Царството на Хаоса

ХIV

Небето се извъртя веднъж, а после и още веднъж, докато говорех. Изправил се срещу бурята, Рандъм я надвиваше. Тя се разцепи пред нас като съчка под гигантска брадва. Заотстъпва назад от двете ни страни, понесе се на север и на юг, избледня, стопи се, изчезна. Земята, която бе покривала остана, а черният път си отиде с бурята. Ала Мерлин ме убеждава, че това не е проблем, защото той ще призове един от ефирните мостове, когато дойде време да преминем отвъд.

Рандъм вече тръгна. Събра му се огромно напрежение. Направо не изглежда същия — наглото малко братче, което обичахме да тормозим. По лицето му има бръчки, които досега не бях забелязал и то излъчва дълбочина, на която не бях обръщал внимание. Може би неотдавнашните събития влияеха на възприятията ми, но той ми се виждаше някак по-благороден и по-силен. Дали пък новата роля не го е преобразила като с магия? Избран от Еднорога, докоснат от мощта на бурята, Рандъм като че ли наистина бе придобил кралска осанка, която не го напускаше дори насън.

Аз поспах — както дремва в момента и Мерлин — и сега ми е приятно да бъда, в кратките мигове преди той да се събуди, единствената точица разум върху този зъбер на ръба на Хаоса и да гледам надолу към оцелелия свят, свят, който беше прочистен, свят, който издържа…

Сигурно сме пропуснали погребението на татко, потъването му в някакво безименно място отвъд Царството на хаоса. Тъжно бе, но просто нямах сили да помръдна. И все пак, поне бях видял грандиозната му погребална процесия, а и носех в себе си голяма част от неговия живот. Успяхме да си вземем сбогом. Той щеше да ме разбере. Сбогом и на теб, Ерик. След всичко случило се, сега ти казвам сбогом. Ако още беше жив, с враждата ни щеше да е приключено. Някой ден дори можехме да станем приятели, нямаше да има повод за съперничество. В цялото семейство двамата с теб най-много си приличахме. Като се изключи, в известен смисъл, особената ми близост с Дирдри… Но сълзите по този повод са проляти много отдавна. Сбогом, отново, моя най-скъпа сестричке, ти винаги ще живееш дълбоко в сърцето ми.

А ти, Бранд… С горчивина си мисля за теб, мой луди братко. Ти едва не ни унищожи. Почти успя да събориш Амбър от величавите му устои върху гърдите на Колвир. Опита се да заличиш всички Сенки. На път беше да разрушиш Лабиринта и да пресъздадеш цялата вселена по свой образ и подобие. Ти беше луд и зъл и стигна толкова близо до осъществяването на твоите желания, че още потръпвам. Радвам се, че загина, че стрелата и бездната отнеха живота ти, че няма повече да мърсиш земите на хората с присъствието си, нито ще дишаш благоуханния въздух на Амбър. Иска ми се никога да не се беше раждал или поне да бе умрял по-рано. Но стига толкова! Тези спомени са унизителни за мен. Бъди мъртъв и не безпокой повече мислите ми.

Разглеждам ви като колода карти, мои братя и сестри. Мъчително е, ала като че ли изпитвам нужда да обобщя всичко така. Вие… аз… ние изглежда сме се променили и преди отново да се гмурна в живота, ми е необходим този последен поглед назад.

Кейн, никога не съм те харесвал и все още ти нямам доверие. Ти ме обиди, предаде ме и дори се опита да ме убиеш. Но да оставим това. Просто не харесвам методите ти, макар че този път не мога да отрека твоята лоялност. Да сключим мир, тогава. Нека с новия крал да започнем начисто помежду си.

Луела, ти притежаваш силен характер със скрити резерви, които не се наложи да използваш при неотдавнашните събития. За това съм благодарен. Понякога е приятно да се измъкнеш от конфликта, без да бъдеш подложен на проверка.

Блийс, ти все още си озарен от светлина за мен — доблестен, темпераментен и… безразсъден. За първото, моите уважения, за второто, само се усмихвам. А последното май се поуталожи напоследък. Добре. Стой по-далече от всякакви заговори в бъдеще. Те не са за теб.

Файона, ти си се изменила най-много. Трябва да заменя старите си чувства с нови, принцесо, защото сега за първи път станахме приятели. Приеми обичта ми, магьоснице. Ти я заслужаваш.

Жерар, мой мудни, верен братко, може би не всички сме се променили. Ти оставаш непоклатим като скала и се придържаш към собствените си убеждения. Дано вече да не те подвеждат така лесно. И никога да не ми се наложи пак да се бия с теб. Върви си при своите кораби в морето и дишай чистия, солен въздух.

Джулиан, Джулиан, Джулиан… Да не би всъщност никога да не съм те познавал? Не. Сигурно зелената магия на Ардън е смекчила твоята суета по време на дългото ми отсъствие и те е дарила с рицарска гордост и нещо, което съм склонен да нарека усещане за справедливост — качество, определено отличаващо се от милосърдието, но важна добавка към твоите достойнства, които нямам намерение да омаловажавам.

И Бенедикт, боговете са ми свидетели, че ти ставаш все по-мъдър, докато времето прогаря пътя си към ентропията, ала въпреки всичко продължаваш да пренебрегваш отделния човек като личност. Може би сега, след края на тази битка, ще те видя най-после да се усмихваш. Почивай си, воине.

Флора… казват, че благотворителността започва у дома. Сега не ми се виждаш по-лоша, отколкото те помня отпреди. Зная, че е сантименталност да ви претеглям така всичките, да подреждам качествата ви на везните и да ви оценявам. Между нас вече няма вражди и това би трябвало да е достатъчно.

А мъжът, облечен в черно и сребърно, със сребърната роза на ревера? Той би искал да мисли, че е научил нещо за доверието, че е измил очите си в чистия му извор, че е лъснал някой и друг идеал. Няма значение. Може още да е само един нахалник с остър език, умел най-вече в маловажното изкуство на оцеляването, сляп, както едно време в тъмницата, за по-фините нюанси на иронията. Няма значение, нека да е така, нека да е такъв. Аз сигурно никога няма да съм доволен от него.

Кармен, voulez-vous venir avec moi? Не? Тогава сбогом и на теб, принцесо на Хаоса. Можеше да бъде забавно.

Небето отново се завъртя и кой би могъл да каже какви дела ще озари разноцветната му светлина? Пасиансът беше нареден и изигран. Бяхме девет принца, сега сме седем и единият е крал. И все пак Мерлин и Мартин са с нас, нови играчи в една непрекъсваща игра.

Силата ми се възвръща, докато се взирам в пепелищата и разсъждавам над пътя, който съм изминал. Пътят напред също ме вълнува. Върнах си зрението, паметта, семейството. А Коруин винаги ще си бъде Коруин, дори в деня на Страшния съд.

Мерлин вече се размърдва, което е хубаво. Време е да тръгваме. Има много неща за вършене.

Последното, което направи Рандъм, след като победи бурята, беше да дойде при мен и като почерпи сила от Рубина, се свърза с Жерар посредством Фигурата му. Картите пак излъчват хлад и Сенките са си Сенки. Амбър си е на мястото. От заминаването ни са изминали години и сигурно отново ще минат години, докато се върна там. Останалите може вече да са се прехвърлили у дома, както направи Рандъм, за да се заеме със задълженията си. Но сега аз трябва да посетя Царството на хаоса, защото обещах, че ще го направя, а не е изключено и да съм необходим там.

С Мерлин се стягаме за път и скоро той ще извика един от ефирните мостове.

Когато приключим с всичко тук и след като Мерлин мине през Лабиринта и отиде да предявява своите права над света, аз ще предприема едно лично пътуване. Ще отида до мястото, където посадих клона от стария Иг и ще посетя дървото, в което се е превърнал. Трябва да видя какво е излязло от Лабиринта, създаден под гукането на гълъбите от Шан-з-Елизе. Ако той ме отведе към друга вселена, както сега съм убеден, че ще стане, длъжен съм да отида там и да видя как съм се справил.

Ефирният път се носи пред нас и стига до Царството на хаоса в далечината. Време е. Яхваме конете и потегляме.

Яздим през мрака по път, подобен на тензух. Вражеска цитадела, покорена страна, капан, домът на прадедите ми… Ще видим. Над зъбчатите стени слабо проблясват светлинки. Възможно е дори да стигнем навреме за едно погребение. Изправям гръб и разхлабвам меча си. Не след дълго ще бъдем там.

Сбогом и здравей, както винаги.