Царството на Хаоса

II

Изкачих се по склона на Колвир и скочих от седлото пред вратите на моята гробница. Влязох вътре и отворих ковчега. Празен беше. Добре. Бях започнал да изпитвам съмнения. Очаквах едва ли не да намеря себе си легнал там пред мен, доказателство, че въпреки всички признаци и интуицията ми, по някакъв начин съм се озовал в погрешна Сянка.

Излязох отново навън и погалих Звездин по муцуната. Слънцето грееше, а ветрецът бе хладен. Изпитах внезапно желание да отида до морския бряг. Но вместо да го направя, просто седнах на пейката и започнах да си пълня лулата.

Бяхме разговаряли. Седнала върху краката си на кафявия диван, Дара с усмивка бе повторила историята за произхода си от Бенедикт и Линтра, за израстването си в Царството на хаоса, едно до голяма степен неевклидово място, където движението на самото време предизвиква странни проблеми.

— Нещата, които ми каза, когато се срещнахме, бяха лъжи — обадих се аз. — Защо да ти вярвам сега?

Тя се усмихна и загледа ноктите си.

— Тогава се налагаше да те лъжа — обясни Дара, — за да получа каквото исках от теб.

— А какво искаше?

— Информация за семейството, Лабиринта, Фигурите, Амбър. Трябваше да спечеля доверието ти. Да се сдобия с дете от теб.

— Истината нямаше ли да свърши същата работа?

— Едва ли. Аз съм на страната на врага. Причините да искам тези неща не са от вида, който ти би одобрил.

— Уменията ти във фехтовката… Тогава ми каза, че Бенедикт те е тренирал.

— Учила съм при самия велик херцог Борел, Върховния господар на Хаоса.

— Ами външния ти вид? — продължих аз. — Той няколко пъти се промени, докато вървеше през Лабиринта. Как? И защо?

— Всички, които произлизат от Хаоса, могат да си менят формата — отвърна тя.

Спомних си представлението на Дуоркин в нощта, когато бе приел моя образ.

Бенедикт кимна.

— Татко заблуди всички ни със своята маскировка като Ганелон.

— Оберон е син на Хаоса — потвърди Дара. — Един разбунтувал се син на разбунтуван баща. Но силата още е в него.

— Тогава защо ние не умеем да го правим? — попита Рандъм.

Дара вдигна рамене.

— Опитвали ли сте някога? По всяка вероятност можете. От друга страна, нищо чудно тази способност да е закърняла във вашето поколение. Не знам. Колкото до мен, аз си имам няколко любими форми, в които се превъплъщавам в моменти на стрес. Израснала съм на място, където това е правило и всъщност понякога дори другата форма е доминиращата. Правя го по рефлекс. Точно това си наблюдавал… в онзи ден.

— Дара — погледнах я аз, — защо си искала нещата, които изброи: информация за семейството, Лабиринта, Фигурите, Амбър? И син?

— Добре — въздъхна тя. — Добре. Вече сигурно са ви известни плановете на Бранд… за унищожаването и новото построяване на Амбър?

— Да.

— В тях се включваше и нашето съгласие и съдействие.

— Както и убийството на Мартин? — попита Рандъм.

— Не — поклати глава Дара. — Ние не знаехме кого възнамерява да използва като… агент.

— А ако знаехте, щяхте ли да го спрете?

— Задаваш хипотетичен въпрос — рече тя. — Отговори си сам. Аз се радвам, че Мартин е още жив. Не мога да кажа нищо повече по този въпрос.

— Добре — кимна Рандъм. — Разкажи за Бранд.

— Той успя да се свърже с нашите водачи по методи, които бе научил от Дуоркин. Бранд имаше амбиции. Той се нуждаеше от знания, от сила. И предложи сделка.

— Какви знания?

— Той, например, не знаеше как да унищожи Лабиринта…

— Значи вие сте отговорни за онова, което направи — заяви Рандъм.

— Щом предпочиташ така да виждаш нещата.

— Предпочитам.

Дара вдигна рамене и погледна към мен.

— Искаш ли да чуеш цялата история?

— Продължавай. — Обърнах се към Рандъм и той кимна.

— На Бранд му бе дадено онова, което искаше, но не му се доверяваха. Страхуваха се, че сдобие ли се веднъж с достатъчно сила, за да промени света както смяташе, той няма да се задоволи да управлява само новия Амбър. Смятаха, че ще се опита да разпростре властта си и над Хаоса. Те искаха един слаб Амбър, така че Хаоса да бъде по-силен, отколкото е сега — установяване на ново равновесие, при което повечето Сенки между двете царства да станат наши. От много отдавна се знае факта, че те не могат да се слеят, нито едното да бъде разрушено, без да повлияе на всички процеси в пространствата между тях. Резултатът ще бъде пълен ред или пълен хаос. И все пак, макар че разбираха какво си е наумил Бранд, нашите водачи се споразумяха с него. Това беше най-добрата възможност, представила им се от векове. Не можеха да я изпуснат. Усещаха, че са способни да се справят с Бранд и да го отстранят, когато накрая настъпеше моментът.

— Значи сте възнамерявали да го измамите — заключи Рандъм.

— Не и ако той си спазеше обещанията. Но ние знаехме, че няма да го направи. Затова си подготвихме ход срещу него.

— Какъв ход?

— Щяхме да му позволим да постигне целта си, след което той щеше да бъде унищожен. Мястото му щеше да бъде заето от член на кралската фамилия на Амбър, който освен това трябваше да бъде и от най-знатното семейство в Царството на хаоса, човек, отгледан при нас и подготвен за тази позиция. Връзката на Мерлин с Амбър дори е двойна, веднъж с Бенедикт, заради моето потекло и втори път пряко с теб. А вие сте двамата най-неоспорими претенденти за трона.

— Ти от кралското семейство на Хаоса ли си?

Тя се усмихна.

Станах. Отдалечих се. Загледах пепелта в камината.

— Чувствам се доста разстроен от участието си в предварително подготвен размножителен проект — заявих накрая. — Но тъй като явно е така и приемайки, че всичко казано от теб е вярно — за момента, — защо ни разправяш тези неща сега?

— Защото — разгорещи се Дара — ме е страх, че владетелите на моето царство ще стигнат толкова далеч, заради мечтите си, колкото и Бранд, заради неговите. Може би дори още по-далеч. А изглежда малцина разбират колко е деликатно равновесието, за което ви говорих. Аз съм пътувала сред Сенките около Амбър и съм влизала в самия Амбър. Познавам добре и Сенките, които се намират край Хаоса. Срещала съм много хора и съм видяла много неща. После, когато се срещнах с Мартин и поговорих с него, започнах да усещам, че промените, за които ми бе казвано, че са за добро, няма просто да послужат за обновяване на Амбър по вкуса на моите роднини. Те ще превърнат Амбър в обикновено продължение на Царството, а повечето Сенки ще се трансформират така, че да се присъединят към Хаоса. Амбър ще стане остров. Някои от нашите водачи, които още се чувстват обидени от това, че Дуоркин поначало е създал Амбър, действително желаят връщане на старите дни. Пълен хаос, от който възниква всичко. Аз намирам сегашното положение за по-съвършено и искам да го запазя. Целта ми е нито една страна да не постигне победа в нито едни конфликт.

Обърнах се навреме, за да видя как Бенедикт клати глава.

— Значи ти не си на ничия страна — заяви той.

— Предпочитам да смятам, че съм и на двете страни.

— Мартин — обадих се аз, — и ти ли мислиш като нея?

Той кимна.

Рандъм се разсмя.

— Вие двамата? Срещу Амбър и Царството на хаоса взети заедно? Какво се надявате да постигнете? Как възнамерявате да продължите поддържането на това крехко равновесие?

— Ние не сме сами — рече Дара — и планът не е наш.

Пръстите й потънаха в джоба й. Когато ги измъкна, нещо проблесна. Тя го завъртя на светлината. В ръцете й се намираше пръстенът с герб, който служеше за печат на баща ни.

— Откъде взе това? — попита Рандъм.

— Откъде мислиш?

Бенедикт пристъпи към нея и протегна ръка. Дара му подаде пръстена. Той внимателно го заразглежда.

— Наистина е неговият — обяви Бенедикт. — Виждам леките драскотини отзад, които знам отпреди. Защо се намира в теб?

— Първо, за да ви убедя, че действам правилно, като ви предавам неговите нареждания.

— Откъде изобщо се познавате? — попитах аз.

— Срещнах го, когато имаше… неприятности преди известно време — отговори тя. — Всъщност, може да се каже, че му помогнах да се отърве от тях. Това стана след като бях разговаряла с Мартин и бях по-склонна да симпатизирам на Амбър. А и баща ви също е човек, който умее да очарова и убеждава. Тогава реших, че не мога просто да стоя настрана и да го оставя пленник на моя род.

— Знаеш ли как е попаднал в плен?

Дара поклати отрицателно глава.

— Чувала съм само, че Бранд го подлъгал до някаква много отдалечена от Амбър Сянка, където станало възможно да го заловят. Предполагам, че е ставало дума за фалшиво търсене на несъществуващ магически атрибут, способен да възстанови Лабиринта. Той вече съзнава, че единствен Рубина е в състояние да направи това.

— А фактът, че си му помогнала да избяга… как се отрази на отношенията с твоите хора?

— Не особено добре — въздъхна тя. — Временно съм без дом.

— И искаш да си намериш дом тук?

Дара отново се усмихна.

— Зависи как ще се развият събитията. Ако моите хора постигнат своето, ще трябва да се върна там или да остана в каквито Сенки има тогава.

Измъкнах една Фигура и я загледах.

— Ами Мерлин? Къде е той сега?

— С тях — отвърна Дара. — Опасявам се, че вече е техен човек. Той знае потеклото си, но те от дълго време се грижат за възпитанието му. Не знам дали може да бъде спечелен.

Вдигнах Фигурата и се вгледах съсредоточено в нея.

— Няма смисъл — обади се Дара. — Не действа между Амбър и Хаоса.

Спомних си колко трудна беше връзката, когато се намирах в самия край на онова място. Въпреки това, опитах.

Картата в ръцете ми изстина и аз мислено се вмъкнах в нея. Усетих съвсем слабо реагиращо присъствие. Напрегнах се още повече.

— Мерлин, аз съм Коруин. Чуваш ли ме?

Сякаш долових отговор. Той като че ли беше: „Не мога да…“ После всичко свърши. Фигурата загуби студенината си.

— Успя ли да го достигнеш? — попита Дара.

— Не съм съвсем сигурен. Но така ми се струва. Само за миг.

— Повече е отколкото си мислех — заяви тя. — Или условията са добри, или умовете ви много си приличат.

— Когато взе да размахваш пръстена на татко, ти спомена някакви нареждания — намеси се Рандъм. — Какви нареждания? И защо ги праща по теб?

— За да не се губи време.

— Време ли? По дяволите! Та той тръгна едва тази сутрин!

— Трябваше да свърши нещо и още не беше готов за друго. А нямаше представа колко време ще му отнеме. Но той се свърза с мен точно преди да дойда тук — макар че това посрещане доста ме изненада — и сега е готов да започне следващата фаза.

— Къде разговаря с него? — попитах. — Къде се намира той?

— Нямам представа. Оберон установи връзката.

— И…?

— Иска Бенедикт да нападне веднага.

Жерар най-после се размърда в огромния фотьойл, който бе заел, за да слуша. Той стана, затъкна палци в колана си и изгледа Дара отгоре-надолу.

— Подобна заповед трябва да дойде директно от татко.

— Точно такъв е случаят — каза тя.

Той поклати глава.

— Не звучи убедително. Защо ще се свързва с теб — човек, на когото имаме причини да не вярваме, — а не с някой от нас?

— Предполагам, че не може да ви достигне в момента. А с мен успя да установи контакт.

— Защо?

— Той не употреби Фигура. И без това не разполага с моята. Възползва се от един резониращ ефект на черния път, подобен на способа, с който веднъж Бранд избяга от Коруин.

— Явно ти е добре известно къде какво става.

— Вярно е. Все още имам някои източници в Царството на хаоса, а и самият Бранд се прехвърли там след вашия двубой.

— Знаеш ли къде е баща ни в този момент? — попита Рандъм.

— Не. Ала си мисля, че сигурно е отишъл в истинския Амбър, за да се консултира с Дуоркин и да огледа отново щетите, нанесени на първичния Лабиринт.

— С каква цел?

— Не знам. Вероятно, с цел да реши какви действия да предприеме. Фактът, че ме потърси и нареди да осъществим нападението, сигурно означава, че е взел решение.

— Преди колко време водихте този разговор?

— Преди няколко часа… за мен. Но аз се намирах сред Сенките далеч оттук. Не зная какви са различията във времето. Още съм прекалено нова в тези неща.

— Значи може да е станало съвсем скоро. Не е изключено да е било дори преди мигове — каза Жерар замислено. — Защо е разговарял с теб, вместо с някой от нас? Не вярвам да не е могъл да се свърже с нас, ако действително го е искал.

— Вероятно демонстрира предпочитанието си към мен — подхвърли Дара.

— Всичко това може да е самата истина — намеси се Бенедикт, — но аз няма да мръдна оттук, без да съм получил потвърждение на тази заповед.

— Файона още ли е при първичния Лабиринт? — попита Рандъм.

— Последното, което чух, е — отвърнах му аз, — че се е разположила на лагер там. Разбирам какво имаш предвид…

Измъкнах картата на Фай.

— За да установим връзка оттам се оказа, че един човек не е достатъчен — напомни Рандъм.

— Прав си. Ела да ми помогнеш.

Той се изправи и застана до мен. Бенедикт и Жерар също се приближиха.

— Това, което правите, е съвсем излишно — запротестира Дара.

Без да й обръщам внимание, аз се съсредоточих над деликатните черти на червенокосата ми сестра. След секунди, установихме контакт.

— Файона — заговорих, като видях по обкръжението й, че все още се намира в центъра на всичко, — татко там ли е?

— Да — отвърна тя с непроницаема усмивка. — Вътре е, при Дуоркин.

— Слушай, проблемът е неотложен. Не знам дали си виждала Дара, но тя е тук…

— Знам коя е, но никога не сме се срещали.

— Е, та тя твърди, че по нея татко изпраща до Бенедикт заповед за нападение. Носи пръстена-печат като гаранция, но татко досега не е споменавал за това. На теб известно ли ти е нещо?

— Не — поклати глава Файона. — Ние само си разменихме поздрави, когато преди малко той се появи тук, заедно с Дуоркин, за да огледат Лабиринта. Но в мен възникнаха някои подозрения и всичко това ги потвърждава.

— Подозрения ли? Какво имаш предвид?

— Мисля, че татко смята да се опита да поправи Лабиринта. Той носеше Рубина, а дочух и някои от нещата, които каза на Дуоркин. Ако се заеме с това, в Царството на хаоса ще научат още в мига на започването му. И ще се опитат да го спрат. Явно иска да нападне първи, за да са заети с отбраната. Само че…

— Какво?

— Това ще го убие, Коруин. Сигурна съм. Независимо дали ще успее или не, самият процес ще го унищожи.

— Трудно ми е да повярвам.

— Че един крал може да умре за кралството си?

— Че татко би го направил.

— Тогава или той се е променил, или ти никога не си го познавал. Но аз действително вярвам, че възнамерява да се опита.

— А защо ни изпраща последните си нареждания по човек, на който знае, че нямаме доверие?

— За да покаже, че иска да й вярвате, предполагам, след като потвърди всичко.

— Начинът ми се вижда доста заобиколен, но съм съгласен, че не бива да действаме без неговото потвърждение. Би ли могла да го получиш за нас?

— Ще се опитам. Ще ви се обадя веднага, след като говоря с него.

Тя прекъсна връзката.

Обърнах се към Дара, която бе чула само нашата страна на разговора.

— Знаеш ли какво възнамерява да направи татко точно в този момент?

— Нещо, свързано с черния път — вдигна рамене тя. — Той подхвърляше намеци в този смисъл. Но какво или как, не каза.

Дръпнах се встрани. Събрах картите си и ги пъхнах в кутийката им. Не ми харесваше този обрат на събитията. Целият ден бе започнал лошо и нещата продължаваха да се влошават. А едва бе минало обяд. Поклатих глава. Когато разговарях с него, Дуоркин ми бе описал какви ще са резултатите от всеки опит да бъде поправен Лабиринта и те ми бяха прозвучали доста ужасяващо. Да предположим, че татко направеше опит, не успееше и загинеше при това? Къде щяхме да се окажем тогава? Точно, където се намирахме и сега, само че без водач в навечерието на битката… и с отново повдигнатия проблем за наследяването на трона. Умовете ни ще бъдат заети с всички онези противни помисли, докато напредваме към бойното поле, и всеки от нас отново ще започне личната си подготовка за борба с всички останали, оправим ли се веднъж с настоящия външен враг. Трябваше да има и някакъв друг начин да се реши проблема. По-добре татко да е жив и на трона, отколкото подновяване на интригите за наследството.

— Какво чакаме? — попита Дара. — Потвърждение ли?

— Да — отговорих.

Рандъм взе да крачи напред-назад. Бенедикт седна и заоглежда превръзката на ръката си. Жерар се облегна върху полицата на камината. Аз стоях и мислех. И точно тогава ме осени една идея. Веднага я отблъснах, но тя пак се върна. Не ми допадаше, но нищо не можеше да се направи. Трябваше да действам бързо, обаче, преди да съм убедил себе си, че може да има и друга гледна точка. Не. Щях да се придържам към тази. Дяволите да я вземат!

Долових усещане за контакт. Зачаках. След секунди, пред мен пак беше Файона. Тя се намираше сред позната обстановка, която възприех едва след няколко мига: всекидневната на Дуоркин от другата страна на тежката врата в края на пещерата. И татко, и Дуоркин бяха с нея. Татко се бе отказал от маскировката си като Ганелон и отново бе възприел истинския си образ. Видях, че носи Рубина.

— Коруин — заговори Файона, — вярно е. Татко действително е изпратил заповедта за нападението по Дара и очакваше това обаждане за потвърждение. Аз…

— Файона, пренеси ме при вас.

— Какво?

— Чу ме добре. Веднага!

Протегнах дясната си ръка. Тя ми подаде нейната и те се докоснаха.

— Коруин! — извика Рандъм. — Какво става!

Бенедикт бе скочил на крака, а Жерар вече се приближаваше към мен.

— Скоро ще разберете — отвърнах аз и направих крачка напред.

Стиснах ръката й преди да я пусна и се усмихнах.

— Благодаря ти, Фай. Здравей, татко. Здрасти, Дуоркин. Как вървят нещата?

Хвърлих поглед към масивната врата и видях, че стои отворена. Тогава заобиколих Файона и се запътих към тях. Татко бе наклонил глава, очите му бяха присвити. Познавах този израз.

— Какво има, Коруин? Ти си тук без разрешение. Вече потвърдих тази проклета заповед и сега очаквам да бъде изпълнена.

— Ще бъде — кимнах. — Не съм дошъл тук да я оспорвам.

— А защо си дошъл тогава?

Приближих се още малко, преценявайки наум както думите си, така и разстоянието. Радвах се, че той остана седнал.

— Известно време пътувахме с теб като приятели — заговорих аз. — Проклет да съм, ако не започнах истински да те харесвам. За разлика от преди, както ти е известно. Преди нямах и смелостта да ти го кажа, но знаеш, че беше точно така. Приятно ми е да си мисля, че всичко между нас можеше да изглежда и по този начин, ако не бяхме един за друг това, което сме. — За един кратък миг погледът му сякаш поомекна и аз заех позиция. — Във всеки случай предпочитам да те виждам в тази светлина, иначе никога не бих направил за теб това.

— Кое? — попита той.

— Това.

Сграбчих Рубина и с рязко движение нагоре прехвърлих верижката над главата на татко. След което се завъртях и на бегом изхвърчах от стаята. Тряснах вратата и чух как бравата изщрака зад гърба ми. Нямаше как да я заключа отвън, затова продължих тичешком напред, като се придържах към маршрута, по който ме бе превел Дуоркин. Зад гърба си чух очаквания рев.

Следвах извивките на прохода. Спънах се само веднъж. Във въздуха все още се носеше силната, тежка миризма на Уиксър. Тичах без да спирам и най-после след един завой пред мен проблесна дневна светлина.

Втурнах се към нея, а междувременно нахлузих верижката на Рубина на врата си. Усетих как камъкът тупва на гърдите ми и насочих мислите си към него. В пещерата зад мен кънтяха стъпки.

Навън!

Спринтирах към Лабиринта, като възприемах вече през Рубина, превърнал се в мое допълнително сетиво. Аз бях единственият, освен татко и Дуоркин, който бе напълно настроен към него. Дуоркин ми бе казал, че Лабиринта може да бъде поправен от човек с такава настройка, ако той мине през първичния Лабиринт и изгори петното по цялото му протежение, като го замества с чистия образ на Лабиринта, който носи в себе си. По този начин ще бъде унищожен и черния път. Тогава по-добре да го направя аз, а не татко. Все още имах чувството, че някаква част от крайния си вид черният път дължеше и на моето проклятие. Исках по този начин да изтрия и вината си. А пък след войната, татко много по-добре от мен щеше да се справи с въвеждането на реда. В този момент осъзнах, че вече не желая трона. Дори да ми го предложеха, мисълта за извеждането на кралството от всичките мрачни векове, който вероятно му предстояха, щеше да ме отблъсне. Може би за мен щеше да е много по-лесно, ако загинех по време на този опит. Ерик беше мъртъв и аз вече не го мразех. Другото, което ме бе подтиквало да действам — тронът — изглежда ме бе привличало само, защото той го бе желал. Сега не го исках. Какво ми оставаше? Първо се бях присмял на Вайъли, после бях размислил. Тя се бе оказала права. Старият войник в мен беше най-силен. Всичко беше въпрос на дълг. Ала не само дълг. Имаше и още нещо…

Стигнах до Лабиринта и бързо се запътих към началото му. Хвърлих поглед назад към входа на пещерата. Татко, Дуоркин, Файона — никой още не бе излязъл. Чудесно. Вече нямаха никакъв шанс да дойдат навреме, за да ме спрат. Стъпех ли веднъж в Лабиринта, щеше да е твърде късно да направят каквото и да било, освен да чакат и да наблюдават. За един кратък миг си спомних изчезването на Яго, отблъснах тази мисъл, съсредоточих се да успокоя съзнанието си до нивото, необходимо за начинанието, сетих се за битката си с Бранд на това място и за странния начин, по който той го напусна, отблъснах и тази мисъл, забавих дишането си, подготвих се.

Завладя ме някаква летаргия. Време беше да започна, но аз се забавих още миг, като се опитвах да настроя добре съзнанието си за трудната задача, която стоеше пред мен. За момент Лабиринта заплува пред погледа ми. Сега! Дявол да го вземе! Сега! Стига толкова приготовления! Започвай, казах си. Тръгвай!

Стоях неподвижен и съзерцавах Лабиринта, сякаш насън. Задълго забравих за себе си, докато го наблюдавах. Лабиринта и дългото черно петно, което трябваше да бъде отстранено…

Вече не ми се струваше важно, че той може да ме убие. Мислите ми плуваха и се наслаждаваха на красотата му…

Чух някакъв шум. Сигурно татко, Дуоркин и Файона идваха. Трябваше да направя нещо, преди да са стигнали до мен. Трябваше да прекрача вътре, най-късно след миг…

Откъснах очи от Лабиринта и хвърлих поглед назад към входа на пещерата. Те бяха излезли и се спускаха по склона. Спряха. Защо? Защо спряха?

Какво значение имаше? Разполагах с необходимото ми време, за да започна. Опитах се да вдигна крак и да пристъпя напред.

Почти невъзможно ми бе да помръдна. Преместих с огромни усилия крака си на около пет сантиметра напред. Тази първа стъпка се оказа по-мъчителна от ходенето през самия Лабиринт, при това към края му. Ала сега като че ли се борех не толкова с външна съпротива, колкото с непохватността на собственото си тяло. Беше почти, сякаш…

Тогава в съзнанието ми изникна образът на Бенедикт, застанал край Лабиринта в Тир-на Ногт, приближаващия се с насмешка Бранд, пулсирането на Рубина…

Още преди да погледна надолу, знаех какво ще видя.

Червеният камък пулсираше в синхрон с ударите на сърцето ми.

Да ги вземат дяволите!

Или татко, или Дуоркин — или и двамата — въздействаха мислено на Рубина и ме парализираха. Не изпитвах никакво съмнение, че всеки от тях би могъл да го направи и сам. Но все пак, на това разстояние, не си струваше да се предавам без борба.

Продължих да избутвам напред крака си, като бавно го плъзгах към началото на Лабиринта. Успеех ли веднъж да вляза, не виждах как биха могли…

Задрямах… Усетих, че падам. За миг бях заспал. Случваше ми се отново.

Когато отворих очи, видях част от Лабиринта. Щом обърнах глава, видях крака. Като вдигнах поглед, видях татко, който държеше Рубина.

— Вървете си — нареди той на Дуоркин и Файона, без да погледне към тях.

Те се отдръпнаха, а татко сложи Рубина на врата си. После се наведе и ми подаде ръка. Аз я поех и той ме изправи на крака.

— Щеше да направиш страхотна глупост — каза Оберон.

— За малко щях да успея.

Той кимна.

— И естествено щеше да загинеш, без да постигнеш нищо — заяви татко. — Но въпреки всичко изпълнението ти беше отлично. Хайде да се поразходим.

Хвана ме под ръка и тръгнахме покрай Лабиринта.

Докато вървяхме, наблюдавах странното, безхоризонтно небе-море около нас и се питах какво ли щеше да стане, ако бях успял да тръгна през Лабиринта, какво ли щеше да се случва точно в този момент.

— Променил си се — отбеляза накрая татко — или никога всъщност не съм те познавал.

Вдигнах рамене.

— По малко и от двете, предполагам. Аз мислех да кажа същото за теб. Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Питай.

— Трудно ли ти беше да се преструваш на Ганелон?

Оберон се разсмя.

— Никак — отвърна той. — Може дори за миг да си зърнал истинския ми облик.

— Ганелон ми харесваше. Или по-точно, ти в неговия образ. Чудя се какво ли е станало с истинския Ганелон?

— Отдавна е мъртъв, Коруин. Срещнах го, след като ти го беше заточил от Авалон, преди много време. Той не беше лош човек. Не можеше да му се довериш за нищо, разбира се, но аз и без това не се доверявам на никого, ако не е крайно необходимо.

— Цялото ни семейство е такова.

— Съжалявам, че трябваше да го убия. Но той не ми остави никакъв избор. Всичко това се случи много отдавна, ала аз си го спомням ясно, така че сигурно ми е направил впечатление.

— Ами Лорейн?

— Страната ли? Добре свършена работа, мисля. Аз разработих нужната Сянка. Тя трупаше сила от самото ми присъствие в нея, както става с всяко място, което обитаваме достатъчно дълго. Както направи ти в Авалон, а после и на онова другото място. Погрижил се бях да прекарам дълго време там, като повлиях с волята си на скоростта, с която течеше времето.

— Не знаех, че е възможно да се постигне такова нещо.

— Силата в нас нараства бавно, като започва от мига, в който минем през Лабиринта. Имаш още много неща да учиш. Да, аз направих Лорейн силна и особено желана за нарастващата мощ на черния път. Погрижих се и да я разположа на пътя ти, независимо накъде ще тръгнеш. След бягството ти, всички пътища водеха към Лорейн.

— Защо?

— Това беше капан, който бях заложил за теб и може би един вид изпитание. Исках да бъда с теб, когато се изправиш срещу силите на Хаоса. Освен това исках и да попътувам с теб известно време.

— Изпитание ли? За какво си ме изпитвал? И защо ти е било да пътуваш с мен?

— Не можеш ли да се досетиш? От толкова отдавна ви наблюдавам. Не съм обявил никого за престолонаследник. Нарочно оставях въпроса нерешен. Всички вие достатъчно приличате на мен, за да съм сигурен, че в мига, в който назова някого от вас, ще подпиша неговата или нейната смъртна присъда. Не. Умишлено оставих нещата такива до самия край. Ала сега вече съм решил. Това ще бъдеш ти.

— Там, в Лорейн, ти за малко влезе във връзка с мен, като използва собствения си образ. Тогава ми каза да взема трона. Ако решението ти датира от онзи момент, защо бе нужно да продължаваш с маскарада?

— Но аз не бях решил още. Просто гледах да те поощря, за да продължиш. Страхувах се да не би прекалено силно да се привържеш към онова момиче и страната му. Когато излезе като герой от Черния кръг, можеше да решиш да се установиш и да останеш там. Исках да ти внуша мисъл, която да те подтиква да продължиш пътуването си.

Умълчах се задълго. Бяхме изминали доста голямо разстояние около Лабиринта.

— Има едно нещо, което трябва да знам — заявих накрая аз. — Преди да дойда тук, разговарях с Дара, която се стреми да изчисти петното от името си пред нас…

— То вече е чисто — прекъсна ме Оберон. — Аз съм го изчистил.

Поклатих неубедено глава.

— Въздържах се и не я обвиних в нещо, за което си мисля от доста време насам. Но имам съвсем основателна причина да смятам, че не може да й се вярва, въпреки нейните протести и твоето поръчителство. Две причини, всъщност.

— Знам, Коруин. Ала тя не е убила слугите на Бенедикт, за да завоюва позицията си в неговата къща. Това направих аз, за да осигуря достъпа й до теб точно в необходимия момент.

— Ти? Ти си участвал в целия й заговор? Защо?

— Тя ще ти бъде добра кралица, синко. Кръвта на Хаоса е силна. Време беше за ново вливане. Ще получиш трона вече осигурен с наследник. Докато настъпи моментът Мерлин да те смени, той отдавна ще е забравил възпитанието на Хаоса.

Обиколили бяхме целия Лабиринт до мястото на черното петно. Спрях. Примижах и започнах да го изучавам.

— Смяташ, че това нещо ще те убие? — попитах накрая аз.

— Знам, че ще го направи.

— Ти не си се поколебал да убиеш невинни хора, за да ме манипулираш. И все пак си готов да жертваш живота си за кралството.

Вдигнах поглед към него.

— Моите собствени ръце също не са чисти — казах — и аз определено не мога да си позволя да те съдя. Ала преди малко, когато се подготвях да тръгна през Лабиринта, си помислих колко много са се променили чувствата ми — към Ерик и към трона. Предполагам, че постъпваш така, защото ти го повелява дългът. Аз също усещам сега своя дълг към Амбър, към трона. Дори нещо повече, всъщност. Много повече, както осъзнах тогава. Но осъзнах и нещо друго, нещо, което дългът не изисква от мен. Не знам кога или как е станало това, но аз вече не желая трона, татко. Извинявай, ако ти обърквам плановете, ала не искам да бъда крал на Амбър. Съжалявам.

Извърнах поглед и се загледах пак в петното. Чух Оберон да въздъхва.

— Сега смятам да те изпратя у дома — заговори той. — Оседлай коня си и вземи със себе си провизии. Отиди някъде извън града — където и да е, стига да е усамотено.

— Гробницата ми?

Татко изсумтя и леко се подсмихна.

— Става. Иди там и чакай да чуеш волята ми. Трябва да помисля.

Изправих се. Той се пресегна и постави дясната си ръка на рамото ми. Рубина пулсираше. Оберон се взря в очите ми.

— Никой не може да има всичко, което иска, по начина, по който го иска — каза той.

И последва ефект на отдалечаване — нещо като усещането при Фигурите, само че в обратна посока. Долових гласове и след миг видях около себе си помещението, което бях напуснал. Бенедикт, Жерар, Рандъм и Дара още се намираха там. Почувствах как татко пусна рамото ми. После него го нямаше, а аз отново стоях сред всички тях.

— Какво става? — попита Рандъм. — Видяхме татко да те връща. Между другото, как го прави този номер?

— Не знам — отвърнах аз. — Но той потвърди казаното от Дара. Дал й е пръстена и нареждането.

— Защо? — поинтересува се Жерар.

— Искал да се научим да й вярваме.

Бенедикт стана.

— Тогава аз отивам да изпълня, каквото ми е наредено.

— Оберон иска да ги нападнеш, а после да отстъпиш — обади се Дара. — След това е необходимо само да ги удържаш.

— Колко дълго?

— Той каза само, че това щяло да стане очевидно.

Бенедикт ни дари с една от редките си усмивки и кимна. Измъкна с единствената си ръка своите карти, извади ги от кутийката и намери специалната Фигура с Царството на хаоса, която му бях дал.

— Успех — пожела му Рандъм.

— Да — съгласи се Жерар.

Добавих и аз своите пожелания и го загледах как избледнява. Когато и дъгата на послеобраза му изчезна, отместих очи и видях, че Дара плаче мълчаливо. С нищо не показах, че съм забелязал.

— Аз също вече имам нещо като… нареждания — заявих. — Най-добре ще е да тръгвам.

— И аз ще се връщам при флота — рече Жерар.

— Не — чух да реагира Дара, докато се движех към вратата.

Спрях.

— Ти трябва да останеш тук, Жерар, и да се погрижиш за сигурността на самия Амбър. Никой няма да ни нападне откъм морето.

— Но аз мислех, че Рандъм ще поеме защитата тук.

Дара поклати глава.

— Рандъм ще се присъедини към Джулиан в Ардън.

— Сигурна ли си? — попита Рандъм.

— Напълно.

— Добре — каза той. — Приятно е все пак да знам, че поне се е сетил за мен. Съжалявам, Жерар. Това е положението.

Жерар просто гледаше озадачено.

— Надявам се, че знае какво прави.

— Вече говорихме за това — отвърнах му аз. — Довиждане.

Чух стъпки, като излязох от залата. Дара вървеше зад мен.

— Какво има пък сега? — попитах я аз.

— Мислех си да дойда с теб, където и да отиваш.

— Просто ще се кача горе да взема малко провизии. А после съм към конюшните.

— Ще дойда с теб.

— Ще пътувам сам.

— И без това не бих могла да те придружа. Още не съм разговаряла със сестрите ти.

— И те са включени в плана, а?

— Да.

Повървяхме известно време мълчаливо, после тя каза:

— Цялата работа не беше толкова хладнокръвно обмислена, колкото изглежда, Коруин.

Влязохме в склада за провизии.

— Каква работа?

— Знаеш какво имам предвид.

— А. Това ли. Ами, добре.

— Аз те харесвам. Ако и ти чувстваш нещо, може да не е само онзи единствен ден.

Наранената ми гордост веднага предложи хаплив отговор, но аз го преглътнах. Човек научава някои неща в продължение на толкова столетия. Тя ме бе използвала наистина, но изглежда не бе действала само като чужд агент на времето. Най-лошото беше, предполагам, че татко искаше от мен да я харесвам. Ала не позволих на негодуванието ми да се смеси с чувствата, които в действителност изпитвах и може би щях да изпитвам. Така че казах:

— И аз те харесвам — и я погледнах. Тя изглеждаше, като че ли имаше нужда точно в този момент да бъде целуната, затова го направих. — Сега трябва да се приготвям.

Дара се усмихна и ми стисна ръката. После си тръгна. Реших, че моментът не е подходящ да се впускам в проучване на чувствата си. Подбрах си няколко неща.

Оседлах Звездин и пак се запътих по склона на Колвир към моята гробница. Седнах пред нея, запалих си лулата и загледах облаците. Денят ми беше преизпълнен със събития, а все още бе едва рано следобед. Из съзнанието ми се мотаеха всякакви предчувствия, никое от които не заслужаваше да го поканя на обяд.