Богинята на светлината

Пета глава

Памела определено усещаше как виното се качва в главата й. Тя изхълца леко и тихо се засмя на себе си.

— Но, хей, аз съм в града на греха. Защо не? — произнесе тя на глас замъглената си мисъл.

— Определено си там, скъпа! — обади се някакъв мъж от близката маса, а после й хвърли ослепителна вълча усмивка.

Невероятната белота на зъбите му почти изгори очите на Памела. Тя прехвърли поглед върху стратегически боядисаната му тъмна коса и надолу към блясъка на златния синджир, който се бе загнездил удобно в гъстите черни косми, залесили мястото точно под врата му. Той й намигна. Двете му приятелчета я погледнаха похотливо и с одобрение. Памела се навъси и се премести така, че да бъде с гръб към тях. После поуспокоена отвори лъскавата люлякова корица на специалното годишно издание на „Калифорния Хоум & Дизайн“, което току-що бе купила от малък павилион и зарови нос в една статия за „ЮроСтоун“ и техните трудни за намиране гранити, мрамори, кварцити и френски варовици.

Моля ви! Все пак не бе чак толкова подпийнала. Всъщност, не мислеше, че някога е била чак толкова подпийнала.

Памела не се изненада, когато сервитьорът се появи с чаша евтино шардоне, изпратено от „нейния приятел джентълмена“ на съседната маса. Тя само въздъхна отегчено и се обърна към сервитьора:

— Благодаря, но ви моля да го върнете — внезапно почувства, че изтрезнява. — Не приемам питиета от мъже, които не познавам.

Сервитьорът се изненада и това подразни Памела. Да, тя не беше ходила на срещи от… умът й започна да блуждае около реалния брой години, отказвайки да приеме каква голяма част от живота си бе пропиляла с Дуейн. Наистина ли срещите с мъже се бяха променили толкова?

Господи, чувстваше се стара.

— Тогава какво мога да ви поднеса, госпожо? — попита сервитьорът.

Нарече я „госпожо“. Няма съмнение, със сигурност изглежда толкова стара, колкото се чувства. Очите й бавно се преместиха обратно към дългото, елегантно меню, предлагащо отличен асортимент от вина и предястия. Макар че бе изяла огромна салата и бе изпила половин бутилка вино в италианския ресторант до другия фонтан, дългото депресиращо вървене през мола и казиното я умориха. Имаше нужда от нещо за хапване, както и от още едно питие. Определено още едно питие. Очите й светнаха при вида на предястие от подбрани сирена, маслини, и пресен хляб. „Защо не?“, помисли си тя. Беше стара, значи можеше също така да е дебела и щастлива.

— Моля едно плато с маслини и сирена и бутилка… — тя започна да разглежда италианските червени вина под надписа „Кианти Класико“ с рейтинг, изобразен от три чаши. Очите й светнаха, когато разпозна „Кастело ди Фонтерутоли резерва“, реколта 97-а. Беше попаднала на фантастична статия за италианските вина в последния брой на списание „Уайн Спектейтър“ и бе сигурна, че си спомня името. — Една бутилка „Кастело ди Фонтерутоли резерва“ от 97-а година.

— Отличен избор, госпожо. Това вино е от Тоскана. Производителят му се хвали, че в древността самите богове са обхождали лозята му.

— Не се и съмнявам — промърмори Памела под нос, когато сервитьорът се обърна. — Забита съм в приличаща на караванен парк версия на древен Рим, а сега от леко пийнала ще се превърна в съвсем пияна с виното на някакъв заблуден винар.

Памела въздъхна отново. В началото на вечерта намеренията й изглеждаха толкова хубави. След агитацията на Ви си взе дълъг душ и изсуши късата си коса в разрошена секси прическа. Облече се с идеята да жъне успехи и затова избра малка черна рокля, която на практика си беше жива кражба в края на сезонната разпродажба в „Денвър Сакс“. Обичаше начина, по който роклята завършваше — с мек, женствен волан десетина сантиметра над коленете й. Допълни роклята с нежни обици тип полилей от оникс и блестяща дамска чанта, която бе толкова нелепо малка, колкото и скъпа. Накрая обу pièce de resistance7 — чифт дасиумрешзатях черни копринени чехли „Джими Чоо“ с елегантни пеперуди и сърца, избродирани в ярки ретро цветове.

Преди да излезе от апартамента, Памела се огледа в простиращото се от пода до тавана позлатено огледало: Изглеждаше добре. Много добре! Черната рокля обгръщаше изящното й тяло, а чехлите добавяха към сто петдесет и пет сантиметровия й ръст така нужните девет сантиметра, които правеха прасците й дълги и слаби.

Да, беше готова за флирт!

Всичко вървеше добре, докато не спря пред входа на казиното, за да попита един добре изглеждащ мъж в римска униформа къде трябва да плати входната такса. Той се разсмя така силно, че капчици слюнка покапаха по дрехата му.

— Лейди, не ви е ясна идеята — успя да й каже той между два пристъпа на кикот. — Казината искат хората да влизат в тях. Колкото повече хора влизат, толкова повече пари пръскат.

После се отдалечи, без да спира да се смее и да клати глава. Оттук насетне вечерта на Памела не продължи добре. Вечерята беше чудесна, но обстановката й се струваше все така тягостна. Беше казала на Ви, че ще промени отношението си към този проект, че ще мисли ексцентрично вместо изискано. Но колкото повече разглеждаше Форума, толкова по-отчаяна се чувстваше. Всичко наоколо беше невероятно безвкусно, неелегантно, евтино и крещящо.

Не — поправи се тя — без „евтино“. Погледът й се спря върху огромния фонтан, където стояха гротескните движещи се фигури на Бакхус, Цезар, Аполон и Артемида. Този фонтан определено струваше сума ти пари, както щеше да струва и безумната имитация, която Еди иска у дома си.

Сервитьорът се появи с нейното плато с маслини и кристална гарафа с кървавочервено вино. Памела вдъхна богатия аромат на кианти и в главата й изплува образът на „Мерилинс Пица Хаус“ — най-любимото й място за пица в целия свят, което удобно бе разположено малко по-надолу от нейното дизайнерско студио. „Мерилинс“ винаги предлагаха чудесна селекция от италиански червени вина, както и телевизори с големи екрани, по които денонощно вървяха филми с Мерилин Монро. Това кианти определено бе достойно за Мерилин. Памела отпи бавна една глътка и усети мекия траен вкус на отличното вино, после избра една тъмна маслина каламата. Опита и от дебело нарязаната биволска моцарела. Всичко беше превъзходно!

Животът във Форума, помисли си тя с пълна уста, имаше и своите хубави страни. Храната беше отлична, а изборът от вина — превъзходен, дори и в малко заведение като това. Също така неохотно призна пред себе си, когато киантито разнесе червената си магия по тялото й, че макар екстериорът на магазините да бе крещящ, а дизайнът им — отвратителен, вътре те бяха истински моделиерски рай.

Определено набегът й с цел флирт не беше минал особено добре. Но вината не беше нейна. Единствената възможност, която бе имала до този момент, носеше златен синджир. Не можеше да се брои. Вярно е също така, че избяга уплашена от казиното след фиаското с входната такса, така че хазартът — засега — не се бе състоял изобщо. Но уикендът едва започваше и тя не бива да мисли за него като за напълно пропилян. Все още не. Може би просто щеше да го превърне в шопинг маратон… или най-малкото в маратон за купуване на обувки.

Мисълта за нови обувки временно разведри настроението й, но после си представи как Ви би й казала, че е затънала в рутина и се хваща за стари навици, вместо да се впусне в нови преживявания. Памела сдъвка една маслина, докато сервитьорът спря до масата, за да долее чашата с вино. Може би Ви има право. Навярно не се старае достатъчно.

Памела решително затвори списанието и отново заоглежда обстановката наоколо. Тълпата около фонтана определено се бе увеличила. Една млада жена с невъзможно красива руса коса привлече вниманието й. Тя разговаряше с друго момиче, чиято коса беше също толкова хубава и се спускаше до кръста й в плътна вълна с цвят на сребро. И двете носеха костюми, чиято идея бе да изглеждат сякаш току-що са излезли от улиците на древен Рим, предположи Памела. Ефирната материя в цветовете на облаците се диплеше прелъстително около гъвкавите им млади тела. В един момент те изглеждаха напълно покрити и скромно облечени, в следващия някоя от тях се засмиваше и се завърташе грациозно — почти като танцьорка — при което умело скрита гънка в робата й се отваряше и разкриваше за миг кадифената й кожа. Момичетата сякаш бяха покрити с някакъв златен блясък. Докато се движеха сред туристите в посока към фонтана, оставяха след себе си блестяща диря. Памела отмести поглед от тях и загледа останалата част от тълпата. Нямаше мъж, способен да снеме очи от изкусително облечените жени.

Тя реши, че това бе отличен ход. Е, поне от мъжка гледна точка. Всъщност, това си беше една съвсем типична ситуацията. Памела продължи да огледжа растящата навалица от хора, струпани около фонтана. Точно както очакваше, повечето бяха жени. Въпреки това двойките оскъдно облечени млади жени продължаваха да се множат. Дали сред тях имаше поне един красив млад мъж, облечен също толкова оскъдно? Разбира се, че не.

— Обзалагам се, че жените в древен Рим не са се обличали наистина така — промърмори Памела на себе си. — Биха намерили смъртта си, ако го правеха.

— ЕЛА, ЧОВЕКО, ЕЛАТЕ, ХОРА, ЕЛАТЕ ВСИЧКИ ВИЕ В МОЛА!

Механичният глас на централната статуя неочаквано прогърмя от високоговорителите, хващайки Памела напълно неподготвена. Тя погледна часовника си изненадана, че часът е вече осем.

— О, но тази вечер имаме специално шоу за вас! Нимфи, повелявам ви да танцувате по двойки за веселящите се хора във Вегас!

Е, това вече бе разбираемо. Това бяха актриси, които изпълняваха роли на нимфи. Когато пременените като нимфи млади жени се отделиха от тълпата и започнаха да танцуват около фонтана, Памела трябваше да признае, че бяха много привлекателни. Тя гледаше шоуто, докато отпиваше от виното и си мислеше, че никога не е виждала толкова много скъпи удължения за коса. „Нимфите“ се смееха, въртяха се и подскачаха в изящен кръг, отмятайки плътните си гриви така, сякаш ги имаха по рождение.

Ужасните статуи на Аполон и Артемида оживяха една след друга. Изглежда гвоздеят на вечерното шоу бяха танцуващите нимфи, които несъмнено бяха по-интересни от редящите лоши рими раздвижени статуи. Памела дори осъзна, че кракът й потропва в такт с пулсиращия ритъм на танца им. Шоуто наистина не беше лошо, помисли си тя, докато пълнеше отново чашата си.

Вие, които дирите древните пътища,

помислете

за връщането на безсмъртните

и на далечните ваши предци,

които

почитали са нявга боговете стари

и благославяли поля, гори и вятър,

вода, земя и въздух.

В тази нощ ние призоваваме

отминалите времена, отминалите дни.

Памела се изненада приятно, когато танцуващите момичета запяха. Думите на песента звучаха значително по-добре от глупостите, които декламираха механичните статуи. А гласовете им! О, гласовете им бяха прекрасни! Очарована, Памела слушаше как песента възкресява едно отдавна отминало време, в което хората наистина са вярвали, че сред тях бродят богове и богини и че те могат да изпълнят желанията им. Въпреки циничното си отношение към обстановката наоколо, Памела бе толкова завладяна от изпълнението, че й се прииска да се присъедини към хипнотичния танц на нимфите.

Това, помисли си тя с подпийнал кикот, който премина бързо в изсумтяване, е напълно нелепо. Особено с нейните деветсантиметрови чехли „Джими Чоо“. Но по някаква причина странното й желание да се весели с измислените нимфи не я шокира. Тя изгледа наполовина празната гарафа — сигурно е от виното.

Памела примигна, когато темпото на танца се ускори и блясъкът, обграждащ момичетата, сякаш замъгли зрението й — толкова силно, че докато се пресягаше за чашата си, не успя да прецени разстоянието и я преобърна. Гледаше като в забавен кадър как кристалната чаша пада, строшава се върху мраморната маса и пръска червени капчици в алена дъга над пода край нея. С чувство на вина тя грабна ленената салфетка и се опита бързо да попие растящото петно. Слава Богу, чашата беше паднала далече от нея. Щеше да е крайно неприятно, ако беше заляла шикозната си рокля с кианти. Леле, каква мръсотия направи! Май трябва да остави на сервитьора по-голям бакшиш, заради бъркотията, която създаде. Памела още по-усърдно започна да попива виното и в този момент набоде показалеца си на едно парче стъкло.

— Ох! — тя разтърси ръка, сякаш острата болка я изгаряше. — Мътните го взели!

Памела гледаше пръстта си и не можеше да повярва какво количество кръв изтича от едно малко порязване. Дори усети леко гадене в стомаха, когато кръвта се смеси с образувалото локва кианти.

Тя притисна напоената с вино салфетка към пръста си, но дори острата болка от порязването не я отклони от заключението, че шоуто на нимфите бе прекрасно. Те бяха толкова грациозни, а кадифените им гласове сякаш извикваха на бял свят всички разтърсващи емоции, които тя обикновено потискаше… Едно желание се надигна в нея… желание за нещо, което не можеше, или не искаше, да нарече по име.

Помощта безсмъртна е скрепена

с изречено желание и зов сърдечен.

Съмнението отхвърлете

и дайте глас на вашите души.

Стремим се ние тази нощ

към правдата на любовта.

Нека желанията, почувствани в сърцето

се изрекат

и както речени са — да пребъдат те!

Желания, почувствани в сърцето… Е, щеше й се да не беше разливала виното или да не беше си порязвала пръста. В мига, в който в умът й се появи тази мисъл, тя усети колко е грешна. Да поискаш нещо толкова тривиално след прекрасния танц, изглеждаше почти богохулно. Докато разкопчаваше чантата си и ровеше за кърпичка, която да увие около пръста, внезапно я налегна тъга, че единственото й желание се заключава в това просто да върне назад един незначителен инцидент. Ужасно! Нима вече не беше способна да желае? Това не можеше да е вярно! Със сигурност сърцето й не се беше изсушило. Със сигурност Дуейн не беше разрушил всичко в нея.

Съмнението отхвърлете

и дайте глас на вашите души.

Ехото на думите туптеше в цялото й тяло, в синхрон с пулсирането на раната на пръста й. Не може Дуейн да е съсипал романтиката за нея! Няма да му позволи!

Нека желанията, почувствани в сърцето

се изрекат

и както речени са — да пребъдат те!

Памела импулсивно вдигна брадичката си и загледа нимфите, които се усмихваха и покланяха грациозно, докато публиката ги аплодираше бурно. Тогава Памела изтърси на глас мисълта, която преследваше ума й, откакто говори с Ви.

— Желанието на моето сърце е глупавият ми бивш съпруг да не е изсмукал от мен цялата романтика, но всъщност се страхувам, че го е направил. Така че, ако искаш да, ми помогнеш… — тя спря, като се опита да си спомни името на богинята (да помоли женското божество да върне романтиката в живота й изглеждаше най-смислено) и после, чувствайки се малко глупаво, макар че възгласите на тълпата заглушаваха думите й, продължи — ъъ, Артемида, да върнеш романтиката в живота ми.

В този момент се сети за отвратителното жиголо със златен синджир и добави:

— О, и още нещо, Артемида! Изморих се от мъже, които се мислят за богове — ако искаш да изпълниш желанието ми, доведи ми мъж, който за разнообразие наистина да е божествен.