Шестнайсета глава


О, да го вземат мътните! Забрави да използва презерватив! И то не само първия път. И втория, и третия. Памела стисна очи. Каква идиотка е! Как можа да забрави!? Особено след като преглътна буцата притеснение, заплашваща да я задуши и купи цяла кутия „Троуджън“ от магазин за подаръци в хотела, след като приключи с педикюра. И добре, че си направи педикюр. Феб беше целувал, галел и дори смукал пръстите й. Само мисълта за това я караше отново да пламне цялата, а коленете й се подкосяваха.

Концентрирай се! Скастри я вътрешният й глас. Това че забрави за презервативите няма нищо общо със смученето на пръсти. Или пък има?

Леко раздвижване от дясната й страна привлече вниманието на Памела. Тя се обърна и погледна Феб. Беше толкова красив! Когато не го гледаше, можеше да мисли за него като за обикновен добре изглеждащ мъж. После го виждаше и осъзнаваше, че нищо в него не беше обикновено. Абсолютно нищо! Тялото й още блестеше от докосването му. Би трябвало да изпитва болезненост, умора и навярно да се бори с бушуваща инфекция на пикочнополовата система от прекалено много секс. Вместо това се чувстваше прекрасно — ленива, отпусната и много, много задоволена.

Но все пак забрави да използва презерватив!

— Усещам, че се мръщиш — проговори Феб, без да отваря очи.

— Не е възможно! — отвърна тя, като се усмихна насила. — Така или иначе, не се мръщя.

Все още със спуснати клепачи, той каза:

— Не, вече не се мръщиш — този път отвори очи и обърна златокосата си глава към нея. Усмивката му беше нежна. — Добро утро, моя сладка Памела.

— Забравих да използвам презерватив снощи — тя се изчерви. — И тази сутрин също.

Челото му се сбърчи.

— Презерватив? — той изпробва непознатата дума.

— Мда — притеснено отвърна тя и лицето й на секундата стана още по-червено. Грабна чаршафа, който остана неразгънат, заради усилената им аеробика предната нощ, уви го около голото си тяло и се оттегли в банята, като подхвърли през рамо:

— Нали знаеш — презерватив, профилактично средство, гума… Не взимам хапчета или нещо подобно. Ти си лекарят. Не би трябвало аз да ти казвам колко лесно е да забременея.

Презервативът беше нещо, което предпазваше смъртната жена от забременяване? Колко интересно. Макар че това не би попречило на един бог да оплоди смъртна, ако иска да има дете от нея. Аполон не беше оплодил Памела. Той се протегна и на лицето му се появи усмивка. Въпреки че би искал да го направи, но не и преди тя да знае, че му принадлежи и преди да е съгласна да прекара живота си с него.

— Не може да си забременяла от мен, Памела — каза той.

Тя подаде глава от банята, с четка за зъби в ръка.

— Направил си си вазектомия?

Той нямаше представа за какво говори, но явно мисълта й носеше облекчение, затова кимна и се усмихна.

— Е, добре — главата й изчезна за миг, но после се появи отново. Четката за зъби все още бе в ръката й. — Ами, ъъ… — Памела се запъна и изпадна в неловко мълчание. Току-що бе преживяла най-интимните моменти в живота си с този мъж, много по-интимни отколкото с когото и да било преди, включително нейният екс, а въпросът за болестите, предавани по полов път, така и не искаше да се откъсне от устата й. Мъжът пред нея все пак е лекар, за бога! Памела опита отново:

— Ами болестите, предавани по полов път?

Златистите му вежди се събраха.

— Нямам болести.

— Е, добре. Това е хубаво. И аз нямам. Хубаво… — каза тя за трети път, с ясното чувство, че се държи като абсолютна и пълна глупачка. Изчезна обратно в банята, пусна водата и затвори вратата.

Аполон слушаше как тя прави сутрешния си тоалет. Струваше му огромно усилие на волята да не отиде при нея. Искаше да издърпа онзи чаршаф и да я вдигне на масата. След това щеше да се потопи в нея, гледайки очите й с цвят на мед, докато отново види отражението на собствената си душа в дълбините им. Тялото му се развълнува. Мисълта за Памела го караше да натежава и да се втвърдява. Време… напомни си той. Ще имат достатъчно време за правене на любов през годините, които ще прекарат заедно. Аполон затвори очи и облекчено въздъхна. Не ритуалът по призоваване беше причината тя да го желае. Ако беше така, страстта й по него щеше да угасне още след първия път, когато се любиха. Това съвсем определено не се случи. Ако нещо изобщо се промени, то беше само силата на желанието на Памела, което нарастваше всеки път, щом телата им се слееха. Тя спа в обятията му, с пръсти, вплетени в неговите. Дори в съня си продължаваше да търси сигурността от докосването на телата им. Той я обожаваше за това — още нещо, което истински го изненада. Никога преди Аполон не бе притискал и прегръщал любовница след свършването на любовния акт, или ако това се случеше, бе само прелюдия към нов сексуален акт. С Памела се чувстваше различно. Всъщност искаше близостта й, дори когато не се любеха.

Сега разбираше защо Хадес и Лина често сядаха близо един до друг, така че телата им да се докосват и защо пръстите им се задържаха по-дълго от необходимото по време на прости, обикновени действия като подаване на чаша или поднос с плодове. Те искаха тази връзка. Не, поправи се той. Те жадуваха тази връзка. Точно както той жадува за Памела.

Тя се появи от банята с чаршаф все още увит около тялото й, с току-що измито лице и влажна коса.

— Какво ще правим днес? — попита Аполон и протегна ръка към нея.

Памела взе ръката му и се сгуши до гърдите му. Какъв невероятен прилив на удоволствие почувства от тези прости думи! Той искаше да знае какво „ние“ ще правим днес.

— Е, след като сме изпуснали закуската — тя погледна часовника, чиито червени цифри показваха, че вече е два и пет следобед — както и обяда, мисля, че на дневен ред трябва да бъде храната. — Тя целуна силната линия на челюстта му, чудейки се за момент защо Феб няма еднодневна брада. — И колкото и да ми е неприятно да го споменавам, трябва да свърша малко работа, за да се подготвя за срещата с клиента ми утре.

Аполон докосна влажната коса, която стърчеше в прекрасно разбъркани кичури.

— Каква работа?

— Еди иска басейн като този тук, в Цезар Палас. Не съм виждала басейна в Цезар Палас, затова трябва да отида да го огледам, може би да направя няколко скици, за да имам предварителни идеи, които да му покажа. — Тя се намръщи. — Вече прочетох бележките му, които са повече от объркващи. Изглежда иска басейн отвън, но покрит — като „автентичната римска баня на долния етаж“. Мога само да се надявам да не е толкова „автентична“, колкото проклетия фонтан.

— Мисля, че мога да ти помогна. Знам някои неща за римските бани.

— Все забравям, че знаеш всичко за древния свят. Полезно е човек да те има край себе си, нали? — закачи го тя и нежно се наведе към него.

— Нямаш представа колко си права — той се усмихна и я целуна.

— ГИГАНТОГРАМАДЕН? — каза Аполон, клатейки глава.

— Огромногантски — отвърна Памела. — Как, мътните го взели, да превърна това в басейн в заден двор?

— Мисля, че зависи от размера на двора.

Памела изсумтя недоволно.

— Права си — каза Аполон, като не откъсваше очи от огромната водна шир, от купищата мрамор и фонтани, които се разкриха пред тях. — Това… — той спря, несигурен как да го нарече.

— Изкуствено езеро? — предложи Памела.

Аполон се опита да скрие усмивката си от удивлението и ужаса в тона на Памела.

— Да, изкуствено езеро го описва добре. Това изкуствено езеро би изглеждало помпозно дори на планината Олимп.

— Уф! Мисля си, че боговете биха проявили по-добър вкус.

Богът на светлината си помисли за покрития в розово и златно дворец на Афродита, с неговия вечен фонтан, който пръскаше червенееща амброзия вместо вода.

— Не е много сигурно — смотолеви той.

Памела продължаваше да гледа наоколо с широко отворена от изумление уста.

— Сега поне знам какво означават бележките му. Иска да е външен, но покрит. Ето така — тя посочи към центъра на басейна, където имаше гигантски кръгъл подиум от мрамор, издигащ се на около метър над водата. Мраморни колони, високи поне петнайсет метра, крепяха меден купол, който хвърляше сянка върху подиума. Под купола се издигаше надхвърляща човешки ръст статуя на Цезар с вдигната за поздрав ръка.

— Но според бележките му иска целият басейн да е покрит с купол. Писал е, че желае и точни копия на троновете. Сигурно има пред вид това — тя кимна към един наблюдателен пункт на спасители не далеч от мястото, където стояха. Беше мраморен и имаше формата на голям трон, с крилати лъвове отстрани.

— Иска ли да запази и конете с рибешки опашки? — попита Аполон, изключително развеселен от цялото преживяване. Памела примигна към масивните мраморни статуи на коне, чиито задни части се превръщаха в опашки на русалки.

— О, господи! Надявам се, не! — тя прокара ръка през косата си. — Това, заедно с фонтана, ще ме довърши. Ужасно е! Цялото нещо крещи: Имам много пари, но никакъв вкус!

— И освен това — каза Аполон, докато разглеждаше крилатите лъвове, кацнали върху квадратни колони около по-малкия и по-отдалечен детски басейн — определено няма нищо общо с автентичните римски бани.

Памела потръпна.

— Надявам се, че няма. Държава, управлявала света толкова дълго време, би трябвало да може да създаде нещо по-добро от тази нелепа бъркотия.

— Проблемът не е само в украсата. Римските бани не са били басейни за плуване като този. Те са се състояли от поредица свързани помежду си пространства — открити и закрити. В началото се е влизало в помещение, където посетителите били обтривани със специални масла и били масажирани. Следващото помещение обикновено било парна баня — той й се усмихна широко. — Със сигурност е нямало огромни басейни. Вместо това имало множество малки фонтани. Най-накрая идвали басейните — обикновено два — един горещ и един студен.

Изражението на Памела се промени от ужасено на обнадеждено.

— Можеш ли да ми опишеш римските бани по-подробно, за да скицирам нещо? Ще се наложи, естествено, да включа част от това — тя махна с ръка към заобикалящата ги безвкусица, — но навярно мога да го смекча, да го направя по-автентично и да убедя Еди да приеме идеята. Той вече каза, че иска басейнът да е покрит, но ще му покажа поредица от прекрасни покрити помещения, всяко със свой собствен воден елемент и всички те — обграждащи един не толкова противен басейн.

— Интересна идея — каза Аполон.

— Чудесно! Да се хващаме за работа!

Памела тръгна с отмерена крачка към един от най-малко населените редове бели шезлонги. Изведнъж спря.

— Храна — каза Памела. — Трябва ми храна, за да работя — погледът й се плъзна през басейна към мраморна сграда, пред която имаше неголяма опашка от чакащи хора. Прочете златните букви в римски стил и завъртя очи към небето.

Този път Аполон не направи усилие да прикрие своята развеселеност. Той отметна глава назад и се засмя от сърце. Памела го изгледа намръщено и се отправи към сградата, като извика през рамо:

— Да ти кажа, „Закускус Максимус“ въобще не звучи толкова смешно.

Аполон затвори очи и вдиша златната жега на пустинното слънце. То галеше нежно кожата му и го изпълваше със сила и задоволство. Чувстваше се неописуемо добре. Мекият звук от въгленовия молив на Памела му действаше успокоително. Двамата — той и неговата сладка Памела — си пасваха добре. Бързият й ум и палавата й усмивка превърнаха работния следобед в изключително приятно изживяване. Тя се шегуваше с него — дори го закачаше за прости неща, като например колко къдрава стана косата му след едно от потапянията му в басейна, или за изненадващата му мания по приятно подсолена закуска, наречена „пържени картофи“. Беше си поръчал три пъти от тях. Жените не се закачаха с бога на светлината, но Памела го правеше. Когато я разсмиваше, блестящите й очи го караха да се чувства наистина божествен.

Също така бързо откри, че тя е много по-талантлив художник, отколкото съзнава. Вече виждаше бъдещето им заедно. Никога повече няма да й се налага да работи за богати досадници като онзи писател, който очевидно се смята за смъртен бог. Може би ще й построи огромна галерия в неговия храм в Делфи. Тя може да прекарва дните си, като рисува чудесата на Олимп, а в нощите ще споделя леглото му.

Любовта беше много по-лесна, отколкото си бе представял. Трудно му беше да си спомни защо бе така потиснат, когато отиде при Лина и Хадес за съвет. За какво се бе притеснявал толкова? Намери сродната си душа. Сега всичко, което трябва да направи, е да я обожава. А да се обича Памела, беше удоволствие. Наистина, все още не й беше казал кой е в действителност, но това не е ли абсолютно несъществена подробност? Тя вече познава истинския него; той е мъжът, който я обича. И частица от егото му шептеше, че навярно Памела ще бъде доволна да открие, че е спечелила любовта на един безсмъртен.

Устните му се извиха нагоре и умът му се понесе лениво. Животът беше прекрасен!

— Не се ли притесняваш, че ще изгориш? — надзърна към него Памела над слънчевите си очила. Той се бе изтегнал до нея на един шезлонг — досущ като нейния, но разположен директно срещу все още палещите лъчи на залязващото пустинно слънце. Памела изтегли своя шезлонг в сянката на един накъдрен по краищата плажен чадър. Дори голите й крака, свити, за да подпира на тях скицника си, бяха грижливо прибрани извън обсега на пряката слънчева светлина. Въпреки това се чувстваше почервеняла и препечена. Беше работила по скицата часове наред и през цялото време Феб бе лежал до нея, изтегнат изцяло на слънце, разяснявайки й подробности за древните римски бани и давайки смислени идеи за малките, отделни помещения и общия изглед.

— Да изгоря? — челото му се сбърчи.

— Мдаа… Лежиш под слънцето цял ден без почти нищо върху себе си. Аз бих почервеняла като рак.

Но Феб сякаш не бе дори и горещ. Напротив, изглеждаше възмутително красив, обут в набързо купените бански. Тялото му беше една умопомрачителна шир от златиста кожа и апетитни мускули.

— Имаш предвид да изгоря на слънцето? — той избухна в смях, сякаш намираше идеята за нова и забавна. — Не! Не се тревожа, че ще изгоря. Слънцето и аз сме стари приятели — той се облегна на лакът и се извърна към нея. — Приключи ли?

Тя задъвка замислено устната си, докато разглеждаше скицата.

— Мисля, че да. Харесва ми какво се получи, но не знам дали Еди ще се съгласи. Какво мислиш? — Памела подаде скицника на Феб.

Той разгледа внимателно рисунката и отвърна:

— Добре направи като украси малките фонтани в отоплените стаи по-богато, отколкото възнамеряваше в началото.

— Да, ще се постарая да запазя стените без украси само с мекия блясък на мрамора и тогава ефектът няма да е толкова съкрушителен. Ако иска още украси, ще се опитам да го насоча към мозайки на пода, както предложи ти.

— Спомена, че той непрекъснато говори, че автентичността е важна за него. Можеш да го увериш, че тази скица е направена изцяло въз основа на оригиналните планове на древна римска баня. Разбира се, тронът в края на централния басейн не е точно… — той спря, погледна нагоре към Памела и усмивката на лицето му замръзна.

— Ето те! Най-накрая!

Недоволен женски глас, изплющя през рамото на Памела. Преди тя да успее да се обърне и да види кой говори, Феб скочи на крака.

— Какво неочаквано удоволствие! — проговори той.

Удоволствие!? Памела си помисли, че в гласа му има повече раздразнение, отколкото задоволство. Тя се обърна. Ярката оранжева светлина на залязващото слънце заслепи очите й и тя трябваше да ги прикрие с ръка. На фона на залеза перфектно се открояваше добре оформения силует на висока жена. Памела смътно различи плавните линии на къса рокля и разкошна коса, подредена около главата й като корона. Жената дори не си направи труда да погледне Памела, а веднага през стиснати устни започна да порицава Аполон.

— Чаках, чаках, а ти не идваше и не идваше! Затова се принудих аз да дойда при теб!

Феб се намръщи.

— Не мисля, че съм казвал кога ще се върна…

— Предположих, че ще се върнеш, след като…

— Извини ме за грубостта, Памела — Феб прекъсна жената, пресегна се, хвана я за китката й и я издърпа край шезлонга, така че да застане с лице към Памела. — Позволи ми да те представя на сестра си. Памела Грей, това е моята сестра близначка… — той се поколеба и хвърли остър поглед към жената — Диана.

Памела се изправи с приветлива усмивка и протегната ръка.

— Радвам се да се запознаем, Диана. И моля те, не вини Феб, ако е закъснял, вината е изцяло моя. Щом разбрах колко обширни познания има за Древен Рим, помолих го да ми помогне.

Артемида прехвърли погледа си от приятелската усмивка на смъртната към протегнатата й ръка. Усещаше контролиращия кръвнишки поглед на брат си почти толкова ясно, колкото и нишката на призоваването, която все още я свързваше с тази жена. Артемида неохотно пое ръката на Памела и се изненада от твърдата увереност в ръкостискането й.

— Почакай! — възкликна Памела с разширени от учудване очи. — Знам коя си! Ти си прекрасната жена от представлението „Зуманити“ — очите й срязаха Феб. — Не мога да повярвам, че не ми каза, че сестра ти участва!

— Навярно е бил смутен от представянето ми — намеси се Артемида с високомерно вдигната брадичка.

— Това е нелепо! — отвърна Памела и погледна объркано Феб. — Представянето ти беше изумително — грациозно, съблазнително и невероятно романтично!

Едната от перфектно оформените златисти вежди на Артемида се повдигна леко.

— Стори ти се романтично!?

— Определено! — каза Памела и кимна ентусиазирано с глава.

— Диана знае, че спектакълът й не ме е смутил — бързо се намеси Аполон. — Просто бях забравил, че ще играе тази вечер. Щях да ти кажа, Памела, но след представлението умът ми беше зает с други неща, а не със сценичното изкуство на сестра ми.

Той сподели една интимна усмивка с Памела.

— Кажи ми, Памела — рече Артемида, сякаш брат й не бе казал и дума. — Феб успява ли да бъде романтичен с теб?

Лицето на Памела пламна. Устата й безмълвно се отвори и затвори.

— Диана! — скастри я Аполон. — Този въпрос беше както ненужен, така и неуместен.

— Така ли? — стрелна го в отговор сестра му. — Не мисля, Феб! — тя произнесе отчетливо името му. — Веригата още е тук. По-тънка от преди, но е тук, не е изчезнала!

Памела не разбра думите на Диана, но видя как изражението на Феб в миг се промени от гневно на шокирано.

— Искам тази верига да изчезне! — продължи Диана с рязък тон. — Нужно ли е да ти напомням, че сме тук само временно. Трябва да си тръгнем преди изгрев-слънце.

Памела усети как стомахът й се сви. Може да не разбира за какво спореха, но думата временно й беше кристално ясна. Те си тръгваха! Скоро! Разбира се, тя самата е във Вегас само за една седмица, но беше честна с Феб и му каза, че е тук по работа с клиент. Феб се люби с нея, после прекараха целия ден заедно, без дори веднъж да спомене, че си тръгва на сутринта. Тя беше пълна глупачка! Какво си мислеше, че прави, като си поигра на къща?

По дяволите! По дяволите! По дяволите!

Би трябвало да прояви повече здрав разум. Неопитността й в срещите си пролича веднага. От флирт за една нощ не бива да очаква нищо повече от забавление и кратка игра.

— Знаеш ли — Памела се намеси в схватката между брата и сестрата със своя енергичен, делови глас на бизнесдама, — ако има нещо, което разбирам — и то много добре, е, че понякога братята и сестрите имат нужда да изгладят нещата помежду си с битка. Насаме!

Памела взе скицника от шезлонга, където Феб го бе захвърлил, и го напъха в кожената си чанта, докато бързо обуваше ниските си обувки „Мизрахи“.

— Всъщност, Диана, ти дойде в най-подходящия момент. Тъкмо мислех да се върна в стаята си и да се подготвя за утре.

— Не, Памела! Моля те, недей! — заговори бързо Аполон.

Но тя почти не го погледна.

— И без това прекарах твърде много време в игри този уикенд. Довиждане, Феб!

Артемида бе шокирана. Смъртната си позволяваше да си тръгне от брат й! Чрез невидимата им нишка богинята усещаше голяма част от случващото се вътре в жената. Тя беше… Артемида се концентрира, пресявайки емоциите, които я заливаха. Памела беше много разстроена… И смутена… И наранена… Беше сигурна, че Аполон я е използвал. Вътрешно смъртната се разкъсваше на малки парченца, но външно показваше само хладно раздразнение. Ако Артемида не беше свързана с нея, никога нямаше да предположи какво изпитва тази жена. Колко странно! Възможно ли е скритата сила на Памела да има нещо общо с това, че призоваването още не бе изпълнено? Възможно ли е тази млада смъртна да прозира играта им? Диана я погледна с уважение. Аполон беше прав за едно. Памела определено не беше наивна, глупава жена.

— Памела, брат ми има право. Аз съм непоносимо груба.

Нещо в гласа на Диана накара Памела да спре. Тя погледна сестрата на любовника си. На лицето й грееше усмивка. Внезапно Памела видя ослепително красивата външност на Феб, отразена в нейното прекрасно лице.

— Напоследък преживявам някои… — Артемида се поколеба и погледна брат си, преди да продължи — трудности от личен характер. Не съм на себе си. Моля те, повярвай ми — последното нещо, което искам, е да те разделя от брат ми.

Памела срещна аквамаринените очи на Диана.

— Дали ще си тръгна сега или по-късно всъщност няма значение, нали? Ти току-що каза, че си тръгвате на сутринта.

— Но не завинаги! — бързо се намеси Аполон, като се премести до Памела и хвана ръката й. — Нали не си мислиш, че ще си тръгна от теб и никога няма да се върна?

Памела дръпна ръката си, поклати глава и дори успя да се усмихне.

— Виж, забавлявахме се, беше ни хубаво — да оставим нещата каквито са. Не е нужно да правиш от това голяма работа.

Артемида гледаше втренчено шокираното изражение на брат си. Защо мълчи? Смъртната го напуска! Макар очевидно да не иска това. Заради връзката с нея Артемида усещаше ясно болката на Памела. Но дори без тази връзка нейното вдървено и механично държание показваше колко е наранена. Памела страдаше. Нуждаеше се от утеха!

Аполон обаче мълчеше.

— Не искахме да те обидим — Артемида реши да вземе нещата в свои ръце. — Това е само недоразумение. Моля те, не си тръгвай разстроена!

— Не съм разстроена — отвърна Памела.

— Аз щях да бъда — най-накрая Аполон възвърна гласа си. Този път не се опита да я докосне. Стоеше неподвижно и се опитваше чрез думите да предаде всичко, което чувства. — Щях да бъда разстроен и ядосан, ако си мислех, че смяташ да ме напуснеш преди изгрев-слънце и не ми казваш за това. Трябваше да ти кажа, Памела! Имах намерение да го направя, но разбери, моя сладка Памела, знам, че ще се върна. Затова ми се стори жестоко да развалям деня ни, като ти кажа, че си заминавам скоро. Сега виждам, че съм сгрешил. Ще ми простиш ли?

Трябваше да му отвърне, че не е станало нищо кой знае какво, че не очаква нищо от него и да продължи да върви. После можеше да се обади на Ви и да си поговорят страхотно по женски, за това че мъжете са лайнари. Утре ще се върне към работата си и да забрави за него. В крайна сметка, просто спа с Феб — не се беше омъжила за него.

Но очите му я уловиха. Отново! Можеше да се закълне, че вижда дълбоко в тях ехото на собствените си чувства, на самата себе си. Около него пак витаеше онзи копнеж по „нещо липсващо“ и този копнеж я развълнува дълбоко — усети го с тялото си, със сърцето и душата си. Ако Дуейн я бе балсамирал, то Феб я съживи. Тя не искаше да се затвори отново в своята гробница. Познаваше се достатъчно добре, за да знае, че този уикенд е повратна точка. Няма начин да се върне към затворения си живот.

Ще излезе оттам! Щеше да флиртува и да поема повече рискове, със или без Феб. Но всичко в нея крещеше, че иска да поема тези рискове с него.

— Добре — каза тя, процеждайки думата през зъби, — прощавам ти.

После кръстоса ръце и зачака. Топката беше в неговото поле, но вместо Феб сестра му я пое и върна отговора.

— Брат ми и аз трябва да поговорим. Това е семеен въпрос и аз…

— Няма проблем — прекъсна я Памела. — Изчезвам!

— Памела, ти също имаш брат, нали? — Артемида я измери с очи.

Хваната отново, докато се обръща, Памела кимна вдървено.

— Тогава разбираш, че понякога семейните проблеми могат да вземат превес над личните ни желания. Нужни сме вкъщи. Моля те, не съди сурово брат ми за това.

Памела й отвърна със същата откровеност.

— Не съдя брат ти сурово, просто предпазвам себе си.

— Няма защо да се пазиш от мен — бързо изрече Аполон и погали леко дългия й, гол врат с върховете на пръстите си. Памела потрепера. Но дали защото го желае, или защото го отхвърля, запита се Аполон. — Да се видим довечера, преди да тръгна. Имаш думата ми, че ще се върна!

Не би трябвало да се съгласява. Искаше твърде много от нея. Памела отвори уста, за да каже „не“, но после си помисли за нощта, която трябва да прекара без него — щеше да е като утринно небе без слънчева светлина — мрачно… празно… какъвто стана животът й. Не, няма да се върне към този живот, дори ако трябва да поеме риска сърцето й да бъде разбито. Сега поне знае, че то отново е живо.

— Чудесно! — каза тя като се постара гласът й да прозвучи безразлично. — Можеш да ме заведеш на вечеря. И без това „Закускус Максимус“ не се брои за истинско ядене.

— Добре, той ще избере мястото — каза Артемида с доволна усмивка.

— Чудесно — повтори Памела. — Ако се срещнем в осем часа, ще имаш ли достатъчно време да оправиш семейните си дела?

Артемида кимна леко на брат си.

— Да — отвърна той. — Ще те взема от стаята ти.

— Не! — отвърна Памела твърде бързо. Прочисти гърлото си и се изкашля леко, сякаш изстреляната дума беше гъдел, а не автоматична реакция. — Ще се срещнем в италианския ресторант, точно както преди.

Тя моментално съжали, че каза „точно както преди“. Точно както предишната нощ, когато… бяха завършили в леглото и се любиха до следобед…

Усмивката му беше като ласка — той си спомняше много добре какво се случи предишната нощ.

Този път Памела тръгна, без нищо да я спре.

Загрузка...