VI

Прекосих по-малко от километър в посоката, която беше юг и всичко свърши — земята, небето, планините. Намирах се пред стена от бяла светлина. Тогава си спомних непознатия в пещерата и неговите думи. Той смяташе, че тази буря заличава света, че тя отговаря на стихията, описана в някаква местна легенда за апокалипсиса. Изглежда беше прав. Това сигурно е била вълната Хаос, за която говореше Бранд и тя явно помиташе всичко по пътя си. Ала този край на долината бе останал недокоснат. Защо ли?

После си спомних как се бях втурнал в дъжда. И как използвах Рубина и силата на Лабиринта в него, за да спра бурята над околността. Ами, ако е било нещо повече от обикновена буря? И преди Лабиринта е надделявал над Хаоса. Възможно ли бе тази долина, в която бях спрял дъжда, да се окажеше сега само островче сред морето от Хаос? И ако бе така, как щях да продължа?

Погледнах на изток, откъдето просветляваше денят. В небето не се издигаше слънце, а по-скоро някаква огромна, ослепително излъскана корона, през чийто център висеше блестящ меч. Отнякъде долетя птича песен, с трели почти като смях. Облегнах се напред и покрих лицето си с длани. Каква лудост…

Не! И преди бях минавал през разни странни Сенки. Колкото повече се отдалечаваха от Амбър, толкова по-особени ставаха. Докато… Какво си бях помислил тогава, през онази нощ, прекарана в Тир-на Ногт?

Припомних си два реда от един разказ на Айзък Дайнисън, редове, които ме бяха смутили достатъчно, за да ме накарат да ги запомня, въпреки че тогава бях Карл Кори: „…Малко хора могат да заявят, че са се освободили от вярването, че светът, който виждат около себе си, всъщност е плод на тяхното въображение. Значи ли това, че сме доволни от него, че изпитваме гордост?“ Обобщение на любимата за нашето семейство философска тема. Ние ли създаваме световете Сенки? Или те си съществуват, независимо от нас, и само чакат ехото на стъпките ни? Или истината е някъде по-средата? Неочаквано се разсмях, като си помислих, че може никога да не узная отговора. И все пак, бях разсъждавал онази нощ, трябва да има някакво място, място, където идва краят на Аза, място, където солипсизмът вече няма да е правдоподобен отговор за местата, които посещаваме и нещата, които откриваме. Съществуването на това място, тези неща, казват че поне тук има разлика, а щом я има тук, то може да я има и във всички Сенки, да ги откъсне от Аза, да ограничи нашето его върху по-малка сцена. Защото тук, чувствах аз, бе такова място, място, където изразът: „Значи ли това, че сме доволни от него, че изпитваме гордост?“ не беше необходим. Каквито и да бяха най-дълбоките ми вярвания, усещах, че съм на път да вляза в земите на пълното не-аз. Оттук нататък можеше да съм лишен от силата да направлявам Сенките.

Седнах изправено в седлото и примижах срещу блясъка. Подканих с думи Звездин и разтърсих юздите. Тръгнахме напред.

За миг усещането беше, че яздя през мъгла. Само че тук бе страхотно светло и не се чуваше абсолютно нищо. После започнахме да падаме.

Да падаме или да се носим. След първоначалния шок беше трудно да се каже. Първо изпитвах чувството, че летим надолу — усилено може би и от факта, че Звездин изпадна в паника. Ала нямаше никаква опора за краката му и след известно време конят престана да се движи, като се изключи силното му треперене и тежкото дишане.

Преместих юздите в дясната си ръка и стиснах Рубина с лявата. Не знаех как точно да го пожелая, нито какво да направя, но исках да прекося това място на ярко нищо, отново да открия пътя и да продължа към крайната си цел.

Загубих представа за времето. Усещането за падане бе изчезнало. Дали се движех или просто висях? Нямаше как да разбера. Дали ярката светлина беше действително светлина? И тази мъртвешка тишина… Потреперах. Тук лишаването от сетива беше дори по-голямо, отколкото в дните на моята слепота, в старата ми килия. Тук нямаше нищо — нито шум от претичващ плъх, нито стърженето на лъжицата ми по вратата; нямаше влага, студ и повърхности. Продължих да излъчвам волята си през Рубина…

Проблясване.

Визуалното пространство от дясната ми страна като че ли се разкъса за миг, почти подсъзнателно по краткотрайност. Устремих съзнанието си натам и не почувствах нищо.

Всичко бе станало толкова бързо, че не бях сигурен дали е било наистина. Спокойно би могло да е халюцинация.

Ала то сякаш се случи отново, този път от лявата ми страна. Колко време бе изминало междувременно, не можех да кажа.

Тогава чух нещо като стенание, което идваше отникъде. Също съвсем за кратко.

После — и за първи път, бях сигурен — се мярна сивобял пейзаж като повърхността на Луната. Появи се и изчезна, може би за секунда, в една малка област от периферното ми зрение, далече наляво. Звездин изпръхтя.

От дясната ми страна изникна гора — в сиво и бяло, — наклонена, като че ли се разминавахме под някакъв невъзможен ъгъл. Само фрагмент, просъществувал по-малко от две секунди.

След това части от горяща сграда под мен… Безцветни…

Откъслечно виене над главата ми…

Призрачна планина, по чийто най-близък склон се спуска факелно шествие…

Обесена на висок клон жена, със стегнато около врата й въже, изкривена настрани глава, завързани зад гърба й ръце…

Планини, обърнати наопаки, бели; черни облаци под тях…

Изтракване. Слабо усещане за вибрации, като че ли за миг сме докоснали твърда повърхност — кракът на Звездин може би се е опрял в камък. Усещането изчезва…

Проблясване.

Глави, търкалящи се надолу, кървави дири след тях… Смях отникъде… Закован за стена мъж, с главата надолу…

Отново бялата светлина, носи се на кълба, приижда на вълни…

Изтракване. Проблясване.

За миг, колкото трае един удар на сърцето, ние се движим по равен път под небе на чертички. Щом всичко изчезва, аз веднага го потърсвам отново, през Рубина.

Изтракване. Проблясване. Изтракване. Тътен.

Каменист път, водещ към висок планински проход… Все още безцветен, светът… Зад гърба ми, трясък като от гръмотевица…

Извъртях Рубина и го насочих като лупа, щом светът започна да избледнява. Успях да го върна… Два, три, четири… броях ударите на копитата, ударите на сърцето си по ехтящата околност… Седем, осем, девет… Светът стана по-ярък. Поех си дълбоко дъх и тежко въздъхнах. Въздухът беше студен.

Между гръмотевиците и тяхното ехо, чувам шум от дъжд. Върху мен не пада нищо, обаче.

Погледнах назад.

На около сто метра видях огромна стена от изливащ се дъжд. През нея съвсем слабо прозираха очертанията на планините. Пришпорих Звездин и започнахме да се движим малко по-бързо по почти равен каменист участък между два върха, подобни на кули. Светът пред нас все още е само скица в черно, бяло и сиво, небето е разделено на редуващи се ивици тъмно и светло. Влязохме в прохода.

Започнах да треперя. Искаше ми се да дръпна юздите, да спра, да си почина, да ям, да пуша, да сляза от коня и да се разходя наоколо. Ала всичко още твърде силно напомняше за онзи изтрит от бурята свят, за да си позволя каквото и да било отпускане.

Звънът от копитата на Звездин ехтеше из прохода, където скалите от двете страни се издигаха право нагоре към нашареното като зебра небе. Надявах се планините да спрат бурята, но инстинктивно долавях, че няма да могат. Това не беше обикновена буря и аз изпитвах ужасното чувство, че тя се простира назад чак до Амбър и щях да попадна в капана й и да се загубя в нея завинаги, ако не беше Рубина.

Докато наблюдавах странното небе, около мен се завъртя вихрушка от бледи цветя и освети пътя ми. Приятен аромат изпълни въздуха. Гръмотевиците зад гърба ми заглъхнаха. Скалите покрай мен бяха пронизани от сребърни жилки. Светът изглеждаше здрачен от осветлението и когато се измъкнах от прохода, видях под себе си долина в чудновата перспектива, с невъзможни за измерване разстояния, пълна с естествени на вид островърхи кули и минарета, които отразяваха подобната на лунна светлина от ивичестото небе. Тази картина ми напомни една нощ в Тир-на Ногт, осеяна със сребристи дървета, посипана с езерца-огледала, пресичана от носещи се духове, на места почти на стъпаловидни тераси, прорязани от нещо, прилично на продължение на пътя, който следвах. Долината се лееше на вълни и навяваше тъга, обагрена с непонятни петънца от ярка светлина, лишена от всякакъв признак за обитаемост.

Без да се поколебая, започнах да се спукам. Земята около мен беше суха и бяла като кост… а онова там, в далечината вляво, не беше ли едва забележим черен път? С труд успявах да го различа.

Вече не бързах, тъй като виждах, че Звездин е уморен. Ако бурята не ни настигнеше твърде скоро, смятах, че ще можем да си починем край едно от езерцата в долината под нас. И аз самият бях уморен и гладен.

Докато се спускахме, не спирах да се оглеждам, но не забелязах нито хора, нито животни. Вятърът издаваше нежен, пеещ звук. Покрая пътя се полюшваха бели цветя, когато стигнах в ниското, където започваше растителността. Хвърлих поглед назад и видях, че бурята още не е прехвърлила планинското било, ала облаците продължаваха да се трупат зад него.

Яздех все по-надолу сред тази странна местност. Цветята отдавна бяха престанали да се сипят около мен, но във въздуха се долавяше слаб аромат. Не се чуваше никакъв друг шум, освен звуците, които ние издавахме и свиренето на постоянния вятър, идващ от дясната ми страна. Навсякъде наоколо се издигаха странни скални образувания, почти напомнящи скулптури с чистотата на линиите си. Още се носеха мъгли, а бледата трева влажно проблясваше.

Докато следвах пътя към залесения център на долината, перспективата продължаваше да се променя около мен, изкривяваше гледката, променяше разстоянията. Изоставих пътя и кривнах наляво към близкото, както ми се струваше езерце и то сякаш взе да се отдалечава, докато напредвах. Когато все пак накрая стигнах до него, слязох от седлото и топнах пръста си във водата, за да я опитам — тя се оказа ледена и сладка.

Напих се хубаво и уморено седнах да погледам как пасе Звездин, докато аз преглъщах студената храна от торбата си. Бурята все още се мъчеше да прехвърли планините. Задълго се вгледах в нея. Ако татко се бе провалил, значи това беше началото на Армагедон и цялото ми пътуване ставаше безсмислено. Нямаше никакъв смисъл да потъвам в подобни мисли, защото знаех, че трябва да продължа, каквото и да ставаше. И все пак, не можех да се спра. Нищо чудно да стигнех до местоназначението си, да видех как печелим битката и после всичко да бъдеше изтрито. Нямаше смисъл… Не. Не беше безсмислено. Щях да се опитам и щях да продължа да се опитвам до самия край. Това беше достатъчно, дори всичко да се окажеше напразно. Проклетият му Бранд! Като начало…

Стъпки.

За миг бях на крака, обърнат натам, с ръка върху дръжката на меча.

Срещу мен стоеше жена, дребничка, облечена в бяло. Имаше дълга черна коса, дълбоки тъмни очи и се усмихваше. Носеше плетена кошница, която постави на земята между нас.

— Сигурно си гладен, благородни рицарю — заговори тя на тари със странен акцент. — Видях те да идваш. И ти донесох това.

Усмихнах се и заех по-нормална поза.

— Благодаря — рекох. — Аз съм… Аз съм Коруин. А ти?

— Лейди — каза тя.

Повдигнах вежда.

— Благодаря ти… Лейди. Тук някъде ли живееш?

Жената кимна и коленичи да отвори кошницата.

— Да, домът ми се намира ей там, край езерото — посочи с брадичка на изток… към черния път.

— Разбирам — измърморих аз.

Храната и виното в кошницата изглеждаха истински, пресни, апетитни, по-хубави от студената ми дажба. Бях подозрителен, разбира се.

— Ще хапнеш ли заедно с мен? — попитах.

— Ако желаеш.

— Желая.

— Чудесно.

Тя постла покривка, седна срещу мен, извади храната от кошницата и я подреди помежду ни. После я сервира и бързо опита от всичко по малко. Почувствах се малко подъл в този момент, но само малко. Не беше обичайно на подобно място да живее жена, очевидно сама и да чака с нетърпение да мине първия срещнат, за да го подкрепи. Дара също ме бе нахранила при първата ни среща; и тъй като може би наближавах края на пътешествието си, сега бях вероятно в териториите на врага. Черният път се намираше прекалено близо и на няколко пъти улових Лейди да гледа към Рубина.

Но времето минаваше приятно и ние се опознахме по-добре, докато се хранехме. Тя беше великолепен слушател, смееше се на всичките ми шеги, караше ме да говоря за себе си. Повечето време ме гледаше в очите и всеки път, като ми подаваше нещо, пръстите ни се докосваха. Ако ме омагьосваше по някакъв начин, поне го правеше много приятно.

Докато се хранехме и разговаряхме, аз държах под око и напредването на бурята. Тя най-после прехвърли билото на планината и започна да се спуска по склона. Щом разчисти покривката, Лейди забеляза посоката на погледа ми и кимна.

— Да, приближава — отбеляза тя, сложи последните остатъци в кошницата и седна до мен, с бутилката и чашите ни в ръце. — Ще пием ли за нея?

— Ще пия с теб, но не за нея.

Лейди наля.

— Няма значение — каза тя. — Вече няма — постави ръка на лакътя ми и ми подаде с другата чашата.

Взех я и погледнах надолу към Лейди. Тя се усмихна. Чукна ръба на чашата си в моята. Пихме.

— Ела сега у дома — хвана ме за ръката тя, — където ще прекараме приятно часовете, които остават.

— Благодаря — отвърнах. — Друг път, макар че това би било хубав десерт след чудесното ядене. За жалост, аз трябва да тръгвам. Дългът ме зове, времето не чака, имам мисия.

— Добре — отстъпи тя. — Не е толкова важно. А за твоята мисия всичко ми е известно. И тя не е чак толкова важна. Вече.

— Оо? Трябва да си призная, че напълно очаквах да ме поканиш да се позабавляваме някъде, в резултат на което щях да се озова сам и безнадеждно изгубен върху студения склон на някой хълм.

Лейди се разсмя.

— Трябва да призная, че намеренията ми бяха точно такива, Коруин. Ала вече не са.

— Защо?

Тя махна към приближаващия се разрушителен фронт.

— Сега не е нужно да те задържам. Виждам, че Царството на хаоса е победило. Никой не може да направи нищо, за да спре напредването на Хаоса.

Потреперах леко и Лейди напълни отново чашите ни.

— Но аз бих предпочела да не ме оставяш в такъв момент — продължи тя. — До няколко часа бурята ще стигне тук. Какъв по-хубав начин да прекараме последните си мигове от това да си правим компания? Няма нужда дори да ходим до моя дом.

Наведох глава и тя се притисна към мен. Защо пък не. Жена и бутилка — винаги съм желал така да завърша дните си. Пийнах си от виното. Вероятно беше права. И все пак си помислих за подобието на жена, което се бе вкопчило в мен на черния път, когато бягах от Авалон. Първо бях отишъл да й помогна и тя бързо ме бе омаяла със свръхестествената си привлекателност… а после, когато свалих маската й, видях, че всъщност зад нея няма абсолютно нищо. Това дяволски ме беше стреснало тогава. Но, без да се настройвам прекалено философски, всеки си има цяла лавица маски за различни случаи. Чувал съм, че психолозите ги заклеймявали от години. И все пак, срещал съм хора, които първоначално много са ми допадали, а после, щом съм виждал какво представляват, съм ги намразвал. Понякога те се оказваха като онова подобие на жена — отдолу нямаше нищо. И съм установявал, че нерядко маската е много по-приемлива от нейната алтернатива. Така че… Момичето, което държах в ръцете си, може наистина да бе чудовище отвътре. И сигурно беше. Не сме ли повечето от нас? Но определено имаше и по-лоши начини да напусна този свят, ако вземех решение да се откажа сега. Тя ми харесваше.

Допих си виното. Лейди посегна да ми налее пак и аз спрях ръката й.

Тя погледна нагоре към мен. Усмихнах й се.

— Ти почти ме убеди.

После затворих очите й с четири целувки, за да не разруша магията и отидох да яхна Звездин.

— Сбогом, Лейди.


Тръгнах на юг, докато бурята като кипнала вълна си проправяше път надолу към долината. Пред мен се издигаха още планини и пътят водеше към тях. Небето все още бе на ивици, черни и бели, и те като че ли леко се движеха. Общият ефект продължаваше да наподобява паднал здрач, макар че по черните ивици не блещукаха никакви звезди. Още имаше ветрец, още се носеше аромат край мен… и тишината, изкривените монолити и сребристата растителност, още сияеща от влага. Парцаливи късове мъгла се извиваха наоколо. Опитах се да разместя Сенките, но беше трудно, а аз бях уморен. Нищо не излезе. Почерпих сила от Рубина, като се опитах да прехвърля част от нея и на Звездин. Движехме се равномерно, докато най-после пътят пред нас се заизкачва нагоре и се устреми към нов проход, по-назъбен от онзи, през който бяхме минали. Спрях и погледнах назад: вече около една трета от долината беше погълната от приближаващото подобие на буря. Помислих си за Лейди и нейното езеро, нейния дом. Поклатих глава и продължих.

С приближаването към прохода пътят ставаше все по-стръмен и Звездин забави ход. Белите ивици небе над главите ни придобиваха червеникав оттенък, който постепенно ставаше по-дълбок. Като стигнахме началото на прохода, целият свят изглеждаше обагрен с кръв. Щом навлязохме в широкия, скалист каньон, срещу нас задуха силен вятър. Теренът стана по-равен, макар че продължавахме да се изкачваме и аз все още не можех да видя какво има след прохода.

Както яздех, нещо изтрака в скалите от лявата ми страна. Погледнах нататък, но не видях нищо. Реших, че е било падащ камък. След половин минута Звездин потръпна под мен, изцвили ужасяващо, изви се рязко надясно, после започна да се свлича на лявата си страна.

Отскочих встрани и когато и двамата паднахме, видях, че ниско зад десния преден крак на Звездин стърчи дълга стрела. Изтъркалях се по-далеч от него и щом спрях на едно място, погледнах нагоре в посоката, от която трябва да бе дошла.

Върху скалния ръб от дясната ми страна, на около десет метра над мен, стоеше фигура на мъж с арбалет. Той вече обтягаше назад тетивата и се приготвяше за нов изстрел.

Знаех, че не мога да стигна до него навреме, за да го спра. Затова потърсих някакъв камък с размери като на бейзболна топка, намерих едни в основата на скалата зад гърба ми, грабнах го и се помъчих да не позволя на яростта да ми попречи да хвърля точно. Тя не ми попречи, може би дори прибави малко допълнителна сила в замаха ми.

Камъкът го улучи в горната част на лявата ръка, той извика и изпусна арбалета. Оръжието изтрополи по камъните и спря от другата страна на пътя, почти точно срещу мен.

— Мръсен негодник! — изкрещях аз. — Ти уби коня ми! Ще платиш с главата си за това!

Пресякох пътя и се огледах за най-бързия начин да се кача горе при него. Видях такава възможност вляво от мен. Забързах натам и започнах да се катеря. Миг по-късно светлината падаше под по-подходящ ъгъл и успях да видя както трябва мъжа, свит почти надве, разтриващ ръката си. Беше Бранд. Косата му изглеждаше още по-червена на тази кървава светлина.

— Свършено е с теб, Бранд — заявих аз. — Единственото, което ми се иска, някой да го бе направил много по-отдавна.

Той се изправи и ме изгледа за момент как се катеря. Не посегна към меча си. Само, когато стигнах горе, може би на около седем метра от него, кръстоса ръце пред гърдите си и наклони глава.

Измъкнах Грейсуондир и заприближавах. Признавам, че бях готов да го убия в тази и в каквато и да било друга поза. Червената светлина стана по-дълбока и ние изглеждахме, сякаш бяхме окъпани в кръв. Вятърът виеше наоколо, а от долината под нас се носеше гръмотевичен тътен.

Бранд просто се стопи пред очите ми. Очертанията му станаха неясни и когато стигнах до мястото, където стоеше, той бе изчезнал напълно.

Заковах се на място и взех да проклинам, като си спомних думите, че той се бил превърнал в нещо подобно на жива Фигура и можел за съвсем кратко време да се прехвърля, където си пожелае.

Отдолу долетя някакъв звук…

Втурнах се към ръба и погледнах. Звездин продължаваше да рита и да кърви, а видът му разкъса сърцето ми. Но той не беше единствената разстройваща гледка.

Бранд беше под мен. Той бе вдигнал арбалета и започваше отново да го зарежда.

Огледах се за друг камък, ала нямаше под ръка. Тогава забелязах един малко по-далеч, в посоката, от която бях дошъл. Забързах натам, прибрах меча и вдигнах камъка. Той беше с размерите на пъпеш. Върнах се при ръба и потърсих Бранд.

Не се виждаше никакъв.

Изведнъж се почувствах ужасно уязвим. Бранд умееше да се прехвърля, където си поиска и точно в този момент може би се прицелваше в мен. Хвърлих се на земята, като паднах върху донесения камък. След миг чух стрелата да се блъсва от дясната ми страна. Този звук беше последван от смеха на Бранд.

Изправих се пак, знаейки, че му трябват поне няколко мига, за да зареди оръжието си. Погледнах по посока на смеха и го видях върху каменния корниз на отсрещната страна на прохода — на около пет метра по-високо от мен и на близо двайсет метра разстояние.

— Съжалявам за коня — обади се той. — Целех се в теб. Но този проклет вятър…

Аз вече бях забелязал една ниша и се втурнах към нея, като държах камъка вместо щит. Оттам го загледах как опъва тетивата.

— Труден изстрел — извика Бранд и вдигна оръжието. — Предизвикателство за моето майсторство. Ала със сигурност си струва усилията. Пък и имам още много стрели.

Той се разсмя, прицели се и стреля.

Приведох се, като държах камъка пред корема си, но стрелата удари на около половин метър вдясно от мен.

— Допусках, че точно така може да стане — заяви Бранд и започна отново да зарежда оръжието. — Трябва, обаче, да установя влиянието на вятъра.

Огледах се за по-дребни камъни, които да използвам за муниции, както бях направил преди. Наоколо нямаше никакви. Замислих се тогава за Рубина. Предполагаше се, че той би трябвало да ме спаси, ако съм заплашен от непосредствена опасност. Но имах неприятното усещане, че за това бе нужно заплахата да е наблизо, а Бранд го знаеше и се възползваше от тази особеност. И все пак, дали не можех да направя нещо друго с Рубина, за да му попреча? Виждаше ми се твърде далече за номера с парализата, но веднъж вече го бях победил с контрола над времето. Зачудих се колко ли е далече бурята. Потърсих я мислено. Установих, че ще ми трябват минути, с каквито не разполагах, за да създам необходимите условия и да стоваря някой гръм върху главата му. Но виж, ветровете бяха друго нещо. Насочих се към тях, улових ги…

Бранд беше почти готов за следващия си изстрел. Вятърът засвири през каньона.

Не зная къде удари поредната му стрела. Не беше около мен във всеки случай. Той се зае отново да зарежда арбалета. Аз започнах да подготвям обстановката за гръмотевица…

Когато Бранд нагласи стрелата и пак вдигна оръжието, аз отново пуснах вятъра. Видях го да се прицелва, после си пое дъх и замръзна. Накрая свали арбалета и се загледа в мен.

— Току-що ми хрумна — извика той, — че държиш този вятър в джоба си. Прав ли съм? — Огледа се на всички страни. — Не е честно, Коруин. Но сигурно бих могъл да намеря място, където това да е без значение. Аха!

Продължавах да подготвям гръмотевицата, с която да го ударя, но ми трябваше още време. Погледнах към мрачното небе на червени и черни ивици — над нас се оформяше нещо като облак. Щях да успея, но не веднага…

Бранд избледня и отново изчезна. Започнах трескаво да го търся.

И в този момент той се появи пред мен. Бе дошъл от моята страна на каньона. Стоеше на десетина метра в южна посока, а вятърът духаше в гърба му. Знаех, че не бих могъл да го обърна навреме. Помислих си, дали да не хвърля камъка. Ала Бранд сигурно щеше да се наведе, а аз щях да остана без никаква защита. От друга страна…

Той вдигна арбалета към рамото си.

Спри! извика собственият ми глас в съзнанието ми, докато продължавах да размествам небето.

— Преди да стреляш, Бранд, искам да ми кажеш нещо. Става ли?

Той се поколеба, после свали леко оръжието.

— Какво?

— Истина ли е онова, което ми каза: за татко, за Лабиринта, за настъпването на Хаоса?

Бранд отметна назад глава и се разсмя — цяла серия от кратки излайвания.

— Коруин — заяви след това, — не мога да ти опиша какво удоволствие ще ми достави да те гледам как умираш, без да знаеш нещо, което е толкова важно за теб.

Той отново се разсмя и започна да вдига оръжието. Аз се приготвих да хвърля камъка и да се втурна към него. Ала никой от нас не успя да изпълни намеренията си.

Силен крясък долетя откъм небето и сякаш част от него се откъсна и падна върху главата на Бранд. Той изкрещя и изпусна арбалета. Вдигна ръце, за да прогони съществото, което го бе нападнало. Червената птица, носителка на Рубина, родена от моята кръв и ръцете на баща ми, се бе върнала, за да ме защити.

Захвърлих камъка и се устремих към Бранд, като измъкнах меча си в движение. Той удари птицата и тя отлетя, набра височина и закръжи за ново спускане. Бранд прикри с две ръце лицето и главата си, но не преди да съм забелязал кръвта, която течеше от лявото му око.

После започна да избледнява, още докато тичах към него. Ала птицата се спускаше като бомба и успя още веднъж да забие ноктите на краката си в главата на Бранд. След това и тя взе да избледнява. Той посягаше към рубинения си нападател, който махаше с криле и кълвеше, когато и двамата изчезнаха.

Стигнах до мястото на действието и намерих там единствено падналия арбалет. Стъпках го с ботуш.

Не, още не е дошъл краят, проклет да е! Докога ще ме тормозиш, братко? Колко далеч трябва да стигна, за да приключи всичко между нас?

Изкатерих се обратно до пътя. Звездин беше още жив и се наложи аз да го довърша. Понякога си мисля, че изобщо не е трябвало да се захващам с цялата тази работа.

Загрузка...