Богинята на светлината

Седемнайсета глава

Безплътният матов портал трептеше, докато божествените близнаци преминаваха от съвременния свят в света на Олимп. Квадратната челюст на Аполон беше стегната, а в очите му блестеше гняв. С рязък жест той направи знак на сестра си да го последва извън препълнената зала за пиршества.

— Нямах намерение да… — шепнешком просъска Артемида, но мрачният поглед на Аполон я накара да замлъкне.

— Не и преди да стигнем в моя храм! Сами! — процеди той през зъби, усмихвайки се и поклащайки глава в любезно „не“ към Афродита, която се опита да го привика с ръка към файтона, на който се бе облегнала. Богинята на любовта бе заобиколена от ято смеещи се напеи12, които бяха свалили оскъдните си дрехи и упражняваха танц на плодородието, включващ сложни вълнообразни движения на корема.

— Напеите са ужасни клюкарки — прошепна Артемида заговорнически.

Аполон я стрелна с поглед на отвращение.

— Всички са такива. Всички сте такива!

— Какво искаш да кажеш?

Той я стисна за лакътя.

— Не тук! И не сега!

Братът и сестрата продължиха през Олимпийските градини. Отвръщаха с учтиво „здравей“ и отклоняваха с израз на съжаление отправените към тях безброй покани за забава и веселие, докато стигнаха до златните врати на храма на Аполон.

Щом се озоваха в личните покои на бога, той се нахвърли върху сестра си.

— Не мога да повярвам каква глупава сцена разигра с Памела! Какво си мислиш? Или просто въобще не мислиш? Ти едва не съсипа всичко!

— Да съсипя всичко? — подигравателно запита тя. — И кое всичко имаш предвид? Вълнуващия роман между вас? Връзката още съществува, Аполоне! Усещам веригите на призоваването. Все още съм свързана с нея. Какво не е наред? Защо още не си правил любов с нея?

Аполон отбягна пронизващия поглед на сестра си.

Очите на Ловджийката се разшириха.

— Ти си правил любов с нея!? — прошепна тя. — И желанието на сърцето й въпреки това не е изпълнено.

Кимването на Аполон приличаше повече на спазъм. Той отиде при една покрита със стъкло маса, изваяна под формата на препускащата му блестяща колесница и взе бокала, който винаги стоеше там, пълен с вино.

— Ти нямаше представа, че не си изпълнил желанието й от призоваването. Това не беше въпрос, но след като отпи голяма глътка, Аполон отвърна:

— Абсолютно никаква.

— Не разбирам какво става — продължи сестра му. — Правенето на любов добре ли мина? Тя откликваше ли ти?

Той й хвърли гневен поглед над бокала.

— Разбира се, че мина добре! Не съм неопитен младеж!

— Значи я задоволи?

Аполон се намръщи.

— Да.

— Съвсем сигурен ли си? Нали знаеш — често мъжете само мислят, че са накарали една жена да стигне до оргазъм, докато всъщност…

— Тя не се преструваше с мен! — викна Аполон.

Стените на храма проблеснаха с ослепителната светлина на избухваща звезда. Артемида бързо прикри очи, изчаквайки гневното му избухване да премине.

— Е, нещо се е объркало. — Тя надникна предпазливо през пръстите си, преди да свали ръка. — Навярно желанието й не е могло да се изпълни от правене на любов само веднъж.

— Не беше само веднъж — каза Аполон и разтърка челото си с пръсти. — Правихме любов цяла нощ и до следобед на следващия ден. Беше толкова задоволена, колкото и аз.

— Има и друга възможност. Ами ако истинското желание на сърцето й не е толкова свързано със самото правене на любов? — Артемида крачеше неспокойно, докато разсъждаваше на глас. — Въпреки че има отношение към правенето на любов, защото усетих веригата помежду ни да се отпуска през нощта. Но връзката от призоваването безспорно още съществува между нас, така че в желанието на сърцето й има нещо повече от прост секс. — Размишлявайки, богинята спря и си наля още вино. — Усещах чувствата й, особено когато се опитваше да те напусне до басейна.

Аполон се втренчи в сестра си.

— Какво чувстваше тя? — попита той.

— Беше наранена, объркана и смутена.

Той потъна в един стол и изпъшка. Сестра му го наблюдаваше внимателно.

— Ти изпитваш чувства към нея, нали? — попита тихо тя.

Той вдигна глава и я погледна в очите.

— Мисля, че се влюбвам в нея.

— Влюбваш се? — Артемида поклати глава. — Не може да бъде! Тя е смъртна! Освен това, сякаш и така не е достатъчно невъзможно, тя е смъртна от съвременния свят.

— Наясно съм — процеди той през стиснати зъби.

— Всъщност как можеш да разбереш, че си влюбен? — подигра му се Артемида. — Никога не си се влюбвал.

— Точно за това вярвам, че се влюбвам! Живял съм цяла вечност и никога преди не съм изпитвал подобно чувство!

— Какво? Кое чувство е толкова ново и непреодолимо за теб, че смяташ, че е любов? — попита Артемида.

— По-загрижен съм за нея, отколкото за себе си. Нейното щастие е и мое. Болката й ме докарва до отчаяние.

Богинята го погледна така, сякаш току-що му се бе появил мистериозен обрив.

— Навярно ще мине или ще изчезне напълно с времето.

— Проблемът, скъпа сестро, е там, че не искам да минава — той се усмихна, но изражението му беше тъжно. — Тази сутрин бях толкова радостен. Мислех, че любовта е невероятно просто нещо, та аз намерих сродната си душа. Правих любов с тази жена и тя трябваше да изпитва същите чувства към мен. Бях високомерен малоумник!

— Вярваш, че тя е сродната ти душа?

— Опасявам се, че наистина е много вероятно да е спътницата на душата ми.

— Тогава, ако е сродната ти душа, значи тя също трябва да те обича.

— Така би си помислил всеки — тъжно каза той.

Артемида потупваше нервно брадичката си с пръсти.

— Е, тя е смъртна, не трябва да се изненадваме от объркването й. Да, може би е това! Сърцето на Памела желае в живота й да се появи сродната й душа. Тя е нарекла това романтика, но може би тези неща означават едно и също. Романтика… любов… истинско желание… сродни души… Може би всички тези думи описват едно и също нещо? И ако съм права, би имало смисъл в това, че призоваването не е изпълнено.

— Как така би имало смисъл? Ако желанието на сърцето й е нейната сродна душа да се появи в живота й и аз съм сродната й душа, тогава защо призоваването не е изпълнено?

— Тя трябва да те познае и да те приеме като сродна душа. Очевидно не го е направила — Артемида постави ръката си на рамото му. — Емоциите, които усетих чрез нашата връзка, не бяха на любов и удовлетвореност. Памела се чувстваше наранена и объркана. Тя не се чувстваше обичана!

Очите на Аполон се изпълниха с безпокойство.

— Знам, че е била наранена от мъж в миналото. Бях самонадеян и повярвах, че малко от моята безсмъртна сила и страстта на тялото ми са я излекували.

— Сгрешил си, братко. Памела се нуждае от нещо повече.

— И любовта е нещо повече — промърмори той.

Тя го потупа по гърба.

— Като те гледам как страдаш, радвам се, че аз никога не съм я изпитвала.

— Май започвам да разбирам, че любовта е едновременно страдание и чудо, обгърнати в меката кожа на жена — каза Аполон, гледайки втренчено в далечината.

— Защо просто не й разкриеш кой си? Отнеси я на Олимп тази нощ. Използвай безсмъртните си сили, за да накараш любовта й да излезе наяве.

Аполон изглеждаше ужасен.

— Това няма да е любов! Това ще е боготворене или страх, примесен с обожание.

— Ето един отличен пример, че ти и аз сме много различни. Ти няма да използваш силите си, за да я спечелиш, докато аз мисля, че това е най-логичното нещо. Коя смъртна не би искала да получи любовта на бог?

Като чу надменните думи на сестра си, които самият той бе изричал много пъти досега, Аполон изпита отвращение. Нищо чудно, че Памела не иска да го познае като своята сродна душа.

— Нещо ми подсказва, че Памела няма да прелива от радост, като разбере кой съм в действителност.

Артемида изсумтя.

— Смъртните днес не са като хората от древността — продължи Аполон. — Те заповядват на метални същества да се покоряват на волята им. Информацията се предава помежду им чрез машини, не чрез силата на магията и ритуала. За тях ние сме мъртви. Не, тя трябва първо да изпита любов към мен като към мъж. След това ще я убедя да приеме бога в мен.

— И как възнамеряваш да го направиш?

— Трябва да я обичам така, както един мъж обича една жена.

Артемида повдигна въпросително двете си вежди.

— Със сърцето, а не със способностите си — отвърна той.

— Какво точно означава това?

— Когато разбера, ще съм спечелил нещо безценно — любовта й — каза богът на светлината.

— Мислиш ли, че можеш да спечелиш любовта й до утре преди изгрев-слънце?

— Изглежда твърде съмнително — отвърна той.

Артемида въздъхна.

— Предполагам, че трябва да съм благодарна, че връзката между мен и Памела се е разхлабила. Сега тя прилича на сърбеж, който не можеш да удовлетвориш, но поне не е постоянна болка и досада. Бакхус създаде много неприятности с малката си шега.

— Говорила ли си изобщо с него?

— Не. Той отсъства подозрително дълго от Олимп в последните дни. — Тя сви рамене. — Не че някога е прекарвал много време тук. Отдавна предпочита компанията на смъртните. Когато това мъчение свърши, трябва да го накажем сурово за безочието му.

Аполон се умълча. Как да каже на сестра си, че „това мъчение“ никога няма да свърши? Той знаеше малко за любовта, но беше сигурен в едно. На любовта не може да се заповядва — тя не започва и не свършва при поискване, за жалост.

— Аполоне? Слушаш ли ме? Попитах какво смяташ да правиш довечера.

— Не знам! — стените блеснаха заплашително и богът на светлината едва успя да обуздае обзелото го чувство на безсилие. — Ще я заведа на вечеря. Тя помоли да я заведа на вечеря, нали чу!

Гладкото чело на Артемида се набръчка, докато мислеше за казаното от Памела.

— „Закускус Максимус“? Що за име е това?

— Лошо.

— Продължавам да мисля, че трябва да я доведеш тук тази вечер. Ухажвай я на Олимп, в своя собствен храм. Има ли нещо по-романтично от това?

— Артемида, вече ти обясних, че отказвам да използвам силите си, за да спечеля любовта й.

— Тогава не ги използвай, инат такъв! Но това е твоят дом и със сигурност е много по-красив от всичко, което Вегас може да предложи.

Аполон се замисли над думите на сестра си.

— Тя определено цени древната архитектура…

— Значи — доведи я тук. Кажи й, че е специална част от Цезар Палас. Поне ще имаш спокойствие и интимност.

— Предполагам, че бих могъл да използвам силите си само толкова, колкото да замъгля сетивата й, докато минаваме през портала.

— После я пренеси тук бързо, преди някой от останалите дванайсет да я е зърнал.

Аполон започваше да харесва идеята.

— А и няма да се тревожа за инциденти, метални чудовища или нещо друго от съвременния свят… Мога да се концентрирам върху това да я убедя в любовта си.

Той много искаше да покаже на Памела своя дом — макар да не можеше все още да й каже, че това е домът му — и да види как тя ще реагира на красотата му.

— Аз лично ще осигуря храната и моите прислужници ще ви обслужват. На нимфите не може да се разчита.

— Отлично! — каза Аполон. — Погрижи се да им напомниш да не ме наричат Аполон.

— Да, да, прислужниците ми ще продължат играта ти, Феб.

— Задължен съм ти, Диана — каза той и се усмихна.

Тя отвърна на усмивката му, мислейки си колко красив е брат й. Памела няма да може да му устои, особено ако самата Артемида е замесена — а тя ще се погрижи да бъде.

— Значи решено. Има много неща, които трябва да приготвя, времето е малко. До зазоряване Памела трябва да бъде върната във Вегас. Да се надяваме — напълно влюбена във Феб — каза Артемида. После плесна два пъти с ръце и извика с властния глас на олимпийската Ловджийка — Прислужници мои, елате!

Преди да е отлетял и миг, дванайсет прекрасни млади жени се появиха в облак от блестящ сребърен прах.

— Дами, брат ми има нужда от помощта ни. Ето какво трябва да направим…

Аполон наблюдаваше суматохата, докато накрая сестра му го изпъди от стаята, като му напомни, че е време да се срещне с любовницата си. Богът на светлината се усмихна, докато се приготвяше. Щеше да доведе своята истинска любов в дома си. Щеше да я ухажва и обича там, където се чувства най-удобно. Памела щеше да види, че няма нужда да се страхува, че ще бъде наранена отново. На безопасно място в неговото царство, той беше убеден, че нищо не може да се обърка.