Царството на Хаоса

ХII

Наблюдавах. На височината около мен цареше пълна тишина. Всички войници бяха замръзнали и гледаха към процесията. Дори пленниците от Царството на хаоса бяха насочили вниманието си натам.

Водени от бледите свирачи, идваха група конници върху бели жребци и носеха знамена, някои от които не познавах, а пред тях яздеше нещо като човек и носеше флага с Еднорога на Амбър. Следваха ги музиканти и част от инструментите им бяха от вид, който виждах за първи път.

Зад музикантите маршируваха дълги редици от рогати човекоподобни същества в леки доспехи и горе-долу всеки двайсети носеше пред себе си огромен факел, който се издигаше високо над главата му. Тогава откъм тях долетя някакъв дълбок звук — бавен, ритмичен, пълзящ под свиренето на роговете и музиката — и аз осъзнах, че пехотинците пееха. Стори ми се, че мина страшно много време, докато цялата тази маса се придвижваше по черния път в далечината, ала никой от нас нито помръдна, нито проговори. Те напредваха със своите факли, знамена, музика и пеене, докато накрая стигнаха до края на бездната и продължиха по почти невидимото продължение на тази тъмна магистрала, като сега факлите им проблясваха в мрака, осветяваха пътя им. Музиката стана по-силна, въпреки разстоянието, все повече и повече гласове се присъединяваха към техния хор, докато гвардията продължаваше да изниква иззад святкащата завеса на бурята. От време на време изтрещяваше гръмотевица, но нейният тътен не можеше да удави този звук, както и воят на вятъра, който атакуваше факлите, докъдето ми стигаше погледът. Движението въздействаше хипнотично. Струваше ми се, че наблюдавам процесията от безброй дни, дори може би години, заслушан в мелодията, която вече бях разпознал.

Изведнъж от бурята излетя дракон, после още един и още един. Зелени, златни и черни като старо желязо, те се носеха с вятъра, извръщаха глави и бълваха струи от огън. Зад тях проблясваха светкавиците — страховити, великолепни и неизмеримо огромни. Под драконите вървеше малко стадо от бели крави и бикове, които тръскаха глави, мучаха и биеха земята с копита. Покрай тях и помежду им сновяха ездачи и размахваха дълги черни камшици.

Следваше ги процесия от действително отвратителните воини на една Сянка, с която понякога Амбър влизаше в търговски отношения — тромави, с люспи и шипове — и те свиреха на инструменти, наподобяващи гайди, чиито пискливи звуци долитаха до нас с вибрации и патос.

После идваха още факлоносци и още воини, облечени в своите цветове — от далечни и близки Сенки. Наблюдавахме ги как минават като мигриращи светулки по онзи път в далечното небе, устремени към черната цитадела, наречена Царството на хаоса.

Процесията сякаш нямаше край. Бях загубил всякаква представа за времето. Но, странно, докато ставаше всичко това, бурята като че ли не напредваше. Аз бях така погълнат от зрелището, че престанах да усещам и самия себе си. Съзнавах, че това е събитие, което никога няма да се повтори. Над колоните се рееха ярки летящи същества, а по-високо кръжаха и някакви тъмни форми.

Имаше призрачни барабанчици, същества от чиста светлина и ято летящи машини; видях ездачи, облечени целите в черно, яхнали най-различни зверове; за момент в небето сякаш увисна огнедишащ змей, наподобяващ представление с фойерверки. А звуците — конски тропот и човешки стъпки, свирене и пеене, барабани и рогове — се сливаха в мощна вълна, която се лееше върху нас. И процесията не спираше да се вие, безкрайна върволица по онзи мост от мрак, очертаван вече от светлините й на огромно разстояние.

Тогава, докато очите ми се отместваха отново към края на дългата колона, от блестящата завеса изскочи нова форма. Това беше платформа, драпирана цялата в черно, теглена от чифт черни коне. От четирите й ъгъла се издигаше по един стълб, излъчващ син огън и върху тях бе положено нещо, което можеше да бъде само ковчег, покрит с нашия флаг с Еднорога. Кочияшът беше един гърбушко, облечен в пурпурно и оранжево и дори от това разстояние познах, че е Дуоркин.

Значи, това е то, помислих си. Не знам защо, но ми се струва уместно, уместно е да пътуваш сега към своята родина. Имаше много неща, които можех да кажа, докато беше жив. За някои от тях съм ти говорил, но рядко идваха верните думи. Сега всичко е свършено, защото ти си мъртъв. Така мъртъв, както всички онези, които са отишли преди теб на онова място, където и ние останалите може скоро да ви последваме. Съжалявам. След толкова много години, аз най-после те опознах, започнах да те уважавам и дори взех да те харесвам, едва когато ти прие друго лице и форма… макар че и в тях пак си остана същия хитър стар мошеник. Беше ли в Ганелон твоята истинска същност или той бе само още една форма, приета за удобство? Никога няма да разбера, но ми се иска да мисля, че най-после те видях такъв, какъвто беше, че срещнах човек, който ми харесваше, на когото можех да вярвам и че този човек беше ти. Бих желал да те бях опознал още по-добре, но и на толкова съм благодарен…

— Татко? — тихо изрече Джулиан.

— Той искаше да бъде отнесен отвъд Царството на хаоса, в окончателния мрак, когато най-после му дойде времето — обади се Блийс. — Така ми каза веднъж Дуоркин. Отвъд Хаоса и Амбър, където не властва никой.

— Вярно е — потвърди Файона. — Но дали сега има някакъв ред зад тази стена, през която минаха? Или бурята вилнее навсякъде? Ако татко е успял, би трябвало да е временно явление и тогава ние не сме в опасност. Но, ако не е…

— Това вече няма значение — намесих се аз, — защото аз успях.

— Какво искаш да кажеш — попита Файона.

— Смятам, че той се е провалил — поясних, — че е бил унищожен, преди да успее да поправи стария Лабиринт. Когато видях тази буря да се приближава — всъщност, дори я изпитах донякъде на гърба си — разбрах, че няма да стигна навреме дотук с Рубина, който той ми бе изпратил, след положените от него усилия. Бранд се опитваше да ми го отнеме през целия път — за да създаде нов Лабиринт, твърдеше той. И по-късно от неговите думи ми хрумна тази идея. Когато видях, че всичко друго се проваля, използвах Рубина и сътворих нов Лабиринт. Това беше най-трудното нещо, което съм правил в живота си, ала се справих. Би трябвало светът да се възстанови след преминаването на тази вълна, независимо дали ние ще оцелеем или не. Бранд ми открадна Рубина, веднага след завършването на Лабиринта. Когато се съвзех от нападението му, използвах новия Лабиринт, за да ме прехвърли тук. Така че все още има Лабиринт, независимо от всичко останало, което става.

— Но, Коруин — разтревожи се Файона, — ами, ако татко е успял?

— Не зная.

— Доколкото на мен ми е известно — включи се Блийс, — от онова, което ми е казвал Дуоркин, в една и съща вселена не могат да съществуват два отделни Лабиринта. Онези в Ребма и Тир-на Ногт не се броят, защото те са само отражения на нашия…

— И какво би станало? — попитах.

— Мисля, че би се получило разцепване, биха се положили основите на ново съществувание… някъде.

— В такъв случай какво би станало с нашия свят?

— Или пълна катастрофа или абсолютно нищо — отговори Файона. — Мога лесно да докажа логиката и на двата варианта.

— Значи стигаме пак дотам, откъдето започнахме — заключих аз. — Или съвсем скоро всичко ще се разпадне, или ще си остане на мястото.

— Така излиза — съгласи се Блийс.

— Това ще бъде без значение, ако няма да сме тук, след като тази вълна се добере до нас — въздъхнах. — А тя ще го направи.

Насочих пак вниманието си към погребалния кортеж. Зад платформата се бяха строили още ездачи, следвани от маршируващи барабанчици. После идваха знамената, факлите и дълги колони пехотинци. Песента още долиташе до нас, а далеч, далеч напред над бездната, процесията като че ли бе достигнала черната цитадела.

…Толкова дълго те мразех и те обвинявах за безброй неща. Сега всичко е свършено и не изпитвам никакви такива чувства. Ти дори искаше да ме направиш крал, работа, за която — както сега разбирам — не съм подходящ. Съзнавам, че в края на краищата съм означавал нещо за теб. Никога няма да го кажа на останалите. Достатъчно е да го знам аз. Ала никога вече не бих могъл да мисля за теб по същия начин. Образът ти започва да става неясен, виждам Ганелон там, където би трябвало да виждам твоето лице. Той беше мой приятел. Той си рискува главата за мен. Той беше ти, ала един друг ти — който аз не познавах. Колко съпруги и врагове си надживял? А имаше ли и много приятели? Мисля, че не. Но покрай теб ставаха толкова много неща, за които не знаехме нищо. Изобщо не вярвах, че ще бъда свидетел на смъртта ти. Ганелон… татко… мой стар приятел и враг, казвам ти сбогом. Присъедини се към Дирдри, която обичах. Ти успя да запазиш своята тайнственост. Почивай в мир, ако такава е волята ти. Давам ти тази увяхнала роза, която пренесох през ада, като я хвърлям в бездната. Оставям ти розата и менящите се цветове на това небе. Ще ми липсваш…

Най-после се видя краят на дългата колона. Последните маршируващи излязоха иззад завесата и продължиха напред. Светкавиците продължаваха да просвятват, дъждът се лееше, гръмотевиците трещяха. Ала никой от процесията не изглеждаше мокър. Стоях до ръба на бездната и наблюдавах минаването им. Върху рамото ми се облегна ръка. Колко дълго съм стоял така, не можех да кажа. Щом процесията свърши, забелязах, че бурята отново започва да напредва.

Със завъртането си небето като че ли донасяше повече мрак над нас. От лявата ми страна звучаха гласове. Те изглежда говореха от отдавна, но аз не се бях вслушал в думите. Осъзнах, че треперя и всичко ме боли, че едва стоя на краката си.

— Ела и полегни — предложи ми Файона. — Семейството оредя достатъчно за един ден.

Позволих й да ме отведе от ръба.

— Има ли вече някакво значение? — поклатих глава. — Колко мислиш, че ни остава?

— Не сме длъжни да стоим тук и да я чакаме да дойде — каза Файона. — Ще минем по черния път и ще влезем в Царството на хаоса. Защитата им е разбита. Бурята може да не стигне чак дотам. Нищо чудно тази бездна да я спре. И без това трябва да изпратим татко.

Кимнах.

— Май нямаме голям избор, освен да бъдем послушни до самия край.

Отпуснах се на земята и въздъхнах. Сега се чувствах още по-слаб.

— Ботушите ти… — погледна ме тя.

— Добре.

Файона ги издърпа. Краката ми туптяха.

— Благодаря.

— Ще ти донеса нещо да хапнеш.

Затворих очи. Задрямах. Пред очите ми играеха твърде много образи, за да оформят разбираем сън. Колко дълго съм лежал така, не знам, но старият рефлекс ме събуди, когато чух приближаващ се кон. Върху клепачите ми падна някаква сянка.

Погледнах нагоре и видях увит в плащ ездач, мълчалив, неподвижен. Наблюдаваше ме.

Вгледах се и аз. Фигурата не направи никакво заплашително движение, но усещах как от този студен поглед струи неприязън.

— Ето го къде лежи героят — произнесе един тих глас.

Не отвърнах нищо.

— Сега лесно бих могла да те убия.

Тогава познах гласа, макар че не разбирах на какво се дължи това отношение.

— Попаднах на Борел, точно преди да умре — продължи тя. — Той ми разказа колко подло си го измамил.

Не успях да се въздържа, не бях в състояние да се контролирам. От гърлото ми се изтръгна сух кикот. При цялата тази каша, с какви глупости да се разстройвам. Можех да й обясня, че Борел беше много по-добре въоръжен и отпочинал от мен, че той бе дошъл, твърдо решен да се бие. Можех да й кажа, че не признавам правила, когато животът ми е застрашен и че за мен войната не е игра. Можех да й наговоря безброй неща, но ако тя досега не ги бе разбрала или не бе пожелала да ги разбере, щеше да бъде съвсем безсмислено. Освен това чувствата й вече бяха ясни.

Така че просто й поднесох една от великите истини на живота:

— На всичко може да се погледне от няколко страни.

— Предпочитам да се придържам към тази, която вече познавам.

Мислех да вдигна рамене, ала те ме боляха прекалено силно.

— Заради теб загубих двама души, които бяха най-важните в живота ми — заяви тогава тя.

— Оо? — възкликнах. — Съчувствам ти.

— Ти не си такъв, за какъвто бях подведена да те смятам. Виждах те като действително благороден човек — силен, проявяващ разбиране и понякога нежен. Достоен…

Бурята, която вече беше много по-близо, святкаше зад гърба й. Замислих се за някаква грубост и й я казах. Дара я пропусна край ушите си, все едно не ме беше чула.

— Сега се връщам при своите — заяви тя. — Дотук победата е ваша… но Амбър се намира там — посочи към бурята Дара. Можех само да я гледам. Не вилнеещата стихия. А нея. — Съмнявам се, че е останало нещо, пред което да се отрека от последните си задължения.

— Ами какво ще кажеш за Бенедикт? — тихо я попитах аз.

— Недей… — извърна се Дара. Помълча. После: — Не ми се вярва някога да се срещнем отново — каза тя и конят й я отнесе наляво от мен, в посока към черния път.

Един циник би могъл да реши, че тя просто е избрала да се присъедини към печелившата според нея страна, защото Царството на хаоса по всяка вероятност щеше да оцелее. Ала аз не бях толкова сигурен. Мислех само за онова, което бе поразило очите ми, когато тя посочи с ръка. Качулката на плаща леко се бе отметнала и зърнах за миг в какво се бе превърнала Дара. Там, сред сенките, не се криеше човешко лице.

Обърнах глава и я наблюдавах, докато изчезна. Сега, когато Дирдри, Бранд и татко ги нямаше, и току-що се бях разделил с Дара по този начин, ме заобикаляше един много по-празен свят… доколкото изобщо бе останало нещо от него.

Отпуснах се назад и въздъхнах. Защо просто не остана тук, когато другите потеглят, и не изчакам бурята да ме погълне, да заспя… да се разтворя… Помислих си за Хюги. От нея ли бях възприел подобно желание за бягство от живота? Бях толкова уморен, че това ми се виждаше най-лесния начин…

— Заповядай, Коруин.

Отново бях задрямал, макар и само за миг. Файона стоеше до мен, с храна и манерка в ръце. С нея имаше още някой.

— Не исках да ви прекъсвам разговора — каза тя. — Затова изчаках.

— Чу ли? — попитах.

— Не, но мога да се досетя, след като тя си тръгна. Заповядай.

Пийнах малко вино, после се съсредоточих върху месото и хляба. Въпреки душевното ми състояние, те ми се усладиха.

— Скоро ще тръгваме — рече Файона и хвърли поглед към вилнеещата буря. — В състояние ли си да яздиш?

— Мисля, че да.

Отпих пак от виното.

— Твърде много неща се случиха, Фай. Чувствам се емоционално претръпнал. Избягах от санаториума в един свят Сянка. Мамих хора и убивах хора. Правех си сметки и се биех. Извоювах си отново паметта и се опитвах да сложа в ред живота си. Открих семейството си и установих, че го обичам. Помирих се с татко. Бих се за кралството. Изпробвах всичко, което ми е известно, за да удържа света цял. Сега излиза, че усилията ми са били напразни, а душа не ми е останала, за да продължавам да скърбя. Безчувствен съм. Прости ми.

Тя ме целуна.

— Още не сме победени. Скоро ще си бъдеш отново същия.

Поклатих глава.

— Сякаш сме в последната глава на „Алиса“ — казах. — Ако извикам: „Вие сте само едни карти за игра!“, имам чувството, че всички ще се разлетим из въздуха като шепа шарени картончета. Аз няма да дойда с вас. Оставете ме тук. И без това съм просто жокер.

— В този момент съм по-силна от теб — решително заяви Файона. — Идваш с нас.

— Не е честно — измърморих.

— Довърши си яденето — предложи тя. — Все още има време.

Послушах я, а Файона продължи:

— Твоят син Мерлин чака да те види. Бих искала да го извикам тук сега.

— Пленник ли е?

— Не точно. Той не участва в битката. Просто пристигна преди малко и поиска да те види.

Кимнах и тя се отдалечи. Оставих храната и отпих нова глътка вино. Усещах известна нервност. Какво се казва на голям син, за чието съществуване неотдавна си научил? Чудех се какви ли чувства изпитва към мен. И дали знае за решението на Дара. Как би трябвало да се държа с него?

Наблюдавах го как се отделя от групичката мои роднини, доста далече вляво, и тръгва към мен. Интересно, защо ли ме бяха оставили сам по този начин? Ала колкото повече посетители имах, толкова по-ясен ми ставаше отговора. Запитах се, дали аз не бях причината да отлагат потеглянето ни. Влажните ветрове на бурята ставаха по-силни.

Мерлин гледаше към мен, докато се приближаваше и върху лицето му, толкова подобно на моето, не се четеше някакво определено изражение. Как ли се чувстваше Дара сега, когато предсказаното от нея унищожение на Амбър беше действителност? Чудех се какви ли са били на практика отношенията й с момчето. Питах се… много неща.

Той се наведе и ми подаде ръка.

— Татко…

— Мерлин. — Вгледах се в очите му. Надигнах се, без да изпускам ръката му.

— Недей, не ставай.

— Нищо ми няма. — Притиснах го към себе си, после го пуснах. — Радвам се — казах. След това предложих: — Пийни заедно с мен. — Подадох му виното, най-вече за да скрия, че не знам какво да кажа.

— Благодаря.

Мерлин взе манерката, отпи няколко глътки и ми я върна.

— За твое здраве — пийнах и аз. — Съжалявам, че не мога да ти предложа стол.

Отпуснах се на земята. Той последва примера ми.

— Изглежда никой от тях не знае точно какво си направил — рече Мерлин, — с изключение на Файона, която каза само, че е било много трудно.

— Няма значение — махнах с ръка аз. — Радвам се, че успях да стигна дотук, ако не за друго, то поне за тази среща. Разкажи ми за себе си, синко. Що за човек си? Как се е отнесъл животът към теб?

Той извърна поглед.

— Не съм живял достатъчно дълго, за да направя кой знае какво.

Любопитно ми бе, дали притежава способността да се преобразява, но се въздържах от този въпрос засега. Нямаше смисъл да започвам с изтъкване на нашите различия, след като току-що се бяхме срещнали.

— Не мога да си представя какво е — заговорих аз, — да израснеш в Царството на хаоса.

Мерлин за първи път се засмя.

— Аз пък не мога да си представя какво е да израснеш някъде другаде — отвърна той. — Различавах се достатъчно от останалите, за да ме оставят често сам. Учеха ме на обичайните за един благородник неща — магически умения, бойни изкуства, отрови, езда, танци. Казваха ми, че един ден ще господствам в Амбър. Това вече не важи, нали?

— Не ми се вижда много вероятно в обозримото бъдеще — съгласих се аз.

— Хубаво — кимна той. — Беше единственото нещо, което не исках да правя.

— А какво искаше да правиш?

— Исках да мина през Лабиринта в Амбър, както бе направила майка ми и да се сдобия с власт над Сенките, така че да пътувам сред тях, да виждам интересни земи и да върша различни неща. Смяташ ли, че бих могъл да го направя?

Отпих отново от виното и му го подадох.

— Напълно възможно е — казах, — Амбър вече да не съществува. Всичко зависи от това, дали дядо ти е успял да постигне онова, което се опитваше… а той вече не е между живите, за да ни каже какво е станало. Ала във всички случаи, има един Лабиринт. Ако оживеем след тази дяволска буря, обещавам да ти намеря Лабиринта, да ти дам инструкции и да се погрижа да минеш през него.

— Благодаря — усмихна се Мерлин. — А сега ще ми разкажеш ли за пътуването си дотук?

— По-късно — отвърнах аз. — Те какво ти разправяха за мен?

Той погледна встрани.

— Учеха ме да не одобрявам много от нещата, свързани с Амбър — заговори най-накрая. — За теб ми казваха да те уважавам, като мой баща. Но ми напомняха, че си на страната на врага. — Настъпи кратко мълчание. После Мерлин продължи: — Спомням си онзи път, когато патрулирах и ти дойде тук. Открих те след двубоя ти с Куон. Изпитвах смесени чувства. Ти току-що бе убил човек, когото познавах и все пак… не можех да не се възхитя на стойката, която беше заел. В твоето лице видях своето собствено. Беше много странно. Исках да те опозная по-добре.

Небето бе описало пълен кръг и сега мракът се намираше над нас, а цветната част осветяваше Царството на хаоса. Тъмнината сякаш подчертаваше неотменното приближаване на бурята. Наведох се напред, взех си ботушите и започнах да ги обувам. Скоро щеше да се наложи да потеглим.

— Ще трябва да продължим разговора си в твоята родина — рекох. — Време е да бягаме от бурята.

Той се обърна и се взря в стихията, после погледна назад към бездната.

— Мога да извикам ефир-път, ако искаш.

— Имаш предвид онези плаващи мостове, по един от които дойде ти в деня на нашата среща?

— Да — потвърди Мерлин. — Много са удобни. Мо…

Откъм скупчените ми роднини долетя внезапен вик. Не видях нищо да ги заплашва, като ги огледах. Изправих се и направих няколко крачки към тях, а Мерлин се надигна, за да ме последва.

И тогава я видях. Една бяла форма, която сякаш стъпваше по въздуха и се изкачваше откъм бездната. Предните й копита най-после стигнаха до ръба и тя стъпи на земята. След което застина неподвижна, загледана във всички нас: нашият Еднорог.