността се предава от родители на деца.

Фактът, че гениите се появяват рядко, се обяснява с вероятностите. Преди да стане възрастен човек, детето трябва да учи много. Аритметични действия като умножение могат да се усвоят по различни пътища. Това значи, че мозъкът може да се развива в различни насоки, всяка от които дава възможност да се умножават числа, но с различна лекота. Тези, у които се развива в подходяща насока, наричате «силни по математика», а тези, които избират по-неудачните пътища на своя мозък, наричате «слаби математици». От какво зависи как ще се развива една личност? Убеден съм, че от случайността. Именно случайността определя дали едни ще бъдат глупаци или гении. Гений е този, на когото му е провървяло в учението. При глупаците е обратно. Обикновени хора са тези, които не са нито особено удачни, нито неудачни.“

— Започвам да мисля, че съм твърде тъп, за да разбера за какво говори той. Може ли някой да ми обясни? — попита Паркинсън по време на паузата между съобщенията.

— Ако приемем, че обучението може да се проведе в различни насоки, като едните са по-добри от другите, нещата наистина се свеждат до игра на случая — отговори Кингсли. — Също като при футболната лотария. Вероятността детето да подбере най-подходящия начин за образование при всеки от предметите е не по-голяма от вероятността да познаеш победителите в дванадесет футболни мача, преди те да са се провели.

— Разбрах. Това обяснява защо гениите са толкова редки птици! — възкликна Паркинсън.

— Да, среща се по-рядко, отколкото човек спечелил на футболната лотария. Обяснява и защо гениите не могат да предадат на децата си своята гениалност. Късметът не се предава по наследство.

Облакът започна предаването отново:

„Всичко това навежда на мисълта, че мозъкът на човека по природа е способен да действува много съвършено, стига обучението му да става в правилна насока. Точно това предлагам да направим. Да се опитам да науча някого от вас на моя начин на мислене, след което да намерим най-верния път за обучение. Ясно, че обучението няма да се води на вашия език и връзката ще трябва да се организира по съвсем нов начин. От вашите осезателни органи най-подходящ за получаване на сложната информация е зрителният ви апарат. Действително вие почти не използвате очите си при водене на разговор, но именно с помощта на очите детето възприема картината на заобикалящия го свят. С помощта на вашите очи искам да ви разкрия един нов свят.

Изискванията ми са сравнително прости. Сега ще ви ги съобщя.“

Последва изреждане на технически подробности, които Лестър внимателно записа. Когато Облакът свърши, Лестър заяви:

— Няма да е много сложно. Нещо като грамаден телевизор с множество екрани.

— А как ще получим информацията? — попита Марлоу.

— Първичната информация, естествено, ще пристига по радиото, а после чрез дискриминационни кръгове, които ще филтрират различните й части, информацията ще се разпределя и към съответните електроннолъчеви тръби.

— За всеки филтър ще има отделен код.

— Точно така. По този начин в тръбите ще постъпва определен вид информация, макар че умът ми не го побира как ще я разберем.

— Време е да започваме. Времето ни е малко — заяви Кингсли.

След този разговор настроението на обитателите на Нортънстоу значително се повиши. Вечерта, възбудени и заинтригувани, всички се събраха около новата апаратура.

— Заваля сняг — забеляза Барнет.

— Изглежда, ни чака сурова зима, а да не говорим за двуседмичната полярна нощ — рече Уайчарт.

— Имаш ли представа за какво е цялото това представление?

— Нямам понятие. Не разбирам какво се надяваме да уловим с всички тези тръби.

— И аз също.

Първото съобщение на Облака предизвика вълнение:

„Най-добре ще бъде, ако само един човек вземе участие, поне в началото. По-късно може да обуча и останалите.“

— А аз мислех, че всички ще получим билети за ложата — подхвърли някой.

— Не, той наистина е прав — заяви Лестър. — Както виждате, апаратурата е инсталирана така, че тръбите са насочени към човека, който ще седне на този стол. Получихме специални инструкции как да разположим местата на зрителите. Аз самият не разбирам какво значи всичко това, но се надявам, че сме свършили работата както трябва.

— Е, изглежда, ще трябва да потърсим доброволец — обяви Марлоу. — Кой ще бъде първият?

Последва дълга пауза. Най-накрая Уайчарт пристъпи напред.

— Щом другите не се решават — съгласен съм аз да бъде първото морско свинче.

Макнийл го изгледа продължително:

— Има една подробност, Уайчарт. Даваш ли си сметка, че този опит крие сериозна опасност?

Уайчарт се засмя:

— Не се тревожи за това. Няма да е първият път, когато ще седя в продължение на няколко часа, без да откъсвам очи от екрана.

— Внимавай със стола, Дейв, може специално за теб Хари да е пуснал ток по него — пошегува се Марлоу.

Скоро светлините започнаха да светкат по екраните.

— Джо започна — обади се Лестър.

Трудно беше да се каже дали светлините примигват в някакъв определен ред.

— Какво казва той, Дейв, разбираш ли нещо? — попита Барнет.

— Засега нищо не мога да схвана — отвърна Уайчарт, прехвърляйки крака си през ръчката на креслото. — Според мен това е абсолютно неразбираем брътвеж. Но ще се опитам да го свържа в нещо смислено.

Минутите минаваха мъчително. Повечето от присъствуващите загубиха интерес към проблясващите лампи. Поведоха се съвсем разрични разговори и Уайчарт бе оставен насаме с екрана пред него. Най-сетне Марлоу го попита:

— Как върви, Дейв?

Никакъв отговор.

— Хей, Дейв, какво става?

Мълчание.

— Дейв!

Марлоу и Макнийл приближиха от двете страни на креслото.

— Дейв, защо не отговаряш?

Макнийл докосна рамото му, но както и преди не получи отговор. Погледнаха очите му, вперени в първата група екрани, и размениха погледи.

— Какво става, Джон — попита Кингсли.

— Според мен е изпаднал в някакво хипнотично състояние. Изглежда, в момента е способен да възприема само с очи, но не и да ги откъсва от екраните.

— Как можа да се случи това?

— Добре известно е, че зрителните въздействия могат да предизвикат хипнотично състояние.

— Смяташ ли, че е предизвикано умишлено?

— Много вероятно. Не мога да допусна, че е чиста случайност. А погледни и очите му. Виж как се движат. Това не е просто така, в движението им има някакъв смисъл, дълбок смисъл.

— Според мен Уайчарт не е много подходящ обект за хипноза.

— Съгласен съм. Всичко е така необичайно, че вдъхва страх.

— Кое ти се струва необичайно? — попита Марлоу.

— Ами обикновеният хипнотизатор използва зрителното въздействие, но никога не се ограничава само с него. Той говори на своя обект, предава смисъла чрез думи. А тук няма думи. Дяволски странно.

— Странно е, че се сети да предупредиш Дейв. Имаше ли някакви предчувствия, Макнийл?

— Не, нищо определено. Вярно, напоследък физиолозите откриха, че светлинните импулси, чиято честота на повторение е близка до честотата на сигналите в мозъка, могат да доведат до много странен ефект. А от друга страна, повече от ясно бе, че Облакът ще успее да изпълни обещанието си само чрез някакъв съвършено необичаен способ.

Кингсли се приближи до креслото.

— Не смятате ли, че трябва да направим нещо? Може би да го отдръпнем, а? Това няма да е трудно.

— Не те съветвам, Крис. Вероятно той ще започне яростно да се съпротивлява, което може да е опасно. Най-добре да го оставим на мира. Дейв тръгна към това с отворени очи в буквалния и преносен смисъл на думата. Аз ще остана с него. Останалите трябва да напуснат помещението. Нека остане само някой, ако се наложи да се свържа с вас. Стодард ще свърши работа — ще го пратя да ви повика в случай на нужда.

— Добре, ще бъдем подръка — съгласи се Кингсли.

На никого не му се искаше да напуска лабораторията, но за всички беше ясно, че Макнийл е прав.

— Само това оставаше — всички ни да хипнотизира — отбеляза Барнет. — Надявам се, че с Дейв всичко ще бъде наред — добави той разтревожен.

— Може би трябваше просто да изключим апаратурата, но Макнийл се страхува, че това само ще влоши нещата. Остана да предизвикаме и някой шок — рече Лестър.

— Страшно ми е интересно на какво ли го учи сега? — обади се Марлоу.

— Много скоро ще разберем, надявам се. Не вярвам предаването да трае часове. Никога досега не е продължавало много — обади се Паркинсън.

Този път обаче предаването се оказа дълго и постепенно учените се разотидоха по стаите си. Марлоу изрази мнението на всички:

— Не можем да помогнем на Дейв, а взе да ми се доспива. Ще отида да подремна.

Стодард разбуди Кингсли.

— Докторът ви вика, мистър Кингсли.

Оказа се, че Стодард и Макнийл бяха пренесли вече Уайчарт в една от спалните — сеансът беше приключил.

— Как е положението, Джон? — попита Кингсли.

— Нещо не ми харесва, Крис. Температурата му бързо се покачва. Не виждам смисъл да влизаш при него. В момента е в безсъзнание, а и едва ли ще дойде на себе си с температура 40°.

— Как мислиш, какво му е?

— Естествено, не мога да бъда сигурен по простата причина, че досега не съм виждал подобен случай. Но ако не знаех какво се е случило, бих казал, че Уайчарт има силно мозъчно възпаление.

— И това е много сериозно, нали?

— Изключително сериозно. Не можем да му помогнем с нищо, но мислех, че трябва да ти съобщя.

— Да, разбира се. Как мислиш, каква е причината?

— Според мен — свръхнапрегната работа на нервната система и всички свързани с нея тъкани. Но това също е само предположение.

Температурата на Уайчарт продължи да се покачва и през следващия ден, а късно следобед младият учен почина.

По професионални мотиви Макнийл искаше да направи аутопсия, но реши да пощади чувствата на останалите и се отказа. Странеше от другите, мрачните мисли не му даваха покой — длъжен беше да предвиди по някакъв начин какво може да се случи и да го предотврати. Но той не можеше да предвиди нито онова, което се случи, нито онова, което щеше да се случи.

Първото предупреждение дойде от Ан Холси. Тя изтича при Макнийл на границата на истерията.

— Джон, трябва да направиш нещо. Става дума за Крис. Той смята да се самоунищожи.

— Какво?!

— Иска да се подложи на процедурата, която уби Дейв Уайчарт. Вече няколко часа се опитвам да го разубедя, но той нито ме чува, нито иска да ме слуша. Убеждава ме, че бързината на предаването е убила Дейв и че ще помоли онова нещо там горе да понамали скоростта. Джон, вярно ли е това?

— Възможно е да е вярно. Не зная със сигурност. Но е напълно възможно.

— Джон, кажи ми честно, има ли някаква надежда?

— Може би, но нищо не мога да кажа с положителност.

— В такъв случай трябва да го спреш.

— Ще се опитам. Отивам да поговоря с него. Къде е той?

— В лабораториите. Думите няма да помогнат. Трябва да се принуди със сила. Това е единственото решение.

Макнийл отиде направо в лабораторията за радиовръзка и заудря с всичка сила по вратата. Отвътре долетя слабият глас на Кингсли:

— Кой е там?

— Макнийл. Пусни ме, ако обичаш.

Вратата се отвори и щом прекрачи прага, Макнийл видя, че апаратурата е включена.

— Ан дойде преди малко при мен и ми разказа всичко. Крис, това е истинско безумие, и то само няколко часа след смъртта на Дейв.

— Да не би да мислиш, че тази перспектива много ме привлича? Уверявам те, за мен животът е точно толкова приятен, колкото и за другите. Но това трябва да стане, и то сега. След седмица този шанс ще бъде загубен завинаги. След онова, което се случи с бедния Уайчарт, надали някой друг ще се съгласи да го повтори. Съвсем не съм от онези храбреци, които хладнокръвно размишляват пред очакващата ги опасност. Ако ми предстои да свърша нещо опасно, предпочитам да го направя веднага, за да нямам много време за неприятни мисли.

— Всичко това ми е ясно, Крис, но не мисля, че някой ще спечели много от това, че ще загинеш.

— Глупости. Залозите в играта са толкова високи, че си струва да заложиш дори при минимални шансове за успех. Това първо. А второ, шансовете ми може и да не са толкова незначителни. Аз вече се свързах с Облака и го помолих да намали скоростта на предаването. Той е съгласен. Та ти сам каза, че това ще намали опасността.

— Вероятно ще я намали, а може и да не успее. Дори да избегнеш онова, което погуби Уайчарт, нищо чудно да се появят и други опасности, за чието съществуване не подозираме.

— В такъв случай благодарение на моя опит ще ги научите, а това ще улесни работата на този, който би седнал на стола след мен. След Уайчарт за мен е по-лесно да се преборя. Няма смисъл, Джон. Твърдо съм решил да го направя и ще го направя. След няколко минути започваме.

Макнийл разбра, че нищо не може да върне Кингсли назад.

— Е, добре — въздъхна той. — Надявам се, нямаш нищо против да остана тук. Сеансът с Уайчарт продължи около десет часа, а с теб положително — повече. Ще се нуждаеш от храна, за да се подсигури приток на кръв към мозъка ти.

— Но аз не мога да прекъсна предаването, за да се нахраня, Джон! Нали разбираш какво ще трябва да направя. Да овладея цяла една област от знанието, и то само с един урок.

— Аз и не настоявам да прекъснеш, за да се нахраниш. Просто от време на време ще ти правя инжекции. Ако се съди по състоянието на Уайчарт, ти няма дори да ги усетиш.

— О, това никак не ме тревожи. Щом това ще ти достави удоволствие — прави ги. Съжалявам, Джон, но е време да започвам.

Няма смисъл да повтаряме подробностите от последвалите събития. При Кингсли всичко протече по същия начин, както и с Уайчарт. Хипнотичното състояние обаче продължи много по-дълго — близо два дена. Най-накрая по нареждане на Макнийл сложиха Кингсли да легне. В първите часове след края на предаването реакциите на учения застрашително се доближаваха до тези, които наблюдаваха в случая с Уайчарт. Температурата му се повишаваше — 38°… 39°… 40° …, задържа се и полека започна да спада. Надеждата в сърцата на тези, които седяха край леглото на Кингсли — Марлоу, Паркинсън, Макнийл и Ан Холси, която не напущаше стаята нито за миг, започна да нараства.

Тридесет и шест часа след края на предаването болният дойде в съзнание. Няколко минути изражението на лицето му се променяше по най-невероятен начин, като на моменти ставаше почти неузнаваемо. Ясно беше, че с Кингсли става нещо страшно. Започна с неконтролируеми потрепвания на лицето и нечленоразделно брътвене, което бързо прерасна във викове, а после в дивашки крясъци.

— О, господи! Той е в някакъв ужасен припадък! — възкликна тревожно Марлоу.

Постепенно атаката стихна под въздействието на инжекцията на Макнийл, който настоя да го оставят насаме с болния. През целия ден останалите с тревога се вслушваха в долитащите от стаята на Кингсли приглушени викове, които стихваха под въздействието на инжекциите на Макнийл.

Марлоу успя да убеди Ан Холси да се разходи с него следобеда. Това беше най-мъчителната разходка в неговия живот.

Вечерта, потънал в мрачни мисли, седеше в стаята си, когато при него влезе Макнийл — изтощен, с подпухнали очи.

— Той издъхна — промълви ирландецът.

— О, боже, каква трагедия! Каква ненужна трагедия!

— Много по-страшна, отколкото си мислите.

— Защо, какво има още?

— Искам да кажа, че той беше на границата на спасението.

— Следобед в продължение на около час беше в пълно съзнание. Успя да ми разкаже какво се е случило. Той се бореше и имаше мигове, в които вече мислех, че ще успее. Но уви, не успя! Започна нов пристъп, който го уби.

— Но какво беше това?

— Нещо съвсем закономерно, което трябваше да предвидим. Не си дадохме сметка какво огромно количество материал е можел да внесе Облакът в човешкия мозък, което естествено е довело до значителни изменения в структурата на многочислените електрически връзки на мозъка, до промени в съпротивленията и т.н.

— Искаш да кажеш, че се е наложило мозъкът изцяло да се преустрои?

— Не, не съвсем. Преустройство не е било необходимо. Старите нервни връзки са останали непокътнати. Новите са се създавали успоредно с тях, така че и двете системи да могат да действуват едновременно.

— Все едно, че моите познания са били добавени към мозъка на древен грък, така ли?

— Да, но може би в много по-голям мащаб. Можеш ли да си представиш какви жестоки противоречия ще раздират мозъка на твоя нещастен грък, свикнал с мисълта, че Земята е център на вселената и с още поне сто и един подобни анахронизми, ако внезапно бъдат подложени на въздействието на далеч по-прогресивните ти познания?

— Сигурно ще види зор, горкият. Като си помисля колко тежко преживяваме, ако само една от скъпоценните ни теории се окаже невярна!

— Именно. Представи си, че един религиозен човек внезапно загуби вярата си, което значи, че ще осъзнае противоречията между религиозните и нерелигиозните си убеждения. Такъв човек често преживява тежка нервна криза. А случаят с Кингсли беше хиляди пъти по-тежък. Уби го възбудата от силната нервна активност. Или по-просто казано — серията неимоверно тежки душевни вълнения.

— Но нали каза, че почти ги е преодолял?

— Така беше. Той разбра в какво се състои работата и дори имаше някакъв свой план как да се справи с всичко това. Вероятно бе приел като правило факта, че новото винаги побеждава старото, независимо от противоречията между тях. Наблюдавах го как в продължение на близо час системно пренастройваше своите мисли от новата гледна точка. Минутите се нижеха една след друга и вече мислех, че битката е спечелена. И тогава сякаш нова вълна го заля. Изглежда, настъпи някакво преплитане на логическите връзки, което той не очакваше. В началото мислите му се объркаха съвсем слабо, но постепенно процесът се разрастваше. Той правеше отчаяни опити да се справи, но, изглежда, не му достигнаха сили и тогава настъпи краят. Той умря спокойно — принудих се да му дам успокоителни. Навярно това беше своеобразна верижна реакция, която се изплъзна от контрола му.

— Искаш ли да пийнеш нещо? Трябваше да се сетя да ти предложа по-рано.

— Да, сега вече ще пийна, благодаря.

Когато му подаваше чашата, Марлоу рече:

— Не мислиш ли, че Кингсли не беше най-подходящият човек за тази работа? Може би някой с далеч по-малък умствен капацитет щеше да бъде по-подходящ. Щом проблемът е бил в противоречието на старото с новото познание, човек с минимално старо познание щеше да свърши по-добра работа.

Макнийл го погледна над чашата.

— Странно. Странно, че това ти дойде наум! Малко преди да издъхне, Кингсли дойде за миг на себе си и каза… чакай да си спомня точно неговите думи: „Каква ирония на съдбата — рече той, — мен всичко това ме уби, а Джо Стодард или някой като него щеше да остане цял и невредим.“