Шеста глава


— Не е възможно! — възкликна Артемида, след като издърпа все още втрещения си брат в един относително тих ъгъл. — Смъртната изпълни призоваването!

Аполон поклати безмълвно глава.

— Дори използва името ти…

На Артемида й се прииска да го удуши.

— Мислиш ли, че не знам! Усещам го — тя присви очи и се огледа гневно наоколо. — Къде е онзи дебел тъпак Бакхус? Това е негово дело. Глупостта му стана причина да се случи всичко това. Бакхус трябва да оправи тази каша.

— Да оправи кашата? — Аполон отмести поглед от смъртната, която току-що несъзнателно бе задължила една древна богиня да изпълни желанието на сърцето й. — Може би имаш предвид да изпълним желанието на смъртната!

Богинята отвори уста за остър отговор — и я затвори също толкова бързо. Брат й беше прав. Не можеше да избяга от това. Връзката беше направена и добре споена. Усещаше тежестта й като железни окови.

— Добре. Станалото — станало! Няма какво друго да направя, освен да изпълня прищявката на смъртната и да се приключва.

Аполон не отговори, но погледът му се премести от гневното лице на сестра му към смъртната жена. Не можеше да спре да я гледа. Беше привързала тънко парче от нещо около наранения си пръст и все още се опитваше — безуспешно — да избърше разляното вино. „Вероятно ще се нарани отново“, помисли той и изпита внезапно желание да изтича до масата и да я предупреди да внимава. Когато един служител пристигна с парцал и разчисти набързо, Аполон въздъхна с облекчение. Продължи да гледа как жената се усмихва смутено. Не можеше да е сигурен, но му се стори, че бузите й са почервенели. Хубава е, реши той. Високите скули и нежната руменина по бузите придаваха особена миловидност на сърцевидното й лице. Той усети как се усмихва. Тази коса! Трябваше да се отврати от факта, че жена е подстригала косата си толкова късо, но сега отрязаните къдрици му се сториха странно привлекателни. Прическата й придаваше неземен вид и с нея изглеждаше възхитително разрошена и неподредена — сякаш току-що се бе изтърколила от леглото на любимия.

Артемида проследи отнесения поглед на брат си. Острите очи на богинята прецениха смъртната жена. Тя изглеждаше в пълно неведение за това, което направи. Беше изящна и облечена по изненадващо приятен начин, въпреки безобразно подстриганата си коса. Трудно можеше да се определи възрастта й. Всичко, което Артемида можеше да каже бе, че е по-възрастна от девойка и по-млада от жена на средна възраст. Изглеждаше привлекателна, а и изреченото от нея желание говореше, че в момента не е обвързана с мъж. Артемида усети леко чувство на облекчение. Поне смъртната не бе поискала от нея да започне война, или — още по-зле — да възцари световен мир. Всичко, което искаше, бе бог, който да я дари с романтика. Тя погледна красивия си брат, чието изражение ясно показваше, че искрено се интересува от жената. Артемида въздъхна с облекчение. Всъщност желанието й не беше чак толкова трудно.

— Смъртната просто иска да бъде прелъстена от бог.

— Тя не каза, че иска да бъде прелъстена. Поиска романтиката да се завърне в живота й — поправи я Аполон.

Устните му бяха извити в лека усмивка, а очите му не се отделяха от смъртната.

— Под формата на мъж, който е божествен. Ти, мили мой братко, си бог. Така че какво чакаш? — Артемида погледна брат си. Да не би внезапно да е оглупял или просто се прави, че не разбира?

— Аз определено не съм мъжа, който тя иска — продължи богинята, — но ти си. На всичкото отгоре си мой брат, а аз съм задължена да изпълня желанието й. Към кого друг да се обърна, ако не към най-близкия ми бог в цял Олимп. Ти си идеалният бог, който може да ме отърве от този нелеп проблем.

— Да, със сигурност съм — Аполон се усмихна по-широко.

— Разбира се, че си — потвърди отново Артемида, като отбеляза самодоволната усмивка на брат си. А може би и той искаше същото?

Не се ли превъзнасяше за Хадес и неговата смъртна любовница само преди броени мигове? Сега Аполон имаше възможност да изпита любовта на една днешна жена — жена, която не е влюбена в друг бог. За момент Артемида се зачуди дали този инцидент всъщност не беше повече от случайност. Огледа се незабелязано наоколо. Възможно ли е Зевс да е намислил нещо? Не, тя отхвърли мисълта. Идеята да доведе брат си в Царството на Лас Вегас, за да го ободри, беше нейна. Очевидно хрумването се бе оказало сполучливо. Старомодното прелъстяване на смъртна жена щеше да направи чудеса с мрачното му настроение. Доволна от себе си, тя сложи ръка на рамото му.

— Отиди при нея, обсипи я с романтика, вкарай я в леглото си, изпълни всяко нейно еротично желание… Само побързай. Най-добре ще е Зевс да не разбира за това. Ти и аз сами можем да се справим с Бакхус.

После бързо добави. — Може би не трябва да й разкриваш кой си. Няма да ни е от полза смъртна жена да разказва как е успяла да обвърже помощта на една богиня и да привлече златокъдрия Аполон в леглото си.

Аполон се намръщи.

— Разбира се, че няма да й казвам.

— Отлично — отвърна тя, потривайки ръце, сякаш току-що бе приключила с една добре свършена работа.

— Къде ще бъдеш ти?

— Е, със сигурност няма да съм с вас! — Артемида се подсмихна и смушка закачливо рамото му. — Ще изпия още едно от онези превъзходни питиета с мартини и после се връщам на Олимп. Ще се срещнем там утре, след като призоваването е изпълнено. Може да ми дадеш пълен отчет и после да решим какво да правим с Бакхус — тя го побутна леко напред и го проследи с поглед как върви към смъртната жена, неволно обвързала помощта на една богиня. Артемида попипа с ръка косата си, която, естествено, беше перфектно подредена. До сутринта Аполон щеше да бъде пак себе си.

„… Ако искаш да изпълниш моето желание, доведи ми мъж, който за разнообразие наистина да е божествен.“

Щом изрече тези думи, косъмчетата по ръцете на Памела настръхнаха, сякаш тялото й бе пронизано от електрически ток. Еха! Тя се усмихна извинително на сервитьора, който бързо разчисти бъркотията, която сътвори. Нормално виното й понасяше доста добре, но сега определено усещаше главата си замаяна. Добре че не беше с кола.

— Ще ви донеса друга чаша, госпожо — каза сервитьорът, след което хвърли поглед към салфетката, увита около пръста й. — Искате ли и една лепенка?

— Благодаря ви, би било чудесно — отвърна тя, опитвайки се да не мисли как цялата е пламнала. Сервитьорът вече се бе обърнал, когато Памела си помисли, че може би трябваше да му каже, че просто ще си вземе недопитото кианти и ще го занесе в стаята си. Така би било най-разумно. Памела повъртя салфетката в ръката си. Не й се искаше да е разумна. Всъщност, като изключим, че беше малко зачервена и подпийнала, тя се чувстваше свежа. Да изрече желанието си на глас се оказа страхотно освобождаващо и стимулиращо. Добре де, навярно виното също има пръст, но й харесваше да си мисли, че има и нещо друго. Най-накрая беше признала това, което несъзнателно я глождеше от месеци, може би дори години — че Дуейн й бе лепнал печат „Неромантична Стока“. И сега, когато изрече страха си на глас, това вече не изглеждаше толкова страшно. Беше като среднощна проверка на килера за Торбалан — разходката е плашеща, но след отварянето на вратата връщането назад не е толкова зле. Така че просто щеше да започне своето завръщане. Както би казала Ви, имаше нужда да го прави по-често. Да стане достъпна. Да спре да възприема мъжете само като бизнес контакти. Е, нищо нямаше да се получи, ако сега прибере киантито и избяга в стаята си…

— Надявам се, че не ви боли много.

Памела вдигна поглед от пръста си… нагоре и нагоре… към две очи, които бяха толкова сини, че не бе възможно да са истински. И колко точно беше висок този мъж? Брат й бе метър и деветдесет, а човекът пред нея имаше поне няколко сантиметра отгоре. После погледът й се спря на лицето му, при което всички мисли за сини очи и брат й се изпариха. Какъв страхотен мъж! Чертите му бяха твърди, а челюстта му — квадратна и силна. Косата му приличаше на златото на лятно слънце, гъста и къдрава.

Беше, направо казано, перфектен! Изглеждаше така сякаш е излязъл от страниците на списание. И не някоя от онези охтолковашик унисекс реклами, в които жените приличат на мъже, а мъжете — на малки момченца. Този мъж беше красив в духа на стария Холивуд — като Кари Грант или Кларк Гейбъл. Само че беше рус и… мислите й се разпиляха, докато се опитваше да подреди в главата си какво още вижда. Остана потресена, когато чу как от устата й се изплъзва глупав кикот.

Беше рус и разкошен и носеше нещо, което приличаше на древен гладиаторски костюм, оставящ много малка част от изумителното му тяло на въображението! Памела отново усети топлина в лицето си — този път от шок и притеснение.

— Какво? — каза тя, зяпна го глупаво и напълно забрави какво я попита.

— Пръстът ви — той посочи към увития в салфетка пръст. — Видях как се порязахте. Казах, че се надявам, че не ви боли много.

Усмивката му накара стомаха й да се свие в нелеп нервен трепет. Трапчинки! Имаше трапчинки, които придаваха на мъжествената му красота неочаквано сладко момчешко излъчване. С момчешки вид, поразителен и много, много висок — абсолютно убийствена комбинация.

— О, а… да… — тя разтърси глава, сякаш искаше да разчисти незнайно как събрали се паяжини. Ох, мътните го взели, определено беше пила твърде много вино. — Не… Тоест, няма нищо особено. Просто глупава грешка.

— Знаете ли, че в Древния свят хората не вярвали в грешките? Мислели, че всяко действие носи в себе си цел, предзнаменование, смисъл и че бъдещето може да се предскаже чрез обикновени неща като листа от чай или пушек от обреден огън.

Памела почти не вярваше на ушите си. В ума й хвърчаха мисъл след мисъл като мехурчета в чаша газирана вода. Възможно ли е мъж, който изглежда така, наистина да води интересен разговор? Защо изглеждаше точно така — нямаше предвид колко невероятно красив е, а начина, по който беше облечен? И този акцент! Правеше дълбокия му глас съблазнителен… вълнуващ… Увиваше се около нея и се спускаше по гръбнака й като горещо масло.

„Стегни си! — смъмри я рационалната част от мозъка й. — Изтрезней, момиче! Със или без странен костюм, този мъж е първокласен обект за флирт.“ Трябва да спре да го зяпа с увиснала челюст като туристка и да започне да говори смислено.

— Не, не знаех това — каза тя с най-добрия си, претендиращ за трезвеност глас. — Мина прекалено много време от последния ми хуманитарен курс в колежа и трябва да си призная, че единственият дял от историята, на който наистина обръщах внимание, беше курсът ми по история на изкуството, фокусиран върху елементи на древния архитектурен дизайн.

Думите „древния архитектурен дизайн“ обезпокоително се сляха.

О, Господи! Плещеше глупости! Звучеше като нафиркана интелектуалка.

— Интересувате се от древна архитектура?

Мъжът изглеждаше изненадан. Дори във виненото си замъгление Памела трябваше да потуши раздразнението, което моментално се надигна в нея. Само защото беше хубава, не означаваше, че е празноглава и искрено ненавиждаше снизходителното отношение към нея… Чакайте… Тя разучаваше красивото лице на мъжа пред себе си. Не беше ли си помислила същото и за него? С огорчение си спомни, че се учуди, когато този страхотен мъж каза нещо интелигентно и интересно. Кога успя да се превърне в олицетворение на двойния стандарт? Всъщност сега, когато вече бе в състояние да спретне няколко свързани мисли, осъзна, че той изглежда доволен, а не снизходителен. Може би не искаше да я обиди. Може би тя е станала дяволски чувствителна. Не може ли той просто да продължи да води учтивия разговор? Изглеждаше искрено заинтересуван от отговора й. Може би реакцията й, спонтанна като след удар с чукче по коляното, говореше повече за нея, отколкото за него, или дори за мъжете като цяло. На всичкото отгоре продължаваше да плещи глупости — само че този път (за щастие) вътрешно и без глас. Памела прочисти гърлото си и се усмихна.

— Да, но аз се интересувам от архитектура по принцип. Това е част от работата ми.

— Вие сте архитект? — попита той.

Този път шокът в гласа му беше толкова явен, че Памела се намръщи и присви очи.

— Не ми казвайте, че сте от онези мъже, според които жените трябва да се придържат към определени роли. Моля ви, ние сме в двайсет и първи век, не в първите петдесет години от новата ера.

Раздразнението в гласа и острата, интелигента искра в очите й изведнъж му напомниха за сестра му. Аполон усети как в него се надига изненада. Познаваше безброй смъртни жени, много от които смяташе за прекрасни и съблазнителни, но нито една не му бе напомняла за своенравната му, независима и пряма сестра близначка. Всички те бяха твърде заети да го боготворят, за да бъдат себе си. Но ето че тази днешна смъртна се оказа различна и макар да бяха разменили само няколко думи, Аполон не се съмняваше в това. Той се засмя и поклати глава.

— Не исках да ви обидя — просто сте толкова млада. Всички архитекти, които познавам са стари, съсухрени мъже със сиви гъсти бради — той се наведе напред и се престори, че разглежда бузите й. — Не виждам сиво и оттам идва изненадата ми.

— Госпожо, да донеса ли още една чаша? — попита сервитьорът. Той й подаде лепенка, след което смени счупената чаша с нова и внимателно я напълни.

— За мен би било чест, ако ми позволите да се присъединя към вас.

Аполон наклони глава към нея в онзи рицарски полупоклон, който тя си представяше, че някога мъжете редовно са изпълнявали пред своите дами. Малкият старовремски жест я накара да усети дълбоко присвиване в стомаха. Това, както и фактът, че мъжът безспорно беше страхотен, започваше да взима превес над странния му костюм. Както и да е, не може ли да изпие едно питие с него? Вероятно му плащаха, за да се облича така и да забавлява почиващите в Цезар Палас. Просто ще гледа на това, сякаш му е помогнала с работата, което всъщност беше изключително мило от нейна страна. Кой казва, че алкохолът пречи на рационалните съждения? Мислите й бяха съвсем ясни. Тя кимна на сервитьора.

— Да, моля ви, донесете още една чаша.

Сервитьорът се отдалечи бързо. Памела отвори лепенката, но преди да успее да я увие около пръста си, високият мъж се наведе и я взе от ръката й.

— Почакайте — каза той, — нека ви помогна.

Аполон постави лепенката около тънкия й пръст и междувременно изпрати чрез ръцете си малък сноп от лечителската си сила.

Памела примигна, изненадана от нежното му докосване.

— Благодаря ви. Вече се чувствам по-добре — усмихна се тя. Протегна ръка с току-що превързан пръст и добави: — Памела Грей.

Колебанието му бе толкова кратко, че много по-късно тя изобщо не се замисли за него.

— Феб — отвърна той със спокойна усмивка. — Феб Делос.

Пое ръката й и механично я обърна, за да я вдигне към устните си. Очите им се срещнаха, когато устата му докосна кожата й. Нейните широко отворени от изненада, а неговите — невъзможно сини.

Памела усети как топлината на устните му гъделичка цялото й тяло. Устата й пресъхна.

— Значи още играеш ролята си? — попита тя, като издърпа ръката си от неговата и я прокара през косата си, защото не знаеше какво друго да направи.

— Роля? — мъжът изглеждаше объркан.

Памела размаха превързания си пръст нагоре-надолу към облеклото му, вдигна глава и очите й обходиха тялото му с нескрито преценяващ поглед. Късата туника бе ушита от най-финия лен, който някога бе виждала — а тя определено познаваше немалко скъпи материи. Беше украсена с тежка сребърна бродерия и завършваше с плисета, които оставяха голяма част от невероятно добре оформените му крака голи. Над туниката, която се връзваше на лявото му рамо, имаше богато украсен нагръдник, който изглеждаше като от ковано злато.

— Това наистина е невероятен костюм — каза тя, докосвайки брадичката си с пръст. — Да видим, танцьорките бяха нимфи, така че, предполагам, ти трябва да си бог — Памела се усмихна палаво, осъзнавайки в миг иронията на ситуацията.

Само преди минути не помоли ли за бог? И после — хоп! Сякаш като в магия, този мъж се появи пред масата й като живо, дишащо олицетворение на истински бог. Прииска й се да се засмее. Само във Вегас…

— Предположението ти е вярно — поклони се мъжът. Харесваше му да я гледа как говори. Очевидно бе изпила доста вино, но вместо да я мисли за глупаво засмяна, Аполон бе заинтригуван от нея. Руменината правеше лицето й открито и живо. Интелигентните й очи блестяха в необикновено лешниково кафяво, което му напомняше за мека, сладка медена пита. А устните й… там се криеше цял нов свят, който чакаше да бъде опознат. Вече си представяше тези устни върху своите. Вкусът им щеше да е на вино и на женственост…

Той отмести очи от устните й и се концентрира върху това, което тя казваше в момента:

— Бог, значи? Е, със сигурност ролята ти подхожда. Искам да кажа — освен костюма, ти си достатъчно гигантогромен, за да бъдеш бог. Бих казала — браво!

„Гигантогромен?“ Май използва тази думата в ласкав смисъл, каквото и да означава. Той подмина странния комплимент, защото не желаеше разговорът им да продължи в посоката, която бе поел. Сервитьорът се появи отново, донесе още една чаша и я напълни. Щом сервитьорът се отдалечи, Аполон вдигна чашата си.

— Пия за теб, Памела. Също така за случайността и съдбата.

— Значи ли това, че вярваш в случайността или съдбата?

— Мисля, че започвам да вярвам и в двете — отвърна той.

Загрузка...