Царството на Хаоса

VIII

Изправих се, когато приближи. Тогава видях, че е чакал, едър екземпляр, вперил очи в моите.

— Подранил си малко — заговорих аз. — Само си почивах.

Той се изкикоти.

— Дойдох просто да огледам един принц на Амбър — каза животното. — Всичко останало би било извънредна придобивка.

И пак се разсмя. Аз направих същото.

— Пирувай тогава с очи. Направиш ли някакъв друг опит, ще установиш, че съм си починал добре.

— Няма, няма — съгласи се чакалът. — Аз съм почитател на двора на Амбър. Както и на Хаоса. Кралската кръв ме привлича, принце на Хаоса. И конфликтите.

— Ти ми приписваш необичайна титла. Моята връзка с Царството на хаоса е въпрос само на генеалогия.

— Мисля си за образите на Амбър, които минават през сенките на Хаоса. Мисля си за вълните Хаос, които се разливат върху образите на Амбър. И все пак в центъра на реда, олицетворяван от Амбър, действа най-хаотичното семейство, докато в кралския двор на Хаоса цари мир и спокойствие. Ала между вас има и връзки, не само конфликти.

— Точно в този момент не ме вълнуват търсенето на парадокси и игричките с терминологията. Опитвам се само да стигна до Царството на хаоса. Ти знаеш ли пътя?

— Да — отвърна чакалът. — Не е далече, ако се мери с полета на лешояда. Ела, ще ти покажа вярната посока.

Той се обърна и започна да се отдалечава. Последвах го.

— Бързо ли вървя? Виждаш ми се уморен.

— Не. Продължавай. Сигурно е след тази долина, нали?

— Да. Има един тунел.

Вървях след чакала през пясък, чакъл и изсъхнала, твърда земя. От двете ми страни не растеше нищо. Мъглата изтъня и придоби зеленикав оттенък — още един трик на това ивичесто небе, предположих аз.

След известно време, извиках:

— Още колко остава?

— Вече сме съвсем близо — каза той. — Умори ли се? Искаш ли да си починеш?

Обърна се назад, докато говореше. Зеленикавата светлина придаваше на грозните му черти още по-отвратителен вид. И все пак, имах нужда от водач. Освен това се катерехме нагоре, което ми се струваше правилно.

— Има ли някъде наоколо вода? — попитах.

— Не. Ще трябва да се върнем на значително разстояние.

— Забрави тогава. Нямам толкова време.

Той вдигна рамене, изсмя се и продължи напред. Мъглата се поразсея още малко и видях, че навлизаме сред група от ниски хълмове. Подпирах се на тоягата си и поддържах темпото.

Около половин час равномерно се катерехме нагоре. Околността ставаше по-камениста, изкачването все по-стръмно. Забелязах, че започвам да дишам тежко.

— Почакай — извиках му. — Искам вече да си почина. Ти ме убеждаваше, че не било далече.

— Извинявай за чакалоцентризма — спря той. — Правех сметка според моя естествен начин на придвижване. Сгреших, но сега действително почти сме стигнали. Тунелът започва при онези скали отсреща. Защо не си починеш там?

— Добре — съгласих се аз и отново тръгнахме.

Скоро стигнахме до скален откос, който се оказа подножие на планина. Запровирахме се край канарите на пътя ни и най-после се добрахме до отвор, който водеше в мрака.

— Ето го — каза чакалът. — Пътят е прав и няма объркващи странични отклонения. Мини през него със здраве и с каквато скорост си избереш.

— Благодаря — кимнах, отхвърлих засега мисълта за почивка и пристъпих вътре. — Оценявам жеста ти.

— Удоволствието е мое — произнесе той зад гърба ми.

Направих още няколко крачки, нещо изхрущя под краката ми и сухо изтрака, когато го изритах встрани. Звукът не беше от тези, които човек може лесно да забрави. Подът беше покрит с кости.

Долових тих, кратък звук изотзад и разбрах, че нямам време да измъквам Грейсуондир. Така че се извъртях, вдигнах тоягата и замахнах с нея.

Тази маневра възпря скока на звяра, като го удари по рамото. Ала и аз залитнах назад и се търкулнах между костите. При падането тоягата се изплъзна от ръцете ми и в краткия миг, оставен ми за взимане на решение от стоварването и на моя противник, избрах да извадя Грейсуондир, вместо да се пресягам за нея.

Успях да измъкна меча си от ножницата, но това беше всичко. Все още лежах по гръб, а върха на оръжието се намираше от лявата ми страна, когато чакалът скочи отново. С всичка сила го блъснах по муцуната с дръжката.

Реакцията от удара завибрира по ръката ми и стигна чак до рамото. Главата на чакала се отметна назад, а тялото му се срина отляво до мен. Веднага насочих върха на меча, като стиснах дръжката с две ръце и сварих да се изправя на дясното си коляно, когато звярът изръмжа и пак скочи.

В мига, в който видях, че ми е на прицел, с цялата си тежест забих острието дълбоко в тялото на чакала. После бързо го пуснах и се претърколих извън обсега на щракащите му челюсти.

Чакалът зави, помъчи се да стане, отново се свлече. Аз лежах задъхан, където бях паднал. Усетих, че тоягата е под мене и я взех. Размахах я пред себе като защита и се примъкнах към стената на пещерата. Ала животното повече не се надигна, само лежеше и се гърчеше. На слабата светлина забелязах, че повръща. Миризмата беше непоносима.

След това обърна очи към мен и застина.

— Щеше да бъде толкова хубаво — тихо каза звярът, — да изям един принц на Амбър. Винаги съм се питал… каква ли е кралската кръв.

После очите му се затвориха, той спря да диша и аз останах сам с вонята.

Изправих се, все още с гръб към стената, вдигнал тоягата пред себе си и го загледах. Мина доста време, докато се реша да си измъкна меча.

Един бърз оглед ме увери, че не се намирам в никакъв тунел, а само в пещера. Когато излязох навън, мъглата бе станала жълта и вече се прокъсваше под поривите на ветрец, който идваше от ниските части на долината.

Облегнах се на скалата и се опитах да реша накъде да тръгна. Тук изобщо нямаше истински път.

Накрая потеглих наляво. Склонът изглеждаше по-стръмен, а аз исках да се изкача над мъглата и навръх планината, колкото можех по-скоро. Тоягата продължаваше да ми служи добре. Ослушвах се за шум от течаща вода, но нищо подобно не се чуваше наоколо.

С мъка вървях напред, все по-нагоре, а мъглата изтъняваше и менеше цвета си. Най-после успях да видя, че се изкачвам към широко плато. Над него зърнах част от небето, многоцветно и немирно.

Зад гърба ми прозвуча тътена на няколко силни гръмотевици, но все още не можех да определя откъде се приближаваше бурята. Ускорих крачка, ала след малко усетих, че започва да ми причернява. Спрях и задъхан седнах на земята. Обземаше ме непреодолимо предчувствие за неуспех. Дори да стигнех до платото, струваше ми се, че бурята ще префучи точно оттам. Разтърках очи. Какъв беше смисълът да продължавам, ако по никакъв начин не можех да постигна успех?

През фъстъчената мъгла прелетя сянка, устреми се към мен. Вдигнах тоягата, после видях, че е само Хюги. Тя удари спирачки и кацна в краката ми.

— Коруин — възкликна, — много път си минал.

— Но сигурно недостатъчно — въздъхнах аз. — Бурята изглежда ме настига.

— И на мен така ми се струва. Досега медитирах и бих искала да ти направя услугата…

— Ако изобщо искаш да ми услужиш — прекъснах я аз, — мога да ти кажа какво да направиш.

— Какво?

— Отлети обратно и виж колко далече е бурята наистина и с каква скорост се движи. После се върни и ми кажи.

Хюги заподскача от единия на другия си крак.

— Добре — каза накрая и полетя в посока, която според мен трябва да беше северозапад.

Подпрях се на тоягата и се изправих. Все пак най-добре бе да продължа с катеренето, колкото мога по-бързо. Отново се обърнах към Рубина и усетих как силата бликва в мен като червен огнен проблясък.

Докато се изкачвах по-склона, от посоката, в която бе отлетяла Хюги, лъхна влажен вятър. Изтрещя нова гръмотевица. Вече не беше само приглушен тътен.

Постарах се максимално да се възползвам от прилива на енергия и бързо изкатерих още няколкостотин метра. Ако ми бе съдено да загубя, можех поне да стигна първо до върха. Можех поне да видя къде се намирам и да разбера дали изобщо е останало нещо, заради което да се боря.

Вече все по-ясно виждах небето. То се бе променило значително. Половината се състоеше от ненакърнена чернота, а по другата половина се движеха масите от плаващи цветове. Цялата небесна полусфера сякаш се въртеше около една точка, точно над главата ми. Усетих да ме обзема вълнение. Това беше небето, което търсех, небето, простирало се над мен, когато ходих до Хаоса. Втурнах се нагоре. Исках да си подвикна нещо окуражително, но гърлото ми бе пресъхнало.

Като наближих ръба на платото, чух плющене на криле и Хюги внезапно кацна на рамото ми.

— Бурята е съвсем по петите ти — съобщи тя. — Всеки момент ще бъде тук.

Продължих да се катеря, стигнах до равно място и се изправих на него. Там спрях за момент, силно задъхан. Вятърът сигурно бе разчистил мъглата оттук, защото мястото беше високо и равно. Виждах небето далече пред мен. Пристъпих напред, за да потърся точка, откъдето да надзърна отвъд отсрещния край. В този момент воят на бурята долетя още по-ясно.

— Не вярвам да се добереш до края — обади се Хюги, — без да се намокриш.

— Знаеш, че това не е обикновена буря — изсъсках аз. — Ако беше, щях да се радвам на възможността да се напия с вода.

— Зная. Говорех фигуративно.

Изръмжах ядосано и продължих да вървя.

Постепенно панорамата пред мен се разширяваше. Небето още се носеше в своя лудешки танц с воали, но светлината бе по-обилна. Когато напреднах достатъчно, за да съм сигурен какво лежи пред мен, спрях и се облегнах на тоягата.

— Какво има? — попита Хюги.

Ала нямах сили да говоря. Просто посочих към огромната пустош, която започваше някъде под далечния край на платото и се простираше на около шейсет километра нататък преди да се вреже в нова планинска верига.

— Пустинята ли? — погледна ме птицата. — Можех да ти кажа, че е там. Защо не ме попита?

Издадох някакъв звук, нещо средно между стон и изхлипване и бавно се отпуснах на земята.

Колко дълго останах така, нямах представа. Чувствах се съвсем не на себе си. Някъде дълбоко като че ли се криеше възможния отговор, но нещо в мен се бунтуваше срещу него. Най-накрая шумът от бурята и бърборенето на Хюги ме накараха да се осъзная.

— Не мога да прекося тази пустош — прошепнах. — Няма начин.

— Смяташ, че си се провалил — рече Хюги. — Но не е така. При безплодните усилия няма нито загуба, нито победа. Всичко е само една илюзия на егото.

Бавно се изправих на колене.

— Не съм казвал нищо за провал.

— Заяви, че не можеш да продължиш към целта си.

Погледнах назад, където вече просветваха светкавици и бурята се изкачваше към мен.

— Така е, не мога да продължа по същия начин. Но ако татко не е успял, налага се аз да опитам нещо, което Бранд искаше да ме убеди, че е само по неговите сили. Трябва да създам нов Лабиринт и трябва да го направя точно тук.

— Ти? Да създадеш нов Лабиринт? Ако Оберон не е успял, как би могъл да се справи човек, който едва си стои на краката? Не, Коруин. Примирението е най-голямата добродетел, която можеш да постигнеш.

Вдигнах глава и оставих тоягата на земята. Хюги изпърха и кацна до нея, а аз се вгледах в птичите й очи.

— Не искаш да повярваш на никое от нещата, които казах, нали? Това няма значение, обаче. Пропастта между нашите възгледи е непреодолима. За мен желанията са скритата същност, а усилията за постигането им — нейното развитие. Ти си на друго мнение. — Облегнах ръце върху коленете си. — Ако за теб най-доброто е сливане с Абсолюта, тогава защо не литнеш да се съединиш веднага с него, като вземеш формата на заливащия всичко Хаос, който се приближава? В случай, че аз се проваля тук, всичко ще стане Абсолют. Колкото до мен, докато дишам, ще се опитвам да издигна Лабиринт срещу Хаоса. Правя го, защото съм това, което съм, а аз съм човекът, който можеше да бъде крал на Амбър.

Хюги наклони глава.

— По-скоро ще те видя как ядеш врана — каза тя и се изкикоти.

Бързо се пресегнах и й извих врата, като ми се прииска да имах време за стъкване на огън. Макар че тя направи всичко възможно смъртта й да изглежда като жертвоприношение, трудно бе да се определи на кого принадлежеше моралната победа, тъй като и без това отдавна бях запланувал това действие.