Царството на Хаоса

VII

Купа със захарен памук.

Щом излязох от прохода, пред очите ми се разкри нова долина. Поне аз реших, че това е долина. Не се виждаше нищо под покривката от облаци/мъгла.

Една от червените ивици в небето преминаваше в жълто; друга ставаше зелена. Това ми повдигна леко духа, тъй като небето започваше да наподобява видяното, когато се бях озовал на края на света, срещу Царството на хаоса.

Нарамих багажа си и тръгнах надолу по пътя. Постепенно вятърът утихваше. В далечината ечаха гръмотевиците на бурята, от която бягах. Зачудих се къде ли е отишъл Бранд. Имах чувството, че известно време няма да ми се пречка.

Към средата на склона, когато мъглата вече тъкмо започваше да пълзи и да се вие около мен, забелязах едно старо дърво и си отсякох от него тояга. Дървото като че ли изпищя, в мига, в който отделих клона му.

— Дяволите да те вземат! — долетя нещо като глас от ствола му.

— Ти си разумно? Съжалявам…

— Знаеш ли колко време съм отглеждал този клон? Предполагам, че сега ще вземеш да го изгориш.

— Не, няма — успокоих го аз. — Просто ми трябваше тояга. Чака ме дълъг път.

— През долината ли?

— Точно така.

— Ела по-близо, за да мога по-добре да усетя излъчването ти. В теб има нещо, което грее.

Направих крачка напред.

— Оберон! — възкликна дървото. — Познах те по Рубина.

— Не е Оберон — възразих. — Аз съм му син. Ала нося Рубина, за да изпълня неговата мисия.

— Вземи тогава клона ми, заедно с моята благословия. Давал съм подслон на баща ти в някои много особени дни. Той сам ме е посадил.

— Наистина ли? Едно от малкото неща, които никога не съм го виждал да прави, е да посади дърво.

— Аз не съм обикновено дърво. Той ме остави тук да отбелязвам границата.

— Каква граница?

— Аз съм краят на Хаоса и на Реда, зависи как ще погледнеш на мен. Бележа делението. Отвъд мен са валидни други закони.

— И какви са те?

— Кой би могъл да каже? Не и аз. Аз съм само една растяща кула от разумна дървесина. Но тоягата от моя клон може да ти е от полза. Посадена, тя е способна да разцъфне и в странни земи. Ала може и да не пусне корени. Кой би могъл да каже? Все пак носи я със себе си, сине на Оберон, към мястото, където отиваш сега. Усещам, че се приближава буря. Сбогом.

— Сбогом — отвърнах аз. — Благодаря.

Обърнах се и тръгнах надолу по пътя сред сгъстяващата се мъгла. Тя постепенно губеше розовия си оттенък. Поклатих глава, замислен за дървото, но тоягата, направена от него ми беше действително полезна за следващите неколкостотин метра, които се оказаха особено стръмни.

После видимостта малко се подобри. Скали, езерце със застояла вода, няколко дребни, тъжни дръвчета, покрити с парцали мъх, миризма на гнило… Забързах напред. От едно дърво ме наблюдаваше черна птица.

Щом я забелязах, тя размаха криле и мързеливо полетя към мен. Неотдавнашните събития ме бяха направили малко недоверчив към птиците, така че се дръпнах, като закръжи над главата ми. Ала тя кацна на пътя пред мен, наклони глава и ме заоглежда с лявото си око.

— Да — обяви след малко, — ти си този.

— Този какво?

— Този, когото ще придружавам. Нали нямаш нищо против да те следва една птица на лоша поличба, Коруин?

И се изкикоти, а после изпълни кратък танц.

— Не виждам как бих могъл да попреча на подобна безцеремонност. Откъде ми знаеш името?

— Аз те очаквам от самото начало на Времето, Коруин.

— Сигурно е било доста отегчително.

— Съвсем не беше чак толкова дълго тук, на това място. Времето е каквото го направиш.

Продължих да вървя. Отминах птицата и закрачих по-нататък. След няколко мига, тя изпърха край мен и кацна върху голяма скала от дясната ми страна.

— Аз се казвам Хюги — заяви тя. — Виждам, че носиш парче от стария Иг.

— Иг ли?

— Вечно сърдитото древно дърво, което чака при входа на това място и не позволява на никого да си отдъхне сред клоните му. Обзалагам се, че здравата ти се е разкрещял, когато си отсякъл тоягата. — Хюги се разсмя звънливо при тези думи.

— Напротив, държа се много достойно.

— О, да. Като че ли е имал някакъв избор, след като вече работата е била свършена. Много ще ти е полезен този клон, няма що.

— Засега ми служи отлично — възразих аз и леко замахнах по посока на птицата.

Тя хвръкна по-далеч от него.

— Хей! Никак не е смешно!

Разсмях се.

— Аз пък си мислех, че е.

Подминах я и продължих напред.

Много дълго вървях през блатиста местност. От време на време някой порив на вятъра разчистваше мъглата пред мен. После отминавах и влажните валма отново скриваха всичко. Понякога ми се струваше, че долавям откъслечна музика — не можех да определя посоката — протяжна и някак тържествена, изпълнение на инструменти с метални струни.

Както си вървях, един глас отляво ме сепна:

— Пътнико! Спри и ме погледни!

Спрях и застанах нащрек. Ала през тази проклета мъгла не можех да видя нищо.

— Здравей — извиках аз. — Къде си?

И точно в този момент мъглата леко се вдигна и се озовах срещу огромна глава, с очи на равнището на моите. Те принадлежаха на, както изглеждаше, великанско тяло, потънало до раменете в блатото. Главата беше плешива, кожата бяла като мляко, с почти камениста структура. Тъмните очи вероятно ми се струваха по-тъмни, отколкото бяха, заради контраста.

— Разбирам — казах тогава. — Позатънал си малко. Можеш ли да освободиш ръцете си?

— Ако се напрегна с всички сили — дойде отговорът.

— Ами, чакай тогава да потърся нещо достатъчно здраво, за да се уловиш за него. Сигурно ще можеш да стигнеш доста надалече.

— Недей. Не е необходимо.

— Не желаеш ли да се измъкнеш? Мислех, че затова ме повика.

— О, не. Просто исках да ме забележиш.

Приближих се до него и го загледах, а мъглата отново започна да се сгъстява.

— Добре — заявих накрая. — Видях те.

— Убеди ли се в окаяното ми положение?

— Не съвсем, след като не полагаш никакви усилия и не приемаш помощ.

— За какво ми е да се измъквам оттук?

— Това си е твой проблем. Сам си отговори.

Обърнах се да си вървя.

— Почакай! Накъде си тръгнал?

— На юг, за да участвам в една игра на нравственост.

В този момент Хюги излетя от мъглата и кацна върху плешивата глава. Тя я клъвна и се разсмя.

— Не си губи времето, Коруин. Тук има много по-малко съдържание, отколкото изглежда на пръв поглед.

Устните на великана произнесоха името ми. После попита:

— Наистина ли е той?

— Той е, няма грешка — отвърна Хюги.

— Слушай, Коруин — рече затъналия великан. — Ти възнамеряваш да се опиташ да спреш Хаоса, нали?

— Да.

— Не го прави. Не си струва. Аз искам всичко да свърши. Копнея да се освободя от това положение.

— Вече предложих да ти помогна. Ти не пожела.

— Не ми е нужно такова освобождение. А край на всичко.

— Нищо по-лесно от това. Само си потопи главата и дълбоко поеми въздух.

— Не копнея единствено за личното си унищожение, а за край на цялата глупава игра.

— Убеден съм, че наоколо се намират и други същества, които предпочитат сами да вземат решение по този въпрос.

— Нека да свърши и за тях. Ще дойде време, когато ще се озоват в моето положение и ще се чувстват по същия начин.

— Е, тогава може да споделят и твоето мнение. Сбогом.

Обърнах се и продължих напред.

— Това се отнася и за теб! — изкрещя той след мен.

Закрачих по-нататък, а Хюги ме настигна и кацна на края на тоягата ми.

— Хубаво е да поседиш върху клона на стария Иг сега, когато не може да… Ау!

Тя рязко литна и закръжи над мен.

— Опари ме! Как успя да го направи?

Засмях се.

— Предавам се.

Хюги се повъртя малко, после се устреми към дясното ми рамо.

— Може ли да си почина тук?

— Заповядай.

— Благодаря. — Тя кацна. — Всъщност, главата е направо клиничен случай.

Вдигнах рамене и птицата запърха с криле, за да запази равновесие.

— Той се стреми към нещо — продължи тя, — но подхожда неправилно, като държи целия свят отговорен за собствените си грешки.

— Не ми се вярва. Не си направи труда, дори да се измъкне от калта.

— Имам предвид от философска гледна точка.

— А, от този вид кал ли? Много лошо.

— Целият проблем е в личността, в егото, в неговото вкопчване с една ръка в света, а с другата — в Абсолюта.

— О, такъв ли е случаят?

— Да. Виждаш ли, ние съществуваме и се носим по повърхността на събитията. Понякога ни се струва, че действително влияем на нещата и това ни кара да хвърляме напразни усилия. Което е голяма грешка, защото води до раждането на желания и изгражда едно фалшиво его, когато самото съществуване би трябвало да ни е достатъчно. А така възникват нови желания, нови безплодни усилия и ето как се оказваш затънал.

— В калта ли?

— Образно казано. Човек трябва твърдо да съсредоточи погледа си върху Абсолюта и да се научи да не обръща внимание на миражите, илюзиите, фалшивото усещане за собствена личност, което само раздвоява съзнанието и го превръща в измамен остров.

— Веднъж съм живял с фалшива самоличност. И тя много ми помогна да се превърна в абсолюта, който съм сега — аз.

— Не, това също е измама.

— Тогава онова „аз“, което може би ще съществува утре, ще ми благодари за тази измама, както съм благодарен аз на предишното.

— Не разбираш същността. Онова „ти“ също няма да бъде истинско.

— Защо?

— Защото то ще продължава да е пълно с тези желания и копнежи, които са те отделили от Абсолюта.

— И какво лошо има в това?

— Оставаш сам в свят от непознати, свят от феномени.

— Аз обичам да съм сам. Много ми е приятно да съм със себе си. А харесвам и феномените.

— И все пак Абсолюта винаги ще бъде там, ще те зове, ще събужда безпокойство.

— Чудесно, значи няма защо да бързам. О, да, разбирам за какво говориш. То приема формата на идеали. Всеки си има по няколко. Ако искаш да кажеш, че трябва да се стремя към тях, съгласен съм с теб.

— Не, те също са изкривяване на Абсолюта и това, за което говориш, пак е влагане на усилия.

— Точно така.

— Виждам, че много научени неща трябва да забравиш.

— Ако имаш предвид просташкия ми инстинкт за оцеляване, няма да стане.

Пътят се бе изкачвал нагоре и сега стигнахме до един равен, гладък участък, почти като павиран на вид, макар и леко посипан с пясък. Музиката бе станала по-силна и продължаваше да се усилва, докато напредвах. После забелязах през мъглата неясни форми, които се движеха — бавно, ритмично. Чак след няколко мига осъзнах, че танцуват в такт с музиката.

Продължих напред и след малко можех да разгледам фигурите — прилични на хора, красиви същества, облечени в дворцови премени, те се носеха бавно под акомпанимента на невидими музиканти. Танцът, който изпълняваха, беше интересен и прекрасен, и аз се спрях да ги погледам.

— По какъв случай са се събрали да празнуват тук, в средата на нищото? — обърнах се към Хюги.

— С танца си отбелязват твоето минаване — отвърна тя. — Това не са смъртни, а духовете на Времето. Започнаха глупавото си представление, още щом ти влезе в долината.

— Духове ли?

— Да. Наблюдавай ги.

Тя литна от рамото ми, закръжи над тях и се изака. Курешката мина през неколцина от танцуващите все едно бяха холограми, без да изцапа нито един ръкав от брокат или копринена риза, без да накара никоя от усмихващите се фигури да обърка такта. Тогава Хюги изкряска няколко пъти и пак се върна при мен.

— Защо беше нужно това? — смъмрих я аз. — Представлението е хубаво.

— Упадъчно — заяви Хюги — и не го приемай като комплимент, защото те предвкусват твоя провал. Искат само да си направят едно последно празненство, преди всичко да е свършило.

Все пак ги погледах известно време, облегнат на тоягата си, отпочиващ. Образуваните от танцьорите фигури бавно се променяха, докато една от жените — красавица с кестенява коса — не се озова съвсем близо до мен. Никой от изпълнителите изобщо не ме поглеждаше. Сякаш не съществувах за тях. Но тази жена, с много точно премерен жест, хвърли с дясната си ръка нещо, което се приземи в краката ми.

Наведох се и установих, че е материално. Беше сребърна роза — моят собствен символ. Вдигнах я и я закачих на яката на плаща си. Хюги погледна на другата страна и не каза нищо. Нямах шапка, която да повдигна, но се поклоних на дамата. Стори ми се, че дясното й око леко намигна, когато се обърнах да си вървя.

Теренът пак взе да става неравен и музиката заглъхна. Пътят ставаше все по-лош и когато мъглата за малко се вдигаше, виждах само скали или голи равнини. От време на време черпех сила от Рубина, за да не припадна от изтощение и забелязах, че всеки път тя ми стигаше за все по-кратко.

Почувствах, че съм гладен и спрях да хапна каквато храна ми бе останала.

Хюги кацна на земята наблизо и се зае да ме наблюдава как ям.

— Признавам, че донякъде ти се възхищавам за упоритостта — продължи философстванията си тя — и дори за това, което намекна, като си говорехме за идеали. Но за останалото не си прав. Преди обсъждахме безплодността на желанията и усилията…

— Ти ги обсъждаше. Аз не ги смятам за главния проблем в живота си.

— А би трябвало.

— Живял съм много дълго, Хюги. Ти ме обиждаш като приемаш, че никога не съм обмислял тези проблеми от учебника по философия за втори курс. Фактът, че намираш безплодното съществувание за привлекателно, ми говори повече за теб, отколкото за състоянието на нещата. А именно, че ако ти вярваш в това, което каза, изпитвам съжаление към теб и ти сигурно имаш някаква необяснима причина да си тук, да желаеш и да полагаш усилия да въздействаш на фалшивото ми его, вместо да се освободиш от подобни глупости и да се устремиш по пътя си към Абсолюта. Ако пък не вярваш, тогава аз си правя заключението, че си била изпратена да ми пречиш и да ме обезкуражаваш, което в случая е чисто губене на време.

Хюги издаде звук, подобен на грачене.

— Нали не си толкова сляп, че да отричаш Абсолюта, началото и края на всичко?

— Той не е задължителен при едно либерално образование.

— Ала признаваш ли възможността?

— Може и да я познавам по-добре от теб, птицо. Егото, както го виждам аз, съществува между рационалността и рефлекторното присъствие. Отричането му, обаче, е отстъпление. Ако идваш от този Абсолют — от едно самовъзпиращо се Всичко, — защо тогава желаеш да се завърнеш вкъщи? Толкова ли презираш себе си, че се страхуваш от огледала? Защо не се постараеш пътуването да си струва усилията? Развивай се. Учи. Живей. Ако си била изпратена на пътешествие, защо искаш да се измъкнеш и да се върнеш на изходната точка? Или твоят Абсолют е сбъркал, като е изпратил нещо от твоя калибър? Признай тази възможност и няма какво повече да ти приказвам.

Хюги ме изгледа яростно и отлетя. Сигурно отиде да направи справка с наръчника си…

Като ставах на крака, чух тътен на гръмотевица. Тръгнах. Трябваше да се опитам да спечеля малко преднина.

Пътят на няколко пъти се свива и разширява, докато не изчезна напълно, оставяйки ме да се лутам сред песъчлива равнина. Чувствах се все по-подтиснат и се мъчех да държа мисления си компас във вярната посока. Почти бях готов да приветствам шума на бурята, защото той поне ми даваше груба представа накъде се намира север. Разбира се, всичко беше някак объркано в мъглата, така че не можех да бъда абсолютно сигурен. Пък и гръмотевиците взеха да стават по-силни… Проклятие!

…Още бях разстроен от загубата на Звездин, обезпокоен от приказките за безплодните усилия на Хюги. Това определено не можеше да се нарече хубав ден. Започнах да се съмнявам, че ще успея да завърша пътуването си. Дори в най-скоро време да не ме нападнеше от засада някой безименен обитател на това мрачно място, оставаше доста вероятната възможност да се лутам тук, докато силите ме напуснат или ме настигне бурята. Не знаех дали ще съм в състояние отново да се преборя с тази приключваща стихия. Започвах да се съмнявам.

Опитах се да използвам Рубина, за да разпръсна мъглата, ала изглежда въздействието му беше отслабнало. Може да се дължеше и на собствената ми отпадналост. Успях да разчистя едно малко пространство, което бързо прекосих. Усещането ми за Сенките бе притъпено на това място, което сякаш бе самата им същност.

Тъжно. Щеше да е хубаво оттеглянето ми да е като в опера — с пищен вагнеров финал, под странно небе, в бой с достоен противник, — а не да се размотавам сред мъглива пустош.

Минах покрай позната на вид купчина камъни. Дали пък не се движех в кръг? Често срещано явление при пълно загубване на ориентация. Ослушах се за гръмотевиците, за да определя отново посоката. Като че ли напук, цареше пълна тишина. Отидох до купчината камъни, седнах на земята и облегнах гърба си на тях. Нямаше смисъл просто да блуждая. Щях да изчакам упътването на гръмотевиците. Измъкнах Фигурите си, докато седях. Татко ми бе казал, че за известно време те няма да функционират, но и без това нямах какво друго да правя.

Разгледах всички Фигури, една по една, като се опитвах да достигна всеки, с изключение на Бранд и Кейн. Нищо. Татко се оказа прав. Картите бяха престанали да излъчват познатия хлад. Разбърках цялото тесте и се заех да си гледам, там, на пясъка. Получи се нещо невъзможно за разчитане и пак прибрах картите. Облегнах се назад и ми се прииска да си бях оставил малко вода. После дълго се вслушвах за бурята. Долових няколко пъти ехо, но то не идваше от определена посока. Фигурите ме накараха да се замисля за семейството ми. Те бяха някъде напред — където и да се намираше това, — и ме очакваха. Какво ли очакваха? Аз пренасях Рубина. С каква цел? Първоначално приемах, че неговите сили може да са необходими в конфликта. Ако беше така, ако аз бях единственият, който можеше да ги приложи, то нашето положение беше окаяно. Тогава си помислих за Амбър и ме разтърсиха разкаяние и ужас. Амбър не бива да загине, никога. Трябва да има някакъв начин да отблъсна Хаоса…

Захвърлих малкото камъче, с което си играех. Май току-що бях почерпил сили от Рубина. Но докато тялото ми се наливаше с енергия, съзнанието ми оставаше замъглено. Имах нужда от сън, от истински здрав сън. Това място може би щеше да ми се види много по-обикновено, ако съм отпочинал.

Колко ли далеч се намирах от крайната си цел? Дали тя беше отвъд следващия планински хребет или на огромно разстояние по-нататък? И какви бяха шансовете ми да не бъда настигнат от бурята, независимо колко път ми оставаше? Ами останалите? Ако битката вече е приключила и ние сме загубили? Представях си как пристигам твърде късно, за да изпълня само ролята на гробар… Кости и монолози, Хаос…

И къде беше този проклет черен път сега, когато най-после можех да имам някаква полза от него? Ако успеех да го открия, щях да следвам посоката му. Имах чувството, че се намира някъде от лявата ми страна…

Съсредоточих вниманието си натам, разделих мъглата, пометох я встрани… Нищо…

Някаква форма? Нещо се движи?

Беше животно, може би голямо куче, което се премести така, че да остане в мъглата. Дали не се промъкваше към мен?

Рубина запулсира още по-силно, когато разчистих нови пространства от мъглата. Животното потръпна, щом се озова изложено на погледа ми, после тръгна право към мен.