Деветнайсета глава


Презрамката на чантата рубинен пантоф беше от златна филигранна верижка, която напомняше на Памела на нещо, което жена от двайсетте години би носила като дълъг, секси гердан. Тя я плъзна през рамото си и изпита откачено детинско желание да заподскача като Дороти надолу по жълтия тухлен път. Не можеше да повярва, че чантата е нейна! Ви щеше да се пръсне по шевовете от яд, като я види.

— Не мога да повярвам, че джакпотът беше точно осем хиляди долара — възкликна тя, докато гледаше как чантата блещука и искри в отражението й във витрините, покрай които минаваха.

— Казах ти, че съм късметлия тази вечер — отвърна Аполон, възхитен от необузданата жизнерадост в реакцията на Памела при спечелването на парите.

— Никога не бих си позволила да купя нещо толкова безобразно скъпо — тя стисна ръката му и сниши глас. — Дори и чифт невероятни дизайнерски обувки от началото на сезона. Не и за четири хиляди долара!

— Но ти си влюбена в тази чанта — Аполон се усмихна, изключително доволен, че успя да й осигури такава радост. И колкото и да е странно, дори не се интересуваше, че не може да й каже как бе заповядал на автомата да избълва парите, от които тя се нуждаеше. Това, че той не обра лаврите, не беше най-същественото. Важното беше, че Памела е толкова невероятно щастлива. Това караше сърцето му да се чувства леко и безгрижно.

— Влюбена съм в чантата! Обожавам я! Напълно съм запленена от нея! — тя се засмя. — Не ме интересува колко плиткоумно и материалистично звучи. Смятам да я нося само на специални случаи. Когато се върна в студиото, мисля да я окача на предната витрина — онази с изписаното в червени букви лого: Руби Слипър Дизайн Студио… Ние се грижим на света да няма второ място като у дома!

Вървяха през Цезар Палас и Аполон слушаше развълнуваното бърборене на Памела. Той вярваше в мотото на нейното дизайнерско студио. Без Памела нямаше дом. За него това беше абсолютно вярно. Царството на Вегас беше чуждо и странно място, но когато мина през портала онази нощ и стигна до италианския ресторант и до Памела, той се почувства така, сякаш се прибра у дома. Колкото и да беше невероятно, Аполон, богът на светлината, един от първите дванайсет олимпийци, се влюбваше в Памела Грей — съвременна смъртна съвсем обикновена жена.

— Хей! Какво смяташ да правиш с твоите четири хиляди долара?

Аполон поднесе ръката й към устните си.

— Нямам идея, може би ти ще ми помогнеш да реша. Мисля, че си спомням ясно как каза, че никога не си купувала чифт дизайнерски обувки за четири хиляди долара… — гласът му заглъхна, докато погледът му се спускаше надолу по тялото й до опасно изглеждащите черни сандали с високи гънки токове. — И смятам, че съм започнал много да харесвам твоите подобни на остриета обувки.

— Ти определено знаеш как да стигнеш до сърцето на едно момиче — тя му се усмихна широко.

— В името на всички богове, надявам се — отвърна пламенно Аполон.

Той зави надолу по малък страничен коридор и само след няколко крачки спря пред обикновена на вид бяла врата.

— Не може да е тук — каза Памела, оглеждайки се наоколо. — Изобщо не е обозначено. Дори не е близо до останалите ресторанти. — Тя хвърли подозрителен поглед към вратата, а после и към Феб. — Мисля, че сме се объркали.

Той се усмихна потайно.

— Казах ти, че е много специално място.

— Но… — започна тя.

Аполон я хвана и я обърна така, че лицето й да гледа към него. Трябваше да го направи бързо. Не му се искаше да използва силите си, за да замъгли съзнанието й, но нямаше друг начин да я прекара през портала и после веднага да я пренесе в храма си, без тя да разбере какво се случва.

— Обещавам, че тази вечеря ще бъде различна от всяка друга. — Той не си направи труда да претърси мястото наоколо — малкият сервизен коридор беше омагьосан от силата на Олимп. Нямаше да се появят смъртни натрапници, които да се натъкнат на него, докато прилага безсмъртната си магия върху Памела. — Преди обаче да влезем, трябва да направя нещо, за което чакам, откакто сестра ми ни прекъсна толкова грубо днес.

Аполон я притегли в обятията си. Докато ръцете му се спускаха надолу по нежната извивка на тялото й и устните му се сливаха с нейните, той се концентрира върху това да изпрати воала на своята златна мощ в съзнанието й. Заповяда на изпълнената със светлина мъгла нежно да загърне мислите й, така че само за няколко мига скъпоценната й смъртна душа да бъде замаяна и неориентирана.

— О! — прошепна Памела, олюлявайки се леко.

С бързо движение Аполон я вдигна и прегърна като в люлка, отвори вратата и премина през портала. Хвърли бегъл поглед на голямата зала за пиршества на Олимп, но беше достатъчно, за да види, че Артемида е спазила обещанието си. Помещението бе празно. Нямаше нито един безсмъртен, който да види как богът на светлината се връща на Олимп, носейки внимателно в обятията си смъртна жена. Аполон безмълвно повели двамата с нея да се пренесат в храма му и те изчезнаха в дъжд от разчупена слънчева светлина.

Бакхус се усмихваше лукаво. Той пристъпи в коридора и доближи вратата, зад която се криеше порталът към Олимп. Очертаваше се да бъде забавно лесно. Както винаги, Аполон беше твърде самоуверен и надменен. Изобщо не забеляза, че Бакхус го следи още откакто се срещна със смъртната в италианския ресторант. Всъщност Аполон не забелязваше нищо друго, освен смъртната, от която очевидно беше напълно обсебен. Изигра ролята на герой, като омагьоса автомата и дари смъртната с парите, нужни й да закупи обекта на своята прищявка. Бакхус едва чакаше тя да стане свидетел на това колко безпомощен и жалък ще е златокъдрият бог без своите способности. Изгаряше от нетърпение да види сломена надменността на бога на светлината, та дори и само за пет дни.

Бакхус прекрачи през портала. Точно както очакваше, голямата зала за пиршества на Олимп беше празна. И ако познаваше добре златокъдрите близнаци, те щяха да се погрижат залата да остане пуста, така че малката среща на Аполон със смъртната да остане незабелязана от другите безсмъртни. Колко удобно! Той почти се разсмя на глас, но положи усилие и се овладя. По-късно ще има много време да злорадства, сега трябва да се концентрира.

Богът на виното се обърна с лице към портала и вдигна ръце над главата си. Събра опияняващата сила на царството си и започна ритуално заклинание.

Сили на виното, пищни и буйни,

обвийте портала, пригответе го вие.

Да мине смъртната непроменена може,

но върне ли се — нека се преобрази

в това, което името й значи.

Явете се за миг едва, добри мои сили,

и после бързо избледнейте.

Че светлината Аполонова изгаря

и утринните дъждове дори.

Бакхус спря, за да потисне радостта си от споменаването на бога на светлината в заклинанието. Върна се отново върху работата, която го чакаше и завърши думите на капана си.

Урокът, който искам да научи слънчевият бог,

това е,

че има много начини да изгориш, а не един.

Бакхус разпери ръце и ги насочи към портала. За миг той затрептя в течна светлина, обагрена като охладено розе. После червеникавият нюанс изсветля и всичко изглеждаше отново нормално.

— Стъпка едно е изпълнена — промърмори Бакхус на себе си. — Предстои стъпка-две.

Богът на виното изрече тиха заповед. Тялото му изчезна и после се материализира отново в задната градина на храма на Аполон. Надникна иззад един добре подрязан храст. Точно както бе очаквал, мястото беше пусто. Обикновено светли нимфи се тълпяха около храма на техния любим бог и се съревноваваха за вниманието на Аполон.

— Обожанието на нимфите сигурно не е удобно, когато забавляваш смъртна жена — рече Бакхус под мустак. — Толкова по-добре за мен!

За едър бог като него, Бакхус се движеше изненадващо безшумно.

Той влезе през една от задните врати на храма и тихо се промъкна надолу през мраморния коридор, докато стигна до помещение, подобно на пещера. Вътре бяха дузина от девствените прислужници на Артемида, които хихикаха и се смееха, докато подреждаха подноси с храна и стомни с вино. Да, беше дошъл навреме. Той изчака нетърпеливо прислужницата, която отговаряше за виното, да извърне глава. В този миг с бързо, уверено движение, той тръсна пръсти към стомните вино и прошепна:

Опияни… събуди… възпламени желанието им…

В мъгла обвий задръжките им…

И в огън обгърни ги.

Виното блесна за кратко с неестествена, бледа розова светлина. Незабелязан от никого, Бакхус излезе заднишком от стаята и се стопи в нощта. Сега всичко, което оставаше да направи, беше да чака и да гледа… да чака и да гледа…

Самодоволният му смях отекна зловещо в пустите градини.

Артемида влезе в стаята и прислужниците й почтително замълчаха.

— Пристигнаха!

Развълнуваният шепот стихна с едно движение на ръката на богинята.

— Тази вечер, служейки на брат ми, вие служите на мен! — Девойките се поклониха. — Изиграйте добре ролите си!

— Да, богиньо — изпяха те със сладки гласове.

— Занесете им вино — заповяда Артемида и две от девойките побързаха да изпълнят заповедта й. След като излязоха, богинята прехвърли вниманието си на подносите с деликатеси. Погледна внимателните си прислужници и каза палаво:

— Да помогна ли на бога на светлината да сбъдне желанието си?

Девойките се разкискаха и закимаха с глави. Артемида простря ръце над гощавката на брат си.

Опияни… събуди… възпламени желанието им…

В мъгла обвий задръжките им…

И в огън обгърни ги.

Ръцете на богинята поръсиха сила, която за миг проблесна над храната и после всичко придоби отново нормалния си вид.

— Сервирайте им и после ги оставете сами. Това, което Аполон иска тази нощ, е уединение.

С чувство на огромна удовлетвореност, Артемида напусна храма на брат си и тръгна бавно към голямата зала. Тя щеше да е пуста — беше се погрижила за това. Афродита и Ерос се бяха завърнали по-рано от техния уикенд в Царството на Лас Вегас и почиваха в храмовете си. Самата Артемида беше показала ясно на нимфите, суетящи се във Вегас, че е време да се връщат на Олимп. С няколко резки думи ги бе накарала да се пръснат обратно в горите и доловете, където им беше мястото. Глупави създания! Останалите от дванайсетте безсмъртни се изпокриха. Артемида пусна слух, че Зевс и Хера отново воюват. Нито смъртни, нито богове имаха желание да се озоват насред тази битка. Така че тя щеше да чака брат си в празната зала и да се надява, че преди изгрев-слънце ще усети как връзката между нея и смъртната изчезва. Определено беше направила всичко по силите си. Останалото зависеше от Аполон.

— Поразително! — Памела зяпаше възхитено наоколо. — Не мога да повярвам, че онази обикновена малка врата крие всичко това.

— Харесва ли ти?

— Дали ми харесва? Шегуваш ли се? Това място е великолепно! — тя наклони глава назад, опитвайки се да види най-високата част на куполообразния таван. Успя да различи само някаква прекрасна фреска, но замайването й отпреди малко я накара да се олюлее. Силната ръка на Феб се оказа зад нея, за да я хване.

— Може би трябва да поседнеш — каза той и я заведе до едно от двете разкошно тапицирани кресла, разположени край мраморна маса.

Тя потъна в креслото и потърка челото си.

— Сигурно днес съм стояла твърде много на слънце. Усещам главата си замаяна.

Сякаш по даден знак, две млади жени влязоха в стаята. Бяха облечени в къси, прозрачни туники от бяла коприна, украсена със сребристи бродерии, изобразяващи горски същества. Едната носеше поднос със златна стомна и два златни бокала. Жените се усмихнаха срамежливо на Феб и Памела.

— Вино? — попитаха в идеален синхрон.

— Разбира се — отговори Аполон.

С приятни грациозни движения, сервитьорките ги обслужиха.

— Гощавката ви е приготвена — мелодично каза едното момиче.

— Да ви я поднесем ли сега? — попита другото.

— Да — отвърна Аполон.

Двете жени направиха дълбок реверанс и бързо се изнесоха там, откъдето бяха дошли.

— Но ние дори не сме поръчали — каза Памела. Имаше ужасно главоболие и се чувстваше неориентирана и леко зашеметена.

— Аз уточних от какво имаме нужда по-рано. — Той се замисли за момент. — Мисля, че би го нарекла предварителна поръчка. — Когато обърканото изражение на Памела премина в намръщване, той добави. — Надявам се, че нямаш нищо против. Исках да те изненадам с гръцки деликатеси.

— Гръцки деликатеси — изненада? Това звучи интригуващо. Почти колкото този ресторант — тя прокара ръка по страничната част на креслото. — Копринено кадифе… любимата ми материя за тапициране.

— Сякаш познатият допир на кадифето й въздейства успокоително, мътното чувство в главата й започна да изчезва. Пръстите й се задържаха върху прекрасната тъкан. — Коприненото кадифе винаги ми напомня на вода — толкова е гладко и меко. Обожавам го!

— Радвам се, че ти харесва — каза Аполон, успокоен, че тя явно се възстановява от силата, която бе поръсил върху нея.

Памела огледа приглушено осветената стая. Не само че бяха единствените посетители, но и масата им беше една-единствена в цялото помещение. Пространството очевидно бе голямо, но за разлика от всичко останало в Цезар Палас и Форума, беше декорирано от някой със стил и усет. Което означаваше, че не бе отрупано от горе до долу с кичозна псевдоримска пищност. Подовата настилка беше невероятна. Изглежда е направена от един-единствен пласт мрамор, макар Памела да знаеше, че това е невъзможно.

— Този под е изумителен. Прилича на фин мрамор, но никога не съм виждала мрамор с минаващи през него златни нишки, като този тук.

— Очите й се преместиха от пода към стените. — Боже! Използвали са същия мрамор за стените и колоните! Много ми харесва минималистичният стил на декорация. Дизайнерът е бил напълно прав — мраморът е прекалено красив, за да бъде покрит от картини. Този единствен гоблен стои идеално — тя посочи към огромно висящо пано, покриващо голяма част от стената пред тях. Изобразяваше гол мъж. Великолепен, млад, гол мъж… Тя присви очи, опитвайки се да го види по-добре на слабата светлина. Мъжът стоеше до колесница и държеше в ръката си арфа.

— Изглежда ми познат — замислено каза Памела.

— Вероятно защото носиш образа му около врата си — бързо отвърна Аполон.

Тя докосна златната монета и се усмихна.

— Точно така! Ти наистина каза, че името на ресторанта е „Планината Олимп“. Предполагам, че това отново трябва да е Аполон. Знаеш ли, действително виждам прилика между теб и него, особено на този гоблен. Странно…

— Съвпадение — небрежно каза Аполон. — Ще пием ли? — той й подаде единия бокал, след което вдигна своя. — За късмета!

Тя се усмихна широко и потупа блестящата чанта до себе си.

— За късмета! — отпи Памела. — Това вино е превъзходно! Обикновено не харесвам бяло вино. — Тя погледна към бокала си. — Но това не е точно бяло.

Цветът на виното беше толкова необикновен, колкото и вкусът му. Ако Памела трябваше да го опише за някое от онези списания за вино, би казала, че е леко и свежо на небцето, като аромата на круша или пъпеш, с цвета на слънчевата светлина.

— Какво е виното? Пино грис? — попита Памела. Аполон вдигна рамене.

— Не съм сигурен. Помолих да ни сервират най-доброто.

И що се отнася до това, казваше истината. Артемида беше подготвила вечерята, включително и виното. Аполон отпи още една голяма глътка. Ще трябва да попита сестра си за него — беше прекрасно и необикновено вино. Макар да бе охладено, докато пиеше, чувстваше как то изпълва тялото му с топлина, която сякаш струеше от същността му. Погледна Памела. Бузите й бяха почервенели и бе спряла да разучава дизайна на помещението. Усмихваше му се нежно. Устните й бяха леко раздалечени. Изглеждаха плътни и подканващи.

— Не ми харесва да бъда далече от теб тази вечер — каза той.

— И ти ми липсваш!

— Как ще понеса да бъдем разделени през следващите пет дни?

— Пет дни? — това означава, че той ще се върне във Вегас през уикенда. Тя не планираше ли да лети за Колорадо тогава? Този проект се очакваше да отнеме само седмица. Пет дни без него… Мислите и внезапно станаха лениви и несвързани… Времето изглеждаше безкрайно и маловажно. Тя не искаше Феб да си тръгва — знаеше това, но сега той беше тук, така близо, че да го докосне. Как може някой мъж да е толкова красив? Памела трябваше да се насили, за да остане в креслото. Това, което наистина искаше да направи, беше да отиде в неговото… да издърпа ризата му… и да започне да се спуска с език надолу по тялото му.

— Да, аз… — заекна той. Какво бяха решили с Артемида да й кажат за неговото „пътуване“? Трудно му беше да се концентрира върху нещо друго, освен върху устните й.

Потокът от девойки, понесли отрупани с храна плата, прекъснаха импулса му да бутне масата и да потъне в устните й.

Храната на боговете бе сервирана на Аполон и Памела върху златни подноси.

— Най-отбраните лозови листа, запълнени с късчета месо и сирене — обяви една от прислужниците на Артемида с мек, хипнотичен глас, когато Памела отхапа от ароматното рулце.

— Агнешко от животно, отхранено с мед и мляко — прошепна друга девойка.

Аполон вкуси от месото и се усмихна. Сестра му обикновено не беше домакински настроена, но тази вечер бе надминала себе си.

— Сирене от кози, за които нимфите се грижат като за обични чада.

— Маслини и смокини, набрани в планината Олимп от нежните, вещи ръце на жриците на Афродита.

Това несъмнено бяха най-добрите сервитьорки, които Памела някога бе виждала. Искаше да попита Феб как е организирал тази вечер. Сигурно е резервирал целия ресторант за тях, което означава — освен всичко останало — че той трябва да е изключително успял лекар. А изглежда толкова млад! Имаше намерение да го попита точно на колко години е, кога е рожденият му ден и кое е родното му място — не че наистина имаше значение. Просто беше любопитна. Трябваше също да го пита за… за… за… какво? Не можеше да се концентрира…

… Защото храната беше толкова абсолютно, поглъщащо превъзходна. Вкусът изпълваше сетивата й. Това беше повече от храна. Напомняше й за лятна слънчева светлина, горещина и желание… Очите й се надигнаха от чинията, за да открият, че Феб я наблюдава със сапфирена напрегнатост, която спря дъха й.

— Оставяме ви сами. Оттегляме се за през нощта… — изпяха девойките. И докато изчезваха от стаята, сладките им гласове шептяха почти недоловима за слуха молитва:

Опияни… събуди… възпламени желанието им…

В мъгла обвий задръжките им…

И в огън обгърни ги.

Аполон и Памела почти не забелязаха оттеглянето на прислужниците. Те се гледаха втренчено и всичко друго в стаята бледнееше. Тръпки преминаваха през кожата и на двамата от растящото желание.

— Имам нужда да ме обичаш — гласът на Аполон беше плътен от страст и копнеж. Някъде в ъгълчето на ума му, където здравият разум все още се спотайваше, той знаеше, че реакцията му е прекалено първична, прекалено необуздана, но не можеше да я спре. Не искаше да я спре!

— Да — прошепна тя.

Той се изправи с диво плавно движение, което — помисли си Памела — го караше да изглежда като огромен, жълтеникавокафяв лъв. Бутна встрани масата, която ги разделяше. Памела осъзна, че масата отлетя от докосването на Феб с нечовешка сила, но мисълта беше смътна. Щом той съдра ризата си и грубо разкъса панталона, всичко, за което тя можеше да мисли, бе реакцията на собственото й тяло към гърленото звучене на името й върху устните му и колко великолепно изглеждаше той, крачейки мъжествено към нея, гол.

— Да — изстена тя отново, прехвърляйки се от креслото в неговата прегръдка. Устата му направо я погълна. Ръката й се плъзна около раменете му, усещайки как мускулите потрепват със силата на желанието му. Със свободната си ръка Памела издърпа блузата си през глава, след което бързо разкопча ципа на панталона си и той се спусна плавно от тялото й. Феб откри катарамата на сутиена й и започна да се бори с нея.

— Не мога… Имам нужда от… — изпъшка в безсилието си Аполон. — Трябва да те почувствам притисната в мен.

Той откъсна дантелената ивица от гърба й и гърдите й се освободиха. Памела ги потърка в тялото му, докато прокарваше гореща диря от целувки надолу по врата му.

От гърлото на Аполон се откърти проклятие, докато се опитваше да контролира страстта си. Тогава Памела взе ръката му, мачкаща гърдата й и я насочи към своите бикини. Всички мисли за контрол отлетяха от ума му.

— Също и това! — тя дръпна нежно долната му устна със зъби и я засмука съблазнително. — Искам да разкъсаш и това!

Той й се подчини, издавайки ръмжащ звук. После обви с ръце голата й талия, вдигна я с божествена сила и я прободе с пулсиращия си член.

Памела беше влажна и готова за него. Тя уви крака около кръста му и заби ноктите на ръцете си в раменете му. Отмятайки глава назад, се изви в дъга, изцяло погълната от съкрушителната нужда да се засити в докосването… в огъня му.

Той беше огън. Под ръцете й неговото тяло всъщност грееше. Сетивата й го осъзнаваха, но умът й не успяваше да задържи мисълта. Изглежда светлината, която искреше от потната му кожа, беше просто част от възбудата му. Тя я изкушаваше, дразнеше и разпалваше собствената й страст. Косата му се спускаше в къдрици около лицето — плътна, златиста и великолепна. А очите му… очите му я изгаряха. Тя искаше да бъде подпалена от него, облизана от пламъците на похотта му. Памела се чувстваше прекрасно, удивително неподвластна на контрол.

— По-силно! — изпъшка тя, едва разпознавайки собствения си глас. Феб натисна тялото си напред и Памела усети хладната гладкост на една от мраморните колони, допряна плътно в голия й гръб. Използва колоната за опора, за да може да посрещне тласъците му с разпалена страст.

— Не спирай… още не… не спирай — задъхано шептеше Памела, с шеметното чувство, че наднича от ръба на света. Оргазмът й не можеше да се сравни с нищо, което бе изпитвала досега. Той я погълна, разлюлявайки тялото й с енергия, която граничеше с болка.

И после тя се отлепи от колоната. Все още пронизвайки я с ерекцията си, Феб я понесе извън стаята. Минаха през портал с арка, който водеше в спалня, разположена непосредствено до трапезарията. В центъра на тази стая имаше голямо, покрито с балдахин легло. Памела разбираше, че са влезли в спалня и че това е нелогично, но съзнанието и беше изпълнено с Феб, както и тялото й. Нищо не беше реално, освен докосването, вкуса и уханието му.

— Какво става? — прошепна тя, когато той я положи на леглото.

— Обичам те! Завинаги, Памела! Това е да си обичана от мен!

Той започна да се движи срещу нея в древния танц на любовта, изтегляйки твърдото си протежение от тялото й и после потапяйки се в нея — отново и отново. Памела прокара ръце през гладките му гърди, когато той се надигна над нея. Кожата му беше със златист блясък. Замаяна и в същото време с невероятно изострена чувствителност, тя се втренчи надолу към мястото, където телата им се сливаха. И двете светеха… горящи… с пламъци, които облизваха кожата им… движеха ги… поглъщаха ги…

— Погледни ме, Памела! — гласът му беше дрезгав.

Тя прикова очите си в неговите.

— Виж ме! — каза той. — Този път наистина ме виж!

Когато телата им се съединиха, тя го погледна. Той беше сила, красота и любов, слети в едно същество. Как изобщо бе повярвала, че е просто мъж? Умът й се бореше да проумее това, което виждаше, докато телата им пламтяха в ослепителната му, безсмъртна светлина. Какво беше той? Какво се случва с нея?

Аполон видя паниката в очите й. Сложи ръце около лицето й и застави погледът й да остане прикован в неговия. С огромно усилие на волята той заповяда на тялото си да застине.

— Погледни по-дълбоко! — каза Аполон. — Погледни отвъд странното, което те плаши. Не виждаш ли отражението си в моята душа?

Синевата на очите му я сближаваше с него дори повече, отколкото слетите им тела. Тя трепереше от силата на емоциите си. И там, под новата сила, която струеше от него, тя откри Феб — мъжа, когото познаваше. В неговото сърце тя видя отражението на своя собствен копнеж, нужда и празнота. Внезапно осъзна, че ако ги изпълни, тя самата ще бъде завършена.

— Какво си ти? — прошепна Памела.

— Твоята сродна душа!

Гласът му трепереше и въпреки величествената сила, която толкова явно се излъчваше от него, Памела помисли, че изведнъж той стана някак много млад и уязвим.

— Да — прошепна тя и усети как огънят започва отново да се разпалва дълбоко в нея. — Ти си сродната ми душа!

Тя го притегли към себе си и със стон той проникна отново в нея, неспособен да се сдържа повече. Когато светът започна да се взривява, тя зарови лицето си в греещото му рамо и остана притисната в него.

В голямата зала Артемида внезапно се изправи. Пое си дълбока, пречистваща глътка въздух. Нямаше я! Връзката със смъртната изчезна. Очевидно магията й наклони везните в полза на брат й. Крайно време беше. Тя се протегна с наслада и се наслади на удоволствието от липсата на непрестанно дразнещия я сърбеж, причинен от неизпълненото желание на сърцето на Памела.

После се отпусна в пухкавото си кресло. Искаше й се да се оттегли в гората си — малко бягане на лунна светлина ще я освежи — но не можеше. Аполон все още има нужда от нея. Трябва да се погрижи никоя нимфа да не види как връща смъртната в нейния свят. Това всъщност не е толкова важно. Отношенията с тази жена почти бяха приключили. Сега, когато Аполон спечели сърцето й, Артемида знаеше, че бързо ще се отегчи от нея. Скоро всичко ще си е постарому и тяхното бягство в Царството на Лас Вегас няма да е нищо повече от полузабавен спомен…

Артемида подмина лекото съмнение, което бодна ума й, щом си спомни за страстния любовен манифест на брат си. Сродната душа на Аполон да е смъртна жена? Това просто не е възможно!

Скрит в сенките, Бакхус се усмихваше и чакаше.

Загрузка...